Човешката деволюция

Човешката деволюция. Ведическа алтернатива на Дарвиновата теория

Майкъл Кремо

Въведение

Книгата ми "Забранената археология", написана в съавторство с Ричард Л. Томпсън, разглежда археологически свидетелства за изключителната древност на човешкия вид, които са в пълно съзвучие с Пураните - историческите паметници на Древна Индия. Тези свидетелства сочат, че човек е съществувал преди толкова много години, че поставят под въпрос теорията на Дарвин за произхода ни.

В своя преглед на "Забранената археология", публикуван в Джиоаркиолъджи (1994, 9, 337-340), Кенет Федър заявява: "Когато се опитвате да отхвърлите една утвърдена парадигма, нормално е да предложите вместо нея нова. Авторите на "Забранената археология" не правят това и тук ще си позволя да предположа каква е причината за пропуска им. В стремежа си да звучат изцяло наукообразно, те се надяват да избегнат една по-задълбочена дискусия върху собствените им виждания."

Не е вярно, че двамата с моя съавтор сме се мъчили да избегнем дискусията относно алтернативните ни виждания. Всъщност, точно обратното - надявахме се да предизвикаме такава дискусия. Някои чисто практически съображения обаче ни накараха да направим това на един следващ етап. Във въведението ми към "Забранената археология" споменах, че "Проучванията ни доведоха до резултати, които изобщо не очаквахме - в резултат на това книгата се получи много по-обемиста, отколкото възнамерявахме първоначално." Бях наистина поразен от огромния брой археологически свидетелства за изключителната древност на човешката раса, които изникнаха на бял свят по време на осемгодишните ми проучвания. "Забранената археология" излезе в обем над деветстотин страници. "Поради това - написах в предисловието аз - в този том не бяхме в състояние да развием идеите си за алтернативна на общоприетата теория за произхода на човека. Ето защо планираме втори том, в който да свържем резултатите от продължителните ни проучвания с ведическите източници."

"Човешката деволюция. Ведическа алтернатива на Дарвиновата теория" е именно този втори том. Причините за забавянето му трябва да се търсят в обема време, необходим за проучвания и написване на подобна книга, а не в желанието да се избегне една задълбочена дискусия относно ведическата алтернатива на дарвинизма.

Въпреки това не съм недоволен, че "Човешката деволюция" се появява след "Забранената археология", а не заедно с нея. Разумно е, преди да се представи алтернатива на дарвинистката концепция за произхода на човека, да се покаже, че подобна концепция наистина е необходима. Затова с радост използвах случая да запозная учените и любознателните читатели със сведенията в "Забранената археология", преди да премина към систематичното представяне на алтернативна теория. След като чуят представянето на "Забранената археология", мнозина задават въпроса - ако не сме произлезли от маймуните, тогава какво друго обяснение сте в състояние да предложите? Отговарям им по следния начин: "Наистина ли признавате, че е необходимо ново обяснение? Ако не, тогава трябва да продължавам да ви доказвам, че наистина е необходимо. Но ако наистина признавате, че е нужно ново обяснение, тогава задължението да го предложа е не само мое, но и ваше. Всички трябва да се заемем с този въпрос. Естествено, аз самият имам някои идеи, но вие също би трябвало да имате свои."

Първото ми научно представяне на свидетелствата в "Забранената археология" от гледна точка на ведическите източници бе през декември 1994 г. на Световния археологически конгрес в Ню Делхи, Индия. Докладът ми "Археологически сведения за времето на пураните, представен в секцията за време и археология с председател Тим Мъри и Д. П. Агравал, привлече голяма публика. По-късно докладът бе одобрен за публикуване в сборника с материали от конференцията "Време и археология" под редакцията на Тим Мъри и издаден през 1999 г. от Рътлидж в поредицата му Оан Уърлд Аркиолъджи (с. 38-48).

През март 1995 г. представих статията си "Отгласът от "Забранената археология" на Шестата годишна конференция на Държавния институт за либерални изследвания в областта на науката и културата в Кентъки. Статията представя ведическите принципи, залегнали в проучванията ми, като същевременно прави преглед на първоначалните реакции на научните среди спрямо "Забранената археология", която току-що бе излязла от печат.

През юли 1996 г. бях поканен от Института за теоретични изследвания към Руската академия на науките да изнеса лекция върху "Забранената археология" в Москва. Тогава говорих за работата си и на симпозиум, организиран от Института по ориенталистика към Руската академия на науките. След изнасянето на лекцията индоложката Евгения Ю. Ванина отбеляза: "Смятам, че тезата, изложена тук, както и докладът ви са много важни, тъй като засягат въпроса... как да гледаме на текстовете от класическата традиция като на източници на информация. Повечето учени са склонни да твърдят, че всичко, за което се говори във Ведите - както и в Пураните, "Рамаяна" и "Махабхарата" - е мит и измислица, в които не може да се открие позитивна информация... Смятам, че подобна негативна нагласа спрямо древните и ранносредновековните индийски текстове като източници на информация трябва решително да бъде отхвърлена." Докато бях в Русия, бях поканен също така да говоря за "Забранената археология" пред голяма аудитория физици в Дубна - научно градче недалеч от Москва. През октомври 1996 г. говорих за свидетелствата в "Забранената археология" и на Международна конференция върху проблемите на епохата на Сарасвати и Древна Индия в Атланта.

През юли 1997 г. на Двадесетия международен конгрес по история на науката в Лиеж, Белгия, представих подробно изследване върху един от случаите, документирани в "Забранената археология". Тази статия, озаглавена "Новите находки на Буше дьо Перт в Мулен Киньон и влиянието им върху полемиката за челюстта от Мулен Киньон", се появи в тома "Бюлетин на ХХ Международен конгрес по история на науката, том Х, Науки за земята, география и картография" под редакцията на Жулвен Лорен, издаден от Бреполс през 2002 г. (с. 39-56). През октомври 1997 г. изнасях лекции върху "Забранената археология" пред студенти по археология, антропология и биология в Амстердамския университет, Свободния Амстердамски университет, Лайденския университет, университета в Гронинген, университета в Утрехт, както и в университета в Неймеген в Холандия, а също така в Католическия университет в Льовен и университета в Гент в Белгия. През ноември 1997 г. изнесох лекции върху "Забранената археология" в университети в Унгария, в това число в университета Ейотвьос Лоран в Будапеща, университета в Сегед и университета в Егер.

През януари 1999 г. изнесох доклад, озаглавен "Забранената археология на средния и ранния плейстоцен" на Четвъртия световен археологически конгрес в Кейптаун, Южна Африка. През март и април изнесох лекции върху "Забранената археология" в университети в Англия, Полша и Съединените щати, в това число Лондонския университет, Варшавския университет, университета на Делауер, университета на Мериланд и университета Корнел. През септември 1999 г. бях поканен да говоря върху "Забранената археология" пред департамента по геология и геофизика на университета на Оклахома в рамките на серията колоквиуми на "Шел Ойл". През същия месец изнесох доклада си "Забранената археология на палеолита" на Петата годишна конференция на Асоциацията на европейските археолози, проведена в Борнмът в Обединеното кралство. Докладът бе избран за публикуване в сборника с материали под редакцията на Ана К. Мартинс, който предстои да излезе в поредицата Бритиш Аркиолъджи Рипортс.

През март 2000 г. бях поканен да изнеса серия лекции върху "Забранената археология" в Кралския институт на Великобритания - едно от най-старите научни дружества в света. Изнесох лекцията в централата на Кралския институт в Лондон. По-късно, през септември същата година, представих доклада си "Откритията на Карлос Рибейро - спорен епизод в историята на европейската археология от ХIХ в." на Шестата годишна конференция на Асоциацията на европейските археолози в Лисабон, Португалия. През ноември 2000 г. изнесох серия лекции върху "Забранената археология" в унгарски университети.

През юни 2001 г. изнесох лекции върху "Забранената археология" в университета "Саймън Фрейзър" във Ванкувър, Канада. През септември същата година докладът ми "Откритията на белгийския геолог Еме Луи Рюто в Бонсел, Белгия - археологически бум в началото на Двадесети век" бе приет за представяне на ХХХIV Конгрес на Международния съюз по пра- и протоистория, проведен в Лиеж, Белгия. През октомври 2001 г. от Пенсилванския държавен университет и отново от университета Корнел изнесох лекции върху "Забранената археология". През ноември 2001 г. бях поканен да изнеса лекции върху "Забранената археология" от факултета по философия към Карловия университет в Прага, Чехия.

През януари и февруари 2002 г. посетих Южна Индия и изнасях лекции в университети и други културни и научни институции, като например Бхаратия Видя Бхаван в Мумбай (Бомбай) и университета "Ана" в Ченай (Мадрас). През април и май 2002 г. бях в Украйна и Словения, като изнасях лекции в университети и научни институции като Киевската академия "Могиланская" и Археологическия институт на Украинската Академия на науките. Говорех също пред археолози в археологическия отдел на Историческия музей в Днепропетровск. През ноември и декември се върнах в Украйна за нова серия лекции в университети и исторически музеи в Одеса, Харков и Лвов. Докато пиша това въведение (декември 2002), подготвям доклад върху откритията в една калифорнийска златна мина, публикувани от геолога Джосая Д. Уитни, за Петия световен археологически конгрес, който ще се проведе във Вашингтон през юни 2003 г., на който двамата с португалската археоложка Ана Мартинс сме съорганизатори на секцията по история на археологията.

