Дворецът на небесната наслада

ДВОРЕЦЪТ НА НЕБЕСНАТА НАСЛАДА

Адам Уилямс

Британската легация, Пекин, юли 1899

Според учебниците по география летните пясъчни бури, макар и редки, обикновено са силни.

Така беше и това лято.

Бурни сибирски ветрове се втурнаха между хълмовете в нагорещената от слънцето котловина, оголяла след трите години суша, носейки пясък от пустинята Гоби и прашен льос от бреговете на Жълтата река, и забулиха напуканата земя в кехлибарен облак.

Бурята напредваше като орда варвари или някое от селските въстания, които от време на време избухваха незнайно как в империята и помитаха архаичните армии, които се изпречеха на пътя им. Както Жълтите кърпи, Тайпин или Белите лотоси; както всеки бунт, при който главатарите на банди успяваха да завладеят Драконовия трон, а въстанието набираше сили и ярост, за да щурмува високите стени и порти на императорската столица и да достигне по тесните улици до дворовете на Забранения град, където един слаб император все още държеше Небесния мандат в треперещите си ръце, така и тази пясъчна буря превзе Пекин през една лятна нощ от последната година на стария век. Милиардите й атакуващи войници плячкосваха завзетия град. Прашните демони с рев си разчистваха път през хутонгите*, събаряха с трясък табелите на магазините, разбиваха вратите на къщите и се впиваха в кожата на малцината минувачи, които бяха имали безразсъдството да излязат и да се изправят срещу фучащите пясъчни стрели.

Този ден нямаше здрач, защото бледото слънце бе затъмнено още в зенита си. Здрачът на необичайния следобед се преля незабелязано в още по-плътния мрак на беззвездната нощ. Жителите на Пекин, сгушени в задушните си домове, запушваха уши, за да не чуват воя и стенанията на свирепия вятър отвън, защото тази нощ злото витаеше навсякъде.

В Квартала на легациите тази вечер нямаше приеми. Кристалните полилеи в балните зали не светеха, кабриолетите и каретите бяха заключени в конюшните, капаците на прозорците бяха плътно затворени. Нещастните войници на пост, закриваха лицата си и се опитваха да се предпазят от пясъка - кой както може. Министрите и съпругите им се бяха оттеглили рано в спалните си.

В летните вечери дворът на британската легация обикновено приличаше на приказна страна, озарена от светлината на фенерите. Лейди Макдоналд, която живееше в двореца, принадлежал някога на манджурски аристократ, обичаше да демонстрира предпочитанията си към китайската украса и не обръщаше внимание на коментарите на малцината истински ориенталисти в легацията, които твърдяха, че да украсиш в стил Микадо китайска сграда, е все едно да позлатиш лилия (или да боядисаш краката на змия, както биха се изразили китайците). Като първа дама на Пекин тя знаеше точно какво се харесва на представителите на Великите сили, които идваха на приемите й, и че е по-важно да представи Китай такъв, какъвто би трябвало да бъде според нея, а не мизерната реалност отвъд стените на двора, която вонеше на канализация. Щом Гилбърт и Съливан можеха да разкрасят една трихилядолетна цивилизация, тя беше на тяхна страна.

Но тази вечер пищната украса беше прибрана и китайските павилиони и декоративни арки с колони и вълнообразни покриви се издигаха голи и беззащитни срещу бурята като всички останали сгради в града. Яростни пориви на вятъра сновяха по верандата и блъскаха капаците, прикриващи вносните стъкла на прозорците. Дърветата гинко тресяха клони като полудели духове и размахваха листа-ветрила срещу беснеещия вятър. Старите сгради се прегърбваха под яростната му атака - тъмносиви сенки на фона на мрачното небе. Отново изглеждаха изоставени и запуснати, както преди англичаните да ги обновят. С покриви, които им придаваха вид на храмове, в бурната нощ те напомняха на изоставените светилища от китайските легенди, обитавани от призраци и демони. Яростната атака на бурята бе опустошила градината на лейди Макдоналд и в нея сякаш бродеха неспокойните души на предишните й обитатели и странните създания от китайския фолклор - демони-лисици, богове-змии, гладни призраци и други невъобразими рожби на суеверието, които по традиция се появяваха в такива нощи.

Но сър Клод и лейди Макдоналд нито забелязваха това, нито ги интересуваше. Те спяха в леглата си под мрежите срещу комари в Главната резиденция, бившата Зала на предците.

Само един служител от легацията още беше буден, нащрек опасностите на нощта. Лампата му едва проблясваше пред прозореца на горния етаж на една не толкова импозантна постройка в близост до двора където някогашният собственик беше съхранявал съкровищата си. Това бе стаята на преводача, млад англичанин, наскоро назначен в легацията. Само по риза, той седеше прегърбен над малкото бюро, върху което мъждиво светеше газена лампа. Светлината й разкриваше голи дървени стени, легло и рафтове, пълни с книги, повечето на китайски. Пишеше депеша - вън от канцеларията, извън работното време, посред бурната нощ - така че едва ли ставаше дума за официалните дела на легацията. Във всеки случай поведението му подсказваше, че прави нещо тайно. Потеше се, лицето му беше изопнато от тревога, а зачервените му очи се разширяваха от уплаха при всеки шум. Понякога спираше, оставяше перодръжката, отваряше вратата и се взираше в тъмните коридори. После отново се връщаше към заниманието си, потапяйки от време на време перото в мастилницата. Пишеше бързо, но четливо.

"Ваша светлост знае за действията на германците в Шандун. Осведомиха ни, че вече са създали функциониращо колониално правителство на територията, която заграбиха миналата година в Чао-чу. Все още сме загрижени от арогантното поведение на техните мисионери, чиято "защита" на християнските общности често се подкрепя от немски войски; а наложените репарации по обвинения в нападение на християнска собственост са хищнически. Това крие потенциална опасност в провинция, която се слави с въстанията и бандите си, седалище на множество секти, занимаващи се с бойни изкуства, и тайни общества, които процъфтяват в бедни райони като този."

От долния етаж се чу трясък. Той спря и се втренчи във вратата. Шумът се повтори.

- Капаците. Вятърът. Това е всичко - промърмори си той и продължи да пише.

"Още по-тревожни са действията на руснаците на североизток. Голяма част от Манджурия е вече руски протекторат, ако не по име, то по същество. Още през 1896 стана ясно какви са намеренията им, когато притиснаха бившия външен министър Ли Хун-чан да подпише тъй наречения "отбранителен съюз", който гарантира на Русия правото да продължи транссибирската железопътна линия на изток през Хайлунчан. Миналогодишното им завладяване на полуостров Ляотун беше последвано от искания за концесии за построяването на железопътна линия в посока север-юг от Харбин до Порт Артур. Въпреки нашите протести, концесиите им бяха отдадени. Вярно е, че след изпадането в немилост на Ли Хун-чан и последвалия консервативен coup d'etat* миналото лято новото, по-реакционно правителство демонстрира още по-малка склонност да отстъпи пред чуждестранните искания, но това не променя факта, че строителството на руската железница тече с пълна пара. В Северна Манджурия вече е изградена значителна мрежа и щом стигне до морето, ще бъде трудно да се попречи на руското икономическо (и de facto военно) настъпление. Перспективата за анексиране се превръща в реален проблем.

Доскоро единственият ни изход беше да организираме финансовата подкрепа на притежаваната от китайците железопътна линия Пекин-Мукден. Главната линия до Мукден е пред завършване. Предложението да се построи северно разклонение от Джинзу до Шишан или чак до река Ляо, също се посреща добре от комисията. Има солидни търговски причини, за да го направим: линията ще подпомогне транспортирането на соя от западните райони на тези провинции до южните пристанища. Има и скрити стратегически съображения: ако това сложи началото на линия, която да се движи паралелно с руската, тя до някаква степен ще неутрализира военното им предимство. Бояхме се, че почетният председател на компанията - същият Ли Хун-чан, който отдаде концесията на руснаците, може да възрази на този план, но колкото и да е странно, той също го подкрепи. Може би се е поучил от грешките си. Но само строежът на железопътна линия няма да реши проблема ни. Засега напредваме бавно, въпреки всички усилия на британските и немските инженери, които участват в строежа. Време е да..."

Капка пот се отрони от челото му върху донесението, размазвайки мокрото мастило.Той внимателно сложи попивателна хартия върху страницата. Облегна се назад и затвори очи. Беше уморен, ужасно уморен... Само миг да дремне... Младежът рязко се стресна и скочи на крака. Ръката му посегна към един от рафтовете, извади полупразна бутилка бренди и я вдигна към устните му. Чу се тропот. Идваше сякаш от стълбищната площадка. Той замръзна. След миг приближи до вратата и този път стоя там цели пет минути, преди да се върне към депешата.

"Време е да помислим за алтернативни стратегии. Знам колебанието на ваша светлост да вложи още пари или ресурси в район, който се смята извън пряката сфера на английските интереси. Помолихте ме да проуча намеренията на японците и с удоволствие ви съобщавам, че тяхното подозрение към действията на руснаците се засилва. В имперската армия действа "прогресивна" партийна групировка, която още отсега предлага агресивни стъпки срещу руснаците в Манджурия. Нашият агент във висшето командване в Хокайдо - ваша светлост знае за кого говоря - съобщава, че при ученията на армията и флотата подигравките и обидите, насочени към Порт Артур, са ежедневие и че офицерите в столовата съвсем открито вдигат тост за онзи бъдещ ден, когато флагът с Изгряващото слънце ще се развее над пристанището на Дайрен. Мнозина смятат, че между двете сили до няколко години ще избухне война и победителят ще анексира всички манджурски провинции. Ако това стане, в наш интерес ще бъде той да е Япония, а не Русия."

Стресна го подраскване по вратата, последвано от неопределим звук: вой, който се извисяваше над бушуващата навън буря и тропането на счупения капак на долния етаж. Беше слаб, напомняше човешки глас, който стене от уплаха или екстаз. Младежът бързо скочи, блъскайки стола назад, и по липса на нещо по-добро грабна бухалката за крикет. Вдигна я над главата си, готов за удар, и отвори вратата.

- Кой е там? - извика той, но гласът му прозвуча пискливо. - Кой е там? - повтори, този път по-плътно.

Вляво и вдясно се простираха мрачни, празни коридори. Слабата светлина на свещта се отразяваше в полираното дърво.

- Покажи се, ако си тук! - извика той. - Не ме е страх! - После извика на китайски: - Ни ши шей? Ни ши шей? Чулайба? Во бу па.

Отговор не последва, чуваше се само тропането на капаците от долния етаж.

- Не се боя - прошепна той. - Не се боя. - После се засмя безгрижно. - Хайде, де! - извика отново. - Покажете се, потайни и зли среднощни вещици! Наистина ли мислите, че един англичанин се бои от лисиците духове*? - Той отпусна бухалката до тялото си и потърка челото си с другата ръка. - Ти си луд - прошепна. - Напълно луд. Господи, какво ли не бих дал за малко сън...

После затвори вратата тихо и се върна на бюрото си, но едва след известно време и още чаша бренди взе отново перодръжката.

