Сенсей

Сенсей

Джон Донахю

Пролог

От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна дотук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани - набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие.

Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да кажеш "Това е началото". Не че след него нещата следват неизбежен ход - просто така изглеждат в ретроспекция. Усещането по-скоро е за нещо, което нараства с времето, резултат на хиляди малки и привидно незначителни събития. Питаш: "Защо?" и вместо отговор можеш да посочиш кой да е от разкритите факти. Но когато се опиташ да дадеш прецизно обяснение, то не изглежда много убедително. Още по-малко удовлетворяващо.

Всички ние търсим определени отговори. И ги търсим по различни начини, поемайки по различни пътища. Надяваме се, че знанието ще ни донесе контрол над действителността. Но животът ни показва, че тази надежда е само форма на самоуспокоение.

Всъщност е като да обясниш буря. Вълните се дължат на комбинацията от гравитация, вятър и прилив. Те набират сила и инерция до момента, в който се стоварват върху нас, докато ние стоим глупаво изненадани на брега. Урокът е жесток. И метеорологията дава на оцелелите слаба утеха.

1.

Ронин

Беше се вмъкнал в празната сграда преди останалите. За град като Ел Ей фитнесът е голям бизнес, така че сигурно е било още тъмно - часове преди да дойдат най-големите ентусиасти.

Убиецът е познавал жертвата си отлично. Схемата на поведение е една и съща, дори в Америка. Учителят - който скоро е щял да се превърне в жертва - сигурно е влязъл тихо в тренировъчната зала часове преди останалите. Основната му дейност бе обучаването на бойци, но според правилото, че сигурният бизнес предполага вложения в различни сфери, бе развил дейност и в общия фитнес, и в програмите за здраве. Това се отразяваше много благоприятно на месечния баланс. Школата му беше чиста и модерна, имаше рецепция за администраторите, които се грижеха за бюджета, ловко уговаряха колебаещите се и въвеждаха всичко в компютрите, просвяткващи като белезникави фетиши в разделените на клетки работни места в офиса. За учителя, макар и след петнайсет години живот в Америка, всичко това беше в крайна сметка отвличащ фактор. Шумът, потокът от хора, характерната за Ел Ей разконцентрираност, правеха все по-трудно за него да намери време за усъвършенстване на своето изкуство. А той, въпреки успеха, в душата си оставаше артист. И именно това бе причината, поради която все по-често се озоваваше сам в залата призори, влагайки всичко от себе си, стремейки се към все по-голямо съвършенство в преследването на онзи бленуван момент, когато той и изкуството му щяха да се слеят в неотделимо цяло.

Казваше се Икаги и беше тренирал карате повече от четиридесет години. Имаше цилиндричното тяло на истинския експерт по бойни изкуства - всички онези биячи от филмите изглеждат като щангисти, понеже точно с това се занимават през по-голямата част от времето си. Икаги обаче бе професионалист от старата генерация. Откакто живееше в Ел Ей, през ръцете му бяха минали легиони мераклии да сложат черен пояс и се бяха оставили на уменията му. Снимките му - а те можеха да се видят навсякъде из града - изобразяваха човек, който изглеждаше като артилерийски снаряд. Дори онази сутрин, на петдесет и осем годишна възраст, тренировката му щеше да бъде непосилна за мнозина много по-млади от него. Пръстите му бяха дебели и силни след безкрайните часове на тамешивари - чепене на дъски с един удар. Ходилата му бяха корави и здрави след безкрайните тренировки на дюшемето в тренировъчната зала. На снимките от местопрестъплението, направени по-късно, ясно личаха мазолите му - те се открояваха като бели петна сред кръвта наоколо.

Икаги беше влязъл направо от улицата и се бе преоблякъл в бялата униформа на каратист. С течение на годините коланът му се бе оръфал и раздърпал, но все още изпъкваше с чернотата си върху чисто бялата ги. Вероятно бе коленичил с лице към малкия олтар в тренировъчната зала. Учениците му обясниха, че такава е била обичайната му практика. След това сигурно бе започнал със загряването на мускули и сухожилия. Към изгрев слънце Икаги вероятно вече бе преминал към отработване на най-трудните елементи на своето изкуство: ударите му са ставали все по-бързи и по-бързи и крайниците му са се движили с почти непостижима за човешкото око бързина - все по-точни, все по-балансирани, все по-фокусирани.

