Тайният живот на вторите съпруги
Катрин Тод
Откъс
ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ВТОРИТЕ СЪПРУГИ
Катрин Тод
Първа глава
Кое е обратното на предчувствие? Има хора, които "знаят" нещата предварително или поне твърдят, че е така. Аз не съм от тях. Всъщност често не знам нещо дори след като се е случило. Винаги съм подозирала, че вярата в поличби си е търсене на неприятности или инстинкт за нещастие. Но все пак е трудно да не обръщаш внимание на хората, които са убедени, че ще се случи нещо лошо, защото животът ти може да се промени в миг. Слушаш ги, но дълбоко в душата си не им вярваш.
Всичко това е заобиколен начин да кажа, че когато добре уреденият ми живот започна да се срива, въпреки изобилните намеци и предупреждения, изобщо не подозирах какво става.
- Оскар Уайлд е бил вече мъртъв на моята възраст - каза Джак, съпругът ми.
- Е, и? - попитах с нежен и съчувствен тон. - Най-добрите ти години тепърва предстоят.
Водехме този разговор под една или друга форма още откакто поканата да станем членове на клуба пристигна шест седмици преди петдесетия му рожден ден. Джак изпусна плика и ахна стреснато, сякаш наближаващият юбилей беше кошмарна изненада, макар да планирах купона от седмици.
Бях изчерпала оптимистичните си утешения, след като Джак отхвърли варианта "Баба Моузес създаде най-добрите си творби, когато беше десетилетия по-възрастна от теб".
- Имам чувството, че съм преминал от другата страна - промърмори той мрачно.
- Оскар е преминал от другата страна - напомних му. - Ти не си. Все още имаш предостатъчно време за живот и забавления. Искаш ли да ти поръчам портрета, Дориан?
По принцип въпросът ми би предизвикал поне весело ухилване, но днес Джак не беше в настроение.
- Знаеш ли, че Уайлд е бил едва на четирийсет и една, когато е написал тази книга? - попита той.
Не знаех. Щеше да се наложи да скрия биографията на Елман поне докато купонът приключеше. Поклатих глава.
- Мислиш ли, че ще успееш да се позабавляваш тази вечер?
Джак най-после се усмихна леко.
- Съжалявам. Разбира се, ще се позабавлявам.
Той отметна косата от челото си, жест, който му придаваше вид на петнайсетинагодишен сладур. Беше ме впечатлил още първия път, когато се запознахме.
- Очаквам веселбата с нетърпение - добави той. - Честно.
Беше мой ред да се усмихна.
- Лъжец - казах нежно.
Джак бе доста по-общителен от мен и хората винаги се скупчваха около него, но в този случай нямаше никакво желание да е център на вниманието.
Той се засмя.
- Кой не би искал двеста от най-близките му приятели да станат свидетели на навлизането му в старческите години?
Исках тази вечер да мине успешно. След сватбата ни, това бе най-големият ни прием и освен поздрав към Джак, трябваше да е демонстрация на чудесните ни отношения като семейна двойка. Джак бе популярен и преуспяващ и празненството за рождения му ден ми се струваше най-подходящото събитие в негова чест. Смятах, че е одобрил идеята ми, но вече не се чувствах толкова сигурна.
- Май попрекалих със списъка на гостите - признах откровено. - Имаш ли нещо против?
Той подигравателно повдигна вежди.
- Обещаваш ли, че няма да има черни балони?
- Обещавам.
- Нито лозунги от рода на "Сбогом, младост"?
Кимнах.
- Искам да го чуя. Така е по-обвързващо.
- Няма да има лозунги, но може да има приказки. Не съм способна да контролирам приятелите ти.
- Аз съм - отвърна той уверено. - Все пак, Лин, приемът е чудесна идея. Наистина. Съжалявам, че се показах неблагодарен.
- Не си - успокоих го. - Искам да се забавляваш, а не да се чувстваш неудобно.
Той поклати глава.
- Не е това. Просто... има някои неща, които не знаеш.
- По-лоши от навършването на петдесет години? - попитах закачливо.
Джак сви рамене.
- Може би не. Няма значение. Ще говорим по-късно. Става ли? - попита той, като докосна нежно ръката ми. - Сега ще си взема душ, ако нямаш нужда от мен за нещо друго.
- Не, няма проблеми - отговорих. - Отивай. Обадих се в хотела и всичко е под контрол.
Дори на себе си прозвучах като идеалната втора съпруга. Никога не нахалствай. Не го притискай. Не увисвай на врата му. Накратко, не му напомняй за нея.
Това обаче не ми попречи да си задам няколко неприятни въпроса. Рак? Проблеми със сърцето? Не. Джак не звучеше достатъчно разтревожен, а наскоро бе преминал годишния медицински преглед. Не ставаше дума и за извънбрачна връзка. Бяхме женени само от година и той не би го направил. Нали?
Е, значи беше нещо друго. Някое от децата му. Настроението ми помръкна, както винаги когато се замислях по въпроса. Доведените ми деца (ако думата е подходяща за двама възрастни, с които имах доста сложни отношения) бяха едва ли не забранена тема.
Погледнах си часовника. Каквото и да беше това, което не знаех, щеше да почака. Вероятно бе просто обичайният гняв срещу настъпващата средна възраст. Никой не бе имунизиран срещу него. Със сигурност и аз, макар да ми оставаха още няколко години до този важен рожден ден. Но пък жените го усещат по-рано.
