Пътеката към любовта

1.

Възкресяване на една любов

Всички се нуждаем от увереност, че сме обичани и че заслужаваме любов. Къпани в майчината любов и повивани в собствената си невинност, ние сме започнали живота си уверени и в едното, и в другото. Не сме подлагали на съмнение любовта, която сме получавали, но постепенно убедеността ни е ставала все по-крехка. Можете ли днес съвършено искрено да твърдите това, което всяко бебе би изрекло, ако можеше да говори?

Аз съм напълно обичан.

Аз напълно заслужавам любов.

Малко са хората, които могат да сторят това, защото, вглеждайки се в себе си честно, виждаме недостатъци, които ни карат да смятаме, че не заслужаваме любов. Това ни се струва справедливо, откъдето и да го погледнем, защото приемаме, че съвършената любов не е от този свят. Но ако вникнем по-дълбоко, нещата, които наричаме недостатъци, в действителност са белези от болки и рани, трупани цял живот. Когато се гледаме в огледалото, мислим, че виждаме истинския си лик, но огледалото не ни разкрива истината, която оцелява напук на всяка болка:

Вие сте създадени, за да бъдете обичани, и заслужавате тази любов през целия си живот.

Наистина е учудващо, че не го съзнаваме, тъй като невинността ни, независимо от всичко, което мислим и чувстваме, остава непокътната. Времето не може да навреди на същността ни, нито на духа в нас. Но ако загубим усета си за тази същност, ще се заблуждаваме относно изживяванията си, а това несъмнено може да допринесе за унищожаването на любовта. В често враждебния и брутален свят опазването на невинността изглежда невъзможно. Ето защо получаваме само частица любов и само толкова е любовта, която заслужаваме.

Това може да се промени.

Независимо че в нашия ограничен свят възприемаме себе си като съзнание и тяло, приковани в пространството и времето, съществува едно богато духовно учение, което твърди обратното. Недокоснат от земния живот, като дух, всеки от нас не изпитва ограниченията на времето и пространството. Тоест духът е чиста любов.

Причината да не се чувстваме напълно обичани и заслужаващи любов е, че не се идентифицираме с духовната си природа. Така любовта губи нещо, без което не би могла да съществува: по-висшето измерение. Какво би станало, ако възкресим тази изгубена част?

Съзнание, тяло и дух ще бъдат в единение – така се създава любовта, която трябва да отдадете.

Вие и любимите ви хора ще бъдете в единение – така се ражда любовта, която ще споделите.

В най-дълбоката си същност всеки е предопределен да бъде действащо лице в една вечна любов. Историята започва с невинността, с раждането на бебето, обгърнато от любящите ръце на неговата майка. Продължава по време на растежа, когато детето навлиза в света. С натрупването на опит кръгът на любовта се разширява, обхващайки първо семейството и приятелите, след това интимните партньори и накрая абстрактните неща като познание и истина. Това пътешествие към зрелостта отвежда до любовта да даваш и до разцъфтяването на по-висши ценности, като съчувствие, прошка и алтруизъм. Накрая настъпва непосредственото осъзнаване на самия дух, който е чиста любов. Целта на пътешествието е осъзнаването на същото познание, което притежава бебето, макар да не може да го изкаже: Аз съм любов.

Знайте, че наистина ще изпитате любов, когато се превърнете в любов – това е и духовната цел на живота.

Малцина достигат до тази цел. Болезнената необходимост, възникнала от липсата на любов, може да бъде запълнена само чрез повторно възпитаване да обичаш и да бъдеш обичан. Необходимо е сами да открием, че любовта е сила, толкова реална, колкото и земното притегляне, и че да бъдеш обзет от любов всеки ден, всеки час, всяка минута не е фантазия – това е предопределеното ни естествено състояние.

Тази книга е за възкресяването на любовта, която изобщо не е трябвало да замира. Единението на собствената ни личност и духа не само е възможно, то е неизбежно. Духовното значение на любовта се измерва най-добре с нещата, които тя може да стори, а те са много.

Любовта може да лекува.

Любовта може да обновява.

Любовта може да ни накара

да се чувстваме в безопасност.

Любовта може да ни вдъхне сила.

Любовта може да ни приближи до Бога.

За любовта няма невъзможни неща. Но знанието за това само прави пропастта между любов и не-любов още по-болезнена. Безброй хора са изпитвали любов – като удоволствие, секс, усещане за безопасност, желание за присъствие на друг човек, задоволяващ всекидневните потребности, – но не са видели, че пред тях се е отворила една много особена пътека. В социален аспект „нормалният“ цикъл на любовта се състои в това просто да намериш подходящ партньор, да се ожениш и да отгледаш деца. Но тази социална щампа не е пътека, защото изживяванията брак и създаване на семейство не са автоматично духовни. Тъжно е, но мнозина встъпват в доживотни съжителства, в които любовта или помръква с времето, или е основа за продължително общуване, чиито вътрешни измерения не се разрастват. Причината за съществуването на духовната пътека е само една: тя показва на душата пътя към израстването. По време на този растеж пред душата се разкрива все повече духовната истина и все по-често се спазва даденото ѝ обещание.

Когато намерите своята пътека, вие ще откриете и своята любов. В наши дни хората хранят доста съмнения относно съжителствата си: Намерил ли съм подходящия партньор? Мога ли да разчитам на себе си? Не пропилявам ли най-добрите си качества? В резултат се появява някакъв краен „пазар“ за партньори, като че ли „подходящият“ може да бъде открит, като броим плюсовете и минусите на потенциалния кандидат, докато накрая броят на плюсовете съвпадне с тези на някаква митична наша представа. Но пътеката към любовта никога не се интересува от външните белези. Колкото добре или зле да се чувствате с някого, този, с когото сте в момента, е „истинският“, защото той или тя е огледало на човека вътре във вас. Нашата култура не ни е научила на това (както е пропуснала да ни даде познание и за духовните реалности). Влизайки в борба с партньора си, вие се борите със себе си. Всеки недостатък, видян в него, докосва слабост, отричана в самите вас. Всеки конфликт, провокиран от вас, е извинение да не обръщате внимание на свой вътрешен конфликт. Пътеката към любовта премахва една основна грешка, допускана от милиони хора – грешката, че някой „там отвън“ ще ни даде (или вземе) нещо, което вече не е наше. Когато наистина намерите любов, намирате себе си.

