Мъжът, жената

Тони Парсънс

Мъжът, жената

Част първа

Мъжът на нейните мечти

Най-хубавото момиче на света

Синът ми присъства на моята сватба.

Той е моят шафер, така му казах.

- Ти си моят шафер, Пат.

Това му достави удоволствие. Никога преди не е бил шафер. Разбира се, не произнесе някаква тъпашка реч на тема какви съм ги дробил по време на бурната си младост, не се опита да избяга със шаферката и дори не трябваше да се грижи за пръстените. Та той е само шестгодишен.

Така че задълженията на Пат като шафер бяха основно церемониални. Но аз имах точно това предвид, когато му казах, че е моят шафер. Защото той е най-скъпият ми човек - моят син, и този специален ден щеше да е празен, ако не беше тук.

След няколко дни, когато сватбената торта вече ще е изядена, новият семеен живот ще е започнал, а светът ще се е върнал към нормалния си ритъм, все някой учител ще попита Пат какво е правил през уикенда.

- Ходих на сватбата на татко - ще отговори той.

И въпреки че няма да ми каже нищо повече, мога да отгатна многозначителния смях, който тази повтаряна до безкрайност, непредпазлива и невинна забележка ще предизвика в учителската стая. Представям си как ще се подсмиват или как ще въздишат. "Какви времена настанаха - ще си каже учителят на моя син. - Децата прекарват уикендите си, като гледат как един от родителите им се жени. Ама че свят, а?"

Знам, че и моят баща щеше да възприеме нещата по същия начин, въпреки че определено нямаше да намери нищо смешно.

Макар че в последните години преди смъртта той най-накрая беше започнал да се примирява с онова, което модерните мъже и жени правеха със своя живот и с живота на децата си, знам, че моят татко наистина не би желал внукът му да прекара съботния си следобед, гледайки как се женя.

Според него едно хубаво ритане на топка в парка би било най-вълнуващото преживяване, от което момчето ми се нуждае.

Но си мисля, че грешат - учителят на моя син, баща ми или който и да е, като смятат, че първата женитба е нещо по-специално от последната.

Да не поставям никой друг над теб...

И какво му е лошото, ако поставиш някой друг? Как може следващият ти опит да постъпиш правилно задължително да е погрешен? Освен ако не си Елизабет Тейлър.

Докато годините минаваха и все повече започвах да виждам лицето на баща си да ме наблюдава от огледалото, откривах, че все по-често не съм съгласен с неговите възгледи за отвратителния съвременен свят.

Но в този случай грешиш, татко.

Всички заслужаваме втори шанс да открием любовта, по която копнеем, за която вярваме, че е другата пътека, извеждаща ни до щастливия завършек, да направим един последен опит да превърнем живота си в някоя от онези песни, които ти обичаше толкова много.

Сещаш се.

Една от онези стари песни.

Сватбата е скромна. Даже съвсем малка. Само някои близки приятели, това, което е останало от семействата ни - майките ни, децата ни, нейните сестри, братята на баща ми, братята на майка ми и ние двамата.

Аз и най-красивото момиче на света.

Не мога да спра да я гледам.

Не мога да сваля очи от това невероятно лице. Не мога да се наситя. Колко прекрасна изглежда днес, усмихвайки се на задната седалка на таксито, отправило се към малката зала на Розбъри авеню, където щяхме да се оженим.

Струва ми се, че виждам Сид за първи път. Дали всеки мъж се чувства по такъв начин? Дори младоженците, чиито булки са съвсем обикновени? Всеки мъж ли вярва, че неговата невяста е най-хубавото момиче на света? Вероятно.

Искам най-доброто за нея от цялото си сърце. Искам днес всичко да е съвършено и точно затова съм нервен. Защото знам, че денят ни всъщност не би могъл да бъде напълно идеален.

Липсва бащата, който да застане до нея. Липсва и бащата, който да я приветства с добре дошла" в новото й семейство.

Бащите и на двама ни бяха представители на старата школа - едновременно силни и нежни, без склонност към сантименталничене. Но тези сурови мъже от едно сурово поколение носеха сърца, оказали се учудващо деликатни.

