Любовта не повтаря

Харесвам те, ти си готин

Как се яде студена овесена каша

- Ще ти се наложи да ядеш студена овесена каша - каза ми той веднъж.

Това е китайски лаф. Кантонски, предполагам. Защото, въпреки че притежаваше старомоден син английски паспорт и гордо наричаше себе си англичанин, той беше роден в Хонконг и понякога човек оставаше с впечатлението, че всички важни неща, в които вярва, са изковани някъде много далеч и твърде отдавна. Като яденето на студена овесена каша например.

Спрях да се занимавам с онова, което вършех в момента, и се втренчих в него. Сега пък какви ги плещеше?

- Да ям студена овесена каша ли?

Така, както той ми го разясни, яденето на овесената каша означаваше, че толкова си се увлякъл в някаква работа, щото като се прибереш в къщи, не намираш за ядене нищо освен изстинала овесена каша.

И аз си помислих - абе, той с какви хора живее? Със Златокоска и Трите Мечки?

Ей така се става добър в занаята, каза ми той. Добър в каквото и да било. Като ядеш студена овесена каша.

Бачкаш, докато другите се забавляват. Бачкаш, докато гледат телевизия. И дори докато спят.

За да станеш майстор в нещо, трябва да ядеш студена овесена каша, Скакалецо.

Всъщност той никога не ме е наричал Скакалец.

Но винаги съм подозирал, че може и да го направи.

Затова дисциплинирано се стараех да вникна в нещата. Той беше както мой учител, така и приятел, и аз винаги се опитвах да бъда добър ученик. Опитвам се и днес. Но някак си не можех да преодолея усещането, че яденето на студена овесена каша означава нещо друго. Нещо напълно различно от китайското си значение.

Така или иначе набих в дебелата си чутура, че яденето на студена овесена каша означава да минаваш през период на страдания. Да преживяваш мъчителни дни, месеци и години, защото нямаш друг избор.

Смесих ги - студената овесена каша на Изтока и горчивия хап на Запада. А сега не мога да ги разделя.

Той изобщо нямаше това предвид. В ума му беше да жертваш удобствата и забавленията пред олтара на висшето благо. Да се откажеш от удоволствията в името на някаква далечна цел.

Да ядеш студената овесена каша днес, за да постигнеш нещо по-добро утре. Или вдругиден. Или на по-следващия ден. Нямаше нищо общо със Златокоска и Трите Мечки.

Все пак допускам, че идеята за саможертвата се проумява най-добре, ако си роден в един от по-бедните райони на Коулун. Там, откъдето съм аз, хората не си падат по такива неща.

Да ядеш студена овесена каша - за мен това означаваше, че си преодолял нещо, което е трябвало да бъде преодоляно. И освен това - някой да ти липсва. Наистина да ти липсва.

Както ми липсваше тя.

Но тя си беше отишла и нямаше да се върне.

Знаех това.

Никога нямаше да я целуна отново. Никога нямаше да се събудя до нея. И нямаше да я съзерцавам, докато заспива.

Със сигурност нямаше да се насладя отново на онзи съвършен миг, в който тя отваряше очите си и се усмихваше някак си странно. Усмивката й разкриваше еднакво венците и зъбите и караше коленете ми да омекват. Имаше хиляди неща, които никога нямаше отново да вършим заедно.

- Ще срещнеш друга - казва ми той с търпението, което моят истински баща никога не успя да постигне. - Дай си известно време. Ще има друга жена. Пак ще се ожениш. Ще имаш всичко. И децата, и другото.

Опитва се да бъде мил. Той е добър човек. А може би наистина го мисли.

Но аз не вярвам на нито една негова дума.

Смятам, че цялата ти любов може да бъде изпита до дъно. Да потъне с една-единствена личност. Възможно е да си обичал толкова много и толкова дълбоко, че да не ти остане нищо, което да дадеш на друг.

Дори да имах цялото време на света, пак нямаше да намеря кой да запълни празнината след нея.

Възможно ли е изобщо да откриеш заместител на любовта на своя живот?

И защо да го искаш?

Роуз никога нямаше да се върне отново у дома.

Не при мен.

Нито при някого другиго.

Вероятно можех да се науча да живея с това, ако не беше постоянният абсурден порив да й се обадя по телефона. Нещата щяха да са по-поносими, ако бях в състояние да запомня, наистина да запомня и никога да не забравям, че тя си отиде.

Но аз не можех.

Веднъж дневно взимах телефона в ръце. Всъщност никога не набирах номера, но малко оставаше да го направя. Мислите ли, че изпитах нужда да видя цифрите, записани някъде? Дори умът ми не се бе постарал да ги запомни. Защото самите ми пръсти ги знаеха.

Но се страхувам, че един ден ще избера познатия номер и някой друг ще ми отговори. Някой непознат. Какво ще стане тогава? Какво ще правя?