А и като се имаше предвид, че хотелът отговаряше за всичко, а в списъка на гостите имаше само общителни, добронамерени хора, как можеше приемът ни да се провали? Трябваше само да се явим и да се усмихваме.
- Страхувам се, че имаме проблем - прошепна салонният управител в ухото ми.
Само четвърт от гостите бяха пристигнали. Доведените ми деца не се виждаха никъде, а аз се канех да лапна изящна хапка с раци. Никога не съм срещала рак или Рак, които да не харесам.
- Проблем ли? - прошепнах в отговор, стресната от зловещия тон.
Хапката остана в ръката ми.
Той кимна.
- Страхувам се, че са се опитали да отнесат кола и паякът е задръстил гаража.
Погледнах го неразбиращо.
- Моля?
Той сви рамене чисто по галски, макар да не беше повече французин от мен.
- Да отнесат кола. Нали знаете. От онези служби, които прибират автомобилите на длъжниците.
- Искате да ми кажете, че някой се е опитал да конфискува кола от хотелския гараж и паякът е заклещен на входа, така ли? - схванах най-после.
Той кимна. Разгледах хапката. Не можех да я върна обратно, а ако я лапнех, разговорът щеше да замре. Грабнах една салфетка и оставих хапката върху нея.
Внезапно ме осени неприятна мисъл.
- Не е колата на някой от нашите гости, нали? - попитах.
- Възможно е - отговори той. - Не знам. Страхувам се, че сцената е доста грозна. Хотелът ще се справи - добави управителят, - но докато паякът не си замине, гостите ви няма да могат да влязат в гаража. Реших, че трябва да знаете това.
Намирахме се в Пало Алто, а не в Манхатън, при това в събота вечер, ето защо проблемът с паркирането не ме разтревожи особено. Улиците не бяха претъпкани с коли, а и наоколо имаше няколко обществени паркинга. От друга страна, макар сривът в технологиите да тормозеше новообеднелите от Силиконовата долина* с непосилни вноски за колите на изплащане, конфискуването им трябваше да става дискретно и лично като смяната на бельото. Повечето автомобили биваха откарвани от паркингите на компаниите в ранните сутрешни часове. Събуждаш се и колата ти не е там, където е била предишната вечер. Нещо като посещението на Дядо Коледа, ама на обратно. След това, ако някой забележи, че караш хондата на жена си вместо елегантния си лексъс, този факт не се коментира, нито ти се присмиват. Да ти конфискуват колата, означава провал, а провалът, също като чумата, може да е заразен. Етикетът изискваше да не се обръща внимание на такива неща.
Но пък бе невъзможно да не видиш паяка, заклещил входа на хотелския гараж, затова реших да проверя дали мога да направя нещо, за да спестя притеснението на някой от гостите ни. Дори не исках да мисля кой може да е пострадалият.
Затърсих Джак с поглед.
- Виждали ли сте мъжа ми? - попитах управителя.
- Страхувам се, че не - отговори той.
- Добре. Тогава ще сляза долу до гаража. Когато видите съпруга ми, бихте ли го помолили да дойде при мен?
Почти очаквах да ми каже: "Разбира се, милостива госпожо", но отговорът му бе само:
- Да, добре.
Гаражът миришеше на скъп бензин.
"Прибирачът на коли" беше на около двайсет и пет години и извънредно кльощав, с впечатляваща колекция от метални украшения за лице.
- О, моооля ви - каза той на човека, увиснал на шофьорската врата на беемвето седмица като удавник, хванал се за спасителен пояс.
Металните челюсти на някакъв уред под колата бяха вдигнали предните колела, но завоят бе прекалено тесен и не позволяваше на влекача да излезе заедно с плячката си.
- Оставете ме на мира - добави кльощавият.
Шофьорът беше млад, от азиатски произход и изглеждаше готов да се разплаче.
- Остава ми ей толкова да направя вноската - изхленчи той. - Ей толкова - посочи с ръката, която не стискаше дръжката на автомобилната врата. - Не можете ли да изчакате още няколко дни?
- Не зависи от мен. Аз само представлявам законния собственик. А за съжаление това вече не сте вие. Вижте - меко каза конфискаторът, - най-лесният начин да разрешим този проблем, е просто да ми позволите да взема колата. Ако сега си тръгна без нея, ще извадим съдебно решение и ще се върнем заедно с полицията. Не искате да стане така, нали?
- Кръвопиец! - изплака шофьорът и избърса очи с опакото на ръката си. - Не те ли е срам? Някога направил ли си нещо за някого? Изработил съм си тази кола!
- Не се срамувам - кротко отвърна кльощавият. - Моят автомобил е изплатен. Старите хора и майките с деца ме карат да се чувствам зле. Но вие, момчетата от високите технологии... Не, нощем си спя съвсем спокойно.
Не познавах шофьора, а и не можех да помогна за отместването на влекача, тъй като не бях особено добра в успоредното паркиране. Завъртях се, за да се върна горе.
- Искам адвокат - каза шофьорът.
- Ох, пич - изстена кльощавият. - За какво ти е? Няма да ти помогне с нищо. Кредитното ти досие е скапано. Адски скапано.
Шофьорът отвори вратата и се просна на двете предни седалки, поза, която вероятно бе доста неудобна заради лоста на скоростите.