Този скромен списък от презентации, участия в конференции и лекции не е особено впечатляващ от гледна точка на един средностатистически учен. Но като се има предвид ясно формулираното ведическо и антиеволюционистко съдържание на докладите и лекциите, смятам, че те са исторически значими, тъй като показват, че учените и историците - независимо дали приемат, или отхвърлят заключенията ми, вече смятат тези презентации за част от активната проблематика на своите дисциплини. В този смисъл, те показват, че "Забранената археология" е постигнала една от основните си цели - да предизвика дискусия в научния свят върху аномалните сведения за изключителната древност на човешката раса и за ведическата гледна точка за произхода на човека. Презентациите показват, че в научния свят дарвинистите - фундаменталисти не се радват на успеха, който би им се искало да имат в качеството им на последна инстанция по въпроса за границата между науката и онова, което наричат - да използваме тяхната любима и изкълчена терминология - религиозно мотивирана "псевдонаука". Аз лично не приемам ставащите все по-неуместни граници, които някои се опитват да издигнат между научния и религиозния начин на познание. Не се смятам нито за учен, нито за религиозен фанатик, а просто за човешко същество, готово да използва различни начини на познание, за да достигне до истината.

"Забранената археология" бе доста обширно дискутирана в професионалните издания по археология, антропология и история на науката. Включил съм пълните текстове на тези рецензии и свързаните с тях кореспонденции в книгата си "Отгласът от "Забранената археология", която на свой ред стана обект на отделна серия академични рецензии. Ето например какво написа Саймън Рок в Пъблик Ъндърстендинг ъф Сайънс (1999, т. 8, N 1, с. 68-69): "Социалният конструктивизъм, рефлексивността и всичко, което минава за постмодерно, са вдъхновили най-различни експерименти и нови литературни форми, мъчещи се да съживят трезвия и здравомислещ стар свят на стандартната наука... Като опити да документират социалния процес на създаване на познание и да прихванат част от неговата рефлексивност, те са едновременно логични и смели. Същото се отнася и за книгата на Майкъл Кремо. "Отгласът", за който става дума, е на предишната му книга, озаглавена "Забранената археология". В новата си книга, вместо да се придържа към собствено историческо повествование, Кремо предпочита да се придържа към една далеч по-интересна стратегия и директно да изложи по-голямата част от изворовия материал, от който би могло да се състави подобно повествование. В резултат се е получил един многостранен текстов калейдоскоп, в който по един наистина забележителен начин се пречупват и отразяват широк кръг проблеми на съвременната наука... В книгата си Кремо предоставя изобилен материал за анализаторите на популяризирането [на науката]... Тя може да се разглежда и като едно от най-добре документираните проучвания върху "научните войни" и поражда широк кръг въпроси, покриващи аспектите на "трансфер на познанието" по начин, който несъмнено би породил жив интерес в учебните заведения."

Не положителният или отрицателният характер на рецензиите в академичните издания е толкова важен, колкото самият факт, че такива рецензии изобщо съществуват. Те са една друга форма на признание, че ведическата критика на Дарвиновата теория за човешката еволюция, представена в "Забранената археология", е неразделна част от съвременната наука. Както пише Кенет Федър в Джиоаркиолъджи (с. 337-338), "Сама по себе си книгата представя нещо напълно ново, което спокойно бихме могли да наречем "Кришна креационизъм", без да влагаме отрицателен смисъл в това... Въпреки че е категорично антиеволюционистка, по формата си книгата не е обикновен вариант на антиеволюционизма по форма, съдържане или стил. За разлика от обичайните писания от подобно естество, авторите използват оригинални източници и книгата е много добре написана. Освен това, цялостният стил на книгата е много по-висок от онзи, който откриваме в обикновената креационистка литература."

Йо Водак и Дейвид Олдройд публикуваха една обширна рецензия на "Забранената археология" в Соушъл Сгъдис ъф Сайънс (1996, т. 26, с. 192-213). В статията си, озаглавена "Ведическият креационизъм - поредният обрат в дебата за еволюцията", те питат (с. 207): "И така, представлява ли "Забранената археология" някакъв принос в палеоантропологичната литература?" И заключението им гласи: "Отговорът ни е категорично "да" поради две причини." Първо, "изворовият материал... никога не е бил разглеждан в такива детайли досега" и второ, книгата наистина "поставя основния проблем за липсата на сигурност в "правдивите" научни твърдения". Авторите също така отбелязват (с. 198), че "Трябва да се признае, че "Забранената археология" извежда на преден план множество интересни въпроси, които не са били удостоени с необходимото внимание от страна на историците; подробното запознаване на авторите с първичните публикации е наистина впечатляващо и повдига особено интересни въпроси - както исторически, така и изобщо от гледна точка на СНП [социология на научното познание]. Всъщност те навлизат в някои исторически въпроси по-дълбоко, отколкото които и да било други автори, известни нам."

В първите няколко страници от статията си (с. 192-195) Водак и Олдройд дават обширна допълнителна информация за: Международното общество за Кришна съзнание, в което членуват авторите на "Забранената археология" ("съвременен вариант на сектите бхакти, доминиращи хиндуисткия религиозен живот през последното хилядолетие и половина"); за учението на основателя на движението Бхактиведанта Свами Прабупада ("според Прабупада, науката не е в състояние да даде адекватно обяснение на възникването на вселената или на живота"); за Института Бхактиведанта (коментират "дързостта на интелектуалната му програма"), както и за ведическата хронология ("предполага се, че на всеки 4,32 милиарда години настъпват частични катастрофи, наречени "пралая", по време на които могат да изчезнат цели групи форми на живот"). Освен това, авторите дават и множество сведения за Ригведа, Веданта, Пураните, атма, йога и карма.

Подобно на другите автори на рецензии, Водак и Олдройд правят връзка между "Забранената археология" и работите на християнските креационисти. "Както е добре известно - отбелязват те (с. 192), - креационистите се опитват да докажат, че човешката раса съществува сравнително неотдавна и че емпиричните данни съответстват на човешката история такава, каквато е записана в Стария завет. "Забранената археология" (ЗА) предлага друг вид креационизъм, основан на нещо съвсем различно - а именно, древните ведически вярвания. Използвайки ги за своя отправна точка, вместо да твърди, че човешката история е дълга едва няколко хилядолетия, ЗА заявява, че човекът е съществувал още през терциера, ако не и още по-рано."

Марилен Пату-Матис пише в Л'Антрополъджи (1995, т. 99, № 1, с. 159): "М. Кремо и Р. Томпсън са написали съвсем преднамерено една провокативна книга, поставяща проблема за влиянието на доминиращите идеи на определен период върху научните изследвания. Тези идеи могат да принудят учените да нагласят своите проучвания съгласно концепциите, допустими в научната общност." Накрая тя завършва: "Документалното богатство на книгата - повече историческо и социологическо, отколкото научно - в никакъв случай не бива да се пренебрегва."

А в прегледа си на "Забранената археология" в Бритиш Джърнъл фор дъ Хистъри ъф Сайънс (1995, т. 28, с. 377-279) Тим Мъри отбелязва: "Не се съмнявам, че ще има хора, които ще прочетат книгата и тя ще им бъде от полза. "Забранената археология" несъмнено представлява за занимаващите се с история на археологията удобен компендиум от случаи в историята и социологията на научното познание, с чиято помощ може да се насърчи дебата за това как да се опише епистемологията на дадена дисциплина." По-нататък "Забранената археология" се характеризира като книга, която е "част от другите трудове в областта на креационизма и философията на Ню Ейдж, адресирани до широк кръг хора, отдалечени от науката - било, защото тя е станала прекалено сложна и недостъпна, било, защото вече не е в състояние да отговаря на потребността да намери смисъл в живота им." Мъри признава, че ведическата гледна точка на "Забранената археология" може да изиграе роля в бъдещото развитие на археологията. В прегледа си (с. 379) той пише, че "археологията в момента се намира в състояние на криза", а занимаващите се с нея "спорят по въпроси, засягащи концептуалната същност на дисциплината". След това Мъри добавя: "Въпросът дали във всичко това могат да играят някаква роля и Ведите, зависи от отделните учени".

Тази непредубеденост е по правило характерна за прегледите на "Забранената археология", появили се в авторитетни академични и научни издания. Единственото изключение е особено жлъчната атака на Джонатан Маркс в Америкън Джърнъл ъф Физикъл Антрополъджи (1994, т. 93, N 1, с. 140-141). Освен нея, настоявания за тотално отхвърляне на ведическата гледна точка на "Забранената археология" от научните изяви се срещат в публикациите на екстремистки кръгове, като например някои скептично настроени общества (чийто скептицизъм не се простира до еволюционната теория) и на войнстващия антикреационистки Национален център за научно образование на САЩ (умишлено наречен така, за да заблуди, че по някакъв начин е свързан с правителството). В тази категория попада също така и обемистият опит за пълно дискредитиране на книгата от страна на Майкъл Брас ("Древността на човека").

В прегледа си на "Забранената археология" в Л'Ом (1995, т. 35, с. 173-174), Виктор Стоцковски правилно отбелязва (с. 173), че "занимаващите се с история на науката неуморно повтарят, че библейската версия за произхода на човека е била заменена през XIX век от еволюционната теория. Във представите си ние заместваме простата история с по-сложната реалност и днес сме изправени пред забележително разнообразие на най-различни възгледи за произхода". Сред тях Стоцковски поставя и възгледите на библейските креационисти. "Забранената археология" - добавя той - е още един подобен възглед, посветен на "Негова Божествена милост А. К. Бхактиведанта Свами Прабхупада" и вдъхновен от ведическата философия, която се изучава в Института Бхактиведанта в Съединените щати - клон на Международното общество за Кришна съзнание."

Доброжелателен отзив за ведическите корени на "Забранената археология" дава и Хилел Шварц в Джърнъл ъф Ънкънвеншънъл Хистъри (1994, т. 6, N 1, с. 68-76). "Забранената археология" довежда съвременните методи на декодиране до техните крайни степени - пише той (с. 75). - Авторите откриват, че днешният Homo sapiens е синхронен на приличащите на човекоподобни маймуни същества, от които биолозите-еволюционисти обикновено проследяват произхода на съвременния човек, и така намират потвърждение на ведическите източници, според които човешката раса е едва ли не безкрайно древна." На с. 76 Шварц добавя: "Независимо от неприкритото си религиозно пристрастие, книгата заслужава да се вземе под внимание заради приемането, че "човечеството не е просто някаква си биохимична издънка, а продукт на духа, в съзвучие с (и посветена на) древната, съвършена, напълно достатъчна и неизменна мъдрост на ведическите учители."