Няма как да се определи кога точно се е появил нападателят, макар според заключението на съдебния лекар смъртта да бе настъпила поне един час преди домоуправителят да намери тялото на майстора в пет и трийсет. Икаги вероятно тъкмо е започнал тренировката си, когато нормалният й ход бил нарушен.

Има основания да се предполага, че Икаги е знаел нещо за потенциалната заплаха. От Япония бяха дошли някакви слухове. Ясно е само, че сенсей доста бързо се е ориентирал какво точно е искал натрапникът. Самият Икаги не беше от стеснителните и няма съмнение, че е настоял да научи причините за посещението. Дали е бил изненадан от естеството на искането или от това, че вижда свой стар ученик от плът и кръв пред себе си... това не може да се каже със сигурност, макар да се говори, че истински добрите майстори развиват шесто чувство за опасността. Икаги не беше споменавал за някакви заплахи нито в семейството, нито пред приятели, но това разбира се, не означава нищо. Ако погледнеш снимката на такъв като него, дори когато се усмихва, ще установиш, че очите му не издават нищо.

Икаги може и да е знаел, че онази сутрин му е предстояла среща със смъртта, но не беше споделил това с никого.

Почти сигурно е, че е бил изпълнен ритуалът на предизвикателството. Нападателят едва ли се е лишил от подобен елемент на парадност. Ритуалът е бил важен. Друго почти сигурно нещо е, че той е бил облечен в нормално облекло - дори за град като Ел Ей е малко трудно да се измъкнеш в одежди на азиатски убиец, - но едва ли е пропуснал да спази японския етикет до най-малките подробности: поклоните, ритуалните представяния, съобщаването на школите, в които е тренирал, и настояването за "урок".

След като е започнал, боят се е развил съвсем различно от схватките, които повечето от нас някога са виждали. На първо място, всичко е станало много бързо. Бойци на това ниво, когато искат да убият, не губят време. Колкото по-дълго се биеш, толкова повече се изморяваш. Това увеличава възможностите за грешка. И опасността да те достигне смъртоносният удар.

Конкретно тези двама противници са знаели повече за боя без оръжие, отколкото всеки обикновен човек. Тук не става дума за това, че самите удари са нанасяни със скоростта, с която напада примерно кобрата. На това ниво самите рефлекси са толкова ускорени, че финтове и контрафинтове се правят с недоловима за простото око промяна в скоростта, така че повечето хора просто не биха ги забелязали. По ръцете и нозете на жертвата имаше синини, но загрубяванията на кожата по тях правят невъзможно да се стигне до определени заключения. Икаги е бил каратист все пак и със сигурност е използвал арсенала си от удари с ръце и крака, който е сърцевината на това изкуство.

Размяната на удари е била равностойна - предмишниците и глезените му са ожулени от париране на ответните удари. По рамото му има следи от одраскване вследствие претъркулване по дъсчения под, което означава, че двамата противници са използвали всичко, за което са могли да се сетят - от удари до хвърляния. В един момент от схватката Икаги е използвал задушаващо задържане. Това е ясно, защото беше открито ожулване на дланта между палеца и показалеца. Сигурно се е опитал да вмъкне ръката си, което противникът му е предотвратил с навеждане на брадичката и така е защитил уязвимата артерия на шията си.

Полицаите бяха поръсали с прах целия под, за да добият представа за развоя на събитията. Двамата бойци бяха използвали залата в цялата й дължина и широчина. Бяха скачали, падали, ставали, плъзгали се в жестоко подобие на балет. В крайна сметка, бяха се оказали едновременно до стойката с оръжията. Според мен нападателят е изпаднал в паника. Може в сърцето му да се е промъкнало съмнение. Може да не е бил във върхова форма заради разликата във времето. А може просто Икаги да се е оказал не само добър, а един от най-добрите и целият план да се е развил в непредвидена посока. Но в един момент от схватката двамата са се претърколили в ъгъла, където е била стойката с дървени пръчки, наредени на нея като копия в средновековен замък. За нападателя това вероятно е било като отговор на молитва.

