В ада брюнетки няма

Глава 1

Мога да ви кажа с абсолютна точност кога се влюбих. Точното място. Точната минута. Лондонският панаир на книгата. Да, тук. Точно в този момент. Чакайте да си погледна часовника, за да запомня завинаги - три и четиресет и пет. Нямам никаква представа кой е той - все още - нито пък дали ще ми преобърне живота, но вече съм омагьосана, сразена. Поглежда ме и се усмихва и в мен нахлува тръпнещата приливна вълна, която не съм изпитвала от цяла вечност. Да не говорим, че хиляди иглички и карфички ме бодват по краката, но това по-скоро е заради неудобните обувки и първия пробив на мазол, отколкото от поразяващите стрели на Купидон.

- Имаме нужда от човек, красавице - обръща се той към мен и аз усещам, че съм го зяпнала напълно открито.

Говори с американски акцент, но така и не мога да определя от коя част на страната. Източен бряг, западен бряг - никога не успявам да открия разликата. Всички говорят провлачено и секси. Когато и да чуя речта им, коленете ми омекват. Обожавам американските мъже. Докато бях трети курс в колежа, преподавателят ми по социология беше от Чарлстън и едва дочаках часа му, за да отида на лекция. Така и не разбрах нищо от социологията - и до ден днешен нямам никаква представа за демографския срив на населението във Великобритания, нито пък за морала при управление на търговията, да не говорим за влиянието на киберобществото върху средностатистическия човек... но всяка минута от часовете му за мен бе невероятно удоволствие. Дори да говореше за удоволствието да събираш пощенски марки, щях да бъда не по-малко запленена.

- Ще отнеме около пет минути, не повече - казва американецът. - Ще ми отделиш ли малко време?

Иска ми се да му кажа, че ако ме помоли мило и любезно, мога да му отделя дори остатъка от живота си, но успявам да изпелтеча едно-единствено

- Д-да.

Ако се казва Чък, или Бъд, или Ричи, работата ми е спукана.

Протяга ръка, стисва ме за лакътя и ме повежда след себе си. Зяпвам - не съм успяла и дума да кажа - и се обръщам към Найджъл, мениджъра на книжния щанд, където би трябвало да помагам. Само че той е прекалено зает да обсъжда цени и начини на плащане със собственик на книжарница, спретнал се в кадифено сако с цвят на застояло блато, и изобщо не го вълнува накъде съм се запътила.

Работя временно за "Байндлатърс Букс", доста съмнително издателство на лъскавки книжки на ужаса, предназначени за маниашкия пазар, а в тях бликат повече кървища, отколкото средният работник в кланица вижда за цяла седмица, да не говорим колко глави хвърчат и се търкалят.

Звучи твърде престижно и интересно да работиш за издател - дори си представям как изкусно се намесвам в разговорите по разни вечери, на които съм поканена. Само че, в интерес на истината, работата ми е да се наконтя в червена униформа от противна синтетична материя и да се пробвам да раздавам брошури на хора, на които изобщо не им е до тях. Сигурно през последните няколко дни вече са им пробутали толкова рекламни брошури, че ще са им предостатъчни за цял живот, въпреки че искрено се съмнявам дали са успели да се докопат до тези с отрязаните глави.

- Издател ли си? - пита моят американец, докато ме побутва напред през мелето.

Това си е напълно логично предположение на панаир на книгата. Хубаво би било да се изфукам с работа, която звучи толкова напудрено. Мога и да излъжа, но какво ще постигна? Поне ако си затрая, няма да се наложи да признавам, че познанията ми за книгите се ограничават до купуване на полуразпаднали се книжки, обиколили разни магазини за втора ръка, които успешно запълваха дългите ми самотни нощи. Признавам, че адски ми допадат книжките на Даниел Стийл с подгънати и оръфани корици.

- Не. - Как да му прикова вниманието? Представа нямам. Не съм чак толкова изобретателна, нито пък мога да мисля толкова бързо. - Аз съм главният раздавач на брошури.

Той се опитва да ми покаже колко е впечатлен, сякаш току-що съм му казала, че съм министър на финансите.

