Сезонът на дъждовете

ИНДРА СИНХА

СЕЗОНЪТ НА ДЪЖДОВЕТЕ

ПРОЛОГ

"ВЪЗМЕЗДИЕТО"

Бомбай, април 1959 година

Снощи на плажа в Джуху стреснах една проститутка, която се беше проснала на осеяния с угарки солен пясък и се трудеше усърдно под своя клиент. Зърна ме иззад рамото на мъжа и нададе ужасен писък. Стана ми много приятно. Повечето ми съграждани не ми обръщат никакво внимание. И да ме забележат, не знаят какво виждат. Опитвал съм всичко, само и само да събера публика. Проврях се между автомобилите на Кемпс Корнър, но вместо очаквания хор от клаксони и обиди чух самотното бибипкане на младок, яхнал очукан мотоциклет. Покатерих се на статуята с черния жребец в Калагода, метнах се зад крал Едуард VII и помахах на хората долу, ала само неколцина се извърнаха към мен. Обходил съм открай докрай Бомбай и навсякъде ме гледат така, все едно не ме забелязват изобщо. Онези пък, които ме виждат, отказват да ме гледат. Бързат да извърнат очи. Е, не съм приятна гледка с тая опръскана с кръв хавлия и коса със спечен по нея мозък. Срам и позор - сякаш казват онези, които извръщат лице, - сам си го изпроси! От бутилката, която нося и чиято окаяна прозрачност издава, че е празна, веднага отсъждат, че не съм добродушен селски пияница, който се налива с евтино долнопробно пиене колкото да избяга за малко от тежкия живот и несправедливия свят. Виждат хората, че пия шотландско уиски по четиристотин рупии бутилката. Върху етикета се разхожда онзи приятел с монокъла, цилиндъра и червената дрешка, когото индийското ни кино е преобразило в героя Джони Уокър, голяма звезда по нашите места - опасявам се, че ако този разказ бъде някога екранизиран, ще възложат именно на него да изпълнява моята роля.

Едно е да те мразят, съвсем друго - да те осмиват. Обвиняват ме в какви ли не гнусни престъпления, някои от които дори наистина съм извършил, ала никога не са ми се присмивали. Който ме познава, ще ви каже, че съм кротък човек, нежна душа, макар че повечето ми приятели днес ще отрекат да са ме познавали. Дайте ми възможност да ви разкажа как аз виждам нещата. Описват ме като "застаряващ (на трийсет и шест години съм) Лотарио, поддържащ лъскавата си измамна външност с "Вазмол", боя за коса, която, както гласи рекламата, "няма да ви разочарова", макар че този бездушен прелъстител не правеше друго, освен да разочарова... Пие вносен алкохол, с който се снабдява от черноборсаджиите, и си купува парфюмирани цигари "Макрополо" направо в тенекиени кутии от по петдесет къса. На местопрестъплението бяха намерени над четирийсет угарки с позлатен филтър."

Изкарват ме изпечен злодей, циник и пияница, който се налива с уиски и се е отдал изцяло на порока, "олицетворение на покварените безнравствени богаташи, които подкопават устоите на обществото и заради които почтеността на нацията е заложена на карта". Това последното е от "Блиц", най-четения жълт вестник в града, който внушава на читателите си, че съм способен на убийство.

"Някои - продължава "Блиц" - вероятно ще припишат гнусното деяние на непоносимата жега по това време на годината и ще сгрешат. Типове като него не споделят участта на обикновените хора. Те живеят и се движат в свят на привилегии. Единствени те носят вината за своите грехове, беди и престъпления." Бива ли такова нещо! Онова, което се случи, бе необяснимо, безумно и само един глупак би го приписал на времето... аз обаче нямам никаква вина.

През последните няколко седмици преди сезона на дъждовете жегата в Бомбай е известна с това, че те довежда до лудост. Задуха, влага, от която плуваш в пот и която пъпли като насекомо по кожата, мазен лепкав прахоляк, от който яката и маншетите на ризата почерняват само час след като си я облякъл, изнемощели тела, нощи, когато не можеш и да мигнеш заради горещината, увиснала като зараза в задушното помещение. По това време на годината в бедняшките квартали, в съборетините и паянтовите къщи стават най-много престъпления. Това обаче са територии на социалистите. "Блиц" съобщава: "Един черноработник прерязал гръкляна на жена си, защото отказала да му направи чай. Адвокатът му заявил пред съда, че в негова защита може да посочи единствено жегата."

Дори и да имаш някакви скромни доходи и да ти е по джоба да поддържаш собствено жилище, положението не е по-розово. Навред из града хората, сврели се по стаите с тънки стени, включват вентилаторите и отварят капаците на прозорците с надеждата да усетят поне някакъв полъх на ветрец, ала морето има зловонния дъх на звяр и дори да раздвижи въздуха, въздишката му потъва в плетеницата от улички. Похотливото око на "Блиц" отбелязва: "Младежите лежат възнак, слушат как хората се съвкупяват и в жилите им пропълзява черната змия."

Всичко това, разбира се, е спестено на богатите. На хълма Малабар, където големите къщи и скъпите жилища гледат към Арабско море, където пред огромните парадни входове са се струпали цели пълчища слуги, където шофьорите по паркингите играят карти и всяка врата се охранява, ние, заможните, които обичаме да си подремваме следобед, се залостваме в стаите с климатични инсталации, далеч от ослепителното слънце, жегата и страдащия свят.

