Вълшебството на Реклюс

от Л. Е. Модезит - младши

Когато бях малък, не преставах да се чудя защо всичко в Уондърноу ми се вижда тъпо. Не че имах нещо против изпечения до съвършенство хляб, произвеждан от баща ми и от леля Елизабет. Определено се радвах и на изящно изваяните играчки и други подаръци, които вуйчо Сардит винаги ми подаряваше на рождения ми ден или в дните на Големите празници.

За съвършенството обаче, особено когато то се възхвалява от самодоволни и трезвомислещи пълнолетни хора, трябва да се заплаща цена. Цената, която заплащах, бе скуката. Нещо, което едва ли е удивително за младеж на петнайсет години. Скуката обаче води до неприятности, дори и когато всеобщият стремеж е да се преследва съвършенство във всичко. Разбира се, както самото то, така и обявяването му за върховна цел на остров, или по-скоро малък континент като Реклюс, не бе лишено от основание. Каквото и да бе, то трудно можеше да бъде разбрано от един непослушен младеж.

- Съвършенството, Лерис, е цената, която заплащаме за добрия живот - казваше баща ми. - Съвършенството е преграда пред разрушението и безопасен пристан за доброто.

- Защо обаче? И как става това? - питах винаги.

Малко след като приключих задължителното минимално училищно обучение, в моя случай на петнадесетгодишна възраст, в дискусията се включи и майка ми.

- Лерис, в живота и в природата съществуват две основни сили: съзиданието и разрушението. Съзиданието е равнозначно на ред. Ние се опитваме да го...

- Говориш също като магистър Кервин: "Редът е единствената преграда пред хаоса... Тъй като хаосът и злото са тясно свързани, човек трябва да допуска единствено наложителните разрушителни действия... ". Знам, че съвършенството е важно нещо. Това го знам, наистина го знам. Защо обаче това съвършенство трябва да е толкова убийствено скучно?

Майка ми повдигна рамене.

- Редът не е скучен. Това, че на теб ти е доскучал, е друга работа - отвърна тя и двамата с баща ми се спогледаха. - След като така или иначе при нас ти е омръзнало, а все още не си подготвен напълно за възможността да предприемеш приключението, какво ще кажеш да те изпратим за годинка при вуйчо ти Сардит, за да изучиш дърводелския занаят?

- Той дали ще се съгласи, Донара? - попита баща ми. Очевидно не бе сигурен дали зет му изпитва подобно желание.

- Вече разговарях с него, Гунар. Готов е да поеме този риск.

- Риск ли? - обадих се. - Защо пък да е риск? Та аз мога да се науча на всичко за...

- Да, да, само за три седмици - изсумтя баща ми.

- Лерис, ясно е, че от теб никога няма да се получи майстор дърводелец - добави майка ми. - Все пак ще придобиеш някакви най-общи умения и ще се научиш на дисциплина. Тези неща ще ти бъдат от полза, когато предприемеш приключението.

- Приключение ли? Че защо ми е да се скитам из пустошта?

- Ще го предприемеш.

- Определено ще го предприемеш.

Тогава обаче реших, че единственото, което ми предстои, е да усвоя умението да изработвам някои от параваните, масите, столовете и шкафовете, произвеждани от вуйчо Сардит. Знаех, че към неговите паравани и инкрустирани маси проявяват интерес дори хора от Кандар и от търговските градове на Аустра.

Все още нямах точна представа за това с какво ще си запълвам живота. Реших, че дотогава ще е за предпочитане да се занимавам с дърводелство, вместо да поддържам чистотата на работното място на баща ми или огъня в грънчарската пещ на майка ми. Търговците, които навестяваха Сардит, се отбиваха и в работилницата на майка ми. Самият аз обаче нямах вкус към грънчарството. Гърнетата и вазите ме отегчаваха, за сложния процес на нанасяне на глазурата да не говорим.

И така, след няколко дни напуснах спретнатата къща, изградена от дялани камъни и дърво, в която бях израсъл. Погледнах за последен път лехата с билки през оцветеното в синьо прозоречно стъкло в спалнята ми. После извървях за половин ден пътя до дома на вуйчо ми, където ме настаниха в помещението за чираци над работилницата. Колдар, другият чирак на вуйчо Сардит, почти бе приключил учението си и бе започнал да гради собствената си къща с помощта на една също чиракуваща зидарка, казваше се Корсо. Бе по-едра и от двама ни, но много усмихната, и вероятно с Колдар щяха да си допаднат. Сега той живееше в наполовина изградената си къща сам, но това едва ли щеше да продължи дълго. Това означаваше, че до появата на следващия чирак вечер щях да отговарям за магазина и да разполагам сам с помещението.

Признавам, че бях малко смутен, когато разбрах, че няма да живея в стаята за гости на вуйчо Сардит, а в много по-малката и оскъдно обзаведена стая за чираците. Там ми се полагаха единствено легло, стара черга и висяща лампа. Ламперията от червен дъб бе така добре напасната, че бе невъзможно да се види къде се съединяват отделните дъски. Същото качество имаше и изработката на дюшемето, и то от червен дъб.

- И ти ще усвоиш това умение, Лерис. Когато го постигнеш, ще можеш вечерно време сам да изработваш маси, скамейки и столове. Ще трябва да се договориш с Холприн от дъскорезницата да ти осигурява навреме заготовките. Е, можеш да се опиташ да се заемеш сам със сеченето и с грубата обработка, но не бих ти го препоръчал.

Очевидно вуйчо Сардит и майсторът Сардит бяха двама различни хора.

Уж щях да се уча на дърводелство, да усвоявам умението да правя ламперии, шкафове и маси, нали така? Получи се обаче нещо съвсем различно. Нещо като грънчарската работилница на майка ми, само че по-лошо. През годините се бях наслушал на какво ли не за различните видове глина, за глазурите, за температурите на изпичане и така нататък. Не знаех, че и дърводелството е нещо подобно. Вуйчо Сардит обаче ми го напомни.