- Това е временна работа. - Господи! Откъде се взе тази горчивина?

Лондонският панаир на книгата се провежда в Олимпия и всяка сутрин ми отнема по една малка вечност, докато се добера дотам - защото живея в Батърси, и то не от приятната страна на реката. Добре че ще съм тук само седмица. Непрекъснато трябва да си напомням този факт. Но пък това, което ме чака в края на седмицата, може да е къде-къде по-зле. В недалечно бъдеще се задава едно голямо безработно нищо.

Поглеждам мизерната си служебна значка. Дори името ми не е написано - Сади Нелсън, - нито пък каквото и да е друго, което да ме отличи от тези като мен. Само името на щанда. Предполагам, че хората, които обикновено изпълняват тази неблагодарна задача, не се задържат достатъчно и няма защо някой да си прави труда да им пише името. "Момиче за всичко" е най-подходящото определение за мен, но на значката ми не го пише.

- Аз съм Гил - подхвърля през рамо страшно готиният американец. - Гил Макган.

- Издател ли си?

- Не.

- Агент? - Много от тяхната пасмина се въртят тук тази седмица. Само като ги мернеш ти става ясно, че не се показват често на слънце.

- Не. - Той поклаща пренебрежително глава и стисва ръката ми по-здраво, докато си пробиваме път през прииждащата тълпа. - Аз съм холивудски филмов продуцент.

Браво, аз пък съм Хали Бери!

- Току-що си купих страхотна книга - продължава новият ми познат. - "Той избяга". Романтична комедия - направо да паднеш от смях. Ще навия Боб да се заеме. - Поглежда ме така, сякаш трябва да се превия на две от страхопочитание.

- Кой Боб?

- Боб Редфорд.

- А, ясно. - Държа да подчертая, че сред простосмъртните е известен като Робърт.

- Дошъл съм да уточня нещата с автора.

Супер! Я да видим дали съм разбрала правилно: стоя си аз в червена униформа от гадна синтетична материя, в която изглеждам така, сякаш е свободният ми следобед от развлекателен парк Бутлинс, една небрежна униформа, шита за някоя доста по-ниска, по-дебела и поне четиресет години по-стара от мен, и си бъбря небрежно със зашеметяващ холивудски филмов продуцент за последната му придобивка, която ще се превърне във филм. Хубавото на цялата работа е, че днес косата ми изглежда добре. Ако не ме поглежда от врата надолу, може и да не разбере, че съм облечена в някакъв стар парцал, останал от времето, когато веригата "Си енд Ей" рухнаха с гръм и трясък. Той така и не попита за името ми, но ме нарече красавица. Сигурно будилникът ще се раззвъни всеки миг и ще има да се чудя дали е било сън или кошмар. За момента може да бъде както едното, така и другото.

Промъкваме се през тълпата към друг изложбен щанд, който е сто пъти по-голям и елегантен от "Байндлатърс Букс". Навсякъде са окачени огромни постери на нашумели книги, за някои от които дори съм чувала, но не съм ги чела, защото още не са попаднали на полиците из благотворителните магазини. Група хора в един ъгъл се наливат с шампанско и се смеят гръмко. Край метална маса от неръждаема стомана с плот от матирано стъкло са се струпали в трескаво очакване незабележими личности като мен.

Гил застава от едната ми страна, но не пуска ръката ми. Не че се оплаквам. Цялата съм настръхнала, и то без да ми е студено. Напротив, дори ми се струва, че спокойно ще опечете някой и друг хамбургер на бузите ми.

- Нали не бях прекалено нахален?

- Ни най-малко. - Хормоните ме ръчкат да му отправя най-завладяващата си усмивка. Не успявам - краката ме болят от безкрайното висене на едно място, при това на висок ток. Сега вече ми става ясно как те съсипват изложбените щандове. Гледам го с разтегнати устни в доста успешно подобие на усмивка. - Въпреки че така и не ми каза с какво мога да ти помогна.

- По дяволите! - възкликва Гил. - Извинявай. Имаме нужда от теб, за да позираш за снимка до Елиз Нийлс. - Той кимва към буйните руси къдри, обградени от изтупани мъже в костюми. - Направи се на очарована почитателка, за няколко рекламни снимки, ако, разбира се, нямаш нищо против.

