Много гот

"Много гот"

Кармен Рийд

Глава 1

- Нилс.

- Да?

- Нищо. Просто пробвам как звучи. Нилс... Нилс - повтори бавно тя, отново отпусна глава на ръката му и усети как всеки миг ще се унесе и ще заспи, нищо че бе ранен следобед. Толкова беше хубаво. Как бе забравила, че е толкова хубаво?

Ив се обърна и се усмихна на широкото лице, покрити с лунички, отпуснало се до нея на възглавницата.

- Ще бъде весело да повторим някой път - предложи, усетила потръпване под стомаха, докато си спомняше най-хубавите моменти.

- Да, с удоволствие - отвърна той с мекия си холандски акцент, който бе основната причина тя да се озове тук.

Мъжът се обърна на една страна и се подпря на лакът, за да я вижда по-добре. Толкова красива, типична англичанка - слаба като хрътка, със съвършен нос, тънки устни, светлоруса коса, оставена прекалено дълга и неподдържана, нокти... може би най-ужасните, които някога бе виждал. Да не би да е копала градината с голи ръце?

Без да каже и дума, Нилс се усмихна и прокара пръст бавно, много бавно от брадичката й до пъпа.

- Много си красива гола - каза възхитено.

- Ти също - отвърна Ив и се приближи до него, за да се притисне. - Сега вече съм сигурна, че си естествено рус - пошегува се и спусна пръст по гърдите му към влажните къдрави косъмчета точно под корема.

Той я прегърна, притисна я силно до себе си и тя усети неволната си въздишка от облекчение. Това вече беше добре. Наистина беше хубаво. Щеше да се оправи. Щеше да продължи напред.

Чу енергично драскане, обърна се, измъкна се от прегръдката и видя една от сивите си котки, разположила се в долния край на леглото, заета да си чеше ухото.

- Значи ще се оправят и проблем няма да има? - попита тя Нилс.

- Една седмица ще им даваш от капките и не би трябвало да има нови проблеми. Надявам се да ми се обадиш, дори да не е заради тях.

Нилс беше нейният ветеринар, добре де, ветеринарят на котките. Познаваха се вече от година. Смееха се и флиртуваха в кабинета му, а два пъти се бе качвала в апартамента над приемната, за да пие чаша силно горещо кафе в елегантна чашка в синьо и бяло. А пък днес за пръв път заедно с котките успя да се промъкне в семплата спретната спалня, която чак сега успя да огледа добре: бели стени, бели чаршафи, шкафове от тъмно дърво, пълни с грижливо подредени книги, дрехи и обувки, а леглото пъшкаше, скърцаше и се клатушкаше доста подозрително целия следобед.

Имаше един голям прозорец с типично мъжки завеси на зелено райе, отвън черешово дърво бе протегнало голи клони. Беше ясен ден в началото на февруари, но слънцето, вмъкнало се през прозореца, успяваше да затопли стаята.

- Южно изложение - каза тя, отдадена на мислите си. - Можеш да отглеждаш най-различни екзотични растения на перваза... люти чушки, доматчета, босилек... мога, ако искаш, да ти насадя, само кажи.

- В саксии ли? - попита Нилс. - Вие, лудите англичанки, с това ли замествате секса, а?

- Не! Понякога правя секс... понякога. От време на време. - Само че един следобед, в който си се отдала на секс след три години пълно затишие, трудно може да се нарече "от време на време", нали така? Цели три години! Как е възможно?

- Аз съм заето момиче - уточни тя.

- Знам.

- Имам четири деца, двама бивши съпрузи, целодневна работа, две котки, градина, апартамент, който е винаги обърнат наопаки, и стара кола... - Изброи всичко това на пръсти и сви рамене... Като че ли това обобщение можеше да разкрие нещо от бурното й минало. Но пък един нов любовник едва ли би искал да знае подробности за децата и да слуша за тях. Дени бе на двайсет и две, Том току-що навърши двайсет (да не споменаваме отдавна изчезналия им баща), след това беше Ана, на девет, Роби - на две, и баща им Джозеф. Най-трудният от всички. Мъжът, когато бе обичала най-много, най-силно бе желала и най-ожесточено бе отблъснала. Завъртя пръстена на Джозеф, все още на безименния й пръст. Не, един нов любовник едва ли гори от желание да му разказва за бившите.

- Заета си - съгласи се Нилс. - Но много се радвам, че си взе свободен следобед.

- Мислиш ли, че секретарката ти ни подозира? - Преплете крак с неговия и веднага усети странните тръпки между тях.

- Ами, подозира! Аз самият дори не съм си го представял - отвърна той.

- А пък аз се досещах. - Кикотът й прозвуча приятен и гърлен, като покана, че могат да започнат отново.

Устата му, с вкус на кафе, притисна нейната, той я прехвърли върху себе си и Ив усети как желанието му се надига. Иха! Бързо се пали.

"Все едно че караш колело", изскочиха от подсъзнанието й думите. Може и да бяха минали три години от последния път, но това не се забравя. Езикът му изучаваше места, от които би се засрамила, ако не бе безкрайно възбудена, а той не спираше да я докосва и гали цялата.

Дори се чу как стене, гласът й далечен и безплътен.

- Да. Да. О-о-о... Още...

Още ли? Точно това беше проблемът. Още. Сега вече работата ставаше лоша. Бе задействала отново копчето на секса и отсега нататък щеше да желае Нилс и сутрин, и обед, и вечер. А тя наистина, както сама си повтаряше, беше невероятно заета.

