Първите мечове

ПЪРВИТЕ МЕЧОВЕ

ПЪРВА КНИГА НА МЕЧОВЕТЕ

ПРОЛОГ

В една утрин, която му се струваше като първата студена утрин на света, той отчаяно търсеше огън.

Търсеше на едно високо място, безжизнено, брулено от вятъра място, неравна, негостоприемна издатина от черни нацепени скали. Сняг, навяван от повеи леден въздух, се плъзгаше като бяла пудра по черната скала и прикриваше с мимолетни воали пластовете сив древен лед, твърд почти колкото скалата. Зората се сипваше вече, само че на километри от него, далечна като миниатюрните зъбци на хоризонта, обточил северозапада като трион. Снежните и ледените полета по протежение на този далечен край на света засияваха с отразена розовина.

Обърнал мислено гръб на студа и вятъра, търсачът си мърмореше под нос и крачеше в разширяващи се кръгове по високата неравна издатина. Единият му крак беше изкривен и той куцаше. Търсеше топлина или миризма на сяра във въздуха, или каквото и да било, което да го заведе при огъня, от който имаше нужда. Само че обутите му в сандали стъпала бяха твърде загрубели и безчувствени, за да усетят топлина през камъните, а вятърът отвяваше следите на вулканичните пари.

Търсачът насочваше вниманието си към местата, където скалата стърчеше през грапавата ледена покривка. Откри едно по-голямо голо място, тръшна се с цялата си тежест върху ледения ръб, разрита отчупилите се парчета и заоглежда критично резултата. Да, тук ледът не беше толкова твърд, студът още не го беше сковал окончателно. Някъде отдолу имаше топлина. А топлината означаваше само едно - огън.

Търсачът се извъртя несръчно настрани - търсеше път към сърцето на планината. Правилно беше отгатнал - пред него имаше огромна цепнатина - издишваше слаба миризма на сяра и се спускаше главоломно между охраняващите я скали. Той тръгна право към тази паст, но миг преди да навлезе в нея спря, погледна към небето и пак си промърмори нещо. Небето, изсветляващо с наближаващата зора, беше почти съвсем ясно, само тук-там в далечината се виждаха облаци. В момента послания нямаше.

Търсачът хлътна в цепнатината, която скоро се стесни до няколко метра широчина. Като сумтеше негодуващо, той се заспуска надолу. Вече беше сигурен, че огънят, който му трябваше, е някъде там, не много далеч. След малко вече чуваше драконовския рев на гласа му - надигаше се през тунела на естествен комин недалеч от него по пътя си към горното отверстие някъде в каменната гръд на планината. Той продължи към рева, заобикаляше камъни с големината на къщи, разхвърляни тук като детски кубчета преди векове, когато някой по-висок пласт от скалата се бе срутил.

Най-накрая откри ревящия комин и се промуши достатъчно близо да протегне ръка и да усети огъня, когато той се надигна в поредния си изблик. Добър беше пламъкът, идваше дори от по-големи дълбочини, отколкото се беше надявал. По-добър, отколкото дори би могъл да очаква за фината работа, която му предстоеше.

Вече бе открил своя огън и се върна при брулената от вятъра повърхност и зората. В задния край на високата скална издатина, току до лицето на поредната отвесна каменна стена, имаше място, защитено донякъде от вятъра. Той реши ковачницата да е там. Мястото представляваше дълбока ниша, почти пещера, естествено образувание в скалата, която надвисваше зловещо отгоре. Около пещерата се редяха отверстията на още комини в черния базалт, но сега от тях не се издигаше нищо, само студеният вятър виеше и разнасяше по малко сняг. Следващата задача на търсача бе да изкара по някакъв начин земния огън във форма, която да е податлива както физически, така и магично - предстоящата му работа с огъня беше такава, че се налагаше да почерпи дълбоко и от двете страни на света. Стана му ясно, че ще трябва да пренесе и съживи огъня в израсло от земята дърво - това щеше да го забави допълнително, защото тук, на покрива на света, дървета не растяха. Ала дребните забавяния не бяха важни в сравнение с необходимостта работата да се свърши както трябва.

Докато стоеше и оглеждаше избраното за ковачницата място, зърна с периферното си зрение сили, които препускаха по въздуха в един далече в зазореното небе. Обърна глава и се взря в проблясъка на цветове, светлини, които биваха ту дразнещи, ту нежни. Помисли си, че сигурно са се заели с нещо, което няма нищо общо нито с него, нито с работата му. Въпреки това продължи да стои все така неподвижно, вперил поглед в небесните цветове, и си мърмореше под нос, докато летящите сили не изчезнаха и той отново не остана съвсем сам.

После се заспуска по голия планински склон. Движеше се методично, бързо и ловко въпреки изкривения си крак. Продължи да се спуска надолу, слезе почти хиляда метра, до зоната, където растяха най-високите истински дървета. Поспря за малко и огледа за пореден път небето - търсеше послания, които не дойдоха. Вятърът, уловен тук между върховете, жулеше косата и брадата му, които бяха гъсти и рошави като козина, бръснеше опърлените му кожени дрехи и дрънчеше в драконовите люспи, които носеше за украса.

И изведнъж в съзнанието му започнаха да се появяват и чезнат имена. Все едно ги виждаше да проблясват като магическите сили, прекосили небето. Помисли си: "Казвам се Вулкан. Аз съм Ковача". И си даде сметка, че спускането дори с тези нищо и никакви хиляда метра от горните висини го е накарало да мисли на езика на хората.

За да се сдобие с дърва с нужния за огъня размер, трябваше да се спусне още малко. Но дори и така най-високите човешки поселища пак щяха да останат далеч в ниското. Ширналите се като на карта ферми и селца, видът на някой далечен замък, кацнал върху възвишение - сетивата му ги регистрираха, но само като фон без непосредствено значение. Мислите му бяха заети със задачата да осигури дървата. Тук, където започваше истинската гора, дънери лесно щяха да се намерят, само че повечето бяха криви и формата им ги правеше неподходящи. Брадва или някакъв трион щяха да са му от полза за тази част от работата. Само че единствените физически инструменти, които притежаваше освен ръцете си, бяха онези на истинското му изкуство, а те вече вече трябваше да са горе, на мястото, което беше избрал за ковачницата. Разбира се, не му беше нужно друго освен собствените му ръце, нищо че понякога бяха несръчни при работа с дърво. Ако някой дънер се окажеше с неподходяща форма, той просто го начупваше на по-малки парчета, докато не останеше доволен. Накрая, с огромен наръч, който дори неговите ръце едва обхващаха, пое обратно към издатината на високото. Сега куцането му се забелязваше малко повече.

По време на отсъствието му наковалнята и другите му древни инструменти за обработване на метал бяха пристигнали - бяха струпани накуп. Вулкан остави на земята наръча дънери и подреди всичко около мястото, което беше избрал за огъня. Когато приключи, слънцето вече се скриваше зад източното лице на планината, надвиснала над главата му.

Поспря за миг да огледа направеното и изпъшка, сякаш имаше нужда от почивка. Така, сега оставаше да слезе долу и да пренесе огъня. Прииска му се да имаше неколцина роби подръка, помощници, които да поемат тези досадни подробности. Наближаваше времето, когато трябваше да се съсредоточи изцяло върху истинската си работа. Копнееше да види как металът свети в ковачницата и да усети чука в ръката си.

Вместо това, стиснал под мишница петметров дънер, сякаш държеше дълго копие, се спусна за втори път в лабиринта от цепнатини, който пронизваше гръдта на планината, и стигна до мястото, където огън и гръм се издигаха през сложните извивки на пещерните комини. Този път мина по малко по-различен маршрут и се взря в отразения червен блясък на земния огън, който грееше гостоприемно пред него. Срещнеше ли дневната светлина, този блясък сякаш примигваше, като че ли удивен да открие въздушно място, толкова различно от ада в дълбините, където се бе родил.

На едно място цепнатината в скалата се стесняваше твърде много и Ковача не можа да се промуши заедно с дънера. Остави го на земята, опря ръце в скалата и натисна. Това беше друго нещо, в което ръцете му не бяха сръчни. Огромните им неокосмени пръсти, също като стъпалата му в сандалите, бяха мазолести и загрубели. Кожата му навсякъде беше сива, с цвета на стар дим от милион ковашки огньове. Сега, под силата на натиска му, сандалите на огромните му стъпала натиснаха скалите, изровиха джобове от стар навят сняг, начупиха и премазаха древен лед. После стеснилите цепнатината скали поддадоха под натиска на ръцете му, разцепиха се с гръм и се разлетяха на парчета.