Поривът да й се обадя ме обземаше по всяко време. Независимо дали бях радостен, тъжен или разтревожен, неочаквано връхлиташе необходимостта да споделя преживяното с нея. Така, както винаги го бяхме правили по времето, когато бяхме - на върха на езика ми е да кажа - любовници. Но освен че бяхме такива, имаше и нещо далеч по-голямо.

Заедно. Когато бяхме заедно.

Тя си отиде. И аз знам, че тя си отиде.

Просто понякога го забравям. Това е всичко.

И така, сега съм наясно какво трябва да правя.

Да ям студена овесена каша и да се боря с всемогъщия импулс да посегна към телефона.

Глава 1

Сърцето ми се е побъркало.

Не би трябвало да работи по този начин. Трябва да върши нещо друго. Нещо нормално - да наподобява сърцата на всички останали.

Не го разбирам. Тичал съм в парка само от десетина минути. Нови-новенички, маратонките ми святкат отстрани. Но мускулите на краката ми вече горят, дъхът ми излиза на хрипове, а сърцето ми - само не ме карайте да ви занимавам със сърцето си. То издува гърдите ми, подобно на огромно, несдъвкано и несмляно кюфте.

Собственото ми сърце предателски ме напада в гръб.

Готви се да ме удари.

Неделя сутрин е, чуден и ясен септемврийски ден, паркът е почти празен. Е, не съвсем.

На затревената алея, където не се позволяват игри с топка, виждам възрастен китаец с късо подстригана посребрена коса и кожа с цвят на старо злато. На възраст е вероятно колкото баща ми - гони шейсетте - но изглежда превъзходно и някак си странно младолик.

Облечен в безформен черен спортен екип, наподобяващ пижама, той бавно движи ръцете и краката си в унисон с някаква мелодия, звучаща само в главата му.

Бях свикнал да наблюдавам това всеки ден, докато живеех в Хонконг. Възрастни хора, практикуващи тай чи. Движат се така, сякаш разполагат с цялото време на света.

Старецът не ме поглежда, докато, пуфтейки, го наближавам. Втренчил се е точно пред себе си, потънал в своя бавен танц. Внезапно усещам, че сякаш го разпознавам. Виждал съм това лице и преди. Може би не точно това, а десетките хиляди като него.

Когато живеех в Хонконг, аз виждах това лице да работи на "Стар Фери", да кара такси в Коулун, да гледа отчаяно на хиподрума Хепи Вали. Виждал го бях как надзирава немирната си внучка, докато тя пише домашното си в дъното на някой малък магазин. Помнех го как мляска юфката си край улична сергия, заобиколена от сгаваеми маси и столове. Покрито с прах, то строеше светкавично издигащи се небостъргачи върху отвоюваната от океана земя.

Това лице ми е много познато. То е безстрастно, самовглъбено и напълно безразлично към моето съществуване. Очите му гледат право през мен. То не се интересува дали съм жив, или умрял.

Там го срещах през цялото време.

Изкарваше ме от нерви.

Докато кретам по пътя си покрай стареца, той улавя погледа ми. Казва ми нещо, само една дума. Не съм сигурен каква е тя, но звучи като "дете".

Почувствах пристъп на тъга, докато си мислех - няма шанс, друже. Аз съм последният мохикан.

Хонконг ни караше да се чувстваме специални.

Поглеждахме към бляскавото сърце на Сентрал и се чувствахме наследници на нещо епично, героично и велико.

Гледахме с широко отворени очи всички тези светлини, присъствието на парите, всички онези хора, живеещи в малкото отвъдморско владение на Великобритания, разположено на Южно Китайско море. Усещахме се специални по начин, различен от онзи в Лондон, Ливърпул или Единбург.

Нямахме право на това, разбира се. Не ние бяхме построили Хонконг. Повечето от нас пристигнаха точно преди да бъде предаден обратно на Китай. Но не можеш да не се чувстваш специален на това великолепно място.

Имаше и ветерани, които наистина бяха от специалните, тежкари в лъскави костюми на Армани, работещи в Сентрал, които един ден щяха да се завърнат у дома, покрити със слава и с тлъсти банкови сметки. Но аз не бях един от тях. Не ги доближавах дори на йота.

Преподавах английски в езиковото училище "Дабъл Форчън". Учех богати и превзети китайски дами, които държаха да разговарят с "кръглооките" сервитьорчета на техния матерен език. Келнер, в супата ми от перки на акула има муха. Това е възмутително. Юфката ми е студена. Повикайте управителя. Приемате ли Американ Експрес? Спрягахме глаголи, свързани с обслужването, защото през 1996 - годината, през която пристигнах в Хонконг, много бели момчета стояха и чакаха покрай масите.

Всъщност аз малко се различавах от колегите си. Струваше ми се, че всички останали проподаватели в "Дабъл Форчън" (нашето мото беше "Без пот и сълзи ти английски научи") имат някаква своя причина, за да бъдат в Хонконг, като изключим усещането за специалност:

Една дама от Брайтън, практикуваща будизъм. Младок от Уилмслоу, който прекарваше всяка свободна минута в изучаване на вън-чун - стил кунг фу. А имаше и един РАК - роден в Англия китаец, който си търсеше корените, преди да поеме семейния бизнес на Джерард Стрийт в лондонския китайски квартал.