В такъв ден лежах гол на леглото в такава стая и си мислех за жените, които съм прекарал през него. Пред прозореца ми се носеха чайки, на десетина метра крещеше морето. Защо да си кривя душата, имал съм доста жени, но това не значи, че съм прелъстител. Никога не съм си поставял за цел да накарам някоя жена да се влюби в мен. Става от само себе си. Знам как да бъда очарователен. Сега лицето ми още е белязано от следите от ожесточената схватка, но доста от моите любовници са ми казвали, че приличам на кинозвезда с волевата челюст, гръцкия нос и гъстите вежди над очите, способни на голяма нежност. Имам страстни устни, върху които лесно грейва усмивка. По уличките зад Мохамед Али Роуд можеш да купиш какви ли не отвари, от които уж ставаш неустоим за противоположния пол. Познавах един мъж, който смесваше тинктура от злато за стотици рупии със семенната си течност и си слагаше малко зад ушите. Такива небивалици обаче са за невежите и отчаяните. Една искрена усмивка не струва нищо и действа безотказно.

Особено ми докривява от подмятанията (отново в "Блиц"), че видите ли, съм упойвал жените, за да ги вкарам в леглото си. Една жена със смесено индийско-английско потекло, представила се като Анджела, разправя, моля ви се, как си била изплакала очите, била ме молила, била обяснявала надълго и нашироко, че у дома я чакат нищо неподозиращият й съпруг и невръстните й дечица, но въпреки това съм успял да я убедя да се съблече. Това се било повтаряло многократно, всеки път пряко волята й, която била сякаш скована. Въпросната Анджела така и не обяснява как се е случило това, само уточнява, че "чак й се гадело, толкова отвратена била от самата себе си". Бил съм вадел отнякъде хартийка с жълтеникава прах и съм й казвал да го глътне, за да се почувства "по-добре, преизпълнена с живот". След доста месеци нашата Анджела пътувала с влак някъде из Южна Индия и случайно чула как някакъв зловещ на вид тип разказва за жълтеникав любовен еликсир, от който жертвата "преливала от живот". Жалко, вече не мога да заведа дело за клевета - знам прекрасно коя е тая Анджела, знам и че се хвърляше презглава в прелюбодеянията, но не си спомням за друг прах освен пудрата, полепнала над горната й устна.

Не, никога не правя първата стъпка - може и да се славя с това, че по увеселенията отивам при някоя хубава жена и й казвам: "Изглеждате самотна, ще потанцувате ли с мен?", но тези дребни прояви на човешка доброта не ме превръщат в прелъстител. Нито пък съм измамник. Вярно, често съм ходил с повече от една жена, ала никога не съм твърдял обратното. Винаги още от самото начало съм уточнявал: "Ще бъдем приятели. Ще се забавляваме, но не очаквай от мен да зарежа другите си приятелки." Какво съм виновен аз, че на някои им отърва да си правят оглушки? Не съм готов да ставам съпруг. Точно заради това съм се хващал само с омъжени жени, за предпочитане с деца, защото така по-трудно зарязват семейството. "На цели трийсет и шест години е, а още ходи ерген - току злословят по мой адрес. - Така и не се намери свястна жена, която да се омъжи за него." Де да беше така!

Но нека сегашните ми несрети не ме отклоняват от разказа. Да се върнем на онзи непоносим задушен следобед преди сезона на дъждовете. Ужасното събитие още не се беше случило, занимаваха ме други мисли. Излежавах се и слушах чайките. Беше четири часът. Навън асфалтът се бе нагорещил дотолкова, че подир минувачите оставаха стъпки. Имах навика по това време да се прибирам от службата, за да подремна. Обикновено се унасях веднага от плисъка на морето, писъците на птиците и унилото скрибуцане на климатичната инсталация, онзи ден обаче лежах буден под тъничкия стълб тютюнев дим, извисил се над възглавницата, до пепелника на педя от главата ми, където угарките със златен филтър се трупаха и трупаха. Бях загазил. Трябваше да се отърва някак от своята любовница...

Изобщо не трябваше да се хващам с Втората. Знаех го още от самото начало. Повечето жени, лягали в леглото ми, са практични, знаят какво правят и имат причини да изневеряват на мъжете си, докато Втората си беше опасна. Беше романтичка, нещо, което и преди бях забелязвал у англичанките: макар и по природа да не изневеряват повече от индийките, те наивно вярват в истинската любов. А това не може да се каже за индийките, които се омъжват за непознати и чак след сватбата се учат да ги обичат.

- Оставям се в ръцете ти - заяви ми Втората доста скоро след като се запознахме. - Искам да ти принадлежа изцяло.

Обикновено ми се гади от такава сълзливост. Защо ли изобщо се хванах с тая жена!

