В името на Измаил

В ИМЕТО НА ИЗМАИЛ

Джузепе Джена

БЕЛЕЖКА: Разказаните тук истории са изцяло литературна измислица. В тях се появяват реални имена на хора и обстоятелства в качеството си на чисто повествувателни елементи. Имената на фирми, институции, медии и политически фигури се използват единствено с цел да идентифицират фигури, образи и факти, свъзрани с обществените очаквания, така че те трябва да бъдат отнесени към една митологична сфера, която няма нищо общо с информациите или мненията относно обективната историческа истина за събитията или личностите - живи или покойници, - около които този роман заплита една чисто литературна фабула.

Първа част

НАЧАЛОТО

"Уотъргейт" ме завари неподготвен. Ставаше дума за изключително абсурдна операция. Налудничава. Сметките изобщо не излизаха. От това трябваше да заключа, че нямахме насреща един-единствен план за действие, колкото и лошо замислен да беше, а три или четири различни плана, скроени от различни хора. И всички те бяха успели драматично да се сблъскат. Когато залогът е висок, съвпаденията изобилстват. Шекспир, разбира се, е бил убеден в това. Не би могло да има друго обяснение за "Макбет" или "Крал Лир".

Норман Мейлър, "Призракът на Харлот"

Милано

27 октомври 1962

02:40

Мъжът, облечен в черно, спря, отвори вратата на колата, вдигна високо капака на багажника, потършува в тъмното и извади някаква торба. Застина и се огледа. Алеята беше пуста. Сляпа алея, без лампи. Изчака зрението му да се нагоди. Постепенно очертанията на нещата започнаха да изплуват. Съзря голямата входна врата. Избута я, издута и натежала. Отвъд нея се натъкна на заграждение. Покатери се и прескочи. Тръгна към стената. Вече опипваше оградата. Тя не беше особено висока. Отново метна торбата и чу падането й отвъд стената. Опря подметките си в мазилката, разядена от смога и потърси цепнатини с ръце, за да се захване. Сбърка, изкатери се с мъка. Достигна ръба на стената, замахна с крак и го яхна. Погледна от високото и остана с отворена уста.

Спортната площадка беше празна, но бяха оставили запалени прожекторите над терена за игра. Мачът по ръгби се бе състоял в късния следобед, преди няколко часа, но вече рано се стъмваше. Може би бяха забравили прожекторите. Те излъчваха мътна светлина. По площадката се стелеше мъгла, надигаща се от разбутаните и после наместени след срещата чимове. Гредите на вратите приличаха на високи, бели копия, насочени към снишеното черно небе. Едно призрачно място.

В основата на стената видя торбата - издута, със стърчащи краища, с неправилна форма. От нея се подаваше малка ръка, бяла като мляко, протегната към небето. Тогава скочи.

Приземи се. Спря и се ослуша. Вляво, недалеч от него, се чу неочаквано шумолене. Може би стъпки. Сигурно беше пазачът на стадиона. Обзе го тревога. Извади пистолета. Работата трябваше да се свърши каквото и да става. Насочи дулото към храстите. Шумът се движеше към него. Тъмнината фосфоресцираше, можеше да различи всеки лист поотделно. Приготви се. Храстът се разгърна. Почти натисна спусъка. После видя тлъстото набито тяло на огромен бездомен котарак. Котаракът продължи безразличен към него, приближи до торбата и започна да я души. Мъжът отдалечи котарака с крак, но животното изфуча. Той повторно го отбутна настрана.

Взе торбата. Потърси с поглед паметника с надписа и го откри, светещ зад гредите на вратата, близо до малката площадка. Всичко беше както в инструкцията. Продължи да стои като слят със стената. Разкаляният терен затрудняваше придвижването. Мъжът се задъхваше. Малката вкочанена ръка, която се подаваше от найлона, сочеше небето и се поклащаше при всяка крачка.

Стигна до паметника. Различи имената на партизаните, убити през 45-та. Приближи се до вкопания в пръстта постамент под надписа с имената. Големи кървавочервени букви изписваха думи на почит от града в памет на загиналите.

Трябваха му няколко минути, за да повдигне плочата. После започна да копае с голи ръце. Пръстта бе влажна и мека. Стори му се, че сякаш диша. Изкопа нещо като ниша. Пъхна там торбата, като се постара да притисне към дъното малката смъртнобледа ръка. Разстла останалата пръст. Доста се поизмъчи, докато постави плочата обратно. Ръката не се виждаше, но плочата беше килната от надигнатата пръст и част от торбата се подаваше навън. На сутринта щяха да го видят. Така беше добре.

Вдъхна мириса на чима трева от изкопаната дупка - корените бяха като тънки бели влакна и приличаха на червеи.

Мъжът се върна по стъпките си, като наблюдаваше как при неговото движение вратите на игрището за ръгби сякаш се движат.

Прескочи стената, мина през входната врата и се пъхна в колата. Пое си дъх и избърса потта от челото си. Потегли бързо и увеличи скоростта. Алеята бе пуста. Нито една лампа не бе запалена. В огледалото видя да се стопява нажеженият ореол от изкуственото осветление на спортното игрище "Джуриати". Отново здраво натисна газта и колата навлезе в мрачния лабиринт на Милано.

Измаил бе започнал своето дело. Това бе първият сигнал. Трупът на детето бе оставен.

Милано

23 март 2001

03:40

Стария пушеше своя житан и бе втренчил очи като омагьосан в мрежата на картата.

Американеца го шпионираше иззад прозореца, но Стария не можеше да го види.

Не завиваха вече цигарите с онази жълтеникава хартия "с цвят на царевица", с която бе свикнал. А имаше и филтър. Димът се изкачваше синкав на фини спирали, ефирен и прозрачен. Колкото повече го гледаше Стария, толкова повече се очароваше. Понякога този накъсан и сложен поток приличаше на гипсов или на уравнение, придобиващо форма, или на дух, чист дух. Сепна се. Студено беше. Сградата, която наблюдаваше, бе тъмна. Неонът над преддверието бе гръмнал, проблясваше на интервали, и на Стария му се струваше, че чува цъкането на мрежата, която палеше газта. Струваше му се, че е там, под повредения неон. Виждаше входната врата с помътнелия и размито сребрист от годините алуминий, тясното стъпало от груб камък, изтрито от годините. Виждаше дори мокета, който някога е бил червен, сега потъмнял и олисял, протрит в средата. По-нататък, може би към асансьора, имаше някакво обзавеждане. Кой знае дали беше истинско? Може бе беше някакъв пластмасов макет, оставен там непотребен и забравен да събира прах.

