Блудната дъщеря

Блудната дъщеря

Джефри Арчър

Пролог

- Президент на Съединените щати - отвърна тя.

- Мога да измисля и по-приятни начини да се разоря - промърмори баща й, свали очилата за четене от носа си и се взря в нея над вестника си.

- Не бъди лекомислен, папа. Президентът Рузвелт доказа, че не може да има по-голямо призвание от службата на обществото.

- Единственото, което доказа Рузвелт... - започна баща й, но спря и отново се върна към вестника си - досети се, че дъщеря му ще приеме думите му за несериозни.

- Ясно е, че ще е безсмислено да преследвам подобна цел без подкрепата ти - продължи момичето, сякаш много добре знаеше какво става в главата му. - Дори само полът ми е достатъчна пречка, да не говорим за произхода ми.

Хартиената бариера между бащата и дъщерята изведнъж изчезна.

- Не си и помисляй да говориш лошо за поляците - каза той. - Историята е доказала, че сме благороден народ, който винаги държи на думата си. Баща ми беше барон...

- Зная, дядо ми също. Но това няма да ми помогне да стана президент.

- За съжаление - въздъхна той. - Иначе несъмнено щеше да бъде велик водач на страната.

- Че защо тогава да не може да го направи внучката му?

- Няма никаква причина да не може - отвърна той, загледан в стоманеносивите очи на единственото си дете.

- Е, папа, това означава ли, че ще ми помогнеш? Не мога да разчитам на успех без финансовата ти подкрепа.

Баща й помълча, нагласи отново очилата на носа си и бавно сгъна броя на "Чикаго Трибюн".

- Предлагам ти сделка, мила. В края на краищата, политиката нали е тъкмо това? Ако резултатът от предварителните избори в Ню Хампшир се окаже задоволителен, ще те подкрепя. Но ако не е, отказваш се от тази идея.

- Какво разбираш под задоволителен? - незабавно отвърна тя.

Той отново замълча - обмисляше думите си.

- Ако спечелиш изборите или събереш над тридесет процента от гласовете, ще те последвам чак до Белия дом, дори това ме доведе до просешка тояга.

Момичето се отпусна за първи път от началото на разговора.

- Благодаря ти, папа. Не бих могла и да помисля за повече.

- Разбира се, че не би могла - отвърна той. - А сега мога ли да прочета на спокойствие как е било възможно "Къбс" да изгубят седмата игра от серията с "Тигрите".

- Определено бяха по-слабият отбор, ако се съди по резултата - девет на три.

- Млада госпожице, може и да си мислите, че поназнайвате едно-друго от политиката, но мога да ви уверя, че сте пълна невежа в бейзбола - каза мъжът, докато съпругата му влизаше в стаята, и обърна масивното си тяло към нея. - Дъщеря ни иска да се кандидатира за президент на Съединените щати. Какво ще кажеш?

Момичето вдигна поглед и с нетърпение зачака отговора.

- Само едно - отговори майката. - Че отдавна трябва да си е легнала и ти си виновен, че си я оставил будна до толкова късно.

- Май си права - призна той. - Хайде, малката. Време е за сън.

Тя го целуна по бузата и прошепна:

- Благодаря, папа.

Той проследи с поглед как единадесетгодишната му дъщеря излиза от стаята и едва сега забеляза, че пръстите на дясната й ръка са стиснати в малко стегнато юмруче - както правеше винаги, когато е ядосана или твърдо решена за нещо. Подозираше, че в този случай става въпрос и за двете, но реши, че е безсмислено да се опитва да обяснява на жена си, че дъщеря им не е обикновено дете. Отдавна се беше отказал да споделя с жена си собствените си амбиции и беше най-малкото благодарен, че тя не се опитва да потисне амбициите на дъщеря им.

Отново се зачете в статията за "Чикаго Къбс" - само за да признае, че мнението на момичето по въпроса май се оказваше вярно.

Флорентина Розновски не заговори по тази тема цели двадесет и две години. А когато го направи, смяташе, че баща й ще се придържа към своята част от сделката. В края на краищата поляците са благороден народ, който никога не отстъпва от думата си.

Миналото

1934-1968

1.

Раждането не бе от леките, но пък на Авел и Зофя Розновски нищо не им се бе удавало лесно и двамата се бяха настроили философски на тази тема - всеки по свой начин. Авел искаше син, който някой ден да го наследи и да застане начело на "Барон Груп". Беше сигурен, че по времето, когато момчето стане готово за поста, името му ще стои наравно с Риц и Статлър, а "Барон" ще бъде най-голямата хотелска верига на света. Авел крачеше нервно в коридора на болница "Сейнт Люк" в очакване на първия вик на новороденото и с изтичането на часовете лекото му накуцване започваше да личи все повече и повече. От време на време завърташе сребърната гривна на китката си и се вглеждаше в написаното върху нея име. Обърна се, за да мине по коридора за пореден път, и видя доктор Додек да крачи насреща му.