Запознах се с Втората, защото ходех с една от най-добрите й приятелки, с която си приличаха като две капки вода - все едно са близначки. И двете бяха англичанки. Бяха почти връстнички и изглеждаха еднакво, като Ава Гарднър в "Босоногата графиня": къдрава черна коса, вити вежди и очи, които сякаш те предизвикват. Бъркотията ставаше още по-голяма от това, че и имената им бяха почти еднакви. Хората постоянно ги бъркаха. Още докато бяха приятелки - преди да се изпокарат заради мен, - двете бяха отишли в клуб "Уилингдън" и цяла вечер се вживяваха в ролята на другата и се скъсваха да флиртуват. "Следващата седмица мъжа ми го няма, звънни ми!" - изшушука задъхано Първата, докато танцуваше с банкер ливанец с челюст на игуана, и му даде номера на Втората. Тя пък пусна най-чаровната си усмивка на съдията от Върховния съд, който я галеше по ръката и я убеждаваше да й дава уроци по хинди, и му пъхна визитната картичка на Първата. Негова сбръчкана светлост лордът, прословут с похотливостта си, така и не схвана какво става, аз обаче вече ходех с Първата.

По-късно тя дойде при мен заедно с Втората и превивайки се от смях, ми я представи.

- Слушала съм много за вас - отбеляза новата ми позната, а приятелката й ни остави сами и се понесе нанякъде. - Ползвате се с недотам добра слава - продължи да флиртува жената. - Дали е безопасно да разговарям с вас?

Приличаше изумително на Първата. Имаше същите сиви очи с понатежали клепачи и същия добре усвоен премрежен поглед, който би трябвало да минава за морен.

- Едно е славата, съвсем друго - истината.

- Ако се вярва на мълвата, опитвате се да преспите с всяка жена, която ви се изпречи на пътя.

- Какво ще кажете, с вас опитвам ли се да преспя?

- Не - отвърна тя. - Сигурно не ме харесвате.

Всъщност я харесвах, но не заради онова, което вероятно си мислеше. Обикновено ме привлича не красотата, а нещо необичайно. Видя ли например тънки устни, които собственицата им се е постарала да поприкрие с тонове червило около тях, ми се приисква да разбера как жена, осъзнала колко грозна е устата й, ще я използва за целувка. Дребните нещица, които ме притеглят, не са свързани непременно с външния вид. Ако в очите на някоя жена, докато разговаряме, доловя веселост, притеснение, презрение - случвало се е и това, - неволно се питам какво ли ще се чете в тях, докато я любя и те са на половин педя от моите.

Та необичайното на Втората бе, че приличаше на Първата.

Не можех да устоя. Представете си само! Докъде ли се простираше тази прилика? Дали целувките на Втората бяха със същия вкус, както целувките на Първата? В леглото тя беше шумна, пъшкаше, стенеше и викаше. А Втората? Първата предпочиташе мисионерската поза. Ами Втората? След секс, докато се гримираше пред огледалото, Първата седеше с изопнат гръб, всмукваше бузи, вдигаше вежди и се гледаше като високомерна херцогиня. Втората пък се навеждаше напред, взираше се, въсеше се, кривеше уста. Ала понякога лицето, което ме гледаше от огледалото, можеше да е и на едната, и на другата. Веднъж в началото се изпуснах и се обърнах към Първата с името на нейната двойница. Колко му е! Осъзнах какво съм изтърсил чак когато лицето в огледалото ме изгледа на кръв. Последваха и други грешки.

Втората обичаше да забива нокти в гърба ми - един дявол знае откъде бе усвоила този неприятен навик, - и веднъж, докато бях в леглото с Първата, я изненадах, като я помолих да ми покаже ноктите си. Бяха изгризани до живеца. Тя се извини и обясни, че за по-тържествени случаи си слагала изкуствени нокти, залепени върху истинските. Лепилото обаче не било добро и те често падали и увисвали. На някакъв тузарски прием Първата с ужас видяла как върху един от сандвичите с краставици върху подноса, с който келнерите обикаляли от гост на гост, стърчи кървавочервен нокът. Втората за нищо на света не би разказала за себе си подобно нещо. Както бързо установих, основната разлика между двете бе чувството за хумор на Първата.

Както би могло да се очаква, бе неизбежно да се разбере, че се виждам и с двете. Те реагираха съвсем различно. Първата се опита да го обърне на шега, което й прави чест, понеже виждах, че я е заболяло, докато Втората изпадна в пристъп на гняв и ми издра бузата.

- А ти какво очакваше? - попитах аз. Беше важно да изтръгна това из корен. - Когато се запознахме, знаеше, че се виждам с приятелката ти. Откъде си решила, че ще я зарежа? Ако и занапред ще се държиш така, няма да се срещаме повече.

Тя се разрева и заяви, че била влюбена в мен. После повтори, че се оставяла в ръцете ми. Трябваше да я изритам. Вместо това обаче - и аз не знам защо - посмекчих тона и рекох:

- Влюбена е в мен. Иска да се оженим, но ти знаеш какво изпитвам...

Минаха няколко минути. Върнахме се в леглото, въпреки че бузата ми още бе раздрана до кръв, и Втората каза:

- И аз искам да се омъжа за теб. Знаеш го, нали?

Така започна период, който не продължи много, може би четири месеца, и през който, да ви призная, се държах ужасно. Настройвах ги една срещу друга. От съперничеството те се разпалваха още повече. Всяка ми пишеше писма, които аз четях на другата. Пред всяка се кълнях, че другата не значи нищо за мен и вече не спя с нея. Не роптаех, ако отвореха дума да се женим, оставях всяка от двете да си въобразява, че е победила. Но не съм го казвал. И на двете, разбира се, им беше неприятно. Първата се правеше на много храбра и заявяваше, че й е мъчно за Втората.

