Престъпления във висшето общество

Джейн Хичкок

Убийството никога не е било цел в моя живот. По душа съм много сантиментален човек. Обичам животните и децата. Плача на кино. Винаги давам милостиня. Така че ако преди пет години някой ми бе казал, че ще имам злонамерено и предумишлено желание да убия друго човешко същество, щях да му кажа, че е луд. Но животът постоянно ни поднася своите изненади, а не на последно място сред тях е постепенното откриване на собствената ни природа - кои сме всъщност и на какво сме способни. Позволете ми обаче да се спра по-подробно на последната вечер, когато се чувствах невинна.

Това беше една прекрасна нощ в Саутхамптън - топла, кристално ясна, с приятен бриз, който повяваше откъм океана. Стоях начело на малката група от домакини и посрещах гостите, които пристигаха на приема в чест на моя рожден ден. И сега мога да видя в спомена си приятелите и познатите, които минаваха покрай мен, с проблясващи ослепително с бижута, с изражение на самоувереност, която само парите могат да дадат на човека.

Бях в центъра на един свят, оксиморонически, наречен "нюйоркско висше общество", където рибата е най-голяма, а водата най-студена или обратното - рибата е най-студена, а водата най-дълбока, в зависимост от гледната точка. Това беше свят, в който се чувствах като у дома си. Бях госпожа Лусиъс Слейтър, или Джоу за приятелите. Съпруга на един от най-богатите и най-известните бизнесмени в Ню Йорк.

Хората казваха за мен, че съм от хайлайфа - етикет, който мразя. Той ме представя в смешна и същевременно страшна светлина и загатва за привилегирована фриволност, за живот, в който хората прескачат от едно парти на друго, от една вечеря на друга, докарани в скъпи дрехи, с лицемерни усмивки на лицата. Бих предпочела да ме наричат видна личност, тъй като безумия от рода на този прием бяха само част от много по-съществена въртележка, в която аз играех значителна роля. Един свят, подчинен на парите и властта, и най-вече на управлението на големите институции в Ню Йорк.

Разбирах по-добре от всеки друг, че Дик Бромире, моят любезен домакин, в известна степен ме използваше, за да възвърне блясъка на потъмнялата си и доста разклатена напоследък репутация. Дик беше добродушен на пръв поглед магнат в областта на недвижимите имоти и известна фигура от по-старите висши кръгове в Ню Йорк, който наскоро бе уличен в укриване на данъци - обвинение, което той категорично отричаше.

Стоях до него и го наблюдавах с крайчето на окото си. Той беше едър мъж на шестдесет и пет години с кръгло като месечина лице, самодоволни маниери и бяло вечерно сако. Поздравяваше пристигащите гости, като им стискаше ръцете с лека дежурна усмивка.

- Радвам се да ви видя... Щастлив съм... Благодаря, че дойдохте... Благодаря... - повтаряше Дик като латерна, без да подхваща по-дълъг разговор. Може би се страхуваше от евентуални коментари, понеже беше в центъра на скандала на деня.

Неговата навъсеност както винаги бе омекотена от чара на Триш, много по-младата му съпруга. Тя беше блондинка спортен тип от Флорида и изглеждаше така, сякаш непрекъснато играе тенис и има страхотен долен бекхенд, но всъщност нейната истинска представа за един атлетичен следобед бе почистването на килерите и чекмеджетата в дома й. Тя стоеше до съпруга си и показваше голата си загоряла кожа около пъпа между златистите шалвари от ламе и късата блузка над тях. Тежките й обици с диаманти и смарагди ми напомняха за военните отличия на някой покоен европейски монарх. Бяха направени по поръчка от Радж - един саможив индийски бижутер, чието магазинче в Ню Йорк не бе отбелязано никъде, но беше "Меката" на богаташите със слабост към бижута.