- Честито, господин Розновски - каза му той.

- Благодаря - с нетърпение отвърна Авел.

- Имате чудесно момиченце - каза докторът.

- Благодаря - тихо повтори Авел; мъчеше се да не показва разочарованието си. Последва акушера в малката стая в дъното на коридора. Зад стъклото имаше няколко сбръчкани личица. Докторът посочи първата му рожба. За разлика от другите, нейните малки пръстчета бяха свити в мъничко юмруче. Авел бе чел някъде, че новородените започват да правят това чак след третата седмица. Усмихна се, обхванат от гордост.

Майката и дъщерята останаха в болницата още шест дни и Авел ги посещаваше всяка сутрин след сервирането на закуската в хотела и всеки следобед, веднага щом и последният посетител излизаше от трапезарията. Около леглото на Зофя имаше телеграми, цветя и излезлите наскоро на мода поздравителни картички - свидетелства, че и други хора се радват на събитието. На седмия ден майката и детето, което все още нямаше име (Авел бе обмислял само момчешки) се прибраха у дома.

Точно две седмици след раждането на детето го кръстиха Флорентина, на името на сестрата на Авел. След като бебето бе настанено в прясно боядисаната детска стая на горния етаж, Авел прекарваше часове, като просто се взираше в дъщеря си, гледаше я как спи и се събужда и осъзнаваше, че трябва да работи още повече, за да осигури бъдещето й. Твърдо бе решен да осигури на Флорентина по-добър старт в живота, отколкото бе имал той самият. За нея не бяха нищетата и мизерията на собственото му детство, нито пък унижението да пристигне на източния бряг на Америка с няколко обезценени руски рубли, скътани в жилетката на единствения му костюм.

Щеше да се погрижи Флорентина да получи образованието, от което той бе лишен - не че му липсваше особено. Франклин Д. Рузвелт обитаваше Белия дом, а по всичко личеше, че малката хотелска верига на Авел ще преживее Депресията. Америка се отнасяше благосклонно към имигрантите.

Всеки път, когато оставаше сам с дъщеря си в детската й стая, той си спомняше собственото си минало и кроеше планове за бъдещето й.

Когато пристигна в Съединените щати, бе успял да си намери работа в малка месарница в Долен Ист Сайд в Ню Йорк, където прекара две дълги години, преди да намери свободно място в хотел "Плаза" като помощник-сервитьор. Още от първия ден старият оберкелнер Сами се отнасяше с него, сякаш е някаква най-нисша форма на живот. Четири години по-късно щеше да бъде впечатлен от работата и небивалите усилия, положени от въпросната нисша форма на живот, за да се добере до мястото помощник на оберкелнера в Дъбовия салон. През онези ранни години Авел бе прекарвал по пет следобеда седмично над книгите в Колумбийския университет, а след вечерята четеше до късно през нощта в стаята си.

Конкурентите му се чудеха дали изобщо му остава време за сън.

Авел не виждаше как новополучената диплома ще му помогне да се издигне, ако продължава да обслужва масите в Дъбовия салон на хотел "Плаза". Отговорът дойде от един червендалест тексасец, Дейвис Лерой, който бе наблюдавал цяла седмица как Авел грижливо обслужва клиентите. Господин Лерой, собственик на единадесет хотела, му предложи мястото на заместник-директор на главния си хотел "Ричмънд Континентал" в Чикаго с единственото задължение да отговаря за ресторантите.

Авел внезапно се върна в настоящето, защото Флорентина се обърна и започна да удря по преградата на креватчето. Протегна пръст и дъщеря му го сграбчи като спасително въже, хвърлено на удавник. Започна да го хапе с онова, което сигурно си мислеше, че са зъби...

Когато Авел пристигна в Чикаго, откри, че хотел "Ричмънд Континентал" е силно западнал. Не му трябваше много време, за да открие причината. Директорът Дезмънд Пейси въртеше далавери - и доколкото можеше да прецени Авел, това по всяка вероятност продължаваше вече тридесет години. През първите шест месеца след назначаването си новият заместник-директор събираше доказателствата, нужни му да притисне Пейси, след което предостави на работодателя си досието с фактите. Когато Дейвис Лерой разбра какво се е вършело зад гърба му, незабавно изхвърли Пейси и постави на негово място новото си протеже. Това принуди Авел да заработи още по-усърдно и той стана толкова сигурен, че е в състояние да заздрави нещата във веригата "Ричмънд", че когато възрастната сестра на Лерой пусна за продан двадесет и пет процента от акциите на компанията, продаде цялото си имущество, за да ги купи. Дейвис Лерой бе очарован от всеотдайността на младия си служител и му се отблагодари, като го назначи за главен управител на веригата.