Следователно пътеката към любовта не е въпрос на избор, защото всички трябва да открием кои сме. Това е духовната ни съдба. Можем да отлагаме тръгването си по този път; можем да изгубим вяра и дори да се отчаем, че любовта въобще съществува. Но нито отчаянието, нито обезверяването са постоянни; постоянна е само пътеката. Съмнението отразява егото, което е ограничено във времето и пространството, любовта отразява Бога – вечната божествена същност. Краят на пътеката към любовта обещава, че ще пристъпвате, осветени от истина, надхвърляща границите на всичко, познато ви досега.

Структурирал съм следващите глави така, че наново да поведа читателя по пътеката към любовта, от първите вълнения на влюбването до финалните степени на екстаза. За мнозина влюбването е случайност, но в духовен план то не е такова – то е отправната точка за вечното пътешествие на любовта. Влюбването има няколко отчетливи фази, които ще изследваме – привличане, омая, ухажване и интимност, – всяка от тях притежава особена духовна значимост.

С настъпването на следващия етап влюбването се превръща в съжителство, най-често брак, и пътеката се променя. Влюбването е приключило; започва състоянието любов. В духовен план думата състояние предполага положение на душата; тогава двойката се учи да гради чрез отстъпване – ключовата дума във всяко духовно съжителство. Чрез отстъпването потребностите на егото, което може да бъде изключително себично и недоброжелателно, се преобразуват в истинска необходимост на духа, която винаги е една и съща – необходимостта да израстваш. Докато израстваме, заменяме повърхностните, фалшивите емоции с дълбоки истински чувства и тогава съчувствието, доверието, предаността и желанието да бъдеш полезен стават реалност. Такъв брак е свещен; той никога не може да се обезсмисли, защото се гради върху божествена същност. Такъв брак е и невинен, защото единственият мотив е да обичаш и да бъдеш полезен на другия човек.

Отстъпването е вратата, през която трябва да влезеш, за да откриеш страстта. Без отстъпване страстта се превръща в копнеж за удоволствия и възбуда. В духовното измерение страстта е свободно пускане по реката на живота, която е вечна, а течението ѝ – безкрайно.

Последният плод на отстъпването е екстазът; когато се освободим от всички себични тежнения, когато повярваме, че любовта наистина е в природата ни, усещаме пълен покой. В този покой има зрънце сладост, долавяно в най-вътрешната част на сърцето, и от това зрънце с търпение и преданост можем да изградим върховния стадий на радостта, познат като екстаз.

И така, това е пътеката към любовта, очертана в следващите страници, въпреки че тя не е само една. Някои хора не се влюбват и съжителствата, в които навлизат, не са с любим човек. Но това не означава, че за тях няма пътека, а че пътеката им лежи вътре в тях. При тези хора Любимият е изцяло в тях самите, от самото начало. Такава е тяхната душа или тяхната представа за Бога; тя е зрение или призвание; тя е самотност, която разцъфтява в любов към Единствения. По някакъв своеобразен начин подобна любов също е съжителство, защото за всеки от нас крайното прозрение е едно и също. Осъзнаването „Аз съм любов“ не е привилегия само на хората, които се женят. То е универсално и почитано във всяка духовна традиция. Или, да го кажем по-просто, всяко съжителство с друг човек е в крайна сметка съжителство с Бога.

Исках тази книга да бъде практическо помагало, както и, надявам се, книга, която вдъхновява. Всяка глава съдържа упражнения (озаглавени „Практика в любовта“), които ще ви дадат възможност да се приобщите към усещанията, обсъждани в текста. Те са последвани от истинска любовна история (под надслов „В живота“), която илюстрира текста в по-личен план. Аз имам нещо общо с всички тези истории, обикновено в качеството си на довереник на приятели, пациенти и хора, търсещи съчувствие. Понякога пристъпвам отвъд границите на тази роля, ставайки съветник или съдия, но не се определям като професионален терапевт. Искам единствено да отварям пътя към прозрението, действайки като акушер; всъщност всеки човек трябва да дарява нов живот.

Но преди да се захванем с историите за любов в тази книга, нека разкажа една лично моя. За съществуването на духа винаги има доказателства, макар търсенето им да не е наша съзнателна цел. Аз помня първите такива улики, посочени ми от моята баба, която беше много извисен човек. Тя е майка на баща ми, омъжена за сержант от индийската армия. Той надул ловджийския си рог от покрива на къщата сутринта, когато съм се родил. На пръв поглед тази дребна жена не изглеждаше величествена. Представата ѝ за удовлетворение от живота се състоеше в това да замесва и оформя идеални кръгли хлебчета за закуската ми или да се отправя преди зазоряване към сумрачния храм, където се напяваха хилядите имена на Вишну. Но един ден, докато седях край печката в очакване на закуската си от паратха, задушена с картофи и подправки, тя ми разказа една случка, в която имаше космическа мъдрост.

На нашата улица, близо до казармата Пуна, живееше един съсед – господин Далал, когото никой не харесваше. Той беше прегърбен, побелял и много хилав, поздравяваше всички с горчива болезнена гримаса. Любопитното бе, че дребничката му жизнена съпруга – пълна негова противоположност – го обожаваше. Винаги излизаха заедно и когато минех покрай тях на път за училище, госпожа Далал ми махваше с ръка изпод синьото си сари, гледайки през цялото време с влюбен поглед съпруга си, който потропваше с бастун по тротоара.