- Че как ще използуваш инструментите правилно, момче, ако не знаеш нищо за дървесината, която ще обработваш?

И така, накара ме да седна и да прочета бележките за различните видове дървесина, които бе водил предишният му чирак. Всеки ден, било непосредствено след работа, било рано сутрин, преди отварянето на магазина, трябваше да му показвам саморъчния си препис от тези бележки поне за два вида дървесина. Трябваше да уча как тя се суши и за какво е най-добре да се използува. Бележките си поставях в чекмеджето на едно шкафче - единственото нещо, което ми позволи да изработя при това, без да престава да наглежда работата ми. Бях длъжен да ги допълвам и обновявам, ако науча нещо полезно през деня.

- Я да видим какво си написал за черния дъб. Та ти цял ден ми помага да полираме тези дъски. Дървото нищо ли не ти каза?

Колдар понякога ме даряваше със съчувствена усмивка. Нямахме обаче възможност много-много да разговаряме, защото вуйчо Сардит винаги ми намираше работа. Колдар почти през цялото време работеше сам - вуйчо Сардит го наглеждаше само от време на време.

След известно време вуйчо дори кимна веднъж или дваж одобрително, докато преглеждаше записките ми. Много по-често обаче се мръщеше и ми задаваше въпроси. Веднага щом научех нещо достатъчно добре, за да си ги спестявам, измисляше някаква друга тема, свързана с дърводелството. След като научех нещо за дървесината, ми възлагаше да науча друго нещо за кората. Когато не ме занимаваше с кората, ме караше да усвоявам различни знания, свързани с най-доброто време за сечене на дърветата и с техниката, използувана в дъскорезниците. Бях задължен освен това да науча и какво дърво можеше да се съчетава при инкрустацията, както и да разбера разликата между десетки видове дървесина. Някои от тези познания изглеждаха смислени, обаче много други неща сякаш целяха да превърнат дърводелството в много сложно занимание.

- Сложно ли? Разбира се, че е сложно. Съвършенството винаги е сложно. Ти нали искаш нещата, които ще направиш, да са дълготрайни? Или предпочиташ да се разпаднат при първия допир с хаоса?

- Та в Реклюс никой не се занимава с бяла магия.

- Никой ли? Сигурен ли си в това?

Нямаше как да му възразя. Практикуването на магия, поне на бяла магия, при която се използуваше хаос, бе нещо, което се осъждаше от господарите. А щом нещо се осъждаше от господарите, то се възприемаше от всички като нещо осъдително, макар на всичките градове на Реклюс да се падаха само няколко господари.

Допусках, че някогашният ми учител, магистър Кервин, бе един от тях, макар поначало да не възприемахме магистрите като господари. Бяха част от един и същ ред. За магистри се смятаха тези, които се занимаваха с преподавателска дейност.

И така, продължих да се занимавам с дървета, дървесина и сечива и след година ми бе поверено изработването на прости предмети.

- Дъски за рязане на хляб ли?

- Все някой трябва да ги прави. При това, както трябва. Имаш достатъчно умения, за да не допуснеш настъпването на хаоса. Можеш да избереш някой от моите образци или сам да определиш дизайна. Ако предпочетеш второто, ще искам да видя проекта преди да се заемеш с работа.

Показах му проекта си. Проста дъска с осмоъгълна форма.

- Проста е, но е стилна, Лерис. Току-виж се окаже, че имаш бъдеще като мебелист.

От дъски за рязане на хляб преминах на други прости предмети: градински пейки за близката сладкарница и два прости библиотечни шкафа за училището. Не ми бе поверено обаче нищо, свързано с дърворезба, макар и да предприех опити в тази насока при изработването на мои собствени мебели. Вуйчо Сардит дори одобри дървеното кресло, което бях направил в собствената си стая, като добави, че то би украсило почти всеки дом.

- Почти всеки дом. Не е съвсем изпипано, особено що се отнася до сглобките, но като цяло не е лошо.

Това бе единственото подобие на похвала, което получих от вуйчо Сардит.

Все още обаче продължаваше да ми е скучно, макар и да не престанах да усвоявам занаята.

- Лерис!

Тонът на вуйчо Сардит бе недвусмислен. Бях направил нещо, заслужаващо укор. Не исках да разбера какво.

Тъкмо се миех и както винаги, бях намокрил целия каменен умивалник; но пък слънцето вече грееше силно и умивалникът щеше скоро да изсъхне, дори и леля ми случайно да забравеше да го подсуши и излъска с парцал броени минути след завръщането ми в работилницата.

- Лерис!

Леля Елизабет имаше грижата всичко непрестанно да блести от чистота. И каменният умивалник, и тенджерите, и сивите каменни плочи, с които бе застлан подът. Това не ме изненадваше, тъй като всеки домопритежател в родния ми град Уондърноу проявяваше същото престараване. Баща ми и леля ми Елизабет бяха домопритежатели, докато майка ми и вуйчо Сардит бяха занаятчии. Същото се получаваше и при други семейства, или поне така си мислех.

- Лерис! Ела тук, младежо! Ела тук веднага!

Никак не ми се искаше да се връщам в работилницата, обаче нямаше как да избягам.

- Идвам, вуйчо Сардит, идвам.

Бе застанал пред входа и ме гледаше намръщено. Това му изражение бе нещо обичайно, за разлика от тона. Нещо в стомаха ми се сви. Какво бях объркал?

- Ела тук.

Вуйчо ми посочи с огромната си лапа инкрустираната дъска за маса върху тезгяха.

- Я огледай това. Огледай го отблизо - каза съвсем тихо.

Започнах да гледам, но очевидно не успях да видя това, което искаше да видя.

- Не виждаш ли?

- Какво?

- Я погледни сглобките.

Наведох се над дъската и проследих движението на пръста му. Сглобките бяха точно така, както ми беше казал, с отчитане на посоката на шарките на дървесината.

- Ами при тази шарка...

- А бе, Лерис, не виждаш ли какво ти показвам? Я виж тук. Има луфт.

