ПРЕДГОВОР

КНИГА, КОЯТО СЕ ЧЕТЕ С КОЖАТА

"...Имало някога едно дълго време, което сега си е отишло, но скоро пак ще дойде, време на небе, бял сняг... когато всички точици в далечината са хора, кучета или мечки..."*

"Бягащата с вълци" ме намери в оригинал в края на 90-те. Като видях колко е дебела, се отчаях и я забутах в библиотеката си. Казах си, ще я прочета, като си усъвършенствам английския. Отложих го. Вълчицата обаче ме дебна от рафта една година. Един ден, докато търсех материали за бр. 3 на P. S. - списанието за женска духовност, което издавах тогава, я прелистих пак и попаднах на мита за Синята брада. Текстът отразяваше точно това, което ми се беше случило през последните години. Преведохме го и най-безсрамно го публикувах в списанието, защото разбрах колко важен е този текст за жените, които остават дълго в убийствени за тях ситуации, без да си позволят да потърсят помощ и да се спасят. Няколко месеца след това книгата се появи на българския пазар, публикувана от издателство "Бард". Бяхме є направили добра предварителна реклама, защото списанието се четеше от над 3000 души тогава.

Прочетох я на български цялата за първи път. В този период ме занимаваше темата за бунта и за връщането към същността ми. Така и съм я разбрала. Десет години по-късно я чета отново цялата по съвсем различен начин, защото и аз не съм същата. "Бягащата с вълци" стои над главата ми, до Библията и "Дзен ум за начинаещи". През тези години съм се връщала многократно към някои глави. Например главата "Чистата вода: грижа за творческия живот" всеки път ме е окуражавала и ми е давала подкрепа, като се сблъскам със страха си от творенето. Превеждала ме е през ужаса от белия лист, помагала ми е да се канализирам, да се съсредоточа, да събера енергия, да полюлея идеята, докато узрее, за да пиша с вдъхновение и удоволствие. Напълно в унисон с традицията жените често се съботират с работа до пълно изтощение. Но нима можеш да спасиш давещ се, ако не можеш да плуваш?! Чрез приказките за червените обувки и за Тюленовата кожа Клариса Пинкола Естес ни учи на самосъхранение и здрав егоизъм - да се грижим първо за себе си и после за другите. Деветдесетте наистина не бяха лесни години за българските жени. Проклятието да живееш в променливи времена беше надвиснало на нас. Всички преминахме през дълъг и изморителен преход към пазарна икономика, за която не бяхме подготвени. Направо ни се "изтриха задните крака" и "от гърдите ни потече мъртво мляко" (ако трябва да си послужим с тези стари метафори за изтощение, цитирани от Клариса Естес). В крачка се учехме да си казваме цената, да я отстояваме, да се развиваме, да браним границите си, да се борим да запазим семействата си и да оцеляваме сред отломките на изпотрошеното ни общество. В този момент се сриваха всички ценности, без да се появяват нови. Това, което ни преведе през този хаос, е печалната традиция на българските жени да започват все отначало, връзката ни с природата и близостта ни до древни корени, които се бяха оголили от тресенето на земята под краката ни.

Книгите, които съм писала през този период, са давали простор на гласа ми, правила съм ги с ясното съзнание, че трябва да оставя следи от най-съкровения ми опит. От тях се носи смехът и воят на цяла една менажерия, която бе решила да проговори. И точно тогава се появи "Бягащата с вълци", за да ме подкрепи в това, което бях, в живота, който бях водила, и в моята система от вярвания. Тя ми даде упование в инстинкта ми и надежда, че животът не е само битка за оцеляване, но и празнуване, и че "няма нещо, което да не може да бъде простено на този свят". Клариса Пинкола Естес също ми напомни да съм милостива към себе си и към другите. Тогава, признавам, още не разчитах героите във всяка история като проявление на архетипове, които се съдържат в мен. Вниманието ми издърпваха отделни персонажи, в които предпочитах да се виждам. Изумена бях, че приказките могат да бъдат банки за толкова ценна информация. Същите тези познати от детството истории, които сме чели само на повърхността. Неслучайно великите духовни учители говорят в притчи. Само да има хора с ясно съзнание да чуват посланията.

Формата, напълно издържана в стила на Юнгианския подход, използвана от Клариса Естес, допринася за по-директно възприемане на книгата. Ако това бяха просто твърдения и споделен опит, щеше да е доста дидактична и суха и нямаше да бъде чувана и с кожата. Образите в историите са толкова силни, че смисълът, без да е ясно как, някак се оказва откъм читателя.

