Ченгета

1.

Докато шофираше по „Мълхолънд драйв“ към „Къхюнга пас“, Бош започна да чува музиката. Тя долиташе до него на отделни струнни акорди и блуждаещи сола на медни инструменти, отекващи сред кафявите сухи летни хълмове и заглушавани от шума на уличното движение, който се разнасяше от холивудската скоростна магистрала. Беше му абсолютно непозната. Единственото, което знаеше, бе, че се е насочил към източника ѝ.

Когато видя паркираните отстрани на чакълената отбивка автомобили, той намали скоростта. Два детективски седана и патрулна кола. Бош спря своя каприс зад тях и излезе навън. На калника на патрулния автомобил се бе облегнал униформен полицай. Опъната от страничното огледало на патрула жълта найлонова лента за ограждане на место­престъпление пресичаше чакъления път и беше завързана за знака от другата му страна. Покритият с драсканици със спрей надпис с черни букви върху бял фон едва се четеше:

ПОЖАРНА ОХРАНА – ЛОС АНДЖЕЛИС

ПЛАНИНСКА ПОЖАРНА СЛУЖБА

ПЪТ ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!

Униформеното ченге, едър мъж с почервеняла от слънцето кожа и четинеста руса коса, се изправи при приближаването на Бош. Първото нещо освен ръста му, което Бош забеляза в него, беше палката. Тя бе закачена с халка за колана му и черната боя по края ѝ беше ожулена, така че отдолу се виждаше алуминиевата ѝ повърхност. Уличните бойци с гордост носеха очуканите си в схватки оръжия като знак, като недотам прикрито предупреждение. Това ченге бе луда глава. Нямаше никакво съмнение. Според табелката над джоба на гърдите му, полицаят се казваше Пауърс. Той погледна надолу към Бош през черните си очила, макар че вече доста се беше здрачило и оранжево-червените облаци на небето се отразяваха в огледалните им стъкла. Това бе един от онези залези, които напомняха на Бош за отблясъците от пожарите при безредиците, избухнали преди няколко години.

– Хари Бош – с нотка на изненада каза Пауърс. – Кога се върна обратно в отбора?

Бош го изгледа за миг, преди да отговори. Не го познаваше, но това не означаваше нищо. Историята му навярно знаеха всички ченгета в холивудския участък.

– Току-що – отвърна той.

Бош не понечи да се ръкува. Местопрестъпленията не бяха подходящо място за това.

– Първи случай след завръщането, а?

Бош извади цигара и я запали. Макар и пряко нарушение на политиката на управлението, това изобщо не го притесняваше.

– Нещо такова. – После промени темата. – Кой е там?

– Едгар и новата от Пасифик, неговото чернокожо момиче.

– Райдър.

– Няма значение.

Бош не каза нищо повече по въпроса. Разбираше какво се крие зад презрението в гласа на униформеното ченге. Нямаше никакво значение, че лично познава Кизмин Райдър като първокласен детектив. Това не би означавало нищо за Пауърс, дори да му го кажеше. Полицаят навярно виждаше единствената причина, поради която все още носеше синята униформа вместо златната детективска значка, във факта, че е бял мъж в епоха на стимулиране на жените и малцинствата. Това бе една от онези гноящи рани, в които е най-добре да не пъхаш пръст.

– Във всеки случай ми казаха да пусна автомобила на Еми и Сид1, щом пристигнат. Предполагам, че вече са свършили с огледа, така че и ти можеш да минеш с колата, вместо да биеш път пеша.

На Бош му трябваше известно време, за да се сети, че Пауърс говори за патоанатома и за отделението за научни изследвания. Ченгето беше казало наименованията така, сякаш са двойка, поканена на пикник.

Той слезе от шосето, хвърли недопушената цигара и грижливо я угаси с подметка. Никак нямаше да е хубаво да започне първата задача след завръщането си в „Убийс­тва“ с подпалване на пожар.

– Ще походя – отвърна той. – Ами лейтенант Билетс?

– Още я няма.

Бош се върна при колата си и пъхна ръка през отворения прозорец, за да вземе куфарчето си. После отново се приближи до Пауърс.