Въпросният луфт бе триппъти по-тънък от косъм и можеше да се премахне само с леко минаване с гласпапир. Никой нямаше да го забележи. Никой, с изключение на вуйчо Сардит и може би и на доставчика на мебели за императора на Хамор.

- Лерис, преди всичко, дървото не трябва да се насилва. Това сто пъти съм ти го казвал, ама ти не ме слушаш. Истинският мебелист помага на дървото, а не го насилва, не работи срещу него.

Не казах нищо. Какво можех да му кажа?

Вуйчо Сардит въздъхна.

- Хайде да се прибираме, Лерис, че ни предстои разговор.

Тази перспектива ме зарадва още по-малко, обаче последвах примера му - свалих кожената си престилка и започнах да подреждам инструментите.

Излязохме от работилницата, прекосихме покрития с гладки каменни плочи двор и влязохме в стаята, която леля Елизабет наричаше гостна. Веднъж я попитах защо я нарича така и в отговор тя се усмихна и каза, че просто така й хрумнало.

На масата имаше поднос с две запотени чаши, няколко филии току-що изпечен хляб, сирене и нарязани ябълки. Уханието на пресен хляб изпълваше малката стая.

Вуйчо Сардит седна на стола до кухненската врата. Седнах на другия. Този поднос ме смути. Много ме смути.

Нечии тихи стъпки ме накараха да се извърна. Вуйчо Сардит остави чашата си, пълна с леденостуден плодов пунш, и кимна на леля Елизабет. Тя приличаше на татко: светлокожа, с коса с пясъчен цвят, стройна и висока. Вуйчо Сардит бе по-нисък от нея и жилав. Косата му бе прошарена и имаше къса брада. И двамата ме гледаха виновно.

- Позна, Лерис, и двамата се чувствуваме виновни пред теб. Може би защото си син на Гунар - каза леля Елизабет.

- Това обаче не променя нищо - добави вуйчо Сардит. - Решенията, които ти предстои да вземеш, нямат връзка с това дали си наш племенник, или не.

Отпих глътка пунш, за да си спестя възможна реплика. Давах си сметка, че леля Елизабет ще отгатне тази малка хитрина. Винаги ги отгатваше. Баща ми също.

- Ти си хапни, а аз ще ти обясня някои работи. Леля ти ще ме допълни, ако пропусна нещо - каза чичо. Взе си резен сирене и филия хляб и бавно почна да дъвче. После отпи от пунша и почна:

- Магистър Кервин сигурно ти е обяснил, както някога обясни на мен, че един майстор, който обучава чирак, има задължението да прецени доколко този чирак е пригоден някой ден да упражнява занаята.

И аз си взех хляб и сирене. Естествено, че майсторът отговаря за чирака.

- Това обаче, което не ти е казвал, а и на мен не го каза, е, че майсторът трябва също така да прецени дали някой чирак въобще ще го бива за упражняването на занаят, или ще трябва да се пренасочи към приключение или изгнание.

- Изгнание?

- Виж какво, Лерис - обади се леля Елизабет. - В Реклюс няма място за неизбистрена неудовлетвореност. Достатъчно е само един човек да изпитва скука или нежелание да се труди всеотдайно и да се съсредоточи върху работата си, и хаосът веднага ще дойде. Заради това, Лерис, пред теб възниква следният въпрос: ще се съгласиш ли да започнеш обучение за обезопасител, или ще предпочетеш изгнание за вечни времена?

- Защо? Само задето ми е скучно? Само задето не съм наместил както трябва една дъсчица? Само заради това ще ми се остави избор единствено между приключението и изгнанието?

- Не. Работата е там, че при теб скуката е свидетелство за нещо по-дълбоко, за безразличие към резултата от труда ти. Недоизпипаната работа, ако е дело на човек, който полага максимум старание, не крие опасности. Мърлявата работа не е опасна, когато е дело на човек, изпитващ искрен стремеж към постигане на съвършенство. Разбира се, когато тя не застрашава човешки живот - побърза да добави леля Елизабет. Очите й бяха изпълнени с плам. Стори ми се, че е станала някак си по-висока.

Отместих поглед встрани.

- Ти можеш ли искрено да заявиш, че си се стремил към съвършенство в занаята, и при това си бил щастлив? - попита вуйчо Сардит.

- Не - отвърнах. Не умеех да лъжа. Пък и леля Елизабет щеше да ме усети.

Взех си още една филия и резен сирене. Не си спомнях кога съм изял първите, но очевидно го бях направил. Отпих съвсем малко пунш, колкото да си навлажня устата. И без пунша усещах хладина в стомаха.

- И сега какво? - попитах преди да отхапя от филията.

- Ако решиш да се подготвиш за обезопасител, господарите ще имат грижата да те обучат колкото време намерят за необходимо. След обучението няма да можеш да се завърнеш, преди да си изпълнил задачата, която ти възложат. Ако пък предпочетеш изгнанието, ще трябва да се махнеш оттук. Няма да можеш да се завърнеш без разрешение на господарите. Е, понякога са давали такива разрешения, но това се е случвало рядко.

- И всичко това само задето ми е скучно? Само, задето съм млад и още не съм решил с какво да се занимавам? Само задето дърводелското ми умение не е съвършено?

- Това няма нищо общо с младостта ти - въздъхна леля Елизабет. - През изминалата година господарите изпратиха в изгнание петима чираци, два пъти по-възрастни от теб, а повече от десетина души над тридесет и четиридесет години се видяха принудени да изберат приключението.

- Сериозно ли говориш?

- Да.

И така ми бе ясно, че говори сериозно. Вуйчо Сардит, независимо от приказките му, не ми бе обяснил и дума. Изпитах странно усещане. Стори ми се, че леля Елизабет не е само домопритежател.

- И къде да вървя?

- Сигурен ли си в избора си? - попита вуйчо Сардит с пълна уста.

- Че какъв избор имам? Или ще ме натоварят на кораб и ще ме захвърлят някъде в изгнание, без дори да имам представа къде, или ще трябва да се опитам да науча нещо, което поне ще ми даде някаква възможност да взимам решения.