Другото, за което благодаря на "Бягащата с вълци", е, че тя разкрива важни детайли от лабиринтите на женската душа, посочва капаните, опасностите, дъното на изхода, учи ни да се лекуваме и да си правим поуки от преживяното. Препоръчала съм я през годините на хиляди хора, купувала съм я на антикварни цени в очакване на поредния нов тираж, подарила съм я на десетки, винаги имам поне още един екземпляр вкъщи (моят е бухнал като баница - подчертан, изрисуван и изписан), защото знам, че ще потрябва. И все изпитвам затруднение да я опиша с две думи. Казвам: "Това е книга за ставането на женската душа чрез анализ на приказки и митове. Написана е от Клариса Пинкола Естес - една мъдрица (понеже нямаме женски род за мъдрец) и събирачка на истории. Тя е от индианско-унгарски произход".

Езикът в книгата е абсолютно женски, течен и дълбок, защото Клариса е и невероятна поетеса. Това им казвам на всички мои приятелки, клиентки и непознати от страниците на женските списания, от телевизията и от радиопредаванията, в които участвам.

Книгата е наистина дебела. Голяма е, има много плът в нея. Затова и трудно се чете наведнъж. Така ги успокоявам: "Не я четете подред, просто отворете и вижте дали ще ви дръпне някоя страница. Върнете се до историята и прочетете цялата глава. После вижте съдържанието - дали някоя тема не ви е по-близка сега. Това е текст, който се чете бавно и непрекъснато".

Може би тук е мястото да направя едно малко отклонение. Началото на 90-те ме свари в емиграция във Франция - точно когато тази книга е публикувана за първи път в Америка. Тогава прозрях силата на книгите, писани от жени. Бях отчаяна, неподкрепена в творческата си същност, изтощена да удържам желанието си да творя. Започнах да слабея, престанах да се храня - същността ми отказваше да живее така. Една нощ четях книгата "Думите, за да го кажем" на Мари Кардинал и разбрах, че по-зле от това не може да бъде и реших да се завърна в България, където имах повече свобода да работя. Тази книга ми спаси живота. Оттогава се вслушвам в много женски гласове. Почти до края на 90-те изчетох тонове книги. Криех се от живота, вярно е, и трупах познание от книгите. Когато попаднах на "Бягащата с вълци", вече нямах толкова време за четене и живеех с все сили новия си живот. Тя се появи точно навреме - като подкрепа, корен, дълбинно разбиране на процесите, които ставаха в мен, и изборите, които правех. Книга упование, надежда и път как да се завърна обратно у дома. И тогава, и днес мога да кажа, че "Бягащата с вълци" е най-доброто четиво, писано от жена, на което съм попадала. То е концентрат на всичко прочетено в тези близо двадесет години. Затова с благодарност и респект приех поканата на издателство "Бард" на напиша предговора към десетото є издание у нас.

Трудно се говори преди една толкова богата по съдържание книга.

Добре е просто да я оставим да развърже собствените ни истории.

Да се връщаме към нея, за да търсим убежище, разговор, когато никой не ни разбира, да усетим светлината в мъдростта є, събрана в лупата на една сълза.

Тази книга е скъпоценност, родена от нахлуването на живота дълбоко във влажния мрак на мидата.

Днес, десет години след първия прочит - я чета старателно и подред, притисната от срок. Но книгата е Дива и с мен се случват странни неща. Чета и... набъбвам. Имам вид на бременна в 5-ия месец. Предговорът иска да изкочи направо от диафрагмата ми. Пощръклявам - не ме свърта да я чета у дома. Препикавам чужди територии - чета я по приятелки. Откривам къщите им, докато те са на работа. Една ми отстъпва зелената си ливада край реката. Чета и се търкалям по тревата като пролетен вълк, потъвам в приказки сред дантелите и дългите сенки в хола на друга, а накрая, когато съвсем не ме свърта, вземам самолет и ето ме на брега на морето в къщата на една жена с опит - защото, когато духът натежи, се втечнява и е по-добре да сме край вода, както съветва Юнг. Чета за бягащите вълци до стара маслина, над нас се сипе воден и звезден прах, чета бавно, олицетворявам се с всички герои и нараствам. "Хайде напиши го този предговор, че да си отдъхнем най-сетне", мърморят близките ми. Но аз упорствам да чета внимателно дума по дума. Меся хлябове във формата на риби, чета и готвя тави с храна като за цели полкове, ям и настанявам край мен апетита на вълк. Събирам се с приятелки сутрин и правим йога, динамични медитации, пеем, смеем се, танцуваме леки, гледаме си на карти таро и накрая пускаме чинийки от листа с цветя и свещи по Перловската река: Включваме се отново във всемирното течение и пускаме да прелее от нас това, което има да прелива... Междувременно подпитвам жените около мен какво е за тях "Бягащата с вълци":