Преди да падне мракът, той забеляза много хора да влизат и излизат от огромната врата. Американеца обаче бе направил така, че да не бъде видян. Трябваше да разбере дали Американеца е бил вкъщи, когато бе пристигнал той, Стария. Достатъчно беше само да има търпение, да се сгуши малко в палтото си, да надвие влагата с житана и рано или късно онзи щеше да излезе. Другояче щеше да бъде, ако Американеца не си беше вкъщи. Никой не можеше да гарантира, че ще се върне в апартамента, въпреки че му подаваха информация от сигурни източници. Американеца обаче се местеше бързо. Винаги беше нащрек. Една седмица по-рано, когато пристигна в Италия, се опитаха да го спипат на летището. В тоалетните. Бяха влезли двама. Обикновено така се прави, добре бяха подготвени. Всичко беше правилно. Него, Стария, го нямаше. Беше се ограничил само да координира операцията. Когато влезли в тоалетните, двамата изчакали да няма никой друг, освен Американеца. Проверили под вратите на всеки клозет. Нищо. Изчакали, може би оня си е вдигнал краката. Там сбъркали. Това било огромна грешка. Трябвало е да направят така: единият да остане в мъжката тоалетна, другият да отиде да провери женската. Не са могли да установят, че в мига, когато са завили зад ъгъла към тоалетната, Американеца наистина е влязъл в женското отделение. Не са могли да проверят, не са искали да ги забележи онзи тип, трябвало е да избегнат всякакви подозрения. И добре са направили, но само наполовина. Останалата половина въобще не са свършили. Изчакали, после разбили вратите. Нищо. Тогава разбрали грешката си. През това време Американеца се изпарил, изсулил се от женската тоалетна.

Точно след тази грешка, след като бяха изгубили Американеца, Стария реши лично да участва в операцията. Бяха му дали снимката, направена предпазливо, докато Американеца свървал в коридора към клозетите на Малпенса. Кучи син. С типичното лице на онези, дето дъвчат дъвка. Все същият поглед открай време, погледът на всички американци - празен, волски, с две задоволени очи, които не изразяват нищо, като изключим смътното чувство, че демонстрират превъзходство над всеки. Косата му - червеникава, биеща на русо - покриваше взелото му да оплешивява теме. Американското лайно носеше зелено непромокаемо яке и ръчна черна чанта от синтетика. Кой знае дали не беше усетил, че са го снимали? Не бяха го убили, но поне го бяха снимали. Което си беше все едно наполовина да го убият.

Доста усилия обаче хвърли, за да разбере къде е. Трябваше да е в Милано, това беше очевидно. Имаше да довърши поне две неща. Информациите по този повод бяха объркани. Но не беше проблем да се установи какво би трябвало да прави Американеца. Достатъчно бе да разбере каква работа има той с Измаил. Беше на неговите заповеди, това бе сигурно. Трябваше да го намери и да го премахне. Американците щяха да изпратят друг, но от онова, което можеше да се разбере сега, главното събитие, заради което Американеца бе дошъл в Милано, наближаваше. Измаил искаше да удари в Милано, и то веднага. В края на краищата не беше толкова сериозен фактът, че Американеца бе избегнал клопката. Реалният проблем беше все пак да го намерят. Източниците не успяха да открият някаква информация за това какво прави, тъй като не можеше да се разбере къде е. Първо трябваше да го локализират, а после оставаха два варианта: или веднага да го убият и да чакат да дойде друг, като убият и него, докато не е минала датата, определена от Измаил, или да го следят, да видят какво ще направи, за да разберат смисъла на операцията, заради която е дошъл, и едва тогава да го ликвидират.

Накрая го бяха намерили. Стария бе работил на практика без прекъсване, за да открие следа, някакъв знак за присъствието на Американеца. Беше мобилизирал и своите лични източници, алтернативни и не така ефикасни като на Службата, но пръснати навсякъде - цяла мрежа от широки брънки, макар и случайни, така че и оттам би могъл да дойде някакъв резултат. За шест дни той си бе отпуснал само двайсет и два часа сън. "Скоро ще свикнеш. Мислиш, че камъкът няма съвест ли? Мислиш, че е безжизнен и скован, но не е вярно. Дори и камъкът чувства. И чувства повече и по-добре от нас. Той е нащрек, защото се е спотаил неподвижно. Това е съдба - когато най-малко очакваш, се спъваш в него" - бе казал Стария на момчето, изпратено от Службата да стои неотлъчно до него. Беше му направо като воденичен камък. Знаеше много, защото трябваше да информира, да контролира едновременно и Американеца, и самия Старец. Винаги беше така, когато ставаше дума за Измаил. Защо най-после Службата не им се довереше? Ех, ако ставаше дума за наемник... Стария се усмихна - наемник на неговата възраст... Той работеше за тях от години, защо да не им се довери? Зелено беше момчето, прекалено младо. Но сега това нямаше значение. Беше мъртво. Именно момчето откри Американеца. То прие телефонното обаждане, докато Стария бе полегнал за два часа. Чиновникът от американската библиотека се бе обадил и бе казал просто: "Тук е." Беше там. Стария добре знаеше, че агентите на Щатите често използват американската библиотека, за да изпращат съобщения. Трябва обаче да се бе случило нещо внезапно и непредвидено, защото обикновено агентите нямат нужда да комуникират помежду си. Идват, свършват си работата и си отиват. Дори когато работата е продължителна, сложна, многопластова, като онази, която трябваше да свърши Американеца. Момчето не му бе мислило много. Беше оставило съобщението, без да буди Стария, и бе отишло лично да види какво става. Смахнато тъпанарче, какво ли толкова е искало да направи това момче? Да излезе на светло, може би. Типично. На трийсет години е така... Когато Стария се бе събудил, бе прочел съобщението и се бе втурнал към библиотеката. Американеца в онзи момент тъкмо излизаше от тоалетната и се оглеждаше. Добре, че той, Стария, беше практически невидим - един обикновен, невзрачен човек. Преди всичко стар. Какво да се плашиш от един старец? С блед цвят на лицето, уморен вид, очила с олекотена рамка, рядка брада, черно палто - баналност, въплътена в човек. Беше се завъртял предпазливо между масите с компютри за справки. Американеца се отдалечаваше. Стария изчака да излезе от зрителния му обсег, да не може да контролира входа на тоалетната. Момчето беше с раздробен череп, още с влизането се бе свлякло на тоалетната чиния на втората кабина. Нямаше време. Стария бе излязъл от вратата на тоалетната спокойно и с умерена крачка се бе отправил към вътрешната стъклена врата, надзъртайки през прага към улица "Данте". Беше погледнал наляво, после, обръщайки леко глава, за да види дали вдясно няма следа от Американеца. Той се оказа точно там, вдясно. И го гледаше. Стария веднага бе хванал наляво, без да спира, освен за малко, по стълбичките. Усещаше тръпката от погледа на Американеца с палтото на гърба си. Беше извадил телефона си и бе повикал двамата агенти, които поиска да му изпратят - те стояха облегнати на парапета на станция "Кордузио" на метрото. Американеца трябваше да излезе оттам. Не трябваше да събуждат подозрения у него. Разбира се, трябваше да го проследят, но за малко. По една-две минути всеки. Да изчакат да се срещне с някого. Ако наистина се срещнеше с някого, трябваше да проследят и него. И да го изстискат. Да им каже къде е Американеца. Но все пак за предпочитане беше да го изгубят от поглед, да го оставят да се махне. Така или иначе сакатлъкът беше станал. Трябваше да се надяват да не смени мястото си на живеене. Да го пречукат на улицата, не можеше и дума да става. Трябваше да го улучат в главата, а той не би позволил на никого да се доближи толкова, че да стреля в главата му.