- Според мен изборът ти е правилен - каза леля Елизабет. - Нещата обаче съвсем не са толкова прости.

Доядох хляба и сиренето в напрегната обстановка и се прибрах в стаята над работилницата да си приготвям багажа. Вуйчо Сардит каза, че ще пази стола и няколкото други неща, които бях изработил, до завръщането ми.

Не спомена, че малцина обезопасители се завръщаха от приключението. Не го споменах и аз.

Както и много други неща в Реклюс, преобразуването ми от чирак в ученик обезопасител стана внезапно. Поне така ми се стори.

През няколкото дни, последвали мъчителния и сериозен разговор с леля Елизабет и вуйчо Сардит, продължих да помагам в работилницата. Той вече не ми нареждаше да се занимавам с грубата обработка на дъски и первази, а ме молеше да го направя, сякаш му правех услуга. Колдар просто клатеше глава, сякаш се бях побъркал.

Клатеше я толкова убедително, че започнах да се замислям дали няма някакво основание за това.

Вуйчо Сардит пък недоволствуваше ту от два не напълно съвпадащи си елемента, ту от открито цветово несъответствие. Понякога заделяше дълго време за преправянето на детайл, който никой нямаше да види, тъй като бе от долната страна на масата.

Тъкмо в подобни моменти осъзнавах истинската причина, поради която нямаше как да продължа чиракуването си при него - досадното изискване за абсолютно съвършенство. В живота си все щях да намеря някакво по-интересно занимание от търсенето на пълно съответствие между сглобките на маса или шкаф.

Подобно занимание вероятно устройваше Колдар. Навярно бе и преграда пред хаоса. Бе обаче скучно.

Може би направата на мебели бе за предпочитане пред грънчарството. Погледнати обаче отблизо, бяха еднакво скучни.

Въобще не се смутих, когато след няколко дни леля Елизабет ми каза да си приготвя багажа.

- Защо?

- Защото започва подготовката за приключението ти, естествено. Да не би сериозно да мислиш, че господарите просто ей така ще ти дадат тояга, карта и суха храна и ще те натоварят на някой кораб?

Бях допускал и такъв вариант, но бързо се отказах от него след разговора с леля си.

- Нима няма да ми позволят да се сбогувам със семейството си?

- Разбира се, че ще имаш такава възможност. Не сме варвари, Лерис. Те и без това те очакват от известно време, а ти вече не си чирак. Как ще разполагаш с времето си е твоя работа. Знай само, че господарите задължиха теб и неколцина други да се явите вдругиден в Нилан.

- Нилан не е близо - подхвърлих с надеждата леля Елизабет да поясни, че господарите ще ми осигурят транспорт. Разполагах с няколко сребърни монети, но не ми се искаше да ги харча за пътуване. За Нилан трябваше да се пътува пешком цял ден, че и повече.

- Вярно е, Лерис. Да не би обаче да си очаквал господарите да дойдат да те вземат?

Точно за такова нещо не се бях замислял.

Леля Елизабет се усмихна и отметна глава, сякаш за да ме подсети с този жест, че времето тече бързо. То наистина течеше бързо. Значи, ако трябваше да бъда в Нилан утре вечер...

Сетих се нещо.

- Каза "другиден". Кога обаче по-точно?

- Не по-късно от пладне, макар че не вярвам да ти направят бележка, ако мъничко закъснееш

Усмивката на леля бе сърдечна, както винаги, а слънцето, греещо зад пясъчната й коса, й придаваше вид... как да го кажа? Така или иначе, у мен се закрепи убеждението, че тя е нещо повече от това, за което я смятах дотогава. Защо, не мога да обясня. Така както не мога да обясня защо дърводелството ми се стори изключително скучно занимание.

- В такъв случай ще е добре да тръгна по-скоро - казах. - Утре ще трябва да ставам рано, а и ще ме чака дълъг път.

- Прав си. Приготвила съм кекс за родителите ти, ако си решил да се отбиеш при тях. А при леглото ти съм оставила ботуши и едни панталони и наметало.

Трогнах се. За ботуши не бях мислил. Колкото до облеклото, грубите ми дрехи на чирак щяха да бъдат подходящи за път.

- Благодаря. Ще отида да се сбогувам с вуйчо Сардит.

- Той е в работилницата.

Когато се прибрах в стаята си, открих, че дрехите ми са увити във вързоп. До него бяха оставени не само други дрехи и ботуши, но и походна тояга, направена от най-тежкото, най-черно и най-гладко дърво, което можете да си представите. Тоягата почти не бе украсена, но веднага разбрах, че вуйчо Сардит е загубил месеци, докато подбере и обработи дървото и го закали в желязна баня. Двата края на тоягата бяха укрепени с черна стомана, така плътно прилепена за дървото, че в полумрака стаята едва се забелязваше.

Взех тоягата. Беше много удобна. Беше дълга точно колкото бях висок.

Потърсих с поглед старата брезентова чанта, в която някога бях донесъл дрехите си. Повечето отдавна бяха изхвърлени или раздадени, тъй като през последните две години не само бях порасъл, но и бях заякнал благодарение на заниманията си. Ако някой ви каже, че мебелиерството не е така изтощително като грубата дърводелска работа, не му вярвайте. То е още по-изтощително от нея, а пък като усвояваш занаята при човек като вуйчо Сардит, напрягаш и мислите си.

Последната вещ, оставена за мен, бе чанта. По-точно раница. Не бе красива. Не бе дори и кожена, но за сметка на това бе направена от най-здравата и плътна тъкан, каквато бях виждал. Кафява тъкан, накисната в нещо, което очевидно я правеше водонепроницаема. Продължавах да умувам дали леля Елизабет и вуйчо Сардит изпитват някаква вина заради това, че не бях оправдал очакванията им. Тоягата и раницата сами по себе си бяха великолепни подаръци, а дрехите, макар и тъмнокафяви, изглеждаха също направени от качествена и трайна тъкан.