– Ти ли го откри?

– Аз.

Пауърс очевидно беше горд от себе си.

– Как отвори автомобила?

– Имам шперц в колата. Отворих вратата, после и багажника.

– Защо?

– Заради смрадта. Беше очевидно.

– Сложи ли си ръкавици?

– Не. Нямах.

– Какво си пипал?

Пауърс трябваше да се замисли за миг, преди да отговори.

– Дръжките на вратата и багажника. Май само тях.

– Едгар или Райдър разпитваха ли те? Взеха ли ти писмени показания?

– Още не.

Бош кимна.

– Слушай, Пауърс, зная, че си адски горд от себе си, но следващия път не отваряй колата, става ли? На всички ни се иска да сме детективи, но не всички сме такива. Точно това е начинът да прецакаш едно местопрестъпление. И ми се струва, че ти го знаеш.

Лицето на ченгето придоби тъмночервен цвят и челюстите му се стегнаха.

– Глей сега, Бош – рече той. – Единственото, което зная, е, че ако просто ви бях съобщил за подозрителна кола, която смърди, като че в багажника ѝ има труп, вие щяхте да си кажете: „К’во ли пък знае този Пауърс?“, и да го оставите там да си гние на слънце, докато от тъпото ви местопрестъпление не остане нищо.

– Това може да е вярно, но тогава ние щяхме да сме прецакали нещата, нали така? А сега ти ни прецакваш още преди да сме започнали.

Пауърс бе ядосан, но замълча. Бош изчака ответния удар, готов да продължи спора.

– А сега би ли повдигнал лентата, моля?

Ченгето се приближи до лентата. Беше на около трийсет и пет, предположи Бош, и явно дълго време бе упражнявал наперената походка на уличен ветеран. В Лос Анджелис това перчене се придобиваше бързо, както някога във Виетнам. Пауърс повдигна жълтата лента и Бош мина под нея.

– Внимавай да не се загубиш – каза му полицаят.

– Добро попадение, Пауърс. Тук ме уцели.

Пожарният път беше еднолентов и обрасъл от двете страни с храсти, които стигаха до кръста на Бош. Навсякъде по чакъла бяха пръснати боклуци и натрошени стъкла, оставени от нарушителите в отговор на знака в началото му. Пътят навярно бе любимото място за сред­нощни срещи на тийнейджърите от недалечния град.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше музиката. Но Бош все още не можеше да я разпознае. Около половин километър нататък той стигна до настлана с чакъл площадка, както предполагаше, отправна точка за пожарникарите, в случай че някъде из хълмовете избухне пожар. Днес тя щеше да играе ролята на местопрестъпление. Откъм отсрещната ѝ страна той видя бял ролс-ройс „Силвър клауд“. До колата бяха двамата му партньори, Райдър и Едгар. Жената скицираше местопрестъплението, докато Едгар мереше разстоянията и ѝ подвикваше данните. Той видя Бош и му махна с облечената си в латексова ръкавица ръка. После пусна рулетката в куфарчето си.

– Къде беше, Хари?

– Боядисвах – отвърна Бош, когато се приближи. – Трябваше да се измия и преоблека.

Той отиде до ръба на площадката и погледна надолу. Намираха се на скала, която се издигаше над задната част на „Холивуд боул“. Кръглият открит амфитеатър се намираше на не повече от половин километър долу вляво. И той беше източникът на музиката. Лосанджелиската филхармония. С този концерт в Деня на труда завършваше сезонът. Бош гледаше към шестнайсетте хиляди души, заели зрителските места от отсрещната страна на каньона.

– Божичко – високо рече той, замислен над проблема.

Едгар и Райдър се приближиха до него.

– С какво разполагаме? – попита Бош.

– С мъртвец в багажника – отвърна Райдър. – Бял мъж. Застрелян с пистолет. В общи линии огледът ни се изчерпва с това. Държахме капака на багажника затворен.

Бош се насочи към ролса, като заобиколи останките от старо огнище в центъра на площадката. Другите двама го последваха.

– Колата наред ли е? – попита Бош, когато се приближи до нея.