Те си бяха заминали много преди да им е дошло времето и днес те щяха да ни липсват. Днес повече от друг път.

Има и други причини, поради които над идеалния ни ден бяха надвиснали облаци.

За нас нямаше да има църковни камбани, нито химни, нито някой вдетинен пастор, който да ни свърже в брак и да ни каже кога е позволено да се целунем. Защото никоя църква нямаше да ни приеме. Бяхме навъртели твърде много километри, нали разбираш. Бяхме преживели доста.

Мислех си, че ще съжалявам за всичко това. За липсата на святост. Смятах, че ще ни въздейства потискащо.

Но когато тя пое ръката ми, това престана да е от значение. Дори долавях нещо наистина свято в малката ритуална зала. Излъчваше се от жените и техните шапки, от костюмите на мъжете и децата, от това, което мама наричаше "най-добрата неделна премяна".

Няма по-свещено от това място.

И ако някой е наистина благословен, то това сме ние.

Малка сватба - това искахме и двамата. Да заявим официално това, което знаехме почти от самото начало - че ще съградим живота си заедно. Да съобщим на целия свят, че най-доброто тепърва предстои. Какво би могло да бъде по-обнадеждаващо? Какво би могло да бъде по-правилно? И по-свято?

Ако трябва да бъда честен, една голяма част от мен изпитва облекчение, че сме избегнали традиционната сватба.

Радвам се, че пропускаме лицемерната набожност в църквата, до вида на плесенясалия гроб, който изниква пред очите точно след като е свършил дъждът от конфети, популярното сред всички поколения диско и пияните чичковци, размахващи ръце във въздуха в такта на "Събуди ме, преди да си тръгнеш"*.

Сбогом на всичко това.

Една обикновена церемония, която съединява два объркани живота.

Два живота, които не започват в този момент, а вече имат своята история. И щастливата им част може да се види в лицето на децата ни, застанали с бабите си начело на групичката, която трябваше да мине за множество.

Сериозното малко момиченце в дълга жълта рокля, грижливо държащо букет от бели цветя до гърдите си, дете с раздалечените очи на своята майка, с тъмната й коса и прекрасно лице.

И момченцето, незначително по-малко от нея, с папийонка и риза с жабо, без сако (какво е направил със сакото си? - носеше го последния път, когато погледнах), което не може да постигне момичешкия израз на сериозна тържественост, не успява дори слабо да я наподоби, а се усмихва свенливо и мърда с пръсти в чистак новите си обувки, защото май че това е първия път, когато носи нещо различно от маратонки.

Пеги и Пат.

Нейната дъщеря и моят син.

Моето красиво момче.

Пат държи ръката на майка ми. И докато длъжностното лице иска пръстените ни, забелязвам, че лицето на сина ми се променя.

Спокойната, сладка закръгленост на бебешкото лице и на лицето на съвсем малко дете се бе изгубила и бе заменена с по-остри, по-сковани линии. Времето течеше и оставяше следите си, незабелязано моето момченце започваше да става по-скоро красиво, отколкото сладко. Порастваше по малко всеки ден.

Сид ми се усмихна така, сякаш бяхме последните влюбени на този свят. И аз си помислих - без повече "но". Нямах абсолютно никакви резерви към тази жена. Тя е Единствената. В мъка и радост, от този ден нататък. Тя е Единствената.

И духът ми се повдигна, защото днес и аз се чувствах нов, като че ли доброто старо време най-сетне започваше отново. Въпреки че имаше много неща зад нас, някои от които бяха жалки, тъжни и болезнени, предстоеше ни толкова много занапред, бъдещето ни очакваше.

Сигурен съм в тази жена. Искам да прекарам остатъка от живота си с нея. В болест и здраве, в богатство и бедност. Отричайки се от всичко друго. Тя е истинската. Искам лицето й да бъде последното нещо, което ще виждам през нощта, и първото, което ще зърна, щом отворя очи сутрин. Искам да наблюдавам как това лице се променя през годините. Искам да познавам всяко родилно петно върху тялото й, да науча наизуст всяка бенка. Да имаш и да задържиш. Докато смъртта ви раздели. Съгласен. Чудесно. Къде да подпиша?

Има само едно малко, нищожно съмненийце...