С доволно сумтене Вулкан Ковача отново вдигна дънера. За последен път хвърли поглед към малкото, което се виждаше от небето - само тясна ивица синевина. После бързо продължи по пътя си.

Пъхна единия край на дънера в ревящия комин и земният огън веднага захапа дървото. Дънерът се превърна в пламнала факла, Ковача го издърпа от адския комин и го вдигна в прибуления въздух. Смолата пукаше с тежко ухание. Вулкан се засмя, доволен от огъня, който беше уловил, пъхна дънера под мишница и без да губи повече време, тръгна обратно.

Бързо разпали огъня на мястото, което беше приготвил. Сега наковалнята му, направена от древно омагьосано желязо, трябваше да бъде поставена стабилно на точното място спрямо огъня. Това отне време. Докато я нагласяваше прецизно, Ковача реши, че ще трябва да слезе поне още веднъж за дърва, преди да подхване истинската си работа. Не искаше нищо да го прекъсва, след като се захване с нея.

Погледът му падна върху чакащите духала и той се намръщи. Да, щеше да е много добре, а може би и жизненоважно, да има неколцина помощници.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-очевидно му изглеждаше то. Да, човешката помощ щеше да е необходима на даден етап, предвид специфичното естество на работата му. Вече разполагаше със земен огън, подхранван от земна дървесина, разполагаше и с чистия висок земен въздух, който да влее духа си в пламъка. В опозиция на това, поне в известен смисъл, се явяваше неземният метал, с който щеше да работи. В единия край на пещерата чакаше небесното желязо, буца с големината на надгробна могила. Беше толкова тежка, че Ковача изсумтя, когато я вдигна да я пренесе внимателно. Усещаше вътрешните й енергии, които чакаха застинали в кристалните й решетки и тръпнеха от нетърпение да добият форма чрез неговото изкуство. Усещаше ефирната неземна магия на материала - да, още беше там въпреки неугледния вид на буцата, смачкана и надупчена от мекия юмрук на въздуха, който я бе уловил, смекчавайки лудото й падане, така че тя само да се удари в земната скала, вместо да се изпари преди срещата си с нея. Да, металът щеше да осигури достатъчно, а може би и повече от достатъчно неземност на проекта.

Човешка пот и човешка болка щяха да са незаменими. Човешки страх като катализатор също би подобрил качеството на магията. Дори и човешка радост би била от полза - стига Ковача да измислеше начин, по който да извлече тази рядка субстанция.

А когато дванадесетте остриета най-сетне бъдеха изковани, когато ги вдигнеше прави и грейнали от наковалнята - е, за закаляването им най-добра без съмнение щеше да е човешката кръв...

Хладният нощен вятър довя траурния звук на гайдите и бавния барабанен ритъм до ушите на Мала много преди малкото слаби светлинки на село Дървопад да се провидят през дърветата напред. Траурните звуци я предупредиха, че поне част от ужасната история, настигнала я у дома, изглежда, е вярна. Тя изрече тихо още една молитва към Арднех и за пореден път плесна нетърпеливо с края на юздите хълбока на старото добиче, което яздеше. То не беше свикнало с такова грубо отношение, нито с дълга нощна езда. Усетило ужилването на юздите, животното ускори за кратко стъпка, после пак раздразнено забави ход. В нетърпението си Мала се замисли дали да не скочи от гърба му и да хукне напред, оправяйки се сама по неосветения черен път. Ала вече почти беше стигнала целта си - чуваше врявата на селските пернати, усетили приближаването й. Ето че и няколко осветени прозореца се видяха между дърветата.

На главната улица, също толкова тясна като единствената улица в родното й градче, Мала слезе от коня под милион звезди, на чиято светлина планината Лудус се възправяше като сивкав призрачен гигант на няколко километра на изток. Есенните нощи в тези високи земи ставаха студени и тя се беше наметнала с шал над обичайното си облекло - панталоните и широката блуза от домашнотъкан плат на работеща жена.

Траурната музика идваше от сграда, която трябваше да е селският съвет, защото беше най-голямата постройка и една от малкото осветени. Мала завърза добичето си на площадния коневръз при другите животни, оставени там, и с лека стъпка, макар ставите й да бяха схванати след дългата езда, мина краткото разстояние до съвета. Косата й беше дълга, тъмна и къдрава - най-хубавото нещо във външността й. Лицето й беше малко възширочко и едва ли би минало за красиво по общоприетите стандарти. Тялото й също бе широко и силно, излъчваше вълни на младост, подсилени от физическото натоварване от ездата.

Бързите й стъпки я отведоха на потъналата в сенки веранда на селския съвет, преди да осъзнае, че там стои някакъв мъж. Беше в тъмното, недалеч от покритата със завеса врата, през която долиташе музиката, ромонът на множество приглушени гласове и тих тропот на крака. Брадатото му лице не й беше познато, но в осанката му имаше някаква достолепност и Мала реши, че сигурно е някой от местните старейшини.

Да подмине на бегом старейшина щеше да е невъзпитано, така че Мала спря, с единия крак в сянката, хвърляна от изгряващата луна.

- Сър, бихте ли ми казали къде е Джорд, ковачът?

Тъй като любезността изискваше от нея да каже нещо, то поне можеше да използва думите, за да получи нужната й информация, вместо да ги хаби напразно.

Мъжът не й отговори веднага. Вместо това я погледна, сякаш не я е чул съвсем ясно или не е разбрал въпроса й. Мала видя, че лицето му е изпито от някаква голяма болка или скръб. Попита го отново:

- Търся Джорд, ковача. Трябваше да... с него ще се женим.

Измъченото му лице просветна малко, сякаш най-после я е разбрал.

- Джорд? Той още диша, дете. За разлика от сина ми - но и двамата са там, вътре.

Мала дръпна кожената завеса, която покриваше наполовина входа, и влезе. Озова се в най-претъпканата стая, която бе виждала през седемнайсетте години на младия си живот. Бяха се събрали поне четиридесетина души. Само че помещението беше достатъчно голямо, дори оставаше празно място в центъра му. На това празно място имаше пет грубо сковани поставки, всяка покрита с черен плат, скъпи свещи горяха в двата им края. На всяка поставка лежеше мъртвец, облечен с ритуални дрехи - на някои от телата дрехите не стигаха да скрият следите от насилие.

Близо до долния край на централната поставка имаше стол. Джорд седеше на него. Когато погледът й се спря върху него, Мала ахна, понеже видяното потвърди още една подробност от грозната история, застигнала я в родното й село - дясната ръка на годеника й свършваше на няколко сантиметра под рамото. Чуканчето беше здраво стегнато с чисти превръзки, тук-там кръвта беше избила през тях. Брадясалото лице на Джорд изглеждаше състарено и изпито и на Мала изведнъж й заприлича на лицето на баща му. В светлата му коса имаше сив кичур. Сините му очи бяха сведени и се взираха отнесено в дъските на пода и в краката на танцьорките, които пристъпваха бавно на няколко крачки от него. Кръгът селски жени, които бавно танцуваха под звука на погребалната песен, обикаляше около поставките и стола, краката им удряха меко по пода в такт с барабана, звучащ откъм дъното на голямото помещение.

Останалите опечалени - наистина бяха повече от четиридесет - говореха, плачеха, бъбреха, молеха се, ядяха и пиеха, гледаха замислено в една точка или виеха от мъка според диктовката на душите си, всеки в своя кръговрат от поведение. Имаше и един жрец на Арднех, който се познаваше лесно по бялата одежда и който в момента успокояваше възрастна жена, чийто вопли надвиваха всички останали звуци в стаята. Повечето от присъстващите, изглежда, бяха местни хора, от селото, което си беше съвсем естествено - според онова, което Мала бе чула, всички мъртъвци бяха оттук, също като Джорд. Някои от лицата в тълпата й бяха познати - виждала ги бе, когато идваше тук при Джорд и семейството му. Но повечето хора й бяха непознати, а неколцина бяха облечени, сякаш са дошли отдалеч.