В книгата си "Произходът на човешкия вид" (2001), публикувана от академичното издателство "Родопи" в серията му "Проучвания върху историята на западната философия", Денис Бонет, декан на философския факултет на Ниагарския университет, пише (с. 130): "Кремо и Томпсън не са материалисти - еволюционисти, нито пък библейски креационисти. Те открито афишират хиндуистките си позиции като членове на Института Бхактиведанта. Придържайки се към ведическата литература, авторите се придържат към становището, че човешката раса е извънредно древна и е съществувала и преди стотици милиони години. Затова мнозина критици атакуват "Забранената археология" с твърденията, че религиозната система на авторите изключва възможността за безпристрастен подход към проблематиката. Подобни персонални атаки са непочтени и неоснователни. Всеки автор има философски позиции, които могат, но не е задължително, да отричат обективността. Историческите сведения и аргументацията в "Забранената археология" имат своите безспорни достойнства в качеството си на социологична и епистемологична критика на съвременната палеоантропология."

Както можеше да се очаква, християнските креационисти реагираха благосклонно на "Забранената археология". Питър Лайн, който направи преглед на съкратената версия на книгата в Криейшън Рисъри Съсайъти Куотърли (1995, т. 32, с. 46), пише: "Тази книга трябва да се превърне в задължително четиво за всеки, който се интересува от произхода на човека." След като изразява изненадата си, че открил книгата в една от големите вериги книжарници в Щатите, Лайн отбелязва, че "нейните теоретични основи са изведени от индийската ведическа литература, според която човешката раса е извънредно древна". Лайн ясно дава да се разбере, че не споделя това становище: "Като креационист, аз лично не мога да приема еволюционната времева скала, към която очевидно се придържат авторите. Въпреки това те показват, че дори и да приемем еволюционистката идея за древността на Земята, не съществуват убедителни доказателства в подкрепа на теорията за еволюцията на човека." Положителни отзиви за "Забранената археология" се получиха също така и от някои ислямски и индиански автори.

Интересът към ведическата гледна точка за произхода на човека и желанието да се научи нещо по-определено за нея бяха постоянни теми в научните прегледи на "Забранената археология". Кенет Федър пише в прегледа си в Geoarchaeology (с. 339-340): "Авторите не крият факта, че са членове на Института Бхактиведанта, който е клон на Международното общество за Кришна съзнание, а и самата книга е посветена на техния "духовен водач" - основателя на групата. Те правят основателно заявление относно връзките им с тази организация: "Фактът, че нашите теоретични отправни точки се основават на ведическата литература, не означава, че те трябва да се омаловажат." Съвсем вярно, но за какви "теоретични отправни точки" става дума?" "Човешката деволюция" е моят систематичен отговор на този въпрос.

През годините, когато събирах материали и работех върху "Човешката деволюция", аз представих част от застъпените в нея становища и факти на различни научни конференции. През април 1996 г. участвах в "Относно науката за съзнанието" (една от големите конференции по проблемите на изучаването на съзнанието, организирана веднъж на всеки две години от Аризонския университет в Туксон) с доклад, озаглавен "Градът със седемте порти - сложна алегория на дуализма дух/тяло от индийската "Бхагаванта Пурана". Отделни моменти от този доклад могат да се открият в седма глава на "Човешката деволюция". Пак през април 1996 г. на Седмата интердисциплинарна конференция за наука и култура, проведена в Института за либерални изследвания към щатския университет в Кентъки участвах с доклада "Алфред Ръсел Уолъс - случай на редукционистка научна агиография в светлината на алтернативната космология". Този доклад послужи за основа на пета глава на "Човешката деволюция". През април 1998 г., отново на конференцията "Относно науката за съзнанието", представих доклада си "Именити учени в областта на паранормалното". Материали от него могат да се открият в шеста глава на настоящата книга. През юли 2001 г. на ХХI Международен конгрес по история на науката, проведен в Мексико Сити, участвах с доклада си "Палеоботанически аномалии в района на Солените планини в Пакистан - историческо изследване върху един нерешен научен спор". Трета глава на "Човешката деволюция" се основава на него.

След като посочих как и защо трябваше да бъде написана "Човешката деволюция", сега ще представя в най-общи черти съдържанието на книгата. В първа глава се изтъква, че някои учени и изследователи са склонни да приемат научна гледна точка за света, алтернативна на западната, която да претендира за истинност. За тях приемането на подобни възгледи вече престава да бъде табу. Катрин П. Юинг пише в Америкън Антрополъджист (1994, т. 1, N 2): "Отхвърлянето на възможността да се приеме реалността на другия означава тази реалност да се изолира и така да се наложи хегемонията на един-единствен светоглед." В Джърнъл ъф Коншъзнис Стъдис (1994, т. 1, N 2), Уилям Бърнард, говорейки за различните философски традиции в света, се застъпва (с. 257-258) за "наука, която е склонна и е в състояние да приеме, че метафизичните модели... на тези различни духовни традиции са сериозни съперници за истината; наука, която разбира, че тези религиозни светове не са просто трупове, които можем да подложим на аутопсия и да анализираме от безопасно разстояние, а живи, витални тела от теоретични и практически знания, които имат потенциала да променят нашите уж непоклатими възгледи". Отправям молба учените да подходят точно с такава нагласа към ведическата гледна точка за произхода на човека, отразена в "Човешката деволюция".

Във втора глава правя преглед на археологическите данни за изключителната древност на човечеството, разгледани подробно в "Забранената археология". Посочвам, че тези данни и доказателства действително съществуват и са били систематично игнорирани от научните дискусии посредством процеса на филтриране на познанието. Археологическите данни, които противоречат на Дарвиновата теория за човешката еволюция, често биват отхвърляни просто заради това, че й противоречат. Така например, през XIX век в Калифорния било открито злато. За да се доберат до него, миньорите прокопали тунели в склоновете на планините, какъвто е и случаят с Плоската планина в окръга Тюолумн. Дълбоко навътре, в пластове от ранния еоцен (преди около 50 милиона години), те попаднали на човешки кости и артефакти. Находките били грижливо документирани от д-р Дж. Д. Уитни, главния геолог на Калифорния, в книгата му "Златоносни пясъци от Сиера Невада, Калифорния", издадена от Харвардския университет през 1880 г. Днес обаче не чуваме почти нищо за това откритие. В "Годишни известия на Смитсоновия институт за 1898-1899" Смитсониън Инститюшън Анюъл Рипорт фор 1898-1899, с. 424) антропологът Уилям Холмс казва: "Ако професор Уитни бе приел теорията за човешката еволюция, каквато я разбираме днес, сигурно щеше да се замисли дали да обяви на всеослушание заключенията си, независимо от внушителното количество доказателства, на които е попаднал." С други думи - щом фактите не пасват на теорията за човешката еволюция, те трябва да се потулят. Точно това и станало.

Същата практика продължила и през ХХ век. През 70-те години екип американски археолози начело със Синтия Ъруин Уилямс откри каменни сечива в Хуеятлако, недалеч от Пуебло, Мексико. Оръдията били доста усъвършенствани и можели да бъдат дело единствено на хора като нас. Група геолози от Геологичния институт на САЩ и от различни американски университети пристигнали на място, за да датират обекта. Сред тях била и Вирджиния Стийн-Макинтайър. За да датират находките, геолозите използвали четири метода за датиране - по количеството уранови изотопи в животински кости, открити заедно с инструментите, по полуразпадането на циркония във вулканичния пласт над оръдията, по хидратацията на тефрита във вулканичните кристали и по стандартния стратиграфски метод. И по четирите метода обектът бил датиран преди около 250 000 години. Археолозите не искали и да чуят за подобен резултат. Те не можели да повярват, че човешки същества, способни да произведат оръдията в Хуеятлако, са съществували преди 250 000 години. Опитвайки се да защити резултатите от датирането, Вирджиния Стийн-Макинтайър пише в едно писмо от 30 март 1981 г. до Естела Лиополд, редактор в Куотърнъри Рисъри: "Проблемът, както го виждам, е много по-голям от конкретния случай с Хуеятлако. Той засяга манипулацията на научната мисъл чрез потискането на "енигматичните данни" - онези, които поставят под съмнение господстващия начин на мислене. Хуеятлако прави тъкмо това! Тъй като не съм антрополог, през 1973 г. не бях в състояние да осъзная напълно значението на нашите дати, нито пък до каква степен се е вкоренила в начина ни на мислене теорията за човешката еволюция. Повечето археолози отхвърлиха резултатите ни от Хуеятлако, защото те противоречат на теорията - и точка." Това остава истина и в наши дни и се отнася не само за находките в калифорнийската златна мина и артефактите от Хуеятлако, но и за стотици други находки, описани в научната литература през последния век и половина.

