Откривателите

История на вечния стремеж на човека да опознае света и самия себе си

Даниъл Дж. Бурстин

Първа книга

Времето

"Времето е най-великият новатор."

Франсис Бейкън, "За нововъведенията" (1625)

Първото велико откритие било времето, територията на живота. Единствено като определяло месеци, седмици и години, дни и часове, човечеството можело да се освободи от цикличната монотонност на природата. Представен с отмереното движение на часовника, потокът от сенки, пясък, вода и самото време се превърнал в полезна мярка за придвижването на човека по планетата. Новооткритите време и пространство щели да станат едно неделимо измерение. Обществата на времето щели да доведат до появата на първите общества на знанието, начини за споделяне на откритията, обща граница на неизвестността.

Първа част

Небесната империя

"Бог не сътворил планетите и звездите с намерението да господстват над човека, а подобно на други създания, да му се подчиняват и служат."

Парацелз, "За природата на нещата" (ок. 1541)

Изкушенията на луната

Хората от крайния северозапад на Гренландия до най-южния край на Патагония посрещат тържествено новолунието - време за песни и молитви, ядене и пиене. Ескимосите пируват, техните шамани правят заклинания, гасят светилниците и си разменят жените. Африканските бушмени казват следната молитва: "О, млада луна!... Приветстваме те, млада луна!" На лунна светлина на всеки му се танцува. Луната има още достойнства. Древните германски племена, преди близо две хиляди години съобщава Тацит, провеждали събиранията си при новолуние или пълнолуние, "най-подходящото време за започване на нови начинания".

Навсякъде откриваме следи от митични, мистични, романтични значения - в етимологии и обстановка за любовни срещи. Още по-дълбока е първичната връзка на луната с измерване на времето. Английската дума за луна "moon" и нейните родствени в други езици имат основа "me", което означава "мярка" (като в гръцката дума "метрон", мерната единица "метър" и т.н.), и това ни напомня за първичната функция на луната като първо универсално средство за измерване на времето.

Въпреки или тъкмо заради лесното й използване за измерване на времето, луната се оказала капан за наивното човечество. Защото, макар да били удобни глобалните цикли, явни за всички, лунните фази представлявали задънена улица. Ловците и земеделците имали нужда от календар на сезоните - начин да предвиждат настъпването на дъждовете и снеговете, на зноя и студа. Колко време остава до сеитбата? Кога да очакваме първите слани? А проливни дъждове?

Луната не можела да удовлетвори тези потребности. Наистина, лунните цикли загадъчно съответствали на менструалния цикъл на жените, тъй като лунният месец или времето, необходимо на луната да се върне на същото място в небето, бил малко по-кратък от двадесет и осем дни и бременната жена можела да очаква детето си след десет такива лунни месеца. Ала слънчевата година - нужната мярка за дните между повтарящите се сезони - е равна на триста шестдесет и пет и една четвърт дни. Лунните цикли са резултат от обикалянето на луната около земята, докато в същото време земята се върти около слънцето. Лунната орбита е елипсовидна и се отклонява с около пет градуса от земната орбита около слънцето. Това обяснява защо слънчевите затъмнения не са ежемесечни.

Смущаващият факт, че лунните и слънчевите цикли се различават провокирал мисленето. Човечеството щеше да си спести много трудности, ако годината - редуването на сезоните - можела да се изчисли просто като се умножат циклите на луната. Само че така навярно нямаше да имаме стимул да изучаваме небето и да станем математици.

Както знаем днес, годишните сезони се дължат на въртенето на земята около слънцето. Всеки сезонен цикъл бележи завръщането на земята на същото място от обиколката й, движение от едно равноденствие (или слънцестоене) до следващото. Човек се нуждаел от календар, за да се ориентира в сезоните. Откъде да започне?

Древните вавилонци започнали с лунния календар и продължили с него. Тяхното упорито придържане към лунните цикли в календара имало важни последствия. В търсене на начин да измерят цикъла на сезоните в кратните на лунните цикли, те накрая открили, навярно към 432 г. пр. Хр., така наречения Метоничен цикъл (по името на астронома Метон) от деветнадесет години. Вавилонците установили, че ако приемат деветнадесетгодишен цикъл и разпределят по тринадесет месеца в седем години и само по дванадесет месеца - в останалите дванадесет години, могат да продължат да използват удобно видимите лунни фази за основа на календара си. Вмъкването на допълнителни месеци в годините избягвало неудобството на "блуждаещата" година, в която сезоните постепенно се придвижват в лунните месеци и е много трудно да се определи през кой месец ще започне новият сезон. Този Метоничен календар с деветнадесетгодишни цикли обаче бил прекалено сложен за ежедневна употреба.