"Вчера видях Втората - написа ми в едно писмо. - Сигурно ме мрази до смърт. Беше се свъсила като буреносен облак, беше стиснала устни и докато си палеше цигарата, ръцете й трепереха. Държа се любезно, но ледено... Веднъж ти ми каза, че трябвало да се пазиш от нея, но не се сетих за израза, та прехвърлих наум всичко, което започва с "Пази се." Пази се от кучето? Пази се от състраданието? Пази се от дъждовете през март. Пази се от гърците, донесли дарове (контрабандно уиски)? Божичко, дали не беше "Пази се от пророчици"?"

Втората пък ми писа: "Скъпи, последните дни се случи нещо и аз чак сега осъзнавам колко много те обичам, колко силно искам да бъда с теб - всичко останало бледнее. Никога не съм се смятала за себична, но сега искам да бъда само егоистка и нищо друго и да мисля единствено за себе си. За пръв път си давам сметка как ще се чувствам, ако се разделим, и че някой е обречен на нещастие..."

Двете писма се получиха почти едновременно. Прибрах ги в кашона под леглото, който държах за такива неща.

Едната трябваше да се махне, но коя? Реших да зарежа Втората, понеже бе избухлива и вечно се мусеше, но Първата най-неочаквано предреши нещата. Веднъж дойде, влезе в жилището ми - за разлика от Втората имаше ключ - и аз усетих присъствието й чак когато нахълта през смях в спалнята и взе да се съблича. Малко по-късно, докато лежеше в обятията ми, оповести, че имала добри новини.

- Кажи ги, де! - подканих аз.

Бях се надвесил над нея и прокарвах с обич пръст по устните й - вероятно очаквах да чуя, че мъжът й пак заминава. Често отсъстваше дълго и ние се чувствахме като волни птички. Вече си представях как прекарваме по цели нощи заедно, мина ми през ума дори да отскочим до Гоа. А тя ми заяви, моля ви се, че била бременна.

Бях ужасен. Не бях и подозирал, че е способна на такава подлост. Защо бе престанала да се пази? Постарах се да прикрия гнева си и обясних, че сега-засега е невъзможно да се оженим и се налага тя да прояви търпение. Междувременно ще се погрижа за всичко. След време ще имаме други деца.

Втората се зарадва много.

- Страх я е, че ще те изгуби - оповести тя. - Бременна била, представете си! Бездруго детето не може да е от теб, нали вече не... знаеш, де!

В ликуването й имаше нещо много злобно.

- Поне ти вече можеш да бъдеш спокойна. След случилото се тя едва ли ще ми проговори.

- Моля? - подвикна Втората. - Какво се е случило? Кажи, де!

Аз - къде ще ходя - й казах. Обясних, че сме се скарали с Първата. Тя си беше изпуснала нервите и се бе разкрещяла: "Какво те прихваща, бе, човек! Да не си полудял?" "Не аз, а ти си полудяла - отвърнах й. - Нима очакваш да се женя за всяка, с която преспя?"

Но Първата все пак ми проговори. На следващия ден ми се обади по телефона да провери дали не съм размислил. Отвърнах, че няма да допусна да ме изнудват. Чух я как се разкрещява в другия край на линията. После ме попита с леден тон давал ли съм си сметка, че щяла да бъде принудена да направи аборт.

- Прави каквото трябва - отвърнах.

Първата мълча дълго, после изрече името ми - име, което означава любов, - и допълни с ток, сякаш се караше на хлапе:

- Много те моля, скъпи, опомни се! Говорим за твоето дете. Абортите са опасни. Незаконни са и струват луди пари. Едва ли искаш да изживея всичко това.

- Ако си закъсала за пари, ще платя - отговорих аз.

Тя ми затвори.

След няколко седмици ми се обади отново, но линията беше много лоша, гласът й почти не се чуваше през пукота и тътнежите - да си рече човек, че духове са се втурнали да разместват в празна къща дървени сандъци. Първата обясни, че имало гръмотевична буря. Почти не я чувах. Тя ми съобщи, че вече не била бременна, по-нататък май спомена нещо за някакво почти забравено предание от миналото... връзката беше много лоша. Но преди Първата да затвори, последните й думи прокънтяха пределно ясно:

- Трябва да умират не неродените деца, а мъже като теб. Обещавам ти, ще има възмездие!

След малко дойде Втората, смятахме да прекараме вечерта заедно, появи се с разчорлена коса и мокри дрехи - от поройния дъжд навън беше станала вир вода. Казах й за телефонния разговор.

- Възмездие ли! - възкликна тя. - Да не би да се заканва да те убие?

Споменах й, че съм отвърнал на Първата: "Това какво е? Със смърт ли ме заплашваш? Животът ми в опасност ли е? Дали да не спя с оръжие под леглото?"

Втората се засмя. Минаха девет месеца.