- Какво? - Мъжът надигна глава изпод юргана и тя веднага отвори очи.

- Какво? - повтори въпроса, но предположи, че е изрекла последната си мисъл на глас.

- Замаяна ли си?

- Не, не. Всичко е наред. - Как трябва да се държи човек в подобни моменти? Дали е редно да каже: "А сега, би ли продължил"?

- Сигурна ли си?

- Разбира се, че съм сигурна.

Нилс се бе подпрял на лакти над нея и тя пощипна леко твърдите му бицепси.

- Прекрасен си - каза съвсем искрено. Наистина беше прекрасен. Съвсем различен от... а, не, никакви такива... както и да е... сега се съсредоточи върху мускулестия ветеринар, който ближе врата ти и диша тежко, а пръстите му милват и правят кръгчета там... о, да....

Обви кръста му с крака и той отново бе вътре в нея. Цели три години на сухо, а сега, три пъти за един следобед. Това май беше истински рекорд. Определено свръхдоза. Ами как щеше да обясни зачервяването на бузата си, предизвикано от наболата му брада?

Бе толкова доволна, та реши да се остави на убеждението, че тъкмо Нилс ван дер Ховен е мъжът, който ще й помогне да направи прехода от разделена към госпожица и към безбрежното море на срещи и свалки. Беше записала час за котките, защото имаха някакъв проблем с ушите, не че ги бе разболяла нарочно, съвсем не, но пък умишлено записа час за края на работното време на ветеринаря, с надеждата той да няма планове, а тя да си спомня основното, когато става въпрос да бъде прелъстен някой мъж, или поне да му даде ясно да разбере, че няма нищо против да се остави да бъде прелъстена.

И така се озова в малката приемна на Нилс, наведе се, за да качи котките на масата, и го направи по такъв начин, че сребърната прашка да изскочи над колана на плътно прилепналите панталони в защитен цвят, а когато се обърна отново към него, улови погледа му, насочил се точно където трябваше, към деколтето - бюстът й бе повдигнат от сутиена "Уандърбра", щедро разкрит от дълбоко изрязаната розова жилетка.

- Според мен е инфекция на ухото. - Ив прекара ръка през косата си и множеството гривни на китката й задрънчаха, а по лъскавите й от червилото устни плъзна усмивка. Укори се мислено, че може би прекалява.

Ветеринарят ги прегледа, и двете тлъстички дами - както тя казваше на котките напоследък - замъркаха и останаха кротки в ръцете му.

- Нямаше ме известно време и не мога да преценя дали отдавна са така - обади се тя.

- Ясно... а къде беше? - попита той, а акцентът му сякаш я хипнотизираше и я караше да се усеща въздушна и лека.

- Нищо интересно, просто ходих да видя семейството си в провинцията.

- Нищо интересно... хм-м-м... най-интересната ми клиентка казва: "Нищо интересно" - пошегува се лекарят.

- И защо мислиш, че съм интересна? - усмихна му се Ив. Топлите му кехлибарени очи я сгряваха като слънце. Почувства се щастлива и спокойна и едва устоя на желанието да започне да се съблича тутакси.

В този миг единствената й мисъл бе за секс направо на покрития с линолеум под, докато котките ги наблюдават, а пенсионерите, насядали в чакалнята заради кучета със запек и олисели вълнисти папагалчета, цъкат възмутено с език заради забавянето и се чудят какви ли са тези ритмични звуци, които долитат отвътре.

Господи, Ив, стегни се. Беше се опитала да се отърве от тази фантазия.

Но той бе толкова приятен и улегнал. Навитите ръкави на бялата престилка разкриваха яки ръце, обсипани с лунички и златисти косъмчета, и тя не можа да се въздържи да не си представи загорялото мускулесто тяло под престилката. Вдигна поглед към лицето му, към квадратната челюст и русоляво-кестенявата коса, щръкнала безразборно. Беше великолепен. Някъде към трийсет и пет... не прекалено млад. Колкото и да е странно, все още неженен.

- Ами... - Това бе отговорът на въпроса, за който тя съвсем бе забравила. - Все още не знам защо жена като теб носи годежен пръстен, облича се като тийнейджърка и живее сама с деца и котки в тази част на града. Според мен тук се крие някоя интересна история... нали?

- Да... може би. Тук ми харесва - усмихна се в отговор, защото предпочиташе по-лесната част от въпроса.

- И на мен.

- А и що се отнася до годежния пръстен. Защо хората са неженени? - Широка усмивка, косата се отмята назад. - Ти все още ли не си женен?

- Не съм. - Отговорът бе категоричен, Нилс скръсти ръце на широките си гърди и започна направо: - За днес почти свърших. Искаш ли да се качиш да пием кафе?

- Разбира се. Дори щях да се самопоканя, ако не беше предложил - призна тя.

- Наистина ли?

Ив се върна в чакалнята с котките, притаила дъх в нервно очакване. Тайно бухна косата си, повдигна сутиена, за да подчертае деколтето, и подръпна надолу панталоните, докато все още се чудеше как точно да се държи. Дали да не покаже, че се интересува от нещо повече от просто приятелство? Не кой знае колко повече - малко повече.

- Имам и вино - каза той, когато Ив го последва нагоре по стълбите към апартамента. - Предпочиташ ли чаша вино пред кафето?

- Ти какво предпочиташ, вино или кетамин? Нали се сещаш, транквилант за коне, действа много по-бързо. - "Господи, съвсем съм се побъркала".

Бяха в антрето и Нилс се обърна да я погледне развеселен.