Както стоеше на прага и надничаше над рамене и между движещи се тела, Мала прошепна благодарствена молитва на Арднех за оцеляването на Джорд, но още докато се молеше, усети нов пристъп на тревога. Бъдещият й съпруг беше променен, драстично и ужасно, още преди да е имала възможност да го опознае в цялата му жизненост, сила и младост. После, сякаш за да отхвърли тази мисъл, тя понечи да пристъпи напред с намерението веднага да отиде при Джорд. Ала гъстата тълпа й попречи.

В същия този миг й се стори, че помещението изведнъж притихна - съвсем за кратко и някак много странно, - но сигурно бе само плод на въображението й, защото не беше свикнала с тълпите, а и когато огледа лицата наоколо си, всички изглеждаха така, както и миг по-рано. Само че в тази кратка пауза кожената завеса на входа зад нея бе дръпната от нечия ръка. Сред врявата на музиката, скръбта и разговорите тя не би могла да чуе тихото шумолене, затова пък почувства внезапно усиления дъх на студения вятър, който се спускаше нощем откъм планините.

Миг по-късно мъжка ръка се отпусна върху рамото й - не неприлично, нито грубо, а сякаш имаше право да е там, като ръката на баща или чичо. Само че мъжът не беше нито едно от двете. Лицето му беше скрито изцяло зад маска, направена от някаква материя, която приличаше на тъмна обработена кожа. Маската изненада Мала, но само за миг. И преди беше виждала мъже с маски - на бдения и погребения. Правеше се заради кръвните вражди - те можеха да се ожесточат, а приятелства и съюзи да пострадат, ако човек, чийто глас се чува в малкото общество, бъде видян да скърби открито за врага на свой приятел или съюзник, а се случваше някое противоречиво правило на обществените порядки да изисква това от него. Маската позволяваше самоличността на носещия я да бъде пренебрегната от онези, които предпочитаха да не знаят кой е, дори ако тя не се пазеше в тайна.

Маскираният мъж беше възнисък и облечен в чисти обикновени дрехи. Мала реши, че е млад.

- Какво е станало, Мала? - Гласът му, близо до ухото й, прозвуча почти шепнешком.

Познаваше я, значи най-вероятно бе някой далечен роднина на Джорд. Или пък, помисли си тя, забелязала късия меч на колана му, можеше дори да е дребен лорд или рицар, който в един или друг момент е ползвал услугите на Джорд като ковач или оръжейник.

Освен това маскираният трябва да беше пристигнал отдалеч и то току-що, щом не знаеше какво е станало. Пред лицето на такава неосведоменост Мала изведнъж се затрудни в избора на думи, понеже се опитваше не толкова да преразкаже чутото, а да намери някакво разумно обяснение на ужаса. Но обяснение трудно се намираше.

Опита следното:

- Те... шестимата... били повикани от един бог да се качат в планината. После...

- Кой бог ги е повикал? - Тихият глас не показа изненада от приказките за богове, просто искаше да уточни фактите.

При въпроса на непознатия един от мъжете пред Мала, който без да иска й бе препречвал пътя към Джорд, се обърна.

- Вулкан ги повика. Няма съмнение в това, богът лично ги избра. Чух го с ушите си - както и половината село... повече от половината. Самият Вулкан слезе тук от планината през нощта и повика шестимата по име. Всички останали се завихме презглава в леглата си, това мога да ви кажа. На следващия ден, когато никой от шестимата не се върна, се събрахме тук, в съвета, и почнахме да се чудим. Жените настояваха да разберем какво е станало и накрая неколцина от нас тръгнахме нагоре... не беше приятна гледка онова, дето го намерихме, това мога да ви кажа.

- А какво щеше да стане - попита маскираният, - ако не се бяха отзовали на повикването? - Светлината в помещението трептеше и сенките бяха твърде гъсти, така че Мала не успя да прецени дали ръцете му са като на работник, или като на човек с благородно потекло. Косата, която се подаваше изпод качулката на дрехата му, беше тъмна и чуплива и по никакъв начин не подсказваше какво е социалното му положение. Навярно именно тази неопределеност във външността му първа породи у Мала подозрението, дошло сякаш отникъде - "Дали не е самият херцог?" Мала никога не беше виждала графа, но като хилядите други негови поданици, които също не го бяха виждали, и тя знаеше, или си мислеше, че знае, някои неща за него. Едно от най-интересните беше, че от време на време се дегизирал, за да наблюдава хората си незабелязан. Според друга информация бил още сравнително млад мъж; освен това се знаеше, че е доста нисък.

Възможно бе, помисли си Мала, Джорд да е работил за херцога. Или пък някой от другите петима мъртви в залата. Това би обяснило появата на херцога тук... каза си, че си измисля, и все пак... чувала бе истории за жестокостта на херцога, но пък такива истории се разправяха за всички високопоставени люде. Дори историите да бяха верни, това не изключваше възможността от време на време херцог Фрактин да проявява благосклонен интерес към бедните отдалечени селца на владението си.

Селянинът, който се бе обърнал да им разкаже за случилото се, явно не хранеше подобни съмнения относно самоличността на маскирания мъж. Даже го гледаше отвисоко, сякаш да покаже, че не е особено впечатлен от видяното, със или без къс меч. Изсумтя тихо при въпроса на маскирания и поклати глава.

- Когато те призовава бог, кой ще ти спори? Ако ви интересува нещо повече, по-добре питайте Джорд.

Джорд още не беше видял Мала. Якият преждевременно състарен млад мъж с една ръка и едно превързано чуканче все така седеше неподвижно на стола, където му беше мястото според ритуала, почти сякаш и той беше сред мъртвите.

- Ръката му още е горе в планината, но той донесе със себе си платата за нея - каза селянинът. Без да гадае какво означава това, Мала се провря напред телата и хукна забърза за Джорд. Влезе в кръга на бавното хоро, падна на едно коляно пред мъжа, комуто бе дала клетва, впи пръсти в ръката и в коленете му и почна да обяснява колко много съжалява за сполетялото го нещастие и как е дошла при него по най-бързия начин, след като е чула вестта за случилото се.

Отпърво Джорд не каза нищо, само я погледна сякаш от много далеч. Постепенно лицето му се пооживи и след малко той проговори. По-късно Мала така и не си спомни какво точно са си казали двамата тогава, помнеше само сълзите му за погубените приятели и за собственото му осакатяване и своите опити да го утеши. Междувременно танцът и трескавата празничност продължаваха, подчертавани на неравни интервали от изблици на скръб. Мала погледна към входа от мястото си почти в средата на залата и още веднъж зърна зад навалицата мъжа с маската от обработена кожа.

- Всичко ще се оправи, любима - най-накрая успя да каже Джорд. - Богове, хубаво е, че мога да те прегърна! - И както бе застанала до него, я стисна трескаво през хълбоците с едната си силна ковашка ръка. - Не съм свършен още. Всичко съм обмислил. Ще продам ковачницата и ще купя мелница, не тук, на друго място. В Арин има една, която става... ако си наема един-двама помощници, мога да се оправям с мелницата и еднорък.

Мала каза разни неща в израз на съгласие и с надеждата, че звучат насърчително. Затвори очи и горещо се помоли да е прав. Каза си, че когато оздравее, Джорд пак ще си е млад мъж и ще си върне част от старата сила. Да е омъжена за еднорък нямаше да е толкова лошо, пък и Джорд бе имотен... В този момент две малки деца, децата на вдовеца Джорд от предишния му брак, се отделиха от тълпата и се сгушиха собственически в краката на баща си, после впиха погледи в Мала и отвлякоха мислите й от другите тревоги.

Ръчичките на момчето, Кен, посегнаха разсеяно към грубия плат, увит около дългия тънък предмет, опрян на стола. Мала, без всъщност да се замисля, бе решила, че предметът е някаква шина или патерица. Сега, когато го огледа, видя, че не е достатъчно дълъг за тази цел. Нито пък имаше разумна причина патерица или шина да е увита така, нито пък се сещаше как едното или другото би послужило на Джорд.

Джорд проследи погледа й каза:

- Платата ми. - После нежно махна ръцете на сина си от вързопа. - Още не е твой, Кен. Има време. Нито пък твой, Мариан. - И с огромния си пръст погали мъничката си дъщеря по бузата. После стисна решително в големия си юмрук горната част на вързопа, вдигна го и го разтърси, така че парцалите се смъкнаха освен там, където ги стискаше. Всички се заобръщаха към него.

Острието беше дълго цял метър и право като стрела, с плитки жлебове отстрани. И двата ръба изтъняваха в съвършени линии, невидимо остри.