Гръцкият историк Херодот (V в. пр. Хр.) илюстрира тези усложнения с един свой прочут откъс, разказващ как мъдрият Солон отговорил на богатия и свадлив Крез, който го попитал кой е най-щастливият смъртен. За да посочи на Крез пълната непредвидимост на богатството, той изчислил по използвания по онова време гръцки календар броя на дните в седемдесетте години, които смятал за максимална продължителност на човешкия живот. "Без да се взимат предвид допълнителните месеци, в тези седемдесет години има двайсет и пет хиляди и двеста дни - казал той. - Добави по един допълнителен месец към всяка друга година, тъй че сезоните да настъпват когато трябва, и освен седемдесетте години, ще получиш трийсет и пет такива месеца, общо хиляда и петдесет дни. Така общият брой дни в седемдесетте години е двайсет и шест хиляди двеста и петдесет, и в нито един от тях не се случват същите неща като в останалите. Следователно човек е подвластен на случайността. Виждам, Крез, че си много богат и че си господар на много народи, но при цялото ми уважение към твоя въпрос, не мога да ти отговоря, преди да науча, че щастливо си завършил живота си."

Египтяните някак си избегнали изкушенията на луната. Доколкото знаем, те първи открили продължителността на слънчевата година и я определили по полезен и практичен начин. Също като с множество други важни човешки постижения, ние знаем какво се е случило, но продължаваме да си блъскаме главите над това защо, как и дори кога. Първата загадка е защо тъкмо египтяните. Те не разполагали с астрономически уреди, които да не са вече познати на древния свят. Не проявявали особен математически гений. Тяхната астрономия останала примитивна в сравнение с астрономията на гърците и други народи от Средиземноморието и била доминирана от религиозни ритуали. Изглежда обаче, че към 2500 г. пр. Хр. те открили как да определят кога слънцето ще изгрее или залезе зад даден обелиск, което им помагало да правят своите церемонии и празници още по-бляскави.

Вавилонската схема, която съблюдавала лунните цикли и се опитвала да пригоди към тях сезонната или слънчева година чрез вмъкване, не била удобна. Ширели се местни варианти. В разпокъсаната от планини и заливи Гърция всеки град-държава имал свой календар, вмъкващ допълнителен месец за отбелязване на някой местен празник или от политически съображения. В резултат се обезсмисляло самото предназначение на календара - хронологична система, която да обединява хората, за да облекчи съставянето на общи планове като например договорка за сеитба и доставка на стоки.

Макар че не притежавали гръцкия усет за математика, египтяните решили практически проблема. Те измислили календар, който удовлетворявал ежедневните потребности в земите им. Още през 3200 г. пр. Хр. цялата долина на Нил била обединена заедно с делтата в едно царство, което просъществувало три хилядолетия, чак до епохата на Клеопатра. Природата затвърждавала политическото единство. Подобно на самите небесни тела, Нил проявявал постоянен, но по-мелодраматичен естествен ритъм. Той е най-дългата река в Африка, с дължина близо шест хиляди и петстотин километра от далечните му извори до Средиземно море, в което се влива като огромен канал, след като събира оттичащата се дъждовна вода и снегове от Етиопското плато и цялата североизточна част на континента. Царството на фараоните не случайно е наричано Нилската империя. Древните възприели идеята на Херодот и назовавали страната "дар на Нил". Търсенето на изворите на Нил, също като търсенето на Светия Граал, било обвеяно с мистичност, която вълнувала безразсъдно смелите изследователи през ХIХ в.

Нил направил възможно земеделието, търговията и архитектурата на Египет. Освен търговска артерия, той представлявал път за превозване на материалите за строежа на гигантските храмове и пирамиди. Гранитен обелиск, тежък три хиляди тона, можел да се превози от кариерите в Асуан до Тива на три хиляди и двеста километра разстояние. Нил хранел градовете, издигнати по неговите брегове. Нищо чудно, че египтяните го наричали "морето", а в Библията е наречен "Реката".

Ритъмът на Нил задавал ритъма на египетския живот. Ежегодното прииждане на водите му дали на земеделския календар неговите три сезона: заливане, растеж, жътва. Прииждането на Нил от края на юни до края на октомври осигурявало богати наноси, в които сеели реколтата до края на февруари, за да отгледат и съберат до края на юни. Постоянно и същностно като самия живот, прииждането на Нил бележело нилската година. И естествено, примитивният египетски календар представлявал "нилометър" - елементарна вертикална скала, на която ежегодно се отбелязвало равнището на покачващата се вода. Дори само неколкогодишното му отчитане показвало, че не се движи в синхрон с лунните фази. Ала египтяните още в древни времена установили, че дванадесет месеца от по тридесет дни могат да им осигурят удобен календар на сезоните, стига да прибавят пет дни накрая, за да получат година от триста шестдесет и пет дни. Това била "гражданската" или "нилската година", която египтяните започнали да използват още през 4241 г. пр. Хр.

Избягвайки примамливо удобния лунен цикъл, те открили друг знак, който бележел тяхната година: Сириус, звездата на кучето, най-ярката звезда на небето. Веднъж годишно тя изгрява сутрин успоредно с изгряващото слънце. Този "слънчев изгрев" на Сириус, който попада в средата на сезона на прииждане на Нил, станал начало на египетската година. Той се отбелязвал с празник, пет "епагоменни" (извънмесечни) дни в чест на рождения ден на Озирис, неговия син Хор, неговия сатанински враг Сет, неговата сестра и съпруга Изида и Нефтида, жената на Сет.