И така, волю-неволю трябва да се върна към мига, от който толкова се страхувам, към морето, писъците на птиците, жегата. Както се излежавам и си мечтая до тялото ми да се докосват хладни пръсти, но не моите, започвам да съжалявам, че се е получило така. Откакто се махна Първата, Втората ме отегчава до смърт. Непрекъснато ми опява да сме се оженели, но за разлика от Първата още не е измислила как да ме притисне до стената. В чудо съм се видял, не знам как да се отърва от нея. Опитах да я поукротя. Предложих й да подложим чувствата си на проверка и един месец да не се виждаме. Ще не ще, тя се съгласи. Вече мина половин месец, откакто не се срещаме, но всеки Божи ден тя ме затрупва с писма, които стават все по-отчаяни - как нямало смисъл да остава при сегашния си мъж и как не си представяла живота без мен. Била готова да жертва всичко и да стигне до крайности. Страхувала се най-много да не би вече да не я желая. Писмата й се повтаряха. Последните заминаха неотворени направо в кашона под леглото. Не след дълго ще се наложи да застана лице в лице с Втората, да изтърпя гнева, сълзите и "крайностите" й. Месецът изтича, решителният миг не може да се отлага повече.

Излежавам се и дори не подозирам, че бъдещето ми вече е предрешено. Чувам в далечината звънеца, нямам представа кой ли звъни на вратата, понечвам да изляза от спалнята, поспирам колкото да взема хавлията и ето че се изправям пред черното око на револвера - и през ум не ми минава, че съм преполовил последната минута от живота си.

1.

МАЙЯ

СРЕБЪРНИЯТ ГАНЕША

Амбона, 1958 година

Навремето майка ми Майя, която беше сладкодумна разказвачка - името й много уместно означава заблуда, измама, - все повтаряше, че писателите носели голяма отговорност пред света, защото разполагали с власт да го променят. Трябвало да внимават какво и на кого разказват, понеже разказите имали непредвидими и неизброими последици.

Едва сега, когато се пресягам да взема писалката, започвам да осъзнавам защо майка ми никога не ми е споменавала за това.

А то е съществувало винаги. Пронизвало е като с червена нишка детството ми още от онези вечери в края на петдесетте в Индия, когато Майя бе заобиколена от умните си приятели: художници, музиканти, кинаджии, насядали в гостната у нас, пълна със свещи (държахме ги, в случай че спре токът, но те си горяха и когато имаше електричество) и с... поне в спомените си виждам и бутилки вино, но паметта явно ми погажда шеги. Преди четирийсет години не е имало индийски вина. Днес по склоновете на Амбона може и да растат лозя, ала в ония времена те бяха покрити с девствена гора и гостите на Майя трябваше да подклаждат веселието с уиски, произвеждано в Бангалур и ми доставяно чрез баща от лавките на флотата.

Музика, смях, разгорещени спорове, ето какво помня, а също мама - обикаляше из стаята в копринено сари, което от светлината променяше цвета си, за да сложи плоча на грамофона, да вземе от лавицата книга, която да покаже на някого от гостите, да запали пръчица благовония, да повика Йелия, намусения ни готвач от Южна Индия, и да му заръча да донесе храната. Рядко вечеряхме преди полунощ. Колко обичаше Майя тези сбирки! Насред челото си рисуваше голяма червена точка, от която очите й - черни, огромни, блеснали от вълнение - се открояваха още повече. Измъквах се от леглото и се спотаявах зад някоя завеса, откъдето надавах ухо и наблюдавах. Всеки път, разбира се, ме спипваха и както бях по пижамка, ме изтъпанваха пред цялата компания, за да ми се накарат, да ме поглезят и похвалят, след което ме оставяха да поседя малко с тях и докато си пия лимонадата, да слушам разговора.

Когато си мисля за историята, която се каня да започна, от онова време в съзнанието ми изниква една вечер, вечерта, когато мама разказа за сребърния Ганеша. Говореше на едър като канара мъж с брада, нагъната като къделя върху гърдите му. Беше облечен в дълга муселинова курта, по онова време нещо като униформа за интелектуалците в Бенгалския залив. Не вадеше от устата си голямата лула. Казваше се Бабул Рой и на мен ми се струваше странно, че му викат Дърдоркото. Падаше си сноб, беше кинорежисьор, който в ония години не можеше да се похвали с особени успехи, и Майя изгаряше от нетърпение да му разкаже какво е измислила. (Това бе периодът, когато се беше запалила да пише сценарии, киното бе много вълнуващо, Сатяджит Рей току-що беше заснел "Патер Панчали", наскоро бяха екранизирали и два от сценариите на майка ми.)

- Как да се държим, след като не знаем какво ще последва от постъпките ни! - възкликна мама.

- А, тоя път няма да се хвана на тази въдица! - възкликна Дърдоркото и всмукна от лулата толкова силно, че чак се задави. - Това е твоят любим невъзможен въпрос.

Да се хване на въдицата ли? Така ли наистина каза Дърдоркото? Не ми се вярва много-много, но точно това изниква в съзнанието ми - по онова време осемгодишният ми мозък бе обсебен от рибарлъка. При всички положения Майя си получи своето, а то не бе отговор, а възможността да си разкаже историята.