Рада: Преди няколко лета си бях купила червени обувки - страхотни, за първи път в живота си. Много им се радвах и тичах насам-натам с тях. Тогава ме намери "Бягащата с вълци". Прочетох историята за червените обувки, за това диво танцуване и правене само във външното, без връзка с душата. Бях потресена - точно така се чувствах в момента. Не можех да спра и да се прибера при живота си. Започнах да гледам на червените си обувки по нов начин. Случваха се странни съвпадения: влача книгата на плажа, идва една приятелка от Франция и гледам - вади същата книга, само че на френски. През годините "Бягащата..." се превърна в съзаклятие, в код, с който веднага се подушваме...

Тинка: Слязох при бесовете си, разгледах ги и... си ги приех. Приемам се и с тях. Обичам се каквато съм.

Илияна: Тази книга е силна като отлежал алкохол, сдобрява със Сянката, приближава ни до вътрешния ни водач, реабилитира вълците...

Мадлен: Когато я прочетох, ти помниш, спрях да работя в петък. Дадох си един ден само за мен. В терапевтичната работа много говорим. След "Бягащата..." започнах да правя това, за което говорех. Започнах да го правя за себе си, освен за другите. Разширих схващането си за необходимостта на жената да ражда. Не само деца - да създава плодове, да твори... Смени ми се също представата за "у дома" - това е време, не място. Така навсякъде съм си у дома, чувствам се космичен човек. Мога да се гмурна в моите подломи, мога да се окажа в планината или до водата, когато си поискам. Този текст реабилитира образа на Баба Яга. Помогна ми да интегрирам всичките си лица.

Ирен: За мен тази книга е лекарство. Средство за пряк достъп до най-дълбоката ми същност, която лекува. Мисля, че и аз допринесох за един от тиражите є в България.

Регина: Усещането за дивата ми природа се върна много свежо, като прочетох "Бягащата с вълци". Това чувство изпитах за първи път, когато баща ми беше отпрашил толкова напред в планината, че ние с мама се уморихме да го гоним и решихме да се върнем, но се загубихме и тръгнахме надолу по течението на една река. Тя беше много буйна, блъскахме се из шубраците край нея, уплашихме се, нямаше кой да ни покаже накъде да вървим и тогава за първи път усетих дивата сила в мен - че само тук и сега от моя инстинкт зависи да оцелея. Излязохме на пътя и бяхме много горди с майка ми, че се справихме.

Илина: За мен книгата на Клариса Пинкола Естес е зов за събуждане. Написана е с нежност и загриженост, с голяма обич. Полезна книга. "Бягащата..." може да успореди процеса на вътрешно търсене. Последните две години съм в такъв процес и когато ви чух да я препоръчвате по телевизията преди няколко месеца, си я купих. Чувствам се по-отворена, работя върху себе си на първо място и върху отношенията си с другите. Точно си я бях купила и я показах на един мой колега - доктор по философия. Той каза, че у тях, в Норвегия, книгата е предизвикала бум през 90-те. Погледна ме:

- Сигурна ли си, че искаш да я прочетеш?

- Защо?

- Ами защото тази книга е опасна... Не те ли е страх... да не станеш прекалено алтернативна?

Попитах го:

- Ти чел ли си я?

- Не - отвърна ми той.

Райна: За мен това е приказка за пораснали жени. Като тук нямам точно предвид възрастта. Една приятелка тия дни я захвърли и каза: "Не, няма да я прочета - много е мрачна. Да, някои от историите са страховити, но ако човек няма смелост да се разходи из мазето на колективното и индивидуалното си несъзнавано, как ще се запознае с корените, със сянката си и с ненахранените си аспекти, които е изтласкал там?

Милена: Това е настолна книга за културната жена. Научи ме да се страхувам по-малко.