Ние с Лусиъс познавахме семейство Бромире от много време. Лусиъс и Дик бяха стари партньори на голф. Преди години мъжът ми помогна на Дик да влезе в националната лига. Триш пък беше член на моята лятна група за четене, която бе нещо като продължение на последната група за четене на Клара Уилман - "Групата на милиардерите", както шеговито бе наречена от завистливи аутсайдери, понеже всички бяхме жени на прекалено богати съпрузи и между дискусиите върху творчеството на Пруст, Тролъп и Флобер полезните съвети относно акции и банкови операции прелитаха като ято пъдпъдъци.

Семейство Бромире винаги са били много любезни към нас, а когато три месеца преди моя рожден ден Лусиъс получи сърдечен удар, те показаха приятелството си по изключителен начин. Дик предостави собствения си хеликоптер, за да пренесем Лусиъс от Саутхамптън до Ню Йорк, после двамата с Триш останаха заедно с мен, както и най-добрите ми приятелки Бети Уотърман и Джун Каан, в депресиращата флуоресцентна атмосфера на чакалнята в болницата, когато мислех, че Лусиъс ще умре.

"Може да не помня, но никога не забравям" е моето мото в живота. Затова сега ми беше много мъчно за Дик, който бе станал обект на криминално разследване. Позволих му да стои до мен на това тържество - въпреки предупрежденията на някои от приятелите ми да го избягвам, - просто защото го харесвах такъв, какъвто е.

Тъй като нямам деца, моите приятели са моето семейство. Защитавам ги дори когато не трябва да го правя. Това е нещо, което научих като момиче в Оклахома. Баща ми обичаше да казва: "Единни ще устоим, поотделно ще се провалим." Ние може да не сме винаги чисти в помислите и невинни в намеренията си, но Господ знае, че сме лоялни един към друг.

Триш Бромире видимо се наду при появата на Миранда Сомърс, чието присъствие на прием означаваше за малкото ни общество, че сме на върха. Захаросана хубавица с неопределена възраст, Миранда беше барометърът на общественото мнение. Тя пишеше в списание "Наус" под псевдоним Дейзи. Списанието представляваше нещо като албум от изрезки, посветени на модата, разни годишнини и юбилеи на видни личности от висшите кръгове, къде и кога се е провело парти или официална вечеря и кой е присъствал на нея. То имаше за цел да представи светския живот като приятен и забавен, дори и в онези случаи, когато бе непоносимо тъпо и тягостно и трябваше да стискам зъби, за да не се издам и да остана до края. Понякога беше по-тягостно, отколкото да си съдебен заседател. Миранда хвърляше голямо количество звезден прах и влагаше съвсем малко сарказъм при описването на събитията. Сега тя вървеше подръка с Итън Монк - уредник в Градския музей и един от моите най-близки приятели. Монахът, както бе известен в артистичните среди, беше рус мъж с очила и младежко излъчване, чийто външен вид на човек от Средния запад се допълваше от неговата любезност и добродушие, които естествено привличаха хората. Итън беше високообразован, без да е досадно педантичен. Знаеше повече от който и да било гражданин на Америка за френските мебели от осемнадесети век и ми помогна да събера и създам колекцията, която двамата с Лусиъс подарихме на музея. Възхищавах се от Итън по много причини, една от които, при това не на последно място, беше, че не обръщаше внимание на клюките и сплетните, дори отказваше да се възползва от тях като пиршество на лешояди. Нещо, което много от нашите приятели правеха с удоволствие.

Триш веднага се залепи за тях, но нито един от двамата нямаше склонност към прекалено явните ласкателства. Затова те доста бързо се измъкнаха и се приближиха към мен. Миранда ме дари с въздушна целувка, която беше неин специалитет и никога не разваляше прическата или грима - нито нейните, нито на целунатия.

- Скъпа, ти си издръжлива като кавалерийски кон - прошепна ми тя на ухо.

След нея видях моята добра приятелка Джун Каан да се приближава с танцова стъпка. Приличаше на средновековна фея на бонбоните. Стремежът на Джун да изглежда по-млада беше намерил превъплъщение във формата на розова рокля от тюл, която повече би подхождала на третостепенна балерина от кабаретно шоу, отколкото на малката тъмнокоса женичка на петдесет години, една от най-близките ми приятелки. Тя ме прегърна и каза:

- Изглеждаш фантастично. Този навес над главите ни е божествен, нали? Прилича на голям цъфнал лук. Кой е тук? Кои дойдоха? Ох, обувките вече ми стягат!