- Ти ще бъдеш главното действащо лице - оповести майка ми. - Един прекрасен ден излизаш от вас и на улицата - що да видиш - двама полицаи налагат бездомно хлапе. Завързали са го за перилата на стълбите и го бият с палките. То е на годините на нашия Балу, но е много по-дребничко. Реве, та се къса. Мърлявото му личице е обляно в сълзи. Щом те виждат, полицаите престават да го бият. Ти ги питаш какви ги вършат. Те ти отговарят, че разпитват хлапака, понеже подозират, че е смятал да проникне с взлом у вас. Ти, нали си ни крехка душа, си възмутен. Заповядваш им да пуснат детето. Те мърморят как точно хора като теб надигат вой, че имало престъпност, а сега им пречиш да си вършат работата. С десет рупии им запушваш устата.

- С десет рупии ли? Не бих броил на тия никакъвци и десет ани - отсече Дърдоркото.

- И десет писи! - провикнах се аз.

Бях ужасен от разказа. Домъчня ми за момченцето. Имах чувството, че палките на копоите се стоварват върху моята глава и гръб. Дърдоркото беше забравил, че слушам и аз, и се вцепени.

- Все едно не съм го казал, чу ли, Балу!

- Вече знае думата - успокои го майка ми. - Да беше чул отнякъде дядо му! Божичко. Употребяваше я за щяло и нещяло.

Преди да дойдем да живеем в планината, да ни погостуват от Кумхарава пристигнаха баба и дядо - родителите на баща ми. Дядо вечно роптаеше срещу никаквците. Плодовете, рибата, зеленчуците били никакви. Вдигаше скандали на оня никаквец, месаря, и на още по-големия никаквец - млекаря. Сега не му е времето да ви разправям за кравата. След като си тръгнаха, ми беше ужасно мъчно за дядо, а Майя отсъди, че била забравила колко недодялани са селяните.

- Та завеждаш момчето у вас - продължи тя разказа си - и казваш на слугите да му дадат нещо за ядене. Те, естествено, решават, че си превъртял.

Дърдоркото кимна. Не можех да откъсна очи от лулата му, която току пускаше по някое клъбце дим - точно като локомотивите, които профучаваха през гарата в Амбона.

- Хлапето лапа като невидяло - не ти трябва прегладнял звяр. Питаш го къде са майка му и баща му, дали е бездомно, но то не отговаря. Не ти се доверява. Но, виж, пари ти иска. Ти му даваш пет рупии. След като си тръгва, установяваш, че го няма сребърния ти Ганеша.

- И слугите ми натякват: "Казвахме ли ви ние на вас..."

- Настояват да съобщиш в полицията - добавя Майя.

- В противен случай съмнението ще падне върху тях.

- Ти, разбира се, си ядосан заради статуята, заради това, че си се отнесъл с добро към хлапето, а то те е обрало, но си вбесен най-вече на самия себе си, задето като последния еснаф си си въобразил, че с една добра постъпка ще заличиш жестокостта, трупала се цял живот. От немай-къде отиваш в полицейския участък...

- Докато си там, хлапето и бандата му се връщат и задигат останалото сребро...

- Не, не! - подвикна Майя.

Сега, като си помисля, се сещам колко се е дразнела, задето постоянно я прекъсват. Клетата тя, не го знаеше, но само си губеше времето. Рой Дърдоркото щеше да заснеме още един блудкав "социален" филм, преди да се гмурне в масовата кинокултура на шейсетте. Ако Майя можеше да надзърне десет години напред в бъдещето и да види, че той ще направи филми като "Мери Манзул", "Селянинът", "Садху Садхини" и ужасния "Шейх Перу", който обаче пожъна небивал успех, сигурно нямаше да си дава труда да му разказва. Но по онова време все още бяхме 1958 година. Нямаше невъзможни неща.

- Не, не - каза Майя. - Чакайте малко, де. След половин месец сребърната статуя се появява отново. Никой не обяснява как и откъде. Момчето е било невинно. Ти си сбъркал в преценката си и си го натопил в полицията - този път с истинско престъпление, заради което ще го скъсат от бой с палките. Чувстваш се ужасно. Решаваш, че си длъжен да ги спреш. Длъжен си да издириш момчето, да го намериш преди онези от полицията. У теб отново припламва глупавата надежда, че в края на краищата ще го промениш с добротата си. Внушаваш си, че си предопределен да направиш нещо голямо за момчето. Отдаваш се на празни мечти. Как ще го облечеш, ще му осигуриш храна. Ще го пратиш да се изучи. И дори ще го прибереш в дома си...

Дърдоркото продължаваше да кима. Чак сега ми хрумва, че именно тук са кълновете на сълзливия отвратителен "Селянин" (от 1965 година, главната роля се изпълнява от Дев Ананд, който играе бездетен филантроп - въпреки че жена му, ролята е изпълнявана от Виджаянтимала, е против, той все пак осиновява осиротяло селянче).

- Но първо трябва да го намериш. Пращаш слугите да го търсят. Те ти съобщават, че хлапето е изчезнало яко дим. Тръгваш да го издирваш сам. Но откъде да почнеш в такъв голям град?

- Ще се получи страхотно - оповести Дърдоркото и захвана да описва как камерата показва под различни ъгли на осветлението из затънтените улички на Бомбай.

- Това за теб се превръща в натрапчива идея - съобщава му майка ми. - Ден след ден се прибираш сломен. Седиш и размишляваш. Сетне, понеже си разказвач, сядаш на бюрото и започваш да пишеш. Ала в твоя разказ момчето се промъква, за да върне статуята, после изчезва в навалицата по задните улички. В твоя разказ именно ти тръгваш да го търсиш. Сега вече го издирваш на две места - в живота и в разказа си. Филмът проследява и двете. Прехвърляме се ту към единия, ту към другия...