"Между Северна Манджурия и Харбин все още съществува голяма територия, където китайското правителство - макар и слабо - има надмощие. Знаем, че руснаците се опитват по всякакъв начин да спечелят влияние между местните чиновници и командирите на армията, а понякога дори и между по-силните бандити. Подозираме, че оръжията от източносибирския склад за муниции при езерото Байкал преминават в ръцете на местните чиновници (срещу пари). В интерес на японците ще бъде да вземат в свои ръце тази "престижна търговия". Смятам, че сме в състояние да им помогнем дискретно.

Проучих къде е най-добре да концентрираме усилията си и избрах Шишан. Ако погледне картата, ваша светлост ще забележи, че той е стратегически разположен в граничната зона между руските и китайски центрове на железопътно строителство. Сгушен между хълмове, това е един от малкото лесно защитими райони в иначе откритата равнина. Казаха ми, че добре въоръжен отряд в Черните хълмове може да отблъсне цяла армия, което навярно е причината, че в миналото Шишан е бил гарнизонен град и безопасно място за почивка на керваните."

Той накратко описа Шишан, населението и пазарната му икономика. Добави биографията (доколкото я знаеше) на мандарина. Разказа за чужденците, които живееха в града: инженерите в лагера на железопътните строители, търговецът от "Бабит и Бренър" и ексцентричния мисионер доктор Еъртън, на когото възлагаше такива големи надежди. Беше ли прав да му се довери? Спомни си странната вечеря, която началникът на канцеларията беше дал на Еъртън при едно от пътуванията му до Пекин. Сър Чарлс си имаше правило никога да не вечеря с мисионери, затова беше възложил поканата на друг човек, а преводачът бе поканен, за да попълни бройката. Беше изненадан колко много му хареса докторът с благоразумието и суховатия си хумор, с необичайната си слабост към евтините криминални романи и историите за каубои. Изобщо не приличаше на мисионер. Трябваше ли да го препоръча? Е, така или иначе, в момента нямаше друг кандидат. И той се реши:

"Приятелството на Еъртън с мандарина, с когото се среща редовно, за да разговарят за философия и политика, може да ни осигури нужната препоръка."

Почти беше свършил. Едва държеше очите си отворени. Поне шумът навън беше поутихнал, а от коридора вече не се чуваха странни звуци. Къде, за бога, му беше умът? Демони лисици! Преди да потегли от Лондон, го бяха предупредили. "Въпреки очевидното им култивиране - му казаха - китайците са примитивни създания като всички народности в империята. Имат много странна и като цяло неприятна религия, скрита зад артистичните чайни церемонии. Заедно с политическата си работа трябва да проучиш култовете и тайните общества, но да не вземеш да станеш част от тях!" И на пристанището беше избухнал бурен смях, а той се беше усмихнал учтиво, убеден, че знае повече от началниците си, защото имаше докторска степен от Оксфорд по ориенталски езици.

"Надявам се, ваша светлост ще се съгласи с предложението ми. Все повече се убеждавам, че мандаринът на Шишан може да се превърне в посредник на Великите сили в този район и наш агент за ограничаване на руското влияние. Той има много препоръчителни качества: престижна военна кариера, опит на силен и независим администратор и е безмилостно жесток и много корумпиран. Освен това е амбициозен. Напоследък прави опити да обучава малкия си гарнизон да воюва по съвременни методи. Смятам, че с одобрението на ваша светлост и помощта на японската имперска армия и нейните оръжия, можем лесно да укрепим положението му. И може би ще открием, че негово превъзходителство мандарин Лиу Дагуан има необходимите качества да стане нашият военен диктатор..."

Главата му се отпусна върху ръцете и той мигновено заспа. Преди съзнанието му да изключи, му се мярна развяваща се роба, меки коси, красиви кафяви очи, разтворени червени устни, остри малки зъби, бавно и чувствено помахване на опашка, нокти и зъби...

Но един слънчев лъч вече обагряше в червено дървените стени. Пясъчната буря бе стихнала с изгрева. Дворът на лейди Макдоналд отново изглеждаше спокоен. Нощните създания - ако изобщо съществуваха - се върнаха в царството на въображението, от което бяха призовани. Преводачът се размърда в съня си и дългото послание, което по свой начин също беше фантастично със замислените схеми и конспирации от друг въображаем свят - този на Голямата игра и Реалната политика - се разпиля страница по страница на пода.

ПЪРВА ГЛАВА

"Бандити нахлуха в нощта и откраднаха мулето.

Как ще превозим реколтата?"

Доктор Еъртън разказваше на мандарина онова, което бе научил за бандитите от Скритата долина*.

- Макар и разбойник, господин Буч Касиди не е необразован - каза той, ровейки в джоба си за кибрита и лулата от корен на изтравниче.

Отпуснат върху канга*, мандаринът вече беше изпушил две лули опиум, приятно заситен след лекия обяд и един час, прекаран в компанията на третата си и любима наложница, и не сваляше поглед от облечения в редингот чужденец, седнал на столче до него. Сред шумолене на коприна и звън на накити една прислужница се наведе през рамото му и внимателно наля чай в две порцеланови чашки. С плавно движение тя върна чайника върху плетената подложка, поклони се и излезе от кабинета.

- Благодаря, скъпа моя - каза доктор Еъртън, кимайки след изящната й фигура. Над главата му се носеха облаци дим. - Може да се изненадате, но Буч Касиди произхожда от добро английско семейство - продължи той. - Баща му, макар и мормон, е роден в Акрингтън, Ланкашър. Младият Буч може да не е имал щастието да посещава добри училища по Източното крайбрежие, но очевидно е бил образован. Все пак, за да се планират и осъществят тъй успешни влакови обири, определено е нужен интелект.

Последните му думи бяха заглушени от врявата, която избухна на двора пред кабинета на мандарина. Гневните крясъци проникваха през облените от слънце стъкла на прозорците. Навярно готвачката и прислужницата пак се карат - помисли си докторът. Беше му забавно, че низшите прислужници от домакинството на мандарина съвсем спокойно се разправят на висок глас пред господаря си. Не можеше да си представи подобно нещо да се случи в дома на някой английски съдия. Мандаринът не се ядоса, а търпеливо изчака шумът да стихне.

- Значи е трудна работа да се ограби влак? - прошепна той.

- Да - каза докторът. - Изисква доста предварително обмисляне, познаване на разписанието, шпиони на гарата, достатъчно голямо препятствие върху релсите, динамит, сръчност с ласото и сигурен план за бягство. Както и определена дисциплина в бандата. А тези главорези са обикновено луди глави.

- Когато железопътната линия бъде завършена, трябва да науча войниците си да се справят с подобни крадци - каза мандаринът.

Еъртън се засмя. Представата за китайци с плитки, маски и сомбрера, които размахват пистолети и галопират след влака, провокираше чувството му за хумор.

- Едва ли някога ще имате проблеми в това отношение, да рен. - Той употреби официалната титла на мандарина, която буквално значеше "Велики". Макар вече да бяха приятели, докторът държеше да спазва протокола и да се обръща с общоприетите титли към местните управници. В замяна очакваше да го наричат ишен - лекарю, или дайфу - докторе. Знаеше, че в града го описват с далеч по-неласкателни прозвища, но никой все още не се бе осмелил да го нарече в лицето "Чи Лаошъ" - плъхоядец. Доктор Еъртън се гордееше с този прякор, който бе получил преди четири години по време на епидемията от бубонна чума, която го бе довела за пръв път в Шишан. Малко след пристигането си той беше пуснал по улиците викачи, които разгласяваха, че ще плати висока цена за всеки плъх, който му донесат - жив или мъртъв. Това му беше спечелило репутацията на ексцентрик и беше убедило и онези, които все още не вярваха, че на всички чужденци им хлопа дъската. Но последвалият лов на гризачи бе намалил десеторно популацията на черни плъхове и практически бе допринесъл за елиминирането на чумата. Паметникът, издигнат в негова чест и слуховете, че е получил за награда медал от великия император Цин за работата си като чудотворен лечител, донякъде бяха възвърнали доброто му име, но прякорът му се бе лепнал и дори днес селяните често му носеха кошници мъртви мишки с надеждата да му доставят гастрономическа наслада.

Мандаринът се приведе и грациозно отпи от чая. Лежеше отпуснат и разсъблечен, сивата плитка се бе увила около врата му, а широката бяла, подобна на дреха пижама беше навита до коленете. Синята роба - символ на сана му - и обшитата с нефрит шапчица висяха спретнато върху дървената рамка до него. Над канга беше разположена библиотеката му, която стигаше чак до резбования и оцветен таван. Всеки рафт беше закрит с жълта копринена завеска, зад която се редяха преписи на класически китайски автори върху страници от дърво, някои по-популярни произведения, както и многобройни рула пергамент. Доктор Еъртън знаеше, че те включват ценна колекция от еротични гравюри. Веднъж мандаринът му беше показал неприличните рисунки и притеснението на англичанина бе предизвикало бурния му смях.

Синьо-бял килим от Тиендзин покриваше каменния под, наполовина осветен от слънцето, което колебливо проникваше в стаята. В полумрака отвъд се криеха столове и масички в стил Мин и бюро, върху което бяха разхвърляни рула хартия, мастилен камък* и четчици в порцеланови бурканчета. Няколко разгънати калиграфски свитъка висяха в сянката на отсрещната стена - подаръци от майстори, художници и други чиновници. Стар часовник шумно тиктакаше в ъгъла. Тънките лъчи, проникващи през вратите и прозорците, осветяваха кълбата синкав дим, които политаха като дракони от лулата на доктора и си пробиваха път между прашинките, покриващи с тънък слой всяка хоризонтална повърхност. Мирисът на тютюн се смесваше с лекия дъх на благовония, изветрял парфюм, плесен и прах. Стаята беше малка и напомняше на Еъртън корабна каюта, но той харесваше уютната и задушевна атмосфера. Фактът, че мандаринът го приемаше в този най-личен кът от дома си, говореше за близостта, която съществуваше между двамата мъже.

Самият мандарин бе дребен и склонен към напълняване, но властните черти и мускулестото тяло му придаваха достолепен вид.

- Има рамене на ръгбист - беше споделил доктор Еъртън със съпругата си - и ръце на касапин.

Представи си го как влиза облечен в официална роба в ямена**, с мрачен поглед, следван от палача, и нещастните престъпници, които целуват прахта под краката му и се чудят дали ще ги осъди на сто удара с камшик или на обезглавяване.

- Да, скъпа, той е истински татарин със смразяващ поглед и кръвожадно сърце. Всява ужас у всички, но с мен се държи приятелски.

- Но нали каза, че е възрастен човек, Едуард? - нервно бе попитала Нели.