„Те са като Рама и Сита“ – казваше възхитено зад гърба им баба ми. Силно се съмнявах в това, понеже Рама и Сита са божествените превъплъщения на мъжа и жената, както и най-съвършените любовници в индийската митология. Когато Рама изпъва своя лък, трещят светкавици и гръмотевици, а Сита е самата красота. Когато си на единайсет години и основното, което те занимава, е крикетът, нямаш много време за Рама и Сита или пък за Далалови, но един ден над съседската ни общност премина облак. Господин Далал легна на смъртно легло.

Баба ми отиде на посещение в дома им и се върна бледна и в лошо настроение. „Още само няколко часа“ – каза на майка ми. Малките момчета се отнасят безсърдечно към смъртта, а и аз недолюбвах господин Далал заради това, че често ме мушкаше с бастуна си и ме караше да вдигам някой и друг пакет, който бе изпуснал на тротоара. Години след това, вече в медицинското училище, разбрах, че господин Далал е страдал от ангина пекторис и слабото му сърце не му е позволявало дори да се наведе. Жестоките гръдни болки са били причината за постоянно изкривеното му лице.

Разбира се, последните часове на господин Далал бяха основна тема за разговор на всички съседи. Същия ден баба ми ни осведоми, че госпожа Далал е решила да умре вместо мъжа си. Молела се горещо за това. Цялото ни семейството бе слисано. Баща ми, който бе кардиолог, помълча малко, след което ни увери, че няма никаква надежда господин Далал да се възстанови след инфаркта си. Седмица по-късно неговата прогноза бе опровергана.

Ужасно отслабналият господин Далал и неговата жена пак се появиха на улицата. Госпожа Далал отново ми махаше за поздрав изпод синьото си сари и, макар и малко променена, изглеждаше весела, както винаги.

Баба ми обаче чакаше и само след няколко месеца госпожа Далал се разболя. Беше някаква безобидна настинка, която обаче прерасна в пневмония, и то в онези дни, когато пеницилинът не се намираше лесно, а и обикновените хора му нямаха много вяра. Тя почина внезапно, посред нощ.

– Като Рама и Сита – промълви баба ми с изражение, което би могло да бъде объркано с тържество. Разказа ми последната сцена между съпруга и съпругата, когато господин Далал свалил молитвената си броеница и нежно я положил на врата на съпругата си, преди тя да се спомине. – Това е истинска любов – каза, – само любовта може да сътвори такова чудо.

– Не – възпротивих се аз, въртейки се нетърпеливо край печката. – Госпожа Далал е мъртва. Ти наричаш това любов, но сега и двамата си нямат нищо.

Баща ми вече бе заявил с отмерения си глас на клиницист, че оживяването на господин Далал е било чиста случайност, а не чудо. Очакваше се да умре до една година.

– Ти просто не разбираш – укори ме баба ми. – Кой мислиш, че отвърна на молитвата на госпожа Далал? Обичайки съпруга си, тя е обичала Бога, и сега е с него. Всяка истинска любов е любов с Господа.

Една възрастна жена с космическо съзнание е добро начало да започнеш да говориш за любовта. Защото тази история не е за госпожа Далал. Един човек от нашето общество би се отнесъл скептично към тази случка, би се запитал дали жената е постигнала нещо стойностно, умирайки вместо съпруга си, и би приел станалото за случайно съвпадение. Най-важното в тази история е изразено в съкровените убеждения на моята баба:

В любовта си един към друг мъжът и жената са отражения на божествената любов.

Да обичаш любимия си, е начинът да обичаш Бога.

Човешката любов надживява смъртта.

Ако можете да прегърнете същите убеждения, вашата любов би притежавала изключителна сила и дълбок смисъл. Съседите казаха, че госпожа Далал мълвяла: „Рама“, когато умирала. Може би в този момент е изричала името на Бога, но може би е призовавала любимия си. Обръщайки се назад сега, аз съзнавам, че сама по себе си за нея смъртта е била изцеление. Колко съвременни хора на Запад могат да кажат същото?

Независимо от това, че любовта е важна за всекиго, малцина от нас биха отрекли, че в съвременния свят любовта е в криза – и то най-дълбоката възможна криза. Или любовта не е сила, достатъчно мощна, за да ни опази от тъмната ни природа, или се е случило нещо, което ни е отвърнало от нейната пътека. Може би тя никога не е била отговорът, който сме търсили.

Всяка една от тези възможности би могла да бъде вярна. Но ако е така, наистина е трагично да си човешко същество. В последната си значима творба „Цивилизацията и разочарованието от нея“ Зигмунд Фройд обрисува една ужасяваща с липсата си на любов картина на човешката природа. Хората, уверява ни той, действат, водени от инстинкта за сексуално удовлетворение, който обществото едва удържа под контрол. Те по рождение изпитват садистично задоволство от страданието на враговете; прилагат безжалостно насилие, за да се сдобият с пари, власт и секс; и само опасността от отмъщението на друг, по-силен, удържа под контрол това насилие. Според Фройд повелята на Христос да обичаш ближния си е психологически невъзможна.

Всеки възрастен е видял достатъчно от живота, за да се съгласи поне отчасти с тази унищожителна оценка, а и съвременната психология като цяло се основава на нея. Известните експерименти, проведени от Милгръм1 в Йейл през петдесетте години на нашия век, показаха, че когато им се нареди да приложат електрошок на непознат в лабораторни условия, обикновените хора охотно изпълняват такава заповед, дори когато субектът пищи в агония и ги моли да спрат. Къде е любовта във всичко това?

Непосредственото изживяване на духа е единствената трайна основа за любовта.

Въпреки всички доказателства за противното, по един проникновен начин ние сме създадени за любов до най-дълбоките кътчета на душата ни. Това духовно виждане за човешката природа е надделяло, противно на всички обстоятелства. Корените му могат да бъдат проследени две хиляди години назад в Индия до ведическите свещени книги2. Веда е санскритската дума за „истина“ или „познание“. Химните на „Ригведа“ се смятат за най-старите в историята на човечеството, но претворявайки се в хиляди и хиляди свещени книги, Ведите продължават да наблягат на същото: човешкото същество е огледало на Бога. Нашето съществуване и това на Господ са едно и също нещо.