Всичко това бе изречено на един дъх. Джун беше като опъната струна от вълнение. Очичките й се стрелкаха подобно на ракета с топлинно насочване в търсене на знаменитости. В мига, когато попаднаха в целта - известна журналистка, която същевременно беше и видна дама, тя цялата засия и се отдалечи. Намирах слабостта на Джун към известни личности за много мила - приличаше на малко момиченце с къдрава поличка, което се протяга да подаде бележника си за автограф на някоя знаменитост.

Подир нея се влачеше мъжът й Чарли Каан. Беше слаб, елегантен, с аристократичен вид и сребриста коса, на шестдесет години. Той ми се усмихна бегло и нервно стисна дясната ми ръка. Това бе начинът, по който поздравяваше приятелките на Джун. Чарли ми напомняше боязливо куче, което се пази да не го погалят.

- Е, къде е големият мъж? Все още е жив, надявам се? - попита той.

- Жив и здрав е, Чарли, слава Богу! - отвърнах. - Просто не искаше да застане на огневата линия.

- Винаги съм казвал "не можеш да го вземеш със себе си, но ако имаш достатъчно от него, няма да си отидеш" - продължи той, намеквайки за скорошната повиквателна, която Лусиъс бе получил от онази с косата.

И се разсмя гръмогласно. Аз обаче не се засмях.

Следващата, която се приближи, бе моята друга голяма приятелка Бети Уотърман. Тя се наведе към мен и ми прошепна:

- Можеш да извадиш момичето от харема, но не можеш да избиеш харема от главата му. Не мислиш ли?

Имаше предвид одеждите на Триш Бромире в стил "Хиляда и една нощ". Мисля, че тази забележка важеше с пълна сила и за нейния избор - Бети беше енергична червенокоса фурия, а се бе издокарала с банановожълт кафтан, избродиран на гърдите със златно и синьо.

- Това чудо тежи цял тон - оплака ми се тя, опитвайки с две ръце да намести кафтана на раменете си. - Джил каза, че приличам на Тутанкамон.

Джил беше мъжът й и с този коментар беше уцелил в десятката. Помогнах й да оправи костюма си, но той все пак наистина изглеждаше като погребален саван на мумия.

Знаех, че у семейство Уотърман гостува някаква френска графиня и че Бети в последния момент бе попитала Триш Бромире дали може да я доведе на приема. Скъпата Триш, която същия следобед ми се оплака от неудобството да пренарежда за пореден път местата, всъщност беше тайно поласкана да вмести титулованата персона сред гостите.

- Е, къде е графинята? - попитах аз.

- С Джил. Взехме отделни коли, защото искам да си тръгна по-рано. Имам среща по тенис на зазоряване. - Тя разпери ръце за приветствие и извика: - Здравейте, стари шибани плъхове! - докато влизаше под навеса.

Линията за посрещане на гости се разпръсна. Отидох да намеря Лусиъс. Беше лесно, защото той бе единственият мъж, облечен в черен смокинг. В поканата изрично бе написано "бели вечерни сака" за мъжете и "празнично облекло" за жените. Но Лусиъс категорично отказа:

- Бялото е за сервитьори и за трупове.

Винаги правеше онова, което сам реши. Възхищавах му се. Той за разлика от мен изобщо не се притесняваше от мнението на другите.

Намерих го да седи на едно от малките изящни бални столчета край кръглата маса близо до дансинга. Усмихваше се и бъбреше с цял орляк приятели, дошли да го поздравят и да изкажат почитанията си. Когато приближих, дочух няколко нелепи любезности, с които те приветстваха човека, успял да се изтръгне от лапите на смъртта.

- Чудесно е, че те виждаме в такава добра форма, приятел!

- Изглеждаш страхотно, момче!

- Ще трябва да внимавам на голфа, сигурно ще ме биеш!

Всички лъжеха.

