Брегът на призраците

Не помня как стигнахме до гробището.

Помня, че небето притъмня - и после се озовахме там.

Двамата със сестра ми Тери подминахме няколко редици стари, напукани и покрити с мъх надгробни камъни. Беше лято, но над земята се беше спуснала влажна, сивкава мъгла, от която повяваше хлад.

Разтреперих се и се загърнах по-плътно с якето.

- Тери, почакай! - извиках. Както обикновено сестра ми бързаше напред. Гробищата винаги са я възбуждали. - Къде си? - едва не ревнах.

Напрегнах очи. Едва различавах очертанията й през сивата мъгла. Тери спираше за няколко секунди пред всеки от надгробните камъни.

Прочетох думите, изписани върху един камък в краката ми:

"В памет на Джон,

син на Дейниъл и Сара Нап,

който почина на 25 март 1766 г.,

на 12 години и 22 дни."

Странно, рекох си. Това хлапе е било на моята възраст, когато е умряло. През февруари навърших дванайсет. В същия месец Тери стана на единайсет.

Забързах нататък. Отнякъде повя студен вятър. Затърсих между редовете от стари гробове дребната фигура на сестра ми. Беше изчезнала в гъстата мъгла.

- Тери? Къде се изгуби?

- Тук съм, Джери - долетя отговорът.

- Къде? - попитах, докато стъпвах по гнилите листа. Вятърът се завъртя около мен.

Някъде отблизо долетя тих вой.

- Трябва да е куче - промърморих полугласно.

- Дже-ри! - Гласът на Тери сякаш идеше от хиляди мили.

Повървях още малко, сетне се подпрях на един надгробен камък.

- Тери! Почакай ме, де! Спри да щъкаш наоколо!

Пак този страховит вой.

- Не вървиш накъдето трябва - извика ми Тери. - Тук съм.

- Страхотно. Много ти благодаря - троснах се аз. Защо си нямах сестра, която да харесва бейзбол, вместо да ме влачи по гробища?

Вятърът довяваше странни, шептящи звуци. Облак изсушени листа ме блъсна в лицето. Затворих очи.

Когато ги отворих, видях Тери клекнала до малък гроб.

- Не мърдай - рече тя. - Ей сега идвам.

Заобиколих няколко паметника и застанах до нея.

- Стъмва се вече - казах. - Да си вървим от тук.

Обърнах се. Направих крачка и... нещо ме сграбчи за глезена.

Изпищях и направих опит да се освободя. Но хватката се затягаше.

Ръка. Протягаща се от калта до гроба.

Изпищях отново. Тери също пищеше.

Ритнах силно и се освободих.

- Бягай! - крещеше Тери.

Вече се носех презглава.

Докато двамата с Тери тичахме през мократа трева, отдолу изскачаха зелени ръце: Щрак! Щрак! Прас! Прас!

Ръцете се надигаха. Протягаха се към нас. Хващаха ни за глезените.

Свърнах наляво. Щрак! Отскочих надясно. Прас!

- Бягай, Джери! Бягай! - врещеше сестра ми. - Вдигай високо крака!

Чувах маратонките й да тропат зад мен. След това чух ужасен вик:

- Тери! Хванаха ме!

Обърнах се задъхан. Две яки ръце я бяха сграбчили за глезените.

Замръзнах неподвижно, втренчил очи в сестра ми, която се дърпаше отчаяно.

- Джери, помогни ми! Не искат да ме пуснат!

Поех дъх с пълни гърди и се хвърлих към нея.

- Хвани се за мен - наредих й и протегнах ръце.

Изритах всяка от ръцете, които я държаха. Но те не помръдваха, не я пускаха.

- Аз... не мога да се помръдна! - проплака Тери.

Почвата под краката ми се разтърси. Погледнах надолу и видях от земята да се подават още ръце.

Задърпах Тери за китката.

- Тичай! - изкрещях й истерично.

- Не мога!

- Разбира се, че можеш! Опитай пак! Оххх! - изстенах, когато и в моите глезени се вкопчиха две ръце.

Сега и аз бях техен пленник.

И двамата бяхме паднали в капана.

- Джери! Какво ти става? - попита ме Тери.

Премигнах. Сестра ми стоеше до мен върху една скалиста площадка на брега. Погледнах към спокойните води на океана под нас и поклатих глава.

- Уф. Ама че странна работа - промърморих. - Спомних си един кошмар отпреди няколко месеца.

Тери ме погледна начумерено.

- Сега пък какво беше?

- Ами за гробището - отвърнах. Обърнах се и погледнах към малкото гробище в покрайнините на боровата гора, което бяхме открили преди няма и половин час. - Сънувах, че от земята се подават зелени ръце и ни сграбчват за краката.

- Трева - отвърна Тери. Тя отметна назад един кичур. Като се изключи, че е с няколко сантиметра по-висока от мен, инак си приличаме като брат и сестра. И двамата имаме кестеняви коси, луничави лица и кафяви очи.

Една-единствена разлика - Тери има трапчинки на бузите, когато се усмихва, аз нямах. Слава на Бога.

Няколко минути се разхождахме по брега. На места боровата гора стигаше почти до водата.

- Може би си спомняш съня, защото си нервен - рече замислено Тери. - Нали знаеш? Задето цял месец ще сме далеч от дома.

- Може и тъй да е - съгласих се. - Никога не сме отсъствали толкова дълго. Но какво може да ни се случи тук? Брад и Агата са наистина страхотни.

Брад Садлер е наш далечен братовчед. Стар далечен братовчед ще е по-точно. Татко казва, че Брад и жена му Агата били стари още когато той бил дете!

И двамата са много забавни и дейни за възрастта си. Ето защо когато ни поканиха да им гостуваме в къщата им в Ню Ингланд на брега на океана, двамата с Тери се съгласихме ентусиазирано. Идеята ни се стори великолепна - особено сравнена с възможността да останем в тесния, задушен апартамент в Ню Джърси, където живеехме.

Пристигнахме с влак тази сутрин. Брад и Агата ни чакаха на перона и ни откараха в боровата гора, където беше тяхната къща.