Според ведическото схващане ние не сме пасивни наблюдатели на действителността, а нейни създатели, какъвто е и Господ. Маската на материята крие истинската ни същност, която е чисто съзнание, чиста съзидателност, чист дух. Както светлината струи от огъня, така действителността струи от нас и ние избираме дали да излъчваме любов, или не-любов. Противно на мрачния възглед на Фройд, Ведите казват, че за нас е далеч по-естествено да сътворяваме с любов, а не с не-любов. Те твърдят, че хората „в блаженство са родени, в блаженство живеят, в блаженството ще се завърнат“. Като възприятие, това е едно драстично отклонение от съвременната психология, но истинското влюбване винаги носи ново възприятие – всеки може да потвърди внезапния екстаз и блаженство, които правят влюбването толкова сладко. Но да имаш пълноценно зрение за любовта, означава да имаш желание за преодоляване на доста по-всеобхватна промяна на схващанията.

Когато възприемаш себе си като дух, ти няма просто да изпитваш любов – ти ще бъдеш любов.

В духовните измерения да бъдеш любов е единствено естественото. Бягството ни от любовта е неестествено. Древните свещени книги са познавали човешкото насилие и са го прозрели ясно: едно от най-важните произведения на ведическата традиция е „Бхагавадгита“, в което се разказва за една вражда, завършила на бойното поле.3 Но все пак ведическата традиция има своята внушителна поредица от светци, пророци, учители и мъдреци, които са провидели отвъд насилието и са дали израз на прозрението си, което гласи:

Животът е любов и любовта е живот. Какво крепи тялото, ако не любовта? Какво е желанието, ако не любов към собствената личност?... И какво е знанието, ако не любов към истината?

Начините и формите могат да бъдат грешни, но мотивът зад тях е винаги любов – любовта към мен и моето. Мен и моето могат да бъдат малки, както и могат да експлодират и да обгърнат Вселената, но любовта остава.

Тези думи принадлежат на учителя Нисаргадата Махараджи от Южна Индия, говорил пред последователите си в края на седемдесетте години от нашия век4. Корените на израза „животът е любов и любовта е живот“ са толкова древни, че просто няма по-стара идея. И все пак точно с любовта сме загубили връзка в нашия век, объркани от сексуален нагон, нестабилни емоции и религиозни догми. Любовта, изградена върху изживяването на духа, ни отваря възможността да се върнем към истинската си същност, отхвърляйки поведението си на не-любов като един лош и много дълъг сън.

Любовта, основана на „висши“ ценности, проповядвана от световните религии, ни се струва, както е отбелязал Фройд, невъзможно съвършена. Легион са повелите на свещените книги да обичаш Господа с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила. Но има трезва истина в малкия тъжен стих на Емили Дикинсън:

Понякога живеем със Сърцето,

по-рядко – със Душата,

със Силата – едва ли някога,

и много малко – с Любовта.

Ако всичките ни опити да открием духовната основа на любовта са се оказали неуспешни, накъде можем да се обърнем?

Духът може да бъде призован само когато е реален, а той може да бъде реален само когато е реалност за отделния човек. С други думи, за всеки от нас. Точно на това учат Ведите. Те приравняват духа по-скоро със собствената личност, отколкото с душата, но не с личността от всекидневието с нейните мисли, желания, потребности и пътища, а с висшата личност, която е безмълвна и вечна. Разликата става видима чрез една класическа ведическа метафора – всеки човек е като къс злато. Ако вие сте златен пръстен, златен часовник, златна верижка, можете да кажете: „Аз съм пръстен, часовник, верижка“, но това са временни форми. Истината е, че вие сте просто злато – това е вашата същност и формата няма никакво значение.

По същия начин всеки от нас притежава личност, определяна от съвременната психология като представа, постигана с времето. Тя е някаква мистериозна смесица от его, индивидуалност и памет, които всеки натрупва между бебешката възраст и ранното детство. Да бъдеш напълно индивидуален означава личността ти да бъде напълно изолирана и отделена от всяка друга личност. Но ако човек е прозрял себе си, той повече не би се идентифицирал с това хаотично и нестабилно нещо – своята личност. Истината е, че всеки е личност, създадена от същия дух, който в безкрайната си форма се нарича Господ. Той е едно зрънце злато, докато Господ е всичкото съществуващо злато, но всеки има правото да каже: „Аз съм злато“.

Всички се стремим към висшата личност като идентичност, живот, съзнание, воля и любов.

Личността, която проповядва Кришна в „Бхагавадгита“, е един вечен аспект на човешката природа, превъзхождащ всяка индивидуалност, всяка промяна във времето и пространството. Говорейки за безсмъртния „обитател на тялото“, Кришна заявява:

Не се съсича с меч въплътеното,

не може да го изгори и огънят.

Него нито водата го мокри,

нито вятърът го пресушава.

... то е безкрайно и всепроникващо,

неизменно – единствено, вечно.5

Важното тук е, че личността е реално изживяване. Тя не е откъсната от действителността идея – както повечето от нас възприемат душата, – тя ни е близка като дъха. Личността е източникът на любовта и затова е по-реална от нещата, които ни пречат да обичаме – гневливост, егоизъм, страхливост, неувереност и недоверчивост. Тези качества са временни, колкото и често да се срещат в обществото; те се придобиват и развиват с времето. Обратното, личността е уверена в покоя и безопасността си; тя познава единствено любовта, защото само нея усеща.

Когато общуваме с друг човек, ние сме свободни да изпитваме каквото пожелаем – от най-дълбока ненавист, до най-искрена любов. Може да се почувстваме отблъснати или привлечени; може да внушим отхвърляне или приемане. Но като личност винаги посрещаме другия човек с любов.