– Да, прегледахме я – отвърна Едгар. – Нищо особено. Отдолу малко е прокапало, но това като че е всичко. Най-чистото местопрестъпление, което виждам от известно време насам.

Джери Едгар, измъкнат от къщи като останалите от екипа, носеше дънки и бяла тениска. От лявата страна на гърдите му имаше нарисувана значка с думите „Отдел „Убийства“, Полицейско управление – Лос Анджелис“. Когато мина покрай Бош, Хари видя, че на гърба му пишеше: „Нашият ден започва, когато завършва вашият“. Тясната тениска рязко контрастираше на тъмната кожа на Едгар и разкриваше невероятно мускулестото му тяло, докато с атлетична грация се приближаваше до ролса. Бош бе работил с него без прекъсване шест години, но двамата никога не се бяха сближавали извън работа. Сега за първи път му дойде наум, че Едгар наистина е спортист, че сигурно редовно се упражняваше.

За Едгар беше необикновено да не носи някой от своите елегантни костюми „Нордстрьом“. Но Бош си помисли, че знае причината. Неофициалното му облекло отчасти гарантираше, че ще избегне мръсната работа – уведомяването на най-близките роднини.

Когато приближиха до ролса, те забавиха крачка, сякаш можеше да има нещо заразно. Колата бе паркирана със задния си край на юг и се виждаше от зрителите в горните редове на открития амфитеатър оттатък пътя. Бош отново се замисли за положението.

– Значи искаш да измъкнеш онзи тип оттам пред очите на всички тези хора? – попита той. – Имаш ли представа как ще отразят новината довечера по телевизията?

– Ами – отвърна Едгар, – мислехме си да оставим решението на теб, Хари. Ти си трети ранг.

– Да, така е – саркастично отвърна Бош. – Аз съм трети ранг.

Все още не можеше да свикне с мисълта, че изпълнява длъжността на така наречения ръководител екип. Бяха изтекли почти единайсет месеца, откакто официално бе разследвал убийство, та камо ли да оглавява екип от трима детективи. Когато след принудителното му напускане през януари се бе върнал на работа, го назначиха в „Грабежи“ в холивудския участък. Началничката на детективското бюро лейтенант Грейс Билетс му обясни, че назначението му е начин за постепенното му завръщане към детективската работа. Той разбираше, че това е лъжа и че са ѝ наредили да го назначи точно там, но прие понижението без да се оплаква. Знаеше, че в крайна сметка пак ще опрат до него.

След осем месеца прехвърляне на бумаги и от време на време по някой арест при опит за обир, Бош бе повикан в кабинета на началника и Билетс му каза, че предприема промени. Равнището на разкриваемост в „Убийства“ било спаднало до най-ниската си точка през цялото му съществуване. Разкривали се по-малко от половината убийства. Тя беше поела бюрото близо година преди това и макар да не искаше да го признае, резкият спад бе настъпил под нейно ръководство. Бош можеше да ѝ каже, че това отчасти се дължи на факта, че не прави същите статистически фокуси като предшественика ѝ, Харви Паундс, който винаги бе намирал начин да надуе равнището на разкриваемост, но си премълча. Вместо това тихо я изслуша, докато Билетс му излагаше плана си.

Първата му част се състоеше в това да върне Бош обратно в „Убийства“ от началото на септември. Един от детективите на име Шелби, който едва движеше тлъстия си задник, щеше да заеме неговото място в „Грабежи“. Освен това Билетс прехвърляше при тях млада и умна детективка, с която беше работила в детективското бюро в „Пасифик“. Кизмин Райдър. После, и това бе най-важ­ната част, щяха да се променят традиционните детективски двойки. Деветимата детективи в „Убийства“ се групираха в екипи по трима. Всеки от трите екипа щеше да се ръководи от детектив трети ранг. Като Бош. Той бе определен за ръководител на екип номер едно.