От този момент двамата станаха съдружници, а професионалната им връзка прерасна и в тясна дружба. Авел бе първият, който оцени колко трудно е един тексасец да признае един поляк за равен. За първи път, откакто се бе установил в Америка, той се почувства сигурен - докато не откри, че самите тексасци са не по-малко горди от поляците.

Авел все още не можеше да приеме станалото след това. Ако Дейвис му се беше доверил и му бе казал истината за финансовото състояние на групата - кой ли нямаше проблеми по време на Депресията? - сигурно двамата щяха да измислят нещо. На шестдесет и две години Дейвис Лерой бе уведомен от банката си, че кредитът му вече не се покрива от стойността на хотелите му и че са необходими нови гаранции, за да се съгласи да плати заплатите за следващия месец. В отговор на този ултиматум Дейвис Лерой бе вечерял насаме с дъщеря си и се бе оттеглил в президентския апартамент на дванадесетия етаж с две бутилки бърбън. След което бе отворил прозореца и се бе хвърлил през него. Авел никога нямаше да забрави как стоеше на ъгъла на Мичиган Авеню в четири сутринта. Трябваше да идентифицира тялото на своя ментор. Успя единствено благодарение на сакото, което бе носил предишната вечер. Занимаващият се със случая следовател му каза, че това било седмото самоубийство в Чикаго за деня. Това никак не му помогна. Как би могъл полицаят да знае колко много бе направил за него Дейвис Лерой и как той смята да му се отблагодари за приятелството в бъдеще? В набързо написаното завещание Дейвис бе оставил своите седемдесет и пет процента от акциите на съдружника си и бе посочил, че макар и те да са напълно лишени от стойност, стопроцентовата собственост върху веригата може да му помогне при опит да договори нови условия с банката.

Флорентина отвори очи и заплака. Авел я вдигна нежно и незабавно съжали, когато докосна мокрите й пеленки. Препови я бързо, като не забрави внимателно да я подсуши, преди да сгъне чистото парче плат на голям триъгълник и да я закопчае така, че карфиците да са далеч от тялото й. Всяка грижовна майка би кимнала одобрително на подобно старание. Флорентина затвори очи, клюмна и заспа на рамото на баща си.

- Неблагодарно хлапе - промърмори добродушно той и я целуна по бузата.

След погребението на Дейвис Лерой Авел посети "Каин и Кабът" - банката на веригата "Ричмънд" в Бостън - и умолява единия от директорите да не обявява единадесетте хотела за продан. Опита се да убеди банката, че ако го подкрепи, след време веригата ще заработи на печалба. Зализаният студен мъж зад скъпото директорско бюро остана непреклонен. "Длъжен съм да отстоявам интересите на банката" - обясни той. Авел никога нямаше да забрави унижението да се обръща към човек на своята възраст с "господине" и въпреки това да остане с празни ръце. Банкерът сигурно имаше душа като на касов апарат, за да не разбира колко хора ще бъдат засегнати от решението му. За стотен път Авел си обеща, че някой ден ще го върне тъпкано на господин Уилям "Бръшлянената лига" Каин.

Същата нощ Авел пътуваше към Чикаго с мисълта, че всички беди в живота му вече са се случили - само за да открие, че "Ричмънд Континентал" е изгорял до основи, а полицията му предявява обвинение в умишлен палеж. Оказа се, че палеж наистина има, но е дело на жадуващия за отмъщение Дезмънд Пейси. При арестуването си той с готовност призна, че целта му е била да съсипе Авел. И щеше да успее, ако на помощ не му се бе притекла застрахователната компания. До този момент се питаше дали нямаше да е по-добре да си беше останал в руския лагер за военнопленници, вместо да бяга в Америка. Точно тогава късметът го сполетя отново - някакъв анонимен благодетел, който според Авел бе господин Дейвид Макстън от хотел "Стивънс", купи веригата "Ричмънд" и предложи на Авел да остане на старата си директорска длъжност, му даде шанс да покаже, че е в състояние да докара компанията до печалба.

Авел си спомни как се срещна отново със Зофя - самоувереното момиче, с което се бе запознал на борда на кораба до Америка. Тогава го бе накарала да се чувства незрял. Но не и когато се срещнаха отново и се оказа, че тя работи като сервитьорка в "Стивънс".