Човекът, когото обичате, отразява вашия дял във вселенската любов. Ако се научите да гледате достатъчно задълбочено, ще видите, че единствената реалност е любовта.

Във Ведите се казва:

Както е в микрокосмоса, така е в макрокосмоса.

Както е в атома, така е във вселената.

Както е в човешкото тяло, така е в космическото тяло.

Както е в човешкото съзнание,

така е в космическото съзнание.

Този стих може да бъде сведен до няколко думи: ти си вселената. Всичко, което човек вижда около себе си, от най-малкия детайл до най-обширната панорама, е този човек. Реалността е огледало на душата. Ведическата традиция дели света на реалност и илюзия. Илюзията, или майя, се състои от преходни сили и събития. Реалността се формира от духа. Затова задачата на всеки човек е да надникне през булото на илюзията и да открие духа във всяко нещо. Същата задача стои пред нас сега.

Материализмът не дава простор на подобно убеждение. След като съм написал вече повече от дузина книги за връзката между съзнание и тяло, нещо доскоро доста радикално, сега аз виждам как материализмът отстъпва на всички фронтове. Какво е молитвата за изцеление, ако не успешен опит за премахване на разликата между вътрешната и външната реалност? Какво е спонтанната ремисия на едно раково заболяване, ако не залавяне на тялото за спасителните сламки, предоставени от съзнанието? Физиката на Айнщайн твърди, че всичко, което изглежда твърдо за сетивата ни, всъщност се състои от 99,999 процента празно пространство. Изведнъж класическото източно метафизично описание на духовната реалност, съществуваща зад празната материална илюзия, се оказва съвсем приемливо.

Моята величествена баба бе човекът, който ме учеше, че ангелите вечно се борят с демоните. В нейния свят, както го виждаше тя, ангелите винаги побеждаваха – в крайна сметка светът на любовта е този, в който сме родени да живеем. Миналото също ми е давало надежда, че това е истина, и точно надеждата ме подтикна в решението да напиша тази книга за любовта.

Колкото и страшна да е тъмнината, тя никога не поглъща съвсем искричката светлина. Една от най-трогателните истории за любов, които някога съм чел, се е случила по време на Холокоста. Силно религиозна католичка била подложена на мъчения в някакъв отблъскващ медицински „експеримент“, провеждан в Освиенцим. Жертвата, както и лекарката, която наблюдавала клиничните изтезания, били жени, което някак правело садизма на мъчителката още по-ужасяващ. Смъртта настъпвала бавно, но накрая дошла. Младата жена прошепнала нещо несвързано и лекарката, решавайки, че това е проклятие, се отдръпнала. Жертвата се надигнала. С неимоверно усилие се опитала да махне нещо от врата си и в последния момент успяла да го подаде на мъчителката си. „За теб“ – прошепнала, подавайки ѝ молитвената си броеница като последна благословия, напускайки света.

Такава история внася полъх на надежда сред сълзите. Всички бихме искали да вярваме, че една възкресена душа помага да възкръсне друга, дори сред страшна тъмнина. Ако това е истина, то силата на любовта е толкова велика, колкото твърди духовното учение.

В тази книга аз не предлагам просто да се върнем назад във времето и да прегърнем индийската метафизика – това би било невъзможно, имайки предвид огромните промени в културата през последните няколко хилядолетия. Вместо това предлагам ведическите мъдреци да чертаят за нас пътеката към любовта, която са наричали садхана. Една пътека предполага начало и край. В случая началото е реалност, в която любовта е мечтана, но несигурна, замъглявана от страх и гняв, губеща противоборството с омразата. Краят е реалност, където не съществува нищо друго освен любовта.

Предстои най-истинското от всички изцеления, изцелението на любовта.

ПРАКТИКА В ЛЮБОВТА

Договор с душата

Целта на тази книга е да излекува разрива между любовта и духа и аз периодично ще давам практически предложения в тази насока. Обикновено тези „любовни упражнения“ са предназначени за читателя, но препоръчвам, ако е възможно, да ги практикувате заедно със своите любим или любима.

Първото любовно упражнение е насочено към вероятните ви съмнения, че „висшата“ любов е достъпна реалност. Не можем да докажем на човек, който никога не се е влюбвал, че съществува подобно изживяване. Думите нямат силата да пробудят страстна романтична любов, точно както ароматът на розата не може да се вдъхне, с каквито и прекрасни думи да го описвате. А колко ли по-невероятно изглежда любовта, обещана от единението с духа? Вижте следния списък от неща, които любовта може да направи. Той разширява онзи, който ви предложих на предните страници:

Целта на любовта е да лекува.

Целта на любовта е да обновява.

Целта на любовта е да ни дава усещане за безопасност.

Целта на любовта е да ни вдъхва сила.

Целта на любовта е да ни прави уверени и да премахва съмненията.

Целта на любовта е да прогони всеки страх.

Целта на любовта е да разбули безсмъртието.

Целта на любовта е да носи покой.

Целта на любовта е да хармонизира различията.

Целта на любовта е да ни приближи до Бога.

Дори този списък да ви се струва нереалистичен или прекалено раздут, бих искал да се договорите с любовта – договор с душата, – че всяко едно или всички тези неща ще станат истина за вас.

Вземете лист хартия и напишете какво искате от любовта. Ако желанието ви е искрено, ако е в съзвучие със същността ви, тя ще отвърне. Нека списъкът с желанията ви бъде възможно най-пълен и конкретен. Предлагам да напишете всяко от твърденията за мощта на любовта, а до него онова, което искате в конкретния случай. Например:

Целта на любовта е да лекува.

Искам да се излекувам от гнева си спрямо моя баща. Искам да излекувам мъката си, че не съм могъл да дам на децата си любов, когато са имали нужда от нея. Искам да излекувам болката си от загубата на приятеля X.

Целта на любовта е да обновява.