- Ясно. - Можеше да бъде и по-зле. Ами ако ме беше накарал да се покача на някой щанд, за да раздавам брошури!

Работата ми тук, като изключим приятната среща с него, бе адски гадна. Само че нямаше място за фасони, защото бях почти фалирала, когато се появи "възможността" в "Байндлатърс".

Преди работех в Ситито - страхотна работа, страхотен апартамент, страхотна кола, - само че заради икономическия срив, световната рецесия, нестабилните цени на акциите, дрън, дрън, дрън, се оказах ненужна на любимата си работа. Първо загубих нея, след това трябваше да се откажа от колата, после и от апартамента, дойде ред и на надутите приятели, а с всяка загуба си отиваше по малко от собственото ми самочувствие. Бях се скапала от работа, да не говорим в какво състояние беше черният ми дроб, докато бачках за компанията - стоях до късно, почти не ми оставаше време да обядвам, социалният ми живот се въртеше около забавленията с клиенти, улеснени от завидните количества изпита водка - и за благодарност ми бе наредено да опразня бюрото и повече да не се появявам на прага на "Алън-Джоунс Холдинг", и то от човек, когото смятах за приятел.

Бях се заклела никога повече да не работя в Ситито. Обзе ме паника, когато осъзнах, че там никой не гори от желание да ме вземе на работа. "Всички работни места са временно замразени." Така се измъкваха най-често.

- С удоволствие бихме взели при нас специалист с вашия потенциал, но...

Постепенно открих, че временно замразените работни места не са само в бизнеса, който си бях набелязала.

След това се лутах между най-различни временни почасови длъжности, с които едва успявах да си платя моята част от наема за доста невзрачния апартамент в Батърси, където любимата ми прекрасна приятелка Алис ми позволи да се натъпча заедно с нея, макар да знаеше, че не съм платежоспособна. А спестяванията ми се стопяваха.

Поглеждам отново Гил. За пръв път ми се случва да не знам какво да кажа на мъж. Не че съм някоя скромница, но наистина не знам какво да отговоря. Може би тъкмо защото съм заобиколена от мъдростта на света, събрана в набъбналите томове, не мога да изрека това, което ми е в ума.

- Ето я. - Гил свежда глава към мен и шепне с някакво страхопочитание. Цялата настръхвам отново.

Авторката с невероятния късмет да я ухажват половината Холивуд - включително и Боб - се оказва млада, прекалено готина жена, а на мен още от пръв поглед ми се иска да й издера очите. Чудя се дали Гил Макган се ограничава само до приятелски усмивки.

Елиз Нийлс има безкрайни бедра, кльощава е, самоуверена и със самочувствието на човек, свикнал околните да подскачат при всяко негово желание. Настанява се елегантно зад бюрото, сякаш го е правила хиляди пъти, и отправя обиграна усмивка към тръпнещата в очакване публика. Прилича на истинска крава. Тъкмо си помислям, че искам бляскава работа, когато някаква жена със скъпи очила с рогови рамки и вид на рекламен агент ме подбира и дръпва настрани от Гил, за да ме настани до Елиз, където трябва да си придам вид на нямо обожание.

- Здрасти - поздравява ме Елиз.

Честно казано, изглежда доста приятна, но аз вече съм решила, че няма да я харесам. Тя грабва химикалка и ето че е готова да позира като изтъкната писателка, а пък аз се привеждам с вид на слугинче, убедено, че целият му живот ще се подобри хиляда процента, ако тя благоволи да надпише книгата, която си е купило. Зад нас ясно се вижда постер с надпис "Той избяга!". И двете се ухилваме като умопобъркани към фотоапаратите. За Елиз Нийлс може и да е напълно обичайно, но за мен това са единствените петнадесет минути слава и аз смятам да се възползвам от тях.

Фотоапаратите прищракват и ние въртим глави наляво, усмихваме се като на сватба, а когато най-сетне снимките приключват, вече съм решила, че нямам особено желание да стана знаменитост.