Стария бе имал право за всичко. Вече повече от трийсет години работеше с разузнаването, което пък разследваше Измаил. Човекът, когото Американеца беше срещнал точно на стъпалата на подлеза между катедралата и улица "Торино", беше пакистанец или индиец, а може би англичанин. Огромен, но някак отпуснат. Беше предал една малка чанта на Американеца и му бе говорил няколко секунди. После Американеца се бе отправил към метрото. Пакистанецът пък се бе изкачил към улица "Торино". Двамата от Службата не искаха да дадат право на Стария, и настояха да продължат да следят Американеца, като изоставят другия контакт. Стария бе им изкрещял по телефона. Беше побеснял. Успя да ги убеди. Беше им казал да оставят всичко, когато стане ясно, че пакистанецът се отправя към "Мисори". Онези не искаха да напуснат. Стария бе казал, че ще им счупи главите и на двамата. Тогава те си тръгнаха. Той се бе показал над "Мисори" от балкона на църковната книжарница. Веднага видя идиота пакистанец - той се въртеше, явно се опитваше да разбере дали някой го следи, след като се бе срещнал с Американеца. Стария беше започнал да го следи. А пакистанецът - по-непохватен, отколкото човек може да си представи за някоя американска връзка - бе тръгнал по улица "Дзебедия" - една на практика пуста улица. Голяма грешка. Стария бе поел подире му, плътно след него, говорейки силно по мобилния си телефон на италиански, пресмятайки, че ще доближи човека точно срещу една отворена врата. После внезапно го бе блъснал вътре в тъмното. По онази уличка няма портиерни. Само тъмнина в усойните сутерени. Беше извадил пистолета. Пакистанецът още се мъчеше да проумее какво става, като се опитваше да стане, лазейки. Огромен и тромав. Стария веднага го бе прострелял, хладнокръвно, беше му раздробил коляното. После му бе напъхал дулото в устата. Беше му казал на английски: "До три да си ми казал адреса на Американеца! Едно. Две..." Онзи запелтечи. Беше извадил дулото. Пакистанецът бе казал: "Улица "Падуа"." "Номерът!", бе креснал Стария. Другият печелеше време. Стария бе започнал отново да брои. На "три" се канеше да стреля, въпреки че улица "Падуа" беше достатъчно. Но пакистанецът мълчеше. Наистина, откъде го бяха намерили този? Невероятно! Невероятно бе, че Измаил бе наел подобен имбецил. И освен това пакистанец. Накрая той бе казал "53" и Стария бе стрелял.

Тялото на момчето в американската библиотека бе прибрано от следващата смяна. Стария се бе втурнал към улица "Падуа" 53, макар че не можеше да знае дали Американеца се е върнал или е напуснал поста си. Той, Стария, какво би направил на мястото на американския лайнар? Щеше да се върне. Ако не се върне, означавеше да се движи, да прибегне до друг контакт или да пренощува в хотел. Хотелите на курвите бяха регистрирани - за миг стигаха до всеки, който прекарваше нощта в хотел с курви. Всички легални хотели бяха регистрирани, и то в мрежата. За един час кръстосано търсене можеха да намерят всеки, който трябваше да бъде намерен. Хотелите с повече от четири звезди се регистрираха по същата система. Американеца не ще да е идиот. Пакистанецът да, той беше идиот, Американеца - не. По-добре да се върнеше там, където си беше. Да изчака. Но при условие, че провери, че никой не го е проследил. Да, Стария щеше да отиде лично на номер 53 на улица "Падуа". На седемдесет години инстинктът вече се е превърнал в разум и човек трябва да му се доверява.

Зад едно стъкло, скрит в тъмното, Американеца наблюдаваше Стария и от време на време се обръщаше да погледне вързания до него човек, седнал на леглото. Беше "идентичен" с него - двойникът на Американеца, който трепереше в тъмнината.

Стария чакаше вече осем часа. Беше четири сутринта. Небето светеше със странна светлина, която имаше равномерен цвят, разсейващ дори слабата оранжева светлина на лампите, висящи над улицата, на три метра над асфалта. Четири и десет.

Четири и двайсет.

Една прозявка. Студено беше, дъхът ставаше на пара.

Пет без четвърт.

Без десет.

Без пет.

Американеца излезе от входната врата.

Стария помръдна в сянката. Беше на двайсет метра, от другата страна на улицата. Прицели се в главата. Американеца носеше през рамо същата черна чанта от снимката, същото зелено яке. Оглеждаше се, приличаше на ходещ мъртвец. Явно беше уплашен, пренапрегнат, защото следобеда в библиотеката не бе така блед.

Стария стреля.

Американеца се свлече като торба с лайна. Стария ускори крачка. Американеца беше мъртъв, паднал по очи на тротоара. Стария изстреля още един куршум отблизо, в тила. После се огледа. Никой. С върха на крака, усещайки през обувката костта на скулата, той отвърна лицето на Американеца. Имаше ужасено изражение. Странно. Лицето изглеждаше потресено. Почти не можа да го познае - заприлича му на някой друг. Но беше разбираемо в края на краищата. Това беше маската, с която човек оставяше всичко, последната мимика, финалът. Стария се усмихна вътрешно и си тръгна пеша - най-спокойно.

Седем минути след изстрела от голямата входна врата излезе истинският американец. Първо се огледа бързо, после се сниши. Нищо. Стария си бе отишъл. Приближи се до двойника, който му бе осигурил Измаил. Беше мъртъв, лицето му бе застинало в гримаса на ужас. Още веднъж Измаил се бе показал като перфектен. Гримът на двойника беше успял. Американеца се привдигна, отдалечи се с бързи крачки от трупа, в посока, обратна на онази, в която бе видял да се отдалечава Стария.

Втора част

ИЗМАИЛ

"Ето мотото - онова, тайното - на книгата: "Аз не те кръщавам в името на... А останалото допишете вие."