- Какво? Кой?... - Мала загуби дар слово и само гледаше безпомощно.

- Излязъл е изпод ръцете на самия Вулкан. - Гласът на Джорд бе прегракнал и горчив. - За мен и за сина ми след мен. Това ми е платата.

Мала мълчаливо се възхищаваше на оръжието. Във версията на историята, която бе чула в селото си, очевидно непълна, не се споменаваше нищо за мечове... Платата на Джорд? Дори и на сравнително мътната светлина на свещите стоманата грееше. Острите очи на Мала съзряха фина, едва видима цветна шарка по протежение на острието, шарка сякаш вкопана дълбоко в метала, макар повърхността му да беше безупречно гладка.

Хорото се бе забавило съвсем. По лицата на танцьорките се виждаха различни изражения, но всички без изключение, както и повечето от тълпата зад тях, гледаха меча.

- Платата ми - повтори Джорд със същия прегракнал глас, който се понесе във внезапната тишина. - Така ми каза Вулкан, след като взе ръката ми. - Той разтърси меча в неопитната си ръка. - Ръката ми срещу това. Така каза богът. Нарече го "Избавител". - Горчивината в гласа на Джорд бе неизмерима, но и някак без посока, като гнева, който човек би изпитал срещу гръмотевичната буря, унищожила реколтата му. Ръката му започваше да трепери от слабост, той свали меча и понечи да го увие, задача, за която му трябваше помощта на Мала.

- Трябва да намеря нещо по-хубаво от тези парцали - промърмори той.

Мала още не знаеше какво да мисли или да каже. Мечът я объркваше - нямаше представа какво означава той. Платата на Джорд, от Вулкан? Отплата за какво? Защо му е била на бога нечия дясна ръка? И защо меч? За какво му е на един ковач или на друг обикновен човек такова оръжие?

Трябваше да обсъди това с Джорд, по-късно, подробно. Сега не му беше нито времето, нито мястото. Шумът и танцът се бяха подновили, макар и някак вече по-вяло.

- Мала? - Нещо ново и различно се бе появило в гласа на Джорд.

- Да?

- Хорото скоро ще свърши. Трябва да остана тук, ще има още изцелителни заклинания, а и ритуалът не е приключил. Може би ще е по-добре да тръгваш. - Джорд се беше отпуснал уморено на стола, очите му се притваряха.

Мала разбираше. Когато бдението приключеше, обикновено следваше последната фаза на ритуала - опечалените, на които бе позволено да го сторят, щяха да се отделят по двойки, мъж с жена, юноша с девойка, и да идат на плодните ниви около къщата или селото и там да легнат в пръстта, която раждаше реколтата. Така смъртта биваше, ако не подиграна, то отречена в някакъв смисъл от тази друга сила, също толкова стара, силата, която създава живот. Мала още бе неомъжена, все още в правото си, според строгата интерпретация на правилата, да се присъедини към последния ритуал за тази нощ. Но понеже до сватбата й оставаха само няколко дни, би било неприлично да го направи с друг освен с годеника си. А Джорд бе ранен и едва се крепеше на стола.

- Да, ще тръгвам - каза тя. Утре ще се видим пак, Джорд. - Сега трябваше да поеме по дългия път обратно към селото си или да открие тук място, където да прекара нощта. Не беше сигурна, че роднините на Джорд ще й се зарадват, ако потърси гостоприемството им. Може би, с изключение на двете малки деца, те дори още не знаеха, че е пристигнала. Според обичая женитбата беше уредена от старейшините на двете семейства и бъдещите роднини почти не се познаваха.

Мала бе харесала Джорд още при първата им среща. И не се противопостави, когато ги сватосаха, нито щеше да се дърпа сега. В интерес на истината, осакатяването му беше събудило у нея някаква ожесточена обич и грижовност към бъдещия й съпруг. Но в същото време...

Средата на залата, с товара си от мъртвите и ранения, сякаш изпълваше ноздрите й с воня на смърт, болка и поражение. Мала стисна още веднъж ръката и здравото рамо на Джорд и се обърна. И други като Мала, които не можеха или не искаха да останат, също вече си тръгваха. Тя мина през вратата с малка група опечалени. Групата бързо оредя и докато стигне до мястото, където беше завързала ездитното си животно, тя беше останала съвсем сама. Посегна да отвърже юздите.

- Не е свършило - рече тихият спокоен глас на маскирания мъж, съвсем близо до нея.

Мала бавно се обърна. Осветяваше го само блясъкът на множеството звезди, защото луната се беше скрила зад облак. И той беше сам, протегнал ръка към Мала, оставил решението на нея. Други двойки минаваха по тъмната улица, тръгнали към нивите.

Почти девет месеца минаха преди Мала отново да види тъмната маска от обработена кожа и нейния притежател, а дори и тогава те бяха едни от многото неясни образи в наркотичен сън. Пътуваше със съпруга си Джорд за друго погребение (на несъмнено най-издигнатия й родственик, дребен жрец в Синия храм), но бе стигнала едва до големия храм на Арднех, почти на двеста километра от мелницата и дома им, когато започнаха родилните болки.

Това беше първото й дете и Мала бе пропуснала предварителните признаци. Но дори и така, едва ли би могла да уреди по-подходящо място и при най-усърдно планиране. Храмовете на Арднех като цяло бяха най-добрите лечебници на целия континент - за повечето хора те на практика бяха единствените. Много от жреците и жриците на Арднех се занимаваха с лечителство и имаха голям опит с раждането и съпътстващите го усложнения. Познаваха различни лекарства, владееха малко изцелителна магия, а в някои случаи имаха достъп до оцелели технологии на Стария свят, достатъчно, за да прилагат тайнственото изкуство на успешната хирургия.

Когато започнаха сериозните болки слънцето вече залязваше. И пак по залез слънце в онзи храм се чу музика, музика не много по-различна от онази на селското погребение преди осем месеца и половина. Може би именно познатият барабанен ритъм доведе маскираното лице в съня й. Барабанният ритъм, а също и горещото, макар и пазено в тайна подозрение на Мала, че баща на първородното й дете не е Джорд, а мъжът, чието лице така и не бе видяла под маската. През последните няколко месеца се бе опитала да разбере колкото може повече за херцог Фрактин, но освен че се потвърдиха сведенията за инцидентни пристъпи на жестокост, за инцидентни предрешени екскурзии сред обикновения народ, за богатство и магически способности, не научи за него почти нищо ново.

Тази вечер, докато лежеше в родилна зала някъде по средата на високия пирамидален храм, я разпитваха за сънищата й в интервалите на яснота между болката и упояването. Акуширащата жрица беше пратила Джорд по някаква измислена задача и сега с открит професионален интерес - а и с очевидна загриженост също - разпитваше Мала какво е сънувала по време на последната контракция. Опиатите и заклинанията взаимодействаха директно с болката и я превръщаха в сънища, някои приятни, други - не.

Мала описа на жрицата маскирания мъж - стойката му, косата, дрехите, късия меч и маската, въобще всичко без обстоятелствата - кога, къде и как - при които го беше срещнала в реалния свят. После добави:

- Мисля... не знам защо, но си мисля, че може да е херцог Фрактин. Той управлява цялата област, където живеем. - И в сърцето й имаше някаква тайничка гордост, гордост, която вече се прокрадваше и в гласа й.

- Е, тогава предполагам, че сънят е добро предзнаменование. - Само че жрицата говореше някак развеселено.

- Не мислите, че е бил херцогът, нали? - внезапно се разтревожи Мала.

- Ти знаеш повече за това от мен, мила. Сънят си е твой. Може да е бил и Императора, кой знае.

- О, не, не приличаше на него. Не се шегувайте. - Мала направи дълга пауза, обезоръженият й от опиатите мозък работеше бавно. Всички бяха чували за Императора, във вицове и поговорки. Мала никога не го беше виждала, но знаеше, че той носи маска на клоун, а не на джентълмен. Когато жрицата бе споменала тази титла-реликва, Мала се беше сетила за всички градски нехранимайковци и за всички гадни шегаджии, които бе виждала по селата. После се сети за един истински клоун, който от години ходеше по всички събори и панаири с тъжно, гротескно лице, изрисувано върху собствените му черти. Не че някога й беше хрумвало да се замисли дали зад някое от тези лица не се е крил Императора. Във вицовете и анекдотите Императора беше много стар човек, който безспир си приписва абсурдното право да управлява огромно владение и твърди, че данъци му дължат барони и херцогове, архихерцогове и тирани, дори крале и кралици. Според някои от историите Императора си падал по безсмислени гатанки. ("А какво щеше да стане, ако не се бяха отзовали на повикването?" - неприятно прозвуча в замаяната й глава.) В други от историите той обичаше да си прави гадни шеги, някои от които се смятаха за хитри от онези, които си падаха по такива неща. Според една поговорка за незаконните деца на незнайни бащи или въобще за хора без късмет се казваше, че са деца на Императора.