Когато стигам в мислите си за боя до този момент, представям си как Икаги се е усмихнал на себе си в мига, в който противникът му е сграбчил една от пръчките. Като майстор и собственик той е знаел, че това е оръжие за начинаещи, изработено от слабо дърво, което е можел да счупи без никакво усилие само с два пръста. Нещо повече, знаем, че в един момент е направил точно това. По ръба на дланта му бяха намерени дребни тресчици дърво - точно онова, което става, когато парираш удар с "ръката меч". Атакуващият, размахвал до част от секундата преди това онова, което е смятал за поразяващо оръжие, вероятно е бил смаян от силата на Икаги, който го е пречупил на две. Изненадата му обаче е била само за миг. Пръчката се е превърнала с копие. Първият удар най-вероятно е бил инстинктивен - мушване напред в областта на ребрата. Няма съмнение, че за Икаги болката е била страхотна, но кървавата следа подсказва, че той не е рухнал на пода. Нещо повече, след този внезапен удар и след моментното ахване Икаги е атакувал в продължение на известно време.

Трудно е да се разбере дали счупеният край на пръчката е останал забит в тялото му, или нападателят го е издърпал, но в крайна сметка загубата на кръв забавила движенията на майстора. А и подът е станал плъзгав. И тогава нападателят е атакувал.

Той забил неколкократно пръчката в коремната област на сенсей. Там има следи от масивна травма. Ударите са били много повече от необходимото. Дали нападателят се е наслаждавал? Дали се е вслушвал във всяко ахване след поредното забиване на назъбения край на дървото? Дали се е опиянявал от засилващото се усещане за господство? Усмихвал ли се е, когато устните на Икаги най-сетне застинали в гримасата на смъртта?

Това са въпроси за психолозите. Онази сутрин те са били без значение. Битката приключила. Икаги лежал там и единствено върховният контрол на волята му е притъпявал донякъде агонията. Той опитал да стигне до телефона, плъзнал се в изтичащата от тялото му течност и това е бил краят. Животът малко по малко е напускал тялото му, силното му сърце вярно продължавало да изтласква кръвта през раните, пулсът му се ускорявал и ставал все по-накъсан, настъпил шокът и след него смъртта.

Убиецът се е забавил, колкото да остави ключ към станалото. И предупреждение. Топнал е пръст в кръвта и написал нещо на японски на стената. Тази снимка е една от многото, но дори на фона на болезнения интерес към смъртта на Икаги, запечатана от всички възможни ъгли, калиграфски изписаният йероглиф приковава вниманието:

"Ронин", гласи надписът. Човек на вълните.

Самурай без господар.

2.

Хейхо

В залата можеше да се чуе падане на карфица. Слънчевите лъчи влизаха под наклон през високите прозорци. Ъгълът беше достатъчно остър, за да не се безпокоиш, че могат да те заслепят (нещо важно за място, където хората се нападат с дъбови мечове), но по този начин се виждаха въртящите се из въздуха прашинки. Това често разсейваше по-неопитните ученици. Всички ние обаче идвахме при Ямашита-сенсей от известно време и когато онази сутрин той застана на пода, очите ни бяха приковани в него.

Ямашита беше дребен и във всекидневно облекло със сигурност щеше да изглежда изненадващо безличен. Но в доджото присъствието му беше практически осезаемо. Не толкова заради начина, по който бе облечен. Повечето от нас се подвизаваха в бойните изкуства вече от години и бяхме свикнали с екзотиката на униформите. Обикновено Ямашита се обличаше като всеки друг старши инструктор в по-традиционните дисциплини: добре подплатено горнище, подобно на предпочитаното от състезателите по джудо, и дълбоко плисираната пола панталон, известна като хакама. Широките крачоли на панталона със свистене се завъртяха и той се отпусна на колене пред класа. Дори това невинно движение бе изпълнено с безкомпромисна прецизност. Изгледа ни - главата му се завъртя по цялата дължина на редицата и после обратно.

Освен главата му, нищо друго не помръдваше, но енергията, която той излъчваше, бе почти осезаема. Пред нас бе един от най-взискателните учители във върха на своята форма, но всички ние го наблюдавахме с тревога.

Ямашита беше в бяло.