Тъй като слънчевата година, естествено, не е точно триста шестдесет и пет дни, с вековете египетската година станала "блуждаеща", като всеки месец постепенно се измествал в друг сезон. Несъответствието било толкова дребно, че трябвало да минат много години, далеч повече, отколкото продължавал човешкият живот, за да може грешката да смути ежедневието. Всеки месец се придвижвал през всички сезони за хиляда четиристотин и шестдесет години. И все пак този египетски календар служел много по-добре от всеки друг, известен дотогава, поради което бил възприет от Юлий Цезар и се превърнал в прочутия Юлиански календар. Той преживял Средновековието и дори през ХVI в. Коперник го използвал за своите планетарни таблици.

Въпреки че в ежедневния си календар египтяните успели да обявят своята независимост от луната, тя запазила първичното си очарование. Много народи, включително самите египтяни, следели лунния цикъл, за да съблюдават религиозните си празници и мистични юбилеи. И до днес народи, доминирани от своята религия, позволяват да бъдат управлявани от лунните цикли. Ежедневното неудобство на лунния календар се превръща в ежедневен свидетел на религиозната вяра.

Например евреите пазят лунния си календар и всеки еврейски месец все още започва с новолунието. За да синхронизират лунния календар със сезоните, те прибавят по един допълнителен месец за всяка високосна година. Така еврейският календар се е превърнал в основа на езотеричните равински учения. Еврейската година се състои от дванадесет месеца, всеки от по двадесет и девет или тридесет дни, общо триста петдесет и четири дни. За да запълнят слънчевата година, еврейските високосни години - по примера на вавилонския Метоничен цикъл - прибавят по един допълнителен месец към третата, шестата, осмата, единадесетата, четиринадесетата, седемнадесетата и деветнадесетата година от всеки деветнадесетгодишен период. Понякога се налагат и други корекции, за да попаднат празниците в съответния сезон - например, за да може пасхата, пролетният празник, да се падне след пролетното равноденствие. В Библията повечето месеци запазват вавилонските си, а не еврейските си имена.

Християнството спазва повечето религиозни празници на юдаизма и поради това запазва връзките си с лунния календар. "Подвижните празници" се местят в слънчевия календар, за да са в синхрон с лунните цикли. Те все още ни напомнят за първичното очарование на най-силната светлина в нощното небе. Естествено, най-важен от тези лунно установени християнски празници е Великден, който отбелязва възкресението на Христа. "Великден - предписва ни англиканският молитвеник, - винаги е първата неделя след пълнолуние, което се пада на или след 21 март, а ако пълнолунието се случи в неделя, Великден е следващата неделя." Поне още десетина църковни празника се определят в зависимост от Великден и неговата лунна дата и в резултат той управлява около седемнадесет седмици от църковния календар. Определянето на датата на Великден - с други думи, календара - се е превърнало във важен въпрос и символ. Тъй като Новият завет разказва, че Иисус е разпнат на пасха, годишнината от великденското възкресение очевидно е свързана с еврейския календар. Неизбежният резултат е, че датата на Великден зависи от сложните лунни изчисления, с които върховният юдейски съвет - синедрионът, определя пасхата.

Мнозина ранни християни буквално тълкували Библията и поставяли смъртта на Иисус в петък, а великденското възкресение - в следващата неделя. Но ако този празник следва еврейския лунен календар, няма гаранция, че Великден ще се падне в неделя. Ожесточените спорове за календара довели до една от най-ранните схизми между източноправославната и римокатолическата църква. Източните християни се придържали към лунния календар и продължили да отбелязват Великден на четиринадесетия ден на лунния месец, независимо от деня от седмицата. На първия икуменически (вселенски) събор на християнската църква, проведен в Никея, Мала Азия, през 325 г., един от въпросите, които намерили своето решение и обединили света, била датата на Великден. Общата дата била определена по такъв начин, че едновременно да спазва традиционния лунен календар и да гарантира, че Великден винаги ще се пада в неделя.

Само че това не решило проблема окончателно. Някой пак трябвало да предвижда лунните фази и да ги вписва в слънчевия календар. Никейският събор възложил тази задача на епископа на Александрия. В този древен астрономически център епископът трябвало да предвижда лунните фази за всички бъдещи години. Споровете за това как да се определят тези конкретни цикли довели до разделение в Църквата и в резултат различните части на света продължили да празнуват Великден в различни недели.

Календарната реформа на папа Григорий ХIII била наложителна, тъй като годината, която Юлий Цезар възприел от египтяните и която оттогава насетне управлявала западната цивилизация, не измервала достатъчно точно слънчевия цикъл. Истинската слънчева година - времето, за което земята извършва пълна обиколка на слънцето, - е триста шестдесет и пет дни, пет часа, четиридесет и осем минути и четиридесет и шест секунди. Това прави с около единадесет минути и четиринадесет секунди по-малко от египетската година, която е триста шестдесет и пет и една четвърт дни. В резултат датите в календара постепенно изгубили първоначалната си връзка със слънчевите събития и сезоните. Никейският събор определил най-важната дата, пролетното равноденствие, въз основа на което се изчислява Великден, на 21 март. Но вследствие на натрупващата се грешка в Юлианския календар през 1582 г. пролетното равноденствие се падало на 11 март.