- Извинявай. Защо си правя майтап с конски транквиланти? Вземи да ме застреляш още сега. Искам да кажа... не искам да кажа, че застрелваш коне... може и да го правиш... когато се налага. - "Стана доста трудна тази работа".

Нилс й се усмихна, широка усмивка, сякаш се опитваше да не се изсмее, след това обясни:

- В Хакни не търсят често ветеринари, за да застрелват коне. Защо не пуснеш котките? Няма проблем да се поразтъпчат наоколо.

Тя се наведе в притъмнялото антре, за да отвори кошницата, а когато се изправи, се целунаха.

Това беше. Толкова лесно, че сега така и не успяваше да проумее как стана. Наведе се, отвори кошницата, изправи се и целувка.

Сигурно бяха взели едно и също решение по едно и също време, защото тя бе вдигнала глава към него и устните им се срещнаха. Отначало се докосваха само устните им, а след това, бавно и предпазливо се докоснаха и езиците.

Едва когато започна да се случва, Ив разбра колко много го бе желала. Целувка... да бъде целувана... Господи, беше жадна за целувки. Бе обвила врата му с ръце, защото не искаше той да спре, нейният възбуден до пръсване холандец... в бяла лекарска престилка... и миришеше на дезинфектант... Няколко фантазии се сляха в една.

Усети как той разкопчава сутиена и ръцете му плъзват по голата кожа на гърба и се преместват неуверено към гърдите. Възбудата да го направи с някой нов бе толкова силна, че я прониза тръпка на ужас. Различно лице, по-широки меки устни, един нов и непознат остров, към който да си проправи път. Откри копчетата на колосаната бяла престилка и започна да ги разкопчава, тласкана от нуждата да усети топлината на голото му тяло до себе си.

- Яуаууууу! - Беше настъпил една от котките, но на кого му пукаше?

Очевидно на него.

- Много се извинявам. - Беше я пуснал и тръгна след котката към спалнята.

- Нищо й няма - успокои го Ив с дрезгав глас и го последва към стаята, скръстила ръце над разкопчаната жилетка и разхлабения сутиен, докато той оглеждаше внимателно котката.

- Сигурно непрекъснато се сблъскваш с котки в твоята работа - опита се да се пошегува тя.

- Моята работа - думата прозвуча като "раутъ" и тя усети как коленете й поддават - е да се постарая да не се сблъсквам с котки.

След тези думи застана съвсем до нея с надеждата да не е изпуснал момента, както за малко не ликвидира котката.

- Докъде бяхме стигнали? - попита тя, плъзна ръце около кръста му, мушна пръсти в гайките на колана и го привлече към себе си.

- Напомни ми ти - каза той, след като притисна устни към нейните и вплете пръсти в косата й, описа кръгове по врата и раменете, докато възможността най-сетне да свали всички дрехи и да си легне с този непознат нов мъж не се превърна в реалност.

Остави го да разкопчае най-горното копче на панталоните й, след което Нилс седна на леглото и я привлече към себе си. Тя веднага отблъсна мисълта, че това не е Джозеф... че този е нов... за пръв път... остави го да свали бавно дрехите и да придвижи уста надолу към студените й зърна, към мекия корем и изпъкналите кости на таза, докато най-сетне стигна там, вкусваше, докосваше, настоятелен и много приятен. И въпреки че тя шептеше притеснена: "Не... не... недей... точно... само...", защото усещането бе толкова интимно, толкова ново и непознато, изведнъж стана невероятно прекрасно и тя се отпусна, затвори очи и нави непознатите кичури около пръстите си, разтвори се за трептящото докосване, за дъха му, за настъпващите подводни талази и... Не! - щеше да свърши още преди да му свали ципа, каза си, докато ставаше точно това и тя тръпнеше безмълвно.

След това Нилс се изправи и се съблече, без да се притеснява, без да откъсва очи от нейните, докато тя го наблюдаваше. Свали ризата и тениската, след това разкопча панталоните и ги смъкна с боксерките и чорапите. Имаше мощно тяло, загоряло и обсипано с косъмчета точно както бе предполагала, бе покрит с множество лунички, но пък бе невероятно привлекателен.

Не можеше да откъсне очи от него, докато го чакаше гола в леглото - а сърцето й тръпнеше в гърдите - да си сложи презерватив и да я обладае.

Когато навлезе в нея, тя сви колене и подпря пети на дупето му, за да му осигури повече място. Беше толкова хубаво да се почувства тясна, да се почувства така, сякаш се притиска към този мечок, който ще я спаси. Притиснала се бе към него, за да усети размера му, топлината и успя да отблъсне всички сълзливи мисли, които се опитваха да нахлуят.

Нилс също бе готов да се изпразни бързо. Усети го как се опитва да забави и да се сдържи, но след това възкликна, предаде се и се отпусна тежко върху нея.

По-късно правиха бавен секс, докато си говореха. Точно това Джозеф винаги наричаше секс мантра. (Да, но тя не трябваше да мисли сега за него.)

- Защо още не си женен? - попита го.

- Британските момичета не си падат по ветеринари - призна той. - Прекалено много са гледали сериала "Всички малки и големи създания", докато са били малки и са се впечатлявали от всичко. А и вечно си мислят какво съм пипал, питат сигурен ли съм, че съм си измил ръцете.

- Гадост - изкиска се Ив.

- Не знам - добави Нилс, вече по-сериозно. - Предполагам, че просто не съм срещнал подходящата жена.

- Аз пък винаги съм искала да правя секс с холандец - каза му тя.

- Защо?