Оттогава бяха минали две години и макар че новосъздадената верига "Барон" не приключи 1933 година с печалба, загубите възлизаха само на двадесет и три хиляди долара - до голяма степен благодарение на празненствата по случай стогодишнината на Чикаго, когато градът бе посетен от повече от един милион туристи, дошли да видят Световното изложение.

След като Пейси бе осъден за палежа, Авел трябваше само да изчака плащането на парите от застраховката, за да започне да строи отново хотела в Чикаго. Беше използвал промеждутъка, за да посети останалите десет хотела от веригата и да ги очисти от служителите, които проявяваха същите склонности като Дезмънд Пейси. На мястото на изхвърлените назначаваше хора от дългите опашки безработни, появили се в цяла Америка.

Зофя започна да негодува срещу честите му пътувания от Чарлстън до Мобайл и от Хюстън до Мемфис, за да наглежда хотелите на юг. Но Авел си даваше сметка, че ако иска да спази своята част от уговорката с анонимния си благодетел, няма да има много време да се заседява вкъщи - колкото и да обожаваше дъщеря си. Разполагаше с десет години, за да върне заема на банката. Ако успееше, според една клауза в договора щеше да има право да купи останалите шестдесет процента от акциите на компанията за три милиона долара. Зофя всяка вечер благодареше на бога за това, с което вече разполагаха, и го умоляваше да намали темпото. Нищо обаче не бе в състояние да спре Авел от опитите му да постигне целта си.

- Вечерята е готова - извика Зофя.

Авел се престори, че не я е чул, и продължи да се взира в спящата си дъщеря.

- Не ме ли чу? Вечерята е готова.

- Какво? Не те чух, скъпа. Извинявай. Идвам.

Изправи се с неохота. Червеното пухено юрганче на Флорентина лежеше на пода до креватчето. Той вдигна меката завивка и внимателно я постави върху одеялото, с което бе завита спящата му дъщеря. Не искаше тя никога да усеща студ. Бебето се усмихна в съня си. "Може би това е първият й сън?" - питаше се Авел, докато гасеше лампата.

2.

Кръщенето на Флорентина бе нещо, което всички щяха да запомнят - с изключение на самата нея, тъй като проспа цялото събитие. След церемонията в катедралата "Светото Име" в Северен Уобаш гостите отидоха в хотел "Стивънс". Авел нае отделна зала и покани над сто души да отпразнуват случая. Кръстник бе най-близкият му приятел Джордж Новак - също поляк, който спеше на койката над неговата по време на пътуването от Европа, а кръстница - Янина, една от братовчедките на Зофя.

Гостите отдадоха дължимото на традиционната трапеза от десет ястия. Авел седеше на почетното място и приемаше подаръците от името на дъщеря си. Сред тях имаше сребърна дрънкалка, американски спестовни бонове, издание на "Хъкълбери Фин" и великолепен старинен пръстен със смарагд от тайнствения му покровител. Авел се надяваше благодетелят му да е получил поне толкова удоволствие при подаряването, колкото показа по-късно дъщеря му при приемането на подаръка. За да отбележи случая, Авел подари на Флорентина голямо кафяво плюшено мече с червени очи.

- Прилича на Рузвелт - каза Джордж и вдигна играчката, за да я видят всички. - Това е повод за второ кръщене - кръщавам това меченце Франклин Делано Рузвелт.

- Наздраве, господин президент! - Авел вдигна чашата си. Името на мечето така и си остана.

Празненството свърши към три посред нощ и Авел трябваше да поръча количка от хотела, за да закара подаръците у дома. Джордж му махна с ръка, когато минаваше покрай него по Мичиган Авеню и я буташе пред себе си.

Щастливият татко започна да си подсвирква - спомняше си различните подробности от чудесната вечер. Едва когато господин президентът падна за трети път от количката, си даде сметка колко разнебитена е улицата. Вдигна мечока и го нагласи в средата на отрупаната с подаръци количка. Тъкмо се изправяше, когато нечия ръка легна на рамото му. Авел рязко се обърна, готов да защити с живота си първите придобити от Флорентина неща, и се озова срещу някакъв млад полицай.

- Можете ли да обясните какво правите с количка на хотел "Стивънс" на Мичиган Авеню в три през нощта?

- Разбира се, полицай - отвърна Авел.

- Добре, да започнем с това какво има в пакетите.

- Като изключим Франклин Делано Рузвелт, не мога да ви кажа със сигурност.

Полицаят веднага го арестува по подозрение за кражба. И докато получателката на подаръците кротко спеше под червеното си юрганче в детската си стая на втория етаж, баща й прекара безсънна нощ на един стар, натъпкан с конски косъм матрак в ареста. Джордж се появи на следващата сутрин в съда, за да потвърди разказа му.