Искам да обновя ентусиазма в работата си. Искам да вдъхна нов живот на сексуалните ми желания към съпругата ми. Искам отново да усещам, че съм млад.

Целта на любовта е да ни дава усещане за безопасност.

Искам да се чувствам в безопасност с други хора. Искам да не се страхувам, когато излизам за сутрешния си крос. Искам да не се безпокоя, в случай че X. ме отхвърли, ако ѝ кажа, че я обичам.

Целта на любовта е да ни вдъхва сила.

Искам любовта ми да е силна. Искам да използвам цялата си сила с любов. Искам да изразявам любовта, когато я изпитвам, и да не се поддавам на низки емоции като страх и гняв.

Когато детайлизирате всичко, което искате – и не се бойте да искате прекалено много, – договорът е сключен. Оставете листа настрана на сигурно място. Обявили сте пред душата си какво искате и сега е ред на любовта да отвърне. Любовта е интелигентна, тя знае; тя ви познава по-добре, отколкото вие познавате себе си. Ето защо тя има силата да изпълни своята част от договора. Бъдете спокойни и през следващите няколко месеца очаквайте. Не ангажирайте мисълта си непрекъснато със списъка и не се опитвайте да го осъществите. Не е необходимо да правите нищо друго, освен:

Да действате, когато изпитвате любов. Да разкриете сърцето си. Да бъдете искрени. Да бъдете открити.

Само така ще влезете в крачка с любовта. След няколко месеца извадете списъка си и го прочетете. Каква част от него се е осъществила? Твърдя, че ще се удивите от стореното от любовта – мнозина се удивяват – и със сигурност ще се изненадате. Всъщност едно от най-трудните неща, които човек прави, е да поиска любов и рискувайки първо в сърцето си, ще отвори врата, която повече няма да се затвори.

В ЖИВОТА

Там отвън има някого

– Знам какво си мислиш – каза Дилейни. – Че съм прекалено придирчив, нали? Но всъщност аз не искам кой знае колко. Изобщо не твърдя, че тя трябва да е зашеметяващо красива или да има докторска степен.

– Значи просто си си изработил стандарт – предположих.

– Точно така. Представям си го като пакет. Ако изискванията ми като цяло са удовлетворени, подробностите нямат голямо значение.

– Но това би имало смисъл, ако приемем, че тя, която и да е, харесва твоя пакет – казах.

Дилейни кимна. Той беше доста чувствителен и не беше честно от моя страна да го хапя по такъв начин. Наистина искаше да се влюби – това бе най-важното нещо в живота му – и макар във всичко останало да бе успял, тази цел се бе оказала отчайващо непостижима. Навремето бяхме съседи в Бостън, където той израсна в работническо семейство, а след това осъмвахме заедно в „Бърза помощ“, където работехме, за да свързваме двата края. Петнайсет години бяха изминали от началото на практиката му като кардиолог и чак сега, прехвърлил четиресетте, Дилейни бе пожелал да отдели време за намиране на спътница в живота. Трудно прикриваше объркването си.

– Слава богу, че не съм от тия, които зарязват трийсетгодишен брак и хукват подир някое секси двайсетгодишно гадже – каза той – За мен това е един старт на чисто. Оптимист съм, търпелив съм, но ми се струва, че...

– Какво? – попитах.

Дилейни извърна поглед и по лицето му пробягна съмнение.

– Не знам. Сигурно съм прекалено стар – изрече с половин уста.

– Или прекалено взискателен – казах. – А това – секси, двайсетгодишно – не е ли част от пакета, който търсиш? Бъди честен.

Той сви безпомощно рамене.

– Човек може поне да се надява.

Изведнъж ми стана мъчно за Дилейни и за плановете му, които потъваха в отчаяние още с раждането си. Зашемети ме фактът, че нашата култура ни преподава толкова малко уроци за любовта. Бяхме разговаряли повече от час за мъжкия „любовен живот“ и не бяхме засегнали нищо, дори бегло наподобяващо любов.

– Влюбвал ли си се някога? – попитах. – Ама истински?

Дилейни погледна озадачено, очевидно не очаквайки разговорът ни да вземе толкова личен обрат. Замълча.

– Ами, не съм съвсем наясно с това – каза. – Имал съм наистина прекрасни моменти, а и сега доста жени искат да излизат с мен.

Кимнах.

– Виж, не е необходимо разговорът ни да вземе такъв обрат, ако нямаш желание – казах меко. – Но ми се струва, че изпитваш известно объркване. – Видях как се втвърди и се затвори в себе си. Добавих: – Това не беше обвинение. Нормално е да се чувстваш объркан. Особено ако не търсиш на подходящите места.

– Мразя местата, на които ходя... – изрече гневно.

– Баровете ли? Всеки мрази тия места – казах. – Но не това имах предвид. Ти не търсиш в себе си – там се намира жената, която се надяваш да намериш, без значение коя е. – Дилейни ме изгледа като че ли се опитвах да го объркам с някакъв парадокс, но аз продължих: – През живота си си постигнал много и в общи линии всеки път си използвал един и същ похват. Виждаш предизвикателството, мобилизираш силите си и печелиш това, което си набелязал, с достатъчно самоувереност и решителност. Така е, нали? – Той се съгласи. – Постигането на нещо значимо е свързано с риск – казах – и оттам със страх. Но ако позволиш на страха да те надвие, ти никога не би поел никакъв риск, следователно не би успял да постигнеш нищо.

– Да не би да твърдиш, че ме е страх да се влюбя? – попита той. – Защо тогава ще го искам?

– Изобщо не искам да кажа това – отвърнах, – но любовта и страхът много често имат допирни точки и хората като теб, които са преодолявали трудности, за да постигнат нещо – завършване на медицинско училище без достатъчно средства, отваряне на собствен кабинет, влагане на пари за разширяване на дейността и за нови начинания, – такива хора са възпитани да изключват страха от полезрението си. И не само страха – съмнението в себе си, объркването, отчаянието, безнадеждността, – фактически повечето от човешките слабости. Ако искаш да постигнеш нещо в този свят, е много важно да сдържаш слабостите си, но любовта изисква точно обратното.