- Благодаря - обръща се към мен великата писателка и благосклонно ме потупва по ръката с фината си слаба ръчица. Става от бюрото и се отправя към масата с шампанското, последвана от цяла орда обзети от сляпо обожание мъже.

Зарязана съм от всички, затова се озъртам за Гил. Той чака и прелиства книгата - единственият мъж наоколо, който не е провесил език по готината авторка. Със задоволство се отправям към него.

- Благодаря - казва той. - Беше страхотна.

Не съм сигурна дали не ми се подиграва, но се усмихвам широко.

Гил вирва брадичка към скупчилите се около шампанското, откъдето бъдещата носителка на наградата "Букър" му прави мили очи, а той дори не забелязва.

- Искаш ли да поседнем при тайфата?

- Трябва да се връщам - обяснявам аз с неподозирана дори за мен съвестност. Къде ми е умът? Шампанско с холивудски продуцент или раздаване на брошури пред щанда на издателството за по-малко от петарка на час, а аз избирам второто! Сигурно полудявам. Не направо съм луда.

- Ще те изпратя - казва Гил. - Само минутка. - Отива до самия край на щанда и взима някаква дреболии. Така поне мога да го огледам по-добре. Започвам да съжалявам за решението си да се върна при "Байндлатърс Букс".

Той е висок, строен, облечен е в костюм, който изглежда сякаш е бил натъпкан в някой сак по време на полета му над Атлантическия, а след това е бил носен на изложбата на книгата дни наред. Според мен това не е човек, свикнал да носи костюми. А в същото време не е с типичния за Холивуд тен, а пък аз си мислех, че всички там са роби на слънцето. Може да прекарва доста време на закрито, за да гледа филми - представа нямам. Отива му обаче, щеше да изглежда странно, ако беше загорял. Прилича на момче, изглежда небрежен и аз не успявам да определя на колко години е, но подозирам, че все още е във възрастта, когато "животът тепърва започва". Има страхотна усмивка и достатъчно обаяние, затова и повечето жени трудно откъсват поглед от него. Според мен чарът му е невероятен.

Гил се връща при мен с шлифер, защото тази седмица в Лондон така и не спря да вали, сгънат вестник "Сънди Таймс" и "Той избяга" с твърди корици. Размаха я пред мен. Не смея да му кажа, че ще я прочета след около пет години, когато е обиколила множество заможни читатели, секс сцените са позамазани и на тези места са се появили петна от незнайно какъв произход, а някои от страниците, точно където е развръзката, липсват. Никак не ми е приятно в такива случаи, но това съвсем не е най-дразнещото, когато си безпаричен. Много по-зле е, когато в шкафа имаш единствено ориз и кутия сардини с изтекъл срок на годност. Можете да ми вярвате, че знам какво говоря.

Подава ми книгата.

- За теб е.

- Благодаря. - Усещам как се изчервявам от благодарност, но сетне виждам на задната корица снимката на прелестната и сигурно приказно богата късметлийка Елиз Нийлс.

Той ме хваща за ръката и ме повежда към мястото, което с много обич наричам "моя щанд". През следващите две минути би трябвало да задам хиляди въпроси, но не си спомням нито един от тях. Това може да е невероятният ми шанс, не че знам за какво. Единственото, което знам е, че благополучно скапвам нещата.

Найджъл е пред щанда и поглежда многозначително.

Двамата с Гил не се разделяме веднага, аз го поглеждам щом отвърне очи настрани, а когато той ме поглежда, се оказва, че аз зяпам някъде другаде.

Найджъл подбира момента, за да си погледне часовника.

- В хотела ми правят страхотен следобеден чай - казва неочаквано Гил. - Доста странно. Но пък типично по английски.

- Чудесно - отвръщам аз, защото изобретателният ми бърз ум не може да измисли нищо по-умно.

- Ще се отправя натам.

- Добра идея.

- Ти по кое време приключваш?

- Аз ли? - Май наоколо няма нито филмови звезди, нито очарователни писателки. Той кимва. Предстои ми да раздам още няколко хиляди брошури, преди да мога да си тръгна. Дали пък да не ги захвърля в някое кошче? - След около час.

- Мини до хотела ми, госпожице Главен раздавач на брошури. Пий чай с мен.