На другия ден Авел купи един буик от Питър Соснковски, който се занимаваше с търговия с автомобили втора ръка в полския квартал.

Започна да пътува извън Чикаго с все по-голямо нежелание - страхуваше се да отсъства дори за няколко дни и да пропусне първата стъпка, първата дума и всичко друго първо нещо на любимата си дъщеря. Надзираваше бдително дневния й режим още от раждането й и не позволяваше в дома им да се говори на полски. Бе твърдо решен в говора й да няма и следа от полски акцент, който би я накарал да се чувства неудобно в обществото.

С трепет очакваше първата й дума с надеждата, че тя ще бъде "папа". Зофя пък се страхуваше да не бъде някоя полска дума, която да разкрие, че не винаги е говорела на първородната си рожба на английски.

- Дъщеря ми е американка и трябва да говори английски - й беше обяснил Авел. - Прекалено много поляци продължават да разговарят помежду си на родния си език и заради това децата им ще прекарат целия си живот в северозападния край на Чикаго, ще бъдат наричани "тъпи поляци" и ще са обект на подигравка за всички останали.

- С изключение на онези от сънародниците ни, които все още чувстват някаква преданост към Полската империя - възрази Зофя.

- Полската империя ли? За Бога, Зофя, в кой век живееш?

- В двадесети - повиши глас тя.

- Стига глупости!

- И това го казва човек, чиято върховна амбиция е да се върне във Варшава като посланик?

- Казвал съм ти никога да не споменаваш това, Зофя! Никога!

Зофя, чийто английски си оставаше с непоправим акцент, не отговори. По-късно обаче спомена нещо по въпроса на братовчедките си и продължи да говори на полски само когато Авел не бе вкъщи. Изобщо не бе впечатлена от така често изтъквания от съпруга й факт, че дори само оборотът на "Дженеръл Мотърс" надвишава бюджета на Полша.

Към 1935 година Авел вече бе сигурен, че страната окончателно се е изправила на крака и Депресията е само минало, така че реши, че е настъпил моментът да построи новия "Чикаго Барон" на мястото на стария "Ричмънд Континентал". Избра архитект и започна да прекарва във Ветровития град повече време, отколкото по пътищата. Твърдо бе решен хотелът му да е най-добрия в Средния запад.

"Чикаго Барон" бе завършен през май 1936. Откри го кметът от Демократическата партия Едуард Дж. Кели. На празненството присъстваха и двамата сенатори от Илинойс - много добре си даваха сметка за бързото замогване на Авел.

- Прилича на милион долара накуп - каза сенатор Дж. Хамилтън Луис.

- Не сте много далеч от истината - отвърна Авел, докато се наслаждаваше на богато украсените зали, високите тавани с гипсова мазилка и украсата в пастелни зелени тонове. Финалният щрих бе тъмнозеленото гравирано "Б" навсякъде - от кърпите в банята до знамето, което се вееше на върха на високата четиридесет и два етажа постройка.

- Този хотел вече носи белега на успеха - каза Дж. Хамилтън Луис пред двете хиляди гости. - Защото, приятели мои, не сградата, а създателят й е онзи, който завинаги ще остане известен като Чикагския барон.

Авел бе поласкан от надигналия се рев от овации и се усмихна на себе си. Съветникът му по връзки с обществеността се бе погрижил тези думи да се появят в речта на сенатора още преди седмица.

Постепенно започваше да се чувства свойски сред едри бизнесмени и висши политици. Зофя обаче не се приспособи към промяната в положението на съпруга си и се мотаеше несигурно на заден план, изпи малко повече шампанско от необходимото и накрая се измъкна с неубедителното извинение, че отива да види дали Флорентина е заспала. Авел изпрати зачервената си съпруга до въртящата се врата, като раздразнено мълчеше. Зофя нито се интересуваше, нито разбираше успеха на Авел и предпочиташе да игнорира новия му свят. Много добре обаче си даваше сметка колко много се дразни Авел от това.

- Не бързай да се прибереш - не се сдържа да каже тя, докато той я настаняваше в колата.

- Няма - отвърна той на вратата, когато се връщаше. Бутна я толкова силно, че тя се завъртя три пъти, след като мина през нея.

Градският съветник Хенри Осбърн, който го чакаше във фоайето, отбеляза:

- Това явно е връхната точка в живота ти.

- Връхната точка ли? Та аз току-що навърших тридесет - отвърна Авел.

Светкавицата блесна точно когато сложи ръката си на рамото на високия мургав и красив политик. Авел се усмихна към фотографа, наслаждавайки се на отношението, което получаваше като знаменитост.