Истината бе, че Лусиъс изглеждаше ужасно. Беше бледа сянка на здравия и енергичен мъж, когото познавах. Атлетичен и елегантен, той бе успял да запази своя младежки вид и жизненост въпреки високите обороти, на които се въртеше животът му, а сега изглеждаше слаб и изтощен. Беше отслабнал с повече от двадесет килограма и приличаше на плашило. Раменете, лактите и коленете му стърчаха като остри пръчки през черната тъкан на смокинга, който висеше като на закачалка. Лицето му бе посивяло и изпито, а топлата светлина на морскосините му очи беше помръкнала и доста замъглена от пристъпите на болка и страх. Сблъсъкът на Лусиъс с онази с косата не бе успял да промени характера му. Той все така си беше леко кисел, с излъчване на детрониран монарх.

- Къде се губиш, по дяволите? - попита раздразнено, когато ме зърна.

- Посрещах гостите.

- През цялото време? Господи!

Като повечето богати мъже Лусиъс искаше жена му постоянно да се грижи за него по най-различни начини - като бавачка, като украса на живота му или като сексуална робиня. Това често пъти беше доста тежка задача. Пренебрегнах тона му, наведох се и го целунах по бузата.

- Как си, скъпи? Видя ли приятелите си?

- Да, обичайните заподозрени. Ако искаш да знаеш истината, готов съм да си отида вкъщи.

- Аз също. Но не можем.

Забелязах, че пие шампанско, и взех чашата от ръката му.

- Мили, знаеш какво казаха докторите.

Бяха ни предупредили - никакъв секс и алкохол за известно време.

- Ще остана с теб - казах и придърпах един стол. Моята първа грижа винаги беше той - Лусиъс.

В този момент тонът му омекна.

- Не, Джоу, върви, обикаляй. Това е твоята нощ. Наслаждавай се.

Всъщност многолюдните приеми никак не ме привличаха и бих предпочела да поседя и да поговоря със съпруга си. Като главна героиня на събитието обаче бях длъжна да обърна внимание на гостите си.

- И това ще отмине, скъпи.

Намигнах му заговорнически, въоръжих се с търпение и тръгнах да обикалям сред тълпата от гости.

Под огромния навес, осветен от безброй запалени свещи, бяха разположени кръгли маси с блюда и високи стъклени вази, препълнени с цветя и украсени с панделки. Оркестър свиреше бавни мелодии. Светлият под на дансинга, обрамчен с мидени черупки, беше осветен отдолу и поради неясна за мен причина изглеждаше сякаш плува над дървения под като магически килим. Това беше единственият по-модерен елемент в декорацията за моя рожден ден. Партито беше хубаво, но доста авторитетно и старомодно, като величествен стар галеон. Чувстваше се присъствието на тежката артилерия - големите пари. Точно това ми харесваше най-много. Имах усещане за нещо познато. Сякаш бях хвърлила котва във време, което изглеждаше почти толкова отдалечено, колкото и неговият духовен предшественик - Златният век.

Хората бяха дошли тук от всички краища на света. Много от тях нямаше дори да останат да пренощуват. Частните им самолети и коли ги очакваха, за да ги отведат обратно веднага след края на вечерта или когато се отегчат. Докато се движех сред тълпата от гости, видях почти всичките си познати. Имах чувството, че се давя - сякаш виждах целия си живот да избухва като светкавица и да профучава с бясна скорост пред мен.

Моите amis mondains бяха излезли на светло в пълния си блясък. Тук трябва да отбележа, че разделях моя кръг от познати на две основни групи - истински приятели и amis mondains. Моите истински приятели бяха хората, които искрено обичах и харесвах. Другите бяха хора, които търпях около себе си заради обществения си живот. Не защото ги харесвах или пък те мен, а защото всички бяхме играчи в една и съща игра. Макар че непрекъснато се конкурирахме, все пак се чувствахме по-сигурни, когато бяхме заедно. Парите, и по-точно начинът, по който обичахме да ги харчим в търсене на уникалното, рядкото и изключителното в изкуството, лукса или живота, бе нишката, която ни свързваше. Ние се усмихвахме, кикотехме и клюкарствахме по празненствата, на които ходехме, но - в Ню Йорк нищо не струва повече от тази кратка думичка "но" - всъщност рядко пропускахме шанса да изпързаляме някого.

