ПЪРВА ЧАСТ

Москва, Кремъл, 19 май 1966

– Фалшификат е – каза руският ръководител, взрян в малката изящна икона в ръцете си.

– Невъзможно – отговори колегата му от Политбюро. – Царската икона „Свети Георги и змея“ строго се охранява в Зимния дворец в Ленинград от петдесет години.

– Вярно е, другарю Заборски – каза възрастният мъж, – и в продължение на петдесет години сме охранявали копие. Царят навярно е изнесъл оригинала малко преди Червената армия да влезе в Санкт Петербург и да превземе Зимния дворец.

Председателят на Комитета за държавна сигурност мръдна неспокойно в стола си, тъй като играта на котка и мишка продължаваше. Заборски, който години наред ръководеше КГБ, бе разбрал кой е определен да бъде мишката веднага щом телефонът му иззвъня в четири часа сутринта, за да му съобщят, че генералният секретар го вика в Кремъл – незабавно.

– Как може да сте толкова сигурен, че е фалшива, Леонид Илич? – заинтересува се дребничкият Заборски.

– Защото, скъпи мой Заборски, през последните осемнайсет месеца възрастта на всички съкровища в Зимния дворец е изследвана чрез въглероден метод. Това е една съвременна научна технология, след чието прилагане не е нужна допълнителна преценка – каза Брежнев, демонстрирайки по този начин новопридобитите си знания. – И това, което винаги сме мислели за национален шедьовър – продължи той, – излиза, че е нарисувано петстотин години след оригинала на Рубльов.

– Но от кого и с каква цел? – недоверчиво попита председателят на КГБ.

– Експертите ми казаха, че навярно е бил придворен художник – отговори руският ръководител, – на когото са възложили да направи копието няколко месеца преди революцията. Уредникът на музея в Зимния дворец винаги се е безпокоял от това, че традиционната царска сребърна корона не е прикрепена отзад на рамката, както е при всички други негови шедьоври – добави Брежнев.

– Но аз винаги съм мислел, че сребърната корона е махната от някой любител на сувенири още преди ние да влезем в Санкт Петербург.

– Не – каза сухо генералният секретар. Гъстите му вежди се повдигаха всеки път, когато изказваше мнението си. – Не е взета царската сребърна корона, а самата икона.

– В такъв случай какво може да е направил царят с оригинала? – попита Заборски, сякаш задаваше въпроса на себе си.

– Точно това искаме да знаем, другарю – каза Брежнев и стисна рамката на малката икона пред себе си. – И ти си този, който е избран да открие отговора – допълни той.

За първи път председателят на КГБ изглеждаше неуверен.

– Имате ли нещо, на което да се опра?

– Много малко – призна генералният секретар, взе една папка от най-горното чекмедже на бюрото си и бързо я отвори. Вгледа се в сбито напечатаните бележки, озаглавени „Значението на иконата в руската история“. Някой не беше лягал цяла нощ, за да приготви доклад от десет страници, прегледан бегло от лидера. Истинският интерес на Брежнев започна от четвърта страница. Той прелисти бързо първите три страници и зачете на глас: – „По време на революцията цар Николай II очевидно е възприел шедьовъра на Рубльов като свой паспорт за свободен живот на Запад. Той трябва да е имал направено копие, което е оставил да виси на стената в кабинета си на мястото на оригинала.“ – Руският лидер вдигна очи.

– Освен това, имаме много малко неща, на които да се опрем.

Началникът на КГБ изглеждаше объркан. Беше озадачен от факта, че Брежнев иска Държавна сигурност да се включи в разкриването на кражбата на един незначителен според него шедьовър.

– Много ли е важно да открием оригинала? – попита той, като се опитваше да напипа някаква следа.

Леонид Брежнев погледна втренчено колегата си от Кремъл.

– Нищо не би могло да бъде по-важно, другарю! – дойде неочакваният отговор. – Ще ви отпусна всички необходими средства и хора, за да откриете местонахождението на царската икона.

– Но, другарю генерален секретар, това значи да похарча много повече, отколкото струва самата икона – каза началникът на КГБ, опитвайки се да прикрие неверието си.

– Изключено – каза Брежнев и замълча, за да направи впечатление. – Защото аз не търся самата икона.

Той се обърна с гръб към началника на КГБ и се загледа през прозореца. Не му харесваше, че не може да вижда над кремълската стена Червения площад. Изчака няколко минути и после заяви:

– Парите, които царят би спечелил от продажбата на такъв шедьовър, са щели да му позволят да води обичайния си начин на живот няколко месеца, най-много година. Не, ние смятаме, че това, което царят е скрил вътре в иконата, би гарантирало неговата и на семейството му сигурност до края на живота им.