- Ами... - Дори не мога да си спомня кога за последен път съм пила чай следобед. Честно да си призная, дори не знам дали изобщо имам чай у нас. Това не е ли само за туристите и съсухрените дами със сини коси? - Добре.

Гил изважда визитка от сребърна кутийка, написва нещо на гърба и ми я подава. На нея наистина пише "Гил Макган, продуцент", и то с едри букви в курсив.

- Не е далече. Надявам се да дойдеш.

- Ще дойда - съгласявам се аз преди да осмисля казаното и да преценя, че единият от нас не е в ред.

- Ще се видим по-късно.

Той си пробива път сред издатели и агенти, докато аз стоя на място и се опитвам да си обясня как стана така, че се съгласих да отида в хотел при мъж, който дори не се бе поинтересувал как се казвам, въпреки че можеше да предпочете която и да е от шавливите флиртаджийки, наречени писателки, но пък може да има слабост към жени в червени униформи от синтетична материя. Оставам загледана след него, докато се отдалечава, и прокарвам пръсти по острите ъгълчета на визитката.

Найджъл се приближава към мен и ми подава нов огромен куп брошури.

- Брошури - повтарям на глас. В същия момент усещам как земята под мен се върти.

Глава 2

Гил се отпусна на леглото. Стаята му струваше неприлично скъпо, въпреки че по-скоро бе подходяща за килер, където да набуташ метлите. Килер, сбутан някъде на тавана. Предположи, че идеята е била да направят нещо интересно, като запазят оригиналните греди и наклонените скосени тавани, да не говорим за притесняващо наклонените подове, но истината бе, че той предпочиташе стаи, в които може да се изправи в цял ръст. Ако останеше тук повече от седмица, щеше да се прегърби, а и без това усещаше неприятно парене и пукане във врата. Когато се движеше наоколо, задължително си удряше пръста на крака в някой от тежките махагонови мебели. В хотела нямаше фитнес зала, а навън не спираше да вали, затова нямаше начин да излезе да потича. Пък и умората от полета и часовата разлика го бяха притиснали. Следващия път щеше да отседне в "Хемпъл", пък каквото ще да става.

Най-лесно бе да си легне, затова Гил се опъна с наслада. После отново се напрегна. Къде му беше умът? Имаше поне един милион неща, които трябваше да свърши, докато е в града, вместо да търчи след непознати жени. Беше дошъл с намерението да си побъбри с някои от новите нашумели британски писатели. На пръсти се брояха студиата, в които се правеха изтънчени романтични комедии, а Гил бе преценил, че е крайно време да ги събуди. Точно тази вечер бе определена да открие някой талант. Какво го прихвана да хлътне така по едно страхотно маце в изключително противна униформа? Нали животът му си беше достатъчно сложен и без нея?

Гил не можеше да се отпусне и да си почива, защото това бе равносилно на губене на време. Стана и включи лаптопа. Разликата във времето му действаше ужасно. Когато се надигаше сутрин от леглото, в Ел Ей всички се бяха сгушили да спят или отиваха по купони. Изписа паролата. Първият имейл беше от Джорджина, а тя бе подчертала, че е спешно.

Гил изпъшка. Каквото и да правеше, Джорджина не познаваше значението на "спешно". Не и в истинския живот. Отвори имейла. "Обади ми се!" - пишеше в него. "Веднага!"

Гил погледна часовника. Не бе подходящо време да позвъни на Джорджина. Дори не бе сигурен дали тя ще разбере, че останалата част от света не се съобразява с "времето на Джорджина". Най-вероятно си бе счупила нокът или нещо също толкова съкрушително.

Прегледа и останалите имейли - главно оплаквания и мрънкане от студиата за последните му проекти, - а след това отговори бързо и без много да му мисли. Поне имейлът никога не спеше. Гил прекара ръка по лицето си. Определено трябваше да се обръсне. Целият му гардероб се състоеше от един пуловер и чифт дънки, прехвърлени на гърба на натруфения фотьойл, и на него му се прииска да си бе взел повече дрехи, за да може да поизлезе сред хората, но когато си бе събирал нещата, не бе и предполагал, че някоя прелестна блондинка ще му завърти главата. Откога не се бе чувствал по този начин? Не и откакто се ожени за Джорджина.