И това не бе всичко. В раницата имаше малка кесия. Към нея бе прикрепена бележка.

"Това е възнаграждението за чиракуването ти. Постарай се да не го харчиш преди да си напуснал Реклюс". Преброих двадесет медни монети, двадесет сребърни и десет златни. Невероятно много пари, по моите представи. Нямаше да ги харча - нали не знаех какво ми предстои.

Отново стиснах тоягата и прокарах пръсти по нея. Огледах я още веднъж и се опитах да разбера как металните накрайници са закрепени така, че едва се забелязват.

Леля и вуйчо или родителите ми, въобще, този, който ме изпращаше на път, очевидно искаше да разполагам с най-доброто възможно снаряжение. От скучните уроци на магистър Кервин си спомних, че на обезопасителите е разрешено да се отправят на път единствено с малко пари, два ката дрехи, ботуши, тояга, чанта и храна за няколко дни.

Разбира се, ако решиш да се завърнеш след година или малко повече и господарите са съгласни с това, можеш да докараш цял кораб, стига да не е откраднат или придобит по нечестен начин. Господарите обаче не позволяваха да се завръщат хора, препитаващи се с кражба.

Поклатих глава, оставих тоягата и се сетих, че времето тече. В раницата имаше още един кат дрехи и обувки, леки като пантофи.

Съблякох се до кръста и отидох да се измия, преди да облека новите дрехи. Вуйчо Сардит мърмореше нещо под нос, докато приключваше обработката на една дъска, и не вдигна поглед от нея. Колдар бе отишъл в дъскорезницата за червен дъб, необходим му за поправка на обгорелите маси от странноприемницата на Поланк.

Вуйчо и леля бяха възприели пожара като нещо съвсем очаквано, едва ли не предопределено още в деня, когато Нир Поланк бе поел странноприемницата от болния си баща.

- Някои виждат зор, докато се научат - бе казал вуйчо.

- Някои така и не успяват... - бе отговорила леля. И двамата обаче не пожелаха да обсъждат случилото се в мое присъствие.

До умивалника имаше суха кърпа и след като се умих със студената вода, се избърсах. Не взех душ. Да се плакнеш с хладка вода зад каменната стена на двора не бе особено удоволствие. Още по-малко удоволствие бе измиването и подсушаването на камъните. Леля Елизабет, също като баща ми, държеше на абсолютната чистота. Никога не сядахме на масата, без да сме се измили. Като малък нерядко бивах лишаван от вечеря, задето не съм си измил ръцете.

Леля ми и баща ми взимаха ежедневно душ, дори през зимата. Същото правеха и майка ми и вуйчо Сардит, макар че той понякога пропускаше душа в дните, когато леля Елизабет гостуваше на приятели.

Сгънах грижливо кърпата и я оставих до умивалника.

- Готов ли си?

Вуйчо бе застанал до вратата с парцал в ръка.

- Да, вуйчо... Много съм ти благодарен за всичко. Съжялявам, но изглежда, че просто не притежавам способността за съсредоточаване, необходима за един майстор.

- Лерис, ти се задържа при мен по-дълго от други чираци. Можеше и да си намериш работа при някого. Това обаче нямаше да е справедливо, нали?

Извисяваше се на три стъпала над мен. Погледнах го. Стори ми се, че му е мъчно, задето си тръгвам.

- Прав си. Вероятно всеки ден щеше да ми става все по-скучно. Не мога да си обясня защо.

- Защо ли? Защото си като баща си... и като леля си... Това ви е в кръвта.

- Но... те изглеждат съвсем щастливи хора...

- Да... Сега...

Не знаех какво да кажа.

- Тръгвай на път, момче. И не забравяй: винаги можеш да се върнеш, след като разбереш кой си.

Вуйчо се върна в работилницата и се зае отново с излъскването на и без това сияещата и блестяща дъска.

Внезапно ми се стори, че много неща бяха останали недоизказани, несподелени. Никой обаче не ми обясни защо.

Реших, че това не е справедливо. Сякаш нямаше да разбера нищо, ако преди това не си рискувам живота в Тъмните блата на Кандар или в империята Хамор. Значи едва след това всичко щеше да е както трябва, всичко щеше да е наред.

А и родителите ми през това време така и не дойдоха да ме посетят. Виждахме се само когато им гостувах по време на Големите празници, и когато идваха на гости при леля и вуйчо.

В спалнята за чираци, която вече не ми принадлежеше, се преоблякох в новите дрехи, без да се замислям дали са ми удобни, и обух ботушите. Сгънах наметалото и го прибрах. Прибрах и старите си дрехи. Можех да ги оставя у дома, ако това бе наистина мой дом. Новите дрехи, раницата и тоягата бяха неща, които наистина щяха да ми свършат работа.

Огледах още веднъж стаята и се замислих за съдбата на стола, който бях направил. И за инструментите си. Какво щеше да стане с тях? Вуйчо Сардит бе казал, че ще има грижата за тях, но не уточни как.

Открих го в работилницата. Бе застанал пред сандък, който дотогава не бях виждал.

- Реших да прибера инструментите ти в този сандък, Лерис, докато... докато...

- Много ти благодаря, вуйчо. Ще можеш ли да прибереш някъде и стола?

- Мислех да го оставя тук, но ако искаш, мога да го отнеса в дома на родителите ти.

Не знам защо, но бях решил, че на стола не му е мястото в дома, където бях израснал.

- Оставам на теб да решиш - отвърнах. Така или иначе, столът доста време нямаше да ми трябва.

- Ние ще имаме грижата за него. Ти обаче се грижи за себе си, за да можеш да си го прибереш.

Помълчахме известно време. Имахме да си казваме много неща, но не си казахме нищо. Накрая се изкашлях и казах:

- Вуйчо, от мен не излезе дърводелец, но научих много неща от теб.

- Надявам се да е така, момчето ми, и наученото да ти е от полза.

Разделих се с него. Той почна да слага инструментите ми в сандъка.