На заскрежения прозорец пред генералния секретар се образува малко прозрачно кръгче.

– Каква би могла да бъде тази ценност? – попита председателят на КГБ.

– Спомняте ли си, другарю, какво е обещал царят на Ленин в замяна на живота си?

– Да, но се оказа, че това е блъф, защото такъв документ не беше открит...

Той млъкна точно преди да каже „в иконата“, без да забелязва триумфалната усмивка на Брежнев.

– Най-после ме разбрахте, другарю. Както виждате, документът е бил скрит в иконата през цялото време. Ние просто сме притежавали фалшивата икона.

Руският лидер изчака малко, после се обърна и подаде на колегата си лист хартия.

– Това са показанията на царя, посочващи какво бихме намерили в иконата „Свети Георги и змеят“. По онова време в нея не е открито нищо и този факт само е убедил Ленин, че царят е излъгал, за да спаси семейството си от екзекуция.

Заборски бавно прочете написаните на ръка показания, направени от царя часове преди екзекутирането му. Много преди да стигне последния абзац, ръцете му започнаха да треперят и по челото му избиха капчици пот. Той погледна към малката, не по-голяма от книга икона, сложена в центъра на председателското бюро.

– До смъртта на Ленин никой не е вярвал на твърденията на царя. Но сега можем да разчитаме, че ако намерим истинския шедьовър, без съмнение ще притежаваме и обещания документ.

– И предвид авторитета на подписалите този документ, никой не би поставил под въпрос законните ни права – каза Заборски.

– Без съмнение, другарю председател. Точно в това се състои работата – отговори руският ръководител. – Освен това съм сигурен, че ще получим подкрепата на Обединените нации и Международния съд, ако американците се опитат да отрекат правата ни. Но се страхувам, че не друг, а времето е против нас.

– Защо? – попита председателят на КГБ.

– Вижте крайната дата в показанията на царя и ще разберете колко време ни остава да спазим нашата част от споразумението – каза Брежнев.

Заборски се вгледа в надрасканата от ръката на царя дата – 20 юни 1966 година. После върна показанията, отчитайки важността на задачата, с която го беше натоварил ръководителят му. Леонид Илич Брежнев продължи:

– Така че, както разбирате, другарю Заборски, остава ни само един месец до крайния срок. Но ако можете да откриете оригиналната икона, отбранителната стратегия на президента Джонсън ще стане фактически ненужна и Съединените щати ще бъдат обикновена пионка върху руската шахматна дъска.

Апълшо, Англия, юни 1966

– „На моя обичан и единствен син капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст, завещавам сумата от петстотин лири.“

Адам предполагаше, че сумата ще бъде нищожна, но независимо от това остана неподвижен в стола си, когато адвокатът го погледна над очилата си.

Възрастният адвокат, който седеше зад голямото двойно бюро, вдигна глава и премигна, гледайки симпатичния млад мъж пред себе си. Почувствал изпитателния поглед, Адам прокара нервно ръка през гъстата си черна коса. Господин Холбрук погледна отново документите пред себе си.

– „На скъпата ми дъщеря Маргарет Скот завещавам сумата от четиристотин лири.“

Адам не можа да скрие усмивката си. Баща му беше останал шовинист дори в последното си деяние.

– „На клуба по крикет в графство Хампшир – продължи монотонно Холбрук, необезпокояван от роднинските неблагополучия на госпожица Смит – двайсет и пет лири пожизнен членски внос.“

„Платен накрая“ – помисли Адам.

– „На ветераните от Британската армия от 1914 – петнайсет лири. На енорийската църква в Апълшо – десет лири; на госпожа Мейвис Кокс, домашната ми помощница – пет лири. И накрая, на скъпата ми и обичана съпруга Сюзан – семейната ни къща и остатъка от имуществото ми.“

Това изявление накара Адам да се изсмее на глас – той се съмняваше дали за остатъка от бащиното му имущество могат да се вземат още хиляда лири, дори и да продадяха и облигациите му, и стиковете за голф отпреди войната.

Но майка му беше дъщеря на полка и не би се оплакала, както и не беше го правила никога.