В Япония бялото е цветът на празнотата и смирението. Много от нас бяха започнали тренировките си по бойни изкуства с дисциплини като джудо или карате, при които известните като ги униформи традиционно са в бяло - символ на покорството. Много от традиционните японски инструктори, които лично познавам, не одобряват американската склонност към цветови пристрастия. Посланието е ясно: ги не е израз на индивидуалността. Хората, желаещи да кажат нещо по този начин, е най-добре да си наемат билборд и да стоят далеч от японските учители по бойни изкуства. Защото учителите не се вълнуват от вашите нужди. Тяхната единствена грижа е да се придържат към Пътя. Ако искаш, можеш да се присъединиш към тях. Но присъствието ти в никакъв случай не е задължително.

Добре е ученикът да свикне колкото може по-бързо с това отношение. В бойните изкуства никой не дължи нищо никому, най-малко от всички твоят учител. Приема се за даденост, че ти си безнадежден, ползата от теб е никаква и всъщност имаш късмет да си в едно помещение с твоя сенсей. Изпълняваш каквото ти нареди. Не му отговаряш. Не задаваш неуместни въпроси. И не си изграждаш отношение - това е прерогатив само на сенсей.

В дисциплините с мечове, които преподава Ямашита, само най-високопоставените учители имат право да носят бяло. Ямашита е заслужил това право. И си го е спечелил не тук, а още в Япония преди години. Но не прибягваше до него често. А след като го бе направил днес, това означаваше, че символично погледнато, той възприемаше позата на най-нископоставения сред учениците. Смирението, разбира се, е хубаво нещо. Единственият му недостатък в дадения случай бе, че ако Ямашита искаше да подчертае скромността си, това означаваше, че като негови ученици ние изпадаме някъде в боклука с останалите по-низши форми на живот.

Седяхме пред него, наблюдавахме го с безпокойство и аз чух няколко неволни въздишки в редицата, защото за всички ни бе ясно, че ни чака жестока тренировка.

Нека поясня - няма начин да минеш през вратата на точно това доджо без значителен стаж и доказани способности в бойните изкуства. На първо място, то е скрито в Бруклин, забутано сред складовете в района на Ист Ривър. От време на време имаме проблеми с колите, защото ги разбиват и ограбват, затова в подобни случаи някои от нас излизат и пускат слуха, че господин Ямашита започва да се ядосва. Той е тук от десетина години, имал е вече няколко "разговора" с най-тежките случаи сред съседите си, в резултат на което известен брой местни бродят из улиците с крайници, чиито стави никога вече няма да работят по божия замисъл.

Кварталът е мръсен, миризлив и шумен. Влезеш ли в доджото обаче, светът отвън изчезва. Тренировъчната зала е като пещера. Стените са голи и сиво-бели. Няма никакви плакати на Брус Ли или Буда. От едната страна има малък офис с очукана зелена метална маса и две врати, водещи към съблекалнята. Няма нищо, което да те разсейва от задачата, която стои пред теб. Което също означава, че и няма къде да се скриеш.

При нас няма много работа върху рефлексите. Занимаваме се с основните техники.

Разбира се, представата на Ямашита за основни техники е озадачаваща. Той смята, че основните техники най-добре се илюстрират с приложението им. Става дума за блъскането и боя, но с известна разлика. Всеки може да подчини с бой някого - погледнете какво става между бандите или на мач по кик-бокс. Целта на Ямашита е друга. Той вярва, че същността на дадена конкретна техника трябва да бъде илюстрирана чрез нейната ефективност. И не отделя формата от резултатите. Дори не е склонен да се съгласи, че става дума за две различни неща. Най-много му харесва, когато налагаме волята си елегантно.

В японския има термини за това. Има разграничение, например между джи - механиката на дадена техника - от ри - качеството на нейното овладяване, което ти позволява да нарушиш привидността на формата, но да останеш верен на същността й. Трудно е да се обясни как те се различават и как да се разделят, тъй като повечето от нас прекарват години в преследване на джи и до известна степен са пленници на онова, което тя изисква. За Ямашита обаче това не е никакъв проблем. Той дебне из залата като хищник, коригира, окуражава и демонстрира. И горко му на нещастния ученик, загубил концентрация по време на тренировката: Ямашита изкрещява: "Му ри" - това означава "Не ри!" - и го тръшва на пода. Уникален подход в педагогическо отношение, но му върши работа.

Общо взето, с изключение на тревожните въздишки в началото, след като тренировката започва, никой от нас не се главоболи със странични неща. Единственият начин да останеш в доджото на Ямашита-сенсей е да присъстваш с цялото си съзнание и да си ангажиран с онова, което става в момента. Неконцентрираните бързо биват разкривани и рядко се връщат. Останалите търпим с плахата надежда, че един ден всичко това ще ни доведе до някакво подобие на невероятното умение на нашия кумир.