Гоня го от ума си, отказвам да призная съществуването му. Ама то не си тръгва. Дребно и далечно лошо предчувствие, стаило се в дъното на сърцето ми, но не мога да се заблуждавам. То е там.

Не е облак в този идеален ден, а по-скоро далечен гръмотевичен тътен.

Разбираш ли, знам, че съм в тази зала по две причини. Защото я обичам, разбира се. Обичам моята невяста. Но също - не е ли тук мястото му - защото исках да създам отново семейство.

Не просто да имам възможност да бъда за втори път съпруг.

Но също да бъда баща.

На нейната дъщеря. На всяко дете, което щяхме да имаме заедно. И на моето момче. Исках семейство за него също както и за себе си. Семейство за сина ми. И за двама ни.

Семейство още един път.

Тук съм заради тази невероятна жена. Но и заради моя син.

Това нормално ли е? Редно ли е да бъда тук по две причини? Заради двама души? Правилно ли е нашата любов да не е единственият ми мотив?

Някой ни казва нещо и аз се опитвам да пренебрегна тътена на далечната гръмотевица. Длъжностното лице пита булката дали обещава да ме обича и уважава.

- Да - отговаря жена ми.

Поемам си дълбоко дъх.

Аз също. Аз също.

Глава 1

Синът ми си има нов баща. Всъщност той не го нарича татко - хайде де, Пат не би ми причинил това, - но не мога да се залъгвам. Този тип - Ричард, проклетият Ричард - ме замести във всеки смисъл на думата.

Ричард е там, когато синът ми закусва.(Коко попс, нали? Виждаш ли, Пат, аз все още помня тези Коко попс.) Ричард е там, когато синът ми тихичко си играе с неговите играчки от Междузвездни войни (а си играе тихичко, защото Ричард си пада повече по Хари Потър и не толкова по светлинните мечове, Мъртва звезда и рицарите Джедаи).

Освен това Ричард е там през нощта и дели легло с майката на моя син.

Нека не забравяме тази малка подробност.

- Е, как върви?

Задавам на сина си един и същ въпрос всяка неделя, докато заемаме местата си в заведението за хамбургери, с Хепи мийл между нас, подобно на всички татковци с малки момчета и малки момичета. Нали ги знаеш - неделните татковци.

- Добре - отговори ми той.

Това е всичко. Добре? Просто добре? И е смешно, но и малко тъжно, защото когато беше по-малък, не можеше да спре да приказва, непрекъснато задаваше въпроси.

Как разбирам кога да се събудя? Къде ходя, докато спя? Защо небето не свършва? Ти няма да умреш, нали? Очевидно ние няма да умрем, нали? А Мъртва звезда по-голяма ли е от Луната?

В онези дни никой не можеше да му затвори устата.

- Училището върви ли? Разбираш ли се с всички в класа? Добре ли се чувстваш там, скъпи?

Никога не го питах за Ричард.

- Добре - повтори той с лице на играч на покер, който с една-единствена мъничка дума хвърля покривало върху целия си живот. Хвана с двете ръце своя хамбургер, също като катеричка, която опитва парченце пастърма. Наблюдавам го и изведнъж разбирам, че носи дрехи, които никога не съм виждал. Откъде са купени? Защо не съм ги забелязал преди? Има толкова много въпроси, които дори не мога да се реша за задам.

- Харесваш ли учителката си?

Той кимна и отхапа от своя сандвич повече, отколкото вероятно можеше да преглътне наведнъж и така направи по-нататъшните коментари невъзможни. Минавахме през тази размяна на реплики всяка събота и неделя. И двамата вършехме това от две години, откакто той отиде да живее с майка си.

Питах го за училище, приятелите и дома.

Той ми съобщи името на приятеля си, на кой чин седи и какъв е номерът му в клас.

Видимо синът ми беше същото миличко дете с пепеляво руса коса, което някога караше колело на име Камбанка. Същото момче, което на двегодишна възраст беше толкова сладко, че хората на улицата се спираха и го заглеждаха. Същото, което на три годинки настояваше, че името му е Люк Скайуокър и което се опитваше да бъде много смело на четири, когато майка му ме напусна и всичко започна да се разпада.