Цифрите на часовника до него намигнаха лениво. Гил се зачуди какво да прави. Май трябваше да позвъни на Джорджина. Просто за всеки случай, може пък наистина този път да се окаже, че е нещо спешно. Човек никога не бе сигурен, когато ставаше въпрос за Джина, че някой ден няма да изпълни някоя от многобройните си закани. Погледна телефона и се зачуди къде е в момента. Дали пък да не задържи обаждането колкото е възможно по-дълго?

Упъти се към душа с надеждата този път да тече малко повече вода, отколкото сутринта. Имаше нужда да се поосвежи, при това бързо. Не че номерът винаги става. Поради някаква необяснима причина му се бе приискало да излезе тъкмо с тази жена.

Освен това се налагаше да си изясни ситуацията с Джорджина, но трябваше да действа дипломатично. А си даваше сметка, че бе отлагал прекалено дълго.

Глава 3

На господин превеликият холивудски магнат може да му се е приискал малко неангажиращ секс - давам си сметка, че е напълно възможно. Сигурно е значително по-лесно да впечатлиш някоя незначителна служителка, като й подхвърлиш, че си филмов продуцент, вместо да направиш впечатление на млад автор, който още не постигнал мечтания успех, прозява се и си мисли: "Айде още един досадник!" На този панаир на книгата нямам приятели, с които да си кажа и две думи, а Алис е на работа и не мога да й звънна. Дори и да не е, сигурно ще ме среже и ще ми каже, че съм едно мрънкало.

С удоволствие ще се разкарам от безумното меле на панаира. Остава ми само още един ден. Би било чудесно, ако си в центъра на събитията, но ако си само един страничен наблюдател, който трябва да върши разни незначителни поръчки, за да могат нещата да вървят както трябва, става доста досадно. Само допреди няколко месеца, докато бях надута служителка в Ситито, обожавах конференциите. Благодарение на тях обикалях цял свят - Париж, Прага, Престън - и можех да решавам сама дали ми се занимава с работа или не. Само че не е нито оригинално, нито необичайно да се запознаеш с любовника си на някоя конференция. Там не се върши много работа, отговорностите се забравят, забравят се и задушаващите семейни задължения, за да може човек да полудува и да се порадва на анонимен секс в някоя анонимна хотелска стая с непознат от конкурентна компания, с когото няма шанс да се срещнете отново. (Поне до следващата конференция.) Аз, разбира се, ви говоря за други хора, не за себе си. Винаги бях в ролята на страничен наблюдател в тези сексуални изстъпления.

Ставаше така, защото не съм почитателка на идеята за случайния секс. Защо ти трябва да си подлагаш играчките на някой напълно непознат? Особено на човек, който постига значително по-голям оборот от теб. Аз държа много на обвързването, на любовта, на предаността, и господин Гил Макган, филмов продуцент, ще бъде жестоко разочарован, ако е решил, че е лесно да тръшнеш в леглото някое английско момиче. Не мога да твърдя същото за приятелките си. Те май нямат проблем да изчукат всеки, който диша. Да не би пък да съм станала прекалено придирчива? В миналото са ми отправяли подобни нападки. Някои мои приятели си имат и момичета, и момчета за гаджета. Какво е това? Някаква мода ли е? Сексуална ненаситност? Не ги разбирам аз тези неща. Да не би пък да е по-лесно да ходиш по срещи с човек, с когото ползвате един и същи лак за нокти.

Както и да е, в момента ме очакват по-важни въпроси. Добре че "Байндлатърс Букс" са ми осигурили шкафче, та няма да се налага да се появя в хотела на Гил в целия блясък на червената униформа, въпреки че това може да се окаже единственото, което харесва у мен. Господи! Самочувствието ми съвсем се е стопило.