Херман Мелвил в писмо до Натаниъл Хоторн

ИНСПЕКТОР ДАВИД МОНТОРСИ

Милано

27 октомври 1962

04:30

"Заради тези съсипители на семейства, които предизвикват смут в социалните съсловия, биват обезсмисляни законите за раждането и семейството. А ние знаем, че хората, чиито семейни устои са били унищожени, ще отидат неизбежно в пропастта. Господи, ние изпадаме в тежка вина, защото сме на път да убием нашите поданици от жажда за удоволствия и власт."

"Бхагавадгита"

Протегна широко ръце и отвори уста да се прозине, нещо като ням вик в тишината. Видян в гръб в бялата кухня, с разтворени обятия срещу тъмния фосфоресциращ прозорец, инспектор Давид Монторси беше едно видение, един домашен Христос, очертан в полусянката насред Милано, скрит у дома си. Беше четири и половина сутринта, невъзможният час, часът на безсънието. Давид Монторси разтегна долната си челюст, протегна докрай ръцете си, после се отпусна и рухна в лекия стол, псувайки безсънието си, като се облегна с лакти на масата от гетинакс. Кафето не завираше. Жена му продължаваше да спи в другата стая.

От две години безсънието го съсипваше. През деня беше като призрак. Мисълта за сън се бе забила като пирон в мозъка му. Имаше само една мисъл и си я повтаряше непрекъснато: "Каква досада..." Изобщо вече не се питаше защо не може да спи, защо всяка нощ трябваше да се бори с тази сляпа дупка. Не беше съвсем буден, но и не спеше. В шест щеше да е разбит, щеше отново да заспи - един трескав, изтощителен сън. До осем. Кафето все още не завираше. Давид се подаде в спалнята на жена си и надзърна да види своята половинка - блестящо бяла сред белите чаршафи, - която спеше и нищо не разбираше. Той й завиждаше от прага, завиждаше й за съня. Лекото припукващо дишане в неподвижната тъмнина на стаята, едно леко "крак... крак"... Спеше. Почти я мразеше...

Кафето се качи горе. Изпусна въздишка, изпълнена с обвинение. Кой знае към кого? Може би към онзи, който беше по-виновен за това двегодишно безсъние? Изправи се. Беше колос - метър деветдесет и четири висок, деветдесет килограма. Сипа си кафе в чашата и се върна да се тръшне на масата. Имаше тъмни очи, почти безизразни (на изпита за присъждане на звание в Следствения отдел бяха му правили допълнително изследване и бяха отсекли: "Очи на психотик.") Усмихна с в тъмното. Кожата му беше бледа, ходеше гладко избръснат. Още една неприятност - ако имаш лице на момченце, кой би те взел насериозно?

Разбърка захарта в чашата. Бежовата пяна на кафето придобиваше причудливи форми. Това последните дни на света ли бяха? Давид продължи замислено да гледа водовъртежа от пяна. Кенеди и Хрушчов бяха готови за унищожителна война. В тези дни вестниците приличаха на бюлетини за близкия край. Ракетите в Куба бяха предизвикали верижна реакция. Бяха ли тогава на прага на война? Давид обърна поглед към млечното небе през прозореца. Щяха ли да избухнат атомните бомби? Видя небето да избухва, да става червено, синкаво, черно. Хората говореха само за това. Избухва, избухва третата световна война. Давид се усмихна. Отпи глътка кафе. Отвратително. Майната ти, Хрушчов, майната ти, Кенеди!

Помисли за жена си Маура. "Според мен това е въпрос на химия - бе казала тя веднъж. - Принудени сме да се обичаме заради химията. Привличаме се като магнити." Някога си повтаряха това непрекъснато. Откога не си го бяха казвали? Нещо се бе променило. Маура беше бременна. Толкова много искаше дете, а сега изглеждаше смълчана, отчаяна, отчуждена. Детето ли бе виновно за това? Прогони тази мисъл.

Всички спяха, освен него.

"Майната му!"

Върна се в спалнята. Маура продължаваше да спи. Давид се замисли за болестта, която я поваляше от време на време. Откакто забременя, кризите бяха спрели. В началото той ги бе взел за епилепсия. Бяха страшни кризи, силни нервни припадъци, които траеха часове и бяха опустошителни. Тя плачеше, плачеше и плачеше. У нея напираше една безутешност, толкова дълбока, толкова яростна, че Давид се бе почувствал потресен и също бе взел успокоително първия път, когато Маура бе получила криза пред него. Винаги им беше трудно да говорят за това... Тя беше ужасена - буквално - от мисълта, че полудява.

Той се изпълни с нежност.

Наведе се над нея и я загледа как спи. Излъчваше бледо сияние.

Разгада положението на стрелките на будилника. Шест часът. Подуши топлия въздух, пропит от сън, сякаш далечен привкус на мускус, розов храст в тъмнината. Повдигна нежната ръка на Маура, положи я върху гърдите си и въздъхна за предпоследен път. Скоро сънят без сънища го облада.

Телефонът иззвъня тежко в шест и половина. Беше централата на Следствения. Бяха открили труп на дете на игрище "Джуриати".

АМЕРИКАНЕЦА

Милано

23 март 2001

05:30

"Онзи, който мисли, че е убил, и онзи, който мисли, че убива - и двамата грешат."

"Бхагавадгита"

Американеца вървеше бавно, в обратна посока на онази, в която се бе отправил Стария, след като бе стрелял по двойника му. Номерът с двойника бе минал. Измаил бе страхотен. Бяха използвали двойници навсякъде и винаги. В Панама, когато трябваше да охраняват "ананасовата муцуна" Нориега, и трябваше да накарат света да повярва, че е мъртъв. В Хондурас, когато арменецът Лачинян се опита да свали с преврат Роберто Суасо Кордоба и откриха двойника в една нива под аренда в северната част на страната. Годината, в която Кисинджър се обърна към Израел да поиска помощ от Тел Авив за Претория и за тази цел имаше нужда от двойник на южноафриканския премиер Джон Ворстер - бивш нацист - който отиваше да положи венец пред Яд Вашем, за да почете паметта на жертвите на Холокоста - точно той, който беше унищожил десетки евреи. Двойниците умираха във всички случаи. Той, Американеца, беше винаги там. Преди нападението, преди да бъде произведен последният изстрел, напрежение, подобно на електрически заряд, стягаше стомаха му и почти докарваше сълзи в очите му. Никога не можа да свикне. Веднъж той самият трябваше да довърши един двойник, ранен, но не смъртно, от двама палестинци, докато се преструваше, че му помага. А този път, завърнал се в Италия заради Измаил, за да му помогне и да го направи още по-вездесъщ, самият той бе имал нужда от двойник. И Измаил му го бе осигурил.