Леля Елизабет ме очакваше пред входа на кухнята с два пакета.

- В по-големия са кексовете. В малкия съм ти сложила храна за из път.

Свалих раницата и прибрах в нея храната за из път. Пакета с кексовете прикрепих върху нея. Не бяха тежки. Времето бе облачно, но облаците бяха от тези, които само поддържат хладина, без да се изливат в дъжд. В началото на лятото фермерите се радваха на влагата, но се надявах да не бия път до Нилан, мокрен от дъжд. Опасявах се, че може да ми се наложи да пътувам в дъждовно време.

- А това е за теб.

Леля ми поднесе чиния с две грамадни палачинки. Едната беше с плънка от пилешко месо, а другата с ягодово сладко.

- Ако искаш да стигнеш у вас преди вечеря, добре ще е да тръгнеш веднага.

- За вечеря ли?

- Сигурна съм, че баща ти ще приготви нещо специално.

Не й отговорих, нито я попитах откъде може да знае, че баща ми ще приготви някаква специална вечеря. Първо, защото нямаше как да знае, и второ, защото бях започнал да ям с настървение палачинката с пилешко. Докато си мислех за пътуването до Нилан, бях забравил колко съм изгладнял. Когато човек избира приключението, трябва да се подчинява на правилата, наложени от господарите, включително и да спазва постановените от тях срокове.

Изпих голяма чаша леденостудена вода и се заех с втората палачинка.

- Не яж толкова бързо, Лерис. Имаш достатъчно време.

Задъвках по-бавно и погълнах сладката палачинка на цели четири залъка. След това пак пих вода.

- Хареса ли тоягата? Вуйчо ти искаше да имаш най-добрата...

Вдигнах тоягата.

- Вече я възприемам като част от себе си.

Леля се усмихна.

- Би трябвало да ти е от полза. Особено ако се вслушаш в думите на господарите и действуваш съобразно чувствата си... съобразно истинските си чувства.

- Е, време е да тръгвам.

- Пази се, Лерис.

Не ми даде други съвети и това бе добре, защото не бях в настроение да слушам съвети.

Докато вървях по пътеката, направена от изравнени и грижливо подредени сиви камъни, имах усещането, че леля и вуйчо наблюдават всяка моя стъпка. Когато се извърнах обаче, не ги видях, нито при вратата, нито на прозореца. Реших да не оглеждам останалата част от Матра. Не спрях нито при странноприемницата, където Колдар навярно вече бе занесъл материала, взет от дъскорезницата, нито на пазарния площад, където бях продал дъските за рязане на хляб. За една от тях бях успял да получа цели четири медни монети.

Колкото до пътя, безупречно павиран с камъни, и сега, когато бях обут с ботуши, ми се стори не по-малко твърд от деня, когато бях дошъл в Матра по сандали.

Пристигнах у дома, ако все можеше да възприемам Уондърноу за дом, много преди вечеря. Леля Елизабет бе познала. Усетих миризмата на печена патица още преди краката ми да докоснат каменната пътека, досущ като тази, която свързваше улицата с дома на вуйчо Сардит. Матра и Уондърноу много си приличаха. Различаваха се по развитите в тях занаяти, а освен това в Уондърноу имаше две странноприемници. Там се намираше и Институтът, в който понякога баща ми обсъждаше философските си възгледи с други домопритежатели или дори с господари, отбили се в Реклюс, нещо, което ставаше много рядко. В Уондърноу обаче никога не се случваше нищо интересно. Поне не можех да си спомня да се е случвало нещо интересно.

Родителите ми бяха седнали на широката открита тераса в източната част на къщата, място, което бе винаги прохладно в летните следобеди. Каменните стъпала, които водеха към нея, бяха така заоблени, както ги бях оставил. Нямаха остри ръбове, като току-що изсечени гранитни стъпала, нито пък бяха изтъркани от много крака, като древните стъпала на храма.

- Очаквахме те, Лерис - каза баща ми. Гласът му не бе особено радушен.

- Радвам се да те видя - усмихна се мама. Бе искрена.

- И аз се радвам, че съм тук, пък макар и само за една нощ - отвърнах и с почуда установих, че и аз съм искрен.

- Подай ми раницата и тоягата - виждам, че е работа на Сардит - и седни. Все още ли обичаш ягоди?

Кимнах утвърдително, докато свалях раницата от гърба си. Баща ми я остави внимателно до ниската маса.

- Да не забравя, пакетът върху раницата е за вас. Кексове от леля Елизабет.

И двамата се засмяха.

- Добре че не сме близки съседи, като знам колко хубаво готви...

Мама само поклати глава и продължи да се усмихва.

Не знам защо, но изглеждаха по-стари. Косата на баща ми не бе оредяла и бе запазила пясъчния си цвят, но в ъглите на очите му се бяха появили бръчки. Лицето му бе все още гладко и имаше малка следа от порязване. За разлика от повечето мъже в Реклюс, той не носеше нито брада, нито мустаци. Харесвах това. Макар и да можех да си пусна брада, последвах примера му. Не от подражание, а съзнателно. Докато работех, много се потях, и установих, че брадата, дори и къса, отваря повече работа от бръсненето.

Татко бе облечен с риза с къси ръкави и отворена яка и ръцете му бяха мускулести и яки, както винаги. Купчината дърва за горене зад дома навярно бе три пъти по-голяма от необходимото. Татко смяташе, че сеченето на дърва с брадва е не само необходимост, но и здравословно физическо упражнение.

Ъгловатото лице на майка ми изглеждаше по-ъгловато от преди, а косата й бе късо подстригана. Винаги бе късо подстригана и не вярвах, че някога ще си промени прическата. Късата коса изискваше по-малко грижи. И тя бе облечена в бледосиня блуза с къси ръкави и с тъмносини панталони. В общи линии дрехите й наподобяваха тези, които носеше баща ми. Бе облечена така не за да му подражава, а защото бе безразлична към облеклото. Татко шиеше и нейните, и моите дрехи, като изключим облеклото за празнични случаи.