Както виждате "Бягащата с вълци" е своеобразен лакмус за зрелостта на жената и куража є да надникне по-дълбоко в себе си, да види дали е готова да приеме цикъла Живот/Смърт/Живот и дали изобщо є се занимава с това да разбере коя е. Общо взето читателките є се разделят на три групи. Първите казват: "Абе нещо не мога да я чета", други я четат оттук-оттам, но не я прочитат докрай, а трети просто заживяват с нея и я четат често. Разбира се, тази книга не е по-гениална от живота, но помага да го разбираме и износваме.

За кого е полезна още "Бягащата с вълци"? За терапевтичната общност, която отглеждаме в крачка, за да посрещнем собствените си нужди и тези на объркани хора, които поне осъзнават, че имат нужда от помощ и я търсят.

Тя е образец за интерпретиране на митове и сънища, които вадят дълбинен материал от човешката душа. Написаното от Клариса Пинкола Естес дава сигнал за заблудите и капаните, които дебнат жената във всяка нейна възраст, ако се откъсне от естествените цикли на живеене и от собствения си център. Авторката посочва какви са пътищата за излизането от кризите, на места предлага директни методи и практики, та дори и мантри. Коя жена не ги е откривала за себе си: "Не се предавам" и "Продължавам напред".

При днешния ми прочит откривам едно много важно предупреждение, което преди десет години като начинаещ терапевт не съм уловила: "Сливането с архетипа на лечителя може да има задържащо значение за развитието ни като личности, защото никой не може постоянно да отвръща на стоновете на страдащия свят... Можем да отвръщаме само на призивите на тези, които ни призовават да се връщаме у дома... Защото желанията на сърцето невинаги съответстват на възможностите на душата..." Този цитат от деветата история за тюленовата кожа ми обясни защо все давам повече от определеното време на клиентите си и защо съм поела повече отговорност на раменете си, отколкото може да понесе човек.

Тази книга е важна и с това, че твори култура на себеанализа, възпитава умение за прост и ясен разговор с душата, учи ни да бъдем "кристално осъзнати за стойността и употребата є, за да можем да сведем кражбата є до минимум".

Вследствие на опита от пътуванията ми в Индия и заниманията ми с духовни практики вече разбирам твърдението в текста, че зареждащи с енергия не са задължително само красивите гледки и специалните хора и места. Енергия се съдържа и в грозното, и в мръсното, включително и в чертите на характера ни, които сме счели за неприлични и сме изтласкали в мазето. Но най-разтърсващото ми откритие от последния прочит беше, че именно докато съм отстоявала представата за доброто момиче, съм изхабила много енергия за творене, защото, както твърди г-жа Пинкола Естес, понякога точно до и под най-ниските ни страсти стои силна творческа енергия и изпращайки ги в мазето, съм се лишила от спонтанност и размах като творец. Стига! Това е, което мога да кажа сега. И да добавя още един цитат на Естес: "Дивата природа е свободна да прави каквото си пожелае!".

Книгата "Бягащата с вълци" се вглежда в живота на жената, като му дава друг прочит, защото държи сметка за инстинктивната є природа. Събаря табута, разширява фокуса отвъд нормите, проветрява отлежали патриархални твърдения, Фройд и класически антропологически схващания. Тя е юнгианска по дух. Намирам я много близка и до теорията на Вилхелм Райх, според когото интегрирането на инстинктивната ни природа води до хармонична и независима личност. Вместо да ни кара да натъпчем спонтанноста си в мазето, да я сублимираме в култура и да я догонваме, този текст ни подкрепя да поканим дивата си същност, да я осъзнаем, да я обичаме, да не се плашим от нея, а да се научим да я управляваме с цел свободно творчество, игри, танци, плодовитост, градивност, позитивност, изграждане на ярка индивидуалност и, разбира се, получаване на удоволствие от живота.

Освен изброените техники като молитвата, медитацията, упражнения в постоянство, седенето край реки, в задния двор, взирането в нощното небе, протягането на длани в дъжда и т.н., възнамерявам да направя следните неща в духа на написаното от Клариса Пинкола Естес. Ще надникна пак в 2-та тома на "Фолклорен еротикон", за да видя как битуват у нас Мръсните богини, дали наистина "смехът е вид сексуалност" и да проверя тезата, че "еротичното е свещено" (Егон Шиле твърди същото, само че са го пъхнали в затвора за това в началото на миналия век). Ще отида на гробищата да намеря урните на баба, дядо и леля, за да ги освободя над красиви места, защото било пагубно да забравиш къде са твоите мъртви. Мисля да си направя табло от портрети на жените, а после и на мъжете от моя род, които съм наследила. Искам също - тази техника много ми хареса - да си направя карта на живеенето ми досега с кръстчета на всички моменти, в които съм загубила нещо съкровено от душата си, от мен, за да почиват тези парченца там, където са в мир, и да не ми се разхождат повече из живота. Възнамерявам да се смея повече. И да видя защо пък "два дъха се поемат преди смеха".