След като си разопаковахме багажа и обядвахме, Агата предложи:

- А сега, деца, защо не се поразходите наоколо? Има толкова много интересни места.

Ето как двамата се озовахме на брега.

Тери ме сграбчи за ръката:

- Ей, хайде да се върнем и да разгледаме онова малко гробище! - предложи тя ентусиазирано.

- Ами... не знам.

Сънят все още бе жив в спомените ми.

- О, я стига. Няма да срещнем никакви зелени ръце. Обещавам ти. Обзалагам се, че има много интересни надгробни камъни.

Тери обожава да изследва стари гробища. Въобще обича всякакви страшни неща. Все чете книги на ужасите. Най-странното е, че първо прочита последната глава.

Прави го, защото иска да узнае тайната. Не може да търпи да не знае отговора.

Сестра ми има милион интереси, но разходките из стари гробища са най-странното й хоби. Понякога залепва оризова хартия върху надписите и драска отгоре с химикал, за да ги отпечата.

- Ей! Почакай! - извиках я.

Но Тери вече тичаше към крайбрежното гробище.

- Побързай, Джери - подкани ме тя. - Не бъди такова шубе.

Последвах я по брега и в боровата гора. Миришеше на смола. Гробището започваше веднага след първите дървета. Беше заобиколено от порутена каменна ограда. Пъхнахме се през един тесен отвор в нея.

Тери се зае да разглежда паметниците.

- Брей. Някои от тези надписи са ужасно стари - обяви тя. - Виж тоя например.

Тя посочи един малък камък. Отпред бяха изрисувани череп с криле от двете страни на темето.

- Това е ръката на смъртта - обясни сестра ми. - Много стар пуритански символ. Страшничко, а? - Тя се наведе и прочете надписа: - "Тук лежи тялото на г-н Джон Садлер, който напусна този живот на 18 март 1642 г., навършил 38 години."

- Садлер. Като нас - рекох. - Брей. Интересно, дали не ни е роднина. - Направих някои бързи изчисления. - Ако е така, този Джон Садлер трябва да ни е пра-пра-пра-пра-прадядо. Умрял е преди 350 години.

Тери вече се беше преместила на следващия камък.

- Този тук е от 1647, другият - от 1652. Мисля, че нямам толкова стар надпис. - Тя изчезна зад един висок надгробен камък.

Вече знаех къде ще прекараме целия месец. Но за днес ми стигаше да се мотая из гробища.

- Тръгвай. Хайде да се разходим по брега - рекох и се огледах за Тери. - Ей, Тери? Къде изчезна? - Надникнах зад високия камък.

Нямаше я там.

- Тери? - Океанският бриз разлюля клоните над нас. - Тери, престани, чуваш ли? Нали знаеш, че не харесвам тия номера.

Главата на Тери се показа иззад един камък.

- Защо? Плашиш ли се?

Не ми харесваше усмивката на лицето й.

- Кой, аз ли? Никога.

Тери се изправи.

- Добре, пъзльо. Но утре пак ще се върна тук. - Тя ме последва надолу към скалистия бряг.

- Интересно, какво ли ще видим там - мърморех, докато се оглеждах.

- О, я погледни това. - Тери се наведе и откъсна някакво жълто диво цвете, щръкнало между два камъка. - Обикновена петлога -обяви тя. - Странно име за диво цвете, нали?

- Вярно - съгласих се. Второто хоби на Тери Садлер са дивите цветя. Къса ги и ги поставя между страниците на дебелите книги да изсъхнат.

Тери се намръщи.

- Какъв ти е проблемът сега?

- Непрестанно спираме. Искам да огледаме всичко наоколо. Агата каза, че там долу има един малък плаж, където може да плуваме.

- Добре, добре - отвърна тя и завъртя очи.

Вървяхме още известно време и стигнахме малък пясъчен залив. Но и тук камъните бяха повече от пясъка. От водата се подаваше дълъг, скалист вълнолом.

- Питам се това за какво може да е - рече Тери.

- За да задържи пясъка - обясних аз. Готвех се да подхвана една кратка лекция за крайбрежната ерозия, когато Тери неочаквано възкликна:

- Джери, погледни! Виж там! - Сочеше към високия каменист хълм до брега. Сгушена сред камъните, на върха на една широка площадка се виждаше тъмна пещера.

- Хайде да се изкатерим и да влезем в пещерата - предложи тя разпалено.

- Не, почакай! - изведнъж си спомних какво ми казаха мама и татко тази сутрин, когато се качвахме на влака: да държа под око Тери и да не й позволявам да измисля разни налудничави идеи. - Може да е опасно - казах. - Аз съм по-големият от двама ни. Освен това съм и по-разумният.

Тя се начумери.

- О, я стига - рече и се затича към основата на скалата. - Поне ще я погледнем отблизо. По-късно ще попитаме Брад и Агата дали може да се качим.

Последвах я неохотно.

- Добре де, добре. Ако си мислиш, че старците ходят по пещери.

Докато се приближавахме, започнах да осъзнавам, че пещерата е доста голяма. Никога не бях виждал по-голям вход, освен в едно списание за скаути.

- Интересно, дали някой живее там - бърбореше развълнувано Тери. - Някой отшелник например. - Тя сви ръце на фуния и извика: - Ехоооо!

Понякога Тери е голяма досадница. Представяте ли си, да живеете в пещера и някой да ви крещи отвън?

- Ехоооооо! - повтори отново сестра ми.

- Да си тръгваме - подканих я.

И тогава от вътрешността на пещерата долетя протяжно изсвирване.

Двамата се спогледахме.

- Брей! Какво беше това? - прошепна Тери. - Бухал?

Преглътнах.

- Не мисля. Бухалите спят денем.

Отново този звук. Протяжно изсвирване от вътрешността на пещерата.

Какво можеше да е това? Вълк? Койот?

- Обзалагам се, че Брад и Агата вече се питат къде сме - прошепна Тери. - Може би трябва да вървим.