Те всички имаха основателна причина да пребивават там. Както тежкарите в банките и адвокатските кантори в Сентрал. Както и другите, които строяха новото летище в Лантау.

Всички имаха причина да са там. С изключение на мен.

Отидох в Хонконг, защото ми беше дошло до гуша от Лондон. Пет години преподавах английска литература в едно държавно училище. Беше доста долнопробно. Може даже да сте чували за него. Името Средно мъжко техническо училище "Принцеса Даяна" събужда ли някакви звънци в главата ви? Не? Става дума за онова школо в северен Лондон, където пъхнах главата на учителя по дърводелство в собственото му менгеме. Всички вестници писаха за случая.

Освен всичко друго, родителите бяха по-ужасяващи и от отрочетата си. На родителските срещи трябваше да се карам с разни смръщени сродници на Трите Хикса, целите в синкави татуировки.

Говоря ви само за майките.

Гадеше ми се от всичко това. Съвсем ми беше писнало. Уморих се да проверявам есета, започващи така: "Някои могат и да твърдят, че Меркуцио си е падал малко говедо...". Или да преподавам "Ромео и Жулиета" на хъшлаци, дето се хилеха, когато някой от шекспировите герои надуеше презерватив зад гърба ни, докато разигравах балконската сцена. Отвращаваше ме да разяснявам славата и чудото на английския език пред хлапета, които гарнираха речта си с кръв и производните му така, както хамбургерът се гарнира с кетчуп.

Тогава научих, че британците все още могат да пътуват до Хонконг и автоматично получават едногодишно разрешително за работа. Но не за по-дълго.

Беше горе-долу по времето, когато видях един татко на мой питомец - представете си, носеше плажен екип дори в средата на зимата - който имаше татуировка на Великобритания на дланта си, и името на ръката си, а името на страната ни беше грешно написано.

Велекобретания - гласеше надписът, току под изображението на болен от бяс булдог, навлякъл тениска със знамето на Обединеното кралство, която или беше изрязана твърде късо, или му беше с няколко номера по-малка.

Велекобретания.

Мили Боже.

Така че аз се разкарах. Решението да го сторя беше най-трудната част. поне това стана лесно. След двайсет часа, четири филма и две схващания на задните редове в боинг 747, кацнах на старото хонконгско летище Кай Так. Нали се сещате - летището, свряно сред гората от небостъргачи, прочуто с ония приземявания, при които сърцето ти се разхлопва, докато разглеждаш прането по балконите. Останах в Хонконг, защото той ми даваше онова усещане - че съм нещо специално.

Намираше се на светлинни години от "Велекобретания". В друг свят, и то в мига, когато точно това исках от живота си. И въпреки всичко този друг свят ме научи да обичам страната си така, както никога преди.

Хонконг ме накара да почувствам, че някога родината ми е направила нещо важно и неповторимо. Нещо вълшебно и дръзко. Светлините, в които се взирах, събудиха у мен усещането, че нося в себе си част от него.

Но всъщност нямах основателна причина да бъда там, за разлика от РАК-а, търсещ своите корени, или от типовете, падащи си по Буда и Брус Ли.

Тогава срещнах Роуз.

И тя се превърна в моята основателна причина.

Старият китаец не е единственият признак на живот наоколо. В дъното на парка съзирам пишман-бунтари - рояк друсани пубери, които все още не са се разотишли.

Цялото цветово разнообразие на човешката дъга бе представено в тази малка банда. Но макар да съм голям фен на мултикултурното общество, нещо в начина, по който момчетата изплюват думите на своите невъзможни акценти, ме кара да се съмнявам в способността на човечеството да заживее в мир.

Когато ме съзират как се бъхтя по пътя, те си разменят многозначителни гримаси, а аз се чудя - на какво ли се хилят?

И веднага се сещам за отговора.

Хилят се на запъхтения дебеланко със зачервено лице и чистак нови маратонки, който в съботната вечер няма нито с кого, нито къде да отиде. Който твърде често си ляга рано, защото няма какво друго да прави. В когото няма нищо, ама нищо забележително.

Или може би съм твърде суров със себе си?

- Скивай тоя тюфлек.

Тюфлек? Това пък какво означава? Мен ли имат предвид? "Скивай тоя тюфлек" - това май е нещо ново.

- Толкова е дебел, че мяза на две дини под юргана.

- Толкова е дебел, че когато си е вадил паспорта, е трябвало да го снимат - нали знаеш откъде? От сателит.

- Толкова е дебел, че капитан Ахав му изказва почитанията си.