Макар и днес известен най-вече с публичния си благодарствен молебен за жестокото клане на протестанти в Париж в нощта на Св. Вартоломей (1572), в някои отношения папа Григорий ХIII бил енергичен реформатор. Той се заел да поправи календара. Увенчавайки движение за календарна реформа, което започнало най-малко век преди него, през 1582 г. светият отец наредил след 4 октомври да прескочат на 15 октомври. Това означавало, че както изисквал слънчевият календар на сезоните, на следващата година пролетното равноденствие щяло да се падне на 21 март. По този начин се възстановявала сезонната година от 325 г. Високосните години от стария Юлиански календар били коригирани. За да предотврати натрупването на единадесетминутното годишно несъответствие, Григорианският календар пропускал високосния ден от годините, завършващи на стотици, освен делимите на четиристотин. Така се получил съвременният календар, който все още се използва на Запад.

Само защото реформата идвала от Рим, протестантска Англия и протестантските американски колонии упорито отказали да я приемат. Едва през 1752 г. били убедени да извършат промяната. Старата календарна година, по която били живели, започвала на 25 март, а новата - на 1 януари. Когато се прибавят съответните единадесет дни, рожденият ден на Джордж Вашингтон, 11 февруари 1731 г. по стар стил, става 22 февруари 1732 г. по нов стил.

Когато през 1582 г. папа Григорий ХIII извадил десет дни от календара, настанал ропот и смут. Слугите настоявали за обичайната си пълна месечна заплата, работодателите им отказвали. Хората не желаели животът им да се скъсява по заповед на папата. Ала когато Великобритания и американските колонии най-после склонили да приемат промяната, Бенджамин Франклин, четиридесет и шест годишен, когато изгубил десет дни от живота си, с обичайната си жизнерадостна находчивост дал на читателите на "Алманахът на бедния Ричард" причина за благодарност:

"Не се удивлявай, нито гледай с презрение, уважаеми читателю, на това съкращаване на дни, нито съжалявай за загубата на толкова много време, а се утеши с мисълта, че разходите ти ще изглеждат по-малко и умът ти ще се успокои. А каква наслада за онези, които обичат възглавницата, да легнат на втори този месец и да се събудят едва на утрото на четиринадесети."

Светът така и не приел напълно Григорианската реформа. Тъй като не желаела да се подчини на никой римски закон, източноправославната църква продължила да празнува Великден по Юлианския календар. И така християнският свят, който би трябвало да се обединява от един пророк на мира, не успял да се разбере дори за датата, на която да чества възкресението на своя Спасител.

И все пак за ежедневните си светски нужди целият християнски свят използва слънчевия календар, който е удобен и за земеделеца, и за търговеца. Но ислямът упорито изпълнява буквално думите на пророк Мохамед и повелите на свещения Коран и продължава да живее по лунните цикли.

Полумесецът, символът на новолунието, се среща на знамената на мюсюлманските държави. Въпреки научния спор за произхода на този знак, не може да има съмнение в уместността му за народите, които покорно подчиняват живота си на божествено установеното следване на луната. И това е двойно по-важно като очебийно изключение от мюсюлманската забрана за изобразяване на естествени тела. Полумесецът още от ХIII в. станал военен и религиозен символ на османските турци. Има основания да смятаме, че неговото възприемане и оцеляване като знак на исляма произлиза от доминирането на новолунието, което е не само сигнал за началото и края на мюсюлманския едномесечен пост, но и регулира целия календар.

Новолунието, заявява Коранът, "сочи определено време за хората и за поклонението хадж*." Мюсюлманският свят с фанатична педантичност се опитва да живее според луната. Също както Цезар решително свързал своя свят с удобната слънчева година, с месеците, които показват сезоните, Мохамед обвързал своя ежедневен свят с лунните цикли. Те насочват правоверните към божествено определените дати за главните религиозни задължения - поклонението в Мека и месечния пост рамазан. Мюсюлманската година се състои от дванадесет лунни месеца, на свой ред съставени от редуващи се двадесет и девет и тридесет дни. Месеците се синхронизират с луната чрез различната продължителност на дванадесетия месец от годината. Определен е цикъл от тридесет мюсюлмански години, като последният месец от деветнадесетата има двадесет и девет дни, а останалите - по тридесет.

* Тук и нататък пр. Ц. Теофанов. - Б. пр.

Тъй като мюсюлманският календар съдържа само триста петдесет и четири или триста петдесет и пет дни, месеците нямат постоянна връзка със сезоните. Рамазанът, деветият месец - месецът на пост, чието съблюдаване показва кой е истински мюсюлманин, - и дул-хиджа, дванадесетият месец, през първите две седмици на който правоверните трябва да отидат на поклонение в Мека, могат да се паднат и през лятото, и през зимата. Всяка година рамазанът и поклонението се падат десет-единадесет дни по-рано от предишната. Ежедневните неудобства на този вид календар просто за пореден път напомнят за покорството на добрия мюсюлманин пред волята на Аллаха. Със самия календар, който за други представлява само хронология на земните дела, мюсюлманинът утвърждава своята вяра.