Мала никога не бе имала основание да се замисля върху вероятността реален човек все още да ходи из истинския свят с тази титла, какво остава да е... не, беше упоена и не мислеше ясно. Херцогът - или който там я беше отвел в нивите - беше млад мъж и определено не носеше клоунската маска на Императора.

През изпълнената с халюцинации мъгла, заляла я с началото на следващата контракция, Мала чу Джорд да се връща. Може би, помисли тя обнадеждено, в крайна сметка Джорд е бащата на бебето. Не го виждаше много ясно, но го чуваше как диша тежко след изкачването на стотиците стъпала на храма и гордо съобщава, че е намерил каквото там го бе пратила да открие жрицата. После усети голямата му ръка да стиска нейните, докато той обясняваше притеснено на жрицата как първата му съпруга починала при раждането на третото им дете. Какво ли би си помислил Джорд, ако знаеше, че може би херцогът...

А после сънят, в който се бяха превърнали последните родилни болки, я превзе изцяло. Чуваше се пронизителен магически напев на нови гласове, гласове на невидими създания, които обикаляха около леглото. Джорд, жрицата и всички други човешки същества бяха изчезнали, но Мала нямаше време да се притеснява за това, защото твърде много чудесни неща се съревноваваха за вниманието й тук, в цветната градина, където лежеше сега...

Напевът се усили, ала други гласове, в нехармоничен спор, го надвиваха, твърде силни, за да бъдат заглушени от музиката. Звучаха сърдито, сякаш спорът прерастваше в нещо по-сериозно...

Навсякъде около Мала бяха пръснати цветя, безброй цветчета, включително такива, каквито никога не бе виждала, нито си беше представяла, щедро разпръснати в пълния си цъфтеж. Тя лежеше по гръб върху... какво, легло ли беше, погребална поставка, маса... и около нея, отвъд куповете цветя, ожесточено спореха самите богове.

Успяваше да разбере достатъчно от казаното, за да схване, че част от боговете и богините са ядосани и не са доволни от нещата, които е направил Арднех, за да й помогне - каквито и да бяха тези неща. От мястото си Мала виждаше само главата и раменете на Арднех - той бе по-едър от другите божества. Лицето на Арднех, Убиеца на демони, Изцелителя, носителя на хиляди други имена, беше нечовешки широко и огромно и нещо в него караше Мала да мисли за механизмите на мелница, най-големият и сложен механизма, който познаваше.

Реши, че разпознава и други от спорещите. Без съмнение един от тях бе Ковача, позна го по огромния чук в ръката му и прогорените кожени дрехи, и най-вече по изкривения крак. Заради Джорд Мала се боеше от Вулкан и го мразеше. Разбира се, в момента бе твърде упоена, за да изпитва кой знае какво към нещо или някого. Пък и Ковача въобще не погледна към нея, макар че яростно се противопоставяше на Арднех. Спорът между двете фракции на боговете продължи, но за Малините възприятия подробностите постепенно се замъглиха още повече.

Започваше да й се струва, че бебето й вече се е родило и лежи пред нея почистено и повито, раничката на пъпчето - превързана както си му е редът. Фракцията на Арднех беше победила, поне засега. Сините очи на бебето бяха отворени, малките му съвършени ръчички се протягаха към гръдта на Мала. Маскираната фигура на баща му стоеше някъде отзад. Маскираният каза гордо: "Моят син, Марк". Марк беше едно от имената, които Мала и Джорд бяха обсъждали, понеже се срещаше в родовете и на двамата.

- Когато дойде времето - казваше гласът на Арднех, заличил всички други звуци (гласът му незнайно защо напомни на Мала за гласа на покойния й баща). - Когато дойде времето, първородният ти син ще вземе меча. И ти трябва да го пуснеш да иде с него, където той поиска.

- Името му е Марк - каза в съня й маскираният мъж. - Белязал съм го и той е мой.

И Мала извика силно, и бавно се събуди от наркотичния и омагьосан сън. Казаха й, че първородният й син е съвсем добре.

Глава 1

Един ден в средата на тринайсетото си лято Марк се прибра у дома с по-големия си брат Кен след утринен лов на зайци и видя, че в селото има странници. Ако се съдеше по ездитните им зверове, посетителите бяха от вид, какъвто Марк не беше виждал дотогава.

Кен, по-голям с пет години, спря толкова рязко посред тясната крайречна пътечка, че Марк, който го следваше потънал в мисли, едва не се блъсна в него. Бяха точно на мястото, където пътеката излизаше от гъстите храсталаци на стръмния речен бряг и се уширяваше в началото на единствената селска улица. Оттук ясно се виждаха четирите непознати ездитни животни, двете с плетени брони като кавалерийски зверове, другите две покрити с тежки скъпи чулове. И четирите бяха завързани пред къщата на главния селски старейшина. Къщата отстоеше на един хвърлей стрела - улицата на Арин на Алдан беше по-дълга от повечето си посестрими в малките селца, защото селото беше тясно и дълго: виеше се по единия бряг на реката.

- Гледай - ненужно каза Марк.

- Кои ли може да са? - отвърна Кен и прехапа долната си устна. Правеше го, когато беше притеснен. Дотук на Кен не му вървеше този ден. В колчана на гърба му не бяха останали стрели, а в торбата на колана му имаше само един мижав заек. А сега и тези високопоставени посетители. Последния път, когато братята бяха заварили в селото ездитно животно на важна особа, вързано пред къщата на старейшината, собственикът му се бе оказал сър Шарфа. Рицарят бе дошъл от имението си да провери сведенията, че Кен и Марк са били видени да бракониерстват или да се опитват да бракониерстват в неговия ловен резерват. Там живееха истински съкровища - хибридни животни, предназначени навярно за подарък на херцога някой ден, екзотични създания, чиято смърт като нищо би означавала смърт и за селянина, отговорен за станалото. В крайна сметка сър Шарфа не беше повярвал на неверните, анонимни обвинения, но братята здравата се бяха изплашили.

На дванайсет Марк беше малко по-висок от повечето си връстници, макар все още да беше далеч от впечатляващия ръст на дългурестия Кен. Макар да не приличаше на Джорд, човека, когото наричаше свой баща, все пак - за тайно и огромно облекчение на майка му - разликите между двамата някак не се набиваха на очи. Лицето на Марк все още беше по детски кръгло, фигурата му - по детски неопределена. Очите му бяха сиво-сини, косата - права и светла, макар да бе започнала постепенно да потъмнява и по всички личеше, че ще стане тъмнокестенява, когато момчето стане мъж.

- Този път не са от имението - каза Кен като се вгледа по-внимателно в такъмите на четирите животни. После, събрал кураж, тръгна напред по улицата, обзет от любопитство.

- Сър Шарфа и без това е другаде - вметна Марк, докато се влачеше подир него. - Казват, че пътувал по някаква работа на херцога. - Селяните може и да не виждаха поземления си лорд сър Шарфа повече от един-два пъти годишно, а херцога обикновено не виждаха нито веднъж през целия си живот, но въпреки това успяваха да се осведомят за текущите събития, поне за онези, които биха изложили на риск живота и собствеността им.

Първата къща на селото, тук, в западния край на улицата, беше на Фолкънър кожаря. Фолкънър не харесваше Джорд, нито някой от семейството му - някакъв стар спор беше прераснал почти в кръвна вражда, - и Марк подозираше, че именно на неговата съвест тежи фалшивото обвинение в бракониерство. В момента Фолкънър работеше и погледна през полуотворената врата към момчетата, докато минаваха покрай къщата му - дори да знаеше нещо за посетителите и за целта на посещението им, не го показа с нищо. Марк отклони поглед.