Представям си как малчуганът си тръгва от къщата на Бабул Рой с парапета от ковано желязо, за който полицаите са го вързали. Китките му са ожулени, по тях личи къде точно са били вървите от влакна на кокосова палма. Детето се озърта притеснено, оглежда открай докрай улицата: дали ченгетата не го причакват, или са отишли да пийнат чай и да хапнат питки? Покрай брега е чисто. Успяло е да им се отскубне, вече не е подвластно и на чернобрадия чичко със странната дървена лула и се разридава. Раменете го болят. На главата, там, където полицаите са го удряли, му е излязла цицина. Боли го и изглежда огромна в сравнение с отоците, останали от ухапвания на бълхи, ала малчуганът така и не може да я напипа във валмото сплъстена коса. Хуква, от време на време поглежда назад. Уплашен е. Преди да си тръгнат, копоите са се заканили някой ден да го пипнат. Момчето продължава да тича по спокойната улица, високите къщи лека-полека отстъпват място на по-неугледни постройки, накрая детето излиза на главната улица с нейното тътнещо движение. Големият пазар е само на две крачки оттук. Сред велосипедите с подрънкващи звънци, сред камионите с прихванати с въжета чували и кашони, сред автобусите с изгорели газове с дъх на масло и пълчищата жълти и черни таксита се промушват мъже, които тикат ръчни колички, натоварени с пъпеши, щайги и кошници с пилета. Хлапакът подвиква на двама сикхи, каращи един до друг мотоциклети с кошове, в които са се разположили тантурестите им забулени жени - седнали са една срещу друга, та да си бъбрят. И четиримата не му обръщат внимание. Някакъв старец вдига от земята края на своето доти и продължава да крета нататък. Момчето притичва до него и го използва за движещ се параван. Дядката му подвиква нещо и хлапето грейва в усмивка. След като прекосяват улицата, двамата продължават да си говорят. Старецът май му дава монета. Сега вече момчето върви спокойно и не се озърта. Не съм и усетил кога се е свечерило. Продължавам да вървя след него по главната улица, стигаме входа на оживена железопътна гара, където малчуганът поспира за малко, за да поговори с момиченце, горе-долу на неговите години, което проси. Миловидно е и е облечено в дрипава, ала чиста червена рокличка. Момчето влиза вътре в гарата, започва да се промушва между тълпите пътници и отива на перона, където някакъв мъж - вероятно е пиян или може би издъхва - се е проснал на земята и пикае. Локвичката пикоч се стича в нозете му. Хлапакът дори не спира, прекрачва жълтеникавите вадички и излиза от гарата, но от друга врата, водеща към по-неоживена улица. След няколко метра вижда мъж, който се е омотал в мръсен памучен парцал и лежи на стъпалото пред магазин. Кашля. Момчето тръгва по тази улица, подминава няколко магазинчета за евтини златни дрънкулки и за благовония - вътре всичко е в огледала и ислямска калиграфия, - после и клиника, където забулени жени чакат търпеливо да ги прегледат. До стената са спрени няколко ръчни колички, наподобяващи люлки на колелца. На една от тях е приседнала красива жена, която се мъчи да убеди невръстното си дете да пийне нещо от метална чаша. Детето се смее и запокитва чашата в канавката. Жената се пресяга, вдига я, изтрива я в сарито и опитва повторно. И този път детето я мята. Хлапакът спира, вдига чашата. Дали ще избяга с нея? Връща я на майката. След километър-километър и половина завива в една от страничните улици - първите десетина-двайсет метра са ярко осветени, с магазини от двете страни: магазин за облекло, магазин, пълен с тенджери и тигани, с цяла редица алуминиеви кофи, накачени над входа, открито кафене, откъдето се лее филмова музика и в огромни тигани пържат безквасни питки. Момчето спира и си показва устата. Готвачът загребва от тестото с черпака, после мята във въздуха готовата питка. Момчето я хваща, изпищява от болка, а готвачът се смее, развеселен, че то се мъчи да я задържи. После хлапакът минава покрай работилница за ремонт на велосипеди, покрай тенекеджийница и магазин, който е празен, ако не се брои шишкото в доти и елек, заспал на сгъваемото легло - скръстил е ръце върху корема си, който ту се надига, ту пак се отпуска. На хвърлей някакво момиченце е приклекнало в канавката, подпалило е хартия и гледа как тя се разхвърчава на обгорени парцали. В светлината на уличната лампа косата му изглежда златиста и е бухнала като ореол. По-нататък магазините са изместени от тухлени съборетини, пътят е изровен и кален, сякаш кметството нехае за хората тук. Виждат се локви (сигурно е сезонът на дъждовете), хлапето джапа с боси нозе из размекнатата пръст. Върви, без да се колебае, дребничкият му силует току изниква в светлината на улична лампа. Вдига ръка към устата си - още си дояжда безквасната питка. Във въздуха се носи дим. Мъждивите лампи са все по-нарядко, отначало са на стотина, сетне на двеста метра една от друга, накрая съвсем изчезват. Сега единствената светлинка по улицата се процежда от входовете. В сумрака се мяркат сенки на минувачи. Петима мъже са насядали на сгъваемо легло, вдигнали са колене и са се облегнали на стената - пет светещи оранжеви точици в мрака. Някъде ръмжат кучета. Момчето се шмугва в странична уличка, широка само няколко стъпки, със задръстени с боклуци канавки и със съборетини, сковани от дъски и ламарина. Вместо покрив някои имат изсъхнали палмови клони, затиснати с автомобилни гуми. В една от бараките на светлината на газениче жена с жестоко лице кърми новородено. В друга барака с по-ярка светлина, струяща от гола крушка, мъж кълца със сатър месо и го трупа на купчина. По пръстите му висят мръвки - досущ сополи върху ноктите на човек, който не знае как да се изсекне. По пода капе кръв, която се стича през отворената врата и лъкатуши на черни жили към вада, обрасла с буренак. Забелязвам, че ако от някоя врата се процежда светлина, хлапакът я заобикаля и минава по тъмното. По-нататък се жълтее една-единствена мъждива крушка. Пътят се превръща в разкаляна пътека и колибите от дъски и ламарини отстъпват място на жилища от дрипи, найлони и раздрани чували. Вече не се вижда почти нищо. Момчето бърза нататък и се скрива. Пътеката е свършила, вляла се е в мрака. До ноздрите ми достига сляп въздух с дъх на бунище, малко по-нататък долавям и миризмата на див жасмин. Очите ми свикват с тъмнината и виждам осеяно с боклуци голо поле, над което се носи пушек. Препъвам се о бурени и натрошени тухли, докато вървя към извор на още по-непрогледен мрак, към съвършено кръгла дупка в нощта - празната паст на бетонна тръба с диаметър около метър, сигурно лежи тук от доста време, защото изпод нея е поникнал лантанов храст. Около мъничките му горчиви цветове кръжат цял рояк мушици...