- Няма да изляза от колата, докато не говоря с адвокат. Това е Силиконовата долина. Наоколо трябва да има адвокати. Ако искаш да вземеш колата, намери ми такъв.
- Ох, пич - повтори кльощавият.
Зад него колите, които искаха да влязат в гаража, започнаха да вият с клаксоните си.
Повдигнах кадифената си пола, за да не се спъна в подгъва, докато слизах по стълбите.
- Аз съм адвокат - казах, като излязох от сенките.
Обикновено това признание произвежда ефекта на репликата "Аз съм пирана", изречена в плувен басейн. В този случай обаче и двамата ме погледнаха облекчено, особено кльощавият, който справедливо вярваше, че законът е на негова страна. Никой не се изсмя на театралната поява на адвокатката, издокарана в официален тоалет, която явно имаше навика да се крие в слабо осветени гаражи с надеждата да се сдобие с нов клиент.
И двамата заговориха едновременно.
- Кажете му...
- Той има ли право да постъпва така...
Погледнах шофьора, все още проснат върху кожените седалки.
- Изостанали сте с вноските?
Кльощавият завъртя очи.
- Да - призна хлапето. - С няколко месеца.
- Седем месеца - уточни кльощавият.
- Ами... - заекнах.
- Тук е частна собственост - каза хлапето. - Няма ли закони срещу проникването в частна собственост?
- Слушай - започнах, - тук не съм в стихията си. Не съм от тези адвокати. Но мисля, че човекът има право да си извърши конфискацията в частен имот, който не е заключен.
Кльощавият кимна енергично.
- Няма ли начин да разрешим проблема? - надвиках писъка на клаксоните. - Не можете да останете тук цяла нощ. Управата на хотела ще повика полицията. Вероятно вече са го направили.
- Доведох ти адвокат - каза кльощавият самоуверено.
Хлапето се надигна.
- Предполагам, че ще трябва да я вземеш. Не мога да я изплатя. Ще ме съкращават.
Кльощавият протегна ръка.
- Имам нужда от ключа на колата, за да мога да я изкарам оттук.
Шофьорът бавно му подаде ключ с логото на БМВ.
- Ако това е някаква утеха за теб - каза кльощавият, - не си сам в мъката. Това е петата кола, която прибирам през последните два дни.
- Ще си я върна - закани се хлапето.
- Направи го - кимна кльощавият. - Купи си билет от лотарията.
- Задник - промърмори хлапето, когато откараха колата му.
- Съжалявам - казах му.
Не се сещах с какво друго да го утеша. Изрази от рода на "парите не са всичко" биха прозвучали надуто и лицемерно. А и бездруго трябваше да се върна при гостите, които вече успяваха да намерят места за паркиране.
- Ще се оправиш ли? - попитах хлапето. - Имаш ли кой да те закара до вас?
Той ме изгледа учудено, сякаш бе забравил за присъствието ми.
- Какъв вид си?
- Моля?
- Адвокат - поясни хлапето. - Какъв вид адвокат си?
- Имиграционен.
Лицето му засия дори на мъждивата светлина в гаража.
- Не се майтапиш, нали?
Кимнах със свито сърце. Знаех какво ще последва.
- Можеш ли да ми уредиш зелена карта?
Вероятно нямаше да мога. СИН - Службата за имиграция и натурализация, не е склонна да дава зелени карти на безработни.
- С виза Н1В ли си? - попитах го.
- Лин? - извика съпругът ми от върха на стълбите. - Всичко наред ли е?
- Да - отговорих бързо. - Ей сега идвам.
- Н1. Да - потвърди хлапето.
- Според виза Н1В имаш право да си в страната само докато се трудиш активно за работодателя си. След това губиш статута си и технически пребиваваш нелегално. Най-добрата ти възможност е веднага да си намериш друга работа, ако успееш, и да попълниш нова молба за Н1. След това можеш да опиташ да се сдобиеш със зелена карта.
Хлапето изглеждаше силно натъжено, сякаш всеки момент щеше да заплаче отново, затова бръкнах в чантата си и му подадох няколко визитни картички.
- Ето картичката ми. Ако звъннеш в офиса ми в понеделник, ще поговорим няколко минути. И няма да ти взема пари. Но не мисля, че мога да ти помогна особено.
- "Грейди и Бартлет" - прочете хлапето. - Лин Бартлет. Това ти ли си?
- Да. А ти си?
- Дейвид Пе. Благодаря ти.
- Трябва да тръгвам - казах. - Можеш ли да се прибереш у дома?
Той сви рамене.
- Ще звънна на съквартирантите ми. Все някой ще дойде да ме вземе.
- Съжалявам за колата ти.
Той се усмихна накриво и заприлича на тийнейджър, а не на компютърен магьосник, който си купува луксозни немски автомобили и е вманиачен на тема светкавично забогатяване.
- Няма проблеми. Ще си я върна. Или ще си купя друга.
Решителността и оптимизмът му ми напомниха защо той и колегите му бяха преобразили света ни, за добро или лошо.
- Надявам се - казах му.
Втора глава
- За какво беше цялата тази история? - попита Джак, когато влязохме вътре. - Не си ли достатъчно заета и без да търсиш нови клиенти на рождения ми ден? И то в гаража? - усмихна се той.
- Намират ме навсякъде.