Бавно се приближаваха към вързаните животни и къщата на старейшина Кирил. От двете й страни като стражи на пост стояха двама въоръжени мъже - и двамата не бяха от селото. Стражите огледаха на свой ред младите ловци с изражения, от които лъхаше отегчено пренебрежение. Бяха корави мъже, мустакати, косите им бяха вързани по чуждоземна мода. И двамата бяха с плетени ризници и отличителни знаци с цветовете на херцога - синьо и бяло. Много си приличаха, макар единият да беше висок, а другият - нисък, кожата на единия да беше почти черна, а тази на другия - светла.

Вратата на старейшината се отвори и излязоха трима мъже, увлечени в тих, но напрегнат разговор. Единият беше Кирил. Другите двама бяха облечени в скъпи дрехи и излъчваха самоувереност, каквато момчета като Марк и Кен никога не бяха виждали за краткия си живот.

- Ибн Готие - прошепна Кен съвсем тихо. Сега двамата братя вървяха съвсем бавно, краката им в меки ботуши се тътреха в летния прахоляк, докато минаваха покрай къщата на старейшината на някакви си двайсетина метра. - Братовчедът на херцога. Сенешал на замъка е.

"Сенешал" беше нова дума за Марк - не беше чувал да я споменават в селските клюки, - но щом Кен беше впечатлен от нея, то Марк също реши да се впечатли.

Третият човек в малката група, сивобрад като старейшината, носеше синя роба.

- И вълшебник - добави Кен, толкова тихо, че Марк едва успя да го чуе.

"Истински вълшебник", помисли си Марк. Никак не беше сигурен, че Кен би познал истински вълшебник от пръв поглед... но онова, което го впечатли най-силно, беше поведението на старейшина Кирил. Държеше се повече от раболепно към посетителите си, така както някой беден крепостен селянин би се държал пред старейшината. Марк никога не бе виждал стареца да се държи така. Дори при периодичните си посещения сър Шарфа, рицарят, който всъщност бе господар на всички тук, винаги разговаряше уважително със стария човек и се вслушваше внимателно в думите му, когато идеше реч за неща, касаещи селото. Днешните посетители също слушаха внимателно - това Марк го виждаше, макар и да не чуваше какво си говорят, - но по нищо не личеше да се отнасят уважително към старейшината.

Погледът на старейшината попадна върху момчетата, които минаваха бавно покрай къщата и зяпаха любопитно ставащото. Старецът внезапно се смръщи и извика Кен, като едновременно с това му махна рязко да се приближи - по-напрегнат жест Марк не помнеше да е виждал у него.

Когато Кен застана зяпнал недоумяващо пред него, Кирил нареди:

- Иди свали оня меч, дето виси на стената на баща ти, и го донеси право тук. - И когато Кен, все така опулен, се поколеба за миг, го сгълча троснато: - Тръгвай! Гостите чакат.

На такава заповед всяко селско момче можеше да реагира по един-единствен начин. Кен моментално хукна по дългата улица към мелницата в другия й край. Краката му, дълги и бързи, макар и лишени от грация, се движеха с такава скорост, че ъгловатите им движения се сливаха в неясно петно. Марк понечи да хукне след него, но после се отказа, понеже от опит знаеше, че не може да го настигне. Освен това му се искаше да остане тук и да види какво ще стане, а и като се замислеше, никак не държеше да има пръст в свалянето на меча, който открай време висеше на стената, без преди това да са поискали разрешение от баща си...

Тримата високопоставени мъже чакаха, загледани след Кен, без да обръщат внимание на Марк, който още стоеше на двайсетина метра от тях и ги наблюдаваше. Вълшебникът в синята роба - ако наистина беше вълшебник - нервничеше; погледна веднъж смръщено към Марк, после отклони поглед.

С малко по-силен глас отпреди Кирил каза:

- Така ще е по-бързо, ваша чест, отколкото ако ние отидехме до мелницата. - И се поклони притеснено на онзи, за когото Кен му беше пошушнал, че е братовчедът на херцога. Поклонът излезе вдървен, движение, с което ставите на старейшината едва ли бяха свикнали.

Марк забеляза, че и други селяни, сред които и Фолкънър, са наизлезли от къщите си. И се придвижваха, макар това още да не се набиваше в очи, към къщата на старейшината. Всички искаха да знаят какво става, но засега още им липсваше охота да признаят присъствието си на улицата.

Човекът, когото беше заговорил Кирил, който и да беше той, не обърна никакво внимание на хората, като да бяха врабци. Стоеше в поза, която показваше, че е склонен да почака малко и да се увери, че предложеният от старейшината начин е най-бързият и най-задоволителният. После попита Кирил:

- Казваш, че човекът, у когото е мечът, е дошъл тук преди тринайсет години. Откъде дойде?

- О, да, точно така, ваша чест. Тринайсет години. Тогава купи мелницата. Сигурен съм, че е имал разрешение да се премести, както си му е редът. Доведе деца със себе си, и новата си жена, дойдоха от едно село нагоре към планината. - Кирил посочи на изток. - Да, сър, ето оттам, от високото.

Сенешалът понечи да попита още нещо, после спря. Защото Кен вече се връщаше. Носеше меча, увит и овързан както винаги - така си висеше открай време в голямата стая на къщата им. Сега Кен не тичаше, а ходеше. И не се връщаше сам. Джорд, чиято солидна снага все още бе по-висока от стройната фигура на по-големия му син, вървеше до него. Нозете му крачеха решително, без да изостават от нервното подтичване на младежа.

Работните дрехи на Джорд бяха прашни, както често се случваше заради ежедневните му задължение по поддръжката на огромните дървени зъбни колела на мелничния механизъм. Погледна към Марк - Марк не прочете нещо конкретно в погледа му, - после насочи вниманието си към високопоставените посетители. Изглежда, не чакаше с нетърпение предстоящата среща, но въпреки това вървеше решително. В последния момент сложи голямата си ръка на рамото на Кен и нежно побутна младежа встрани, а сам пристъпи напред, лице в лице с важните особи.

Поклони им се, както го изискваше доброто възпитание. Но се обърна към старейшината Кирил.

- Къде е сър Шарфа? Пред него отговаря селото ни, защото каквото и да направим, когато други високопоставени люде дойдат тук и...

Така нареченият сенешал го прекъсна, успешно, но и съвсем спокойно:

- Сър Шарфа не е на разположение в момента, човече. Лоялността ти към твоя поземлен лорд е похвална, но в този случай е и излишна. Сър Шарфа, както би трябвало да знаеш, е васал на моя братовчед, херцога. А именно херцог Фрактин иска да види меча, който от години виси на стената ти.

Джорд, изглежда, не се изненада особено от интереса на херцога.

- Беше ми казано, ваше благородие, да пазя меча при мен. Докато не дойде време той да премине у най-големия ми син.

- О? Казано ти е било? И кой ти го каза?

- Вулкан, ваше благородие. - Думите бяха изречени простичко и храбро. Спокойната увереност на Джорд не отстъпваше на тази, демонстрирана от човека, който го разпитваше.

Сенешалът помълча за миг - каквито и думи да си беше подготвил, останаха неизречени. Въпреки това явно не смяташе да се покаже впечатлен от думите на някакъв си обикновен мелничар. Ибн Готие протегна към Кен ръка с дланта нагоре, богато надипленият му ръкав висеше тежко. Младежът още стоеше назад, където го бе побутнал баща му и все така държеше увитото оръжие.

- Покажи го - каза сенешалът.

Кен погледна нерешително баща си. Изглежда, Джорд му даде знак да се подчини, защото младежът разви домашнотъканото одеяло около меча, сякаш смяташе да покаже съкровището на посетителите от безопасно разстояние.

Одеялото се смъкна на земята.

Сенешалът огледа меча, после щракна с пръсти.

- Дай го тук!

Случилото се миг по-късно щеше да се връща в сънищата на Марк през целия му живот. И при всяка поредна поява на съня той щеше да се потапя отново в този последен миг на своето детство, мига, когато си помисли: "Странно, откъде идва този звук на летящи стрели?".

Старейшина Кирил падна веднага - от гърдите му стърчеше перото в края на дълга стрела. Едновременно с него се строполи и един от въоръжените стражи, със стрели в гърба и ребрата, мечът му проблесна за миг, наполовина изваден от ножницата. Вторият страж бе ударен в бедрото - успя да вдигне копието си, и толкова. Вълшебникът падна миг по-късно, синята му роба се срина около него като отвързана палатка. Сенешалът, ненаранен, извади късия си меч и опря гръб в стената. Лицето му беше бяло като платно.