Шивашките му занимания ме развеселяваха. Не позволяваше на никого да го наблюдава, докато работи. Взимаше ни мерките и понякога се разхождаше с наполовина ушити дрехи в ръка, но ги довършваше без свидетели. Когато бях малък, мислех, че ги прави някой друг. С времето обаче установих, че той разбира от дрехи. Че разбира прекалено много, за да не ги шие сам. Трудно бе да не повярваш в това, когато видиш как баща ти изчезва в работилницата си с парчета кожа и плат и се връща с готови дрехи. Особено когато работилницата му има само една врата. Като любопитно малко момче се опитах да разбера дали в нея няма таен изход. Нямаше, разбира се.

Докато се бях унесъл в спомени, майка ми наля голяма чаша ягодов сок. Татко взе пакета с кекса и изчезна в кухнята.

- Жалко, че утре трябва да си в Нилан - каза мама, докато се намествах в един от столовете до нея. Краката ме боляха. Знаех, че няма как да не ме заболят, щом съм с нови ботуши. Така или иначе, исках краката ми да привикнат към ботушите колкото се може по-скоро.

- Не знаех, че всичко ще стане толкова бързо.

- Понякога става бързо. Друг път се чака цели седмици - каза баща ми. Както винаги, не успях да разбера кога се е върнал. Винаги се придвижваше тихо, като сянка.

- Колко души ще има там?

- Зависи. Би могло да има не повече от четирима кандидати за обезопасители. Никога не са повече от дванадесет. Ще отпаднат поне двама преди одобрението на господарите да приключи.

- Ще отпаднат ли? - попитах. Тази дума не ми хареса.

Татко повдигна рамене.

- Някои хора решават, че изгнанието в крайна сметка е за предпочитане пред послушанието спрямо господарите. Други пък предпочитат да се завърнат у дома.

- Това позволено ли е?

- Стига да успеят да убедят господарите... Имало е и такива случаи.

Сиреч не особено често, реших.

- А ако не успеят?

- Ако не успеят, продължават обучението си или избират изгнанието.

Останах с чувството, че никой не може да напусне Реклюс или да се втурне в приключение без разрешението на господарите.

Преди да задам друг въпрос, отпих няколко големи глътки от чашата, после опитах кекса, който татко бе нарязал. Мама също хапна, повече от обичайното за нея преди вечеря.

- Какво представляват господарите? - попитах. Бях задавал този въпрос и преди, десетки пъти на десетки хора. Обичайният отговор бе: "Господарите са господари, на които е възложено опазването на остров Реклюс и на Господството на Реда".

Баща ми и майка ми обаче се спогледаха. После отместиха погледи към мен.

- Отговорът едва ли...

- С други думи, няма да ми отговорите?

- Ще ти отговоря, доколкото ми е по силите. Не съм сигурен обаче дали ще харесаш или изобщо ще разбереш отговора - отвърна татко и подпря брадичката си с ръка. Обикновено избираше тази поза, когато търсеше най-подходящите думи да съобщи нещо неприятно.

- Опитай.

Той пренебрегна тази моя реплика и очите му за миг се замъглиха, сякаш наблюдаваше някакъв далечен свят.

Използувах паузата, за да допия ягодовия сок.

Майка ми напълни повторно чашата. Татко все още продължаваше да мълчи. Най-сетне се изкашля и каза:

- Да... Сигурно си спомняш какво ти е казвал магистър Кервин... Че господарите стоят между Реклюс и хаоса, защото са защитници на реда.

Започнах да тропам с пръсти по пълната чаша.

- Повярвай ми... Това е трудно...

Колко трудно? Всеки играе някаква роля в живота. Включително и господарите. Или управляваха Реклюс, или не го управляваха.

- Може би ще трябва да се върна към самото начало, за да ти стане по-ясно...

Не изскърцах със зъби единствено защото си давах сметка, че не се опитва да увърта. И все пак все още не можех да разбера защо е толкова трудно да се обясни кой какво и как управлява.

- Всъщност става дума за изначален конфликт между реда и хаоса. Ако трябва да го кажа по-опростено - между доброто и злото. И пак не съм съвсем точен, защото хаосът и редът сами по себе си нямат нравствена съставка. Което е по-важно, някои съставки на реда могат да бъдат използувани за злото, а някои съставки на хаоса в защита на доброто. Почти няма хора, посветили се на хаоса, които да се съхранят като защитници на доброто. Човек, посветил се на доброто, намира хаоса за отблъскващ, освен в най-незначителните му прояви. Това е важно да се знае, защото човек, посветил се на реда заради самия ред, а не заради защитата на доброто, може да бъде покварен, макар и да изглежда порядъчен във всички отношения...

Любопитството ми, което бе започнало да се бори с досадата, бързо загуби позиции.

- Виждам, Лерис, че ти доскуча да ме слушаш. Обяснението ми май стана много дълго. И все пак опитай се да запомниш началото му.

Майка ми най-сетне го прекъсна.

- Ще се опитам да ти обясня аз, Лерис. За да станеш грънчар, трябва да притежаваш умения. Грънчарят може да използува тези си умения, за да направи съдове. Тези съдове могат да бъдат използувани за добри или за зли цели. Повечето грънчарски съдове се използуват за цели, които нямат особена връзка нито с доброто, нито със злото. Повечето хора смятат, че една красива и добре направена ваза трудно може да бъде използувана за зли дела. От друга страна, много е по-лесно да използуваш за зли дела нещо, сътворено от хаоса и безредието.

Това ми прозвуча по-смислено.

- Каква връзка има всичко това с господарите?

- Ето, на този въпрос е трудно да се отговори - каза баща ми. - По-добре ще е да продължим разговора на масата, защото патицата е почти готова. Господарите имат грижата всички неща в Реклюс да са това, което изглеждат. Освен това са длъжни да изкореняват нашата самоизмама и да осигуряват физическата ни отбрана, опазваща ни от Външните кралства.