- Да. Права си. - Обърнах се и понечих да тръгна. Но отново чухме звука. Този път беше по-силен.

Засенчих очи с длан и погледнах нагоре.

- Не! - сграбчих Тери за ръката, когато мярнах една сянка - грамаден прилеп се носеше право към нас и съскаше злобно, беше с ококорени кръвясали очи и щръкнали зъбки.

Един ден в Хорорленд

Р. Л. Стайн

Когато влизахме в Хорорленд - Страната на ужасите, нямахме представа, че само след час ще лежим в собствените си ковчези.

Аз съм най-спокойният член на семейство Морис. Всички казват: "Лизи, ти си най-спокойната." Ето защо ще се опитам да ви разкажа тази история спокойно.

Но повярвайте ми - това е невъзможно!

Въобще не възнамерявахме да ходим в Страната на ужасите. Дори не бяхме чували за това място.

Петимата се бяхме наблъскали в тойотата на татко с идеята да посетим зоологическата градина. Както винаги татко забрави картата вкъщи. Но мама заяви, че няма да е трудно да намерим зоопарка.

Когато се приближихме, мама каза, че сигурно ще има предостатъчно указателни табели. Не бяхме видели нито една.

Татко караше, а мама седеше отпред до него. Отзад едва се сместихме тримата - аз, по-малкият ми брат Люк и неговият приятел Клей.

Не бих казала, че извадих късмет. Брат ми не може да стои на едно място и пет секунди. Особено когато е в кола. Сигурно защото кипи от неизразходвана енергия. Освен това е ужасно глупав.

Колкото по-дълго пътувахме, толкова по-неспокоен ставаше Люк. Опита се да се сборичка с Клей, но нямаше достатъчно място. Тогава решиха, че ще си мерят силите на канадска борба, и непрестанно ме блъскаха, докато изгубих търпение и им креснах да престанат.

- Защо не поиграете на букви? - предложи мама. - Използвайте табелите за подсказване.

- Да, ама няма никакви табели - отвърна Люк.

- Въобще няма нищо наоколо - добави мрачно Клей.

Прав беше. Движехме се из плоско, покрито с пясък поле. Тук-там се мяркаше по някое сгърбено дръвче. Останалото беше пустиня.

- Дали да не завия на следващото разклонение? - попита татко. Той смъкна шапката си с надпис "Чикаго клъбс" и разроши русолявата си коса. - Защо ми се струва, че вече съм завивал по него?

Татко е единственият русокос в семейството. Мама, Люк и аз имаме черни коси и черни очи.

Освен това баща ми е нисък и пълен, с червендалесто, закръглено лице, а ние сме високи и мършави, така че въобще не изглежда като член на семейството. Все го дразня, че прилича повече на борец, отколкото на банков мениджър, какъвто е в действителност.

- Почти съм сигурен, че вече сме минавали от тук - заяви той мрачно.

- Трудно е да се каже. Наоколо е само пустиня - отвърна мама, загледана през прозореца.

- Много ми помагаш, няма що - промърмори татко.

- И как искаш да ти помагам? - тросна се мама. - Ти забрави картата на масата в кухнята.

- Мислех, че си я прибрала в багажа - изръмжа той.

- Защо да е мое задължение да прибирам картата? - възнегодува мама.

- Я престанете и двамата - прекъснах ги аз. Започнат ли да се карат, няма спиране. По-добре да ги прекъснеш навреме, преди да са набрали скорост.

- Аз съм Лудия пинчер! - обяви Люк. Той се изсмя зловещо като героя от филма и започна да дращи с нокти гърдите на Клей.

Ужасно мразя, когато се прави на Лудия пинчер. Добре че Клей, а не аз, седеше в средата. Обикновено единственият начин да накараш Люк да престане да се прави на Лудия пинчер е да му отвъртиш един шамар.

Клей започна да се гърчи и да се киска. Той намира за ужасно хитро всичко, което Люк измисля. Направо се залива от смях на тъпите шеги на брат ми. Мисля, че затова двамата се харесват толкова.

Те отново започнаха да се борят. После Люк блъсна Клей в мен.

- Хайде престанете вече! - извиках.

Бутнах Клей на мястото му. Зная, че не биваше. Но в колата ставаше все по-топло, пътувахме от часове и какво можех да направя?

- Лизи! Момчета! Успокойте се вече! - намеси се татко.

- Татко, само с "успокойте се" няма да мине - обадих се аз.

По някаква причина той ужасно се ядоса. Започна да крещи и лицето му се наля с кръв.

Зная, че не на мен се сърдеше. Ядосваше се, че не можем да намерим зоопарка.

- Всички да си поемат дъх и да помълчат малко - предложи мама.

- Ох! Престани да ме щипеш! - изпищя Клей. Той бутна силно Люк.

- Ти престани да ме щипеш! - отвърна Люк и го бутна към мен.

Тия двамата са като животинки.

- Ей, вижте, отпред има някакъв знак! - мама посочи голямата зелена табела на пътя.

Люк и Клей спряха да се боричкат. Татко се наведе над кормилото и присви очи.

- Пише ли къде е зоопаркът? - попита Люк.

- Или поне къде се намираме? - добави Клей.

Но когато приближихме табелата, оказа се, че на нея пише: "ЗЕМЯ ПОД НАЕМ".

Всички изстенахме разочаровано.

- Завръщането на Лудия пинчер! - обяви Люк. Той се пресегна и ущипа Клей по ръката. Люк не знае кога да спре.

- Този път не отива никъде - изпъшка татко. - Ще трябва да се върнем на магистралата. Ако въобще я намерим.

- Дали да не попитаме някого за пътя? - предложи мама.

- Да попитаме някого? Кого да попитаме? - Лицето му почервеня отново. Караше с едната ръка, а другата размахваше яростно.

- Ами на някоя бензиностанция например - обясни мама.

- На бензиностанция ли? - изкрещя татко. - Не виждам дори дърво!

Прав беше. Погледнах през прозореца и там имаше само бял пясък от двете страни на шосето. Слънчевите лъчи го караха да блести. Приличаше на сняг.