Като бивш учител по английска литература съм впечатлен от позоваването на "Моби Дик". Децата не са чак толкова лоши. Макар да се бъзикат с мен, аз им отправям една, надявам се, дружелюбна на вид усмивка. Да им покажа, че тюфлека си го бива и знае да носи на майтап. Но те се хилят един към друг, а след това ми се изсмиват в лицето. Изпадат в умопомрачителен кикот и си тръгват, като разнасят около себе си смесения аромат на младост и глупост.

Бързо извръщам поглед и след като съм ги задминал си припомням, че в джоба на анцуга ми има един "Сникерс", предназначен за спешни случаи. Изяждам го на една мокра скамейка, а някаква сива дрипава катерица внимателно ме наблюдава.

След това с часове седя там, въртя сватбената халка върху безименния пръст на лявата си ръка и се чувствам по-самотен от всякога.

Запознах се с нея на "Стар Фери" - стария двупалубен ферибот, боядисан в бяло и зелено, който сновеше между разположения в самия край на Китайския полуостров Коулун и острова.

Е, всъщност не беше точно така - не се сближихме на "Стар Фери", имам предвид, че не разменихме имена и телефони. Не очаквахме да се видим отново. Никога не съм бил фатален сваляч, не се получи така и с Роуз. Но на "Стар Фери" я видях за пръв път - провираше се през въртящата се преграда и пъхаше монети в слота, докато държеше в ръце и подпираше с бедро огромна картонена кутия.

Тя се присъедини към тълпата, чакаща ферибота - европейка, заобиколена от всякакъв вид местни индивиди - засукани кантонски бизнесмени, забързани към офисите си в Сентрал, шикозни секретарки с мобифони, миниполи и развяващи се черни коси, небрежно облечени улични търговци, плюещи храчки с размера на хонконгски долар, млади майки с техните сладки бебета с дебели личица и лимба на Елвис Пресли, мършави стари дами със златни зъби и опънати назад бели коси, филипински прислужници, тръгнали за работа, дори чужденците <местните ги намират странни и ги именуват> гуейло, които кротко умираха от жега.

Косата й беше черна като на китайките, но кожата й бе твърде бледа - сякаш току-що бе пристигнала от страна, в която дъждът не спира. Беше облечена в обикновен бизнес костюм от две части, но огромната картонена кутия й придаваше вид на продавачка в някой от малките улични магазини на Шунг Ван, западно от Сентрал. Но аз си знаех, че последното не е възможно.

Стълбата се спусна със силен звън и множеството се натовари на ферибота по типичния китайски начин. Наблюдавах я как се бори с кутията и отбелязах, че лицето й бе закръглено, сериозно и много младо.

Очите й бяха твърде раздалечени, а устата - твърде малка. Но човек би останал с впечатлението, че е красива до мига, в който се усмихнеше. Когато го направи, за да се извини набързо на китайския бизнесмен, когото бе ударила с кутията, илюзията веднага се разруши. Тя имаше една от онези конски усмивки, която веднага я дисквалифицираше като красавица в общоприетия смисъл на думата. И въпреки това именно усмивката й разтуптя сърцето ми така, както традиционната женска красота никога не бе го правила. Тя беше нещо повече от красива.

Намерих си място за сядане. Впрочем свободните места бързо се стопяваха. Тя стоеше до мен, заобиколена от навалицата, с гарвановочерни коси, и се усмихваше самоуверено, докато здраво придържеше кутията при ритмичните поклащания на ферибота.

Пътуването между Коулун и остров Хонконг трае само седем минути и е най-краткият преход по море между две точки в целия свят. Един-единствен километър, прекаран в маневриране между шлепове, туристически корабчета, влекачи, джонки и сампани.

Но това пътуване може да ти се стори невероятно продължително, ако кутията в ръцете ти е голяма колкото самия теб.

Изправих.

- Извинете, искате ли да седнете?

Тя просто ме погледна. В онези дни бях наистина доста слаб. Не че съм наподобявал Брад Пит дори и в най-слаботелесните си периоди, но пък и не приличах на Човека слон. Не очаквах да припадне нито от възторг, нито от отвращение. Обаче очаквах да направи нещо все пак. А тя просто продължи да ме гледа.

Бях предположил, че е англичанка или американка. Но сега си помислих, че с тези коси и скули би могла да е от някоя средиземноморска страна.

- Говорите ли английски?

Тя кимна.

- Бихте ли желали да седнете?

- Благодаря - отвърна тя, - но пътуването е съвсем кратко.

- Но кутията ви е доста голяма.

- Носила съм и по-големи.

И отново нейната усмивка. Слаба, замислена и сякаш леко неохотна. Кой е този тип, обут с вехти ботуши, с тениска с лика на Франк Синатра (а Франк се хили изпод килнатата си шапка, нали си спомняте онази снимка от 1958, една от златните му години)? Кой е този мъж, изникнал от нищото? Това момче, което, общо взето, все пак се доближаваше повече до Брад Пит, отколкото до Човека слон?