Зад тези промени се криеха сериозни причини – поне на хартия. Повечето убийства се разкриваха през първите четиресет и осем часа след регистрирането на престъп­лението или изобщо не се разкриваха. Билетс искаше да повиши равнището на разкриваемост, затова щеше да отдели повече детективи за всеки от случаите. Онази част, която не изглеждаше толкова добра на хартия, особено за деветимата детективи, беше, че преди бяха работили на четири двойки. Новите промени означаваха, че всеки детектив ще се занимава с всеки трети случай, а не с всеки четвърти. Това означаваше повече случаи, повече работа, повече време в съда, повече извънредно работно време и повече напрежение. За положителен момент се смяташе единствено извънредното работно време. Но Билетс бе решителна и оплакванията на детективите не я вълнуваха. И новият ѝ план бързо ѝ донесе очевидния прякор2.

– Някой вече разговаря ли с Булитс? – попита Бош.

– Аз – отвърна Райдър. – Беше в Санта Барбара за уикенда. Остави в службата телефонния си номер. Незабавно тръгна насам, но ще пристигне най-малко след час и половина. Каза, че първо трябва да остави мъжа си и навярно да намине през бюрото.

Бош кимна и се насочи към багажника на ролса. Веднага усети смрадта. Беше слаба, но нямаше как да я сбърка. Не приличаше на никоя друга. Той отново кимна, този път на себе си. Остави куфарчето си на земята, отвори го и извади от картонената кутия вътре чифт латексови ръкавици. После го затвори и го остави на няколко крачки назад, за да не му се пречка.

– Добре, хайде сега да погледнем – рече той, докато опъваше ръкавиците върху дланите си. Не можеше да понася усещането им до кожата си. – Дайте да се приближим, нали не искаме хората в амфитеатъра да гледат представление, за което не са си платили.

– Гледката не е приятна – каза Едгар, който също пристъпи напред.

Тримата застанаха един до друг до багажника на ролса, за да скрият гледката от зрителите. Но Бош знаеше, че всеки, който си носеше бинокъл, щеше да разбере какво става. Това бе Лос Анджелис.

Преди да отвори капака, той забеляза специалния регистрационен номер на колата. На него пишеше „ТНА“. Преди да успее да попита, Едгар отговори на незададения му въпрос:

– Идва от „ТНА продъкшънс“. На „Мелроуз“.

– Къде на „Мелроуз“?

Едгар извади от джоба си бележник и прелисти няколко страници. Адресът, който съобщи, беше познат на Бош, но не можеше да си спомни точно къде е. Знаеше, че е някъде близо до „Парамаунт“, огромното киностудио, което заемаше цялата северна страна на пресечката на номер 5500. Заобикаляха го по-малки сгради и студия, напомнящи на малки рибки, които плуват покрай устата на голяма акула с надеждата да уловят някоя и друга изпаднала трошичка.

– Добре, хайде да се захващаме.

Той насочи вниманието си обратно към багажника. Виждаше, че капакът е само притворен, така че да не се заключи. С помощта на покрития си с латекс пръст внимателно го повдигна.

Когато капакът се отвори, от него се разнесе гадният зловонен дъх на смърт. На Бош незабавно му се прииска да запали цигара, но тези дни вече бяха отминали. Знаеше какво може да направи един адвокат с откритата на местопрестъплението случайна пепел от цигарата на ченге. Сериозни съмнения бяха пораждани и на по-нестабилна основа.

Той се наведе под капака, за да погледне по-отблизо, като внимаваше да не докосва бронята с панталоните си. В багажника имаше труп на мъж. Кожата му бе сивкавобяла. Дрехите му бяха скъпи – ленени панталони с остри ръбове и маншети, бледосиня риза на цветя и спортно кожено яке. Краката му бяха боси.

Мъртвецът лежеше на дясната си страна свит като ембрион, само ръцете му бяха зад гърба вместо притиснати до гърдите. Бош реши, че китките му са били завързани отзад и после са били развързани, най-вероятно след като вече е бил мъртъв. Детективът внимателно се вгледа и успя да забележи слабо ожулване на лявата китка, навярно причинено от опитите на жертвата да се освободи. Очите на мъжа бяха плътно затворени и в ъгълчетата им се виждаше засъхнало белезникаво, почти прозрачно вещество.

– Киз, искам да водиш бележки по огледа.

– Ясно.