Беше усетил Стария в американската библиотека на улица "Данте". Колко ли пъти бе действал вече в Италия? Десетки - вече не ги броеше. Италия... Говореше свободно италиански, без акцент, защото в Централата смятаха Италия за приоритетен район, поне до началото на деветдесетте години, и обучаваха агентите да говорят перфектен италиански. После Италия я оставиха настрана, окончателно. Сега в страната бяха англичаните. Беше и Измаил. Оставен сам на себе си, винаги изплъзващ се, Измаил беше великият понтифекс, новият папа, водачът, онзи, който спира и ускорява хода на времето по своя воля. Измаил имаше нужда от него, поиска помощта му и той, Американеца, бе дотичал незабавно в Милано, където Измаил подготвяше нова операция. Американеца почти шептеше, шептеше думите, които се повтаряха по адрес на Измаил: "Да благодарим на Измаил, защото без него щяхме да сме нищо."

Той бе създателят и унищожителят.

Стария беше се появил зад гърба му на изхода на американската библиотека. Американеца трябваше преди това да елиминира момчето. Бяха го засекли, затова сега го локализираха, трябваше да действа мигновено, трябваше да ликвидира момчето, което внезапно се бе озовало в библиотеката. И трябваше да го ликвидира веднага, без да мисли. Измаил казва, че импулсът е програмиране - да следваш инстиктите си, е бърз начин да получиш справедливост, и то на разумно ниво. Беше стрелял със заглушител. Докато затваряше вратата на тоалетната, дочу кълколенето на кръвта, която изтичаше от устата на момчето, малки гъсти изригващи мехури. Кой знае дали момчето беше италианче. Никакви документи. Между двайсет и пет и трийсетгодишен. Неприятелите на Измаил се множаха и всеки път ставаше все по-трудна задача да се спаси. Стария го търсеше с поглед, бе го разбрал веднага щом излезе от тоалетната. Не бяха се погледнали, но се бяха засекли с периферното си зрение. Вероятно Стария не бе видял момчето, но моментално бе разбрал - той беше човек от занаята.

Няколко минути след това на станция "Кордузио" бе установен контакт с друг пратеник на Измаил. Не можеше да не се срещне с него. Беше като тапа в гърло на бутилка - да не отиде на срещата, означаваше да загуби връзка с Измаил. Беше излязъл бързо от тоалетната, нарочно беше игнорирал Стария. Беше се надявал да го последва. Щеше да е по-лесно да се отърве от него навън, в някоя от пресечките на улица "Данте". Познаваше зоната. Но Стария не бе захапал, наистина беше от занаята. Беше се свързал с емисаря на Измаил - един пакистанец или цейлонец, а може би индиец. Мъжът бе съобщил закодирано на Американеца адреса, на който да отиде, за да говори направо с Измаил. Американеца не бе убеден до последния момент дали трябваше да убие пакистанеца? Трябваше ли да заличи всички следи? После си помисли, че пакистанецът нямаше как да знае нищо за него, нямаше как да знае нищо за кода, така че не можеше да знае и предназначението на адреса, който му бе съобщил. Измаил е страхотен. Но всъщност Американеца грешеше. Трябваше да се отърве от пакистанеца. Очевидно Стария го беше засякъл, явно пакистанецът знаеше нещо. Възможно е Стария да го е убил, след като е изцедил от него информацията. Враговете на Измаил се плодяха като озверели животни. Пакистанецът беше проговорил. И тогава Стария го бе догонил на улица "Падуа".

Измаил тъкмо навреме му бе осигурил двойник. Стария се хвана. Всички се хващат. Винаги.

ИНСПЕКТОР ГУИДО ЛОПЕС

Милано

22 март 2001

22:40

"Когато се отдава внимание на обекта на чувствата, се поражда привързаност. От привързаността възниква желание, а от желанието - сприхавост.

От сприхавостта тръгва объркване, от объркването - загуба на паметта, от загубата на паметта - отслабване на разума, а човек, лишен от разум, тича към своята гибел."

"Бхагавадгита"

Лопес се бе върнал у дома в десет. Нямаше желание да яде. В хладилника имаше само замразени храни като "Финдус - танци в тигана" - каква гадост! Какво беше взел този път? Пиле. Да, пиле със зеленчуци. Бяха кубчета замразена мазнина с влакна от бяло месо, парчета чушка и син домат, твърди като лунни камъни. Нямаше желание да се хване да готви дори и замразените храни. Влезе в един "Макдоналдс" близо до дома си.

Целият район смърдеше на "Макдоналдс". Беше сладникава миризма на прекалено подсладено хлебче, изпечено повече от необходимото, леко намирисващо на свинско, като месо от неотлежал колбас, доближаваща се до смрадта на стара урина в някои обществени писоари. Това беше единствената осветена зона на алеята, заедно със жълто-сините отражения на "Блокбъстър". Вътре имаше само момченца. И негри. Момченцата дъвчеха големи залъци с уста, пълна с жълтеникав сос, докато с едната ръка натискаха бутоните на мобилните си апарати с безизразни очи, втренчени в дисплеите на телефончетата. Или пък си пробваха музикалните сигнали - те бяха изнервящи. Негрите пък седяха на групи, говореха тихо и се оглеждаха. Всички негри забелязаха Лопес, като влезе, и млъкнаха. Той си взе само картофки и една кока-кола. Кока-колата беше много разводнена, пълна с лед. Остави я отвратен след първата глътка - миришеше на препарат за пране. Картофките бяха студени, изпържени само отвън, а вътре бяха нишестени и белезникави. На хартиената салфетка Лопес прочете инструкции как да спечели пътуване до Куба. Силуетът на куклата на "Макдоналдс" беше с гръб към него и имаше широк, жълт задник. Мъжът от охраната дори не беше забелязал Лопес, не гледаше негрите, гледаше бясно шарещите по телефоните ръце на момченцата. Уморен филипинец прекарваше влажен парцал по светлия под. Навън пушеха. Остави и картофките, излезе, сгуши се в непромокаемото си яке и се отправи към "Блокбъстър".

"Блокбъстър" будеше погнуса.

Тук бяха новите касети: Алмодовар, Брус Уилис, Ед Нортън, Никълъс Кейдж. Всеки път когато разтваряха широко входната врата, излизаше непоносима жега и дразнещият глас на една блондинка, която говореше от трите телевизора, овесени от тавана на магазина. Никаква касета.

Китайският ресторант под дома му беше затворен. Чуваше се шумът от камиона, който миеше улиците, откъм дъното, вероятно спрял зад ъгъла. Пъхна ръце в джобовете си, потърси ключовете и отвори вратата. После размисли.