Това си беше вярно. Бумът във високите технологии създаде невероятно търсене на опитен персонал и дори буйният имигрантски поток - от Китай, Индия и къде ли не още - не успяваше да го задоволи достатъчно бързо. Сега обаче, когато бумът затихна, визите изтекоха и много талантливи хора, които нямаха желание да се приберат у дома, се оказаха в безизходица. Беше интересно време да си имиграционен адвокат.
- Сериозно - казах на Джак. - Салонният управител не ти ли обясни?
Той поклати глава.
- Съобщи ми само, че някаква си "мадам" ме очаквала в гаража - засмя се той. - Помислих си, че пред мен се развиват неочаквани възможности, и слязох долу.
- Съжалявам. Конфискуваха колата на някакво нещастно хлапе. Още един разорен техничар. Салонният управител смяташе, че може да е някой от нашите гости, но не беше.
Усмивката на Джак се стопи. Дори на слабото осветление успях да видя, че лицето му пребледнява. Сърцето, уплаших се отново.
- Добре ли си? - попитах.
- Чудесно - бързо и пресилено учтиво отговори той.
- Сигурен ли си? Изглеждаш...
- Не се шашкай, Лин. Добре съм.
Вторите съпруги, в противоречие на популярния стереотип за сексапилната мръсница, откраднала мъжа на нещастна женица, надарена с повече добродетели, отколкото апетит, не водят лесен живот. Прекалено много играчи от миналото влияят на бъдещето. Въобразяваш си, че двамата ще поведете нов и прекрасен живот, но вместо това вечно си обект на сравнения. Всяка дума и всеки жест си имат история. Или нямат. Но не можеш да го знаеш. Струва ти се, че излизаш на сцената по средата на пиесата и си единственият актьор, който не си знае репликите.
Може би бившата му съпруга му е досаждала. Може пък да има главоболие. Или пък просто иска да млъкнеш.
Пуснах ръката му.
- Харисън е тук - каза той след малко. - Говори с Кей. Питаха ме за теб. Мисля, че някой може да се нуждае от спасяване.
- Несъмнено.
Харисън беше партньорът ми. На шейсет и четири, той бе невероятно мил, но по приемите винаги прекаляваше с пиенето и се настройваше сантиментално и сълзливо от спомените си за прекрасната едноседмична почивка край езерото Гарда с бившата си жена. Обикновено не той се нуждаеше от спасяване, а събеседниците му. Но като изключим светските събития, беше много добър адвокат и мой учител, затова нямах нищо против.
Кей Бъркс беше брокерка на недвижими имоти, най-страхотната професия в района след настъплението на техничарите. Сприятелихме се, докато оглеждахме къщи от единия край на полуострова до другия, след като бизнесът на Джак се разрасна и решихме да си намерим дом, който няма история. За съжаление тъкмо по времето, когато бизнесът на Джак процъфтя, същото се случи и с високите технологии, а това доведе до ужасяващ скок в пазара на имоти, чиито цени отразяваха ограничено предлагане и гигантско търсене. "Лимитът е небето" вече не беше просто израз. Ние с Джак все още търсехме. Междувременно оценката на малката ни къщичка в Лос Алтос скочи над един милион и продължаваше да нараства.
Също като мен, и Кей беше втора съпруга. Предполагам, че това бе една от причините за дружбата ни. Понякога харесваш хората повече като членове на някакъв клуб, отколкото като индивиди. Да си втора съпруга, за Кей бе по-скоро признание, а не случайност, и тя неуморно колекционираше афоризми и анекдоти по темата. Беше много умна и изключително забавна. Мъжът й беше брилянтен, но малко скучен хирург ортопед. Не можех да си ги представя като двойка, но тя изглеждаше доволна.
- Езерото Гарда - прошепна Харисън зловещо.
Кей, стиснала чашата си с вино в ръка, му прати най-милата си брокерска усмивка, от онези, предназначени за клиент, който настоява, че къщата му струва петдесет бона повече от реалната си цена заради грижливо поддържаните цветни лехи. Очевидно мислите й бяха някъде другаде.
Харисън не беше забелязал това.
- Вечеряхме на терасата всяка вечер - продължи той тъжно.
Носталгията му се развихряше благодарение на солидното количество бърбън. Как беше успял да се докара толкова бързо? Бях останала в гаража само няколко минути. Сигурно бе пил още преди да дойде на приема.
- Здравейте - извиках весело, като разтворих ръце, за да прегърна и двамата. - Благодаря ви, че дойдохте.
Усмивката на Кей стана искрена.
- Лин, изглеждаш великолепно - похвали ме тя.
Тоалетът ми за случая се дължеше на общите ни усилия. Беше ми казала, че се нуждая от повече блясък, когато ме отдели от семплата черна рокля, която възнамерявах да си купя.
По принцип не търся блясък. Обясних й, че не искам да имам вид на престарала се и отхвърлих кадифения комплект пола и сако, от чиято цена ми се зави свят.
Кей притвори очи и отвърна:
- Все пак трябва да положиш някакви усилия, Лин. Поне пробвай тоалета. Зашеметяващ е.
Тя редовно говореше със суперлативи, навик, често срещан в нейната професия.
- Не знам... - промълвих неуверено.
- Джак ще го хареса.
Поколебах се.
- И те прави по-слаба - добави тя, когато застанахме пред огледалото.
Не е нужно да си магьосник в маркетинга, за да оцениш силата на тези пет думички, послужили като основа на богатството на не един търговец на дрехи.