Ако Бог, за разлика от поредния папа в Рим, изобщо някога оповестеше светците, света Сюзан от Апълшо би била там горе между тях заедно с Дева Мария и света Елисавета. През целия си живот Па (Адам винаги го беше наричал така в мислите си) се бе стремил семейството му да бъде достойно за нормите на поведение, които бе установил. Може би затова Адам продължаваше да му се възхищава повече, отколкото на всеки друг. Понякога самата мисъл за него го караше да се чувства странно и не намясто сред жизнерадостния дух на шейсетте години.

Адам се размърда неспокойно в стола си, предусещайки, че формалностите привършват. Чувстваше, че би било добре да излязат по-бързо от тази студена и мрачна кантора.

Господин Холбрук вдигна още веднъж поглед и се изкашля така, сякаш му предстоеше да обяви кой наследява картина на Гоя или диамантите на Хабсбургската империя. Повдигна очилата над носа си и отново погледна втренчено последния параграф от завещанието на своя покоен клиент. Тримата наследници от семейство Скот седяха мълчаливо. „Какво ли би могъл да добави?“ – мислеше Адам.

Каквото и да беше, явно адвокатът дълго беше обмислял последната част от завещанието, защото изричаше думите, както би го направил добре рецитиращ актьор, и само веднъж погледна текста.

– „Също така оставям на сина си – господин Холбрук спря за момент – приложения към завещанието плик. – Адвокатът го повдигна и го показа. – Мога само да се надявам, че ще му донесе повече щастие, отколкото на мен. Ако реши да отвори писмото, нека го направи при условие да не разкрива съдържанието му на който и да е друг човек.“

Адам вдигна очи към сестра си, но тя очевидно беше объркана като него и само поклати леко глава. После хвърли поглед и към майка си, която изглеждаше шокирана. Дали от страх, или от мъка, Адам не можа да прецени.

Без да каже дума повече, господин Холбрук подаде пожълтелия плик на единствения син на полковника.

Всички в стаята продължаваха да седят, без да знаят какво следва да направят. Господин Холбрук най-после затвори тънката папка, озаглавена „Полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, Кавалер на Ордена на Британската империя и удостоен с Кръст за храброст“, бутна назад стола си и се приближи бавно до вдовицата. Ръкуваха се и тя каза:

– Благодаря ви.

Адам си помисли, че любезността е малко преувеличена, защото единственият човек в тази стая, който беше извлякъл някаква полза конкретно от тази сделка, бе господин Холбрук, пък и ползата всъщност беше за „Холбрук и Гаскойн“.

Адам стана и отиде бързо до майка си, която тъкмо питаше:

– Ще пиете ли чай с нас, господин Холбрук?

– Страхувам се, че не, скъпа госпожо – започна адвокатът, но Адам не си направи труда да го слуша по-нататък. Явно таксата не беше достатъчно висока, за да може господин Холбрук да отдели от времето си за чай.

След като напуснаха кантората и Адам се увери, че майка му и сестра му са се настанили удобно на задната седалка на семейния „Морис Майнър“, той седна зад волана. Беше паркирал до кантората на господин Холбрук в средата на Хай Стрийт.

„Все още няма жълта маркировка по улиците в Апълшо“ – помисли той. Преди да запали колата, майка му реалистично предложи:

– Ще трябва да се отървем от нея. Сега не мога да си позволя да я поддържам. Не и при шест шилинга за галон бензин.

– Нека не се безпокоим за това днес – каза Маргарет утешително, но по гласа ѝ личеше, че смята майка си за права. – Чудя се какво може да има в този плик, Адам – добави тя с желание да смени темата.

– Без съмнение подробни инструкции къде да вложа петстотинте си лири – пошегува се брат ѝ, опитвайки се да подобри настроението им.

– Не проявявай неуважение към мъртвите – каза майка му, но лицето ѝ възвърна изплашения си вид. – Бях помолила баща ти да унищожи този плик – добави тя почти шепнешком.

Адам сви устни – осъзна, че това сигурно е пликът, причинил единствената кавга между родителите му, на която той бе свидетел преди години. Още помнеше как няколко дни след като се беше върнал от Германия, баща му говореше ядосано на висок глас:

– Трябва да го отворя, не разбираш ли? – настояваше той.

– Никога – беше отговорила майка му. – Поне това ми дължиш след всичките жертви, които съм направила.

Повече от двайсет години бяха изминали от този спор и той никога не чу да говорят отново за това. Веднъж беше споменал за случката на сестра си, но тя изобщо не знаеше за какво биха могли да се карат.