Приятелски настроени и очарователни както винаги, тези "приятели" се отнасяха към Дик и Триш Бромире сякаш нищо не се е случило. Тъкмо напротив - те всички уверяваха Дик в подкрепата си. Но аз знаех, че докато ядяха ордьоврите и пиеха шампанското му, те одумваха подробностите относно заплашително надигащия се провал, който можеше да го смаже. Дочувах реплики от рода на "Мислиш ли, че ще го подведат под отговорност?" или "Видя ли онази гнусна статия?","Чух, че федералните били по следите му". Някои бяха направо гадни и враждебно настроени спрямо Дик, но оправданието им да не пропуснат голямото сензационно парти бе, че са дошли не заради него, а заради мен.

Дик беше на път да загуби играта, репутацията си и, което бе много по-лошо - цялото си състояние. Мразех факта, че става прицел на клюки в собствения му дом, но това е то светският живот в Ню Йорк: Живееш заради парите и умираш заради тях.

Играех своята роля, усмихвах се и поздравявах мило и любезно всеки, сякаш не чувах провокативните недомлъвки и противния шепот по повод нашия мил домакин. Много хора ми казваха колко съм красива. Може би го правеха просто от любезност, но въпреки това ми стана приятно. През последните няколко месеца бях под голямо напрежение, както всички знаеха, което винаги се отразява върху външния вид на една жена. Лусиъс не беше от лесните пациенти, да не кажем направо, че беше ужасен. Организирането на денонощно дежурство покрай постелята му бе трудна работа. Когато не харесаше някоя сестра, веднага нареждаше да си върви, което водеше или до инфарктно търсене от моя страна на заместница, или аз самата трябваше да седна при него и да будувам осем часа. Все пак успяхме да се справим. Сега Лусиъс се чувстваше много по-добре. Каспър, нашият шофьор, стана негов неизменен придружител. Бях доволна и благодарна на Бога, че мъжът ми се оправи, но все още се тревожех за здравето му, затова се радвах да чуя, че умората и тревогите не ми личат чак толкова много.

Ако трябва да се опиша сама, ще кажа че съм средно висока привлекателна жена, недотам млада, но добре запазена благодарение на лична дисциплина и достатъчно много пари за възползване от постиженията на съвременната козметика и индустрия за красота. Имам кръгло лице, светла кожа и младежка походка - все неща, които свалят от годините и ми придават младежки вид. Обичам и предпочитам изчистения и стилен външен вид пред натруфения, затова нося правата си руса коса късо подстригана, по момчешки, като каска около главата. Най-хубавото нещо у мен, както казват всички, са моите любопитни кафяви очи, като на дива патица. Въпреки че вече сама виждах някои белези на старостта - малки бръчици тук-там, отпускане на кожата по шията и брадичката - все още не смеех да се подложа на пластична операция, защото се страхувах от стреснатия и доста чужд вид, който подобна операция бе оставила върху лицата на няколко мои приятелки. Винаги носех семпли, но добре ушити дрехи. Не бях красавица, много добре си го знам, но имаше дни, когато се поглеждах в огледалото и си казвах: "Е, можеше да бъде и много по-лошо." Ако моята маниерност беше малко заучена, то е защото винаги се чувствах не на място сред тълпа хора.

В нощта на моя рожден ден носех дълга бяла копринена рокля с дълбоко изрязано деколте, за да покажа бижуто, което обичах най-много на света - огърлицата от черни перли, кървавочервени рубини и блестящи диаманти, която някога бе принадлежала на кралицата на Франция Мария-Антоанета. Лусиъс ми я подари за първата годишнина от нашата сватба.

Като си проправях път сред тълпата, усетих леко потупване по рамото и се обърнах. Беше моята приятелка Бети "Тутанкамон" с голяма чаша, пълна с уиски.