Мюсюлманското буквално подчинение на лунните цикли има някои интересни последици. Животът според от Бога дадените видими лунни фази (а не според човешките изчисления, предвиждащи новолунията), естествено, означава, че отбелязването на празника трябва да чака реалното наблюдение на луната. Повечето мюсюлмани се придържат към този възглед, тъй като следват традиционно възприеманите думи на Мохамед*: "Не пости, преди да видиш новолунието и не спирай да постиш, дорде виждаш луната, ала когато е скрита от теб зад облак, изчакай до трийсетия ден." Ако в някои села луната е скрита зад облаци, селяните съблюдават началото и края на рамазана в различно време от своите съседи.

* Цитирани от ал-Бухари. - Б. пр.

Един от най-горещо обсъжданите въпроси в исляма е дали е допустимо да се определя началото и краят на празниците не с наблюдение, а "с прибягване към изчисление". Представителите на исмаилитската секта, които се разграничават по този начин, не са успели да убедят своите братя мюсюлмани, които продължават да се придържат към необходимостта от наблюдение, тоест с очите си да виждат новата луна. Строгото спазване на лунния календар се е превърнало в пробен камък на верността към традиционния ислям. "Прибягването към изчисление" - към сложната математика на слънчевата година, вместо към простия, видим диктат на лунния цикъл - бележи модерните бунтове срещу традицията. През 1926 г., когато обявил края на султанската власт в Турция и "модернизирал" държавата, като приел нови закони, направил задължителен гражданския брак и забранил фесовете за мъжете и фереджетата за жените, Кемал Ататюрк (Мустафа Кемал) също се отказал от ислямския лунен календар и приел западния слънчев.

Въпреки че мнозина на Запад не виждат в календара нищо повече от система за хронологично счетоводство, той е една от най-неизменните човешки институции. Тази неизменност идва отчасти от мощното мистично излъчване на слънцето и луната и отчасти от установените граници на сезоните. Революционери често са се опитвали да преправят календара, но успехът им е бил преходен. Националният конвент на френската революция избрал комисия за календарна реформа - съставена от неколцина математици, педагог, поет и великия астроном Лаплас, - която създала нов календар с пленителна рационална симетричност. През 1792 г. техният десетичен календар заменил седемдневната седмица с десетдневна, наречена "dеcade", всеки ден от която получил латинско числово име. Месецът се състоял от три декади. Денят бил разделен на десет часа от по сто минути, които на свой ред се състоели от по сто секунди. Освен триста и шестдесетте дни в тези дванадесет месеца, имало пет или шест допълнителни дни със следните поучителни имена: "Les Vertus", "Le Gеnie", "Le Travail", "L'Opinion", "Les Rеcompenses"*, с един извънреден ден, посветен на почивка и спорт и наречен "Санкюлотид". Този календар целял да отслаби влиянието на Църквата върху ежедневния живот и мислене. Той просъществувал едва тринадесет години. Когато станал император на Франция, Наполеон възстановил Григорианския календар с традиционните имена на светци и празниците, за което получил благословията на папата.

* "Добродетели", "Гений", "Труд", "Мнение", "Награди" (фр.). - Б. пр.

По време на китайската революция през 1911 г. била проведена реформа, която въвела западния календар наред с традиционния китайски.

През 1929 г. Съветският съюз заменил Григорианския календар с революционен, целящ да премахне християнската година. Седмицата трябвало да има пет дни, четири работни и един почивен, а месеците се състоели от по шест седмици. Допълнителните дни, необходими за триста шестдесет и пет или триста шестдесет и шест дни от годината били празнични. Григорианските имена на месеците били запазени, но дните просто били номерирани. До 1940 г. Съветският съюз се върнал към познатия Григориански календар.

Седмицата: път към науката

Докато измервал живота си според естествените цикли - променящите се сезони, растящата или намаляваща луна - човек оставал пленник на природата. Ако искал да тръгне по свой път и да изпълни света си с човешки открития, той трябвало да измисли собствен начин да измерва времето. И тези човешки цикли се оказали невероятно разнообразни.

Седмицата - или нещо много подобно на нея - навярно е една от първите изкуствени единици за време. Английската дума "week", "седмица", изглежда, произлиза от старогерманска дума, означаваща "променям се" или "обръщам се". Ала седмицата не е западно изобретение, нито навсякъде се е състояла от седем дни. Народите по света са открили най-малко петнадесет различни начина за групиране на дните - от пет до десет дни в група. Универсалното не е някое конкретно групиране на дни, а потребността и желанието за създаване на някакво групиране. Човечеството проявява неустоимо желание да си играе с времето, да прави с него нещо повече от онова, което е направила природата.

Появата на нашата западна седемдневна седмица, една от най-спорните ни институции, се дължи на масова потребност и спонтанно съгласие, а не на закон или правителствен декрет. Как се е случило това? Защо? Кога?

Защо точно седемдневна седмица?