- Така е. Може да е на шестдесет или на осемдесет години, но е изненадващо запазен и пъргав като моряк, независимо от увисналото си шкембе и двойната брадичка. Освен това е много силен. Още ходи на лов и стреля с лък, а веднъж, когато отидох по-рано в двора му, го видях да се упражнява в бой с меч. Огромно оръжие, което размахваше над главата си като перце, а тялото и краката му се движеха пъргаво като на акробат, само че доста по-бавно. Предполагам, че това е тай-чи - виждала си хората, които сутрин правят упражнения край реката. Но досега не бях наблюдавал някой да размахва такъв къс желязо с подобна лекота. Когато след това ми показаха меча, изобщо не можах да го повдигна. Разбрах, че бил на генерал от Тайпин, когото мандаринът убил още като момче. Имаше изящно украсена с нефрит дръжка и острие като бръснач. Чудя се колко ли глави е отсякъл.

- Мисля, че трябва да бъдеш по-предпазлив - беше казала жена му. - Знам, че ти е забавно да плашиш мен и децата с такива разкази, но не разбирам чувството ти за хумор. А и този човек ми се струва ужасен, Едуард, и не е хубаво, че ти...

- Той е мой приятел, Нели - беше й отвърнал докторът.

И той наистина бе убеден в това. Двамата обичаха да философстват, бяха образовани и имаха много идеи. Освен това мандаринът проявяваше неизчерпаем интерес към всичко, свързано с външния свят, а лекарят можеше да го информира за Британската империя, за Европа, за баланса на Великите сили, за развитието на науката и технологиите, дори за оръжията. Този обмен на мисли със сигурност допринасяше за по-доброто разбиране и сътрудничество между Китай и Великобритания, а и за всеки от събеседниците. Да не говорим за успеха на болницата и на строежа на железопътната линия. Като официален лекар на строителите Еъртън бе длъжен да предразполага местните властници, които можеха много да помогнат или да попречат на напредъка на това полезно начинание.

Докторът въздъхна. Осъзнаваше, че се е отнесъл в мисли. Това често му се случваше по време на дългите съзерцателни паузи в разговорите с мандарина. За какво бяха говорили? За железопътната линия, разбира се. И той беше разказвал за бандитите от Скритата долина, една от темите на евтините романи, за които беше абониран и които пристигаха всеки месец от седалището на мисията в Единбург, заедно с пратките лекарства, медицинските журнали, списание "Блекуд" и необходимите за домакинството стоки, които съпругата му поръчваше. Докторът беше доволен, че мандаринът го бе разпитвал за плановете за големите трансконтинентални железници, които се правеха в Америка. Това го наведе на темата за бандитите, която в момента му беше много интересна. Той видя, че мандаринът го гледа изпитателно.

- Изненадан съм, че образован човек като вас, скъпи ми дайфу, може да говори с възхищение за подобен бандит и да го нарича интелигентен човек. Пътят на знанието води към добродетелност. Не виждам нищо добро в плячкосването на един влак, колкото и умело да е извършено. Не мога да имам високо мнение за страна, която приписва добродетели на престъпниците, дори ако, както ми казвате, това да е нова държава като Америка.

- Навярно и в Китай има легенди за известни бандити и престъпници. Миналата седмица с удоволствие наблюдавах на пазара една пътуваща трупа, която представи сцени от класическата опера "На брега". Костюмите бяха невероятни, както и акробатичните умения на актьорите, но историята си беше в стил "Робин Худ". Герои, прогонени в изгнание, защитават обикновените хора от тиранията и несправедливостите. Не е ли това обичайният сюжет на великите творби?

- Аз обезглавявам бандитите и пиратите - каза мандаринът. - Аз съм този, който защищава обикновените хора.

- Разбира се, разбира се, крадците и убийците не бива да бъдат възпявани - побърза да се съгласи докторът. - Но обикновеният човек обича в живота му да има малко цвят и често именно героите, преследвани от закона, му го осигуряват. Предполагам, че не сте имали възможност да прочетете някой от романите на сър Уолтър Скот?

Мандаринът учтиво потвърди.

- Бих искал да ви преведа "Роб Рой".

- Това ще бъде изключително преживяване, скъпи дайфу, но ако прилича на "На брега", не съм сигурен дали бих одобрил превода му. Вие сте прав, че обикновеният човек се вълнува от подвизите на героите - това е безобидно, ако си остане само приказка за деца или драматичен сюжет за опера, но дълг на всеки управник е да насочи възхищението на поданиците си към по-стойностни каузи. Никой не бива да бъде поощряван да подражава на нарушителите на закона. Предполагам, че дори американските мандарини са загрижени от незаслужените почести, отдавани на пастира, който ограбва влакове.

- Той със сигурност създава грижи на господин Хариман и съвета на железопътното дружество "Юниън Пасифик" - потвърди Еъртън. - Но както сам казахте, това е една нецивилизована нова страна. Надявам се, че когато железопътната линия Пекин-Мукден стигне дотук, няма да се сблъска с подобни проблеми и не ще се притесняваме от хора като Железния Ван и неговата банда.

Гримаса на неудоволствие за миг разкриви сдържаното лице на мандарина, както вятърът набръчква гладката повърхност на езеро.

- Чудя се, скъпи ми дайфу, защо толкова се интересувате от Железния Ван. Много пъти съм ви казвал, че подобен човек - ако изобщо съществува - е само един от множеството дребни бандити, които живеят в пещери и причиняват дребни неприятности на някои от нашите търговци, ако са достатъчно глупави да пътуват нощем. Няма защо да се боите от подобни хора.

- Не съмнявам в това, да рен. Споменах името му, само защото в града се носят несъмнено преувеличени слухове за него...

- Приказки на хленчещи търговци, които си измислят бандитски нападения, за да скрият печалбите си от моите бирници - отвърна мандаринът.

- Несъмнено - предпазливо се съгласи докторът. - Но всички ние бяхме много доволни, особено инженерите от железопътната линия и моят приятел господин Деламер...

- Търговецът на сапун ли?

- На алкали, да рен. Той произвежда алкални кристали. Всички бяхме много доволни, когато разбрахме, че майор Лин скоро ще тръгне с войската си на поход срещу бандитите от Черните хълмове.

- Майор Лин организира най-различни учения за имперските войници. Понякога това са походи към Черните хълмове. Ако по пътя армията му попадне на някакви престъпници, убеден съм, че ще ги арестува, но не става дума за акция срещу бандити в Черните хълмове. Бих наредил подобни действия само ако имахме проблеми с престъпници, а такива, както ви казах, няма.

- Но нападението срещу кервана на господин Деламер през април...

- Беше неприятно произшествие, престъпен акт, който ме разтревожи. Наредих случаят да бъде разследван и няколко селяни бандити бяха заловени и екзекутирани.

- Да, имаше обезглавявания.

- Беше въздадено правосъдие. Случилото се не беше дело на несъществуващия Железен Ван.

Притворените очи на мандарина играеха, на устните му сияеше широка усмивка. Доктор Еъртън се съсредоточи върху лулата си. Китаецът се усмихна, приведе се напред и го потупа по бедрото.

- Не се тревожете, скъпи ми дайфу. Вие и вашите приятели сте мои гости, гости на императора и императрицата вдовица. Но стига приказки за бандити и обири на влакове. Кажете ми какви новини носите за самата железница. Добре ли вървят работите?

Еъртън чувстваше тежестта на пълната ръка върху вътрешната страна на бедрото си и хладината на нефритения пръстен проникваше през плата на панталоните му. Не се притесни. Знаеше, че физическият контакт за китайците е жест на близост, белег за приятелство между двама достойни мъже. Спомни си как свирепите войници на Лин се разхождаха ръка за ръка по улиците, когато бяха в отпуск, а понякога и докато патрулираха. Някои от колегите на Еъртън бързаха да окачествят и най-невинната проява на обич като зараждаща се похотливост. И той не за пръв път си помисли, че истинската вяра би намирала по-лесно път към сърцата на хората, ако проповедниците й не бяха толкова крайни. Не се смяташе за прекалено чувствен мъж, но обичаше да мисли за себе си като за толерантен хуманист. Като лекар Еъртън разбираше колко податлива е плътта на изкушение и не бе склонен да съди околните за техните дребни прегрешения или навици. От друга страна, като шотландец, би предпочел мандаринът да не го държи за крака. Тъй като бе лекувал няколко от неговите наложници, пред очите му изникнаха неблагочестиви видения на нечии по-красиви бедра, които същата тази ръка навярно бе притискала наскоро. С усилие на волята лекарят се върна към темата.

- Железницата ли, да рен? Вие ще получите пълен доклад от господин Фишер от лагера, но когато ходих дотам преди няколко дни, кипеше бурна дейност. Набиваха колоните на моста в речното корито, както се бяхме разбрали, и смятам, че в момента един от проучващите екипи търси най-подходящото място за тунел през Черните хълмове.

- И кога ще бъде завършена връзката с главната линия към Тиендзин?

- След няколко месеца. Господин Фишер ми каза, че ви е много благодарен за помощта и почти не среща проблеми със селяните, чиито земи трябва да бъдат откупени заради трасето. Надявам се да получат достатъчна компенсация.

- Вашата компания прояви голяма щедрост - отвърна мандаринът.

- Радвам се да го чуя. Знам, че понякога селяните са много подозрителни по отношение на прогреса, който им носим. Представете си свирещите, димящи и пуфтящи огнедишащи влакове, странните вибрации на релсите - ще ги вземат за зли духове, доведени от нас, чуждоземните демони. Не съм ли прав, да рен?

Мандаринът се засмя. Смехът му беше странно писклив за толкова пълен човек. После дръпна ръката си от бедрото на доктора и повя към лицето си.

- Първо бандити, а сега и духове! Бедният ми дайфу, в какъв опасен свят живеете! Скъпи докторе, наистина ли ви интересуват измислиците, в които вярват невежите? Пийнете си чай. Помислете за богатството и просперитета, които ще ни донесат чудесата на вашата цивилизация.

Лекарят се присъедини към смеха му.

- Извинете ме, да рен, но понякога се тревожа. Заради слуховете е. Извинете ни, ние сме чужденци в непозната страна и се притесняваме, когато чуем за...

- Бандити и духове!

- Да, за бандити и духове, но и за събрания, организирани от учители по бойни изкуства из селата, за тайни общества, да рен, които засилват суеверието на невежите. Сигурен съм, че всичко това са измислици, но имаше бунтове, при които бяха убити чужденци. Монахините в Тиендзин...

- Това беше преди двадесет години. - Мандаринът вече не се усмихваше. - И министър Ли Хун Чан и нашето правителство изплатиха репарации на Великите сили.

Лекарят долови нетипична нотка на сарказъм в последните думи.

- Не всички са просветени като вас, да рен - каза той неуверено - и се боя, че ние, чужденците, невинаги сме добре дошли в тази страна.

Мандаринът се облегна на възглавницата си.

- Дайфу, не съм човек, който ще скрие истината зад воал от изтъркани фрази. Страната ми преживява трудни времена и между нас има хора, които се отнасят с подозрение към онова, което чужденците водят след себе си. Вие говорите за суеверен страх. Дори някои от мандарините са против дейността на вашите мисионери. Познавам ви от много години и знам, че сте лекар, който наистина милее за моя народ. Но съществуват и други мисионери - и в нашия град има един от тях, - чиито мотиви не са толкова ясни. Обикновените хора се страхуват, когато вашите мисии вземат децата ни...