Измина пеша надлеза до Инспектората на улица "Рипамонте" - огромен и празен мост над железопътната линия. Кривна надясно по една тъмна уличка, която миришеше на пикано и гнило. В дъното на улицата хората крещяха. Всички бяха много млади, но Лопес не спря да ги погледне. Пререди опашката, проби си път до първия охранител (един набит тип с остра брадичка, с вид на метис със сплескано червено таке на главата) и влезе. Това бяха заседанията "Дженерали" и всички охранители добре познаваха Лопес и знаеха, че е полицай, при това важен, и го пускаха да мине. "Дженерали" бяха един от най-посещаваните локали в града. Там се изнасяха концерти, организираха се празници, чествания. "Там е пълно с кучки", така казваха на Лопес, когато разказваше, че е бил в заведението. Той оставаше седнал на ръба на дансинга, където, бледи от блицлампите, бездушните тела на млади и някогашни млади, танцуваха точно до барплота, облян от светлината на белите прожектори, където наклякали хора от рекламата, маркетинга, интернет и връзки с обществеността си бъбреха френетично... Лопес ги наблюдаваше, без да ги вижда. Висеше на едно барстолче, висок и сух, с чаша в ръка, пълна с нещо като "Куба либре", плакнещо се в лед, с очи, от време на време втренчени в самия лед, оглушал от музиката, чиито басови акорди бучаха и го блъскаха в гърдите. Стоеше така по два часа. Почти никога не намираше жена, защото освен всичко друго, там имаше повече момиченца, отколкото жени, а жените, които бяха там, работеха почти всичките в рекламата или като пиарки, а Лопес не обичаше жени, които работеха в рекламата или като пиарки.

Друг път се дрогираше.

За да се дрогираш с гъби, направи следното. Вземи от онези гъби дето съдържат псилоцибин - няма да ти размътят съзнанието, няма да го помрачат, струват доста и не се намират лесно. Гарантират ти едно пътуване не повече от три часа и не увреждат мозъка. Напротив - субстанцията се поглъща равномерно от цялото тяло, както от панкреаса, така и от мозъка. Ще ти отмалеят краката, ако ядеш такива гъби. Гъбите въздействат и се изпаряват, така че накрая си невредим. Обаче ги изсуши. Направи така: 6-10 часа ги дръж в газова фурна на ниска температура (шестдесет градуса е добре). Извади ги от фурната. Трябва да ти заприличат на соленки, да не са меки или порести. По-добре е да ги затвориш във вакумирани пластмасови торбички, но никога повече от пет грама наведнъж. Постави торбичките в херметически контейнер и ги замрази. Не замразявай пресни гъби, без да си ги изсушил: студът ги превръща в черна лепкава каша. В краен случай ги сложи в отделението за зеленчуци на хладилника, но за не повече от десет дни. Изяж ги. Изчакай. След половин час се опитай да стоиш неподвижен - гъбите имат ефект. Това си ти, нищо друго. Излизаш от съзнателен сън, опиянен и уморен, само след три часа.

Можеш да се върнеш у дома.

Лопес държеше гъбите в десния джоб на сакото си. Поръча си "Куба либре". Поиска малко лед. Сипаха му кока-кола и ром върху десетина кубчета лед. Седем момичета и момчета работеха зад бара, заслепени от бялата светлина. Мятаха ръце, завъртаха тела, движеха китки в непрекъснат ритъм, ускорявайки го в края на всеки коктейл. Носеха бели фланелки, бяха бледи: четири момчета и три момичета. Лопес погледна с крайчеца на окото си гърдите на момичетата: те не танцуваха, оставаха си неподвижни, не следваха тръскането на телата, които се люшкаха и клатеха. Всички се усмихваха с фалшиви усмивки. Лопес се отправи с коктейла към тъмната зона.

Хапна от гъбите, наистина приличаха на соленки - кафяви. Повече от три часа виждаше само замъглено някакви бездиханни хора. После се сепна и си тръгна. Върна се у дома пеша, замаян. Нямаше курви. В два и половина беше в леглото и заспиваше. В шест сутринта звънна електрическият звънец на гадния телефон. Бяха убили някакъв на улица "Падуа".

ИНСПЕКТОР ДАВИД МОНТОРСИ

Милано

27 октомври 1962

07:00

"Традициите твърдят за Безсмъртните, че хризантемата произвежда - много рядко - едно червено семе с невероятни свойства. Един ден едно момиченце изяло едно такова семе "и веднага полетяло, отнесено от вятъра". Малко след това то "изчезнало в синевата на небето - първо главата, а после и краката"."

Йоан П. Кулиано, "Пътуванията на душата"

Игрището за ръгби "Джуриати" в ледената сутрешна киша в Милано - един вдлъбнат леген с кал и мъгла с мътен отблясък. Празно.

Краката се заплитаха, калта беше лепкава. На други места тъмна ледена кора прилепваше към земята и се трошеше под тежестта на Монторси. С усилие напредваше. Освен това земята пушеше. Все пак беше седем сутринта. При това в Милано.

Един смешен подофицер (около петдесетгодишен), който псуваше на всяка крачка, проправяше път на Монторси. Рискуваха да се подхлъзнат. Тинята надвишаваше подметките, цапаше кожата на обувките. Приличаше на лайна. И двамата пъшкаха, един зад друг. Монторси, пазейки се от туфите трева, побеляла от мраза и от мазните следи, оставени от полицая на две крачки пред него, потърси с поглед гредите на вратите на игрището. Те се подаваха от мъглата като огромни наклонени бели стрели. Пръстеновидната писта около игрището бе кафява и утъпкана изгорена земя.

Пристигнаха запотени до звънеца за публиката: четирима агенти, една жена с престилка и зеленикави ботуши, посиняла и раздърпана, и един нисък, набит мъж с протрито синьо яке и двама прошарени лекари със сиви палта и филцови шапки и двама работници в бели гащеризони, изцапани с кал по ръкавите. Подофицерът, който вървеше пред Монторси, стъпваше по-енергично и вече се задъхваше. Присъстващите бяха се извърнали към тях. Монторси различи очите на всички едновременно и докато ги гледаше втренчено, те се пръснаха надясно и наляво към оградата. В краката на групата - един искрящобял чаршаф, абсурдно чист насред калта. Под чаршафа се видя как мръдва или трепва безжизненото тяло, което се криеше там.

Беше вятърът. Развяваше чаршафа и отдолу можеше да се различи една сплескана, свита, неправилна форма. Русоляв, побледнял от студа, недообръснат агент излезе напред. Монторси забеляза прясната кал, която покриваше обувките на полицая. В началото почти не го чу. Гледаше упорито неясната форма под почти синкавото искрящо платно.

- ... към шест часа. Това са пазачите на "Джуриати", всяка сутрин го правят.

- Правят какво? - сепна се Монторси.