- Изглеждаш чудесно, хлапе - каза им Харисън, като погледна Джак, който говореше с няколко колеги. - Но мъжът ти има вид на човек, който се кани да повърне - засмя се той весело.
Самият Харисън имаше вид на човек, който трябва да поседне.
Кей завъртя очи.
- Ако ме извините, ще отида да си напълня чашата - каза тя.
- Добре, ще се видим по-късно - кимнах и се завъртях към Харисън. - Джак е леко потиснат от мисълта, че навършва петдесет - обясних му.
Харисън ме потупа по ръката.
- Ще го превъзмогне. Всички се справяме - утеши ме той нежно.
- Надявам се - отговорих кратко, тъй като не исках да споделям тайните си тревоги.
Харисън се наведе към мен. Все още беше хубав мъж с гъста бяла коса, но сините му очи бяха позачервени и насълзени от бърбъна. Никога не изглеждаше по този начин в офиса.
- Приключих вече, Лин - прошепна той.
Господи, още един! Във въздуха ли се носеше нещо?
- Глупости - отвърнах бързо.
- Говоря сериозно. Мисля да се пенсионирам.
- Не е възможно! - изненадах се.
Двамата с Харисън бяхме партньори само от година. Смятах се за невероятна късметлийка, когато ме взе в кантората си и ми предложи дял от фирмата. Тогава нямах клиенти в района, а вече бях затворила офиса си в Сан Диего. Знаех, че Харисън иска човек, на когото постепенно да предаде бизнеса, но не предполагах, че може да стане толкова скоро.
- Мислих доста по въпроса - продължи той. - Изтощен съм.
- В момента може да си уморен. Но не си истински изтощен. Имаш повече енергия от мъжете, наполовина по-млади от теб.
- Ти си свястно момиче, Лин - промърмори той.
Не бях момиче от двайсет и пет години, но мъжете на неговата възраст обичаха да говорят така. Не се чувствах обидена. Но все пак се надявах да не говори сериозно за пенсионирането си. В "Грейди и Бартлет" имаше прекалено много работа за сам човек, въпреки сътрудника и секретарката, които Харисън бе наел, преди да ме покани в кантората.
- Знаеш, че не можем да си позволим да те загубим, Харисън - скастрих го. - Клиентите ни ще избягат при Елсън.
"Елсън и Ларимър" беше най-голямата кантора за имиграционно право на Западното крайбрежие. Да се сравняваме с тях, бе все едно да сравняваш бутиков магазин на "Ауди" с продажбите на "Дженеръл Мотърс". Бяха привлекли повечето едри клиенти - инвестиционни банки, консултантски фирми и едри бизнеси. А нашите клиенти до голяма степен бяха частни лица, чули за нас от познатите си. Но имахме достатъчно, за да сме трън в очите на "Елсън". За щастие в момента имаше много работа в района.
Харисън поклати глава.
- Можеш да се справиш, Лин. Иначе дори не бих мислил по въпроса - въздъхна той.
- Е, не е нужно да говорим за това сега - отвърнах. - Не и веднага, нали?
Всъщност подобен ход изискваше много приготовления и Харисън несъмнено го осъзнаваше. Предположих, че говори така заради щедрото количество алкохол или заради мрачния ефект, който оказват рождените дни върху мъжете на определена възраст.
- Разбира се - съгласи се той. - Е, време е да се прибирам у дома. Пожелай на мъжа си още много щастливи рождени дни.
- Ще го направя - кимнах. - Веднага след като ти поръчам такси.
Харисън стисна ръката ми.
- Добре - тъжно каза той.
- Тръгна ли си Харисън? - попита Джак, когато застанахме до бара.
- Не се чувстваше особено добре - поясних. - Помоли ме да ти пожелая още много щастливи рождени дни.
- Благодаря. Много е мил.
Джак разбираше добре защо Харисън си бе тръгнал, но се държеше дипломатично и не го спомена. Харисън беше от моите гости и оцених дискретността му.
Цяло изкуство си е да подготвиш покани за прием, даван от съпрузи, единият от които е живял в района през целия си живот, включително колеж, университет, брак, деца и кариера, а другият е сравнително новодошъл. Рожденият ден беше на Джак, но не можеше да поканим само приятели на Джанет и Джак от дните, когато са били семейство, или хора, които го познаваха, преди да започне собствен бизнес. Присъствала съм на подобни събирания. Никак не са приятни. Струва ти се, че си на купон на класа на мъжа си и си единствената, която не е учила в онова училище и не може да сподели веселите разкази за проклетия даскал по физическо. Да изградиш отново живота си, не е лесна работа. Нужно е грижливо планиране, да не говорим за деликатност.
Завъртях венчалния си пръстен, едър диамант в старинен златен обков, заобиколен от няколко по-малки. Беше красив и оригинален. От вътрешната страна Джак бе гравирал "Любов и търпение". Според мен това бе чудесно мото за втори брак.
- Храната изглежда великолепна - отбеляза Джак.
Така беше. Идеална комбинация от задушени зеленчуци, нискокалорични ястия и греховни, но съблазнителни ребра и паста с морски дарове. Джак си погледна часовника.
- Чудя се дали вече да започваме. Патрик и Мередит още не са пристигнали.
Патрик и Мередит, доведените ми деца, закъсняваха с повече от час.