Сега си спомням, че като прочетох за първи път "Бягащата...", много се ядосах, че не съм я имала до мен, когато съм била на 16, на 20, на 26 и на 32, защото това е книга за инициация и посвещаване на младата и за осмисляне на живота на зрялата жена, и защото учи как да "четем творчески традицията". Но тя не е била написана още тогава. А може би така е по-добре - нали човек трябва да живее, да влезе в гората, да се изгуби, да го изядат и после пак да се намери като в приказките...

И друго - Клариса Пинкола Естес ми даде надежда, че е възможна женската солидарност, дари ме с разбирането за общата ни същност. Помогна ми да осмисля необходимостта от оставането в женска енергия, преди да се впусна отново да изследвам мъжкия свят. Вече присъствам в женски общества, но "без необходимостта да сливам душата си с ничий колектив", гледам "да избирам и да не ставам едностранчива, просто да прибавям специфичното си присъствие към групата". С една дума, събирам се с другите, но с внимание и будност за индивидуалността си. "Многото в сравнение с единия."

Тези дни си говорих с моя учител по йога, който каза: "Това, което вие правите с едно женско събиране (на което ядем супа, говорим за незначителни неща, гледаме любовни филми, гушкаме се и пеем), ние не постигаме с десет години практика. Идва времето на жените, ние сме на изчезване. Сега е време вие да поемете ръководството, защото мъжете се оплескаха. А така и на тях ще им е добре.". Подарих му "Бягащата с вълци". Не съм се осмелявала да я давам на други мъже, въпреки че може да им бъде много полезна, за да се разберат по-добре.

На места Клариса си противоречи - веднъж казва обърнете се за помощ, бягайте, друг път те предизвиква да останеш, за да се усамотиш, да си издържлива, да приемеш тежките загуби с надеждата и вярата, че има Някой, който се грижи за теб. Противоречието е само на пръв поглед - защото няма ситуация изобщо. Всеки миг от живота изисква будност, за да преценим правилното движение към света или да поддържаме жив усета си "кога да останем неподвижни, да застинем, за да ни намери духът".

Книгата на Клариса Пинкола Естес е състояние, тя е процес. Преди бях повече в темата за бягството и съхранението на себе си, докато сега ме занимава богатството на различните архетипове като проявления на моята същност. Аз съм алчният и уплашен баща, който отсича ръцете на дъщеря си, дъщерята с отсечените ръце, която търси добротата на света, подземният цар, който се грижи за нея и никога няма да я изостави, аз също съм ръцете, които отново порастват, защото духът не може да бъде отсечен. Никога!

"Бягащата с вълци" отваря място вътре в нас. Ако имаме силата да видим, приемем и работим с негативните аспекти от характера си, които ни отделят от съществуването, се отварят огромни територии за градивните и положителните ни същности. Това е работа по пътя на осъзнаването. Нелека задача, но от доброто є свършване печели всеки човек и така допринася за повече хармония в объркания ни свят.

Чета днес "Бягащата с вълци" като жена, поела отговорност за собствените си избори, като терапевт, човек, който твори, пътува и танцува. Страх ме е от вълка, но това не ми пречи да влизам в гората, както героинята от "Вълчата мигла", защото "ако не отидеш в гората, никога няма да се случи нищо и животът ти изобщо няма да започне".

Вече десет издания на "Бягащата с вълци" са в хиляди български жени, защото книгата помага за цялостта на ум, тяло, душа и дух, на анима и анимус и вдъхва увереност в дивата природа, която дава цвят и смисъл.

"Бягащата с вълци" е Библия за жени.

И накрая мога спокойно да извикам като героиня от стихотворението на Нтозаке Шейндж в главата на "Жената пеперуда":

"...ето какво имам...

стихове,

дебели бедра,

увиснали цици

адски много любов."

Виргиния Захариева - психотерапевт и писател