Той все още беше моят Пат.

Но никога вече не разтвори сърцето си за мен - не споделяше какво го плаши, какво го прави щастлив, за какво мечтае, какво в този свят го озадачава (защо небето не свършва?) - както по времето, когато беше малък.

Децата се променят толкова много, когато тръгнат на училище. И промените са във всичко. Ти ги губиш и никога не си ги връщаш обратно. Но тук имаше нещо повече.

Между нас съществуваше някакво разстояние, което не можех да прекося, независимо колко упорито опитвах. Разделяха ни стени и това бяха стените на новия му дом, който всъщност не беше вече нов. А след няколко години той щеше да прекарва по-голямата част от своя живот далеч от мен.

- Какъв е вкусът на твоя Хепи мийл, Пат?

Той завъртя очи:

- Ами вземи си някой път, щом толкова те интересува!

- Веднъж изядох един тук.

- Е, вкусът му е абсолютно същият.

Това е моят син на седемгодишна възраст. Понякога му ходя по нервите. Това мога да го кажа със сигурност.

Все още си прекарвахме добре заедно. Когато преставах с глупавите си въпроси, се забавлявахме и шегувахме както обикновено. Беше истинско удоволствие да бъда с Пат - безгрижен, слънчев и готов да се засмее. Но сега, когато времето, което прекарвахме заедно, беше ограничено, всичко изглеждаше различно. Над нас бе надвиснало напрежение, защото можех да понеса да го видя разочарован или тъжен. Всяко малко неудовлетворение, независимо колко мимолетно бе то, ме разкъсваше - чувство, което познавах, когато все още живеехме в един и същ дом.

Тези неделни дни бяха най-прекрасните в моята седмица. Въпреки че сега нещата в работата ми вървяха добре, нищо не можеше да се мери с този цял славен ден, който прекарвах с моето момче.

Не правехме нищо специално - просто прескачахме щастливо между хапванията и футбола, скитанията в парка и рисуването, игралните зали и търговските центрове. Безгрижно размотаване с цели часове.

Но сега усещането бе по-различно от времето, когато живеехме заедно, защото в края на тези чудесни дни трябваше да си кажем довиждане.

Часовникът винаги препускаше.

Имаше един кратък период в нашия живот, когато аз сам се грижех за него. Тогава майка му беше в Япония, опитвайки се да си възвърне живота, от който се беше отказала заради мен. По това време смятах, че Пат и аз сме неповторими.

Стоях пред вратите на училището му, встрани от всички онези майки, чакащи децата си, и чувствах, че като нас няма други на света. Това усещане вече го няма. Целият свят беше пълен с подобни нам. Дори Макдоналдс.

В неделя заведението за хамбургери винаги беше претъпкано с еднодневни татковци, разговарящи принудено с децата си - сковани малчугани на всякаква възраст - от сладки малки хлапета до съзряващи, уверени тинейджъри. И всички тези бащи, които се стараеха за най-доброто от себе си в броените часове на срещите с детето или децата им, се опитваха да наваксат цялото изгубено време, но никога не успяваха напълно.

Аз и другите еднодневни татковци избягвахме погледите си. Но между нас съществуваше едно мълчаливо братство. Когато имаше неприятни сцени - сълзи или повишени гласове, внезапно и ядосано захвърлени сандвичи с яйца или развълнувани искания да се обадят незабавно на мама по мобилния телефон, - ние си съчувствахме един на друг.

Докато аз и Пат бяхме потънали в мълчание, забелязах, че неделен татко от съседната маса е изтезаван от десетгодишната си дъщеря, с очи като чинийки и с панделки като Алиса.

- Je suis vegetarianne* - каза малкото момиченце, захвърляйки недокоснатия си биг мак.

Устата на баща й застина отворена.

- Как е възможно да си вегетарианка, Луиз? Ти не беше вегетарианка миналата седмица. Спомняш ли си, че преди Крал Лъв изяде един хотдог?

- Je ne mange pas de viande* - настояваше момиченцето. - Je ne mange pas de boeuf**.

- Не мога да повярвам - въздъхна баща й. - Защо не ми каза, че си станала вегетарианка? Защо и майка ти не ми го каза?