- Исках да тръгнем на север - мърмореше татко. - Пустинята е на юг. Някъде сме свърнали обратно.

- Ами обърни още сега - предложи мама.

- Изгубихме ли се? - попита Клей. В гласа му се прокрадваше страх.

Клей не е най-смелото хлапе на света. Всъщност, човек може много лесно да го изплаши. Достатъчно е да се приближите тихичко зад гърба му по тъмно и да му прошепнете името - ще подскочи чак до небето!

- Татко, наистина ли се изгубихме? - обади се Люк.

- Да, изгубихме се - тросна се татко. - Безнадеждно изгубени сме.

Клей извика уплашено и се отпусна на седалката. Приличаше на спукан балон.

- Не му говори така! - кресна мама.

- Защо да не му говоря? - озъби й се татко. - Да виждаш някъде зоологическа градина? Няма дори следа от цивилизация! Намираме се насред пустинята.

- Достатъчно е да обърнеш обратно. Сигурна съм, че ще срещнем някого, когото да попитаме - рече мама тихо. - И престани да драматизираш нещата.

- Сега всички ще умрем в пустинята - произнесе Люк с подигравателна усмивка. - Лешоядите ще ни изкълват очите.

Брат ми има страхотно чувство за хумор, не мислите ли?

Представете си какво е да живееш с такъв кръгъл идиот!

- Люк, престани да плашиш Клей - скара му се мама.

- Не ме е страх - опъна се Клей. Но изглеждаше уплашен. Закръгленото му лице беше пребледняло. Очите му премигваха често-често зад очилата. С късата си русолява коса и закръглено лице Клей приличаше на стреснат бухал.

Мърморейки под нос, татко спря колата, после направи обратен завой и потеглихме в посоката, от която бяхме дошли.

- Страхотна почивка - прецеди той през стиснати зъби.

- Още е рано - рече мама и си погледна часовника.

Късното утринно слънце се бе издигнало високо и напичаше. Усещах топлината върху лицето си.

Пътувахме около половин час. Люк поиска да играе с Клей на дванайсет въпроса и на "география", но Клей му отказа мрачно. Беше се загледал през прозореца, към безкрайната пустиня. От време на време питаше:

- Изгубихме ли се?

- Изгубени сме напълно - отвръщаше баща ми начумерено.

- Ще се оправим - намесваше се мама.

Не след дълго отново се показаха сгърбените дръвчета. Малко по-нататък пясъкът отстъпи място на потъмняла земя, сред която освен дървета имаше и шубраци.

Седях мълчаливо, отпуснала ръце в скута, и зяпах през прозореца. Не се безпокоях за нищо. Все пак не бих имала нищо против да се покаже някоя бензиностанция.

- Взех да огладнявам - обяви Люк. - Не е ли време за обяд?

С протяжна въздишка, която наподобяваше изпускан от спукана гума въздух, татко отби на банкета. Пресегна се през мама и отвори жабката.

- Тук трябва да има някаква карта - мърмореше.

- Няма - рече мама. - Вече проверих.

Те отново започнаха да се карат, а аз вдигнах очи нагоре, към широко отворения капак.

- О! - извиках неволно, когато забелязах ужасно чудовище да свежда глава към колата, сякаш се готвеше да я смачка.

Отворих уста да закрещя, но от нея не излезе никакъв звук.

Чудовището ме гледаше през отвора в покрива. Беше високо колкото къща. Имаше червени, злобни, блестящи очи, а устата му бе разкривена в гладна усмивка.

- Т-татко! - запелтечих накрая. Баща ми се беше навел напред и ровичкаше из жабката.

- Ей! - чух вика на Люк.

Обърнах се и видях, че той също гледа нагоре, ококорил уплашено очи.

- Татко? Мамо? - Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се уплаших да не изскочи.

- Какво има, Лизи? - попита нетърпеливо мама.

Чудовището наведе глава към нас. Устата му беше зейнала широко, готова да погълне цялата кола.

И тогава Люк избухна в смях.

- Брей! Страхотно!

Едва сега си дадох сметка, че чудовището не е живо. Беше механична фигура, част от грамадно рекламно табло.

Надникнах през прозореца. Колата беше спряла непосредствено до таблото. Родителите ми бяха толкова погълнати от караницата, че въобще не го бяха забелязали!

Погледнах нагоре към чудовището с червени очи. То наведе глава и отвори уста. После челюстите му хлопнаха и то повдигна глава нагоре.

- Направо е като истинско! - възкликна Клей.

- Но мен не можа да измами - излъгах. Не смятах да признавам, че едва не подскочих, когато го зърнах за пръв път. Нали аз трябва да съм най-спокойната тук.

Смъкнах прозореца и подадох глава навън. На табелата бе изписано с червени букви: " ДОБРЕ ДОШЛИ В СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ, КЪДЕТО КОШМАРИТЕ СТАВАТ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ!"

Имаше голяма червена стрелка в горния ляв ъгъл, под която пишеше: "НА ЕДНА МИЛЯ".

- Може ли да идем там? - попита ентусиазирано Люк. Той се пресегна и сграбчи с две ръце седалката на баща ми. - Може ли, тате? Какво ще кажеш?

- Изглежда ми малко страшничко - възрази меко Клей.

Татко затвори с въздишка жабката.

- Люк, престани да ми дърпаш седалката - каза той. - Облегни се назад.

- Може ли да отидем в Страната на ужасите? - настояваше Люк.

- Страната на ужасите? Каква "Страна на ужасите"? - попита мама.

- Не съм чувал за нея - промърмори татко.

- Само на една миля от тук е - замоли се Люк. - Ще си прекараме страхотно!

Чудовището отново наведе глава към колата и ни загледа през отвора в покрива. Сетне я вдигна.

- Не мисля - рече мама, докато разглеждаше огромната табела. - Тръгнали сме за зоологическата градина. Това място не ми изглежда подходящо.

- Изглежда страхотно! - подскачаше Люк и дърпаше седалката на татко. - Изглежда наистина страхотно!