- Момиченца, които иначе ще бъдат оставени да умрат.

- Освобождаването от нежеланите деца от женски пол е древен обичай, не много справедлив, но си е наш, дайфу. Съзнавам, че мотивът ви да ги прибирате е загрижеността за тях, но сред нашите селяни се ширят слухове, че ги използвате в странни ритуали на вашата религия. Говори се, че ядете човешка плът.

- Това са глупости.

- Разбира се, че са глупости, но вие сте онези, които обръщат внимание на слуховете и приказките на необразованите. Не говорихме ли преди малко за бандити и духове? Аз не знам нищо за някакви си тайни общества. Ако беше иначе, щях ли да допусна съществуването им? Не. И обратното, винаги съм приветствал чужденците между нас. Вие, дайфу, господин Фишер, инженерът и дори дебелият търговец на сапун - господин Деламер, можете да ни научите на много неща. Великата империя Цин не познава вашите технологии. Вие ги давате на джуджетата варвари отвъд морето и когато преди пет години ни обявиха война, те унищожиха флота ни и завзеха наша територия. Да, говоря за японците. А сега и други чуждестранни лешояди идват тук, за да грабят концесии, както ги наричате вие. Руснаците - на запад и на север, германците - в Шандун и вие, британците - навсякъде. Тук - пристанище, там - ивица земя или остров. Мнозина в нашето правителство и дори в императорския двор се питат: "Кога най-накрая ще спре всичко това?" Те искат да прогонят чуждестранните лешояди. Аз не съм между тях. Не искам да си тръгнете, доволен съм, че сте тук. Ако империята ни е слаба, трябва да я укрепим. Да научим кое прави една съвременна нация силна. Донякъде това е оръжието. Лично съм се бил срещу чуждестранните армии. Бях там, когато Летният дворец на нашите императори изгоря. Тогава бях момче. Ние бяхме смели и опитни с копията и лъковете, но вие имахте пушки. Сега майор Лин вечно ме моли за повече пушки. Но не е само това. Вие имате богатства, технологии, изобретения. Разполагате с модерни лекарства. Можете да лекувате също тъй добре, както убивате. Ако искаме Китай отново да бъде силен и императорът да се чувства спокоен на трона си, трябва да научим онова, което знаете вие. Затова ви приветствам и ви закрилям, дайфу.

Мандаринът отново се смееше и Еъртън почувства ръката му на бедрото си.

- Ще ви защитавам от бандити, духове и тайни общества.

Мандаринът се приведе напред и погледна доктора право в очите. Гласът му премина в шепот.

- Затова нашите разговори са ми толкова приятни, дайфу. Те ми разкриват онова, което искам да знам. - Пискливият смях отново прозвуча, последва бързо потупване по коляното на доктора и с плавно движение мандаринът се надигна и раздруса двете ръце на полуизправения Еъртън. - До следващата ни среща. За мен винаги е удоволствие да разговарям с вас, дайфу. Бандити и духове! Ха-ха!

Аудиенцията беше приключила. С изключителна любезност мандаринът подаде на доктора шапката и бастуна и го придружи до вратата, сложил ръка на рамото му.

- Скоро ще дойда да видя как напредва строежът на железопътната линия - каза той. - Предайте поздравите ми на господин Фишер и екипа му.

- Непременно, да рен. Нали знаете, че скоро от Англия ще пристигне помощникът му?

- Информираха ме - отвърна мандаринът. - Той е добре дошъл в Шишан, както и всички вие.

Джин Дзиджан, възрастният сенешал, чакаше до каменните лъвове в подножието на стъпалата, водещи към кабинета на мандарина. Ръцете му бяха прибрани в ръкавите на светлосинята роба, а на главата си носеше конусовидната шапка като по-низшите чиновници. Сълзливите му очи се усмихнаха и бръчки набраздиха аскетичното му лице.

- Джин лао ще ви придружи до портите - каза мандаринът. - С нетърпение очаквам следващата ни среща.

- Довиждане, да рен, поздрави на семейството ви. Надявам се, че госпожа Фанси взима лекарството си редовно.

- Болките в корема вече не я измъчват, благодаря ви.

Мандаринът наблюдаваше как докторът следва високата фигура на Джин лао през двора и червените врати, които водеха към външния двор на ямена. Какви странни дебели дрехи носеха чужденците в жегата! Не можеше да разбере защо смятат, че рединготът и цилиндърът са най-подходящото облекло за посещение при магистрат? За миг той се наслади на прохладния допир на широката си копринена дреха. Очите му се спряха на зелените листа на гинковото дърво, на тъмните сенки от клоните, които сякаш образуваха калиграфски надписи върху напечените от слънцето бели каменни плочи. Той протегна ръце, докато раменете го заболяха и пое на големи глътки влажния уханен въздух. От терасата на жилищните помещения се дочуваше тихият говор на семейството му. Пак ли се караха? Не, прозвуча изблик на смях, после нежните звуци на някакъв музикален инструмент. Мандаринът се усмихна при спомена за малката Нощна пеперуда, за палавите й бели пръстчета, които се подаваха от червените брокатени ръкави, за острите й нокти, които драскаха стомаха му, за очите й, които го предизвикваха да се разсмее, докато ръката й пълзеше надолу...

Какво беше разбрал от въпросите на доктора? Че е проницателен, както винаги. Добре информиран, но наивен. Непрестанно се изненадваше, че чужденците, при всичките си знания, образование и изумителни практически умения, бяха тъй неспособни да схванат основните положения в живота. Приличаха му на умни деца на първия Фестивал на фенерите, крещящи от възторг, когато отгатнат лесната гатанка в някой стих, без да разберат, че поетът е вложил много повече значения зад явните игрословици. Имаше ли подтекст в думите на доктора за Железния Ван и тайните общества? Подозираше ли, че мандаринът участва в тайни заговори? Едва ли. Съществуваше любопитен феномен, който объркваше повечето от сънародниците му и беше причина за много недоразумения - чужденците обикновено казваха само онова, което беше на първо място в мислите им, и той, който винаги търсеше уловки в разговорите с варварите, се оказваше уплетен в мрежата на собственото си въображение. Несъмнено докторът беше подочул нещичко - слухове имаше винаги и те трябваше да бъдат окуражавани, защото можеха да прикриват или разкриват истината, - но не би могъл да знае нищо за движението на патриотичните общества, да чуе тихото прокрадване на дървесните червеи в стрехите на двореца, да долови движението на ларвите в селските торища; не можеше да знае, че Небесният мандат бе на път да премине у нова династия. Имаше страни от Китай, които никой чужденец не би могъл да разбере, колкото и добре да познава законите на материалния свят. Но мандаринът трябваше да бъде предпазлив. Опасно беше някой чуждоземец да съзре отделните нишки, дори ако не съумее да възпроизведе десена на цялото парче брокат.

Беше казал на доктора, че е присъствал на изгарянето на Летния дворец. Дали не беше му разкрил прекалено много? Едва ли. Лекарят щеше да приеме признанието му като поредния знак за близост, която очевидно ценеше високо. А мандаринът беше съвсем искрен, когато каза на Еъртън, че силата на Запада го впечатлява. И до ден днешен си спомняше безуспешната атака на своята армия срещу френските редици. Виждаше отново разветите знамена, алено-бронзовите брони, блясъка на слънцето върху десетте хиляди върхове на копия на войниците, непознали поражение до този момент. Това не бе първата му битка. Беше заслужил правото да носи плитка няколко години по-рано с генерал Цзен Куо-фан и неговите "Смелчаци от Хънан" срещу бунта в Тайпин, но за пръв път щеше да се бие срещу задокеанските варвари. Отново усети мириса на прах от Северните равнини, острата миризма на конска пот, сладникавия аромат на пот и страх. Врагът се бе окопал на един речен бряг. Атаката през утъпканите поля щеше да бъде лесна. Докато неспокойният му кон опъваше юздите, сбруята дрънчеше, а редицата войници очакваше заповедите му, бе убеден, че битката ще приключи много бързо. Така и стана. Стори му се, че всичко свърши за миг, който остана замръзнал във вечността. Днес не си спомняше шума, но залпът на пушките сигурно беше прозвучал оглушително. Не помнеше дори кога е тръгнал, кога е нападнал, кога са простреляли коня му. Единственият му спомен бе как стои неподвижен, докато китайската армия измира край него - ездачи и коне, които цвилеха и тъпчеха падналите; летящата пръст, пламъците, избухващи във въздуха след безкрайно дългия полет. В онзи миг бе изпитал чувство на въодушевление, на учудване и непобедимост, защото бе оцелял в миг, оказал се повратен за страната. Нищо вече нямаше да бъде същото.

Не изпита омраза към вражеските воини. И те бяха хора. Същата нощ, докато бягаше на север, уби един от тях - млад войник, дошъл да плячкоса къщата, в която се бе укрил. Момчето бе умряло шумно, давейки се с прерязано гърло. Той бе взел пушката и патроните му, усещайки могъществото и красотата на оръжието. По-късно, скрит в гъстите храсти на отсрещния бряг на езерото, бе наблюдавал, без да изпита гняв, как изгарят символите на манджурската династия. Това само бе подсилило въодушевлението му. Мандатът беше иззет и в страната се бе възцарила нова власт, затова той реши да стане част от нея.

В трудните дни след войната видението бе избледняло, но не бе изчезнало напълно. Той се бе присъединил към генерал Ли Хун Чан, чиято звезда вече бе изгряла на хоризонта. Беше взел участие в последвалите походи срещу бунтовниците Тайпин и Ниен и бе успял да привлече вниманието на командира си. Именно генерал Ли му бе помогнал да издържи имперските изпити. Лиу се бе оказал способен магистрат и послушна пионка на генерала, който по-късно бе решил да гради политическа кариера в императорския двор. Мандаринът бе продължил да извлича полза от тази връзка. Сега, в по-напреднала възраст, той бе единствен управник на града и провинцията. Натрупа богатство и вдъхваше страх, но за негова изненада династията Цин все още се крепеше на трона. Знаеше, че е въпрос на време да бъде заменена, защото бе изгубила мандата си в деня, когато армията й бе разбита в равнините Чих-ли. Чужденците бяха част от процеса, който щеше да ускори неизбежното падение. Те щяха да купуват земя на безценица, но никога нямаше да управляват Средното царство. Междувременно той, обогатен с техните знания, щеше да се облагодетелства, когато великата Цин се срине. Всяка смяна на властта неминуемо водеше след себе си хаос и само онзи, който управляваше със здрава ръка владенията си, щеше да оцелее.

Той въздъхна и се прозя. Хвърли последен поглед на гинковото дърво, влезе в сенчестия кабинет и седна на масата, където празно парче хартия очакваше умелия замах на четчицата му.

Усмивката на Джин лао разцепи пергаментовото му лице, докато водеше варварския доктор през външния двор. Пазачи и прислужници ставаха на крака при преминаването им, но изпънат като струна, Джин лао неотклонно гледаше напред. Не знаеше защо Лиу да рен прекарва дълги часове в разговори с този дребен като мишка чужденец с бакембарди, които притежаваше изненадващата способност да говори китайски, но предполагаше, че мандаринът има скрити подбуди. Джин лао бе прекарал повече от двадесет години на служба при него и не се съмняваше в мъдростта му. В замяна на мълчанието си беше щедро възнаграден от господаря си.