В трета глава представям един случай на фосилна находка, която показва, че Дарвиновата теория за еволюцията на видовете като цяло също трябва да бъде преразгледана. През 40-те години на ХХ век геолози и палеоботаници, работещи за Геологичния институт на Индия, започнали проучване на масива на Солените планини на територията на днешен Пакистан. Дълбоко в солните мини те открили свидетелства за съществуването на високоразвити цъфтящи растения и насекоми от времето на ранния камбрий - преди около 600 милиона години. Според стандартните еволюционистки идеи, по онова време изобщо не са съществували сухоземни растения и животни. Появата на цъфтящи растения и насекоми се поставя стотици милиони години по-късно. За да обяснят находката, някои геолози предположили, че вероятно става дума за мащабен катаклизъм, вследствие на който пластовете от еоцена (на възраст около 50 милиона години) са се подпъхнали под тези от камбрия (на около 550 милиона години). Други обаче посочват, че няма геологични данни за подобен катаклизъм. Според тях пластовете с фосилните останки на растенията и животните в Солените планини са в нормално положение и се намират под пластовете, съдържащи останки от характерните за камбрия трилобити. Един от тези учени - Е. Р. Гий, геолог в Геологичния институт на Индия, предложил ново и оригинално решение на проблема. В известията на Индийската академия на науките за 1945 г. (раздел В, т. 16, с. xlv-xlvi), палеоботаникът Бирбал Сахни отбелязва: "Съвсем неотдавна господин Гий предложи алтернативно обяснение. Според него покритосеменните и голосеменните растения и насекомите в пластовете от Солените планини са може би свидетелство за съществуването на високоразвита камбрийска или дори предкамбрийска флора и фауна! С други думи, предполага се, че тези растения и животни са се появили в района на Солените планини няколкостотин милиона години по-рано, отколкото където и да било другаде. Трудно е да се повярва, че подобна идея би могла да се предложи съвсем сериозно от геолог в наши дни." Спорният проблем така и си останал нерешен. През 90-те години на миналия век районът бил проучен и от работещи за петролни компании геолози, които не били запознати с проблематиката. Те определили, че солните депозити, съдържащи трилобити, са от камбрия или предкамбрия. С други думи, не открили никакви следи от катаклизми и разместване на пластове. Солните пластове били в естественото си положение, под пластовете от камбрия. Това подкрепя предположението на Гий, че останките от растения и насекоми в солните пластове са доказателство за съществуването на развита фауна и флора през ранния камбрий. Тези данни противоречат не само за Дарвиновата концепция за еволюцията на човека, но и на другите видове.

В четвърта глава се разглеждат данни от генетиката и биологията, които противоречат на Дарвиновата теория за човешката еволюция. Тази теория се оказва в неизгодно положение още от самото начало. Макар че проблемът за възникването на живота от химични съединения технически не е част от еволюционната теория, той на практика е станал неразделна част от нея. Дарвинистите рутинно твърдят, че животът е възникнал от сложни химични съединения. Но и днес, след десетилетия теоретизиране и експерименти, те не са в състояние да кажат кои точно химикали са се комбинирали по точно определен начин, за да образуват първото живо същество. Що се касае до самата еволюция, досега тя не е била демонстрирана по никакъв, действително научен начин и си остава предмет на чиста вяра. Съвременният еволюционен синтез се основава на генетиката. Еволюционистите приемат за даденост тясната връзка между генотипа (генетичната структура) на организма и неговия фенотип (физическата му структура). Те смятат, че промените в генотипа се отразяват върху фенотипа и по пътя на естествения подбор промените във фенотипа, осигуряващи по-добра приспособимост към определена среда, се утвърждават в организмите. Еволюционистите твърдят, че този процес се афишира с появата на нови структурни особености в организмите. Но на микробиологично ниво тези структурни особености се оказват неописуемо сложни. Учените не са в състояние да определят точно и стъпка по стъпка как се е стигнало до тези промени. Те не могат да ни кажат кои точно генетични изменения са предизвикали онези промени във фенотипа, довели до появата на определени структурни особености. Подобно обяснение изисква спецификацията на междинните етапи, довели да сложните структури, които наблюдаваме днес. В книгата си "Дарвиновата черна кутия" (1996, с. 183) биохимикът Майкъл Бехе пише: "През последните десет години в Джърнъл ъф Молекюлър Еволюшън са излезли повече от хиляда статии... Сред тях нито една не разглежда в детайли модели за междинните етапи в развитието на сложни биомолекулярни структури. Това не е някаква специфична чудатост на Джей Ем И. Статии по тази проблематика не могат да се намерят в "Бюлетин на Националната академия на науките", Нейчър Сайънс, в Джърнъл ъф Молекюлър Биолъджи, нито пък - доколкото ми е известно - в което и да е друго научно издание."

Опитите на учените да използват генетиката, за да установят времето и мястото, където са се появили анатомически съвременните хора, завършиха с позорни грешки и противоречия. Първите широко оповестени доклади, според които генетичните данни позволили на учените да твърдят, че всички днешни хора произлизат от някоя си Ева, живяла преди около 200 000 години в Африка, се оказаха пълни с фатални пропуски. Изследователите се опитаха да поправят грешките, но резултатите продължават да са доста объркващи. Имайки предвид всички сложни моменти около генетичните данни, някои учени предположиха, че изкопаемите останки си остават най-убедителните свидетелства по отношение на проблематиката на човешкия произход и древността на човешката раса. В една статия в Америкън Антрополъджист (1993, т. 95, N 11) Дейвид Фрейър и съавторите му казват следното (с. 19): "За разлика от генетичните данни, получени от съвременните хора, изкопаемите останки могат да се използват за проверка на предположенията на теориите за миналото, без да бъдат зависими от дългия списък предпоставки за неутралитета на генетичните маркери, нормата на мутациите или други изисквания, необходими за възстановяването на миналото от съвременната генетична вариация... в най-добрия случай генетичната информация може да ни осигури теория за това какъв може да е бил произходът на съвременния човек, ако предпоставките, приети при интерпретирането на генетичните данни, са верни." Това означава, че археологическите данни за дълбоката древност на човешката раса, представени в "Забранената археология", осигуряват така необходимия коректив за необузданите спекулации на генетиците. Тези данни противоречат с господстващата днес Дарвинова теория за произхода на човека.

Втора, трета и четвърта глава от "Човешката деволюция" показват, че наистина е необходима алтернатива на съвременната теория за произхода на човека. Работата на сър Алфред Ръсел Уолъс, който заедно с Дарвин открива теорията за еволюция чрез естествен подбор, представлява въведение в това алтернативно обяснение. Заедно с други британски учени, сред които и Нобеловият лауреат по физика сър Уилям Крукс, Уолъс провел серия експерименти в областта на паранормалното. Тези експерименти и наблюдения, разгледани в пета глава на "Човешката деволюция", накарали Уолъс да постави под съмнение научното схващане за света. Той стигнал до заключението, че вселената е населена с духовни същества. Някои от по-нисшите, предположил той, се намират в контакт с човешкото население на Земята - най-често с помощта на медиуми. Според Уолъс тези нисши духовни същества са отговорни за различните паранормални феномени, в това число ясновидството, случаите на чудотворно излекуване, общуване с мъртвите, явявания, материализиране на физически обекти, левитация и т.н. А по-висшите духовни същества може би играят роля в произхода на видовете.

В своята автобиография (Уолъс, 1905, т. 2, с. 349-350) Уолъс пише: "Днес повечето хора са убедени, че чудесата, призраците и всички останали странни феномени, описани тук, не могат да съществуват, че противоречат на природните закони, че са суеверия, останали от една минала епоха и че следователно могат да бъдат единствено плод на шарлатанство или заблуждения. В начина им на мислене няма място за съществуването на подобни факти. Същото се отнасяше и за самия мен, когато започнах проучванията си. Фактите просто не пасваха на моя начин на мислене. Всичките ми представи, цялото ми знание и вярата ми във върховенството на науката и природните закони бяха против възможното съществуване на подобни феномени. И дори когато един по един фактите започнаха да ме убеждават, че не мога да не им обръщам внимание, въпреки това "духът беше последното нещо, което бях готов да допусна", както заяви сър Дейвид Брустър, след като бе поразен от първата си среща с феномените, които видя при [медиума] господин Хоум. Всяко друго възможно решение бе пробвано и отхвърлено... Призоваваме читателите не към вяра, а към съмнение в собствената им непогрешимост по този въпрос; към внимателно проучване и търпеливи експерименти, преди да побързат да заявят, че всички ние сме просто наивници и идиоти, щом сме посветили в продължение на години всичкия си умствен потенциал и енергия на подобен абсурден проблем." Според Уолъс всички тези феномени имат отношение към произхода на човека. В книгата си "Приноси към теорията за естествения подбор" (1870, с. 359), той стига до заключението, че "развитието на човека е било ръководено от висш разум в определена посока и с определена цел, също както човекът контролира развитието на най-различни животински и растителни видове."

Като използвам работата на Уолъс за отправна точка, в следващите глави на "Човешката деволюция" развивам ведическата алтернатива на теорията на Дарвин за произхода на човека. Предлагам, преди да си зададем въпроса "Откъде са се появили човешките същества?", да се опитаме първо да си отговорим на въпроса "Що е човешко същество?" Повечето съвременни учени смятат, че човекът е просто комбинация от най-обикновени химични елементи. Именно това допускане ограничава видовете обяснения, предлагани за произхода на човека. Смятам, че е по-разумно - основавайки се на научните данни - да се започне с приемането, че човешкото същество е съставено от три отделно съществуващи субстанции - материя, разум и съзнание (или дух). Тази отправна точка разширява кръга на възможните обяснения.

Всяка верига научни разсъждения започва с някаква начална постановка, която не се доказва категорично. В противен случай човек може да се окаже въвлечен в порочен кръг да доказва тези постановки, след които и доказателствата за доказателствата на тези постановки и т.н. Достатъчно е просто отправните точки да бъдат разумни от гледна точка на съществуващите данни. В шеста глава показвам, че е разумно (въз основа на съществуващите данни) да се предположи съществуването на разума и съзнанието като отделни елементи на човешкото същество, наред с материята.