В деня, за който разказвам, отработвахме няколко особени техники, при които се използва натиск върху избрани нервни окончания на ръката в зоната между китката и лакътя. Когато повечето от нас забавиха темпото - тръскайки ръце, за да възстановим загубеното усещане на нервите си, - Ямашита обяви тази част на тренировката за приключила и избра бокен. Ние насядахме по пода и той започна урока.

Бокен се нарича дървеният вариант на катана - дългия меч с дръжка за две ръце, използван от самураите. Формата му и усещането, което оставя в ръцете, са същите като при истинския меч, така че бокен се използва като уред за овладяване от учениците на различните умения с меча, развити през вековете в Япония. В ръцете на онзи, който може да го използва, дървеният меч може да бъде много опасен. Известни са случи, когато с него са били счупвани остриетата на катана, а хора като известния Миямото Мусаши* редовно са излизали с бокен срещу майстори на меча, въоръжени с истински оръжия. Резултатите не са били много приятни за окото, но Мусаши по правило излизал от двубоите без драскотина с бокен в ръката.

* Миямото Мусаши (1584-1645) е самурай, прочут воин и автор на "Го Рин Но Шо" (Ръкопис на петте пръстена), в който излага Пътя на стратегията - не само в бойните изкуства, но и в живота. - Б. ред.

Бокен също се използват в комплексите от техники, наричани ката, и това обикновено е формата, в която Ямашита ни обучава с бокен.

Ката означава форма: това е серия от упражнения или техники в определена последователност. Само не се заблуждавайте. Тренировката на ката в доджото на Ямашита е нещо, от което може да ви се изправи косата. Когато ние изпълняваме ката, правим го на двойки от нападател и защитник, движенията са бързи и острието на бокен свисти във въздуха, докато се спуска по пътя към целта си. И нека ви кажа, че няма нищо по-фокусиращо вниманието от гледката на дъбов меч, който е насочен към главата ви.

Точно отстъпвах с максимална скорост, за да избегна замах за кеса-гири - разсичащ удар, който ако е нанесен с истински меч, ще ви среже диагонално от рамото до срещуположния хълбок, - когато някакво движение в периферията на залата привлече вниманието ми.

Посетителите влязоха бързо, кимвайки между другото по онзи американския начин, който замества така неудачно истинския поклон. Трима бяха в нормално облекло, а четвъртият беше облечен в хакама и горнище. Екипът му ми направи впечатление: горнището беше аленочервено и изглеждаше изработено от нещо подобно на коприна, а самата хакама беше гарвановочерна. Впечатляваща униформа, особено ако се прибави носещият я, чиято бръсната кафява глава имаше формата на излят куршум. Веднага предположих, че е дошъл да направи някакво изявление. Те седнаха тихо, подпрели гръб в стената, и загледаха учениците с онзи твърд поглед и стиснати челюсти, от които се очаква да ви сплашат.

Мисля, че щях да бъда впечатлен, но партньорката ми нямаше никакво намерение да спира. Беше енергична и жилава. Техниката й с меча беше насечена и в неравноделен ритъм, срещу който е трудно да се защитаваш, макар при всяка ката да е предварително известно какво следва. Виждах, че изобщо не обърна внимание на посетителите. Беше относително нова сред учениците и си бе поставила задачата да докаже, че един от старшите в групата - моя милост - не е чак толкова добър, колкото се предполага.

Така че, макар любопитството ми да бе събудено - Ямашита по правило не толерира посетители, а единият от тях изглеждаше като дошъл да поиграе, - твърде скоро интересът ми се насочи към това да не стана за смях по време на тренировката с бокен.

Всичко опира до честта. В бойните изкуства се говори много за това да забравиш за егото си и така нататък, и всички ние опитваме да го правим, наистина се стараем, но работата е, че на нашето ниво човек е инвестирал много време и голямо усилие да развие уменията си и да си извоюва определен ранг в доджото, така че няма начин поне малко да не се подразниш, когато някой заплашва статута ти. Защото всичките поклони и титли, униформите и цветните колани в крайна сметка опират до твоя статус, до твоето усещане колко струваш. Вярно, живееш в един затворен малък свят със собствена система за оценяване, но това все пак е йерархична система, а човешките същества не са безразлични към тези неща.