Когато стигнаха разклона в края на Хай Стрийт, Адам натисна спирачките, зави надясно и продължи извън селото почти миля по криволичещия път, докато стигнаха до портата на къщата си. Адам спря, слезе и я отвори. Алеята минаваше през спретната морава и стигаше до малка къща с едновремешен покрив.

– Сигурна съм, че трябва да се връщаш в Лондон – бяха първите думи на майка му, когато влязоха в гостната.

– Не бързам, майко. Няма нещо, което да не може да почака до утре.

– Както желаеш, скъпи, но не трябва да се безпокоиш за мен – продължи майка му и вдигна поглед към високия млад мъж, който ѝ напомняше толкова много за Джералд. Ако не беше леката вдлъбнатина на носа му, той би изглеждал толкова добре, колкото и съпругът ѝ навремето. Същата черна коса и тъмнокафяви очи, същото открито, честно лице, дори същият добронамерен израз към всеки, когото погледне. Но най-вече същите високи нравствени изисквания, които ги доведоха до сегашното им положение. – Каквото и да се случи, Маргарет ще се погрижи за мен – добави тя.

Адам погледна сестра си и се почуди как ли ще се спогажда тя сега със света Сюзан от Апълшо. Маргарет наскоро се бе сгодила за един борсов посредник от Сити и въпреки че сватбата бе отложена, тя би желала да започне свой собствен живот възможно най-скоро. Слава богу, че годеникът ѝ вече беше предплатил в брой една малка къща само на четиринайсет мили оттук.

След като пиха чай и оставиха майка си да говори за добродетелите и неудачите на баща им, Маргарет изчезна и ги остави сами. И двамата го бяха обичали по различен начин, въпреки че Адам никога не беше позволил на баща си да разбере колко го уважава всъщност.

– След като вече не си в армията, скъпи, надявам се да си намериш хубава работа – каза притеснено майка му, защото сигурно си спомни колко трудно се бе оказало това за бащата.

– Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, майко – отговори той. – Външното министерство отново е поискало да ме види – добави той, опитвайки се да бъде убедителен.

– Все пак, след като имаш свои собствени петстотин лири – каза тя, – ще ти бъде по-лесно.

Адам ѝ се усмихна ласкаво, чудейки се кога ли за последен път е била в Лондон. Само за апартамента в Челси трябваше да плаща по четири лири седмично, а и нали трябваше да яде от време на време.

Тя вдигна очи и погледна часовника върху камината:

– По-добре тръгвай, скъпи. Не обичам да те мисля как караш оня мотор по тъмно.

Адам се наведе, целуна я по бузата и каза:

– Ще ти се обадя утре.

На излизане погледна в кухнята и извика на сестра си:

– Тръгвам си. Ще ти изпратя чек за петдесет лири.

– Защо? – попита Маргарет, надигайки глава от мивката.

– Да кажем, че това е моят принос за правата на жените.

Адам затвори внимателно кухненската врата, за да не затисне покривката на масата, която се развяваше от направеното течение, излезе, форсира мотора си и го подкара надолу по шосето през Андовър към Лондон. Повечето хора по това време излизаха от столицата и той пътува приятно чак докато се прибра в апартамента си на Айфилд Роуд. Беше решил да се уедини в стаята си и да отвори плика. Напоследък в живота му нямаше много удоволствия и затова той почувства, че тази малка церемония ще му достави развлечение. Така или иначе, през по-голямата част от живота си Адам беше чакал да открие какво се намира в плика, който сега бе наследил.

Историята на семейната драма му беше разказвана хиляди пъти от баща му: „Всичко е въпрос на чест, приятелю“ – повтаряше той, като повдигаше брадичка и изправяше рамене. Бащата на Адам не осъзнаваше, че животът му е преминал в това да чува саркастични забележки от по-нискостоящи хора и да понася косите погледи на онези офицери, които не искаха да бъдат виждани често в неговата компания. Дребнави хора с дребнав манталитет.

Адам познаваше твърде добре баща си, за да повярва дори за момент, че би могъл да бъде замесен в предателството, за което се шушукаше.

Адам пусна едната ръчка и попипа плика във вътрешния си джоб, както ученик в навечерието на рождения си ден се опитва да отгатне по формата на подаръка неговото съдържание.

Беше уверен, че каквото и да има вътре, то едва ли ще донесе полза някому, още повече че баща му не беше вече жив, но от това любопитството му не намаляваше.