Бях дошла на работа с черни три четвърти панталони и ботуши с висок ток, останали от времето, когато можех да си позволя да пазарувам в "Ръсъл & Бромли". Обаче нагоре - къса тениска с бродирана ококорената Бети Бу от анимационните филмчета и надпис "Диамантите са най-добрият приятел на всяко момиче!". Алис ми я донесе от "Юнивърсъл Студиос" миналото лято, когато ходи на почивка в Калифорния, и това се бе оказала последната й екстравагантна покупка, преди да се превърне в затънала до шия в дългове собственичка на апартамент. Стори ми се доста просташко да се облека в тениска на "Юнивърсъл Студиос", когато съм канена на следобеден чай с мъж, който може би има сериозна работа там, а не се мотае и не се чуди с какво да се захване.

Взех си чантата. Вътре имаше три лири и петдесет пенса и кредитна карта, която все се заканвам да прекратя. Извадих визитката на Гил от джоба на безумната униформа и я обърнах. Хотел "Таунхам". Прав беше, наистина не е далече. Стомахът ми потръпваше от притеснение и несигурност. Само че кой тук е главният? Аз или храносмилателната ми система? Това е единствената вълнуваща случка в живота ми от дни, седмици, месеци! Та това е нещо, което мога напълно небрежно да споделям, когато ме канят на вечеря през идващите години. Ха-ха! Може и да не съм достатъчно модерна и да си нямам момиче за гадже, нито пък съм достатъчно хубава, за да си имам нормално гадже, но така поне ще мога да си придавам вид на по-готина. По-добре да говоря за това, отколкото за поредното провалено интервю за работа в "Светът на пицата".

Май си личи колко съм отчаяна. Преди да отида на последното интервю, разучих всички видове пица, които се предлагаха в ресторанта, и се опитах да ги шашна със завидните си знания за специалните им предложения - споменах за последната телевизионна кампания, в която възхваляваха "пухкавите хрупкави пици". Мениджърът не можеше да повярва на ушите си и очевидно бе преценил, че няма да издържи на подобна конкуренция, защото хем ми обеща, че ще се обади да ме уведоми дали получавам работата, хем така и не благоволи да звънне. Сигурно бе преценил, че от централата се опитват да ме внедрят да го шпионирам. И той беше пухкав и хрупкав като тъпите пици. Следващия път ще си поставя изкуствено акне и ще фъфля; тогава ще ме назначат на секундата.

Наметнах си старото палтенце с дълъг косъм, модел на Карън Милър, който едно време изглеждаше доста по-добре, измъкнах се от конферентния център, качих се на метрото към южен Кензингтън и се смесих с делегатите, които разправяха високопарно за авторите, с които непрекъснато се срещат в Лорейн. От тук до където и да искаш да стигнеш ти отнема цяла вечност, което означава, че всеки Божи ден ни се налага да изслушваме нескопосаните изпълнения на един смрадлив нещастник, който грачи стари парчета на Саймън и Гарфънкъл. Както и да е, типично по английски, всички снасяме задължителните петдесет пенса, преди да ни бъде позволено да слезем на гара южен Кен.

Хотел "Таунхам" е точно зад ъгъла, но преди да се насоча към него, аз се промъквам между фучащите коли, за да пресека до малкия бутик, където човек може да си купи страхотни дрешки на прилични цени, дори да "преговаря" за цената. Това, което наричам бутик, е по-скоро сравнително лъскав магазин за стоки втора ръка. Ето дотам стигнах - не само за книгите, но и за дрехите си. Втурвам се вътре и преравям като полудяла безкрайните редици смачкани блузи. Открих я! За двадесет и два кинта ставам горда притежателка на черна дантелена блузка с разширяващи се ръкави и деколте, което изобщо няма за цел да крие факта, че съм момиче. Супер! Долу червените униформи!

Извинявам се на кредитната си карта и я целувам преди да я включа отново в обръщение и да се втурна към пробната, подобна на мизерен килер, където да се отърва от Бети Бу и да я натъпча без много церемонии в чантата. Вдигам си косата и решавам, че не изглеждам чак толкова зле, е, поне по-добре, отколкото в онази потресаваща червена униформа. Не съм сигурна, че черната блузка ще издържи на стръвната атака на пералнята на Алис, но за момента става. Ще ми се да си бях взела руж. Лицето ми направо грейва, когато си сложа малко "Малинов шепот".