Бош продължи да проучва съдържанието на багажника. Видя, че по устата и носа на мъртвеца има засъхнала кръв. Косата му беше спечена от кръв, стекла се също по раменете му и по килимчето на дъното на багажника. Откри дупката, през която кръвта се бе процедила върху чакъла отдолу. Намираше се на трийсетина сантиметра от главата на жертвата и очевидно беше нарочно пробита в метала. Не бе от куршум. Навярно беше за оттичане на вода или от някой разхлабил се от вибрациите и паднал болт.

В кашата, която представляваше тилът на мъжа, Бош успя да открие две отделни дупки с разкъсани краища ниско долу отзад на черепа. На тилната изпъкналост – бързо му дойде наум научното наименование. Прекалено много аутопсии, помисли си той. Косата около раните беше овъглена от газовете, избухнали от дулото на пистолет. По скалпа имаше петънца от барут. Изстрели от упор. Изходни рани не се забелязваха. Навярно двайсет и втори калибър, предположи Бош. Тези куршуми подскачаха вътре като топчета, пуснати в празен буркан от конфитюр.

Бош вдигна очи и видя пръски кръв по вътрешната страна на капака на багажника. Той продължително ги огледа, после отстъпи назад и се изправи. Сега погледът му обхващаше целия багажник и отмяташе една по една точките от въображаем списък. Тъй като по пътя до площадката не бяха открити кървави следи, не се съмняваше, че мъжът е бил убит тук в багажника. И все пак оставаха други неизвестни. Защо тук? Защо човекът нямаше обувки и чорапи? Защо бяха развързали китките му? За момента Бош остави всички тези въпроси настрани.

– Потърсихте ли портфейла му? – попита той, без да поглежда към другите двама.

– Не още – отвърна Едгар. – Познаваш ли го?

Бош за първи път погледна изражението на лицето на жертвата. По него все още се четеше страх. Очите бяха затворени. Човекът е знаел какво го очаква. Детективът се зачуди дали белезникавото вещество в ъгълчетата на очите му не са изсъхнали сълзи.

– Не, а ти?

– Не. Във всеки случай е прекалено обезобразен.

Бош предпазливо повдигна гърба на коженото яке и видя, че в задните джобове на панталона на убития няма портфейл. После отвори якето и откри портфейла във в­ътрешния джоб, върху който имаше етикет от магазин за мъжка мода „Фред Хабър“. Вътре се виждаше и хартиен плик за самолетен билет. С другата си ръка той бръкна в джоба и извади двата предмета.

– Затвори капака – каза той, като отстъпи назад.

Едгар внимателно го затвори, като погребален агент, който затваря ковчег. Бош се приближи до куфарчето си, приклекна и остави нещата върху него.

Първо отвори портфейла. В отделенията от лявата страна имаше пълен комплект кредитни карти, а зад пластмасовото прозорче отдясно се виждаше шофьорска книжка. На нея беше изписано името Антъни Н. Алайзо.

– Антъни Н. Алайзо – каза Едгар. – За по-кратко Тони. „ТНА“. „ТНА продъкшънс“.

Адресът бе в Хидън Хайландс, малък придатък на „Мълхолънд“ сред холивудските хълмове. Едно от онези места, заобиколени с ограда и с будка за пазача на входа, в която по двайсет и четири часа в денонощието дежуряха свободни от работа или пенсионирани ченгета от лосанджелиското полицейско управление. Адресът напълно подхождаше на ролс-ройса.

Бош отвори отделението за банкноти. Без да вади парите, той преброи две по сто долара и девет двайсетачки. После съобщи сумата, така че Райдър да може да я запише. След това отвори плика. Вътре имаше самолетен билет за полета на „Америкън еърлайнс“ в петък от Лас Вегас за Лос Анджелис в 22:05. Вписаното в него име отговаряше на онова от шофьорската книжка. Бош погледна гърба на плика, но нямаше нито лепенка, нито друг знак, показващ, че притежателят на билета е имал багаж. Обзет от любопитство, детективът остави портфейла и плика върху куфара и се приближи до колата, за да погледне вътре през прозорците.