Портиерът бутна големите, обковани с пиринч, дървени порти. Джин лао се обърна и се поклони. Докторът му отвърна.

- Благодаря ти, Джин лао, както винаги си много любезен - каза той. - Как си със здравето? Надявам се, по-добре.

- За нещастие, главата все още ме боли. - Дълга бяла ръка се показа от ръкава и бавно потърка обръснатото му слепоочие. - Несъмнено е от възрастта.

- Тъжно ми е да го чуя - отвърна докторът. - Може би тези хапчета ще ти помогнат.

- Много сте любезен - отвърна Джин лао, като взе малкото пакетче, което чужденецът беше извадил от джоба си. После ръката му отново изчезна в ръкава.

Докторът се усмихна. Това беше ритуал. Съмняваше се дали двуличният стар сенешал е страдал от главоболие през живота си, но със сигурност знаеше, че западните лекарства вървят скъпо на пазара. Не че точно това лекуваше сериозни заболявания: беше просто натриев бикарбонат, който докторът обикновено предписваше на децата си срещу въображаемите им оплаквания.

- Взимай по две сутрин и вечер, докато се оправиш - каза той усмихнато. - Довиждане, скъпи ми Джин лао.

После повдигна шапка и се отправи с бодра стъпка към каменното стълбище, което се виеше надолу по хълма към града. Чу как вратата се затръшна зад него. На върха на стълбите поспря, за да се наслади на изгледа. Прохладен порив на вятъра бръсна лицето му. Беше започнал да се поти в тежката лятна задуха. Откъм боровите дървета от двете страни на пътеката се носеше песента на щурците.

Сивите покриви на Шишан лежаха струпани под него. От тази височина (яменът беше построен на малък хълм в северния край на града) различаваше само някои от улиците, но основните забележителности ясно се открояваха в слънчевия следобед.

Стените бяха най-характерният белег на града. Някогашните назъбени укрепления бяха занемарени и на места мазилката се бе олющила, оголвайки могили от ерозирала пръст с дървета на върха, в подножието на които бяха сгушени домовете на занаятчиите. Само четирите големи ъглови кули бяха устояли на разрухата на времето, както и постройката до портата на южната стена, която също бе непокътната. Укрепленията, върху които се издигаше високият й покрив, пораждаха у доктора видения на средновековни армии и обсади. Тя се обслужваше от малък гарнизон, който трябваше да затваря дебелите дървени порти по залез и да наблюдава потока от най-различни хора, товарни мулета и камили, който се вливаше и изливаше от града през целия ден. Докторът едва различи двете старинни леки оръдия, поставени върху стените - гордостта на майор Лин.

Сцената бе мирна и живописна като акварел, излязъл от страниците на големия, подвързан с кожа, том разкази на пътешественици, който беше разглеждал като момче в библиотеката на дядо си. Лястовиците, свили гнезда под дървените стрехи на кулите, току се стрелваха под ярките слънчеви лъчи. Отзад се простираше жълтеникавата манджурска равнина, която продължаваше стотици километри - на север към гористата граница с Русия, а на изток - към Корея. Докторът се взря отвъд югозападната кула, но лагерът на строителите на железопътната линия край реката не се виждаше в маранята. Все пак той успя да различи синия хребет на Черните хълмове на югозапад и пагодата на манастира на ламите върху едно по-ниско възвишение, съвсем близо до града. Над него, върху синия небесен свод, се носеха перести облаци. Оттук оранжевите, червени и зелени плочи на покрива и извитите стрехи изглеждаха внушително. От нивото на улицата манастирът не създаваше толкова импозантно впечатление. При последното си посещение там докторът беше поразен от лющещата се боя на колоните, атмосферата на непредотвратима разруха и неописуемото разнообразие от позлатени статуи, надничащи от задимения мрак, в който монаси и граждани се лутаха безцелно между горящите мангали. Хора от всички класи коленичеха и се молеха за какво ли не, а по-често се разтакаваха, бъбреха и продаваха стоките си. Очевидно присъствието на търговците в храма бе напълно допустимо във всеобхватния еклектизъм на китайското богослужение - ако изобщо можеше да се нарече така. Докторът с обич си припомни малката спретната църквица, която беше оставил в Дъмфрис.

Около храма бяха разположени дву- и триетажните домове на търговците, незабележителни в архитектурно отношение като повечето китайски къщи, но със спретнати тераси, окичени със саксии с цветя, изкуствени дървета, кафези с птици и чисти, добре поддържани плочести покриви. На долните им етажи имаше магазини, гледащи към улицата. Някои от фасадите бяха красиво декорирани с позлатени дърворезби. Улиците бяха наречени на съответния занаят - Улица на обущарите, Улица на майсторите на тенджери, Улица на шивачите, на аптекарите и майсторите на порцелан - сиво-зелен и синьо-бял, носен от юг. Докторът обичаше ритуала на пазаруването - дрънченето на мънистата, когато влизаш през вратата на магазинчето, поканата на продавача да седнеш на малка масичка и изкусното разливане на чая; угодливото развиване на топове коприна, всяка по-хубава от предишната, пазаренето, ласкателствата, въздишките и стоновете, възторженото приемане на цена, изгодна и за двамата. Той обичаше да броди из книжарниците и магазините за художествени произведения. По-богатите търговци на зърно и сол - приятелят на Деламер Лю Джинкай, царят на сапуните Тан Дексин, монополистът на калай и собственик на мините в Черните хълмове, предприемачът Джин Шангуй, - освен магазините и складовете си притежаваха и луксозни вили. Докторът виждаше зелените петна на градините в южния край на града, близо до стената, където бяха разположени повечето подобни имения. Понякога търговците канеха членове на чуждестранната общност на гости - на сватба или защото нечий племенник беше изкарал високи оценки на имперските изпити. В такива случаи тържествената зала биваше драпирана с червена коприна, а навън - между цветята и украсените с камъни градини - бяха разположени масите. Лицето на Нели придобиваше страдалчески вид, докато ровеше из морските краставици, печените скорпиони, супата от птичи гнезда, сиви овесарки - изпечени цели, мечешки лапи или камилски гърбици, както и всички останали безименни деликатеси, приготвени, като че ли да я измъчат докрай. Горката Нели!

Мислите му се върнаха на разговора, който току-що беше провел с мандарина. Магистратът го бе успокоил и Еъртън с нетърпение очакваше да сподели с Франк Деламер, че слуховете за предстоящи размирици са неоснователни. Деламер е прекалено лековерен, реши той. Въпреки доброто познаване на страната, някои от най-отдавна живеещите тук чужденци бяха в състояние да приемат за истина и най-явните заблуди. Истината беше, че Деламер се движеше в лоша компания. Пиеше прекалено много и прекарваше времето си в гуляи с търговците в онзи дом с ужасна репутация - Двореца на небесната наслада. Жалко че чужденците в Шишан бяха толкова малко и не съществуваше почтен клуб, където един мъж да прекарва вечерите си, но той не обичаше да съди хората. Деламер беше вдовец, при това немлад. Тъжно беше, че трябва да завърши дните си в затънтено място като Шишан. При тази мисъл докторът благодари на Провидението, че е благословен с жена и семейство.

- Слава богу - промърмори той весело и с бърза крачка се отправи към града.

Случи се така, че Франк Деламер беше между първите хора, които срещна, когато стигна в подножието на хълма. Докторът се беше поддал на изкушението и се наслаждаваше на кратка почивка до малкото мостче над рова до Кулата на барабанчиците. Докато слизаше, се беше сгорещил в дебелия си редингот и тялото му плуваше в пот, затова го бе съблякъл, заедно с жилетката, и си вееше с носна кърпичка. Мястото беше тихо и усамотено, затова той се стресна, когато чу поздрав - още повече, че бе разсъблечен.

Но за Деламер беше типично да го хване неподготвен и да посмачка дребнавата му суета - той притежаваше дразнещата способност да каже или направи нещо погрешно по всяко време. Когато погледна живописната фигура в блейзер и бели дочени панталони, която повдигаше сламената си шапка и веселите кафяви очи, които блестяха над буйните мустаци, докторът долови дъх на бренди и пури. Очевидно търговецът се връщаше от поредния си тежък обяд.

- Виждам, че си с официални дрехи, Еъртън - избуча Деламер. - Времето май не е много подходящо за тях. Били сме на светска визита на великия мандарин, а? Какво сподели с теб?

- О, Деламер - възкликна докторът, - каква изненада! Не очаквах да те видя в тази част на града.

- Старият Лю искаше да видя новия му склад наблизо. Казах ли ти, Еъртън, имам чудесни новини. Представи си, дъщеря ми пристига.

- Дъщеря? Къде?

- Малката Хелън Франсис. Не съм я виждал, откак беше ей толкова висока. Сега е разцъфнала девойка на осемнадесет години. Кой би повярвал? Да дойде чак до Китай, за да види стария си татко. Извинявай, приятелю, имаш ли нужда от помощ за редингота?

- Благодаря, справям се - официално му отвърна Еъртън. После схвана какво му беше казал току-що Деламер. - Но, скъпи приятелю, това е чудесна новина. Не знаех, че имаш дъщеря.

- Да, тайни от миналото. Ако прилича на майка си, трябва да е станала голяма красавица и не го казвам само защото съм й баща. Не съм я виждал, откак майка й умря от холера в Асъм през осемдесет и втора. Оставих я съвсем малка при леля й в Съсекс. По-добре беше да расте там, отколкото при стар негодник като мен. Не се ожених втори път... - Необичайна меланхолия бе забулила лицето му. - Няма значение - усмихна се той. - Важното е, че тя идва, Еъртън. Малкото ми момиченце идва в Шишан! Тази сутрин получих писмото й, което компанията ми е препратила.

Докторът се усмихна, заразен от сияйното изражение на събеседника си.

- Това е повод, който трябва да се отпразнува - каза той. - Нели ще се зарадва на новината. Накъде отиваш, Деламер? Ще се радвам да науча нещо повече.