Кутията й беше пълна с папки, кафяви пощенски пликове и документи с тежки червени печати. Значи беше адвокат. Усетих прилив на негодувание. Вероятно разговаряше само с онези костюмарчета, чиито заплати се изразяваха с шест цифрено число. А аз бях облечен в излиняла тениска, понесла мутрата на Франк Синатра, а годишното възнаграждение на труда ми, обърнато в лири стерлинги, едва-едва достигаше пет цифри.

- Не мисля, че учтивостта изисква да предложиш мястото си на някоя дама тук, на "Стар Фери" - отбеляза тя. - Не и в днешно време.

- Не мисля, че в днешно време учтивостта изисква да предложиш мястото си на някоя дама където и да било - отговорих аз.

- Все пак, благодаря.

- Няма защо.

Понечих да си седна обратно, но един стар китаец с найлонова тениска и вестник за конни надбягвания ме избута и се тръшна на мястото ми. Изкашля се шумно и се изхрачи точно между ботушите ми. Аз се втренчих смаяно в него, а той просто отвори вестника си и започна да разучава участниците в състезанията на Хепи Вали.

- Ето до къде стигнахте - засмя се тя. - След като си имате място, по-добре е да си да го пазите.

Съзерцавах смеха й и странната й усмивка, докато стигнахме остров Хонконг. Огромните сгради се извисяваха над нас. Китайската банка. Хонконгската и Шанхайската банка. Хотел "Мандарин". Всички златни, сребърни или стъклени административни сгради на Сентрал, а зад тях - тучните зеленини на връх "Виктория", почти напълно чезнещ в тропическите мъгли.

Неочаквано бях смразен от страха, че никога няма да я видя отново.

- Искате ли да изпием по чаша кафе? - попитах аз, докато се изчервявах като рак. Бях страшно ядосан на себе си. Знам, че жените никога не казват "да" на каквото и да е, ако не можеш да ги попиташ без да се изчервиш.

- Кафе ли?

- Нали разбирате? Еспресо. Капучино. Със сметана. Просто кафе.

- Хайде де - отговори тя. - Онова с предложението за сядане беше добро попадение. А за кафето - не знам. Като че ли можеше да се очаква. А аз междувременно ще трябва да мъкна тоя боклук със себе си.

Фериботът се залепи към доковете. Стълбата се спусна с трясък и тълпата се приготви за щурм.

- Не се опитвам да ви свалям - казах аз.

- Така ли? - лицето й беше сериозно и не можех да определя подиграва ли ми се, или не. - Това не е никак добре.

След това вълната китайци отвлече към кея и нея, и картонената й кутия, пълна с юридически документи - за мой късмет, иначе сигурно щеше да ме халоса с кутията. Но вече не беше до мен.

Не че разполагах с други теми за повърхностни разговорчета.

Просто исках да гледам усмивката й.

Беше петъчна вечер и барът на хотел "Мандарин" бе препълнен и шумен. В действителност не можех да си позволя да ходя там с онова, което ми плащаха от езиковото Училище "Дабъл Форчън". И все пак от време на време си доставях удоволствието да се изкача с асансьора до последния етаж на прочутия стар хотел и да се любувам на залеза над чаша леденостудена бира Цинтао - най-добрата бира в цял Китай. Изживяването беше особено.

Но тази вечер, докато отпивах от бирата си, някакъв английски палячо развали всичко.

- Веднага след като Народоосвободителната армия влезе тук, ще видиш как всички от Сентрал ще се запътят към летището - философстваше той. - И това ще е добре дошло за ония педали. Хонконг беше рибарско селце, когато пристигнахме, и ще стане рибарско селце, след като си отидем.

Имаше такъв глас, че ми бъркаше направо в червата. Глас, в който личаха частното образование и привилегированият живот. Глупости, изречени с цялата самонадеяност на света. Този глас ми напомни, че не всичко, което мразех у дома, носеше татуировка на булдог.

- Ще върнем града на ония миризливци и ще гледаме как колят златната кокошка - продължаваше той. - Но, естествено, миризливците ще изколят всичко наред.

Извърнах се, за да му хвърля едно око.

Той седеше на масата до прозореца с някакво момиче и се опитваше да я впечатли. Момичето бе с гръб към мен. В началото наистина не я забелязах. Видях само него - як млад мъж с костюм на тънки райета, червенокос и пращящ от диетите с говеждо месо, ръгбито и химните на Англиканската църква. Представител на расата чистокръвни английски говеда, но с леки симптоми "луда крава".

Добичето не правеше никакви опити да снижи гласа си. Младият китайски барман и аз разменихме погледи, докато ми сервираше втората бира. Барманът - почти дете - се усмихна тъжно, едва забележимо поклати глава и нещо във вътрешното благородство на този жест ме тласна в пропастта.

Не, това е направо прекалено, помислих си аз и оставих бирата си на бара. Говедото не просто обиждаше жителите на Хонконг. То тъпчеше в калта и усещането за изключителност, което придобивах, докато съзерцавах морето от светлини. Очите на бармана ми казаха да зарежа тези глупости.

Твърде късно.