- Божичко, Джоу, погледни колко влогови книжки и златни кредитни карти има наоколо! - рече тя. - Искам да знаеш, че до този момент цели три пъти ми поискаха мнението за частни самолети. Какво можеш да ми кажеш ти относно вътрешното обзавеждане на един реактивен самолет?

Двете поспряхме за миг, за да чуем как един мъж гръмогласно се хвалеше, че е събрал един милиард долара за своя осигурителен фонд въпреки рецесията в икономиката. Бети завъртя изразително очи и каза тихо под носа си:

- Кажи ми, че тук няма хора, които са сключили договор с дявола.

- И аз бих го направила, ако знаех къде да го намеря.

- О, аз вече опитах. Но номерът му непрекъснато дава заето.

Бети погледна към огромния кристален полилей, който светеше в центъра под навеса, и на висок глас рече:

- Сатана, чуваш ли ме? Ако искаш да си подбереш от всички души в Саутхамптън, трябва само да дойдеш тук с един G-6. Предпочитам да отлетя с теб, отколкото с тези задници! - Сетне се обърна към мен с леко замъглен поглед. - Имам една идея. Джоу, хайде да казваме "да ти го начукам" на всеки, когото мразим?

- А аз имам по-добра идея. Хайде да намерим твоята гостенка - предложих, надявайки се да отклоня намерението й да разпали огън на открито.

- О, писнало ми е от богаташи! - рече Бети, докато вървяхме.

- Трябва да се срещаш с нови хора.

- Никакви нови хора! Нямам място в бележника за адреси... Ох! Ето къде била!

Бети посочи с ръка към задната част на навеса, където една доста хубава млада жена с лице на самодива, с къса черна коса и блестящи тъмни очи седеше съвсем сама, отпиваше бяло вино от чашата си и наблюдаваше тълпата от разстояние. Кожата й бе много бяла и сякаш излъчваше светлина. Беше облечена в дълга черна пола и семпло черно сако, а около врата й имаше само един низ от перли. Изглеждаше дистанцирана и неутешима, както често изглеждат хората, които са сами на големи и шумни празненства.

- Е, каква е нейната история? - попитах тихо, докато приближавахме.

- Ще ти кажа. Съпругът й Мишел беше приятел на Джил. Умря преди година. Запознахме се на едно парти в Ню Йорк и аз, каквато съм глупачка, я поканих у нас. Не съм очаквала, че ще приеме поканата. По дяволите! И както знаеш, англичаните идват за малко и остават завинаги. Да се надяваме, че французойката ще бъде различна.

Бети ме представи на графиня Моник дьо Паси, която тържествено се изправи да ме поздрави, сякаш бях кралицата майка, и стисна ръката ми. Ръкостискането беше здраво и прямо, не от онези хладни или меки и нежни ръчички, каквито имаха повечето европейки.

- Графиньо!

- Моля ви, просто Моник, госпожо Слейтър.

- Казвайте ми Джоу - добавих аз.

Всички седнахме.

- За мен е голяма чест да се запозная с вас, Джоу - рече Моник с лек френски акцент. - Възхищавам ви се от много време.

Блестящите очи на графинята и открития й начин на общуване бяха приятна комбинация. Тя не изглеждаше двулична, а симпатична. Почувствах облекчението й, че има с кого да си поговори. Да дадеш на един непознат пришълец знак за топло посрещане не бе нещо прието или естествено в нашето малко общество. Освен ако чужденецът не е много, ама много богат.

- Удивително е да срещнеш в Америка човек, който толкова много се интересува от Мария-Антоанета - продължи графинята.

- Не точно от нея, а от епохата на Луи Шестнадесети - поправих я аз. - Мария-Антоанета е била вятърничава, опасявам се.

- Но е имала страхотен вкус. Това е било нейно - намеси се Бети, посочвайки моята огърлица, която неволно докоснах.

Моник изглеждаше впечатлена от произхода на огърлицата.

- Нима? Принадлежала е на Мария-Антоанета? Откъде я имате, ако смея да попитам?