Те тръгнаха редом. Докторът знаеше пряк път по една алея между кирпичените къщи. И двамата живееха тук от толкова много време, че бяха свикнали с вонята на откритите канали и несъзнателно едновременно ускориха ход, за да избегнат боклуците, изпражненията и локвите слуз с неизвестен произход, които превръщаха разходката из бедняшките квартали в изпит по навигация. След няколко секунди излязоха на главната улица и сетивата им моментално бяха удавени в глъчката и суматохата на ежедневния живот в Шишан. Кервани мулета, натоварени с огромни бали платно или чували зърно, се влачеха в средата на калния път, шибани от мулетарите с пристегнати в кръста кафяви роби, потни под отличителните си кожени шапки, които не сваляха дори през лятото. В противоположната посока се точеха селски каруци с дървени колелета, отрупани със зеленчуци, гъски с вързани крака или прасета в чували. Каруцарите се ругаеха взаимно на висок глас. Кулита* се промъкваха между колоните, носейки кобилици с кофи на раменете или приведени под товар с мебели. Един се тътреше с три тежки дървени стола, маса и лампион, овързани под формата на пирамида върху приведеното му тяло. Съпруга на търговец, струпала пакети с покупки върху коленете си, държеше кърпичка под носа си, за да не диша прахта, докато се полюшваше в удобния стол-носилка, носен от двама яки прислужници. Амбулантни търговци и продавачи на зеленчуци кресливо възхваляваха стоката си, изложена върху рогозки край пътя. Дрипави деца тормозеха сляп просяк. Бръснар мълчаливо бръснеше темето на млад ученик, седнал на столче и забил нос в някаква книга. Подобно на доктора англичанин и търговеца на сапуни, погълнати от разговора си, той също не забелязваше глъчката и бъркотията наоколо.

Франк Деламер извиси глас, за да обясни на доктора, че дъщеря му не би могла да избере по-подходящо време за посещението си. Сестра му, която беше изпратила бележка, заедно с излиятелното писмо на Хелън Франсис, му пишеше, че още откакто момичето завършило училище, молело леля си да го заведе на гости при баща му в Китай. Тя се била приготвила за път въпреки артрита си и морската болест, но когато се свързала с компанията му в Лондон, с облекчение узнала, че му изпращат помощник. След като се срещнала с младия мъж, когото описваше като стабилен и зрял младеж, както и отличен играч на крикет, се убедила, че той ще бъде подходящ придружител на племенницата й.

- Не е ли това истински късмет? - попита Деламер.

- Да пътува в компанията на млад мъж? - вдигна вежда Еъртън.

- О, няма нищо опасно - отвърна безгрижно Деламер. - В наши дни човек не бива да бъде закостенял. Нали знаеш, идва краят на века и прочее. Розмари умее да преценява хората, а и аз съм чувал само хубави неща за младия Кабът. Това ще бъде второто му пътуване до Китай. Вече е идвал в Нанкин и старият Джарвис има отлично мнение за него. Каза, че младежът има ум в главата и е зрял за годините си, ако ме разбираш. Човек, на когото може да се разчита. Не е от онези луди глави, на които вяра да нямаш.

Той дръпна доктора за ръката, за да избегне върволица разтоварени камили, които препускаха в галоп, подгонени от засмян камилар на кон.

- Проклети идиоти - изруга Деламар. - Както и да е - засмя се той бурно и тупна Еъртън по гърба, - важното е, че пак ще видя малкото си момиченце! След шест дълги години!

- Така е - отвърна докторът. - Не си ми казвал, че ще ти пращат помощник.

- Не съм ли? Ами вече остарявам и е време да обуча някого. Кой знае, след няколко години може да се откажа от всичко това и да се върна в старата родина, преди черният ми дроб да ме погребе.

- Не се шегувай със състоянието му - усмихна се Еъртън. - Дай да ти видя ръцете. Виж тези кафяви петна.

- Стига, докторе, не е време да ми се караш. Днес е щастливият ми ден. Тя ще пристигне много скоро. Писмото е отпреди - колко? - два месеца и половина, а корабът е отплавал няколко дни след това. Сигурно вече е в Индийския океан, а може би съвсем близо до Китай. Чудя се как ли изглежда Хелън? Споменах ли ти, че майка й беше голяма красавица?

- Да, преди малко.

- Клариса беше дъщеря на чаен плантатор. Оженихме се през 1880-та. Не знам какво видя тя у мен... Беше толкова... красива, своенравна и смела... Когато баща й се опита да ме набие с камшик, тя му се разкрещя. Няма да забравя как стоеше на стълбището с пламнали страни и отмяташе коси. Приличаше на кралица. Баща й не можеше да й противоустои. Никой не можеше - дори аз. Тя ни накара да си стиснем ръцете. След година плачехме заедно край смъртния й одър. - Той подсмъркна шумно. - Извини ме, дълго време не си позволявах да си спомням за това. Беше ужасно време. Родителите й също станаха жертва на чумата и аз останах в голямата празна къща с бебето и слугите, които ме гледаха с облещени очи, сякаш питаха какво да правят с телата. Не можех да гледам момиченцето, защото ми напомняше... Внимавай с тази каруца, приятелю. Имаш ли нещо против да сменим темата? От време на време ставам сантиментален. Не ми обръщай внимание... Защо не ми кажеш как мина срещата ти с мандарина?

Еъртън никога досега не беше виждал Деламер толкова развълнуван. Едрият мъж се усмихваше, върху загорялото му лице очите блестяха от влага, а на едната му буза личеше мокра следа. Сред хаоса на оживената улица той излъчваше необичайно благородство и нежност.

Докторът му предаде разговора си в ямена, а Деламер кимаше, пухтеше и въсеше чело - въплъщение на човек, който слуша внимателно.

- Значи твоят приятел отрича съществуването на тайни общества - отбеляза той след известно време - и смята, че керванът ми е бил нападнат от някакви селяни, а не от Железния Ван. А пък майор Лин ще ходи на Черните хълмове да бере малини.

- Не бих се изразил точно така, но при всички случаи звучеше убедително. Не му ли вярваш?

- Бог знае. Ти си човекът, който познава най-добре местните чиновници. Щом смяташ, че всичко е наред, ще го приема. Просто споделих с теб това, което старият Лю ми разказа онзи ден, когато се бе напил, но той винаги се притеснява за нещо. Кой знае какво може да направи обикновеният китаец дори във времена на благоденствие? Но това не ме интересува. Дъщеря ми пристига.

Доктор Еъртън присви очи в очакване на поредното силно потупване по гърба. Не знаеше кого би предпочел - възторжения Деламер или меланхоличния пияница. Но този път изразът на повишено настроение му беше спестен, защото приятелят му внезапно спря и посочи напред.

- Говорим за вълка, а той в кошарата. - Деламер се засмя. - Струва ми се, че ще станем свидетели на парада на Поднебесната армия. Майор Лин и неговите смели гренадири!

- За бога, само не им отдавай пак чест!

Лицето на доктора почервеня при спомена как се бе засрамил последния път, когато Лин бе минал покрай тях с Деламер и как после се бе опитал да извини пред мандарина поведението на приятеля си. Магистратът бе сметнал инцидента за забавен, но Еъртън се съмняваше, че майор Лин ще забрави кикота на тълпата, когато пияният Деламер с наперена походка бе имитирал цветнокожия сержант от оперетата на Гилбърт и Съливан. Не че не беше на място - наистина имаше нещо нелепо в опитите на Лин да превърне своята разпасана команда в представата си за съвременна армия.

Мулетарите ругаеха и се мръщеха, докато маневрираха с животните, за да дадат път. Майор Лин водеше късата колона на бял кон. За случая бе облякъл безвкусна униформа, която сам си бе измислил - с натруфени еполети и сноп бели пера на цилиндричната шапка с козирка. Сребърни шпори блестяха върху лъскавите му черни ботуши. Маршируващите войници носеха сини туники с месингови копчета и сиви войнишки кепета. Ефектът се нарушаваше от традиционните китайски бели панталони и платнени обувки, както и от слънчобрана, който всеки от тях бе прикрепил към раницата си. Първата рота от двадесет души носеше почти модерни карабини, изработени от китайския военен завод "Тянън" в Шанхай, но останалите все още бяха въоръжени с пушки, които се пълнеха отпред и сигурно датираха от някоя от Опиумните войни*. Въпреки авантюристичния им вид, докторът беше впечатлен от сериозността и ентусиазма, с които приемаха учението. Размахваха ръце и тропаха с крака, ако не в ритъм, то поне енергично. Ефрейтор крещеше "Раз-два, раз-два!". Майорът стоеше изправен, намръщил слабото си, красиво лице. Еъртън знаеше от мандарина, че Лин е бил затворник близо до границата с Корея през последната война между Китай и Япония, където оценил по достойнство методите и техниките на своите врагове. Вероятно точно тях се опитваше да пресъздаде тук. Въпреки комичния вид на армията му, за майора това не беше игра.

* Войни между Англия и Китай (1840-1842 и 1856-1860) поради проблематичното пренасяне на огромни суми от английски кораби за закупуване на чай от Китай. В крайна сметка Източноиндийската компания започва да отглежда опиум в Индия и го превръща в разменна монета при търговията с чай. - Б. пр.

- Погледни ги само - каза Деламер. - Сериозно, Еъртън, китаец и войник са взаимоизключващи се понятия.

- Дръж се прилично - процеди докторът.

Майор Лин се беше изравнил с двамата мъже. Обърна глава към тях и ги изгледа студено. С дръпнатите си очи и високи скули напомняше на хищна птица. Беше около тридесет и пет годишен, но в лицето му имаше нещо момчешко, макар устата му да бе застинала в жестока полуусмивка, която подсилваше суровото му изражение. Докторът повдигна шапка. Лин рязко извърна глава напред и смуши коня си с пети. Колоната продължи марша си.

- Голям е грозник, а? - подхвърли Деламер, когато подновиха разходката си. - Едно от момичетата на Мама Лиу ми каза, че биел наложницата си. Извинявай - разсмя се той, - забравих, че не обичаш да говоря за Двореца на небесната наслада.

- Така е - отвърна докторът, - а и щом дъщеря ти скоро ще бъде тук, ще трябва да промениш някои от лошите си навици и нямам предвид само пиенето.

- Не отричам, че имаш основание да го кажеш. Не бих искал Хелън Франсис да си помисли, че старецът й е развратник. Отговорността на родителя и така нататък. Мислиш ли, че наистина мога да се поправя?

- Съмнявам се - отвърна докторът.

- И аз. Надявам се да не е наследила и характера на майка си заедно с красотата й.

Продължиха мълчаливо. Улицата отново се беше оживила. След малко стигнаха пазарния площад. Около храма се беше събрала тълпа, която с интерес наблюдаваше някакво зрелище. Занаятчии с типични сини памучни дрехи се смееха и жестикулираха. Богаташи в кафяви роби и черни жилетки надничаха любопитно. Сред всеобщата врява, виковете и освиркванията на тълпата, се промъкваше звук на тромбон, изпълняващ познатата мелодия на "Напред, воини на Христа!". Над главите на зяпачите двамата англичани успяха да зърнат висок рус мъж, който очевидно дирижираше жена и няколко деца, докато пееха химна.

Деламер изстена:

- Извинявай, приятелю, аз изчезвам. Последното, което ми се иска да видя днес, са преподобните Милуорд, които се опитват да покръстят езичниците.

- Нямат голям успех - забеляза докторът. - Срам ме е да му кажа, но съм съгласен с теб. И все пак трябва да бъдем снизходителни.

- Ти бъди снизходителен колкото искаш. Според мен, те са петно върху човешката раса.

- И върху достойнството на белия човек - каза Еъртън, - но намеренията им са добри. Деламер, преди да си тръгнеш, искам да ти кажа колко се радвам за теб и съм сигурен, че Нели ще бъде щастлива да има за компания дъщеря ти, когато пристигне. Ако поиска, за нея винаги ще се намери работа в болницата. Позволи ми да дам вечеря в чест на нея и... Кабът ли беше?