- Извинете. Извинете!

Якият вдигна поглед към мен. Както и момичето. Беше тя. И сияеше.

Имам предвид, че наистина сияеше - залезът, многоцветен заради токсичните пушеци, които бълваха фабриките в южен Китай, хвърляше последните си отблясъци върху лицето й.

И я караше да свети. Колкото тя беше мургава, толкова мускулестият беше светъл. Приличаха на двойка, намираща се в зората на онова, което хората наричат любов на работното място. Поне в изпиления мозък на говедото.

- Какво? - попита то. Грубо.

- Я се погледнете - започнах аз. - Искам да кажа - просто се погледнете. Тези хора са ви дали служебен апартамент и филипинска прислужница, а вие си въобразявате, че сте някой от стожерите на Британската империя. И кой сте днес? Стамфорд Рафълс? Сесил Роудс? Скот в полетата на Антарктика?

- Извинете, да не сте откачил? - попита то, колебаейки се между две възможности - да се изсмее на висок глас или да ми размаже физиономията. След това се изправи. Ама страшно копеле, спортувало. От ония - с косматите гърди.

- Успокой се, Джош - каза тя и докосна ръката му.

Ако сте си го представили като някоя мутра без брадичка, чийто врат започва направо от устата, то много ще сгрешите. Той целият беше брадичка, но брадичка от сой. Нали тези типове, поне по мой скромен опит, винаги са такива. С брадичка и нос. Но пък благородната му зурла и треперещата брадичка бяха пресовали устата му до тънък мъничък процеп.

Е, имаше си брадичка, но пък нямаше уста.

- Ние сме гости тук - казах аз, а гласът ми трепереше по причина, която не можех точно да определя. - Британия вече не владее моретата. Трябва да помним добрите си маниери.

Процепът зина широко и след това изръмжа:

- Що не се пробваш да ме научиш на маниери, дребосък такъв?

- Може би трябва да опитам.

- Опитай де!

- Я млъквайте - намеси се тя. - Един ден и двамата ще си тръгнете към дома.

Да си тръгна някой ден? Да си тръгна към къщи? Това никога не ми беше минавало през ума. Погледнах я и си помислих - у дома.

Хвърлих поглед към Джош. След като известно време се измервахме с очи, и двамата се почувствахме като идиоти и осъзнахме, че в крайна сметка няма да се сбием. Или по-точно - че той няма да ме набие. Тя най-накрая успя да го смъкне на стола му. След това ми отправи една от своите зъбати усмивки.

- Вие сте прав. Трябва да помним добрите си маниери - каза тя и ми подаде ръка. - Аз съм Роуз.

Поех ръката й.

- Алфи Бъд - представих й се в отговор.

Дори с Джош си стиснахме ръцете. След това тримата пихме по едно питие, като аз и той избягвахме да се гледаме. Разказах им за работата си в езиковото училище, а тя за тяхната адвокатска фирма. През цялото време Джош не спираше да поглежда часовника си. Очевадно често, помислих си аз. Искаше преднамерено да ми покаже - а и на нея - че се отегчава извънредно много.

Но тя ми се усмихваше - тази усмивка, тези зъби, тези бебешкорозови венци без каквито и да е усилия пленяваха сърцето ми и аз го усещах, наистина го усещах.

Че някъде в този свят в действителност съществува дом, където да се завърна.

Ето така се започна. Поглеждаш към някого, когото никога преди не си срещал, и го разпознаваш. Това е всичко. Просто го разпознаваш. Такова беше началото.

Неочаквано Роуз удари с ръка по масата.

- Я, чакай малко - разсмя се тя. - Аз те помня.

По всички правила не би трябвало да се получи. Приятелите й мислеха, че е твърде добра за мен и бяха прави. Тя беше от голямото добро утро, от Сентрал! Аз бях плебей и се шляех в Коулун.

Тя имаше кариера. Аз имах работа. Тя вечеряше в Китайския клуб, заобиколена от едри риби. Аз си пиех бирата в Лан Куай Фон с плебеи като мен. Тя напускаше острова, седейки до прозореца в първа класа. А аз седях на задните ръбове във втора.

На двайсет и пет години, Роуз вече се числеше към успелите. Седем години по-възрастен от нея, всеки ден от които изброявах над чашата с бира, аз все още очаквах животът ми тепърва да започне.

Тя живееше в малък, но красив апартамент в един от най-престижните райони на Хонконг - запазен рай за привилегированите в подножието на връх Виктория. Там имаше двайсет и четири часова охрана от гурки*. Аз държах стая в един апартамент на Сай Ин Пън, който споделях с двама мои колеги от училището - РАК-персоната от Джерард Стрийт и каратиста от Уилмслоу. Домът ни приличаше на заешка дупка с толкова тънки стени, че можехме да чуем телевизора на семейството, живеещо под нас. Портиер ни беше един вечно заспал сикх, който идваше на работа само ако имаше настроение.