- Проверка, инспекторе... Казах ви, пазачите на игрището. Всяка сутрин в шест започват да проверяват пистата, самото игрище и мястото зад гредите, където се намираме сега. Рутинна проверка.

- А днес?

- Както ви казвах, инспекторе, днес към шест часа господинът... Как се казвате? - попита той набития човек с мръсното яке.

- Реди. Нело Реди - отговори той. - Това е жена ми Франка. И тя дойде веднага да види.

- Значи, инспекторе, за да няма объркване, тук, под оградата, точно на ъгъла на участъка, онзи откъм североизток, през 1945 година са били разстреляни четиринайсет партизани. След края на войната са им направили паметна плоча. Ето тази.

Плочата беше вертикална, от неизгладен камък. Замърсена.

- Тук можете да видите имената. Но това не е плочата, която ни интересува. Работата е там, че близо до нея са поставили допълнително паметник от мрамор. Той е от гражданите на Милано. Пазачът казва, че под него няма нищо. Под него не са погребани партизани. Няма нищо, трябва да има земя, само земя. Ами, тук е...

- Какво тук?

- ... ами, нали това ви казвам... Тук, под плочата на паметника са намерили тялото.

Монторси погледна недълбокото изкопано място. Изровената пръст образуваше къдрави твърди бабуни кал. На един метър от мястото - килната, изтръгната - лежеше мраморната плоча, която трябваше да лежи под имената. На няколко сантиметра от дупката чаршафът вибрираше на вятъра. Беше излязъл силен, напорист вятър. Монторси надзърна през рамо към игрището. Лепкавата мъгла бе изметена, тревата беше сива, небето набраздено от ниски облаци с форма на разхвърляни виолетови юмруци. Гредите на вратата за ръгби бяха високи, добре очертани. Щеше да вали.

Монторси зарови ръка в косата си, без да я усети. Допирът му беше почти анестетизиран от студа и влажния вятър. Обърна се към пазача:

- Вие ли намерихте трупа?

- Ами да, да... Аз обикалям стената, всичко наоколо. Не е много висока, ако някой иска, може да я прескочи. Но...

Дясното му око се изместваше, беше кривоглед. От носа му се стичаше прозрачна течност. Една капка бе изцапала избелялата му дреха.

- Ами, какво искате... За крадене няма нищо. Но има плоча, нали? Човек никога не знае. Аз затова винаги обикалям. Има го в договора ми. Трябва да го правя.

- А днес? И днес ли го направихте?

- Е да де, днес също. Идвам аз, не може да се каже, че беше много светло. Тук, на "Джуриати", е влажно. Вдига се мъглата. И вечер също. Да знаете какви болки имам... Както и да е, веднага видях, още отдалече, че плочата на земята е изместена. Никой никога не беше я пипал, откакто е поставена. На мен бяха ми казали, че вътре няма нищо. А защо пипат тогава, като няма нищо? Само за да направят беля, дори нещо като атентат, знам ли... В тия времена... Все пак тези са били партизани. Защо трябва да го правят? Тук няма погребани партизани! Има само плоча с надпис...

Монторси се усмихна вътрешно. Пазачът се заплиташе в разказа си.

- Та, идвам аз тука и плочата с надписа наистина - преместена. В смисъл, че беше повдигната отдолу в единия ъгъл, а тук имаше прясна пръст. Тук, казах си, са копали и са скрили нещо. Може би оръжие. И тогава ви повиках... Плочата си е нещо официално, те ми го казаха при подписването на договора. Тя за тях е комай по-важна от игрището за ръгби...

- В колко часа?

- Какво?

- В колко часа ни повикахте?

- Ами, трябва да е било към шест. Аз започвам в шест и петнайсет. Горе-долу.

- В колко дойдохте? - попита подофицерът.

- В шест и десет.

- Е?

- И разкопахме. Нали виждате, инспекторе. Нямаше нужда да копаем надълбоко. Веднага намерихме торбата.

- Торбата...

- Найлоновата. Тялото беше в найлонова торба. Там, под чаршафа. Ние сложихме чаршафа.

- Кой отвори торбата?

- Аз, инспекторе... - намеси се агентът.

Черните косми на брадата му тук-там не отговаряха на русолявия цвят на косата му - мазна, влажна, смачкана от служебната шапка.

- Как беше? - каза Монторси, имайки предвид чаршафа.

- Посиняло. Едно посиняло телце. Според мен няма и годинка. Ако искате да хвърлите един поглед, инспекторе... Те, и двамата господа от лабораторията го видяха...

Приличаха на умрели. Двама мъртъвци. Закрепени вертикално, облечени с черни палта, черни подгизнали филцови шапки и обувки, пълни с кал. Единият направи крачка напред и стисна автоматично ръката на Монторси.

- Приятно ми е, инспекторе. Морганти. Аз замествам доктор Арле, който обикновено държи връзка с вас от следствието.

Познаваше Арле. Беше директор на лабораторията. Този никога не го беше виждал. Изобщо онези от лабораторията го отвращаваха. Всеки път когато видеше някой от тях, потръпваше. Те носеха смъртта в порите на кожата си.

- Колко време имате? - попита Монторси.

- За детето? Чакайте да му направят аутопсия. Струва ми се обаче, че е между осем и дванайсет месеца - каза онзи от лабораторията.

- Как е умряло?

- Рано е да се каже. На пръв поглед - вътрешен кръвоизлив.

- Отдавна ли е умряло?

- Бих казал, преди не повече от един ден. Но все пак трябва да се направи аутопсия. Много е рано за констатации.

Жената на пазача се взираше в нищото. Тъмнината в очите й рискуваше да погълне цялото игрище. Тревата също изглеждаше черна. Монторси видя платното безсилно да се свлича по тялото в торбата - миг на пауза за вятъра. Обърна се пак към пистата и към игрището. Един човек - слаб, почти рахитичен, с коси, стегнати със светла лента, и с гащеризон в цвят електрик - беше спрял на завоя и ги гледаше.

- Кой е този? - попита Монторси пазача.

- Арноне. Казва се Арноне. Един, който тича. Идва тук всяка сутрин. - Отговорът дойде от жената. Гласът й приличаше почти на памук, маса памук, напоен с вода.

- Бягай! Бягай, тук няма нищо за гледане! - извика Монторси на човека с гащеризона.

Онзи стоеше като вдървен. Беше страшно слаб. Впусна се да бяга, като от време на време се обръщаше назад, поглеждаше Монторси и хората около него и продължаваше да бяга.

ИНСПЕКТОР ГУИДО ЛОПЕС

Милано

23 март 2001

06:30

"Ти пречисти тялото си от алкохола. Оформи малко мускулите си. Изучи наръчниците по тайнопис. Молитвата ти разкри кого да мразиш и на кого да простиш. Паднал си на земята и си способен на всичко."