Дефинирам разума като неуловима, но въпреки това материална енергия, свързана с човешкия организъм, способна да въздейства върху материята по начини, които не можем да обясним със съвременните физични закони. Доказателствата за съществуването на този елемент идват от проучванията на феномени, наричани понякога "паранормални" или "психични". Така се озоваваме в тайната история на физиката. Също както и в археологията, във физиката сме свидетели на грандиозно по обем филтриране на познанието. Така например, всеки студент по физика знае за работата на семейния екип Пиер и Мария Кюри, получили Нобелови награди за откриването на радия. Историята може да се открие в който и да е начален учебник по физика. Онова, което не можем да прочетем там, е, че двамата Кюри сериозно са се занимавали с изследвания в областта на спиритуализма. Те са били част от една голяма група именити европейски учени, сред които и други Нобелови лауреати, които се занимавали с паранормални явления в Париж в началото на ХХ век. В продължение на две години групата изследвала италианския медиум Еусапия Паладино (споменавана понякога и като Паладина). Историчката Ана Хървик отбелязва в своята биография на Пиер Кюри (Hurwic 1995, с. 247): "Според него в спиритуализма можело да се открие източника на неизвестна енергия, която да разкрие тайната на радиоактивността... Гледал на сеансите като на научни експерименти, опитвал се да наблюдава различни параметри, водел си подробни бележки при всеки опит. Наистина бил дълбоко заинтригуван от Еусапия Паладино." За някои от сеансите Пиер Кюри споменава в едно писмо до физика Джордж Гой, носещо датата 24 юли 1905 г.: "В Дружеството по психология проведохме няколко сеанса с медиума Еусапия Паладина. Беше много интересно и наистина във феномените, на които бяхме свидетели, нямаше никакви фокуси - една маса се издигна на четири стъпки над пода, преместваха се предмети, усещания за бодежи или докосвания по ръцете, поява на светлини. И всичко това - в помещение, приготвено от самите нас, при съвсем тесен кръг публика и каквато и да било възможност да е присъствал евентуален съучастник. Единствената възможна измама би могла да бъде необичайните способности на медиума като илюзионист. Но как могат да се обяснят различните феномени, когато я държахме за ръцете и краката, а осветлението беше достатъчно, за да видим всичко онова, което се случи?" На 14 април 1906 г. Пиер отново пише на Гой: "Двамата с М. Кюри работим върху това как да дозираме точно радия според собствените му излъчвания... Направихме още няколко сеанса с Еусапия Паладина (вече бяхме правили такива миналото лято). Резултатът е, че тези феномени наистина съществуват и вече не мога да имам никакви съмнения по въпроса. Невероятно е, но е така, и аз не мога да пренебрегвам резултатите, след като проведохме сеансите в идеални за наблюдение условия... Според мен съществува цяла нова област от факти и физически състояния на пространството, за които в момента нямаме никаква представа."

За мен подобни резултати, както и много други подобни, които могат да се открият в тайната история на физиката, предполагат, че елементът разум може да влияе върху обикновената материя по начини, които не можем да обясним със сегашните си познания. Такива изследвания продължават да се правят и днес, макар че повечето учени се концентрират върху микроефектите, а не в макроявленията, споменати от Пиер Кюри. Така например, Робърт Ян, шеф на факултета по машинно инженерство в университета в Принстън, започна да изследва умственото въздействие върху генератори на случайни числа. При нормални условия генераторът на случайни числа би трябвало да ни дава поредица от нули и единици, които се срещат еднакво често във всяка серия. Но Ян и сътрудниците му открили, че хората са в състояние да въздействат с ума си върху устройствата, така че да се получи статистически уловимо преобладаване на единиците над нулите (или обратно).

Доказателства за наличието на съзнателно аз, което може да съществува отделно от разума и материята, можем да намерим в медицинските доклади за т.н. "извънтелесни преживявания" (ИТП). Американският кардиолог д-р Майкъл Сабом предприел задълбочено проучване в тази област. Тай грижливо интервюирал получили инфаркт пациенти, които твърдят, че са имали подобни преживявания, след което съпоставил показанията им с действителните им медицински записи. Открил, че една статистически значителна част от групата дала правилни показания, съответстващи с описанието на лечението им. Това е твърде необичайно, тъй като според стандартното мнение на медиците, по това време пациентите би трябвало да са в пълно безсъзнание. Възможно ли е пациентите да са измислили показанията си въз основа на съществуващите си познания за процедурите, предприемани при инфаркт (получено, да кажем, от гледането на някой телевизионен сериал с болнична тематика)? За да провери тази възможност, Сабом избрал втора група пациенти, които не споменали за ИТП, и ги помолил да си представят какво са правели с тях докторите, докато са били в безсъзнание. Никой от интервюираните не бил в състояние да даде вярно описание и почти всички допускали основни грешки. Резултатите, получени от контролната група, потвърдили истинността на ИТП, за които споменавали пациентите от първата група. В книгата си "Спомени за смъртта - медицинско проучване" (1982, с. 183) Сабом пита: "Възможно ли е съзнанието, което напуска материалния мозък, да е всъщност "душа", която продължава да съществува и след смъртта на тялото, както твърдят някои религиозни доктрини?"

Резултатите на Сабом били потвърдени и от по-късни проучвания. Например, през февруари 2001 г. екип от университета в Саутхемптън в Обединеното кралство публикува в списанието Рисъстейшън (т. 48, с. 149-156) изследване върху ИТП при сърдечноболни пациенти. Екипът бил под ръководството на д-р Сам Парниа, старши научен сътрудник в университета. На 16 февруари 2001 г. в уебсайта на университета бе публикува доклад, в който се споменава, че работата на д-р Парниа "предполага, че съзнанието и разумът могат да продължават да съществуват и след като мозъкът престане да функционира и тялото се намира в състояние на клинична смърт".

Спомените от минал живот също дават доказателства за наличието на съзнание, което съществува отделно от тялото. Д-р Иън Стивънсън, психиатър в медицинския факултет на университета на Вирджиния, провел обширно изследване върху спомените за минал живот. Стивънсън и сътрудниците му се съсредоточили върху спомените, спонтанно споменавани от съвсем малки деца. Психиатърът предпочел да работи с деца, защото по-възрастните индивиди биха могли да имат някакви мотиви и средства сами да съчинят подобни спомени. Методът му се състоял в това обстойно да разпитва децата и да събере колкото се може повече подробности за миналия живот. С тази информация Стивънсън и колегите му след това се опитвали да идентифицират човека, за който детето твърди, че е бил през предишния си живот. В стотици случаи подобни идентификации се оказвали успешни.

След като се оказва, че човешкият организъм се състои от елементите материя, разум и съзнание (или дух), естествено е да се предположи, че вселената също е разделена на райони, или нива - на материята, на разума и на съзнанието, - които са обитавани от същества, адаптирани за живот в отделното ниво. На първо място е районът на чистото съзнание. Съзнанието, каквото го познаваме ние, е индивидуално и лично. Това предполага, че първоначалният източник на съзнателното его е също индивидуално и лично. Ето защо освен отделните единици съзнание в нивото на чистото съзнание съществува и първоначално същество-съзнание, което е техен източник. Когато отделните съзнания губят връзката си със своя източник, те преминават в по-ниски нива на вселената, доминирани или от неуловимата материална енергия (ума), или от чистата материя (материалния свят). Така получаваме космическа йерархия на съзнателните същества. Седма глава от "Човешката деволюция" доказва съществуването на тази космическа йерархия чрез сравнителното изучаване на космологията на различни култури, като за модел за сравнение се използва ведическата космология на "Шримад Бхагаватам". Оказва се, че космологиите имат много общи черти. Обикновено те поставят първоначалния бог в света на чистото съзнание, подчинен бог-създател и най-различни полубогове и полубогини в неуловимия материален свят (света на разума), земния свят, обитаван от хора като самите нас и подземен свят, населен с духове и демони.

В осма глава на "Човешката деволюция" се описват наблюдения, доказващи съществуването на съзнателни същества на различни нива в космическата йерархия. Първата категория доказателства се отнася до оцеляването на съзнания, населявали преди това телата на земни хора. Към тях се отнасят общуването с оцелели човешки съзнания, поява на умрели хора и обсебването на живи хора от духовете на покойници. Случаите, когато хората са обсебени от същества с необичайни способности, са доказателство за съществуването на свръхчовешки същества от други нива в космическата йерархия. Явяванията на Дева Мария и на ангели също могат да се посочат като доказателства. Историческите сведения за появата на аватари доказват съществуването на висше съзнателно същество. Последната категория доказателства идва от съвременните сведения за неидентифицирани летящи обекти и свързани с тях "извънземни". Въпреки че темата е доста спорна и в нея има доста странни и чудати моменти, налице са и многобройни достоверни сведения от правителствени и военни източници от няколко държави. При по-внимателно проучване теорията за изцяло механични НЛО не издържа и така "летящите чинии" и извънземните започват да напомнят на същества, обитаващи извънземните нива от традиционните космологии.

Концепцията за човешката деволюция предполага въздействието на висш разум върху възникването на човека и другите живи същества. Това зависи от способността на съзнанието повече или по-малко да влияе пряко върху организацията на материята. Девета глава доказва, че подобни паранормални модификации и създаване на биологични форми наистина се случват.

Първата категория доказателства идва от лабораторните експерименти, при които се оказва, че човешки същества са в състояние умствено да влияят върху растежа на микроорганизми. Така например, Бевърли Рубик, директор на Института за интердисциплинарни изследвания в университета "Темпъл" във Филаделфия, Пенсилвания, провела лабораторно изследване върху "волевия ефект на лечители върху бактериална култура". Резултатите от изследването са публикувани в статия, включена в книгата й "Животът на ръба на науката" (1996, с. 99-117). Експериментите били проведени с много добре проучената бактерия Salmonella typhimurium. Главният участник в експеримента била Олга Уоръл, която показала положителни способности и по-рано. В една серия опити културата била подложена на третиране с антибиотик, потискащ размножаването на бактериите. Уоръл се опитала да повлияе на бактериите в едната от пробите да започне да се размножава отново, докато друга проба била оставена за контрол. При сравнение с контролната група се оказало, че културата, поставена под умственото влияние на Уоръл, продължила да се разраства. В друга серия опити бактериите били поставени върху предметни стъкла във фенолов разтвор, достатъчен да ги обездвижи, но не и да ги убие. Стъклата били наблюдавани под микроскоп. В книгата си Рубик отбелязва (с. 108), че "Прилагането на... фенол напълно парализира бактериите за период между 1 и 2 минути. Въздействието на Уоръл предотврати този ефект... така, че средно около 7 % от бактериите продължиха да се движат, след като бяха подложени на въздействието на фенола в продължение на 12 минути, докато бактериите във всички контролни групи останаха напълно парализирани."