- Проблемът е - казах предпазливо, - че ако ние с теб не вземем нещо за ядене, никой от гостите няма да го направи, а храната ще изстине и ще се залои.
- Вероятно си права - разсеяно отвърна той. - Но се чудя дали не се е случило нещо...
- Заедно ли трябваше да дойдат? - попитах невинно.
Мередит живееше с любимия си Джъстин, инструктор по фитнес, а Патрик живееше сам. Струваше ми се, че не се харесват особено. Единственото, което ги обединяваше, бе недоволството от втория брак на баща им.
- Не съм сигурен - отговори Джак.
Празничното ми настроение започна да се разваля. Пристъпих напред и си сипах щедра порция паста. Въпреки калифорнийските ми корени, бях привързана към континенталния начин на хранене.
Джак си сипа пушена сьомга и я опита предпазливо. Беше настоял на приема да няма речи, нито тостове. И категорично никакви подаръци.
Огледах го притеснено, докато се хранехме. Надявах се, че не е и против забавленията, но се страхувах, че не му е много весело. Усмихваше се и се шегуваше с всички, които идваха да го поздравят, но когато смяташе, че не го гледат, изражението му ставаше мрачно. Джак беше хубав мъж с къдрава светлокестенява коса, която посивяваше бавно. Очите му бяха лешникови, обсипани с кафяви точици. Благодарение на тежка диета и безмилостни упражнения, резултат от зловещата мисъл, че не е безсмъртен, той не беше качил и килограм през последните десет години.
Или поне твърдеше така. Никога не съм го виждала да стъпва на кантара. Завиждах на самоувереността му.
Той улови погледа ми и се усмихна.
- Съжалявам, Лин. Приемът наистина е прекрасен. Не исках да... Просто съм малко разсеян. Става дума за бизнес. Но това не е важно сега. Обещавам да ти разкажа по-късно - каза той и ми протегна ръка. - Искаш ли да танцуваме?
- Разбира се - отговорих бързо, макар да се чувствах малко като Кей от "Кръстникът".
Изразът "става дума за бизнес" обикновено означава "никога не ме питай за бизнеса ми". Но все пак беше някакво извинение. Хванах Джак за ръка, като си пожелах полата ми да бе пълен клош. Не съм по-добра в танците, отколкото в шофирането. Всъщност преди да се оженим, не бях танцувала от 1978, което никак не ме притесняваше.
Джак обаче бе отличен танцьор, а и невероятно деликатен. Извиняваше ми се всеки път, когато го настъпех.
- Изглеждаш великолепно - каза той. - Знам, че и преди съм ти го казвал, но тази вечер си наистина прекрасна.
- Благодаря - отвърнах доволно. - Ти също изглеждаш великолепно.
- Помниш ли първия път, когато танцува с мен?
Разбира се, че помнех. Беше вечерта, когато се запознахме.
- Не съм много добра - съобщих му тогава.
Обикновено не се извинявам предварително за недостатъците си, но реших, че бездруго скоро ще бъдат забелязани.
Джак се засмя.
- Не ми пука. И аз не съм.
Открих, че това е лъжа, но бе много мило от негова страна.
Той ме улови за ръката и ме поведе към дансинга. След въздържаната ни вечеря физическият контакт бе добре дошъл. Джак протегна ръце и ме взе в прегръдките си.
- Това е моят щастлив ден - казах нежно. - Честит рожден ден, Джак.
Притиснах се към него, за да го целуна по ухото, което обикновено означаваше, че подаръкът му ще дойде по-късно.
Не успях, тъй като Джак завъртя глава в последната секунда, за да огледа залата. Патрик му махаше от вратата. Мередит стоеше облегната на стената, скръстила ръце пред себе си. Както винаги, изражението й беше неодобрително.
Джак им махна в отговор и ме поведе към вратата, без да свали ръката си от кръста ми.
Най-милата ми усмивка на мащеха замръзна върху лицето ми.
Джак отпусна стреснато ръка.
Между двете му деца, издокарана елегантно, стоеше майка им, Джанет Катера Хюз Вивенди. Очите й блестяха злобно.
- Надявам се, че няма проблем - обърна се Патрик към баща си вместо към мен, обичайното му държане. - Мама искаше да ти пожелае всичко най-хубаво за рождения ден. Нямаше желание да идва непоканена, но...
- Но ние я уверихме, че няма да имаш нищо против - довърши Мередит, като прегърна Джак през кръста и го отдръпна от мен. - Импулсивно решение. Не възразяваш, нали, татко?
Огледах идеално фризираната коса на Джанет. Бях готова да се обзаложа, че току-що си е направила прическата.
- Ами... - промърмори Джак.
- Няма да остана дълго - каза Джанет весело, като огледа залата. - Просто исках да ти кажа Bon anniversaire! Feliz cumpleanos!*
Сякаш едва сега ме забеляза.
- Това означава... - обърна се тя към мен.
- Знам какво означава - прекъснах я.
3.
- Какво каза Джак, когато се прибрахте у дома? - попита ме Кей.
Беше неделя, сутринта след купона. Пиехме кафе и си поделяхме кифличка с лешници и манго в пекарната на главната улица в Лос Алтос. Кей ми се беше обадила в осем сутринта, за да ми съобщи, че може да ми покаже идеалната къща на хълмовете край Лос Алтос, в най-заможния квартал в околността, но трябвало да стане още днес, тъй като имало и друг заинтересован купувач. Уредила огледа за десет и половина, затова предложи първо да пием кафе.