Изглежда, че древните елини не са имали седмица. Седмицата на римляните се състояла от осем дни. Селяните, които седем дни работели на нивата, на осмия ден - пазарния ("nundinae") - ходели в града. Това бил ден за почивка и празници, училищна ваканция, обществени изяви и срещи с приятели. Не е ясно кога римляните са установили тези осем дни и защо впоследствие са ги променили на седем. Числото седем почти навсякъде се оказва особено привличащо. Японците имат седем бога на щастието, Рим бил създаден върху седем хълма, древните имали седем чудеса на света, средновековните християни вярвали в седемте смъртни гряха. Преминаването към седемдневна седмица, изглежда, не било придружено с официален акт. Към началото на III в. римляните вече живеели със седемдневна седмица.

Трябва да са се разпространили някакви нови идеи. Една от тях е идеята за шабат - съботата, която явно е донесена в Рим от евреите. "Помни съботния ден, за да го светиш - гласи четвъртата Божа заповед. - Шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети" (Изход, 20: 8-11). Всяка седмица Божиите чеда пресъздавали Неговото Творение. Евреите превърнали своята седмица и в освобождение от робство. "и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)" (Второзаконие, 5: 15). Като съблюдават съботата, евреите драматизират възсъздаването на своя свят.

Действат и други, не толкова теологични фактори, като например човешката потребност от физическо и душевно освежаване. Идеята за почивен седми ден, както и самото име "събота" (от вавилонската дума "сабату"), изглежда, са се запазили от годините, прекарани от евреите във вавилонски плен. Вавилонците съблюдавали определени номерирани дни - седмия, четиринадесетия, деветнадесетия, двадесет и първия и двадесет и осмия от месеца, - през които на царя им били забранени определени дейности.

Друга следа откриваме в английската дума за "събота", "Saturday". При римляните денят на Сатурн вещаел лоши поличби, всички начинания започвали зле, не бивало да се водят битки, нито да се предприемат пътувания. Никой здравомислещ човек не искал да рискува заради злините, които можел да му донесе Сатурн. Според Тацит събота била посветена на Сатурн, тъй като "от седемте звезди, които управляват човешките дела, Сатурн има най-високата на действие сфера и най-голямата власт".

Към III в. седемдневната седмица се наложила в частния живот из цялата Римска империя. Всеки ден бил посветен на една от седемте планети. В съответствие с тогавашната астрономия, сред тях били слънцето и луната, но не и земята. Планетите управлявали дните на седмицата в следния ред: слънце, луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Това не бил редът на тяхната предполагаема отдалеченост от земята, "нормалният" ред, в който по-късно Данте, например, описал небесните зони и в който имената на планетите се рецитирали в училищата до времето на Коперник.

Познатият ни ред на имената на дните на седмицата в Западна Европа произлиза от реда на планетите, които според римляните управлявали първия час на всеки ден. Наистина, тогавашните астролози използвали "реда" на планетите според тяхната предполагаема отдалеченост от земята, за да изчисляват "влиянието" им върху земните дела. Те вярвали, че всяка планета управлява даден час, после отстъпва пред следващата по-близка до земята планета и така нататък, докато се извъртят и седемте планети. След всеки седемчасов цикъл планетните влияния започвали наново в същия ред. "Управляваща" планета за всеки ден била онази, която доминирала в първия час на деня. Ето защо дните на седмицата получили имената на планетите, които управлявали първия им час. В резултат от този начин на изчисление се установили имената на дните на седмицата в техния познат днес ред.

Дните на седмицата в Западна Европа остават жив свидетел на някогашното влияние на астрологията. Ние лесно забравяме, че дните от нашата седмица всъщност носят имената на "планетите", известни на римляните преди две хиляди години. Дните на седмицата на някои европейски езици все още носят имената на планетите. Ето някои примери с доминиращата планета:

английски френски италиански испански

Sunday (слънце) dimanche domenica domingo

Monday (луна) lundi lunedi lunes

Tuesday (Марс) mardi martedi martes

Wednesday (Меркурий) mercredi mercoledi miercoles

Thursday (Юпитер) jeudi giovedi jueves

Friday (Венера) vendredi venerdi viernes

Saturday (Сатурн) samedi sabato sabado>

Когато се опитали да унищожат древното идолопоклонничество, хората заменили имената на планетите с обикновени числа. Затова квакерите наричат своите дни първи ден, втори ден и така нататък до седми. Те провеждат своите религиозни събирания не в неделя, а в първия ден. В съвременен Израел дните на седмицата също носят обикновени числа.

Един от по-неочакваните примери за влиянието на планетната идея е християнската замяна на събота, деня на Сатурн, с неделя, деня на слънцето. Когато християнството пуснало корени в Римската империя, благочестивите църковни отци се уплашили езическите богове да не просъществуват в имената на планетите, управляващи християнската седмица. Източноправославната църква постигнала известен успех в унищожаването на това езическо влияние: имената на дните на съвременен гръцки и руски вече не били планетни. Но западното християнство се оказало по-склонно да използва римските вярвания и предразсъдъци в своя полза. Църковният отец Юстин Мъченик (ок. 100-ок. 165 г. сл. Хр.) находчиво обяснил на император Антонин Пий и неговите синове (ок. 150 г. сл. Хр.) защо християните са избрали конкретен ден за четене на Евангелието и за причестяване. "В така наречения ден на слънцето всички, които живеят в града или страната, се събират... и ние се срещаме в деня на слънцето, защото това е първият ден, в който Бог създал мрака и самата материя на света, и нашият Спасител Иисус Христос е възкръснал от мъртвите. Защото в деня преди деня на Сатурн го разпнали, а в деня след деня на Сатурн, който е ден на слънцето, той се явил на апостолите и учениците си и ги поучил."