- Защото сте толкова свободомислещи и либерални, нищо не ви шокира, не ви стряска и имате страхотни идеи.

- Ясно - кимна той, смени позата и обясни, че е от малък холандски остров, където живеят протестанти пуритани, и е трябвало да ходи на църква шест дни в седмицата, докато не навършил деветнадесет и не постъпил във ветеринарната школа.

- Виж ти.

- Това обаче не означава, че нямам добри идеи, така че, моля те, кажи ми, че скоро ще дойдеш пак.

- О, да...

- Вече стана почти пет, нали? - попита Ив и се опита да надигне глава от възглавницата. - Наистина трябва да тръгвам.

Стана от леглото, откри миниатюрните си гащички и се отпусна по гръб на пода. Повдигна бедра с ръце, вирна крака във въздуха, след това ги прехвърли над главата, така че с пръсти да докосне пода отзад.

- Какво правиш? - попита той и седна, за да я види добре.

- Просто си разтягам гърба - обясни и се усмихна, защото най-странното бе, че се чувстваше чудесно.

- Не е ли опасно.

- Ралото ли? Не и ако си се занимавал с йога години наред като мен. Още преди деветдесета - добави, а след това й се прииска да не се бе обаждала, защото никак не й се искаше да му напомня, че е ами... нека да кажем няколко години по-млада от него.

Задържа се в тази поза няколко минути, след това се отпусна и започна да си събира дрехите. Нилс я попита дали би искала да си запише друг "час".

Не бе убедена, че иска.

- Чакат ме много задачи и... трябва да се грижа за малките човечета. Наистина не знам... - тя замълча.

- Искаш ли да се видим отново, Ив? - попита мъжът от смачканото до неузнаваемост легло.

- Да. Просто...

- Шшшт! - притисна пръст до устните й. - Всичко е наред. Няма защо да бързаме. Ще видим как ще потръгнат нещата..

- Благодаря. - Тя седна до него, стисна лицето му между дланите си и го привлече за целувка. За негова изненада целувката бе по челото, целомъдрено, благоразумно сбогуване.

- Това какво общо има с теб? - Той задържа лявата й ръка и постави палец върху изящния смарагдов пръстен на четвъртия пръст.

- Ами нищо... наистина нищо. Просто навик. Разделихме се преди цяла вечност... ти знаеш как е... - Усети как в бузите й нахлува пареща топлина и се подразни, а от това се изчерви още повече. - След него не е имало никой. Така че всичко това... съвсем ново е.

- Няма защо да бързаме - повтори Нилс, за да я успокои.

- Ще ти разкажа всичко. - Усмихна му се бързо, закопча си панталоните, нахлузи обувките и си взе жилетката. - Само нека да не е днес.

Глава 2

През повечето дни от годината Ив приключваше работа в четири следобед, въпреки че самата работа никога нямаше край. Понякога имаше чувството, че служебните й задължения не са приключили дори в десет и половина вечерта, когато се отпускаше във ваната с пълна чаша червено вино в ръка.

Само че четири следобед бе времето, когато надзорник Ив изключваше компютъра, затваряше досиетата на децата, с които трябваше да се занимава през деня, и се превръщаше в мама Ив, която през следващите няколко часа трябваше да готви, да помага за домашните и да къпе деца, да пере, да пуска прахосмукачката и тям подобни.

Днес бе петък, ден с нищо не по-различен от останалите. Първата й задача бе да изтича до спирката, за да се качи на червения двуетажен автобус, който я оставяше съвсем наблизо до дома на детегледачката на Роби. Звънеше късо, по три пъти, за да познае Роби, че е тя, и да затича по коридора с радостни писъци, готов да се хвърли в ръцете й още щом вратата се отвореше.

- Здравей, зайче-байче - казваше тя в косата му, а момченцето я прегръщаше през врата в желязна хватка. Ив и Арлин разменяха по няколко думи на вратата - как е минал денят, какво я ял малкият, колко е спал - след това Роби се покатерваше в количката си и двамата забързваха по пътя, за да приберат Ана от часовете по извънкласна подготовка.

Срещите с Ана не бяха чак толкова любвеобвилни. Високата й руса дъщеря дори не ги видя, че идват, защото бе седнала на маса, подпряна на стената, докато си пишеше домашното, без да обръща внимание на хаоса около нея, а другите деца играеха тенис на маса и се блъскаха, за да заемат място пред някоя компютърна игра.

- Ана! - възпитателката трябваше да се провикне няколко пъти, докато най-сетне момичето я чу. Обърна се, отправи към майка си бърза усмивка, надвеси се отново над тетрадката, за да довърши изречението, задачата, или с каквото там се занимаваше, и чак тогава събра учебниците и тетрадките, подреди ги старателно, точно както някой изпълнителен директор би събрал всички документи в куфарчето си на края на работния ден.

Ана се остави Ив да я целуне по бузата, но нищо повече. След това се наведе и млясна бързо Роби за здрасти, сладка и непринудена целувка, в същото време прекалено сдържана за едно деветгодишно дете.

- Хайде, разказвай - подкани я Ив, когато излязоха навън, и последната петнадесетминутна отсечка до дома бе запълнена с училищни случки и момичешки клюки.

Ето я и къщата, която не можеше да остане незабелязана, докато минаваха покрай нея, огромната къща на ъгъла, цялата олющена, къща, която никой не обичаше, с подивяла избуяла градина. Добре, че някой се бе сетил да я обяви за продажба.