- Да, Том Кабът.

- Веднага щом пристигнат в Шишан. Нели ще посвири на пианото, ще поканя и хер Фишер с неговата цигулка. Ще си прекараме весело, нали? Трябва да посрещнем новодошлите както подобава.

- Благодаря, Еъртън. Ще я очаквам с нетърпение. - Деламер се обърна да си върви, но в този миг лицето му се озари от широка усмивка. - Още не мога да повярвам, че дъщеря ми ще дойде! - И изкара въздуха на доктора с поредния си мощен удар по гърба му.

Макар и колебливо, Еъртън се запъти към семейство Милуорд. Макар и мисионер, като лекар той се концентрираше повече върху лечението на тялото, отколкото на душата, но се чувстваше задължен към колегите си проповедници, дори ако принадлежаха към други мисии. Семейство Милуорд бяха американски конгрегационалисти, пристигнали направо от Ню Джързи преди три години и според него нямаха никаква квалификация за тази работа. Дори не беше сигурен към коя мисия в действителност принадлежаха. Не разполагаха с достатъчно средства и изглежда никога не получаваха пари или поща. Доколкото беше разбрал, издържаха се от подаянията на будисткия манастир, което беше изключително притеснително.

За сметка на професионализма обаче те бяха изпълнени с фанатичен идеализъм и сляпа вяра. Септимъс Милуорд беше висок мъж с дълги крайници, около четиридесетгодишен, с тънки строги черти и дебели кръгли очила. Всъщност очилата бяха отличителен белег на цялото семейство. Съпругата на Септимъс, Летиша, и три от осемте им деца също носеха очила - и колкото по-малки бяха децата, толкова по-дебели бяха стъклата им. Според доктора именно те допринасяха най-много за чуждоземския им вид. Още с пристигането си, по неведоми причини, Септимъс Милуорд беше решил, че паството ще ги приеме по-добре, ако се обличат като него, затова бяха изгорили всичките си западни дрехи и обувки и сега носеха кърпени китайски роби. Освен това той беше обръснал предната част на главата си и сплиташе рядката си жълтеникава косица на плитка, което му придаваше нелеп вид, защото беше запазил брадата си.

Най-големият му син, нацупено момче на около четиринадесет-петнадесет години на име Хирам, също носеше косата си на плитка. Еъртън видя, че именно той свиреше на тромбона - нелошо, но от свъсеното му изражение човек оставаше с впечатлението, че би предпочел да е на хиляди километри оттук. И кой ли би могъл да го обвини при такъв баща? Докторът бе впечатлен от интелигентността на момчето. То говореше свободно китайски, за разлика от родителите си, чийто неразбираем език по време на служба беше направо отчайващ. Понякога Еъртън го беше виждал да си играе с някои от местните деца. Чудеше се дали момчето не се изкушава да избяга завинаги от семейното гнездо. Какво ти гнездо! Веднъж докторът се бе отбил в съборетината, където живееше семейството. Всеки китайски селянин би се засрамил от мръсотията и мизерията на схлупения бордей, а в него семейство Милуорд отглеждаха не само собствените си деца, но и изоставените бебета, и други нещастници. Еъртън знаеше, че това предизвиква дълбоко съмнение у местните жители, но не би могъл да забрани на Милуорд да спасяват хора. С Нели им помагаха колкото могат. Тя се тревожеше за децата и понякога им пращаше топла храна. Септимъс я приемаше като нещо, което му се полага по право. Веднъж Нели бе попитала Летиша дали иска да работи в болницата. Съпругът й беше отговорил вместо нея, че тъй като разпространяват божията воля и спасяват души, нямат време да се занимават с капризите и болестите на грешното тяло. Това беше прекалено дори за Нели и тя му беше казала какво мисли за него. Но никаква полза: Септимъс бе накарал цялото си семейство да коленичи в кръг около него и да се моли за нея.

Точно когато Еъртън стигна до предните редици на тълпата, химнът триумфално завърши. Пискливият дискант на Летиша Милуорд прозвуча още един-два такта, след като тромбонът беше замлъкнал. Септимъс започна проповедта си и за миг сред слисаните зяпачи се възцари тишина - опитваха се да разберат какво им казва. По принцип мисионерът притежаваше дълбок и властен глас, но когато говореше на китайски, той преминаваше в накъсан фалцет, който стържеше и трепереше като разстроена цигулка. Речникът му бе до голяма степен неточен, граматиката - спорна, а произношението, което смело се опитваше да докара - почти винаги погрешно. Тъй като именно то определяше значението на думите, от устата му излизаха невъобразимо нелепи словосъчетания. Докторът се напъна да разбере какво се опитваше да каже този път.

- По-големият брат на Христос и малката му сестричка - започна Септимъс. - Вероятно се опитваше да каже "Братя и сестри во Христе". - Нося ви добри въпроси. Всички ще умрете. Но Исус има отлежало вино за вас. Истина е, той ще ви отведе при божиите свине. Но първо трябва да се извините на онези, които ви ограбват. Библията казва, че вие сте добри, затова трябва да се откажете от Дома на мастилото. - Със суров поглед той се обърна и посочи храма зад гърба си, където двама пухкави бонзи - будистки свещеници - в жълти роби му се усмихваха иззад портите. - Ето! - изкрещя той. - Там е Домът на мастилото! - Мошуи? Мастило? Еъртън беше объркан. После осъзна, че Септимъс има предвид "моруи" - дявол. - Но аз ще ви науча да ядете сърцата на малките деца - изкрещя отново проповедникът - и Исус ще изпие вашето вино! Пазете се от копринените такси на крадците!

По-голямата част от тълпата се усмихваше добродушно, но докторът забеляза тук-таме враждебни изражения. Септимъс говореше безсмислици, но намеренията му бяха ясни. Фактът, че бе застанал пред храма и гневните му жестове към свещениците бяха достатъчно изразителни. За кой ли път на доктора му се прииска подходът на мисионера да не беше толкова открито враждебен. Езикът на Септимъс Милуорд беше комичен, но някои от неправилните му изрази можеха да бъдат разбрани погрешно. Особено "Яжте сърцата на малките деца".

- Живял някога мъж на име Самсон - напевно продължи Септимъс. - Бог го създал дълъг. Той избил царските войници със зъби на елен. Хранел се с лъвско месо и мед. Но го заели, отвели го в Храма на злото и го вързали за едно дърво. После той паднал от покрива. Да - повтори Септимъс, - паднал от покрива. Слава на бога.

Млад занаятчия, гол до кръста и с плитка, която падаше до средата на гърба, пристъпи с танцова стъпка до Септимъс и започна да имитира движенията и речта му.

- Гили-гулу! Гили-гулу! - извика той в лицето му.

Септимъс се отдръпна встрани. Шегобиецът го последва.

- Гили-гулу! Гили-гулу!

С изпотено от гняв чело проповедникът извиси глас. Зевзекът намигна на приятелите си в тълпата и отново изкрещя:

- Гили-гулу!

Зяпачите вече ревяха от смях. Старицата до Еъртън се свлече на земята, смеейки се до сълзи. Самият той с мъка се сдържаше да не се разсмее, макар че друга част от него беше ужасена. Летиша Милуорд събра трите си най-малки деца покровителствено до полата си. Едно от по-големите момичета, Милдред, очевидно беше уплашено и гледаше през очилата си с големи окръглени очи. Лицето на Хирам изглеждаше по-измъчено от всякога. Ръцете му се тресяха. Внезапно, неспособен да се сдържа повече, той също започна да се смее на баща си, задъхано и пискливо. Тромбонът се изплъзна от ръцете му и с дрънчене падна на земята.

С пламтящи от гняв очи Септимъс прекъсна провалената си проповед и се нахвърли върху сина си.

- Дяволско семе! - изкрещя той. - Как смееш да се подиграваш на по-достойните от теб, когато вършат божии дела! - После силно удари Хирам първо по едната буза, после и по другата. - На колене! - изрева той. - Моли се за прошка!

Макар и хлипащ, Хирам не се подчини. Летиша придърпа децата да коленичат в полукръг около съпруга й и всички заеха молитвена поза с наведени глави и ръце, сключени пред челата.

- Моли се, момче! - извика Септимъс с дълбокия си глас, после също коленичи с широко разтворени ръце и вдигнал поглед към небето, започна да изрича "Отче наш".

Младият шегобиец се поколеба за миг, после плю на земята и се върна при приятелите си, където беше посрещнат с нов смях, дюдюкания и потупвания по гърба.

- Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти...

- Мразя те! - изкрещя Хирам през сълзи.

- ... прости ни греховете и не ни въвеждай в изкушение...

- Ще се махна, татко! - Гласът на момчето пресекваше от паника. - Ще избягам от теб.

- Защото Твои са царството, силата и славата...

Хирам изхлипа отчаяно за последен път, насочи слабичката си ръка към баща си и изкрещя:

- Проклет да си! Никога няма да се върна.

После изчезна сред тълпата.

- ... сега и вовеки веков. Амин - рецитираше семейство Милуорд.

- Хирам! Хирам! - извика докторът, но му трябваше известно време, за да си пробие път през онемялата тълпа, част от която, отвратена, бе започнала да се разотива.

Когато стигна до площада, момчето бе изчезнало някъде около пайлоуто - декоративната арка, в една алея между две високи къщи.

Еъртън се почувства странно унизен от случилото се. Освен загрижеността си за момчето и притеснението какво ще му се случи, беше вбесен на Септимъс Милуорд. Този човек беше истинска напаст и ексцентричните му прояви щяха да имат отрицателен, може би дори опасен, ефект върху отношението към християнството и към чужденците като цяло в града. В очите на обикновените хора той беше просто клоун, но за други неразбираемите му речи бяха доказателство за магьосничество. Жестокостта, която проявяваше към членовете на собственото си семейство, беше неописуема, а властта му над тях - неестествено голяма. Понякога докторът се чудеше дали Септимъс не е психично болен. Семейството все още стоеше в молитвената си поза. Тълпата бе загубила интерес - представлението беше свършило. Само неколцина зяпачи все още стояха наоколо, но някой беше замерил Септимъс с яйце и брадата му се бе сплъстила от стеклия се жълтък.

- Милуорд! - извика Еъртън. - Чуй ме, човече.

Думите му сякаш изобщо не достигнаха до Септимъс.

- Милуорд - повтори докторът по-силно, - осъзнай се. Какво ще правиш със сина си?

Септимъс отвори сините си очи и безизразно се втренчи в Еъртън.

- Ако очите ти съгрешат, извади ги и ги хвърли - каза той студено. - Ще се моля за него.

- За бога, мисли разумно. Хирам е още дете.

- Той избяга от Божия храм, доктор Еъртън. Ако се върне и се покае, ще заколя угоения вол и ще отпразнувам завръщането на блудния син. Но дотогава той не е мое дете.

- За бога! - Мъжът очевидно не беше на себе си. - Госпожо Милуорд, Летиша - умолително произнесе Еъртън.