Той се опита да съедини малкото факти, които му бяха известни отпреди. През 1946-а, година след петдесетия си рожден ден, баща му беше подал оставката си от армията. „Таймс“ го беше характеризирал като владеещ превъзходно тактиката офицер с мъжествени прояви по време на войната. Решението му да подаде оставка беше изненадало кореспондента на „Таймс“, най-близките му роднини бяха удивени, а полкът беше поразен, защото всички, които го познаваха, бяха убедени, че е въпрос само на месеци да му пришият на еполетите кръстосани саби и жезъл.

Бързото и неочаквано напускане на полковника развихри фантазиите. Когато го питаха, той само обясняваше, че се е навоювал и че е дошло време да натрупа малко пари за неговите и на Сюзан старини, преди да е станало твърде късно.

Малко хора повярваха на думите му и неверието им се затвърди, когато се разбра, че полковникът е успял да си осигури само длъжността секретар на местния клуб по голф.

Благодарение само на щедростта на дядо си, покойния генерал сър Пелам Уестлейк, Адам остана в колежа „Уелингтън“, така че можа да продължи семейната традиция и да се заеме с военна кариера.

След като завърши колежа, Адам получи място в Кралската военна академия „Сандхърст“. Докато учеше в академията, се занимаваше усърдно с усвояването на военната история, тактика и стратегия на боя, а през почивните дни се отдаваше на ръгби и скуош.

Най-големият му успех бе постигнат в серията надбягвания през пресечена местност. Цели две години запъхтените кадети от Крануел и Дартмут виждаха само опръскания му с кал гръб. Адам беше все пред тях и накрая стана междувойскови първенец. Стана и шампион по бокс средна категория, въпреки че един нигерийски кадет му счупи носа още в първия рунд на финалния мач. Нигериецът обаче сгреши – допусна, че борбата вече е приключила.

През 1956 година Адам се нареди на девето място по заслуги във випуска си, но тъй като всички знаеха качествата му на водач и личния му пример в извънкласните занимания, никой не се изненада, че го наградиха със Сабята на честта.

От този момент Адам не се съмняваше, че ще следва пътя на баща си и ще командва полк. Скоро след като получи редовното си назначение, синът на полковника бе приет в Кралския Уесекски полк, където бързо спечели уважението на войниците и стана популярен сред онези офицери, които не се занимаваха със сплетни. Като тактически офицер той нямаше равен на себе си, а проявите му в бойните учения доказаха, че е наследил смелостта на баща си. Въпреки това, когато шест години по-късно Военното министерство публикува в „Лондон Газет“ имената на онези лейтенанти, които са повишени в чин капитан, лейтенант Адам Скот не беше сред тях. Другарите му не скриха непресторената си изненада, но старшите офицери не казаха нищо. За Адам ставаше все по-ясно, че няма да му разрешат да компенсира каквото и да е провинение, вменено на баща му.

В края на краищата Адам беше произведен в чин капитан, но чак когато се отличи в ръкопашния бой срещу прииждащите вълни китайски войници в малайската джунгла. Когато комунистите го хванаха и затвориха, той понесе такива изтезания и изолация, за каквито никаква предварителна подготовка не би му помогнала. Осем месеца по-късно той избяга от затвора и когато се върна на фронтовата линия, разбра, че са го наградили посмъртно с Кръст за храброст.

Когато двайсет и девет годишният капитан Скот издържа изпита си, но въпреки това не получи място в генералщабната академия, той осъзна, че не може повече да се надява, че в бъдеще ще командва полк. Адам подаде оставка, без да му се налага да измисля, че го прави заради нуждата да спечели повече пари.

Докато течаха последните му месеци на служба в полка, Адам разбра от майка си, че на баща му му остават да живее само още няколко седмици. Реши да не му казва за оставката. Не искаше баща му да разбере на смъртното си легло за позора, станал част от ежедневието на сина му, защото бе уверен, че той би обвинил единствено себе си.

Адам стигна предградията на Лондон и мисълта му отново се върна към проблема, който го измъчваше напоследък – да си намери доходна работа. Вече месец и половина беше безработен и за това време по-често беше събеседвал с управителя на банката, за да моли за кредит, отколкото с перспективни работодатели. Вярно, че имаше уговорена още една среща в Министерството на външните работи, но бе впечатлен от нивото на другите кандидати и усещаше колко му липсва университетската квалификация. Все пак той почувства, че първото събеседване мина добре, зарадва се, когато разбра колко много бивши офицери работят в министерството. А когато научи, че председателят на комисията също има Кръст за храброст, Адам предположи, че едва ли преценяват способностите му за канцеларска работа.

Опасно наследство