Както и да е, жената боравеше добре с оръжието. Усещах го, несъмнено го усещаше и тя. Трябва да призная, че в известна степен ме притискаше, променяше непрекъснато темпото на ходовете си, нанасяше ударите почти с пълна сила, скъсяваше интервала между атака и защита и общо взето ми отправяше предизвикателство, любопитна дали ще се справя.

Можех, разбира се, но истинският смисъл не бе в това. За мен предизвикателството се свеждаше до възможността да реагирам на нейната сила с нещо по-елегантно. Това означаваше, че вместо да парирам ударите й със сила, от която мечовете ни да изтрещят, трябваше да измисля нещо по-фино.

Промених леко ъглите и изтеглих тялото си от линията на нейната атака, което ме постави извън обсега на ударите й. Опитах се да поемам силата й с по-гъвкави ръце и да ги отклонявам, но дланите ми бяха леко потни и не исках мечът ми да излети и да се забие в отсрещната стена. Това понякога се случва и ако няма пострадали, всички се смеем, а онзи, който го е изпуснал, става обект на безжалостни насмешки, но ситуацията не беше такава, че да имам желание аз да бъда обектът на подигравка.

Познавах жената като относителен начинаещ в доджото и заложих на вярата й в оръжието. Донякъде не беше честно да получавам предимство по този начин, но от друга страна, беше пример на онова, което Ямашита нарича хейхо - стратегия.

Повтаряйки отместването и отклоняването на ударите й по време на следващата серия движения в тренираната ката, аз засилих чувството на безсилие у партньорката си, с което я подлъгах да бъде малко по-непредпазлива при предстоящия удар - повече сила в рамото и изнасяне на главата малко по-напред - и това беше краят. Пуснах с лявата си ръка моя бокен, гмурнах се откъм сляпата й страна, завъртях я рязко и с лекота й отнех меча. Не беше движение от заложените в тази ката, но Ямашита ни казва да не пропускаме случай да се възползваме от тачи-дори (отнемане на меча), за да държим партньора си нащрек.

Тя направи завъртането на пръсти и бих казал, че усети какво става едва след като движението започна, но вече беше късно да противопостави нещо. Върнах й отнетия бокен. Усмихна ми се малко разочаровано, после двамата се поклонихме един на друг в мига, в който Ямашита обяви край на тренировката и събра класа за поклона на раздяла.

С присъщата си лекота на движенията той застана пред нас и ни изчака да оформим редицата. Продължаваше демонстративно да не поглежда към групата на четиримата в дъното на залата, но езикът на тялото му подсказваше, че е ядосан.

Работата е в това, че не можеш просто така да дойдеш облечен за тренировка, ако не си поканен. Само сенсей разрешава на един или друг ученик да тренира в доджото. Да се появиш непоканен и по екип, означава, че или не знаеш нищо за нравите на японските учители по бойни изкуства, което може само да ти изкара някой бой, или целиш да нанесеш съзнателно обида и да предизвикаш сенсей на двубой. В последния случай не се знае предварително кой ще отнесе боя.

Бях виждал това да се случва преди. Не често, но някак няма как да го забравиш, след като веднъж си го видял. Особено ако си ученик на предизвикания учител. Учителят ти те използва като пушечно месо. Първо изпраща теб или някой от приятелите ти да се биете срещу предизвикващия, наблюдава развоя на схватката и анализира нивото на противника. Ако първият ученик бъде бит, изпраща се следващ, по-добър, и така нататък към началото на редицата. Когато стигне най-сетне до сенсей (стига да издържи толкова дълго), натрапникът или е разкрил силните си страни и значи може да бъде победен, или е толкова изморен, че не представлява истинско предизвикателство за сенсей. Не че това е справедливо. Но е хейхо.

Отпуснахме се на колене в плътна синя редица по дължината на цялото доджо. Ямашита не проговори близо минута, после се обърна към един от старшите си ученици, американец от японски произход с внимателни обноски на име Кен, който седеше до мен в края на редицата, където е мястото на учениците с по-висок статут. По лицето му личеше, че се страхува от онова, което предстоеше да се случи. Ямашита му каза:

- Виждам, че имаме посетители. Дали не би поканил цветния да говори с мен?