Стрелите бяха долетели вдясно от Марк, от посоката, където дървета и храсталаци растяха нагъсто покрай близкия бряг на Алдан. Незнайните нападатели бяха успели да се примъкнат достатъчно близо, без някой да ги усети, и сега излизаха от прикритието си - спускаха се между къщите, които бяха най-близо до брега на реката. Половин дузина крещящи, размахващи оръжия мъже тичаха с всички сили към къщата на старейшината, където току-що бяха паднали жертвите на стрелите им. Два големи бойни звяра изскочиха от скривалището си току след атакуващите мъже и ги изпревариха с няколко скока. Козината на единия биеше на оранжево, другият беше кафеникав с по-тъмни петна, но и двата, също като войниците, бяха отчасти защитени от плетени ризници. Бяха почти толкова грациозни, колкото котките, от които наполовина произхождаха.

Марк никога не беше виждал истински бойни зверове, но ги позна веднага от описанията в стотиците приказки, които беше слушал от дете. Видя как оранжевото създание поваля баща му, преди Джорд да е имал време за друго, освен да понечи да се обърне към по-големия си син, сякаш да извика предупредително.

Сенешалът беше истинската цел на зверовете и те се нахвърлиха отгоре му, макар и не за да го убият - явно бяха тренирани добре за този ход. Принудиха братовчеда на херцога да отстъпи към фасадата на къщата на поваления Кирил, без да го докосват, но и напредваха неумолимо и ръмжаха току извън обсега на меча му. Когато той понечи да изтича към вързаното си ездитно животно, те отново го принудиха да отстъпи. Сега и четирите ездитни животни, вързани пред къщата, ритаха и се дърпаха, като даваха израз на страха и възбудата си с почти човешките си гласове.

В първия миг на атаката Кен се бе обърнал с намерение да избяга. После обаче видя баща си да пада и се върна. Пребледнял, сега той стоеше приведен над баща си и държеше несръчно голия меч над поваления мъж, сякаш острието можеше да се превърне някак в щит.

Марк, който също бе понечил да побегне, погледна назад към баща си и брат си и спря. Издърпа с треперещи пръсти предпоследната къса ловна стрела от колчана на гърба си. Лъкът му беше в лявата му ръка. Имаше чувството, че главата му е съвсем празна. Без никакви чувства отбеляза как пронизват войника, който бе паднал със стрела в крака. Нападателите, разбойници или кой знае какви, вече бяха настигнали бойните зверове, оформяха полукръг около обкръжения сенешал и му крещяха да хвърли оръжието и да се предаде.

Ала един от нападателите се беше отделил от другарите си и се канеше да се справи с палето, което все още стоеше с меч в ръка. Разбойникът се ухили, навярно заради несръчния начин, по който Кен стискаше меча. И все така ухилен пристъпи напред с готово за удар копие.

Треперещите пръсти на Марк изпуснаха стрелата, която току-що беше запънал на лъка. Той коленичи, всъщност сякаш по-скоро се срина на земята, и заопипва с дясната си ръка за стрелата в уличния прахоляк. Не можеше да откъсне очи от брат си...

От известно време някакъв стон престъргваше все по-силно въздуха, звукът на глас, който не беше човешки, а навярно не беше и жив. Звукът се усили до войнствен, бездиханен писък.

Едва сега Марк си даде сметка, че звукът идва от меча в ръцете на брат му. А и нещо се провиждаше във въздуха около него. Сякаш острието димеше, или по-скоро въздухът около него се бе нажежил и стоманата придърпваше димни нишки от въздуха към себе си.

Копието замахна. Звукът внезапно нарасна, когато копието навлезе в омарната дъга, изписана от страничното париране на меча. Марк видя върхът на копието да се завърта във въздуха заедно с една педя от чисто отрязаната дръжка. И преди още върхът да падне на земята, обратният срез на Избавител разкъса ризницата на гърдите на копиеносеца - сряза фините стоманени брънки, сякаш бяха стиска летни цветя. Върхът на меча се закачи за малкия щит в лявата ръка на мъжа и с пукот на строшени кости повлече нещастника във въздуха след себе си. Тялото на копиеносеца описа дъга и се срина в прахоляка.

Опипващите пръсти на Марк най-после откриха изпусната стрела и той се изправи. Усещаше как тялото му се движи - както му се струваше, ужасно бавно.

Избавител се бе върнал гладко в първоначалната си позиция, а звукът утихна до мъркащо жужене. Лицето на Кен бе разкривено от тревога, очите му се взираха изумено в оръжието в ръцете му, сякаш го виждаха за пръв път. В ръцете му се усещаше вибриране, сякаш държеше нещо, което не му се подчинява, но не можеше или не смееше да го пусне.

Един от нападателите, най-вероятно водачът на бойния звяр с оранжевата козина, посочи Кен. Звярът се обърна послушно и скочи. В същия миг Марк пусна стрелата си. Още не се беше научил как да съобразява мерника си със скоростта на целта и пухкавият силует се размина със стрелата, преди тя да е стигнала целта си. Сякаш водена от някакво непобедимо проклятие, стрелата на Марк мина между гърбовете на двама бандити и се заби право в гърлото на обкръжения сенешал. Без дори да извика, братовчедът на херцога изпусна меча си и рухна на земята.

Мечът в ръцете на Кен изпищя, почти като трион, захапал твърд дънер. И отново се вдигна в димна дъга да посрещне извилото се в скок животно. Една оранжева лапа се завъртя отрязана във въздуха и описа полукръг от кървави пръски. Същият удар захапа и защитения от ризница торс на звяра, по-тежък и по-голям от човешки. Животното се срина като заек, уцелен с прашка по време на скок. Марк трескаво опипваше за последната си стрела, когато пухкавото тяло се обърна по гръб и ноктестите му лапи задраскаха конвулсивно във въздуха.

Трима мъже бяха обградили Кен. Марк, най-после запънал последната си стрела, в последния момент се побоя да я изстреля от страх да не уцели брат си в средата на групата. Видя остриета да проблясват към брат му, но Кен не падна. Очите му бяха разширени от недоумение, по лицето му се четяха страх и ужас. Избавител пееше страховити кръгове из въздуха около него, отбиваше мечове вляво и вдясно. Мечът сякаш влачеше Кен след себе си, сякаш го принуждаваше да скача, да сменя посоката във въздуха и да се приземява със стъпала в обратната посока. Дърпаше го напред, влечеше го в атака.

Писъкът му се извисяваше и заглъхваше.

Танцът на мечовете бе твърде бърз и Марк не успяваше да проследи всичко. Видя друг от атакуващите да залита назад, краката му се движеха по рефлекс в опит да възстановят равновесието му, докато гърбът му не се удари в една стена, при което мъжът падна напред и остана да лежи неподвижно. После чу вика на друг мъж, гъргорещ вик за помощ и милост. Марк не видя сивкавия звяр да скача към Кен, ала го видя да тича назад към брега на реката, накуцвайки и въпреки това с ужасяваща скорост. Животното виеше от болка и воят му пробиваше дори през спорадичните трионни писъци на меча. А ето че и двама от нападателите, обезоръжени, също тичаха накъдето им видят очите, бягаха от селото. Марк зърна отблизо лицето на единия - ококорени очи, зейнала уста и изражение, съсредоточено върху бягството, сякаш то бе математическа задача.

Останалите нападатели лежаха до един на улицата. Четирима, петима - изглеждаше невъзможно да ги преброи.

Марк погледна надолу и нагоре по улицата, на запад и на изток. Само той и брат му все още стояха на крака.

Летен прахоляк висеше във въздуха и тихият ветрец си играеше с него. За един проточил се миг нищо друго не помръдваше. После треперещите ръце на Кен се отпуснаха бавно заедно с меча. Воят на червеното острие постепенно утихна и въздухът около него спря да трепти като лятна омара.

Върхът на острието се опря в земята. След миг мечът падна безжизнено от отпусналите се пръсти на Кен. След още миг Кен седна в прахта. Чак сега Марк видя как кръвта на брат му се просмуква в ризата му.

Марк върна механично последната си стрела в колчана и хукна към брат си. Джорд лежеше окървавен и нетрепващ зад Кен - главата му беше пострадала зле от бръснещия удар на животинската лапа. Марк не искаше да гледа натам.