- Подарък от съпруга ми за първата годишнина от сватбата ни.

- Разкажи й цялата история - предложи Бети.

Бях в настроение и с радост се съгласих.

- Всъщност историята наистина е много интересна. След като била затворена, Мария-Антоанета предала тайно тази огърлица на една своя камериерка с указание да я занесе в Англия и да я продаде. Камериерката трябвало да се върне във Франция с парите и да помогне на кралицата и кралското семейство да избягат. Тя изпълнила само първата част от кралските инструкции - отишла в Лондон и продала огърлицата на един херцог. Но никога не се върнала във Франция. Останала в Англия и заживяла нашироко. Всичко това е документирано. Лусиъс купи огърлицата директно от наследниците на херцога.

Моник беше възхитена.

- Моят съпруг щеше да бъде очарован от тази история. Той често ме водеше със себе си в "Консиержери", където са архивите с имената на всички обезглавени на гилотината. Там имаше шест-седем с фамилията Дьо Паси. Истинско чудо е, че все пак някой е останал жив.

В този момент оркестърът изсвири няколко такта, които подсказваха, че е време за вечеря.

- Като говорим за гилотината, трябва да видите до кого ще седя. Ох! - Бети направи с показалеца си изразителен жест около шията, сякаш беше нож.

И трите станахме и тръгнахме към масите си. Моник ми стисна ръката за довиждане.

- Радвам се, че се запознахме, госпожо Слейтър... Джоу, извинете ме. Надявам се да ви видя отново.

- Защо не дойдете с Бети утре на обяд?

- Не мога, сладурче - отговори бързо Бети. - В един часа у дома ще идват водопроводчици. Напоследък Джил се тревожи само за проклетото налягане на водата в душа. Но ти иди - обърна се тя към Моник.

Графинята се поколеба.

- Не искам да се натрапвам.

- Мили Боже, та нали искаше да видиш къщата на Джоу! Сега имаш възможност, използвай я - скастри я Бети. Моник се изчерви. - Ти си нейният идол, Джоу. Тя непрекъснато ми говори за теб. Каза ми, че първото нещо, което направила, когато пристигнала в Ню Йорк, било да посети галерия "Слейтър".

Бети имаше навика за говори за хората в трето лице дори когато стояха до нея. Сякаш не ги забелязваше. Стана ми мъчно за графинята, която продължи да се изчервява. Но аз лично бях поласкана. Колко е хубаво да бъдеш нечий идол, помислих си. Спомних си времето, когато Клара Уилман беше моят идол - колко се вълнувах, когато я срещнах за пръв път.

- Елате - рекох, чувствайки, че трябва да спася младата жена от язовирната стена, с която я бе обградила Бети. - Ще ми бъде приятно да ви покажа всичко, ако се интересувате.

Моник се усмихна.

- В такъв случай приемам с удоволствие.

Вечерята беше дълга, разточителна и вървеше по план. Нищо не бе пропуснато или спестено. Първият курс на сервитьорите бе посветен на хайвера. Те изстискаха от сребърни тубички по порция черен хайвер върху блини с размер на един сребърен долар. Сетне поднесоха сьомга, след нея салата. Точно преди да внесат тортата за рожденичката, видях как Дик Бромире хвърля бегъл поглед към Итън Монк, който седеше от едната ми страна. Зачудих се какво ли означава това.

- Моля те, без тостове - прошепнах на Итън.

Той ме потупа по ръката и стана от мястото си с думите:

- Смелост, скъпа.

Отиде до микрофона на дансинга с широки крачки като рибар, тръгнал на лов из блатата. Звън на кристал оглуши залата. Седях на стола си със замръзнала усмивка на лицето, а той започна да говори. Това бе едно пътуване към долината на спомените - от първите дни на нашето приятелство и до описание на галерия "Слейтър", която Лусиъс и аз подарихме на Градския музей през 1990 година.

Той разказа един доста известен вече анекдот за това как бях разпознала един портрет на Давид от осемнадесети век, който висеше в никому неизвестна библиотека в горен Ню Йорк. Разказа и за моите щедри дарения и принос към културното наследство на Америка.