Кен се поклони и изтича със ситни крачки до дъното на залата, за да отправи поканата. Мъжът в червеното горнище кимна, направи серия ритуални ръкостискания със съпровождащите го и стъпи в очертанията на пода за тренировка. Зае поза "готов" и изпусна продължително "Ууууус". Неколцина от нас извъртяха очи към тавана. Има школи по карате, където се смята, че този вид представление те прави да изглеждаш корав противник.

Ямашита кимна леко и Червеното горнище пристъпи напред.

- Съжалявам, че не бях в състояние да те посрещна подобаващо в моето доджо. Разстроен съм също, че не знам кой си и какво искаш, понеже не сме официално представени. - Думите бяха изказани бързо, но изречени внимателно. Сенсей няма забележим акцент, но когато е ядосан, артикулацията му е много прецизна. Не зная дали Червеното горнище долавяше нещо, но сред нас нито един нямаше никакви съмнения, че сенсей наистина е вбесен.

- Митчел Райли, сенсей. - Той се поклони, този път подобаващо. Кен прехвана погледа ми. Митчел Райли притежаваше известна школа по джу-джуцу*, за която слуховете говореха, че е специализирана в бойните техники, попадащи в категорията, известна като "стоте начина да му изчовъркаш очните ябълки". С други думи, беше стожер в обществото на нетрадиционните афро-американски бойни изкуства. Телосложението му беше като на хладилник и от мястото си виждах удебелените стави на пръстите му - резултат от злоупотреба с чупенето на дъски. Мич Райли имаше репутацията на неизтощим противник, добър техник и човек, който залита под тежестта на раздутото си его.

* Изкуство на боя без оръжия в древна Япония. - Б. ред.

- Прекрасно, господин Райли. Надявам се да има обяснение на присъствието ви тук. Школата ми е малко трудна за намиране, затова предполагам, че само някой силно нуждаещ се би предприел доброволно пътешествие в толкова опасен квартал.

- Няма проблем - с презрение изрече Райли. - Мога да се грижа за себе си.

- А и явната грижа, с която сте избрали... хм... очарователния си костюм, ми подсказва, че може би се интересувате от...? - Ямашита остави въпроса да увисне във въздуха.

Седях и наблюдавах как от ушите на Райли буквално започва да блика пара. Трябва да му призная, че се овладя бързо, което бе индикация, че вероятно беше опасен човек. Когато едва забележимото му потреперване спря, Райли довърши изречението на Ямашита:

- Двубой - каза той. - Предизвиквам ви.

Човек не можеше да не му се възхити. Този мъж не си губеше времето в приказки. Беше може би пет години по-възрастен от мен - значи малко над четиридесетте, - беше прекарал поне половината от тези години, тренирайки бойни изкуства, и сега се чувстваше готов да се изправи срещу онзи, който измежду всички подобни нему в района на Ню Йорк най-плътно се приближаваше до същността на думата майстор. Много хора дори не подозираха за съществуването на Ямашита. Беше дошъл в Ню Йорк от Япония преди години по причини, за които никой от нас нямаше представа, и се бе заловил да шлифова уменията ни с тиха бруталност. Другите японски сенсеи му изпращаха най-обещаващите си ученици, но той така и не бе представен в "Черен колан", не беше написал книга, разкриваща древните тайни техники на самурайския елит, а школата му не бе включена дори в "Жълтите страници". Точно това правеше присъствието на Райли - и предизвикателството му - толкова странни.

Ямашита обаче бе изправен пред дилема. Райли несъмнено бе опасен, макар и може би само в традиционния смисъл на думата. Ямашита бе безкомпромисен учител, но той никога не би изложил нито един от учениците си на опасност от сериозно нараняване. Беше под достойнството на сенсей да приеме предизвикателството, но аз буквално си представях трескавия ход на мисълта му в търсене на други варианти. Можеше ли този двубой да изиграе някаква роля в обучението на учениците му? Кой би бил най-подходящият противник на Мич? Кен беше старшият и би бил логичен избор. Но всички ние знаехме - в това число и сенсей, - че жена му неотдавна бе родила и че тези дни значителна част от умствената енергия на Кен не беше фокусирана върху тренировките. Той беше добър (дори в лошите си дни), но двубоят, който назряваше, бе от онези, след които и двамата противници се прибират, накуцвайки. Кен нямаше нужда от това точно сега и Ямашита прекрасно го съзнаваше.