- Смятам да построя хотели "Барон" по целия свят - каза той достатъчно високо, за да го чуят околните. - Възнамерявам да стана за Америка онова, което е Сезар Риц за Европа. Дръж се за мен, Хенри, и няма да съжаляваш.

Двамата тръгнаха към ресторанта.

- Хенри, ако можеш да ми отделиш време, заповядай утре на обяд - добави Авел, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги чуват. - Искам да обсъдим едно нещо.

- Поласкан съм, Авел. Един обикновен градски съветник е винаги на разположение на Чикагския барон.

Разсмяха се високо, макар че и двамата не сметнаха забележката за особено остроумна.

За Авел това се оказа поредната безкрайна нощ. Когато се прибра, легна в стаята за гости, за да не събуди Зофя - или поне така й обясни на следващата сутрин.

Когато влезе в кухнята на закуска, Флорентина седеше на високия си стол, ентусиазирано размазваше овесената каша около устата си и захапваше всичко, което се намираше в обсега на ръчичките й - дори нещата, които не бяха за ядене. Той я целуна по челото - единственото място, което изглеждаше горе-долу чисто от кашата - и седна, за да се заеме с вафлите и кленовия сироп. Когато приключи със закуската, стана и каза на Зофя, че ще обядва с Хенри Осбърн.

- Този човек не ми харесва - каза Зофя.

- И аз не съм луд по него - отговори Авел. - Но не бива да забравяме, че има достатъчно влияние в Градския съвет и може да ни донесе много облаги.

- А също и много вреди.

- Не го взимай така присърце. Остави ме мен да се погрижа за съветника Осбърн - каза Авел, погали съпругата си по бузата и понечи да тръгне.

- Президунк - каза едно гласче и двамата се обърнаха към Флорентина, която сочеше надолу. Осеммесечният Франклин Д. Рузвелт лежеше по очи на пода.

Авел се разсмя, вдигна любимата играчка и я постави на мястото, което Флорентина му бе направила на стола си.

- Пре-зи-дент - бавно и отчетливо каза той.

- Президунк - настоя Флорентина.

Авел отново се разсмя и потупа Франклин Д. Рузвелт по главата. Стана така, че ФДР бе отговорен не само за Новия курс, но и за първото политическо изказване на Флорентина.

Шофьорът му го чакаше до новия кадилак. Колкото по-добра ставаше колата, която можеше да си позволи, толкова повече намаляваше умението на Авел да шофира. Когато купи кадилака, Джордж го посъветва да си наеме шофьор. Сега Авел му нареди да кара бавно към Голдън Коуст. Взираше се в блестящите стъкла на "Чикаго Барон" и се наслаждаваше на мисълта, че в целия свят няма друго място, където човек да е в състояние да постигне толкова много за толкова кратко време. За по-малко от петнадесет години бе постигнал толкова, колкото китайците биха се радвали да постигнат за десет поколения.

Изскочи от колата преди шофьорът да успее да заобиколи и да му отвори вратата, влезе енергично в хотела и се качи със специалния експресен асансьор до четиридесет и втория етаж, където прекара цялата сутрин в проверяване на всеки проблем, с който се бе сблъскал новият хотел - един от асансьорите за гости не работеше добре; двама келнери се бяха сбили с ножове в кухнята и Джордж ги бе изритал още преди пристигането на Авел; списъкът с щетите след отварянето бе подозрително дълъг - трябваше да провери дали келнерите не са откраднали нещо и не са го записали като повреда. Не остави нищо на случайността във всеки един от хотелите - от гостите в Президентския апартамент до цената на осемте хиляди пресни хлебчета, от които се нуждаеше отделът по снабдяване всяка седмица. Прекара сутринта в справки, проблеми и търсене на начини за решаването им и спря едва когато секретарката въведе в кабинета му съветник Осбърн.

- Добро утро, бароне - каза Хенри: произнесе титлата на Розновски малко снизходително.

Навремето, когато Авел бе младши сервитьор в "Плаза" в Ню Йорк, произнасянето на титлата обикновено се придружаваше от презрителна мимика. Когато бе помощник-директор в "Ричмънд Континентал", я споменаваха шепнешком зад гърба му и с подигравка. По-късно всички започнаха да я възприемат с уважение.

- Добро утро, съветник - каза Авел и хвърли поглед към часовника на бюрото си. Един и пет. - Ще обядваме ли?

Заведе Хенри в намиращата се в съседство уединена трапезария. За страничния наблюдател Хенри Осбърн едва ли приличаше на приятел на Авел. Завършил Чоут и Харвард (както непрекъснато напомняше на Авел), той бе участвал в Световната война като лейтенант от морската пехота. Висок метър и осемдесет, с гъста черна коса, леко прошарена, Хенри изглеждаше доста по-млад, отколкото твърдеше биографията му.