Облеченият в синьо вълшебник се надигаше, очевидно ненаранен. Държеше някакви малки неща, без съмнение магически. Ръцете му разсякоха въздуха.

Марк клекна до брат си и го прегърна, понеже не знаеше какво друго да направи. Гледаше безпомощно как кръвта блика изпод срязаната дреха на Кен. Мечовете на нападателите все пак го бяха достигнали, и то повече от веднъж. Ловната му риза изглеждаше зловещо.

- Марк... - Гласът на Кен беше далечен, тих, уплашен и плашещ едновременно. - Ранен съм.

- Татко! - извика Марк, дирейки помощ. Изглеждаше му невъзможно баща му да не реагира, да не скочи, да не му помогне, да не му каже какво да прави. Може би трябваше да изтича у дома и да доведе майка си и сестра си. Но не можеше да остави Кен, който се опитваше да стисне ръката му.

Току пред Кен, само на ръка разстояние, един мъртъв разбойник се бе свил на колене, сякаш в израз на почит пред превъзхождащ го враг. Избавител бе отсякъл част от лицето му, а ръцете и оръжията му бяха струпани на купчина пред него като приношение. Нямаше смисъл да отвръща поглед. Накъдето и да погледнеше, гледката беше повече или по-малко същата.

Самият меч лежеше на улицата и не изглеждаше по-опасен от косер. Прахолякът бавно попиваше кръвта по острието му.

Марк извика без думи за помощ - от някого, от някъде. Усещаше как животът на Кен изтича с кръвта му, излива се почти като вода през пръстите му.

Жени плачеха нейде в далечината.

Някой се появи с бавна стъпка в полезрението на Марк, на десетина крачки от него. Фолкънър.

- Ти уби сенешала - рече кожарят. - Видях те.

- Какво? - В първия миг Марк не разбра за какво му говорят. После вълшебникът, който се бе привел над тялото на Ибн Готие, се приближи предпазливо към Марк, сякаш не се доверяваше на старите си кости (макар и сивобрад не изглеждаше чак толкова стар). Малките предмети, които беше държал, каквото и да представляваха, ги нямаше. С неестествено спокойствие, както се стори на Марк, той положи ръка върху окървавената глава на Джорд и измърмори нещо, после направи същото със старейшина Кирил и с Кен. Имаше нещо безлично и безразлично в поведението му.

Женският плач приближаваше бързо, заедно с тупкането на тичащи крака. Марк изобщо не подозираше, че майка му все още може да бяга толкова бързо. Мала и Мариан, и двете целите в брашно от работата в мелницата, се хвърлиха към тях и клекнаха до Кен и Джорд.

- Ти уби сенешала - повтори Фолкънър. Гледаше втренчено Марк.

Този път вълшебникът чу обвинението, с ядна клетва грабна последната стрела от колчана на Марк и отиде да я сравни със стрелата, която стърчеше от гърлото на херцогския братовчед.

И други селяни излизаха вече на улицата и се стичаха към мъртвите. Отначало излизаха поединично от къщите си, после по двама и по трима. Някои, с инструменти в ръце, изглежда, бяха дотичали от близките ниви и работилници. Старейшината беше мъртъв, селото беше останало без водач. Надигна се врява, объркването растеше. Чуха се предложения някой да отиде в имението и да извести за атаката, но никой не го направи. Предложено бе и друго - да организират доброволчески отряд и да тръгнат след нападателите, каквито и да бяха те и където и да бяха отишли. Чуха се и несвързани приказки за война, нападения и бунт.

- Да, опитваха се да отвлекат сенешала. Видях ги. Чух ги.

- Кого? Кого да отвлекат?

- Кирил също е мъртъв. И Джорд.

- Стрелата на момчето го уби.

- Кого бе, собствения му баща? Глупости!

- ... не...

- ...не е така, такава поразия, трябва да е била кавалерия...

- ... няма съмнение, че стрелата е негова. Намирал съм ги на земята си, близо до стрижните ми животни...

Междувременно Мала и Мариан бяха свалили ризата на Кен и се опитваха да превържат раните му. Задачата им изглеждаше безнадеждна. Очите на Кен бяха почти затворени, виждаха се само бели цепнатинки. Мала клекна до неподвижното тяло на мъжа си и със сълзи на очи се опита да го свести, за да види какво става.

- Съпруже, най-големият ти син умира. Съпруже, събуди се... Джорд... Оох, Арднех! И ти ли?

Една съседка сложи навито одеяло под главата на Джорд, сякаш това би могло да помогне.

Марк им обърна гръб и впери поглед в меча. Нещо не толкова ужасно, което да гледа. Имаше чувството, че през главата му непрекъснато минават мисли, ала той не успява да улови нито една от тях. Само да погледа малко меча. Само да погледа...

Даде си сметка, че майка му го стиска силно за ръката и го разтърсва да дойде на себе си. С глас, който беше тих, но и с голяма сила в него, Мала редеше настоятелно:

- Синко, чуй ме. Трябва да бягаш. Бягай бързо и надалеч и не ми казвай, нито на мен, нито на никого къде отиваш. Стой далеч от селата, не казвай никому името си и се ослушвай за новини какво става тук, в Арин. Да не си си помислил да се връщаш, преди да си сигурен, че е безопасно. Твоята стрела е в гърлото на херцогския братовчед, както и да се е озовала там. Ако херцогът те пипне, може да нареди да ти извадят очите или нещо още по-лошо.

- Но... - Разумът му понечи да възрази, да изкрещи, че това не може да се случва, че светът не е толкова полудял. Тялото му, изглежда, бе по-мъдро, защото откри, че вече е станал. Тъмните очи на майка му се впиваха в него. Сестра му Мариан вдигна поглед - бе коленичила с безжизнената глава на Кен в скута си, сините й ужасени очи го гледаха от рамката на разпусната й руса коса. Навсякъде около него селяните спореха, караха се, врявата беше стигнала до кресчендо. Чуваше се дрезгавият глас на Фолкънър и непознатият глас на вълшебника.

Пришпорен от внезапно чувство на неотложност, Марк не чака втора подкана. Сякаш наблюдаваше собствените си движения някъде отстрани: той видя как се навежда и вдига одеялото, с което беше увит мечът, и което Кен бе захвърлил встрани. Метна го върху меча и вдигна оръжието.

От всички хора на улицата, изглежда, само майка му и сестра му виждаха какво прави. Мала кимна одобрително през сълзи. Мариан му прошепна:

- Върви бавно вкъщи, после тичай. Върви, ние ще се оправим!

Марк измърмори нещо и на двете - после така и не си спомни какво им е казал - и тръгна. Знаеше, знаеха го и всички хора в селото, какво правеше херцог Фрактин на хората, имали лошия късмет да наранят негов роднина, дори и случайно. Марк бавно, крачка след крачка тръгна по познатата му някога селска улица, улицата, която никога нямаше да е същата, понесъл, както се надяваше, с нищо незабележим вързоп. Вървеше, без да поглежда назад. Неизвестно по каква причина никой не извика след него.

Когато стигна до мелницата, вместо да се затича, влезе вътре. Сети се, че ако избяга надалеч, ще му трябва храна. Взе от килера сушено месо, сушени плодове и един самун хляб, като механично извади от торбата убитите сутринта зайци и ги остави в замяна. Грабна и няколкото допълнителни стрели, които държеше до леглото си. Докато още беше на улицата, се беше сетил, кой знае как, да метне през рамо лъка си.

После излезе, този път през задната врата. Тя беше на източната страна на сградата, по посока обратна на течението на реката, и сега мелницата беше между него и селската улица. Една пътечка се изкачваше по дигата покрай мелничното колело, което сега не се въртеше, и продължаваше покрай гористия бряг, отдалечавайки се от селото.

Сега Марк вече затича. Но веднага щом се затича, усети в себе си нарастващ страх, въображаема увереност, че ще го подгонят, и за да надвие всичко това, се застави отново да тръгне ходом. Ослушваше се внимателно. Не чуваше звуците на потеря, нито викове зад себе си.

След половин километър се натъкна на трупа на сивкавия боен звяр. Явно се бе опитвал да изпълзи в един шубрак и бе умрял, уловен от вейките, промушили се в брънките на разсечената му ризница. Марк поспря и се вгледа безчувствено в животното. Беше женско... или поне е било преди битката. Как... как бе успяло да стигне толкова далеч? Изглеждаше като пример за отмъщението на някой бог.