За разлика от мен, Роуз не беше дошла в Хонконг, носена от течението. Тя беше корпоративен адвокат, изпратена за срок от една година от нейната лондонска фирма (Роуз я наричаше "магазинът"), за да се възползва от пазара, който в последните месеци на британското управление изживяваше бум както никога преди това.

Докато аз едва успявах да си платя наема, зад залостените врати на Сентрал се ковяха съдби. Хонконг имаше нужда от адвокати и всеки ден дузини от тях се изсипваха от ескалаторите на летище Кай Так.

Роуз беше една от тях.

- В Лондон щях да продължавам да сервирам чай - каза ми тя в онази първа вечер, когато аз и Джош решихме да пием заедно, вместо да се бием, - а някой стар дебелак да ме пощипва по задника. Тук имам своето място.

- С какво точно се занимаваш, Роуз?

- С корпоративно финансиране - обясни тя. - Помагам на фирмите да увеличават парите си, като купуват акции на китайски компании. Инишъл Пъблик Оферингс. Огнеборците - така ни наричат.

- Ау - възкликнах аз. - Страхотно.

Всъщност нямах абсолютно никаква идея за какво ми говори. Но бях искрено впечатлен. Тя изглеждаше по-успяла, отколкото аз изобщо щях да бъда някога.

Повечето от нейните колеги - шумните млади мъже и жени, които всяка вечер вдигаха на главата си бара на хотел "Мандарин", без изобщо да забележат прекрасния залез над пристана - изпитваха шеговито презрение към Хонконг.

Даже пътният знак, указващ посоката към Ван Кинг Роуд, беше способен да ги накара да вият от смях през целия път. Те колекционираха всички проявления на хонконгската лудост. А такива имаше в изобилие.

Местна марка тоалетна хартия, именуваща се "Моето дупе". Универсалният магазин на Каузуей Бей - той беше японски, но карай да върви - където продаваха пралини с името "Шоколадови негърски топки". Популярната хонконгска марка спрей антифриз носеше названието "Моята пиш".

И аз също се смях, когато за първи път видях рекламата на "Моята пиш" - не казвам, че не съм. Но те пък никога не спираха да се хилят. Нормален човек рано или късно ще забрави "Моето дупе" и ще обърне поглед към залеза, ще се наслади на светлините. Но те някак си пропускаха тези неща.

Роуз не беше като останалите. Тя обичаше този град.

Не искам да ви я представям като Майка Тереза с дипломатическо куфарче. Китайците умеят да вбесяват човека и ако се случеше да се скара с някой намръщен шофьор на такси, груб келнер или досаден просяк, Роуз се поддаваше на чувството за безсилие, характерно за всеки темпераментен и уморен чужденец. Но лошите чувства никога не се задържаха дълго.

Тя обичаше Хонконг. Обичаше хората и - доста необичайно за жена с нейната професия, заплата и цвят на кожата - смяташе, че е справедливо градът да бъде върнат на Китай.

- Я стига, Алфи - каза ми тя една вечер, когато се бях разпрострял върху темата за специалното чувство и как не бих искал то да изчезне. - Хонконг може и да е английско творение, но има китайско сърце.

Тя искаше да открие истинския Хонконг. Ако зависеше от мен, щях да си сърбам бирата в Лан Куай Фон и да се любувам на светлините. Щях щастливо да вегетирам в илюзорния Хонконг, напълно убеден, че за специалното чувство е всичко, което трябва да знам за него.

Роуз ме отведе по-навътре. Отведе ме отвъд светлините. Като стори това, тя успя да превърне превземката ми в нещо повече. Заради Хонконг. Заради нея.

Показа ми един храм извън Сентрал, където всичко беше в червено и златно, а въздухът се насищаше с миризмата на тамян, докато възрастни дами изгаряха фалшиви банкноти в огромни каменни цилиндри. Двата бронзови елена, проблясващи върху олтара, едва се забелязваха през ароматния дим.

- За вечни времена - каза Роуз и днес, когато си спомням нейните думи, ми идва да заридая.

В онези дни, за които вярвахме, че няма да свършат, тя ме водеше на места, които без нея никога нямаше да посетя. Сборният ни пункт беше в един ресторант, близо до моето жилище, в който бяхме единствените гуейло. Разхождахме се из съседните улици, застроени с жилищни сгради, отрупани със сателитни антени, саксийни цветя и простори за пране. Тя ме хващаше за ръка и ме водеше по алеи, неогрявани от слънцето, където беззъби старци, обути с гумени джапанки, залагаха на два биещи се в дървена кутия щуреца.

Посрещах я след като свършеше работа, вземахме "Стар Фери" до Коулун и до киното, в което ми се струваше, че мобилните телефони никога не спираха да звънят. Всеки от познатите ми би бил страшно подразнил от подобно преживяване. Роуз обаче само се въртеше на стола си и се смееше.

- Ето, това е истинският Хонконг - твърдеше тя. - Значи желаете да опознаете Хонконг, господине? - и посочваше звънящите мобилни телефон. - Такъв е той.