Двамата се бяха срещнали за първи път по повод пожара в "Ричмънд Континентал". Тогава Хенри работеше за компанията "Грейт Уестърн", която, доколкото можеха да си спомнят всички, бе застраховала хотелската верига "Ричмънд". Авел се изненада, когато Хенри му намекна, че една малка сума би помогнала значително за по-бързото и безпроблемно минаване на документите през централата. В онези дни не разполагаше с "малка сума"; въпреки това книжата в края на краищата стигнаха където трябва - Хенри бе повярвал в бъдещето на Авел.

Така Авел за първи път си даде сметка, че могат да се купуват и хора.

По времето, когато Хенри бе избран в Градския съвет на Чикаго, Авел вече можеше да си осигури малка сума в брой и разрешителното за строежа на новия "Барон" мина през местните власти като фурия. Когато по-късно Хенри обяви, че смята да се кандидатира в Камарата на представителите, Авел бе сред първите, които му изпратиха тлъст чек за предизборната кампания. Макар лично и да оставаше с едно наум за новия си съюзник, той много ясно си даваше сметка, че един послушен политик ще е от голяма полза за веригата "Барон". Погрижи се нито едно от малките плащания в брой (не ги възприемаше като подкупи, дори пред себе си) да не фигурира в счетоводните книги и бе сигурен, че може да прекъсне сделката във всеки момент, когато му е удобно.

Трапезарията бе украсена в същите деликатни тонове на зеленото, както и останалата част от хотела, но от щампованото "Б" нямаше и следа. Мебелите бяха дъбови, от деветнадесети век. По стените висяха нарисувани с маслени бои портрети от същия период, всичките внесени от Европа. Щом вратите се затвореха, човек можеше да си представи, че е попаднал в друг свят, далеч от забързания ритъм на съвременните хотели.

Авел зае мястото си начело на масата, която можеше спокойно да побере осем гости, но в този ден бе сервирана само за двама.

- Сякаш попадаш в кътче от добрата старата Англия - отбеляза Хенри, докато оглеждаше стаята.

- Да не споменаваме Полша - отвърна Авел, докато един униформен келнер сервираше пушена сьомга, а втори наливаше в чашите им "Бушар Шабле".

Хенри се загледа в отрупаната маса.

- Сега разбирам защо си придаваш толкова тежест, бароне.

Авел се намръщи и бързо смени темата.

- Ще ходиш ли утре да гледаш "Къбс"?

- Има ли смисъл? Имат по-слаби точки и от републиканците. Не че отсъствието ми ще обезкуражи "Трибюн" да опише мача като побой, нямащ нищо общо с играта и правенето на точки, а при малко по-различно развитие на обстоятелствата - че "Къбс" са постигнали бляскава победа.

Авел се разсмя.

- Едно поне е сигурно - продължи Хенри. - Никога няма да видиш нощна игра на стадион "Ригли". Това противно нововъведение да се играе на прожектори никога няма да стигне до Чикаго.

- Същото ти беше мнението и за бирата в кутии миналата година.

Сега беше ред на Хенри да се намръщи.

- Не си ме поканил на обяд, за да обсъждаме бейзбола и бирата в кутии. Е, Авел, какво си замислил и как мога да ти помогна?

- Много просто. Искам да се посъветвам с теб какво да правя с Уилям Каин.

Хенри като че ли се задави. "Трябва да говоря с главния готвач - помисли си Авел. - В сьомгата не трябва да има никакви кости".

- Хенри, навремето ми разказа с пълни подробности какво е станало, когато пътищата ви са се пресекли и как той в края на краищата те е измамил и те е оставил без пукнат грош - продължи той. - Е, с мен се отнесе още по-зле. По време на Депресията притисна здраво моя съдружник и най-близък приятел Дейвис Лерой и стана пряка причина за самоубийството му. А след това отказа да ме подкрепи, когато поисках да се заема с управлението на хотелите и да се опитам да изправя веригата на крака.

- И кой те подкрепи в края на краищата? - попита Хенри.

- Един частен инвеститор с "Континентъл Тръст". Директорът никога не ми го е казвал, но винаги съм подозирал, че е Дейвид Макстън.

- Собственикът на "Стивънс"?

- Същият.

- И какво те кара да мислиш така?

- Когато дадох прием за сватбата си и за кръщенето на Флорентина в "Стивънс", сметката беше покрита от благодетеля ми.

- Това едва ли може да се нарече доказателство.