- Физическа отбрана ли? Магистър Кервин каза, че Реклюс не разполага нито с армия, нито с флот. Разполага единствено с Братството на господарите.

- Лерис, след време ще разбереш, че думите не само разкриват, но и укриват много неща. Измий се и ще се опитаме да открием отговора на остатъка от въпроса по време на вечеря. Вечерята е твърде хубава, за да ни чака.

Тъй като не знаех кога отново ще ми се удаде възможност да ям печена патица, отидох при умивалника, за да измия праха от лицето си и мръсотията от ръцете си. Реших да формулирам въпросите си по-ясно.

Патицата ухаеше чудесно. Реших да оставя въпросите си за след яденето. Опитах още една палачинка, притоплена във фурната, както и нарязани зелени круши с подправки и малко салата. Патицата бе сочна, но не и мазна. Татко бе един от малкото готвачи на света, които успяваха да изпекат патица така, че да не се усеща тлъстината й. Бях опитвал гозбите на много готвачи, така че можех да оценя това.

Реших, че ще е добре да позабавя донякъде темпото на поглъщане на вечерята, и отпих малко студена вода, току-що извадена от кладенеца.

- А що се отнася до господарите... Магистър Кервин да не би да ни е заблуждавал? Господарите да не би да имат поведението, присъщо на армиите на Външните кралства? Това не е ли форма на хаос?

- И да, и не - това е моят отговор на първия ти въпрос. На втория отговарям отрицателно. Колкото до третия въпрос, отговорът ми е положителен, макар че определено би ставало дума за нещо, причинено неволно...

- Но...

- Кервин ви е оставял да мислите каквото си искате, което е своеобразна измама, особено когато става дума за пъргави умове като твоя. - Татко вдигна чашата си и отпи глътка вино.

Не обичах вино. Предпочитах студената вода.

Мама едва-едва хапваше от патицата.

- На някои от господарите се налага да се занимават непрестанно с Външните кралства и да се борят с хаоса ежедневно. Рядко ги виждаме, но именно на тях казват Братството. Облечени са в лилави и в черни одежди. Има господари, които са облечени в черно, докато изпълняват официалните си функции, но ползуват всякакво друго облекло през останалото време. Има и други господари, които тепърва ще опознаеш. Всяка група изпълнява специфични функции, но общо взето цялата им дейност се свежда до усилия за внасяне на максимален разумен ред в Реклюс. Помниш ли хлебаря Олдам?

Кимнах уморено.

- Кой го отвлече?

- Господарите.

- Какво са му направили?

- Предполагам, че са го захвърлили някъде из Външните блата. Или са го убили.

- Знаеш ли какво направи той?

Отпих остатъка от водата в чашата, преди да отговоря.

- Има ли значение какво е направил? Господарите са могъщи. Особено тайните господари.

- Тайни господари ли? - попита мама.

- Тези, за които никой нищо не знае. Иначе откъде ще имат информация за хора като хлебаря?

- Да разбирам ли, че не вярваш в магията, Лерис? - попита баща ми.

- Как мога да вярвам или да не вярвам? Практикуването на магия, водеща до хаос, е забранено. А и не съм виждал нищо, окачествявано като добра магия, което да не може да бъде обяснено със случайността или с упорития труд.

Майка ми се усмихна. Усмивката й бе странна, почти кисела.

- Какво искаше да кажеш? Защо спомена хлебаря? Защо случилото се с него да е важно? Или просто искаш да ми кажеш за хиляден път, че господарите контролират Реклюс?

Бях изнервен. Не по-малко изнервен отколкото през дните, когато се подготвях за чиракуване.

- Не знам, Лерис. Може би просто трябва да се знае, че делата на господарите засягат всичко, което се случва в Реклюс. Колкото до хлебаря, той е жив и здрав и се радва на благополучие в Хамор. Може би това доказва, че господарите не са нито жестоки, нито отмъстителни, а просто се грижат за нас.

- В такъв случай защо са толкова потайни? - попитах. Бях започнал да съжалявам, че въобще започнах този разговор. Родителите ми въобще не се бяха променили. Все още продължаваха да увъртат и да говорят с полунамеци, а не открито

- Не съм сигурен дали ми е по силите да отговоря на този въпрос - въздъхна татко.

Не бе отговорил на този ми въпрос и преди.

- Сине, точно сега не можем да ти кажем всичко - обади се мама. - Искаш обяснения, които могат да бъдат разбрани само от хора с житейски опит, какъвто ти не притежаваш.

- Това означава, че сте решили да не ми обясните нищо.

- Почакай. Ти ме попита за отбраната - каза баща ми. - На този въпрос мога да отговоря.

Не реагирах на думите му и си взех още едно парче патица.

- Братството наистина действува като наша армия. А и като наш флот. В качеството си на обезопасител ти би могъл да служиш като граничар на Братството, стига господарите да те одобрят. Те са непрестанно на пост и ни опазват от магията, пораждаща хаос, дори и в много прикрити форми, както бе в случая с хлебаря. На братството са подчинени и моряците, които не само ловят риба, но и наблюдават крайбрежните води. На всеки плавателен съд със знамето на Реклюс има член на Братството, както и младши господар.

- Колко са?

- Достатъчно са - отвърна баща ми. - Достатъчно са.

От тона му усетих, че повече от това няма да ми каже. Реших, че ще е глупаво през последната нощ у дома да разпаля повторно словесна битка, която само щеше да огорчи всички ни. Взех си още едно парче патица и намазах филия черен хляб с конфитюр от ягоди.

- Нови съседи имате ли? - попитах.

- Една млада двойка си строи къща на ливадата зад овощната градина на Лервин - отвърна майка ми. Усетих, че е облекчена от преминаването на темата за съседите.

Баща ми повдигна рамене и посегна към конфитюра.

Може би бяхме прекалено различни. Или прекалено много си приличахме.

Взех си още едно парче патица, вкусно като предишните. Лимонените сладкиши също не бяха лоши.

В общи линии така премина вечерта преди да тръгна за Нилан.

Вълшебството на Реклюс Кулите на залеза