Сенсей плъзна поглед по редицата, преценявайки потенциала на всеки свой ученик, като шлифовчик на диаманти, ровещ в купчинка незавършени камъни. По-опитните сред нас седяха, стараейки се да не мислят за ситуацията и за Райли, заслушани в лекото жужене на флуоресцентните лампи и едва доловимия шум от камионите навън. По-новите ученици се намираха в различни състояния: по-умните откровено се ужасяваха от перспективата да се изправят срещу Райли, по-глупавите тръпнеха в трескава възбуда.

Когато се обърна към мен, опитах се да не чувствам нищо.

- Професоре - тихо каза Ямашита. Прякорът ми бе лепнат в мига, в който се разбра, че преподавам в колеж. Е, можеше да бъде и по-лошо. Преди това бях тренирал в училище по кендо и там япончетата просто ми казваха Тиквата.

Поклоних се и излязох пред редицата. Ситуацията изискваше да застана мирно с лице към сенсей, а това означаваше да бъда редом с Райли.

- Това е д-р Бърк - представи ме той на Райли. - Сигурен съм, че ще може да ви предаде урок.

Райли рязко извърна глава, за да ме огледа. Отвърнах на погледа му: безизразни очи, никакво напрежение в мускулите, никаква енергия, преминаваща от мен към него.

- Мислиш, че ще можеш да се справиш с мен, задник нещастен? - изрече го с края на устата си, сякаш бе възприел похвата от старите филми с Богарт. Извърнах се обратно - движението ми го накара за миг да трепне - и се поклоних, без да казвам нищо. Безмълвен. Пасивен. Сянка. Хейхо означава да чакаш в сянка. Райли погледна отново Сенсей: - Ти се шегуваш. Няма да се ебавам с този лайнар.

Ямашита е много особен на тема непристоен език. Той прекарва дните си да те учи как да причиниш тежки телесни травми на другите, но е непреклонен, що се отнася до цивилизования начин на изразяване. Част от отношението му намира обяснение в най-обикновената японска вежливост, с която е закърмен, но според мен останалата част се дължи на факта, че той е човек, посветил живота си на едно изкуство, чиято цел е постигане на върховен контрол под една или друга форма, така че възприема сквернословието като беден речник, слабо въображение или неспособност да овладееш темперамента си. Което и да е вярното, но подобен език е забранен за използване в доджото. Райли може и да не знаеше това, но той току-що бе извършил непростимо нарушение на етикета.

- Ще се наложи да ме извините, господин Райли. Съжалявам, но няма да можем да удовлетворим молбата ви за урок. Вие очевидно не сте готов за сериозно обучение. - С тези думи Ямашита заби поглед през тялото на мъжа пред себе си и се изправи, сякаш се готвеше да напусне залата.

- Я почакай... - Райли скочи на крака и ми се стори, че възнамерява да посегне към възрастния учител. Това ме накара светкавично да преценя шансовете си да го поваля. Избрах да нанеса удар със ставата на свития среден пръст под ухото (надявах се при повече късмет да му изкълча челюстта), но нямаше нужда да се намесвам. Ямашита бе изчерпил запасите си от търпение. Или по-скоро беше на границата.

В мига, в който Райли се приближи до него, Ямашита се стрелна напред в плавно и лишено от всякаква видима подготовка движение. Последва отсечен удар с лакът и той завъртя Райли, за да го извади от равновесие. С непостижима бързина Ямашита се озова зад противника си, вкопчи се в него като лепка и бавно го свали на пода. Задушаващото задържане (както винаги) бе прецизно изпълнено: спиране на прилива на кръв към мозъка благодарение на натиск върху артерията и Райли загуби съзнание.

Ямашита се изправи и повика с пръст приятелите на Райли:

- Махнете го оттук. Повече не се връщайте. - Дори не беше се задъхал. Мъжете вдигнаха Райли от пода и го измъкнаха навън. - Глупав човек. Арогантен и избухлив. - Той ни огледа един по един и спря погледа си върху мен: - Изненадан съм, Бърк. На твое място бих опитал изкълчване на челюстта. Поработи над рефлексите си, моля.

После излезе с плъзгащата си походка и това беше краят на тренировката.