Наближаваше пет следобед, когато най-сетне се прибраха в малкия апартамент на партера с двете спални, собственост на Ив вече цели десет години.

Винаги отключваше с облекчение входната врата, защото и тримата обичаха да се прибират у дома. Ана се втурна в стаята си, а Ив пренесе Роби в своята стая, остави го да седне на леглото и да я наблюдава, докато сваля костюма, с който ходеше на работа, и се преоблича в дънки, шарена блуза, вълнени чорапи и някакъв стар протрит чифт пантофи. Едва в този вид тя се чувстваше, че най-сетне си е у дома и се превръщаше в истинска майка.

Свали си обеците, прокара пръсти през косата и се опита да зареди батериите за последния етап от деня, който предстоеше - времето за вечеря, домашните работи, идването на Джозеф, къпането и леглото.

- Какво ще ядем тази вечер? - провикна се Ана от съседната стая.

- Супа, салата, хляб и сирене - отвърна Ив, макар и да знаеше, че това е твърде подобно на предишните вечери.

- А супата каква е?

- Моркови с леща - извика, убедена, че няма да чуе недоволното мрънкане на дъщеря си. Това бе един от редовните й номера.

Ана се появи в стаята, облечена в удобни войнишки панталони и бяла фланела с дълги ръкави. Така и не можеше да разбере слабостта на майка си към екзотичните пайетени блузи и бижутата с мъниста.

- Как върви иначе? - попита Ив, но преди Ана да успее да отговори, Роби се подскочи на леглото, превъртя се и се озова с трясък и вой на дървения под.

След като го гушнаха и го успокоиха, Ана най-сетне обясни.

- Горе-долу добре, преживявам някак, опитвам се да към на разстояние и да нямам нищо общо с децата от класа, дето се държат като прощъпулници.

-Ммм - проточи Ив, защото от опит знаеше, че е най-добре да не се задълбочава в разговор за младежката психология точно с Ана, защото подобни разговори винаги завършваха с крясъци и "Ти просто не искаш да разбереш!"

Понякога Ив се чудеше дали е нормално да има деветгодишно дете, което още отсега е решило, че ще стане психиатър, и прекарва почти всичкото си свободно време в четене на учебници по психология. Само че кое, по дяволите, можеше да се нарече нормално? Най-добре човек да не се замисля прекалено много над подобни въпроси.

Докато най-малките й две деца вечеряха - Роби надроби хляба на парченца, така че да "плуват като патета" в супата, а пък Ана се разплака, защото изпусна портокала върху бялата си фланела и "петното никога няма да излезе" (следва сърцераздирателен плач), - Ив се опита да се обади на най-големия си син, Дени.

- Ти вече запозна ли се с приятелката на Том? - Дени се опита да надвика непрекъснато покачващите се децибели на какофонията в кухнята.

- Да. Нали е много сладка? Поздравявам го най-чистосърдечно - каза Ив, защото виждаше, че това е първото сериозно увлечение на Том. Той не оставаше без момиче, но досега нито една не се бе задържала, може би заради несериозното му отношение към тях. Когато преди седмица се запозна с Дийпа, Ив забеляза топлото приятелство между двамата и се зарадва искрено. А и Дийпа бе изключително симпатична: привлекателна и интелигентна студентка по медицина, весела и забавна - също като Том, - но освен това амбициозна, защото в сравнение с нея синът й бе небрежен, никога не приемаше каквото и да е прекалено сериозно, бе решен да си остане колкото е възможно по-дълго неангажиран с постоянен договор, програмист на свободна практика.

- Страхотна е - съгласи се Дени. - Представа нямам обаче как успява да се справи с Том.

- Дени! Просто той се е взел в ръце - каза Ив. - Работата му върви. Изкарва добри пари. - Винаги бе готова да прояви безрезервно разбиране към разпиления си втори син.

- Всичко е добре, като изключим вкуса му към дрехите - добави Дени.

- Ами... може пък Дийпа да го вкара в релсите. Още е само началото. Ами ти? - попита тя и се опита да не обръща внимание на откритието на Роби, че може да мята с лъжицата супа през масата. - Как върви твоята работа?

- Добре. Стискай палци, следващата седмица може да се отвори нещо голямо. И Патрисия е добре.

- Радвам се. - Следващият изстрел нацели Ана.

- Трябва да затварям. - Ив се опита да надвика оглушителните писъци.

- Мамо! Виж го какво направи!

- Върви - разсмя се Дени. - Да ги гушнеш и двамата от мен.

- Ще се видим скоро. Кажи ми, ти добре ли си? - попита бързо тя.

- Всичко е наред.

- Вие двамата... - Ив се насочи към покритата с мушама военна зона, стиснала салфетки. - Той е все още бебе прощъпулник - напомни тя на обляната в сълзи Ана.

- Мамче, може ли вече да ядем кисело мляко? - Роби я погледна с най-разтапящата чаровна усмивка, на която бе способен.

- Да, да, след мъничко. - Избърса пораженията, след това стовари шумно плодовото кисело мляко пред Ана и се приготви за вечерната разправия с Роби.

- Какво ще бъде тази вечер? - попита радостно момиченцето.

Тя надникна в хладилника.

- Джеймс, Томас, Ани или дебелата контрольорка. - След като бе устоявала месеци наред, тя най-сетне се предаде и купи кисели млекца с имена на героите от "Томас Танка" и сега вече не можеше и да помисли за нещо друго. Синът й обаче искаше да яде само Хенри Едно. Най-лесно беше просто да измие кофичката на Хенри, да я напълни с най-обикновено кисело мляко и да сложи отгоре капачето. Защо никога не се сещаше да го направи навреме?