Джеймс Елрой, "Американски таблоид"

Един умрял на улица "Падуа". Последните остатъци от гъбите се бяха изпарили в съня му, но Лопес се чувстваше зашеметен. Навън беше тъмно, не успя да различи вали ли или не. Дори не закуси.

За да стигне до улица "Падуа" му трябваха четирийсет и пет минути. Още валеше кален дъжд. Паветата и асфалтът бяха матови, на бляскави петна. Хлъзгави. Колелетата на колата не зацепваха добре, воланът беше лек, сякаш откачен от кормилния механизъм. Като че ли плаваше. Трафикът, въпреки часа, беше много тежък. Още като видя от първия площад задръстването (безкрайна върволица от деформирани мръсни каросерии, запалени червени фарове, замъглени предни стъкла, пара, излизаща от открехнатите един пръст прозорци), Лопес реши да хване второстепенните улици, но да спира на стоповете беше невъзможно при зърнестия асфалт, станал хлъзгав от досадния ситен дъжд. А задното триъгълно прозорче бе като чиста сгъстена водна пара - отоплението не му действаше.

След половин час стигна площад "Лорето", там пък - ремонт. Ново задръстване. Преброи точно осем пътни полицаи, които си приказваха.

Улица "Падуа". Лопес пое по лентата за автобусите към "Лорето", обратно на движението, и самият причини задръстване. Тогава не издържа, подаде навън палката с ръка и си проби път, докато клаксоните пищяха като луди.

Номер 53 на улица "Падуа". Две коли на "летяшия отряд", две цивилни коли, една линейка и една очукана кола за наблюдение. Лопес остави колата наполовина на тротоара - наполовина на улицата, и другите коли трябваше да заобикалят смачкания му багажник.

Човекът беше по очи, на два метра от вратата на номер 53. Непромокаемата му дреха беше подгизнала, тъмнозелена. Черната чанта - стисната за ремъка от една бяла, студена ръка, посипана с дребни капки, неподвижна. Бяха го застреляли в главата, отблизо. Два пъти. Гримаса на ужас върху широкото му лице. Леко отворената уста позволяваше да се видят две редици жълти стиснати зъби, очите - две черни хоризонтални цепки, а кожата - надиплена на гънки като на някой дебелак върху виолетовия изходен оток от куршума с парчета и влакна надробена кост.

Завари Джорджо Калимани наведен над трупа. Той и Калимани вече рядко се срещаха. Бяха останали само пет души на заповедите на шефа Сантовито в Следствения отдел на улица "Фатебенефратели". Подкрепления вече не идваха, имаше проблеми и с ваденето на разрешения. Много добре личеше в какво беше обречен да се превърне Следственият отдел. Той бе свързал съдбата си с разследванията от началото на деветдесетте години. Политиката на Сантовито, босът на отдела, беше да се свърже с магистратурата, да получи незаконни доноси и неофициални сведения в замяна на купища разрешителни. Сантовито, опирайки се на пробивни магистрати, се опитваше да направи големия си скок и да премине на друга служба, възползвайки се от натиска върху политиците и промяната. Сега, когато всичко беше свършило, не само Сантовито, но и целият Следствен отдел - както и групата за атака на миланската магистратура - бяха с притъпени оръжия и който имаше неуредени сметки беше решил да ги уреди, а за това плащаше Сантовито, плащаха магистратите, плащаше целият отдел. Калимани беше разпределен във вътрешността на страната и все по-рядко се случваше задачите му да съвпаднат с онези на Лопес. Понякога се сблъскваха на четвъртия етаж на "Фатебенефратели", поздравяваха се и пиеха по едно кафе. Работата им беше отвратителна...

- Здрасти, Джорджо - каза Лопес.

Косата на Калимани беше мокра от дъжда, челото му - разделено хоризонтално на три равни части от две съвършено еднакви бръчки. Трябва да беше там от доста време.

- Най-после дойде - каза той на Лопес.

- Имаше задръствания.

Заваля силно, на тежки големи капки.

- Никога не е имало такива дъждове пролетно време.

- Над хиляда метра височина вали сняг и замръзваш.

Калимани употреби няколко секунди, за да стане и да изтръска влагата от себе си. Отметна глава и погледна Лопес, без да добави нещо.

- Е?

- Нищо.

- Кой е?

- Няма документи.

"Браво." Предният ден бе намерен трупът на някакъв емигрант - цейлонец, пакистанец или индиец - не знаеха. Насред центъра, без документи. Изстрел от пистолет в устата - може би уреждане на сметки. Щяха бързо да приключат случая - хората без документи обикновено са пройдохи.

- Кога се случи? - попита Лопес.

- Малко преди шест.

- Колко малко?

- Малко. Обадиха се в шест без четвърт. Десет минути след това бяхме тук.

- Кой се обади?

- Няма да повярваш. - Калимани се смееше.

- Кой?

- Един мароканец. Уплашил се.

- Има ли разрешително?

- Има.

- Затова се е уплашил.

- Именно...

Лопес мълчеше. Калимани продължаваше да се опитва да се изтръска. Беше пребледнял от студа. Лопес също. Улица "Падуа" беше ледена и тъмна. Къщите й бяха влажни дори когато беше топло, а голите стени на грозните блокове, в очакване да бъдат построени нови, сега бяха напоени с влага на големи вертикални петна като от плиснати кофи. Виждаха се скелета.

- Какво ще правим? - попита Лопес.

Направиха следното. Калимани щеше да последва трупа до моргата на болницата, тъй като в онази на лабораторията нямаше място, за да присъства на първите манипулации с тялото, да изследва дрехите и да вземе евентуално доклада от аутопсията. Лопес щеше да остане на място и да продължи първоначалното разследване, да се опита да разбере откъде е идвал и накъде е отивал убитият. Стори му се, че той се изправя на крака, с виолетово петно от съсирена, но незасъхнала кръв, набиващо се на очи, преди да рухне в носилката - инертен и отпуснат, вече вцепенен. Калимани затвори неуверено задната врата на линейката, която тръгна, без да пуснат сирената. Агентите бяха разпръснали любопитните от мястото на престъплението и сега втренчено изследваха всичко наоколо - бавно, предпазливо, като къртици или животни, които трябва да изберат къде да си направят леговище. Лопес реши, че няма да устои на тази формалност да търси по земята гилзи, следи, курешки от гълъби по стръмната улица с напукан бетон, почернели или избледнели хартийки от дъвки, мокри и размекнати от дъжда, както и някакви си пластмасови червени капачки от бутилки.

Наведе се и на двата квадратни метра, заети малко преди това от тялото, се включи в огледа заедно с другите агенти.

Не намери нищо.