Тук засвири на собствения си рог. Не можех да го упрекна, защото го заслужаваше. Не беше тайна и много хора знаеха, че колекцията от френски мебели от осемнадесети век купих след безценната консултация на Итън и тя съперничеше по стойност и красота дори на прочутите "Райтсман Руумс" в Метрополитън.

Сетих се как един ден, когато бързах за среща на управителния съвет, минах край галерията и бях трогната да видя група ученици, които стояха пред копието на един от апартаментите на Мария-Антоанета и задаваха купища въпроси за всичко, което виждаха. Почувствах се горда, че съм открила един нов свят за тях.

Когато Итън седна, помислих, че съм се отървала. Но не беше така. Видях мъжа си да се изправя на крака до съседната маса и да се отправя към микрофона с премерени стъпки. Задържах дъха си. Първата работа на Лусиъс винаги бе да ме подкачи пред публика.

- Джоу, не ме гледай така! - извика той толкова силно в микрофона, че ехото рикошира в навеса и се върна. Всички се разсмяха. - Както повечето от вас тук и аз зная, че единственият тост, който моята жена може да изтърпи, е изваденият от тостер. Но все пак в живота на мъжа идва момент, когато той трябва да стане и да покаже на всички кой е шефът... Така че, шефе - продължи Лусиъс, гледайки право в мен, - тази вечер, дори с риск да се повторя, мисля да кажа на всички нещо, което те вече знаят - каква забележителна жена си ти. Така че поне веднъж си затвори устата и ме слушай! Става ли?

Макар да поклатих отрицателно глава, всъщност думите му ме трогнаха.

И той разказа за моя живот и как съм станала госпожа Слейтър, припомняйки им старата опашата лъжа, че се влюбил в мен на вечеря, дадена от Бети и Джил Уотърман. В същото време аз се огледах наоколо. Помислих си колко ли хора все още зад гърба ми ме наричат "продавачката". Всъщност до този момент единственият човек, който знаеше истината за първата ми среща с Лусиъс, беше неговият адвокат Нейт Натаниъл.

Лусиъс приключи речта си с думите:

- Благодаря ти, Джоу, че беше с мен през ужасните месеци, когато бях болен! Благодаря ти за това, че си страхотна жена и страхотна съпруга!

Аплодисментите, които избухнаха, означаваха за него повече, отколкото за мен. Макар слаб и изтощен от болестта, той пак беше победител. Бе надвил смъртта. Хората му се възхищаваха. Аз отидох при него и го целунах горещо. Всички полудяха.

След като седнахме отново по местата си, Дик Бромире даде знак на оркестъра, който изсвири началните акорди на "Марсилезата". В този момент долових погледа на графинята, която се усмихна и кимна мълчаливо. Изглеждаше много хубава, макар и самотна.

Всички запяха "Честит рожден ден!", след което Дик Бромире произнесе финалната реч за вечерта. Той подчерта моя прочут изтънчен вкус, изключителен стил и безпределна щедрост, вдигна чашата си с шампанско и се обърна директно към мен:

- Джоу, ти си голяма благодетелка във всеки възможен смисъл, но аз искам да ти благодаря за щедростта ти към мен и Триш. Като реши да бъдеш наша почетна гостенка тази вечер и да ни дадеш възможността да отпразнуваме твоя рожден ден, ти за пореден път показа недвусмислено на света какво мислиш за нас. И нека да кажа още нещо. Щом ти си толкова добра към нас, скъпа госпожо, значи и ние също сме просто... добри! За единствената Джоу Слейтър!

Всички скочиха на крака, за да ме аплодират. Бях трогната и дори не осъзнавах, че плача. Исках родителите ми да бяха живи, за да ме видят тази вечер - чествана и приветствана от каймака на висшето общество в Ню Йорк. Татко едва ли би се трогнал особено, но мама щеше да бъде много горда. Помислих си с искрено учудване: "Хей, момиченце, та ти си на цяла галактика разстояние от малкото недодялано селянче, което някога беше. Как успя да стигнеш дотук?"