- Ама аз искам Хенри - замрънка детето.

- А, не, Томас ще плаче. - Ив захлипа от хладилника. - Изяж ме мен, Роби, избери мен - продължи да нарежда тя със смешен гласец.

Ана изви очи към тавана.

Най-сетне Роби се съгласи и я остави да му даде лъжица по лъжица бледорозовото подобие на мляко.

След вечеря тя натъпка чиниите, чашите и купичките в маломерната съдомиялна, подарък от Дени и Том за Коледа, а след това отиде в хола при децата.

Запали лампите, защото тук трябваше светлина дори и през деня, тъй като етажът бе приземен и зелената завеса от бръшлян и клематис закриваше двата малки прозореца.

На Ив й допадаше ефекта, който растенията създаваха - подобен на подводно царство. Бе боядисала стените в бледо прасковенорозово, бе купила удобно канапе втора ръка, лампиони от рисувано стъкло и висящи бели ненатрапчиви лампи. Тя сама се бе заела с дървения под не само в хола, но и в целия апартамент, и го бе изциклила, лъснала, заковала и лакирала без ничия помощ. На прозорците нямаше завеси, тъй като буйната зеленина отвън бе достатъчна.

Както и във всяка друга стая в апартамента, по стените в хола имаше най-различни интересни постери и картини, снимки, правени от Дени, увеличени и поставени в рамки, рисунки на децата, дървета от тесто, изпечени и гланцирани, лъскави динозаври, кърпички, боядисани ръчно, дори бебешка тюлена рокличка в рамка със стъкло. Колекцията бе наистина необичайна и началото й бе сложено още по времето, когато Дени и Том бяха малки.

Роби скочи на голямото канапе и започна да подрежда по свой вкус възглавниците. Ив сложи във видеото касетата на "Томас Танка", включи телевизора и се настани до Роби със свити колене, така че той да се гушне до нея.

Ана извади учебниците си и се разположи на масата зад канапето. Така Ив можеше да й помогне с домашното, без да става непрекъснато.

От видеото се разнесе глух тътен и Ив усети как очите й се затварят. Зачуди се колко ли време ще може да си почине така, преди Ана да се сети да я попита нещо, а Роби да я побутне по лицето.

Само петнайсет секунди по-късно тя знаеше отговора.

- Колко прави шест по осем? - попита Ана.

- А колко е пет по осем? - отговори й с въпрос тя.

- Четирийсет, значи плюс осем прави четирийсет и осем.

- Браво. Между другото, всичко ли си приготвила? - попита Ив тъкмо когато на вратата се звънна.

- Това татко ли е? - Лицето на Ана се озари.

- Най-добре иди и виж сама. - Ив се изправи и се зае да си оправи косата. Мили Боже. Какво беше това странно трепетно усещане ниско в корема и защо Джозеф винаги успяваше да я накара да се чувства притеснена и нервна? Зачуди се дали днес срещата им ще бъде по-различна, след като бе направила такава значителна крачка и бе започнала да се среща с друг... ама истински да се среща.

Не бе очаквала двамата с Джозеф да успеят да поддържат подобно любезно приятелство. Бяха живели заедно цели седем години и тя го бе обичала през всеки миг от тях. Бяха прекарали няколко щастливи години след появата на Ана, за които човек никога не може да съжалява, но нещата започнаха да се разпадат малко преди Роби да се роди.

Всъщност Ив се бе отдръпнала и накара Джозеф да се изнесе няколко месеца след като забременя. Какво се бе объркало? Единственото, което можеше да каже, бе: "Той се промени", но тези думи изобщо не можеха да обяснят обърканите обстоятелства, които предизвикаха раздялата, ала така поне й беше по-лесно да приеме нещата. Дори и сега си признаваше, че сърцето й е разбито, и проявяваше силно недоверие към всеки нов мъж в живота си, но бе твърдо решена да не се остави да бъде завладяна от горчивина и някой ден да преодолее мъката, както бе направил Джозеф, при това без много терзания.

И ето ги двамата разделени, опитват се да се държат мило един с друг, да се проявяват като добри родители, стараят се да не обръщат внимание на неразрешимите проблеми и проблемните чувства помежду си.

В някои отношения нещата бяха доста по-лесни, когато бащата на големите момчета, Денис, ги напусна. Той си бе отишъл без много приказки и разпалване на чувствата. В началото може и да се бе оказало безкрайно трудно да се приспособят, но поне той не се появяваше непрекъснато, не отвеждаше децата и не се налагаше да се държи мило и любезно с него заради малките.

- Здравей, Джозеф. - Ив се изправи и се усмихна, когато той влезе в стаята.

- Здрасти, Ив. - Наведе се бързо и я целуна леко по бузата. И въпреки дивия следобед, прекаран в леглото на Нилс, все още си оставаше онази тръпка... онзи трепет... когато той я докосваше. Това я дразнеше толкова много. А и все още й бе трудно да откъсне очи от него. Но може би не само тя изпитваше подобни затруднения. Той бе висок и мускулест, и слаб, с тъмни очи и тъмна гъста коса. Не бяха малко жените, които с удоволствие впиваха очи в него.

- Здравей, Джофус - обади се и Роби от канапето.

- Здравей, приятелче, как си? - Мъжът се настани на канапето, за да поговори със сина си, когото виждаше толкова рядко. Двамата с Ив се бяха разбрали, че Роби може да отива с Ана и да прекарва уикендите при баща си в апартамента му в Манчестър, когато поотрасне, но времето минаваше и нито един от тях не повдигна въпроса дали моментът не е дошъл. Всеки бе убеден, че другият трябва пръв да заговори по темата. Това бе просто още една непреодолима пречка в отношенията им.