Знаех, че се интересува от изповед (моята) и от комисионна (нейната), но не ми пукаше. Въпреки ранния час определено имах нужда да изляза от къщи.
- Не много - отговорих, като отхапах от калоричната, но зашеметяващо вкусна кифличка.
Тя ме погледна любопитно и изчака да преглътна.
- Патрик пренощува у нас - обясних, като се опитвах да не хленча. - Пи прекалено много и Джак реши, че не трябва да шофира.
Кей завъртя отвратено очи.
- Защо тогава тя не го откара у дома?
Свих рамене.
- Не питах. Всъщност говорих с нея колкото може по-малко. При тези обстоятелства това ми се стори най-разумното поведение.
Кей поклати глава.
- Тя точно на това разчита. Знаеш го, нали?
Отпих от кафето.
- Какво значение има? - попитах. - Не можех да направя сцена. Беше рожденият ден на Джак. Той искаше децата му да са там. А те пък искаха майка си. Не можех да проваля празника му. Не е негова вината, че Джанет се появи неканена.
Тя се наведе енергично напред. Диамантът на пръста й, по размер нещо средно между гигантски и неприличен, проблясна на слънцето и ме заслепи. Примигнах.
- Трябва да поговориш с Джак - каза тя решително. - А той трябва да се справи с децата си. Иначе ще превърнат живота ти в ад. Запомни ми думите.
Усмихнах се. "Запомни ми думите" бе един от любимите изрази на майка ми.
- Не се шегувам - добави Кей.
- Знам - уверих я. - Но на този етап просто не съм готова да превръщам проблема в апокалиптична битка.
- Това бездруго си е апокалиптична битка - каза тя сериозно. - Но още не го осъзнаваш.
- Е, поне Мередит спря да се чуди дали съм бременна. Или поне така си мисля. През първите няколко месеца всеки път, когато се срещахме, ме оглеждаше прикрито, за да види дали коремът ми не е издут. Не знам да се чувствам ли облекчена, или обидена, че спря да го прави.
Кей се засмя.
- Разбирам какво имаш предвид. Доведената ми дъщеря се държеше по същия начин. Чувстват се застрашени - сниши глас тя. - Подлудява ги мисълта, че ще пипнеш паричките на татко. Направо не могат да те търпят заради това.
- Ние имаме предбрачно споразумение, Кей.
Тя повдигна вежди.
- Ти си адвокат - напомни ми тя. - Не мога да повярвам, че си толкова наивна.
Беше мой ред да се засмея.
- Добре де. Може и да си права.
- Знам, че съм права. Кажи ми, че Мередит и Патрик не се отнасят по-враждебно към теб, откакто бизнесът на Джак се разрасна.
- Трудно е да се твърди категорично. Отначало, когато се оженихме, нещата тръгнаха добре. Разбира се, времената сега са по-тежки. Не знам дали това ги кара да се чувстват по-добре, или по-зле.
Кей забарабани по масата с идеално поддържания си маникюр.
- Трябва да дойдеш в групата ми.
Не знаех, че ходи на психоанализа.
- Мисля, че не е позволено - казах.
Тя се намръщи учудено.
- Кое?
- Външни лица. Мислех... не е ли задължително да сте сами, за да може всеки да си каже какво му тежи?
Кей ме изгледа развеселено и поклати глава.
- Не е такава група, Лин. Нашата е помощна група за втори съпруги. Наричаме се клуб "Ан Болейн"*.
- Ан Болейн? - едва не се задавих с кифличката. - Не е ли малко зловещо, като се има предвид какъв е бил краят й?
- Ами името клуб "Втора съпруга" вече беше заето - сериозно ми обясни тя.
- Не мога да повярвам, че никога не си ми казвала за тази група.
Не за първи път говорехме по тази тема.
Кей ме погледна внимателно.
- Още не беше готова - отвърна тя.
Това ми се стори страшничко.
- А сега готова ли съм?
Страхувах се, че ще придам прекалено много тежест на тези проблеми, ако се съсредоточа върху тях.
Кей заговори бавно, сякаш обясняваше на дете.
- Трябва да си подготвена. Ние можем да ти помогнем. Всички сме минали по този път.
Тя облегна ръце на масата и се вгледа в пръстените си. После се наведе напред с конспираторски вид.
- Инцидентът с Джанет снощи беше първият ход. Ще видиш. Запомни ми думите.
Отново старият израз. Този път обаче не ми беше до смях.
- Е, и? - подтикнах я.
- Това е война - решително отговори Кей.
Обещанията на брокер на недвижими имоти, дори когато е приятел, обикновено попадат в категорията на мечтите, но този път къщата бе наистина идеална. Не й бяха правени много подобрения, откак е била построена през петдесетте години, та кухнята и баните бяха толкова старомодни, че изглеждаха нарочно обзаведени в ретро. Гардеробите бяха създадени за по-скромни нужди, но когато погледнах през прозореца на всекидневната, видях гледка, която обхващаше всичко от моста Златните врата до центъра на Сан Хосе. Също като алчно дете, веднага си помислих, че трябва да притежавам тази къща. Следваща ми мисъл бе, че Джак ще се влюби в нея.
- Колко искат? - попитах Кей.
- Вероятно ще можеш да я вземеш за пет милиона. Има нужда от известни подобрения.