Но въпреки това тя обичаше да прави и разни типично английски неща. Всеки съботен следобед, след като свършеше работа - фирмата й изискваше да работи половин ден в събота - ние изпивахме по чаша традиционен английски чай в хотел "Пенинсула" и се наслаждавахме на гледката над Сентрал от другата страна на пристанището. Посръбвахме Ърл Грей* и отхапвахме от кифличките със сладко или от малките сандвичи с изрязани кори**. Веднъж или два пъти дори гледахме как Джош и неговите космати приятелчета играят ръгби и крикет.

Беше забавно да правим всички тези английски неща не защото те ни напомняха за дома, а защото там никога не ги бяхме правили.

Крикет, ръгби, сандвичи с изрязани кори - на кого би му пукало за всичко това? Не и на мен. Нито пък на Роуз, чието неутрално произношение прикриваше факта, че произхожда от едно скромно провинционално градче. Нищо не беше получила даром. Беше спечелила всичко с учение и тежка работа.

- Къде всъщност загуби своя есекски акцент? - попитах я веднъж. - В университета?

- На автобусните спирки в Ливърпул - отговори ми тя.

В Азия и двамата открихме истинския Хонконг и онази Англия, която никога не бяхме познавали.

Роуз обичаше всичко това. А аз обичах нея.

Не беше трудно. Най-трудно ми беше да събера кураж и да й се обадя, след като тя ми даде визитната си картичка в бара на "Мандарин". Отне ми седем дни. От самото начало тя означаваше твърде много за мен. От самото начало аз не можех да си представя живота без нея.

Защото тя беше красива, умна и мила. Беше любознателна и храбра. Имаше най-голямото сърце от всички хора, които познавах. Беше добър професионалист, но чувството за собствената й ценност не зависеше от работата й. Обичах я по всички тези причини. Освен това я обичах, защото беше на моя страна. Беше на моя страна безусловно, без да си оставя вратички, през които да може да се измъкне. Толкова е лесно да обичаш някого, който е на твоя страна.

Веднъж, когато всички се бяхме събрали на покрива на Китайския клуб след твърде много бири, Джош каза нещо интересно - вероятно за пръв път в живота си.

- Ако се случи Роуз да срещне Господ, тя ще го попита: "Защо си толкова гаден с Алфи?"

Той изрече това с писклив момичешки глас и всички се разсмяха. Аз се усмихнах, опитвайки се да бъда учтив с говедото. Но сърцето ми заби по-силно. Защото знаех, че е истина.

Роуз беше на моя страна така, както никой преди това. С изключение на родителите ми, на дядо и баба. Но за тях се предполагаше, че са длъжни да бъдат на моя страна. А Роуз го правеше доброволно. Пукаше й за мен. Онези хлапета в парка - пикливата банда - щяха да умрат от смях при мисълта, че жена като нея би обърнала внимание на тип като мен. Но беше точно така. Не си измислям.

Чрез любовта си тя ме освобождаваше. Даваше ми свободата да бъда себе си.

Някога, в Лондон, имах мечта - да се опитам да стана писател - но нямах дързостта да я осъществя. Роуз ме накара да повярвам, че ако съм готов да се отдам на тази цел денонощно, мога да я постигна. Тя виждаше в мен не само човека, който бях, но и човека, който можех да бъда. Чрез любовта си ме караше да вярвам, че мечтите ми могат да се сбъднат.

Затова сега ми е толкова трудно.

Затова се налага да принуждавам себе си, за да преживея и днешния ден.

Защото някога, макар и за малко, аз имах всичко.

Старият китаец свърши бавния си танц.

Докато се тътря покрай него за втори път - толкова бавно, че по-скоро се влача - той ме поглежда така, сякаш сме се виждали стотици пъти. Като че ли също ме познава.

Пак ми проговаря и този път аз съвсем точно разбирам какво изрича. Всъщност изобщо не беше "дете".

- Дишай, де - казва ми той.

- Какво? - питам аз, опитвайки се да си поема дъх.

- Дишане неправилно.

- Кой?

- Кой - изсумтява той. - Кой ли? Ти - ето кой. Неправилно дишане. Много плитко - твое дишане. Не добро. Няма дишане - няма живот.

Аз го зяпвам.

Няма дишане - няма живот? За кого се мисли той? За Учителя Йода?

- Това пък какво е? - питам го не особено приятелски. - Стара китайска пословица?

- Не - отговаря той. - Нито стара пословица, нито китайска. Това е нещо общоизвестно.

След това се извръща и ме изоставя.

правя опит да дишам правилно, докато тичам из парка. Поемам дълбоко, изпълвам дробовете си, усещам как се уголемяват и оставям дъха си леко да изскочи навън. Опитвам отново. Вдишване, издишване. Бавно и спокойно.

Подритвам миналогодишните листа и приучвам себе си да поема още един дъх.

Не е лесно.

Разбирате ли, аз дишах само заради нея.