Джозеф остана колкото да изпие чаша чай и да зададе обичайните въпроса. Как са Ана и Роби, какви домашни има да готви Ана, какво чете обикновено. Ив го наблюдаваше през всичкото време и забелязваше дребни лични неща, а той отбелязваше същото.

Цял ден бе имал срещи в града и мекият му тъмен костюм й се стори неприлично скъп, но той го бе облякъл върху черна тениска, а на горния джоб на сакото бе защипан най-малкият мобилен телефон, който съществуваше, кабелът за хендс фри бе пъхнат под ревера. Имаше нов лаптоп. Тя забеляза малката лека чанта, оставена в краката му. Нямаше съмнение, че бе последен писък на техниката и доста мощен. Очевидно бе, че той се справя добре и се превръща в богат, преуспяващ бизнесмен. Точно както бе предполагала, въпреки че не й бе приятно. Никога не се съгласи да приеме от него издръжка за децата, но го накара да внася пари на името на двамата по сметка, за да има на какво да разчитат, когато пораснат. Стараеше се да не коментира скъпите покупки, с които той си позволяваше да глези децата.

Ана се върна в хола с малкия си сак.

- Сигурен ли си, че ще успееш да го събереш в багажника? - попита Ив, защото така и не успя да се въздържи да не го подразни. Не си спомняше каква кола караше Джозеф, но знаеше, че е някаква глупава лъскава момчешка играчка, каквито тя ненавиждаше.

- Мяу - закачи я Джозеф и й се усмихна.

- Имате ли някакви планове за уикенда? - Ив отново се опита да пусне в действие любезния си глас.

- И още как. Ще си прекараме страхотно, нали, Ана?

- А-ха. Мишел там ли ще бъде?

И Джозеф, и Ив си поеха рязко дъх. Как е възможно едно деветгодишно момиче винаги да зададе някой неудобен въпрос!

- Предложи утре да ни сготви вечеря, стига да искаш.

- По-добре хапни, преди да отидеш, миличка. - Знаеше, че забележката й е злобна и неприятна, но не успя да се сдържи.

Мишел, приятелката на Джозеф беше - Ив си беше направила изводи само от снимки и разказите на Ана - една от онези наперени госпожички, луди на тема фитнес, запознати с най-новите тенденции в диетите. В момента Мишел не "приемаше" въглехидрати и по всичко личеше, че никога през живота си не бе вкусвала повече от хапка-две торта, шоколад, сладолед или нещо, което съдържа захар и доставя такова страхотно удоволствие, защото изпитваше непреодолим ужас да не се изпусне и да се закръгли - бедрата й да заприличат на балони, дупето й да набъбне и да вземе да опъне последния й марков костюм.

Сигурно е много весело с нея, каза си за свое успокоение Ив.

- Ив - предупреди я Джозеф. - Дръж се прилично.

- Извинявай.

Но след това самият той така и не успя да се сдържи и се заяде.

- Поне Мишел знае да готви и други неща освен леща.

Олеле, ужас, ужас!

- О, моля те - успя да каже с надеждата думите й да са прозвучали незаинтересовано и небрежно.

- А ти имаш ли някакви планове? - попита той, може би в опит да замаже злобната си забележка.

- Да. Утре вечер имам среща. С новия ветеринар. Много симпатично момче.

Ако Джозеф бе изненадан от новината, не го показа по никакъв начин. Тя го наблюдаваше внимателно, за да разбере по изражението му какво мисли, но той само се усмихна и отговори много любезно:

- Пожелавам ти приятно прекарване.

"И ще бъде приятно - каза си Ив, учудена, че се чувства обидена, задето той не прояви почти никакъв интерес към първата среща, за която му споменаваше. - Ще ям, ще пия, ще бъда весела и ще го доведа вкъщи за един секс маратон и няма да се сетя за теб дори за миг." Въпреки че Нилс не я бе поканил нито на вечеря, нито на среща, бе си измислила лъжата на момента единствено за да подразни Джозеф.

- Ти ще ходиш на среща? С ветеринаря? - повиши глас Ана. О, не, ето че шокира единствения човек на този свят, когото нямаше намерение да притеснява. - Защо не си ми казала? - Ив коленичи на пода и се обърна към дъщеря си.

- Миличка, просто ще прекараме приятно. Роби също ще дойде с нас и ще си говорим за котките. - Ето. Точно затова гледаше никога да не лъже. Нещата винаги ставаха прекалено сложни.

- Добре. - Джозеф вдигна сака на Ана и стана да се сбогува. - Целуни мама и Роби за довиждане, Ана. Трябва да тръгваме.

Роби си легна към осем, сгуши се на долното креватче със зайчетата си и с мъка успя да задържи очите си отворени, докато Ив му четеше приказка.

После вечеря сама, докато слушаше радиото. Когато приключи, се насили да обиколи къщата и да свърши належащата домакинска работа - да пусне пералнята, да измие пода в кухнята, да избърше прахта, да подреди всички играчки в кутиите. Върна се в кухнята и прибра хляба, след това наряза зеленчуците и ги сипа в тенджерата да врят.

"Поне Мишел знае да готви и други неща освен леща", сети се отново, докато разбъркваше супата. Господи, Джозеф.