- Бедните живеят безмълвно - каза мама. - Не знаем нищо за живота им, ала те постоянно докосват нашия. Нашите разкази се коренят в мълчанието им. Нашите герои се появяват с белезите на неразказани приказки и си тръгват, за да търсят невъобразими приключения. Затова не можеш да кажеш: "Разказът ми започва оттук." Той е по-стар от теб. Има хиляди начала и всяко от тях е заложено в нечий живот. Не можеш да кажеш: "Разказът ми завършва тук." Стореното от теб живее и след като си отидеш. Знае ли някой къде свършва? - Говореше на хинди и в съзнанието ми се е врязало едно изречение: "Разказите ни започват преди своето начало и продължават и след своя край." - После преминаваше на английски и добавяше: - Всъщност няма отделни, обособени разкази, има само един разказ, който се разгръща и криволичи през целия ни живот.

- Ти как мислиш, Балу? - попита Дърдоркото и се извърна към мен. - Майка ти права ли е? Това, дето го каза, за всички разкази ли важи, или само за разказите по действителни случки? Ами измислиците? Ами разказите, които преднамерено съдържат лъжи? Ами приказките?

Мислих, мислих и накрая рекох:

- Не знам, чичо. Какъв е отговорът?

Дърдоркото се запревива от смях, накрая получи пристъп на кашлица и се видя принуден да подаде лулата на Майя. Мама още я държеше, когато ме заведе да си легна. Докато вървяхме към детската стая, чувах, че Дърдоркото още се смее и гласът му кънти.

- Какъв е отговорът! Бре, бре, бре! Каква невинност!

Каква невинност! Би трябвало да го напишат върху надгробната ми плоча. Благоговеех пред красивата си умна майка и трябваше да мине доста време, докато осъзная, че тя не е чак толкова неотразима и преуспяла, колкото си въобразявах. Афоризмите й, които в детството ми се струваха преизпълнени с мъдрост, а в студентските години ме караха да съм й верен до гроб и красяха дневниците ми, лека-полека заприличваха на бивши любовници, към които помниш, че си изпитвал страст, но се чудиш защо.

- Миналото никога не свършва - рече ми веднъж тя, - защото настоящето е негова постоянно разгръщаща се последица.

Помня всички разкази на Майя, ала онзи, който ми допадаше най-много - и който и до ден днешен ме трогва и ме хвърля в ужас, - бе "Сребърният Ганеша". Нямам предвид филма, който заснеха по него ("Двата пътя", 1962 година, който по една случайност не е режисиран от Рой Дърдоркото), а историята, както я чух оная вечер преди повече от четирийсет години в Амбона. Образът на онова дете, поело в мрака, ме преследва и досега. Дълги години съм го следвал в сънищата си и в тъмните кътчета на въображението. И всеки път го изгубвам. Всеки път чернотата е надупчена от точици трепкаща светлина, всеки път се озовавам отново в нашата осветена от свещи гостна с нейните стени, целите опасани с натежали от книги лавици, с персийските килими и дърворезби, навремето красили храмове в Южна Индия, озовавам се сред звънтежа на чаши и възсладката миризма на див жасмин.

След време Майя твърдеше, че е използвала в сценария нещо, разказано й от един приятел, и че не помнела да си е измисляла, но да ви призная, и аз помня само няколко образа, които оная вечер тя описа на Рой Дърдоркото.

Сега, сетя ли се за онзи малчуган, в съзнанието ми изникват само моите спомени.