Очилата й бяха замъглени от сълзи, но гласът й прозвуча непоколебимо.

- Съпругът ми вече ви отговори, докторе. Аз му се подчинявам. И аз ще се моля дяволът да освободи момчето ми.

Последните й думи бяха заглушени от разтърсващо ридание. Милдред прегърна майка си покровителствено и погледна с гняв доктора.

- Оставете ни с мъката ни - обади се Септимъс. - С нищо не можете да ни помогнете.

- Мога поне да се опитам да открия сина ви - каза Еъртън и вбесен се завъртя на пети. После отново се обърна към Септимъс и се опита да го разубеди, но не можа да намери достатъчно силни думи. - Когато го намеря, ще го заведа в болницата - каза накрая той отчаяно. - Моля ви, помислете пак за родителския си дълг. И с тези думи докторът остави семейството да се моли.

Младият занаятчия, който пръв се бе подиграл със Септимъс, още се мотаеше на площада заедно с приятелите си. Когато Еъртън мина покрай тях, младежът направи подигравателна гримаса и се разсмя. Докторът го сряза:

- Няма да търпя безочието ти, уродлив син на недъгава костенурка! Махни се от пътя ми, воняща кръстоска от муле и слепок.

Младежът се усмихна широко, впечатлен от цветистия низ китайски обиди и изруга, после възкликна:

- Поне един от тях говори правилно!

И Еъртън преживя унижението да бъде потупан по гърба за трети път през този ден. Вбесен, той отблъсна китаеца встрани и излезе през декоративната арка в южния край на площада на главната улица, която водеше към градските порти и дома му.

Болницата и къщата на доктора бяха разположени на около три километра извън града, на малко възвишение сред полята. Еъртън беше получил мястото, някогашен дом на местен земеделец, през годината на чумната епидемия, за да организира импровизирана лечебница, далеч от отровните изпарения на града. През следващите години той бе преустроил кирпичените постройки в скромни тухлени къщички, които заобикаляха трите, свързани в китайски стил, двора. Беше заменил сламените покриви със сиви плочи, а уголемените прозорци вече имаха прозрачни стъкла в червени дървени рамки. Нели бе засадила дървета и цветя. През пролетта пчели бръмчаха над азалиите и обсипаните с цвят череши; през лятото врабчетата чуруликаха и щурците свиреха между листата на чинарите, засенчващи двора. През всички сезони тук цареше спокойната атмосфера на провинциално имение. Стаите бяха просторни и чисти, с под от борови дъски и белосани стени. Сестра Катерина - една от двете монахини, които работеха при Еъртън - казваше, че малката болница й напомня на манастира в родната й Тоскана.

В първия двор се намираха складът и аптеката, както и кабинетът, където Еъртън приемаше външните си пациенти. Всяка сутрин в седем часа помощникът му китаец Чжан Ерхао отваряше портата, болните се стичаха в двора и търпеливо присядаха на пейките до любимия бор бонсай на Нели, а през зимата се струпваха около печката в ъгъла на склада. Идваха не само хора от града, страдащи от циреи, зъбобол и ишиас, но и селяни от провинцията. Те често бяха вървели по цяла нощ, за да стигнат дотук, а ако не можеха да се движат, семействата им ги бутаха в колички. Тези селяни с големи длани и ходила, с широки загорели лица, характерни за северните краища, седяха неподвижно с часове, понасяйки търпеливо болката, докато докторът чужденец им отдели няколко минути от времето си. Репутацията и уменията на Еъртън бяха такива, че рядко някой си тръгваше неудовлетворен, макар самият доктор да съзнаваше колко малко може да направи с оскъдните си лекарства и превръзки и че болестта, с която никога няма да се справи, бе бедността.

В главната сграда срещу входа се намираше параклисът. Всяка вечер в шест и половина малката общност се събираше на вечерна молитва и пееше химни, преведени на мандарин* от мисионерското дружество. Следващият двор бе територия на двете италиански монахини, сестри Катерина и Елена, чиито фигури в бели раса, пъргаво се движеха между трите отделения, разположени сред цветната градина. Католическите сестри бяха поели на плещите си грижите за пациентите на легло и дори Нели рядко се месеше в малкото им царство. И двете бяха около тридесетгодишни. Първоначално бяха пристигнали в Шишан, за да помагат на отец Адолфус, сивобрад йезуит с вид на светец, който бог знае откога живееше в града, но за нещастие, пристигането им беше съвпаднало с началото на чумната епидемия, на която свещеникът бе станал една от първите жертви. Еъртън беше открил двете монахини да събират сираците в един от най-тежко поразените райони и веднага ги бе назначил за помощнички и медицински сестри. След края на епидемията бе писал до ръководството на мисията им в Рим, хвалейки смелостта и самопожертвувателноста им, с молба до изпращането на заместник на отец Адолфъс, те да останат при него в Шишан. Оттогава двете живееха в мисията. Веднъж годишно, на Великден, отиваха в Тиендзин, за да се изповядат и причестят, но през останалото време живееха като членове на семейство Еъртън, помагаха във всички дейности на мисията, участваха дори в църковните служби в параклиса. И двете бяха италиански селянки - простички, жизнерадостни души. Веселият смях на сестра Елена беше неотменна част от болницата - като мириса на карбол и йод. Те живееха в едно крило в третия двор, което служеше за общежитие и училище на сираците, с които се бяха сприятелили по време на епидемията. Някои от по-големите вече можеха да помагат в болницата.

Еъртън, Нели и децата им заедно със слугите А Ли и А Сун - двойка кантонци, които се грижеха за доктора, откакто беше пристигнал в Китай преди петнадесет години - живееха в жълтата едноетажна къща, отделена с тясна пътека от болницата. Тя бе обширна постройка, заобиколена от добре поддържана морава и дървена ограда. Всекидневната и трапезарията все едно се намираха в любимия им Единбург. Докторът беше превозил за собствена сметка мебелите, семейните портрети, тапетите, сребърните шефилдски прибори, завесите, фортепианото на Нели и нейната най-голяма гордост - модерната готварска печка от лято желязо, произведена в Бирмингам, която отопляваше цялата къща през зимата и осигуряваше топла вода във всеки миг от деня. Докторът обичаше тази къща с мириса на лакирани дървени подове, уханието на бекон и препечен хляб с масло рано сутрин, бърборенето на децата в стаите им и абсолютната тишина в кабинета си. Но от една година дългите коридори му се струваха празни. Липсваше му компанията на двете му по-големи деца - четиринадесетгодишният Едмънд и три години по-малката Мери. Миналото лято те бяха заминали обратно за Шотландия, където бяха поверени на семейство Гилеспи - мисионери от Тиендзин - и сега живееха в пансиона на училището в Дънди. И Нели, и Еъртън знаеха, че някой ден по-малките им деца Джени и Джордж - на десет и осем години - ще ги последват. Засега те бяха на възраст, когато можеха да посещават училището заедно със сираците. Докторът вечно се шегуваше, а монахините му пригласяха, че макар да обича сестри Катерина и Елена, Нели се бои, че децата й ще израснат като паписти под тяхно влияние, затова настоява да присъства на уроците им по вероучение. Тя се усмихваше на шегите им, но доста сухо - очевидно в закачката имаше и истина.

Джени и Джордж го посрещнаха шумно, когато влезе уморен, раздразнен и лепкав от пот. Копнееше да се изкъпе. Следобедът беше минал потискащо. Когато се върна в болницата, накара Чжан Ерхао и някои от помощниците си да организират издирването на Хирам. Чжан се бе престорил, че не го разбира и едва след сериозно убеждаване се бе съгласил да се заеме със задачата. После се беше появила сестра Елена с истеричното оплакване, че молците били изяли новата пратка памучни бинтове; трябваха му няколко минути, за да я успокои. След това се бе наложило да извърши сложна хирургическа операция на един каруцар, чийто крак бе премазан при сблъскване между две каруци. Най-накрая, по здрач, Чжан Ерхао се бе появил с известието, че Хирам е изчезнал. Били го видели да напуска града с няколко от неговите приятели гаменчета и да се отправя към Черните хълмове. Чжан тъжно бе поклатил глава, а после бе направил мимика сякаш си прерязваше гърлото.

- Железният Ван - бе прошепнал той - много лошо. - Когато Еъртън не се бе съгласил с това прибързано заключение, Чжан се бе усмихнал. - Може би първо ще поискат откуп - бе казал той - и после ще му прережат гърлото.

Докторът му беше наредил да вземе фенер и да продължи търсенето и през нощта, ако се наложи. Чжан беше тръгнал, но раменете му се тресяха от скрито злорадство и съзнанието, че е успял да ядоса господаря си и този дребен триумф сякаш компенсираше работата, която трябваше да свърши.

Еъртън се отпусна във фотьойла и с благодарност пое чашата уиски от А Ли. Нели шиеше на масата, но му се усмихна, стиснала конец между зъбите си. Той й отвърна. Колко красива беше с кестенявата си коса, вдигната над високото чело, с волевата си брадичка и спокойни сини очи. Възрастта започваше да й личи - косата й бе леко прошарена на слепоочията, скулите и върхът на носа й бяха зачервени, бръчките около устата й бяха малко по-дълбоки, но движенията й бяха пъргави, а стойката - изправена. С високия си ръст и широки рамене тя излъчваше вродена царственост. Той бръкна в джоба на жилетката за часовника си. Имаше половин час, за да си почине, преди да се съберат в параклиса. Знаеше, че трябва да каже на Нели за Хирам, но тя щеше да се разтревожи повече от него, а в момента не му се искаше да я разстройва. Вместо това й разказа за срещата си с Франк Деламер и скорошното пристигане на Хелън Франсис.

- Надявам се, че не е някоя от онези модерни млади жени - отбеляза Нели.

- Хайде, зарадвай се - въздъхна докторът. - Това е единствената добра новина за целия този ужасен ден.

- Горкичкият ми - каза Нели. - Мислех, че ти е приятно да разговаряш с този ужасен стар мандарин.

Но Еъртън нямаше желание да й обяснява защо е в лошо настроение. Той мрачно отпиваше от уискито си, чудейки се какво да говори след половин час в параклиса. Спомни си ужасната проповед на Септимъс и нелепата му препратка към притчата за Самсон, после внезапно се разсмя.

- "И паднал от покрива!"

- Какво, скъпи?

- Нищо, любов моя. Мислех си за текста, който ще използвам за тазвечершната проповед. Какво ще кажеш за част от "Съдии"? Например, историята на Самсон. "От ядящия излезе ястие и от силния излезе сладост."*

- Ако още си мислиш за господин Деламер и дъщеря му, едва ли сравнението е подходящо. Не мога да си представя каква сладост може "да се роди" от зъл стар лъв като него, колкото и хубава да се окаже младата Хелън Франсис.

- О, Нели, колко си жестока! - каза Еъртън. - А дори не познаваш момичето.

Но и двамата се разсмяха. Нели приближи и лекичко целуна съпруга си по бузата. Вратата рязко се отвори, децата нахлуха вътре и след миг цялото семейство се боричкаше на канапето сред летящи възглавници и размахващи се крайници.