Дилейни потръпна. Сигурен бях, че не хареса думата „изисква“.

– Имам слаби места, както и всеки човек – каза неохотно. – Какво искаш от мен – да парадирам насам-натам колко съм уязвим, с надеждата някоя жена да ме съжали?

– Преувеличаваш. А и подобна идея ти е безкрайно неприятна – казах. – Не, ти нямаш за цел да предизвикваш съжаление. Опитвам се да кажа, че „нормалният“ живот налага всеки да се показва възможно най-силен и че подобна тактика, която вероятно дава ефект в други области, се проваля по най-жалък начин, когато опре до любовта.

Подобно на повечето хора, Дилейни никога не се бе замислял за конструкцията на вътрешния си свят, но, както и другите, като средство за оцеляване бе разделил нещата психологически. Обикновено всички ние строим вътрешни килии и захвърляме там всичко нежелано в себе си – тайните си страхове, слабости и недостатъци, дълбоките си съмнения, убеждението си, че сме грозни и незаслужаващи обич. Всеки е изградил подобни мрачни душевни подземия.

– Мислиш ли, че си човек, който заслужава да бъде обичан? – запитах Дилейни.

– Господи, що за въпрос! – стресна се той – Изобщо не ми е минавало през ум да се замислям. Просто искам да се оженя, разбираш ли, като всеки друг човек.

– Този въпрос би изненадал неприятно повечето хора – казах, – но защо? Срамно ли е да чувстваш, че заслужаваш обич? Дискомфортът възниква, защото любовта се възприема прекалено лично, дори любовта към самите нас; тя бърка в онези килии, където се съхранява отрицателният ни образ. За нещастие, да се влюбиш, означава да отидеш там – така изисква любовта.

Истинската любов е по-опасна, отколкото повечето хора са склонни да признаят. Тя поражда същия дискомфорт като сънищата, в които се озоваваш гол на обществено място. Ако влюбването означаваше да влезеш във всички мрачни килии на душата, никой от нас не би рискувал да се влюби. От друга страна е задължително да отвориш цялото си същество, за да обичаш друг човек. Духът прави риска поносим.

Духът е истинският човек, отвъд всички разделения на добър и лош, желан и нежелан, заслужаващ или незаслужаващ обич. Любовта изважда наяве тази действителност, и това е причината влюбването да е благословено състояние. За мнозина то е единственото благословено състояние, което ще познаят през живота си. Духовните нюанси на романтичната любов не могат да бъдат объркани с друго. Първо настъпва грандиозно емоционално разкриване, освобождаване. Цялото ни същество се устремява към любимия и ни се струва, че споделяме едни и същи чувства, харесваме или не харесваме едни и същи неща, дишаме почти едновременно. Вторичният ефект от това нахлуване на чувства е освобождаването от грижи и притеснения; облакът на омаята поглъща баналните проблеми, като пари, кариера и съдбата на човечеството. Влюбвайки се, дори без всякакъв опит в духовното, ние няма как да не усетим сладостта на душата. Както казва великият персийски поет Руми6:

Когато любовта за пръв път вкуси устните на човешкото същество, то запя.

Духът ражда този благослов на влюбването, но егото може да го възпре. Егото защитава представата за себе си; то строи килиите, където крие всичко нежелано. Любовта не бива възпирана от присъствието на сенчестите енергии, а от разделението на душевността вътре в килиите, построени от егото. Любовта е поток, а стените спират потока.

В духовното измерение това е проблемът на двойствеността. Разделяйки добро и зло, редно и нередно, ние неизменно твърдим, че някои наши части не заслужават обич – защо иначе ще ги държим далеч от хорските погледи? Превръщаме себе си в пакети, точно като тези, за които говори Дилейни. Мислим, че съдържанието на пакета изглежда съставено само от добри и стойностни неща, но ако друг човек посмее да ни заобича, целият пакет се разтваря и много от нещата вътре не са никак прекрасни.

Най-жестоката последица от двойствеността е, че вярваме в правилността на заглушаването на любовта. Открит се приравнява със слаб. Затворен се приема за силен. А обществото ден след ден поощрява тази двойственост, напомняйки ни, че за любовта светът не е безопасно място.

Подобно на мнозина, аз също не срещам много любов, освен вътре в дома си. Със събуждането виждам до себе си лицето на жена ми и много утрини се удивявам на неописуемата любов, която ми вдъхва тази гледка, и тя е нещо далеч по-деликатно и вълнуващо, отколкото мога да изразя с думи. Но до леглото ми лежи вестникът, с който се приспивам, а там е всичката ненавист, която човек може да си представи. Всяка негова страница ме изправя пред катастрофалния провал на любовта. Личен провал във все повече увеличаващия се брой разводи, съдебни дела и социална горест, за която сме претръпнали. Обществен провал във войната, уличната престъпност и потисничеството, неща, с които си лягаме и се молим да не сполетят точно нас.

Макар никой да не знае къде е отишла любовта, около нас гъмжи от илюзии, претендиращи да са любов, и това е опасен белег. Всеки ден биваме заливани и давени с образи от пошли любовни истории в книги и филми, бомбардират ни със секс от рекламите и отвсякъде ни стимулират да бъдем по-привлекателни, за да привлечем „идеалния“ любовник. Подобно на всички ни, Дилейни тънеше в блатото на не-любовта, опитвайки се да намери нещо, което фактически не можеше да назове.

– Какво би станало, ако сега си представиш, че там отвън те чака идеалната жена – казах му. – Вероятно подобна идея ти е идвала неведнъж, но просто си се отказвал от нея. Все пак мисля, че ще намериш тази жена и това ще стане веднага щом изоставиш представата си за нея. Звучи като парадокс, но изоставянето е първата стъпка в намирането на човек, който да те обича, защото любовта никога не е представа. Любовта изобщо не зависи от външни белези.