Денят на Сатурн, традиционно нещастният ден, в който евреите намират за разумно да се въздържат от работа, някак си останал оста, около която се върти гадаенето за цялата седмица. Митраистите, последователите на персийската мистерийна религия, които вярвали в слънчевия бог Митра, един от най-силните съперници на християнството в Римската империя, възприели седемдневна седмица. Те естествено изпитвали особена почит към деня на слънцето.

Християните установили своя Божи ден така, че изтичането на всяка седмица да облекчава драмата на Иисус Христос. Като се причестява, всеки християнин някак си се превръща в един от учениците на Тайната вечеря. Сценарият за тази мистична драма, естествено, била литургията. Подобно на другите тайнства, причастието станало повтарящо се изпълнение на важно символично събитие от историята на Църквата. Какво щастливо съвпадение, че денят на слънцето вече бил известен като ден на радост и обнова! "Ние почитаме Божия ден - пояснява през V в. църковният отец Максим Торински, - защото тогава Спасителят на света като изгряващо слънце разпръсна адския мрак и засия със светлината на възкресението, и затова хората по света го наричат ден на слънцето, тъй като го осветява Христос, слънцето на праведността." Денят на слънцето подготвил хората за ослепителната слънчева светлина на истинския Спасител. Църковните отци използвали съвпадението като поредното доказателство, че светът отдавна се е готвел за появата на Спасителя.

Създаването на нашата седмица представлявало поредната крачка в човешкото овладяване на света, в стремежа му към науката. Седмицата била собствено творение на човека и не се диктувала от видимите сили на природата, тъй като планетарните влияния били невидими. Като търсело повтарящи се астрални явления, като си представяло, че тези периодично проявяващи се сили от разстояние, сили, за които можело да се съди само по последиците от тях, може би управляват света, човечеството подготвяло нов мисловен арсенал, бягство от затвора на повторяемостта. Планетите - неземните сили - щели да отведат хората в света на историята.

Планетарната седмица била път към астрологията. А астрологията била крачка към нови видове гадаене. Най-ранните гадателски форми могат да ни дадат представа защо астрологията представлява крачка към света на науката. Древните ритуали носели със себе си сложна "наука" за използване на части от жертвени животни за предсказване на бъдещето на извършителя на жертвоприношението. Остеомантията например предсказвала чрез наблюдение на костите на жертвеното животно. В средата на ХIХ в. сър Ричард Бъртън* съобщава от Синд в долината на Инд за все още широко разпространен метод за гадаене по лопатката на жертвеното животно. Остеомантите разделяли костта на дванадесет части или "дома", всеки от които отговарял на различен въпрос за бъдещето. Ако костта в първия "дом" била чиста и гладка, поличбата щяла да е благоприятна и приносителят й щял да се окаже добър човек. Ако костта във втория "дом", който бил свързан със стадата, била чиста и гладка, добитъкът щял да се множи, но ако имало червени пластове и бели жилки, трябвало да се очакват крадци.

* Ричард Бъртън (1821-1890) - английски писател и изследовател. - Б. пр.

И така нататък. Хепатоскопията, гадаенето по черния дроб на жертвеното животно, била един от най-древните асировавилонски методи за предсказване. Изглежда, че се е използвал и в Китай през бронзовата епоха. После тази практика била продължена от римляните и много други народи. Черният дроб впечатлявал гадателите с големината, интересната си форма и многото кръв. Един сложен бронзов модел на овчи черен дроб, открит в италианския град Пиаченца, е покрит с надписи, показващи за какво да се гадае по различните му части. Всяка човешка дейност или преживяване - от навързването на върви до тълкуването на сънища - се превърнала в поле за пророкуване, което свидетелства за отчаяния стремеж на човека да узнае бъдещето си.

За разлика от споменатите видове гадаене, астрологията била прогресивна. Тя се различавала по утвърждаването на постоянната, периодична сила на един далечен фактор. Влиянията на небесните тела върху земните събития се описвали като периодични, повтарящи се, невидими сили като онези, които щели да управляват науката.

Нищо чудно, че древният човек изпитвал благоговение към небето и се омайвал от звездите. Тези първи нощни светлини, които вдъхновявали древните вавилонски жреци, възпламенявали и въображението на народа. Еднообразието на жизнения ритъм на земята правело възприемането на променящите се небесни фойерверки мелодрама. Появата и изчезването на звездите, техните изгреви и залези, движенията им по небето се превръщали в сблъсъци между боговете, в божествени приключения.