- Люк, стой спокойно - помоли го татко.

- Хайде да идем - предложих и аз. - И без това никога няма да намерим зоопарка.

Мама се колебаеше, прехапала долната си устна.

- Не зная - рече тя. - Някои от тези места не са никак безопасни.

- Ще бъде напълно безопасно! - заяви Люк. - Напълно!

- Люк, облегни се назад! - скастри го тате.

- Може ли да идем? - настояваше Люк. - Може ли?

- Сигурно ще е забавно - добави Клей.

- Какво пък, да опитаме - присъединих се и аз. - Винаги можем да си тръгнем, ако не ни хареса.

Татко потърка замислено брадичка.

- Е, сигурно е по-добре, отколкото да седим насред пустинята и да се караме.

- Ураааа! - изкрещя Люк.

Тримата едновременно вдигнахме ръце и ги плеснахме щастливо. На мен Страната на ужасите ми звучеше като някое много готино място. Обичам да ме плашат по малко.

- Ако и влакчетата са страшни като това чудовище, ще си прекараме отлично - рекох.

- Но няма да е прекалено страшно, нали? - попита Клей. Забелязах, че е стиснал здраво юмручета. Лицето му отново бе заприличало на уплашен бухал.

- Не, няма да е прекалено страшно - побързах да го успокоя.

Нямах представа колко много греша!

- Не мога да повярвам, че някой ще построи лунапарк насред тая пустош - заяви татко.

Пътувахме през някаква безкрайна гора. Високи стари дървета преплитаха клони от двете страни на пътя, почти запречвайки лъчите на слънцето.

- Може да не са го построили още - подхвърли мама. - Сигурно първо ще изсекат дърветата и тогава ще го вдигнат.

Ние тримата отзад се надявахме, че мама греши. Така и се оказа.

Пътят описа остър завой. Веднага щом излязохме от завоя, видяхме високия портал на парка.

Зад двуметровата, боядисана във виолетово ограда, Страната на ужасите изглежда се простираше на много мили. Приведена напред, зърнах през предното стъкло гърбиците на скоростните влакчета и някакви крещящо боядисани сгради. С наближаването си дочухме подканващите звуци на органова музика.

- Урааа! Изглежда страхотно! - възкликна Люк.

Двамата с Клей се съгласихме ентусиазирано. Нямах търпение да сляза от колата и да разгледам всичко.

- Паркингът е почти празен - посочи татко и погледна обезпокоено мама.

- Тъкмо няма да чакаме дълго на опашка! - възкликнах доволно.

- На Лизи май това място наистина й харесва - усмихна се мама.

- На мен също! - извика Люк. Той сръга щастливо Клей.

Пресякохме паркинга. Само няколко коли бяха спрени досами портала. В далечния край на паркинга бяха подредени два автобуса с надпис СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ отстрани.

Над вратата бе поставена табела с вече познатото ни грамадно чудовище. Този път надписът гласеше: "СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ - УЖАСИ. ДОБРЕ ДОШЛИ В СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ!"

- Не мога да разбера надписа - промърмори мама. - Какво означава "Страната на ужасите - Ужаси"?

- Скоро ще разберем! - възкликнах.

Тихата, зловеща органова музика се носеше над пустия паркинг. Татко паркира на празното място непосредствено до портала.

Двамата с Люк отворихме задните врати още преди колата да е спряла.

- Да вървим! - извиках аз.

Люк, Клей и аз се затичахме към портала. Докато търчахме, вдигнах глава към голямото чудовище над табелата. Това тук не си мърдаше главата като чудовището на пътя. Но изглеждаше още по-истинско.

Хвърлих поглед през рамо. Мама и татко бързаха да ни настигнат.

- Чудесно ще си прекараме! - рекох.

Изведнъж страхотна експлозия разтърси въздуха. Ококорих очи, когато видях, че колата ни е избухнала и се разпада на милион парчета.

Не можеш ме уплаши!

Р. Л. Стайн

Решихме да уплашим Къртни в деня, когато класът ни тръгна на излет.

Нашият учител господин Мелвин и г-жа Принс, учителката на шести клас, бяха застанали до вратата на жълтия автобус и ни преброяваха.

Къртни, разбира се, беше първа в редичката. Тя гледа винаги да е сред първите. Приятелката й, Денис, се качи веднага след нея.

Денят беше мрачен. Черни, буреносни облаци се търкаляха по небето, закривайки слънцето. Радиоговорителят каза, че имало деветдесет процента вероятност да завали дъжд.

Хич не ми пукаше. Бях щастлив, че ще сме далеч от училището.

Бутнах приятелчето си Капата към хлапето пред него. Истинското му име е Херби, но всички му викат Капата. Сигурно защото никой не го е виждал без бейзболната шапка на главата. С Капата се знаем от четвърти клас и оттогава не съм му зървал косата.

Хлапето пред него се обърна и бутна Капата към мен.

- Ей... я ме оставете! - викна Капата и ме удари с рамо. - Еди, зарад теб си глътнах дъвката.

- Спокойно, момчета - обади се г-н Мелвин и ни погледна начумерено. Той е от онези учители, които все повтарят "готино" и се опитват да се държат, сякаш са ни приятели. Но инак е доста добър даскал.

Освен това обича да ни води на излети, което е готино.

- Защо ще ходим в гората? - мърмореше Капата, докато отваряше нова дъвка. - Какво ще търсим там?

- Дървета, предполагам - отвърнах. Наистина не помнех защо трябва да ходим в Зелената гора. Зная само, че искаха да си водим бележки.

- Еди, искаш ли дъвка?

Обърнах се и видях, че приятелката ми Чарлейн стои зад мен на опашката. Тя и другата ми дружка Моли си бяха натъпкали устата с дъвка и сега преживяха мъчително.

- Моли, как можеш да дъвчеш, когато носиш шини? - попитах я аз.

Тя отвори уста в широка усмивка и ми показа зъбите си.

- Тая дъвка не е от лепливите - рече ми.

Шините на Моли са синьо-червени. Много обича да ми ги показва. Не знам защо.