Лечението от разстояние чрез молитва, както и други чудотворни излекувания са друга категория доказателства за паранормални модификации на биологичната форма. В едно изследване, публикувано в Анюъл ъф Интърнл Медсин (2000, т. 132, N 11, с. 903-911), Джон А. Астин и съавторите му откриват, че "все повече данни сочат за връзка между религиозната вяра и спиритуализма и положителните здравни изходи." В подкрепа на твърдението си групата на Астин цитира над петдесет достоверни случая от различни научни и медицински списания. Още по-смайващи примери на паранормални модификации на биологичната форма намираме в докладите на медицинската служба в Лурд. Още от XIX век учените от службата добросъвестно документирали серия чудотворни излекувания, в някои от които са налице и необяснима регенерация на безвъзвратно повредени тъкани и органи.

Психиатърът Иън Стивънсън направил редица проучвания върху родилни белези, които очевидно имат някаква връзка с наранявания на човека през предишния му живот. Хората, загинали в предишния си живот от огнестрелни рани, понякога имали на телата си родилни белези със съответните размери и разположение на мястото на входната и изходната рана. Това предполага, че когато душата и умът на подобен човек са влизали в сегашното му тяло, те са носели със себе си спомени, които променят биологичната форма на тялото. Някои изследователи споменават за случаи на "майчини спомени". Те се появяват, когато бременната жена е изложена на стресова ситуация, причинила силен емоционален отпечатък. По някакъв начин психологическият отпечатък оставя белега си върху зародиша в утробата й. Например, ако някоя жена види човек с наранен крак и след това непрекъснато си спомня за него, детето й може да се роди с малформиран крак. През 1890 г. У. К. Дабни прави преглед в своята "Енциклопедия на детските болести" (Дабни, 1890, т. 1, с. 191-216) шестдесет и девет случая, публикувани между 1853 и 1886 г., в които е налице тясна връзка между психичните впечатления на майката и физическата деформация у детето й.

Друга категория доказателства се състои от сведения на известни учени, които са били свидетели на това как медиуми създават отделни човешки крайници и дори цели тела. Особено зашеметяващ е случаят, описан от сър Алфред Ръсел Уолъс. Заедно с други свидетели той наблюдавал как един духовник и медиум на име Монк създал цяло човешко тяло. В автобиографията си (Уолъс, 1905, т. 2, с. 330) Уолъс описва събитието, което се случило в един апартамент в лондонския квартал Блумсбъри: "Беше слънчев летен следобед и всичко се разигра под ярката дневна светлина. След като поговорихме, Монк, който бе облечен в обичайните си черни дрехи на духовник, сякаш изпадна в транс. После стана и направи няколко крачки към нас, след което посочи едната си страна и каза "Вижте". От лявата страна на дрехата му видяхме неясно бяло петно. То ставаше все по-голямо, след което сякаш започна да примигва и да се уголемява едновременно нагоре и надолу, докато не образува мъглив стълб, издигащ се от краката до рамото му и стоящ плътно до тялото му. Тогава той се отмести малко встрани; неясната фигура остана неподвижна, но сякаш бе свързана с него с ивица на височината, където се бе появила най-напред. Няколко минути по-късно Монк отново каза "Вижте", прокара ръка през свързващата ивица и я прекъсна. След това той и фигурата се отдалечиха, докато не се оказаха на пет-шест крачки помежду си. Фигурата вече приличаше на плътно забулена жена; ръцете и дланите й едва се забелязваха. Монк погледна към нея, отново каза "Вижте" и плесна с ръце. Тогава фигурата протегна ръце и също плесна, и ние ясно чухме звука от дланите й, макар и слабо. След това фигурата бавно се приближи до него, като ставаше все по-неясна и малка, докато накрая бе погълната от тялото му, както се бе появила."

Ако хората и другите живи същества са продукт на разумна манипулация на материята, това би могло да означава, че самата вселена е устроена така, че да пасва на хората и на другите форми на живот. Десета глава разглежда доказателствата за това виждане, получени от съвременната космология. Учените са открили, че величините на фундаменталните физически константи и съотношенията на природните сили са сякаш фино настроени за съществуването на живот в нашата вселена. Астрономът сър Мартин Рийс смята шест от тези величини за особено важни. В книгата си "Само шест числа" той пише (Рийс, 2000, с. 3-4): "Спрях се върху тези шест числа, защото всяко от тях играе критична и точно определена роля в нашата вселена, а заедно те определят как тя се развива и какви са вътрешните й заложби... Тези шест числа образуват "рецепта" за вселена. Нещо повече - резултатът е особено чувствителен към стойността им - ако някое от тях не беше "настроено", не биха съществували звезди, нито живот." Има три основни обяснения за очевидната фина настройка на физическите константи и природните закони - проста случайност, наличието на множество светове или съществуването на някакъв разумен творец. Много учени признават, че шансовете срещу фината настройка са прекалено големи, за да може "чистата случайност" да послужи като заслужаващо доверие научно обяснение. За да избегнат допускането за наличието на създател, те предполагат съществуването на практически безкраен брой вселени, във всяка от които фундаменталните константи и природните закони са нагласени по друг начин. Просто е станало така, че ние живеем във вселена, в която всичко е нагласено както трябва за съществуването на човека и живота изобщо. Но тези други вселени са само теоретични. Дори да се докаже съществуването им, ще се наложи и да се демонстрира, че в тях стойностите на фундаменталните константи и природните закони за наистина различни от нашите. Ведическата космология също споменава за множество вселени, но всички те са устроени така, че да са пригодни за живот.

Единадесета глава очертава концепцията за човешката деволюция, като събира различните доказателства, представени в предишните глави. Ние не еволюираме от материята, а по-скоро деволюираме, или се спускаме, от нивото на чисто съзнание. Първоначално сме били същества от чисто съзнание, съществували в хармонична връзка с върховното същество. Когато сме изгубили връзка с него, сме се спуснали в нивата, доминирани от материалните енергии, разума и материята. Забравили за първоначалното си положение, се опитваме да господстваме и се наслаждаваме на материята и енергиите. Затова получаваме тела, съставени от неуловими и напълно плътни материални енергии. Тези тела се превръщат в носители на нашето съзнателно его и са създадени да съществуват в материалния свят. Съзнанията, които не са забравили напълно първоначалния си произход, получават тела, съставени предимно от неуловима материална енергия, а онези, които забравят връзката си - тела от неуловима и същинска материя, в които преобладава същинската. Първоначалното същество-съзнание във ведическата вселена е Брахма - първият полубог. Тялото му, дадено направо от Вишну, е съставено предимно от неуловими материални елементи. Негова задача е да дава тела на другите съзнания, съществуващи на различните нива в космическата йерархия. От тялото на Брахма произлизат великите мъдреци, известни като негови духовни синове, както и първата сексуално размножаваща се двойка - Сваямбхува Ману и партньорката му Шатарупа. Дъщерите на Ману станали съпруги на някои от мъдреците и така дали началото на поколенията полубогове и полубогини, чиито тела се състоят предимно от неуловима материална енергия. В репродуктивния си процес тези полубогове и полубогини използват биджас, или менталните семена, които съдържат основните елементи на плановете на различните тела. Само по себе си съществуването на ДНК не може да обясни как се оформят телата на различните живи същества. В по-голямата си част гените в ДНК съдържат само кода за производството на различни белтъци. Начинът на комбинирането на тези белтъци в сложни органични форми не се описва от ДНК. Така концепцията за менталните семена, съдържащи плана за развитието на телата, в това число и на човешкото, допълва съществуването на ДНК. В този смисъл, концепцията за човешката деволюция има нещо общо с дарвинизма. Подобно на него, тя предполага наличието на първоначално живо същество, от което са произлезли останалите чрез процеса на размножаване и модификация. Само че този процес е насочван от разум.

Накрая бих искал да изразя признателността си на някои от хората, благодарение на които тази книга стана факт. Между 1984 и 1995 г. работех в тясно сътрудничество с Ричард Р. Томпсън и "Човешката деволюция" дължи много на безкрайните дискусии, които проведохме през всички тези години. Всеки, който желае да разбере ведическата гледна точка към съвременната наука, трябва да се запознае с основните трудове на Томпсън "Механистична и немеханистична наука", "Чужди самоличности" и "Загадките на свещената вселена". От 1993 г. имам щастието да бъда подпомаган от асистента си Лори Ърбс. С магистърската си степен по библиотекарство и опита си на директор на научна библиотека към една правителствена агенция, тя успяваше да се справи с всички най-сложни и неотложни поръчки навреме, съвестно и като истински професионалист. Нейна е и заслугата за подготвянето на ръкописа на "Човешката деволюция" за издателя ми. Лори бе силно подпомогната от Фей Фенске, специалист по библиотечен обмен в Градската библиотека на Белингам, Вашингтон. Фей успя да осигури много редки книги и статии от списания от целия свят. Алистър Тейлър от "Торчлайт Пъблишинг" е моят партньор в публикуването на трудовете ми от 1993 г. насам. Благодарен съм на международните попечители на Литературния тръст Бхактиведанта за помощта, която ми оказаха в моите проучвания и публикуването. Особено благодарен съм на северноамериканския попечител Емил Бека за различните начини, по които подкрепяше работата ми. За експертната им работа като редактори, коректори и оформители на книгата благодаря на Ямараджа Даса, Крис Глен и Моли Тонесън. Гари Алексиевич състави индекса в края на книгата. Накрая, искам да изкажа благодарността си на Ирина Мартиненко и Юри Дементиев за това, че ми намериха уютно местенце в Ялта, където да мога да завърша това въведение след цикъла лекции в Украйна.

Майкъл Кремо,

Ялта, 14 декември 2002 г.

БЕЛЕЖКА ЗА ОРТОГРАФИЯТА: В "Човешката деволюция" предавам санскритските думи фонетично за улеснение на читателите, незапознати с научната система от диакритични знаци.

1. Издигнали се маймуни или паднали ангели?