– Никакъв багаж ли няма?

– Никакъв – потвърди Райдър.

Бош заобиколи към багажника и отново вдигна капака. Той погледна към трупа и с показалец дръпна нагоре левия ръкав на якето. На китката на жертвата имаше златен ролекс. Циферблатът беше заобиколен с кръг от малки диаманти.

– Мамка му.

Бош се обърна. Беше Едгар.

– Какво има?

– Искаш ли да съобщя в ОБОП?

– Защо?

– Жабарско име, не е обран, две дупки в тила. Точна работа, Хари. Трябва да съобщим в ОБОП.

– Не още.

– Сигурен съм, че Булитс ще иска да направим тъкмо това.

– Ще видим.

Бош отново огледа трупа, като внимателно се взря в разкривеното, окървавено лице. После затвори капака.

Той се отдалечи от колата и застана до ръба на площадката. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към града. Въпреки леката омара, на изток спокойно се различаваха върховете на холивудските сгради. Той видя светлините на „Доджър стейдиъм“, запалени за вечерния мач. „Доджърс“ нямаха никакъв шанс, въпреки участието на Колорадо и Номо. Бош имаше билет във вътрешния джоб на якето си. Но знаеше, че може само да си мечтае за мача. Тази вечер изобщо нямаше да успее да стигне до стадиона. Знаеше също, че Едгар е прав. Всички признаци сочеха, че убийството е дело на мафията. Трябваше да уведомят Отдела за борба с организираната престъпност – ако не, за да поеме изцяло разследването, поне, за да им даде съвет. Но Бош отлагаше този момент. Беше минало много време, откакто бе имал истински случай. Още не искаше да се предава.

Той погледна надолу към залата. Струваше му се някак прекалено на показ – пред тълпата, насядала в елипсовидния амфитеатър на отсрещния хълм. Най-отдалечените сектори бяха почти на едно равнище с площадката, на която беше паркиран ролсът. Бош се зачуди колко души го наблюдават в момента. И отново си помисли за дилемата, с която се бе сблъскал. Трябваше да продължи с разследването. Но знаеше, че ако извади трупа от багажника пред такава публика, това най-вероятно щеше да предизвика ужасна обществена реакция в града и управлението.

Едгар за пореден път като че ли отгатна мислите му.

– По дяволите, Хари, това изобщо няма да им направи впечатление. По време на джаз фестивала преди няколко години една двойка се чукала тук в продължение на половин час. След като свършили, зрителите отсреща ги аплодирали, изправени на крака. А онзи тип им се по­клонил, както си бил чисто гол.

Бош го погледна, за да види дали говори сериозно.

– Четох за това в „Таймс“. В рубриката „Само в Лос Анджелис“. Виж, Джери, това тук е филхармония. Със съвсем друга публика, нали разбираш какво искам да кажа? И не искам този случай да се появи в „Само в Лос Анджелис“, нали така?

– Ясно, Хари.

Бош погледна към Райдър. Досега жената не беше казала почти нищо.

– Ти какво мислиш, Киз?

– Не зная. Ти си шефът.

Райдър бе дребна – метър петдесет и два, и не повече от четиресет и пет килограма, при това заедно с пистолета. Никога не би стигнала дотук, ако управлението не беше отменило физическите изисквания, за да привлече повече жени. Кожата ѝ беше светлокафява. Имаше права, късо подстригана коса. Носеше джинси, розова риза и черно спортно яке. Но върху дребничкото ѝ тяло якето не успяваше да скрие 9-милиметровия „Глок“ в кобура на десния ѝ хълбок.

Билетс му бе казала, че е работила с Райдър в „Пасифик“. Кизмин се занимавала с обири и измами, но от време на време помагала в случаи на убийства, които имали и финансови аспекти. Според шефката на детективското бюро, тя можела да се справи с огледа на всяко местопрестъпление не по-зле от който и да е ветеран от „Убийства“. Бе използвала връзки, за да получи одобрение за прехвърлянето на Райдър, но вече се беше примирила, че тя няма да остане дълго на това място. Бе предопределена да се издигне. Фактът, че произхождаше от малцинствата, както и това, че беше добра в работата си и имаше ангел пазител в центъра „Паркър“ – Билетс не знаеше точно кой – всъщност гарантираше, че престоят ѝ в Холивуд няма да продължи много. Той просто бе финален щрих, преди да поеме към стъкления дом.