Моли и Чарлейн си приличат сякаш са сестрички. И двете имат къси кестеняви коси и кафяви очи. Еднакви са на ръст, носят избелели джинси и прекалено големи тениски. Единствената разлика между тях е, че Моли има очила и шини, а Чарлейн няма.

- Аз ще ви пазя вас двете в гъстата, тъмна гора - похвалих се. - Нали знаете. В случай че ви нападнат бълхи или нещо такова.

- Еди е истински мъжага - каза Капата и се захили. - Много е храбър. - Сетне ме удари по рамото. Доста силно.

Направих се, че не ме боли.

- Сигурно и двамата имате бълхи - отвърна Чарлейн.

- Ние ще те пазим, Еди - предложи Моли. - Току виж те нападнат някои злобни червеи.

Капата, Моли и Чарлейн избухнаха в кикот. Моли ми се подиграваше заради оня път, когато четиримата отидохме да ловим риба на Калния поток и аз имах проблеми, докато поставя червей на кукичката.

- Не ме беше страх от оня червей! - извиках ядосано. - Малко ме беше гнус, нищо повече.

Озъбих се на Моли, но не бях чак толкоз ядосан. Свикнал съм да ме кодошат. Хлапетата все ми се подиграват зарад луничките и рижата ми коса. По-големият ми брат, Кевин, ми вика Заека. Твърди, че съм приличал на Бъгс Бъни, заради двата ми щръкнали предни зъба.

- К`во става, братче! Как си, братче! - все туй ми повтаря Кевин. Той и приятелчетата му го смятат за голяма шега.

Качих се в рейса и избутах Капата, за да седна до прозореца. Къртни и Денис, разбира се, се бяха настанили на предната седалка. Къртни решеше дългата си руса коса и използваше огледалото на автобуса. Денис пишеше нещо в тефтерчето си.

Капата ме бутна и аз се запрепъвах по пътеката. Той използва това, за да се пъхне край мен и да седне до прозореца.

- Ей, не е честно! - викнах му възмутен.

Той се изхили с вресливия си кикот и ми се оплези. Капата ми е най-добрият приятел, но трябва да призная, че е малко шантав. Искам да кажа, че все се хили като Допи от "Снежанка и седемте джуджета". Освен това има големи, клепнали уши.

Той е готино момче. Често ни кара с Моли и Чарлейн да се смеем.

- Аз ще седя до прозореца на връщане - заявих и се тръшнах до него. Чарлейн мина край мен и ми разроши косата.

- Защо й викат Зелената гора? - попита Капата, притиснал нос към стъклото на прозореца. - Защо да не е Синята или Червената?

- Щото принадлежала на някакъв, дето такава му била фамилията - отвърнах. - Преди да умре, подарил земята на града.

- Зная - кимна Капата, но, разбира се, лъжеше.

Завъртях му шапката, докато козирката се обърна назад. Това много го мрази. Но си го заслужава, задето ми взе мястото до прозореца.

Само след няколко минути рейсът се друсаше по пътя към Зелената гора. Още няколко минути по-късно вече слизахме от него и се блещихме към високите дървета, щръкнали към сивото, облачно небе.

- Направете две колони в тетрадките си - нареди г-жа Принс. - Едната за диви животни, другата за растения.

- Ще те впиша при растенията - подметна ми Чарлейн.

Тя се изплези и на езика й имаше голяма розова топка от дъвка. Капата я прасна по гърба и балончето, дето го правеше, се спука.

Чарлейн викна ядосано и се опита да му отвърне, но Капата отскочи чевръсто. Беше по-бърз от нея.

Учителите ни разделиха на групи и започнахме да изследваме гората. Вървяхме по тясна пътека между дърветата.

В гората беше по-хладно и по-тъмно. Дощя ми се да се покаже слънцето.

- Какво е туй зеленото нещо по дърветата? - попита ме Капата, сочейки с пръст. - Да не е мъх? Мъхът животно ли е, или е растение?

- Трябва да знаеш - отвърнах. - Нали ти расте на гърба.

Моли и Чарлейн се разсмяха, но не и Капата.

- Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен? - сопна се той и драсна нещо в тетрадката си.

Надникнах в моята. Още не бях написал нищо. Досега бях видял само дървета и тръстики. Кой пише за такива неща?

- Животните са се изпокрили - обясняваше г-жа Принс на група деца. - Трябва сами да ги намерите. Огледайте се за дупки около дърветата и за скрити гнезда.

Вдигнах глава към дърветата над нас. Клоните им бяха твърде гъсти, за да открия птичи гнезда. Тъкмо щях да посъветвам Капата да погледне под камъните, защото произхожда от там, когато някой зад нас извика приглушено и уплашено:

- Ш-шт! Вижте! Елен!

Всички се извърнахме в посоката, от която идеше гласът. Разбира се, това беше Къртни. Кой друг би видял първи елен?

Двете с Денис бяха замръзнали като статуи и се кокореха в една пролука между дърветата. Къртни бе опряла пръст на устните си, давайки ни знак да пазим тишина.

Аз, Капата, Моли и Чарлейн се втурнахме да видим елена.

- Нищо не виждам - оплаках се, докато се озъртах наоколо.

- Защото избяга - информира ме Къртни.

- Изпусна го - добави Денис, наведе се и написа "елен" в тетрадката си. Там вече имаше четири животни. Аз нямах нито едно.

- Не видяхте ли заспалия паяк? - попита ме Къртни.

- Паяк ли? - Не обичам паяци. Толкова са грозни. Ами ако ме ухапе?

- Висеше на онова дърво - рече Къртни, обърна се и ни посочи. - Как сте могли да го пропуснете?

Свих рамене.

- А това е брезичка - каза Денис на Къртни. - До нея е плачеща върба. Добави ги в списъка.

Капата, Моли и Чарлейн бяха тръгнали по пътеката и аз забързах, за да ги настигна. Според мен Къртни и Денис само се натягаха. Излетите са за разходка и почивка, а не за учене.