"До следващия петък вечер всички те ще бъдат убедени, че са маймуни" - писал Томас Хенри Хъксли на съпругата си Хенриета (Уенд 1972, с. 71). Годината била 1860, а на 30 юни Хъксли щял да се изправи срещу Самуел Уилбърфорс, епископ на Оксфорд, в един от най-прочутите дебати в историята. Темата била теорията на Чарлс Дарвин за еволюцията. Самуел Уилбърфорс категорично не приемал Дарвиновата теория, представена през миналата година в "Произход на видовете", и бил твърдо решен да демонстрира несъстоятелността й. Макар и англикански епископ, Уилбърфорс разбирал по нещичко и от наука. Бил вечен студент по естествена история и работел като вицепрезидент на Британската асоциация за научен напредък. Освен това участвал в управителния съвет на Лондонското геологично дружество и познавал лично неколцина водещи за времето си учени като Чарлс Лайъл - един от основните поддръжници на Дарвин, и биолога Ричард Оуен - един от главните му опоненти. По покана на редактора на влиятелното списание Кунтърли Ривю написал отрицателна рецензия за "Произход на видовете". Тя все още не била публикувана по времето на дебата Хъксли-Уилбърфорс, но когато все пак видяла бял свят, самият Дарвин я окачествил като "необичайно умна" (Ф. Дарвин, 1887, с. 324).

В критиката си (1860) Уилбърфорс първо атакувал Дарвин на научна основа. В "Произход на видовете" Дарвин твърди, че при живите организми има тенденция леко да варират в процеса на размножаване. След като дава примери с птици и животни, Дарвин заявява, че за големи периоди от време и с помощта на естествения подбор подобни вариации могат да доведат до появата на нови видове. Уилбърфорс отбелязал, че вариациите, демонстрирани у домашните гълъби, кучетата и конете не са промени в основната физическа структура на организмите, каквито са необходими за появата на нови видове. Гълъбите си остават гълъби, кучетата - кучета, а конете - коне. Като навлиза в областта на метафизиката, Уилбърфорс изтъква, че човешките качества като свободната воля и разумът са "еднакво и напълно несъвместими с упадъчната идея за животинския произход на онзи, който е създаден по Божи образ и подобие".

Триумфът на Хъксли

На 30 юни на събрание на Британската асоциация за научен напредък в Оксфорд, д-р Дж. У. Драпър от Ню Йорк прочел доклад, озаглавен "Развитието на европейската научна мисъл с оглед на възгледите на господин Дарвин". Аудиторията се напълнила със седемстотин слушатели, предусещащи разразяването на същинска буря. След като Драпър приключил с доклада си, няколко души направили коментари. Накрая думата взел Уилбърфорс и отправил нападки срещу теорията на Дарвин. Убедителните му думи наподобявали онези, които щели да се появят по-късно в статията му върху "Произход на видовете" в Куотърли Ривю. В опитите си да предизвика смях, той се запитал: "Ако някой е склонен да проследи произхода си и да открие, че прадядо му е бил маймуна, дали ще му се прииска да открие, че и баба му има подобен произход?" (Микам, 1970, с. 216). Хъксли се навел към приятелите си и казал: "Господ сам ми го прати в ръцете" (Микам, 1970, с. 216). Когато му била дадена думата, той произнесъл своя знаменит отговор, цитиран в не една книга за еволюцията. Като заявил, че не се срамува да има за свои прародители маймуните, Хъксли добавил: "Ако имам прародител, от когото бих се срамувал, то той би бил човек - човек с неуморим и пъргав интелект, който, останал незадоволен в своята област, си пъха носа в научни въпроси, от които няма никаква представа, само и само за да ги осмее с безцелната си риторика и да отвлече вниманието на слушателите от истинския предмет на разговора с красноречивите си отклонения и умелата си защита на религиозни предубеждения." (Микам, 1970, с. 216). Аудиторията, спечелена от Хъксли, избухнала в аплодисменти. Така в открития двубой маймуните надделели над ангелите.

На страната на ангелите

Ангелите обаче все още имали някои високопоставени защитници. На 25 ноември 1864 г. Бенджамин Дизраели, по онова време министър на финансите, а не след дълго и министър-председател, казал в реч в театъра "Шелдън" в Оксфорд: "Въпросът всъщност е дали човекът е маймуна или ангел? Мили Боже, аз лично съм на страната на ангелите! Категорично отхвърлям с цялото си възмущение и погнуса обратния възглед, който, уверен съм, е безкрайно чужд на всичко човешко. Нещо повече - дори и от най-стриктната интелектуална гледна точка сериозният метафизичен анализ се противопоставя на подобно заключение. Но на какво ни учи Църквата? Какво е обяснението за най-висшата материя? Тя ни учи, че сме създадени по образ и подобие на Създателя - източник на вдъхновение и утеха, от който единствено могат да произтичат всеки верен принцип и всяка божествена истина... Обществото трябва да избира между тези два противоположни възгледа за природата на човека [маймуна или ангел] с всички произтичащи от тях последствия" (Монипени и Бъкъл 1929, с. 108). Но Оксфордският университет вече бил направил своя избор. Думите на Дизраели - и особено онези, с които се поставя на страната на ангелите - били посрещнати с подигравателен смях, който и до днес ехти в залите на академията.

Недоброжелателната публика на Дизраели се състояла от две групи. Една част била от теолози, които се отказали от буквалното четене на Библията. Останалите били учени, които също отхвърляли буквалното приемане на Библията от позициите на дарвинизма. И двете групи реагирали негативно на думите на Дизраели за ангелите (Монипени и Бъкъл 1929, с. 104-109). Всъщност именно този спонтанен съюз между тях осигурили сравнително бързия триумф на дарвинизма срещу всички Уилбърфорсовци и Дизраелевци на Викторианска Англия. Само в рамките на няколко десетилетия най-образованите хора във Великобритания и в останалия свят, независимо от религиозните и културните си традиции, приели, че човешките тела не са пряко творение на Бог по Негов образ и подобие, а просто усъвършенствани маймунски туловища. Заявлението на Дизраели, че е "на страната на ангелите", често се цитира като любопитен и весел щрих в книгите за еволюцията. Дори в сатиричния вестник "Пънч" се появила карикатура на Дизраели, облечен като ангел (Рус, 1982, с. 54).

Но какво всъщнос е имал предвид Дизраели, когато заявил, че е на страната на ангелите? Дали става въпрос за обикновена метафора, намекваща за някаква неясна Божия намеса в произхода на човешкия вид? Като се има предвид интелектуалният климат на времето, човек се изкушава да отговори положително на подобен въпрос. За повечето интелектуалци Бог вече отдавна се е оттеглил от видимата вселена и е приел ролята на необвързан часовникар, който привел една чисто материална машина в движение и я е оставил да работи. Но ако проучим по-обстойно трудовете на Дизраели, ще открием, че в думите му има нещо доста по-буквално.

В "Лорд Джордж Бентинк. Политическа биография" Дизраели (1852, с. 495-496) говори пристрастно за "младините на света, когато връзката между Създателя и творенията му били по-тесни, отколкото са днес, когато ангелите посещавали земята и самият Бог разговарял с човека".

Подобни пасажи могат да се открият и в романите му, които са откровени проводници на собствените му политически, философски и религиозни убеждения. В "Танкред", публикуван през 1847 г., главният герой - млад викториански аристократ - провежда следния разговор с епископа на англиканската църква (Дизраели, 1927, с. 76):

"- Църквата представлява Бог на земята - каза епископът.

- Но църквата не ръководи човека - отвърна Танкред.

- В Църквата се надига велик дух - замислено и сериозно отбеляза епископът. - ...Скоро ще видим епископ и в Манчестър.

- Но аз искам да видя ангел в Манчестър.

- Ангел ли!

- Защо не? Защо да няма небесни вестители, когато всеки търси именно небесни послания?"

По-нататък Такред предприема пътешествие до Йерусалим. В Палестина се изкачва на планината Синай през нощта и му се явява ангел, "огромен като околните хълмове". След като се представя за "ангелът на Арабия", той казва: "Връзките между Йехова и творенията му не могат да бъдат нито прекалено много, нито прекалено близки. С отдалечаването между Бог и човек животът става все по-изпълнен с печал" (Дизраели, 1927, с. 300).

Накрая Танкред съставя план да съживи Европа, като първо възстанови духовната чистота на Азия. "Когато Изтокът възроди така присъщата му мъдрост, когато ангелите и пророците отново се явят между хората, свещената четвърт на планетата ще възвърне своето древно и божествено превъзходство. Той ще започне да влияе върху съвременните империи и нерешителната вяра на Европа, която е просто сянка на полусянката, ще стане силна, както подобава на хора, които са в непрекъсната връзка със Създателя (Дизраели, 1927, p. 441). Виждането на Дизраели за Създател и неговите ангели, които постоянно се намесват в света, е далеч по-несъвместимо с дарвинизма, отколкото представата за Създател, който държи ангелите си в рая и гледа да стои настрана от творението си.

Като се имат предвид тези мистични уклони, не е чудно, че Дизраели се отнася с неприязън към материалистичните еволюционистки теории. "Танкред" се появява преди излизането на труда на Дарвин "Произход на видовете", но в него Дизраели осмива "Следи от Сътворението" на Робърт Чеймбърс, където също се изразяват еволюционистки идеи. Преди да замине на изток, Танкред временно се увлича по прекрасната млада лейди Констънс, на която гледа като на свой духовен водач. Една вечер лейди Констанс разговаря с Танкред с неприкрит възторг за една книга, предвидливо озаглавена "Разбулването на хаоса" (Дизраели, 1927, с. 112-113).

"- Ако се съди по заглавието, темата е доста объркана - каза Танкред.

- Не чак толкова - отвърна лейди Констънс. - Написана е научно, всичко се обяснява с геология, астрономия и такива неща. Обяснява съвсем точно как се образуват звездите. Нищо не може да бъде по-приятно от това! Натрупване на газове, сметаната на Млечния път, нещо като небесно сирене, избито със светлина. Трябва да я прочетете, впечатляваща е.

- Никога не съм виждал как се образува звезда - възрази Танкред.