– Ами СПГ? – попита Бош.

– Изчакахме – отвърна Райдър. – Решихме, че ще останем тук известно време, преди да преместим колата.

Бош кимна. Очакваше от нея да каже тъкмо това. Служебният полицейски гараж обикновено се нареждаше на последно място в списъка на телефонни обаждания. Детективът просто отлагаше, опитваше се да вземе решение, докато задаваше въпроси, чиито отговори вече знаеше.

Накрая все пак реши.

– Добре, хайде, съобщи им – рече той. – Кажи им да дойдат веднага. И да докарат сервизен камион за ролса. Разбра ли? Накарай ги да дойдат, даже в момента да са заети. Кажи им, че камионът е задължителен. В куфарчето ми има телефон.

– Ясно – каза Райдър.

– Защо ти е камион, Хари? – попита Едгар.

Бош не отговори.

– Ще местим всичко, както си е – рече Райдър.

– Какво? – попита Едгар.

Райдър се приближи до куфарчето без да отвърне. Бош ѝ прати усмивка. Тя знаеше какво прави той и детективът започваше да разбира обещанието на Билетс. Бош извади цигара и я запали. После постави изгорялата кибритена клечка в целофановата опаковка на пакета и я пъхна в джоба на якето си.

Докато пушеше забеляза, че от ръба на площадката, откъдето можеше да гледа директно към амфитеатъра, се чува много по-добре. След няколко мига дори успя да познае музиката.

– „Шехерезада“ – рече той.

– Какво казваш, Хари? – попита Едгар.

– Музиката. Казва се „Шехерезада“. Слушал ли си я?

– Не съм сигурен, че я чувам и в момента. Адски кънти, човече.

Бош щракна с пръсти. Някъде от мъглявините в ума му изпълзя нова идея. Той мислено си представи арката на киностудиото, копие на Триумфалната арка в Париж.

– Онзи адрес на „Мелроуз“ – каза Бош. – Намира се близо до „Парамаунт“. Едно от малките студия в съседство. Струва ми се, че се казва „Арчуей“.

– Да, мисля, че си прав.

Към тях се приближи Райдър.

– Пращат ни камион – съобщи тя. – Трябва да пристигне за петнайсетина минути. Свързах се с патоанатома и с отделението за научни изследвания. И те са на път. От ОНИ са заети с някакъв взлом в каньона Никълс, така че няма да дойдат веднага.

– Добре – отвърна Бош. – Някой от вас взел ли е показания от оня с размахващата се палка?

– Разговаряхме само на идване – каза Едгар. – Не е наш тип. Решихме да го оставим на шефа.

Скритият смисъл на думите му беше, че Едгар е почувствал расистката враждебност на Пауърс към него и Райдър.

– Добре, аз ще се заема с него – рече Бош. – Искам вие двамата да довършите със скицирането на место­престъплението и после да огледате наоколо. Този път поотделно.

И веднага разбра, че това, което току-що им беше казал, е абсолютно излишно.

– Съжалявам. Знаете какво да правите. Просто искам да кажа, че трябва да действаме според правилата. Имам чувството, че този случай ще ни изправи пред камерите.

– Ами ОБОП? – попита Едгар.

– Казах ти, още не.

– Ще ни изправи пред камерите ли? – с озадачено изражение рече Райдър.

– Иска да каже, че си имаме работа с известна личност. От киностудиото. Ако онзи в багажника е голяма клечка от шоубизнеса, някой от „Арчуей“, ще трябва да направим изявление пред някои от медиите. Откриването на мъртвец в багажника на собствения му ролс е новина. Но откриването на човек от шоубизнеса в багажника на ролса му е още по-голяма новина.

– От „Арчуей“ ли?

Бош остави Едгар да я осветлява по въпросите на живота, когато ставаше дума за убийства, за медии и за кинобизнес в Холивуд.