- Господи - изстенах, макар да очаквах нещо подобно.
Но все пак друго бе да чуеш сумата, изречена на глас. Отново погледнах през прозореца и се зачудих как да представя многобройните предимства на къщата пред Джак.
- Не искам да те пришпорвам... - започна Кей.
Повдигнах вежди.
- Не ме гледай така - каза тя. - Това не е брокерски номер. Пазарът не е върховен, но подобна къща няма да е на разположение дълго. Ако можеш, накарай Джак да дойде да я види още днес следобед. Имам ключ, а собствениците ще отсъстват цял ден.
- Не съм убедена, че можем да си я позволим - отвърнах. - Не възнамерявахме да харчим толкова много пари.
- Говори с Джак. Ще съжаляваш, ако пропуснеш тази оферта.
Положението с недвижимите имоти в района на Залива е описвано неведнъж в ужасяващи подробности по националните медии и вероятно не е нужно да обяснявам защо двама души с нормални доходи (плюс борсови акции) се решават да обмислят покупката на къща за пет милиона долара. Ако човек не се бе уредил, преди бумът на високите технологии да качи цените до небето, можеше да му се наложи да пътува всекидневно чак от Лоди или Лос Банос, селца, които не се свързваха с градското охолство. И макар цените да се бяха понижили с около петнайсет-двайсет процента, притежанието на къща все още бе непостижимо за повечето хора от средната класа. Благодарение на астрономическите наеми, имаше много хора, работещи в сферата на обслужването, които бяха бездомни. Някои от тях спяха всяка нощ в автобуса, като пътуваха от единия край на маршрута до другия. Професори от университета живееха в кабинетите си. Учители, пожарникари и социални работници си събираха багажа и се изнасяха от района. Пропастта между класите се задълбочаваше и напомняше онази, довела до зловещия край на Николай и Александра, да не споменаваме кралете на име Луи.
Нямаше начин да не те измъчва гузната ти съвест, когато живееш в къща за един милион долара и имаш още няколко милиона в акции, които сякаш прогарят дупка в джоба ти. Е, Силиконовата долина не е точно Калкута, но ако забравим за парвенюшкото тупане в гърдите на техничарите, в повечето случаи подобни пари се дължаха основно на добър късмет. И все пак съществуваше онази великолепна гледка, цял акър* земя, място за собствен кабинет и...
Благодарение на Кей, когато се прибрах у дома, бях заредена с брокерски лафове и буйна страст.
- Джак - извиках, като отворих вратата. - Трябва да видиш тази къща.
Едва не добавих любимия израз на брокерите "направо е подарък", но застинах при вида на Патрик, който седеше до кухненската маса с баща си. Във въодушевлението си бях забравила, че той може да е все още у дома.
- Здрасти - поздравих жизнерадостно.
Джак ми се усмихна мило.
- Ще се присъединиш ли към нас?
- Здрасти - отвърна Патрик, без да ме погледне.
Джак сложи ръка на рамото на Патрик.
- Всичко ще се уреди, сине. Ще видиш.
Каквото и да бе това всичко, Патрик не изглеждаше убеден.
- Ще говориш ли с нея? - попита той баща си.
Джак кимна.
Патрик скочи на крака.
- Трябва да вървя - каза той. - Благодаря, че ме подслони снощи, тате.
После се завъртя към мен, но отново не ме погледна в очите.
- Бай - каза ми той лаконично.
- Бай.
Джак замълча за момент, след като Патрик излезе. Изпитах неприятното предчувствие, че ще чуя нещо, което няма да ми хареса. Не грешах.
- Какво става? - попитах колкото може по-весело.
- Седни - помоли ме Джак.
Олеле! Седнах.
- Патрик си е загубил работата - съобщи ми той.
Отново. Да, наистина из целия район непрестанно съкращаваха персонал, но подозирах, че уволненията на Патрик не се дължат толкова на срива в икономиката, колкото на дарбата му да настройва хората срещу себе си.
- Много съжалявам - казах.
- Имал разправия с шефа си - мрачно ми обясни Джак.
Патрик работеше в рекламна агенция. Беше част от екипа, който подготвяше телевизионни и радио реклами за младежката публика. Бях видяла една от тях случайно, тъй като Джак ми я посочи. Изпълнителният директор искал уникално озвучаване и екипът открил неизвестно хип-хоп парче. Намерили продуцента му, свалили текста и нагодили музиката към рекламата. Джак не беше съвсем наясно каква е била ролята на Патрик, но работата в екип си е работа в екип.
Преди това Патрик имаше разправии с шефа си в брокерската къща, а още по-рано пък бе решил, че учителството, за което се бе подготвял повече от година, не е подходящо за него. Джак плащаше наема му вече пет години.
- Лоша работа - казах неутрално.
Да си държиш езика зад зъбите, ставаше навик, макар и придобит не без усилия, когато човек имаше пораснали доведени деца.
- Да - разтърка очи Джак.
Изглеждаше изморен и разочарован. Отново. Напомних си, че грижовното му отношение към децата бе качество, на което се възхищавах.
- Работата е там... - започна той.
Усетих, че всеки момент ще чуя нещо крайно неприятно, и отказах да го улесня. Просто си седях и чаках.
- Наистина съжалявам, Лин - продължи той. - Проблемът е... Патрик иска да се върне да живее с нас.