- Така е, но съм сигурен, че е Макстън, защото веднъж ми предложи да поема "Стивънс". Казах му, че съм по-заинтересован да намеря някой, който да ме подкрепи при възстановяването на веригата "Ричмънд", и същата седмица банката му в Чикаго ми предложи пари от някой, който не искал да разкрива самоличността си - щяло да се стигне до конфликт на интереси.

- Това вече звучи малко по-убедително. Кажи какво си намислил за Уилям Каин. - Хенри въртеше чашата си в ръце и чакаше Авел да продължи.

- Нещо, което няма да отнеме много от времето ти, а може да се окаже полезно както във финансов план, така и в личен - доколкото знам отношението ти към Каин.

- Слушам те - каза Хенри, без да вдига поглед от чашата си.

- Искам да се добера до контролния пакет акции на банката му в Бостън.

- Няма да е лесно - каза Хенри. - По-голямата част от акциите се държат от фамилен тръст и не могат да се продават без личното му съгласие.

- Доста добре си осведомен - отбеляза Авел.

- Това е общоизвестно - отвърна Хенри.

Авел не му повярва.

- Добре, да започнем с научаването на имената на всеки собственик на акции в "Каин и Кабът" и да видим дали някой ще прояви интерес да се раздели с тях срещу цена, значително по-висока от обичайната.

Авел забеляза как очите на Хенри светнаха, когато започна да пресмята колко ще спечели, ако успее да се спазари и с двете страни.

- Разбере ли, нещата ще загрубеят - каза Хенри.

- Няма да разбере - каза Авел. - А и да го направи, ще сме най-малкото с два хода преднина. Мислиш ли, че можеш да свършиш работата?

- Мога да се опитам. Какво друго имаш предвид?

Авел разбра, че Хенри се опитва да научи каква сума може да очаква, но още не беше свършил.

- Искам писмен доклад на всяко първо число, в който да са описани акциите на Каин във всяка компания, деловите му начинания и всички подробности, които можеш да научиш за личния му живот. Абсолютно всичко, до което се добереш, колкото и тривиално да изглежда.

- Повтарям, няма да е лесно - каза Хенри.

- Хиляда долара месечно ще премахнат ли част от трудностите?

- Хиляда и петстотин - със сигурност - отвърна Хенри.

- Хиляда през първата половин година. Ако успееш да се докажеш, вдигам мизата на хиляда и петстотин.

- Споразумяхме се - каза Хенри.

- Добре. - Авел измъкна портфейла от вътрешния си джоб и извади подписания вече чек за хиляда долара.

Хенри се зае да го изучава.

- Сигурен беше, че ще се съглася на толкова, нали?

- Не, никак даже. - Авел измъкна втори чек за хиляда и петстотин и му го показа. - Ако излезеш сред победителите през първите шест месеца, ще си изгубил само три хиляди долара.

Двамата се разсмяха.

- А сега към по-приятни теми - каза Авел. - Ще победим ли?

- "Къбс" ли имаш предвид?

- Не, изборите.

- Разбира се, Ландън ще претърпи поражение. Канзаският слънчоглед не може да се надява да победи Рузвелт - каза Хенри. - Както ни напомни президентът, това растение има жълт цвят и черно сърце, става за храна на папагали и винаги умира преди началото на ноември.

Авел отново се разсмя.

- А ти самият?

- Няма място за притеснения. Мястото винаги е било гарантирано за демократите. Трудното е да спечелиш номинирането, не самите избори.

- С нетърпение чакам да станеш конгресмен, Хенри.

- Не се съмнявам, Авел. А аз с нетърпение очаквам да ти служа, както и на останалите си избиратели.

Авел го погледна лукаво.

- Надявам се, значително по-добре - отбеляза той, докато му сервираха огромна телешка пържола и му наливаха "Кот дьо Бьон", реколта 1929. През останалата част на обяда обсъждаха травмите на Габи Хартнет, златните медали на Джеси Оуенс на Олимпиадата в Берлин и вероятността Хитлер да нападне Полша.

- Никога - каза Хенри и започна да припомня храбростта на поляците при Монс по време на Голямата война.

Авел не коментира факта, че при Монс нито един полски полк не е влизал във военни действия.

Седна отново зад бюрото си в два и тридесет и седем и отново се зае с проблемите на президентския апартамент и осемте хиляди пресни хлебчета.

Прибра се вкъщи чак в девет вечерта и откри, че Флорентина вече е заспала. Но тя се събуди веднага щом влезе в стаята й и му се усмихна.

- Президунк, президунк, президунк.

Авел се усмихна.

- Не аз. Може би ти, но не и аз.

Вдигна дъщеря си, целуна я по бузата и седна с нея, докато тя повтаряше отново и отново речниковия си запас, състоящ се от една единствена дума.