– Знам – изрече изненадващо и необичайно меко той. – Струваше ми се, че нямам друг избор, освен да храня някаква представа. Иначе би било като взиране в непрогледното.

– Това тормози повечето хора – казах. – То е израз на тайната им вяра, че не са желани такива, каквито са, а също отразява страха от самотата. Представата им помага да не се чувстват самотни. Тук обаче се крие нещо по-дълбоко. Любовта отвън ли идва като цяло?

– Разбира се, че идва отвън – отвърна той.

– Задълбочи се – настоях. – Всички се водим от една представа, която налага схващането, че хората са отделни същества. Ти и аз седим тук, в тази стая, и изглеждаме отделни хора. Имаме отделни тела, отделни съзнания, отделни спомени и минало. Разделението е основа на цялото ни съществуване. Но една част от теб мрази да живее отделно – тя мрази страха, самотата, подозрението и безсилието, които изпитваме, бидейки напълно изолирани. Тази част от нас вика на помощ любовта, за да се справи с болката. Разделението със сигурност ще се излекува, ако намериш човек, който те обича,

– Като те слушам, си мисля, че животът ми не е много хубав – намръщи се Дилейни.

– Не – отвърнах. – Но повечето хора усещат мъките на разделението дълбоко в сърцето си; това не е тайна. Нека попитам, наистина ли вярваш, че някъде съществува и те чака идеалната жена? Този мит може да е много разпространен, но няма нищо общо с действителността. Тази, която те чака, винаги е отражение на самия теб. В самотата си всички търсим източник на любов, който да запълни празнотата вътре в нас, и става точно това, нито повече, нито по-малко.

– Не знам как да ти отговоря – промълви Дилейни.

– Ако се вгледаш в себе си достатъчно отблизо – казах, – ще видиш щампите. Например повечето мъже усещат липса на мекота и се надяват да я намерят в някоя жена. Повечето жени чувстват липса на сила и очакват да я открият в някой мъж. Независимо каква е необходимостта, личността, която я удовлетворява, е източник на любов.

Въпросът е как да удължим живота на това чувство. Може ли човекът, който удовлетворява потребностите ни, вечно да ни обича? Не мисля. Всички крием в себе си прекалено много недъзи; има твърде много за лекуване. Е, след време външният източник на любов помръква; престава да е ефективен. И изгряват определени истини:

Никога не можеш да получиш повече любов, отколкото си подготвен да получиш.

Не можеш да дадеш повече любов, отколкото притежаваш.

Източникът на любовта, отразявана в друг човек, е твоето сърце.

Причината за намаляващия ефект на любовта от външен източник е, че не си се справил с разделението, а само си го загладил повърхностно.

– И какво тогава? – попита Дилейни.

– Ти си на кръстопът. Можеш да потърсиш нов източник на любов, можеш да продължиш да живееш с това, което имаш, можеш да се отдадеш на удоволствия, различни от любовта, но можеш и напълно честно спрямо себе си да изоставиш завинаги търсенето на външни белези.

Това е критичната точка. Пътеката към любовта започва тогава, когато разбереш, че разделението, самотата и болката от изолацията са реални. Малцина приемат охотно тази истина. На останалите е отредено едно ограничено количество любов и това е тъжно. Като изцелител, любовта не познава граници, но трябва с цялото си същество да искаш да се приближиш до нея. Само тогава заструява нейният балсам. В теб има нещо, което наистина ме възхищава – казах на Дилейни. – Вероятно ще се изненадаш кое точно. Не си се задоволил с имитации. Някаква част от теб чака истинското. – Дилейни срещна погледа ми; дори кимна незабележимо. – То е нещо, за което се говори много трудно – продължих, – безименният копнеж, удовлетворяван единствено от любовта. Какво чакаме? Ако потопът от образи на романтични приключения, секс и безкрайно удоволствие, с който се предполага да ни дари идеалният любовник, не е истината, коя е тя? В действителност подаръкът сме ние и ние сме даряващите.

Двойствеността е и винаги е била илюзия. Там отвън не те чака никой. Налице си само ти и любовта, която сам създаваш. Като дух, ти си обединен с всички останали души и за теб единствената цел на разделението е отново да се присъединиш към тази общност.

– Това прави любовта благослов – отрони тихо Дилейни. Поседяхме малко, оставяйки думите да потънат в нас, защото той сякаш проговори вместо мен.

– Да – кимнах. – Любовта е единственият благослов и това означава цялата любов. Ако, както твърдят великите учители, любовта е окончателната реалност, то и най-незначителният жест на контакт е жест на любов. Когато се пресягаш през стената на разделението към приятел, любим, семейство или непознат, ти действаш в името на любовта, независимо дали разумът ти го съзнава, или не.

Бяхме стигнали до особен момент, който и двамата искахме да оценим в тишина. Разговорът бе протекъл в кабинета на Дилейни, в предградията на Бостън, стая обикновена, но не и в този момент. Пътеката към любовта винаги се отваря неочаквано. В света ни се съдържа толкова хаос и объркване, че е чудо, дето изобщо има пътека. И все пак, докато има разделение, ще има и мост.

– Мисля, че докосна една от тайните ми – каза след известно време Дилейни. – Бях изгубил надеждата, че там някъде някоя жена наистина ще ме обича толкова, колкото бих искал.

– Не любовта отнема вярата – казах. – Тъй като разделението е илюзия, уповаването в него отнема вяра. Любовта е действителна. Тя може да бъде прегърната, поощрявана, от нея можеш да се учиш и на нея можеш да се осланяш. Така че остави вярата си. Престани да искаш и да се надяваш, и насочи усилията си към това, което е реално. Двойствеността е толкова куха, че може да се разпадне всеки момент. В представите си ние вярваме, че любовта е далеч от нас. Всъщност, след като веднъж си готов да я приемеш, няма нищо друго, освен любов.