- Навярно. Трябва да прочетете книгата. В нея всичко е обяснено. Но най-интересното е как се е развил човекът. Нали разбирате, всичко се развива. И този принцип непрекъснато продължава да действа. Първо нямало нищо, след това се появило нещо. После... забравих... Мисля, че бяха мидите, след тях възникнали рибите. След това сме се появили ние... Нека да помисля, ние ли бяхме следващите? Няма значение - в крайна сметка сме се появили. А след нас ще се появи нещо по-висше от нас, нещо с криле. А! Точно така - били сме риби и ще станем гарвани. Трябва да я прочетете!

- Не вярвам, че съм бил някога риба - каза Танкред.

- О, но там всичко е доказано. Не трябва да възразявате на краткия ми преразказ. Прочетете книгата. На нищо казано там не може да се възрази. Нали разбирате, всичко в нея е наука. Не е като книгите, в които някой казва нещо, а друг - обратното, и в крайна сметка и двамата не са прави. Всичко е доказано - нали разбирате, от геологията. Можете да видите точно как е станало всичко, колко много светове е имало, колко дълго са съществували, какво е било първо и какво е настъпило след това. Ние сме брънки във веригата, подобно на нисшите животни, които са съществували преди нас. И ние на свой ред ще станем по-нисши. И всичко, което ще остане от нас, ще бъдат няколко вкаменелости в новообразувал се варовик. Това е развитието. Имали сме хриле, може би ще имаме криле..

- Значи съм бил риба и ще стана гарван - каза си Танкред, когато вратата на залата се затвори зад гърба му. - Ама че набожна госпожица! А вчера за момент почти си представях как коленича заедно с нея пред Божи Гроб! Трябва да се махна от този град колкото се може по-бързо."

Лейди Констънс е идеалният образ на човек, който е на ръба на "нерешителната вяра на Европа, която е просто сянка на полусянката" (Дизраели, 1927, с. 441) и е готов да бъде пометен от новите пророци на еволюцията. Враждебната реакция на учените глави в театъра "Шелдън" в Оксфорд е доказателство за това. Светът, в който Бог, ангелите и чудесата са се оттеглили отвъд най-далечните граници на материалната вселена е бил готов да бъде завоюван от Хъксли и Дарвин.

Докато се намира в Сирия, Танкред среща друга дама, чиято вяра е всичко друго, но не и фалшива. Всъщност тя вярва в неща, които изглеждат прекалено мистични дори и за него самия. Дамата била Астарта, царица на Ансарей. Астарта завела Танкред в тайно светилище, изсечено в скалата на една усамотена клисура. Там той видял "изящна йерархия" от "богиня и бог, гений, нимфа и фавн" (Дизраели, 1927, с. 437). Танкред решил, че това са старогръцки богове, но Астарта ги нарекла богове на нейния собствен народ, който навремето владеел тези земи от Древна Антиохия. Върховната богиня се казвала Астарта, също като нея.

"- Когато всичко свършило - казала царицата, - когато хората престанали да принасят жертви и боговете оскърбени напуснали земята - надявам се, не завинаги, - малцината вярващи избягали в тези планини със своите свещени изображения и тук продължаваме да ги почитаме и пазим" (Дизраели, 1927, с. 437-438). Тя изразява възвишената си надежда, че "човечеството отново ще обърне поглед към боговете, които направили земята изпълнена с красота и щастие, и че те със своята божествена милост могат отново да се върнат на този свят, който без тях се е превърнал в безплодна пустош (Дизраели, 1927, с. 438). Щом виждането на Дизраели за действен Бог и ангели, изразяващи се пряко чрез самите себе си и косвено чрез герои като Танкред, е враждебно на Дарвиновата теория за еволюцията, то какво остава за представите на Астарта?

И въпреки това нейното виждане за космос, населен с богове и богини, някога е господствало в цяла Европа. Тези богове и богини били тясно свързани с темпоралния процес да създават нов живот във вселената. Самата вселена била нещо като мистична жива фабрика, изпълнена с вълшебни машини, управлявани от безплътни същества, които бдели над растенията, хората и животните. След това дошло християнството. Отначало то просто заместило езическите богове и богини с ангели. Но като постепенно принизявало ролята на ангелите, християнството обезлюдило космоса. Видимата вселена станала безжизнена, подобна на часовник машина, създадена и пусната в движение от някакъв отдалечен Създател. Самите живи същества също се разглеждат като машини. Механистичната наука направи последната стъпка в разбулването на тайната на техния начин на действие. Те вече не били творения ex nihilo на някакъв далечен часовникар, а част от темпоралния материален процес, протичащ в рамките на голямата машина на вселената. Този темпорален процес е еволюцията, водена от естествения подбор. Във вселенската схема на живота великият часовникар станал почти ненужен и служел само като средство за запазване на обществения ред и морал.

Така че човекът не е ангел, а маймуна. Въпреки това все още има мнозина, които застават на страната на Дизраели при отговора на великия въпрос. Например, на 13 юли 1994 г. Наоми Олбрайт, автор на няколко книги за общуването й с ангели, ми разказа следния случай: "Бях изпаднала с състояние на съзнанието, което наричам "живи видения". Живото видение не е нещо като плод на простото въображение. При него ясно си даваш сметка, че участваш във всичко наживо. Докато бях в това състояние, пред мен се появи ангелско същество. Помоли ме да го наричам "По-светъл от Светлината", тъй като не бих могла да произнеса истинското му име. След като се представи като ангел, той ми каза, че трябва да приема факта, че в Началото съм била една от тях - ангел, но след това съм приела човешки образ и от много време се прераждам в предишното си състояние." Подобни преживявания отново ни връщат към космоса на Дизраели с неговия Бог и ангели, богове и богини, всички свързани по един или друг начин с произхода и съдбата на човека.

Променени състояния на съзнанието

Културологичните антрополози биха нарекли "живото видение" на Олбрайт и срещата с ангела "променено състояние на съзнанието" (ПСС). Съществуват многобройни случаи на подобни състояния. Антропологът Е. Бургиньон (Бургиньон, 1973, с. 9) проучва 488 различни култури по целия свят и открива, че в 90 % от тях има добре развита система, свързана с подобни променени състояния. Към тях се отнася например трансът, в който изпадат контактуващите с духове шамани. Контактът на Олбрайт с ангела обаче показва, че ПСС не се ограничават само до племенните народи. Сведенията за контакти с извънземни същества, свързани с НЛО, са друг пример на ПСС в съвременното развито общество.

Мнозина културологични антрополози и клинични психолози, изучаващи ПСС в не-западните култури, ги класифицират като психопатологични - невротични или психотични излизания от нормалното състояние, както го определя западната психология (Прайс-Уилям и Хюс, 1994, с. 4-5). По-благосклонно настроените не приемат западната интерпретация и разглеждат ПСС като нормални или ненормални според стандартите на културата, в която се наблюдават. В днешните цивилизовани общества хората, твърдящи, че са имали контакт с духовни същества и действат, сякаш наистина е било така, биват обявявани за психотици. Но в много други общества подобни твърдения и поведение може да се приеме за нормално и дори за престижно. Въпреки това, повечето психолози и антрополози, макар и да не използват негативен описателен език, не биха разглеждали контакта с ангел, дух или НЛО като истински в смисъл, че човек действително е общувал с друго същество. В най-добрия случай онези, които споделят възгледите на Юнг, ще споменат нещо за контакт с архетип от човешкото подсъзнание.

В наше време обаче някои антрополози предприемат различен подход. Катрин П. Юинг, професор по антропология на културата в университета "Дюк", повдига въпроса за позитивната нагласа като правилна позиция за антрополозите, занимаващи се със случаите на паранормални феномени. Докато изучавала суфистите в Пакистан, Юинг се срещнала с местен светец. Той й казал, че щял да се върне при нея в съня й. Когато това се случило (Юинг сметнала, че сънува), тя усетила как някой я докосва по рамото. Усещането било толкова истинско, че се стреснала и се събудила и седнала в леглото си. За да запази личната си репутация на професионален антрополог, тя се възпротивила на това, което нарекла "изкушение да повярва". Открила, че инстинктивно "поставя незабавно феномена в психологическа схема на интерпретация, в която сънищата са плод единствено на вътрешното състояние на сънуващия" (Юинг, 1994, с. 574). С други думи, убедила сама себе си, че светецът не е идвал при нея в съня й. Но както тя самата отбелязва, "отхвърлянето на възможността да се приеме реалността на другия означава тази реалност да се изолира и така да се наложи хегемонията на един-единствен светоглед" (Юинг, 1994, с. 572). По-добрият подход към опита, който предизвиква западния научен светоглед, е той "да се приеме сериозно и да му се позволи да играе роля в оформянето на върховната реалност, която споделяме като част от човечеството като цяло" (Юинг, 1994, с. 579).

Когато се направи тази стъпка, ще се окажем изправени пред огромно количество емпирични доказателства, които подкрепят светогледите на традиционните култури. Когато тези доказателства се вземат предвид, би могло да се окаже, че ние, човешките същества, не сме усъвършенствали се маймуни, появили се на тази планета по пътя на физическата еволюция, а паднали ангели - същества, появили се тук в процеса на деволюция от духовни форми, които някога са съществували в други измерения на реалността.

Както казва Бог Кришна в "Бхагавадгита" (15.7), "Лъч или вечна частица от Мене е душата на живото тяло. Петте сетива и ума от пракрити са привлечени към душата." Бог е вечна и съзнателна личност, и живите същества са също вечни и съзнателни личности. В първоначалното си състояние, безсмъртните живи същества упражняват свободната си воля да действат свързани с Бог в изпълнения с благодат свят на чистата духовна енергия, след това се покриват с тела, притежаващи разум и създадени от материя. Така естествената им свобода се ограничава от условията, наложени им от телата, с които те се борят, за да се насладят на материалната енергия, в един непрекъснат цикъл на раждания и смърт. Възможно е обаче тези живи същества да си възвърнат безсмъртието и състоянието на вечно блаженство.