Щом изгревът и залезът на слънцето имали толкова голямо значение на земята, защо същото да не се отнася и за другите небесни тела? Вавилонците направили цялото небе сцена за своето митологично въображение. Подобно на природата изобщо, небето било сцена на жива драма. Също като вътрешностите на жертвено животно, небето било разделено на зони, които били заселени с фантастични фигури. Вечерната звезда, по-късно наречена Венера - най-яркото небесно тяло след слънцето и луната - се превърнала в сияен лъв, който преброждал небето от изток на запад. Великият бог Ел завиждал на тази ярка светлина и всяка сутрин убивал лъва. Старият завет преобразува тази фантазия във видението на поваления заради гордостта му Луцифер: "Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север; ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния" (Исая, 14: 12-14). Това утринно убийство било извършено от пратеника на Ел, Михаил ("Който е като Ел"). В небето боговете водели битки, любели се, образували съюзи и заговорничели. Било немислимо тези космически събития да не се отразяват върху живота на земята. Всеки селянин знаел, че облаците в небето, топлината на слънцето и дъжда, този небесен дар, определят съдбата на реколтата и следователно напълно реално управляват собствения ни живот. Естествено, по-неясните небесни събития изисквали съответните жречески тълкувания.

Така небесната съблазън създала богатия небесен фолклор. Силите на слънцето и дъжда, съответствието между събитията в небето и на земята стимулирали търсенето на други съответствия. Вавилонците са сред първите, които създали митологична рамка за тези универсални съответствия. През следващите векове тяхното живо въображение щяло да бъде увековечено от гърци, евреи, римляни и други.

Теорията за съответствията се превърнала в астрология, която търсела нови връзки между пространството и времето, между движенията на физическите тела и хода на човешкия живот. Развитието на науката зависело от готовността на човека да повярва в невероятното, да премине отвъд диктата на здравия разум. С астрологията човечеството осъществило първия си голям научен скок към начина на описание на невидимите сили, които от огромно разстояние - от небесните висини - оформяли ежедневието. Следователно небесата били лабораторията на първата човешка наука, също както вътрешността на човешкото тяло, скритият свят на човешкото съзнание и неясното естество на атома щели да са сцена на по-късните науки. Човекът се стремял да използва растящите си познания за принципите на повтарящите се събития във вечната борба да строши железните окови на повторението.

Социалното или масовото гадаене процъфтяло във Вавилония. Предсказвали се големите събития - битки, суши, епидемии, жътви, - които оказвали въздействие върху цялото общество. Тази астрология векове наред останала по-скоро фолклор, отколкото доктрина. Гърците я превърнали в наука. Личната астрология - "критичната" астрология или генетлиалогия - която предсказвала бъдещето на един човек по разположението на небесните тела в момента на неговото раждане, се развила по-бавно. Това пророкуване се наричало "хороскоп".

Гърците също се разкъсвали между желанието да научат добрата новина и страха да узнаят лошата. Техните медицински астролози разделили цялото небе според зодиакалните знаци и определили отделна звездна сила за всяка част на тялото. После гръцките антиастролози критикували цялата догматика за астралните сили с аргументи, които щели да просъществуват до нашето съвремие. Дадените на звездите имена, твърдели антиастролозите, били съвсем случайни. Защо една планета трябвало да се казва Марс, друга Сатурн, а трета Венера? И защо астролозите ограничавали хороскопите си до човешките същества? Нима едни и същи астрални сили не управлявали всички живи същества? А как астролозите обяснявали различната съдба на близнаците? Епикурейците, чиято философия се градяла върху вярата в свободата на всеки човек сам да кове съдбата си, обвинявали астрологията, че кара хората да се смятат за роби на звездите.

В Древния Рим астрологията придобила влияние, на каквото нямало да се радва през следващите векове. Професията на астролозите - наричани "халдейци" заради вавилонския (халдейски) произход на своята наука, или "математици" заради астрономическите си изчисления, - била официално призната и имала променлива репутация в онези бурни времена. По време на римската република те станали толкова влиятелни и непопулярни, че през 139 г. пр. Хр. били прогонени не само от Рим, но и от цяла Италия. По-късно по време на империята, когато техните опасни пророчества станали причина неколцина астролози да бъдат изпратени на съд за държавна измяна, те повторно били пропъдени. Но същият този император, който пъдел едни астролози заради зловещите им гадания, наемал други, за да насочват императорския му дом. Някои области били обявени за забранени. По време на късната империя, когато астрологията била открито толерирана, астролозите нямали право да правят пророчества за живота на императора.

Усилията на християнските императори да обезкуражат астрологията се провалили. "Мнозина - съобщава историкът Амиан Марцелин в края на IV в. след като Константин обявил християнството за официална религия, - не смеят нито да се къпят, нито да се хранят, нито да се появяват на обществено място, докато надлежно не се допитат според правилата на астрологията за положението на Меркурий и луната. Извънредно странно е, че това безсмислено лековерие често се среща при нечестивите скептици, които се съмняват или отричат съществуването на небесна сила." За влиянието на седемте планети свидетелства незабележимото преобразуване на осемдневната в седемдневна седмица, всеки ден от която бил подчинен на конкретна планета. Когато римляните ходели в императорския цирк, астралното влияние се виждало навсякъде. Над всеки от дванадесетте поста, от които колесниците започвали състезанието, имало знак на едно от дванадесетте зодиакални съзвездия. Всяка от седемте писти символизирала небесната обиколка на една от седемте планети.