Продължавахме да вървим бавно през гората. Малко по-късно слънцето изгря иззад облаците и лъчите му започнаха да се процеждат между дърветата.

Опитах се да бутна Капата в един шубрак от отровен бръшлян. Но той отскочи и аз тупнах в калта.

Още се чистех, когато видях змията.

Беше точно до лявата ми маратонка.

Яркозелена и голяма.

За малко да я настъпя.

Докато я разглеждах безпомощно, тя изви глава и се стрелна напред, за да ме ухапе по крака.

Отворих уста да изпищя, но отвътре не излезе никакъв звук.

Змията се стрелна към мен. Затворих очи, очаквайки охапването.

- Ох. - Един слаб, дрезгав вик се изтръгна от устните ми.

Когато отворих отново очи, Къртни държеше змията.

- Къртни... аз... аз...

- Еди, да не искаш да кажеш, че това нещо те е уплашило? - попита тя, повдигайки змията към лицето ми. Черните й очички се впиха в моите. Езичето й се показваше.

- Еди, това е напълно безвреден смок - продължаваше Къртни. - Не може да те е страх от смокове!

Чух Денис да се киска зад мен.

Къртни погали змията и я остави да се увие около ръката й.

- Уф... не ме беше страх - промърморих, но гласът ми трепереше. И сам виждах, че Къртни не ми вярва.

- Напълно безвредно смоче - повтори тя. След това се наведе и остави змията на пътеката.

Отскочих назад. Помислих си, че пак ще ме нападне.

Но тя се скри безшумно сред тръстиките.

Капата се разсмя. Креслив, нервен смях.

Денис клатеше презрително глава.

- Добави я в списъка - посъветва я Къртни. - Смок. Стават седем на брой в колонката.

- Можем да добавим и пиленце - подхвърли Денис, като ме гледаше подигравателно. - Тогава ще станат осем.

- Брей, брей - поклатих огорчено глава. Дадох знак на моите приятели да се отдалечим. Докато вървяхме, чувах смеха на двете момичета.

- Не се ядосвай - рече ми Капата и ме потупа по рамото. - Какво толкоз, че пак те направи на глупак.

Моли се разсмя, но не и Чарлейн.

- Къртни пак се изфука - рече ми тя.

- Жалко, че змията не я ухапа по носа - добави Моли. - Щяха да й отиват две малки дупки.

- Ама наистина не ме беше страх - настоявах на своето. - Знаех, че е безвредна.

- Да бе, добре - ококори ми се Капата. Опитах се да му завъртя отново шапката, но не успях.

- Пази се, минаваме! - извика Къртни. Двете с Денис изтичаха покрай нас, като размахваха делово тетрадките си. Денис се обърна и ми изсъска като змия. Къртни се засмя.

- Сега ще ми се подиграват за смока поне неколкостотин години - оплаках се с въздишка.

- Ние всички ще ти се подиграваме толкова - успокои ме Моли.

Продължих натъжен по пътеката. Златистите слънчеви лъчи все така се процеждаха между клоните, но сега не ми оправяха настроението. Хич не ме интересуваше какво става наоколо.

Денят ми беше опропастен.

Опропастен от Къртни и един тъп смок.

Чувах как децата обсъждат весело случката. Всеки път, когато поглеждах към Капата, той се засмиваше и ми заявяваше:

- Еди, днеска страшно се издъни.

Какво пък, голяма работа, повтарях си аз. Изплашил съм се от змия и е трябвало да бъда спасен от Къртни. Какво толкова?

- Еди, внимавай. Там има гъсеница. Да не те ухапе! - извика някакво хлапе от редичката пред нас.

- Я се разкарай! - сопнах се гневно.

Докато крачех по пътеката, гората се превърна в зеленикава пелена. Другите хлапета бяха твърде заети да нанасят разни открития в списъците си.

Но аз не виждах нищо. Въздухът ми се струваше влажен и горещ. Тениската лепнеше на гърба ми. Малки бели мушички се стрелкаха около лицето ми.

Наистина се зарадвах, когато пътеката свърши и излязохме близо до паркинга. Бяхме направили пълен кръг. Училищният автобус беше спрял на края на паркинга и вратата му зееше подканящо.

Но никой не се качваше в автобуса.

За моя изненада видях голяма група деца, подредени в кръг, недалеч от рейса. Стояха мълчаливо, загледани напред.

- Ей, какво става? - викнах на Чарлейн, която бързаше към кръга.

- Къртни... - отвърна тя.

Затичах се.

Децата стояха смълчани. Никой не помръдваше.

Да не би на Къртни да й се бе случило нещо лошо?

Какво можеше да й се е случило? Да е припаднала например? Или я е ухапало някое горско животно?

Пресякох тичешком тревата и спрях при децата.

Къртни стоеше в средата на кръга с тържествуваща усмивка на лицето.

Грешах, нищо лошо не й се бе случило.

Пак се перчеше.

Беше протегнала ръка и показваше на всички какво има на дланта си. Две грамадни пчели пълзяха по нея.

Облещих се, както и всички останали.

Къртни ме забеляза и усмивката й стана дваж по-голяма.

Една от пчелите изпълзя на китката й и продължи нагоре по ръката. Другата стоеше в средата на дланта й.

Господин Мелвин и г-жа Принс бяха застанали от двете страни на Къртни. На лицата им имаше одобрителни изражения. Г-н Мелвин се усмихваше. Г-жа Принс бе скръстила ръце на гърдите си. Не изглеждаше толкоз спокойна, колкото г-н Мелвин.

- Пчелите не хапят, освен ако не ги предизвикате - обясняваше тихичко Къртни.

- Какво усещаш? - попита я едно хлапе.

- Малко ме е гъдел.

Няколко деца прикриха очи. Други пъшкаха уплашено.

- Хайде махни ги, де! - извика някой.

Пчелата изпълзя нагоре и още малко да се пъхне под ръкава на блузата й. Зачудих се какво ли ще стане, ако й влезе под полата.

Няма ли поне тогава да се уплаши?

Да започне да пищи и да подскача?