Като че ли някога се бе оплаквал от кулинарните й способности, когато големите момчета бяха навън, а Ана заспиваше в креватчето си. Тогава сядаха да вечерят в кухнята на светлината на свещи, сигурни какво следва.

Спомни си как Джозеф оставяше заливката за салата да покапе по голата й ръка през лятото и я облизваше от китката чак до рамото, тя сядаше в скута му, започваше да го вкусва на свой ред, изпълнена с желание, а той се извиваше назад към хладилника, за да открие нещо друго, което да използва.

- Какво ще кажеш за кубчета лед или... малко масло? Или... класиката, сметана с ягоди.

- Да, моля те.

Веднъж той измисли невероятната смес от дребни ордьоври, които вървели страхотно с оралния секс - хайвер, топено сирене, парчета пушена сьомга.

Понякога, докато се хранеха, й разказваше какво ще правят след това, при което и двамата оставаха без дъх и така и не успяваха да довършат вечерята.

- Виждаш ли тази ягода? - Потапяше ягодата в течен шоколад или топъл карамел, или сметана и започваше да я облизва с върха на езика си, а тя си представяше как ще направи същото със зърното й, с клитора, докосвайки ги само с върха на езика.

- Голям късмет извади тази ягода - въздишаше тя и не можеше да откъсне очи от лицето му, чудеше се как е могла да спечели този невероятен мъж.

Защо се оказа толкова трудно да превъзмогне раздялата с Джозеф?

Заради този въпрос продължаваше да се буди сутрин в три и мислите не й позволяваха да заспи отново.

На вид си бе същият мъж, в когото се влюби. Само че дори не можеше да опише колко се бе променил. Тя си бе останала същата след всичкото това време и все очакваше някой ден Джозеф да се откаже от ръководната длъжност, която вече заемаше, да върне колата, телефоните, лаптопа и разните там играчки и да се появи на прага й опърпан, вълнуващ, точно какъвто беше едно време и да заяви:

- Върнах се, такъв, какъвто ме искаш.

Къде беше изчезнал този човек? Къде беше мъжът, в когото някога се влюби? Нима все още се спотайваше вътре в Джозеф? Имаше ли шанс, колкото и да беше малък, да го привлече отново? Или той си бе отишъл завинаги?

Двете котки виеха опашки и мъркаха до краката й, докато тя стоеше край печката. Бяха нахранени и сега искаха да излязат в градината.

Ив си наметна кожуха, сложи дебелите ботуши, оставени край задната врата, и излезе, след като включи градинското осветление, което заля зеления рай, за който тя не спираше да се грижи още от първия ден, когато се нанесе в апартамента.

С течение на годините градината й се бе разхубавила и добила свой облик. На времето започна от поляната и живия плет, които бе наследила, но скоро събра самочувствие и реши да промени всичко, така че да стане по-интересно, да личи ръката й. Издигна дървени решетки, за да стане по-висока зелената стена, и сега бръшлянът се бе покатерил нагоре над два метра, моравата бе заменена с каменна настилка и раздвижена с високи храсти и цветя в саксии; постепенно градината се разшири, стана по-разнообразна и много по-отделена от външния свят в сравнение със съседните градини.

Сега вече бе един изолиран зелен свят с нещо интересно във всяко ъгълче. Саксиите бяха с най-различни размери, цветове и форми и в тях избуяваха най-различни растения - цъфтящи храсти, рози, високи, грижливо оформени палми, ниски стелещи се растения. Всяко свободно местенце бе запълнено: тя засаждаше където й хрумнеше и извличаше живот от всяко стръкче, което й попаднеше в ръцете.

Не обмисляше предварително кое къде да насади. Розмарин, мента, магданоз, марули, през зимата брюкселско зеле, всичко това растеше в големи глинени сандъчета, или бе боднато на свободните места сред многогодишните растения, изобщо, където намереше някакво свободно място.

През лятото доматите се червенееха край най-слънчевата част на оградата до кичестия трендафил, слънчогледите садеше специално заради Роби, а близо до тях се бяха увили тиквички.

Есенните й луковици бяха боднати на всеки свободен сантиметър, така че минзухари, лалета, лилии, божури и какви ли не други пъстроцветни цветя красяха градината още от февруари.

В самия й край имаше миниатюрен вътрешен двор, заобиколен от зеленина, закътан отвсякъде с катерливи рози и клематис. Там през цялата година стоеше удобна градинска пейка и още в началото на лятото Ив изнасяше столове от ковано желязо и огромна кръгла маса, която бе украсила сама с мозаечни плочки. Обемисти сандъчета с ароматни треви и розово мушкато заемаха останалото в дворчето място, и когато времето бе хубаво, вечеряха отвън на трепкащата светлина на свещите и бледите лампи, закачени сред цветния покров над тях.

Тя не просто обичаше градината - да полива цветята, да откъсва изсъхналите листа и да обрязва ненужните издънки, да плеви малкото случайно появили се бурени, - обожаваше я. Бе нещо като стая, която бе създала съвсем сама. Това бе личният парк на Роби, мястото, където Ана можеше да се усамоти, за да почете, оазис за нея, тайното местенце, където да поговори и похапне с приятели, магическата ниша в живота й, която бе сътворила съвсем сама, със своите две ръце.

Тази вечер трябваше да събере охлювите на светлината на фенерче и да ги удави в кофа, наполовина пълна с вода. Това все пак бе по-милостиво, отколкото да стъпче нещастните гадинки в тъмното. Обичаше да остава в градината си нощем, да се почувства сама, но не самотна, да усети, че има работа, но е обзета от спокойствие.