Не. Едва ли. Не и Къртни.

Хладнокръвната, спокойна Къртни никога не губеше присъствие на духа.

- Гъдел ме е - закиска се тя. - Ама наистина. - Русата й коса лъщеше на слънцето. Очите й святкаха развълнувано.

"Хайде бе, пчеличке, жили. ЖИЛИ!" - повтарях си наум.

Дали не можеше да ми изпълни тайното желание?

Лоша мисъл, признавам. Но Къртни наистина си го просеше.

"Хайде. Само едно малко ужилване!" - молех се аз и съсредоточавах цялата си сила.

Пчелата над лакътя се завъртя, когато стигна ръкава на блузката и тръгна обратно надолу.

- Всъщност, пчелите са много добри - все тъй спокойно обясняваше Къртни.

Сега и двете пчели бяха на дланта й.

Къртни ми се усмихна. По гърба ми преминаха тръпки. Как го прави? - зачудих се аз.

Трябва да призная, че ме е страх от пчелите. Винаги съм се боял от тях, сигурно защото веднъж като малък ме ужилиха.

- Някой друг ще се пробва ли? - попита Къртни.

Нервен смях. Никой не беше толкова луд, че да се пише доброволец.

- Ей, Еди, дръж! - извика Къртни.

И преди да успея да извикам или да избягам, тя метна и двете пчели към мен!

Изпищях и скочих назад.

Около мен се вдигна олелия.

Една от пчелите ме удари по рамото и падна в тревата.

Другата кацна отпред върху ризата на Капата и се залепи там.

- Махнете я! Махнете я от мен! - закрещя той. Дърпаше краищата на ризата си и играеше някакъв дивашки танц.

Някои от децата също пищяха. Но повечето се превиваха от смях.

Не изпусках от поглед пчелата в тревата. Тя избръмча и литна право към лицето ми.

- Ехей! - извиках и размахах ръце над главата си.

- Мисля, че е време да се връщаме в училище - чух да казва господин Мелвин, надвиквайки смеха на децата.

Докато вървях към автобуса, Къртни ме надари с подигравателна усмивка. Гледах право напред и се правех, че не я забелязвам.

Някои от децата бръмчаха като пчели. Други пък съскаха като змии. Явно всички намираха за много смешно, че двамата с Капата сме се държали като пъзльовци.

Отпуснах се с въздишка на последната седалка. Капата се тръшна до мен и смъкна козирката над очите си. Моли и Чарлейн се присъединиха към нас. Чарлейн дъвчеше ядосано. Моли се мъчеше да отлепи дъвката от шините си.

Никой от нас не заговори, докато не потегли автобусът.

Едва тогава започнахме да се оплакваме шепнешком от Къртни и номерата й.

- Тя си мисли, че е велика - подхвана пръв Капата.

- Държи се, като че не я е страх от нищо - закима Чарлейн. - Все едно е Супержена или нещо такова.

- Ужасно гаден номер беше да хвърля пчелите по Еди - добави Моли.

- Защото знае, че Еди е шубе - рече Капата. - Предполагаше, че ще запищи и ще избяга.

- Ама и ти направи така! - възразих аз плачливо.

- Ей, аз съм на твоя страна! - побърза да ми припомни Капата.

Бутнах го по рамото. Бях му сърдит. Но май повече на себе си.

- Все трябва да има нещо, от което тая Къртни да я е страх - рече замислено Чарлейн.

Автобусът спря на червено. Надзърнах навън. Бяхме до гората, която водеше при Калния поток.

- Може пък да я е шубе от Калните чудовища - подметнах.

И тримата ми приятели се засмяха огорчено.

- Никакъв шанс - рече Чарлейн. - Никой вече не вярва в Калните чудовища. Това е само една глупава стара приказка. Няма начин Къртни да се бои от тях.

Има една легенда в нашето градче, според която по бреговете на потока живеели Калните чудовища. Понякога, когато има пълнолуние, Калните чудовища излизали от леговищата си и търсели жертви, които да притиснат долу в калта.

Хубава история, няма що. Когато бях малък, и аз вярвах в нея. Брат ми Кевин често ме водеше в тукашната гора. Понякога ме плашеше, че всеки миг ще изскочат Калните чудовища. Дори сочеше с пръст насам-натам и се преструваше, че трепери. Стараех се да не се плаша. Но не беше никак лесно. Накрая започвах да пищя и побягвах!

- Брат ти още ли снима онзи филм за Калните чудовища? - попита ме Капата.

Кимнах.

- Аха. Да видиш само какви гадни костюми са си ушили. Наистина са страшни.

Кевин и няколко негови приятели са решили да направят домашно видео за един от техните часове по изкуство. Проектът е за филм на ужасите със заглавието "Калните чудовища от Калния поток".

Колко ги молех да ме включат в проекта. Но брат ми каза, че не можел да рискува.

- Ами ако по време на снимките някое истинско чудовище се надигне и те подгони? - попита ме той захилено.

Опитах се да му обясня, че вече съм голям и че не може да ме плаши с подобни детинщини. Но въпреки това Кевин отказа да ме вземе за снимките.

Автобусът се разтърси и потегли. Погледнах напред. Денис и Къртни ме гледаха и се смееха.

- Трябва да намерим нещо, с което да изплашим Къртни - рекох разпалено на приятелите си. - Трябва!

- Еди е прав - съгласи се Капата. - Трябва да изплашим Къртни, и то така, че да се изложи пред останалите. Инак никога няма да забравят днешния ден.

- Но тя е толкова смела, направо безстрашна - обади се Чарлейн като клатеше глава. - С какво бихме могли да я изплашим?

Всички закимахме с глави, напъвайки мозъци да измислим нещо.

И тогава видях на лицето на Моли да цъфва злобна усмивка. Тя намести очилата на носа си. Зад стъклата очите й блестяха от възбуда.

- Мисля, че имам една идея - прошепна тя.

ПРИЗРАЧНИ ИСТОРИИ Брегът на призраците Един ден в Хорорленд Не можеш ме уплаши!