Бедничкият, помислих си, и любовният живот на този човек профуча пред очите ми.

Вероятно любов на работното място, жената е от офиса на фирмата в Париж, разпръсква облаци сексапил и Шанел, от акцента й всеки мъж се разтопява. После следва вихрено ухажване, разглеждане на забележителностите в двата града, разходки на лунна светлина и купища цветя, ранна бременност, вероятно непланирана, а след това, когато сексът вече се е изчерпал, жената си купува еднопосочен билет за континента.

- Je suis allergique aux Happy Meals * - каза момиченцето.

Пат беше спрял да се храни. Ченето му увисна от почуда. Той очевидно беше впечатлен от момичето на съседната маса. Всичко, което по-големите деца кажеха или правеха, го впечатляваше. Но тук имаше и нещо ново. Вероятно за пръв път той виждаше по-голямо дете, говорещо чужд език, като ще броим филмите или телевизията.

- Японски? - пошушна ми въпросително той. Смяташе всеки чужд език за японски. Влияние на майка му.

- Френски - прошепнах в отговор.

Той се усмихна на малкото момиче с панделките на Алиса. Тя втренчи кръглите си очи в него.

- И защо тя говори френски? - попита ме, внезапно оживен. Беше както едно време - Пат ми поднасяше една от онези малки житейски загадки, които трябваше да разкрия пред него. Залових се за това с благодарност.

- Малкото момиченце е французойка - поясних със снижен глас. Погледнах към бедния човек, нейния баща. - Наполовина французойка.

Очите на Пат се разшириха.

- Много е напреднала. Французия е доста далече.

- Имаш предвид Франция. Франция не е чак толкова далече, колкото си мислиш, миличко.

- О, грешиш. Далече е. Толкова далече, колкото си мисля. Може би дори по-далече.

- Не, не е. Франция... Париж е само на три часа път с влак от Лондон.

- Какъв влак?

- Специален влак. Един много бърз влак, който тръгва от Лондон за Париж - Евростар. Изминава целия път само за три часа. Преминава през тунел под морето.

Синът ми направи недоверчива гримаса.

- Под морето?

- Точно така.

- Не, не мисля. Барни Купър ходи във Французия през лятото. - Барни Купър, винаги назоваван с пълното си име, беше най-добрият приятел на Пат. Първият най-добър приятел в неговия живот. Най-добрият приятел, който щеше да запомни завинаги. Пат винаги се позоваваше на Барни с плама на хунвейбин, който цитира мислите на председателя Мао в разгара на културната революция. - Барни Купър ходи до крайбрежието на Французия. Франция, де. Пътували са с джъмбо*. Така че не можеш да отидеш до Франция с влак. Така каза Барни Купър.

- Вероятно Барни и семейството му са ходили до Южна Франция. Париж е много по-близо. Честна дума, миличко. От Лондон можеш да пристигнеш след три часа. Някой ден ще отидем, само ти и аз. Париж е красив град.

- Кога ще отидем?

- Когато пораснеш и станеш голямо момче.

Той ме погледна лукаво.

- Но аз и сега съм голямо момче.

"Така е. - помислих си. Сега си голямо момче. Бебето, което някога държах в ръцете си, си отиде и никога няма да се върне отново при мен."

Погледнах часовника си. Беше достатъчно рано. Тук все още сервираха Макбрекфаст.

- Хайде - казах. - Нека ти помогна да облечеш палтото си. Тръгваме. Не забравяй топката и ръкавиците си.

Той изгледа през прозореца улиците на северен Лондон, по които плющеше дъждът.

- В парка ли отиваме?

- Отиваме в Париж.

Можехме да го направим. Разработих план. Не си мислиш, че просто ще взема да се втурна със сина си към Париж, нали? Можехме да си позволим да отпътуваме. Нямаше да е кой знае колко луксозно, но все пак. Три часа до Париж с Евростар, цял следобед разглеждане на забележителностите и след това - хоп - обратно у дома, щом стане време за сън. Щом стане време за сън за Пат, а не за мен.

Никой нямаше да узнае, че сме ходили до Париж - това всъщност означаваше, че майка му нямаше да узнае, - докато не се завърнехме на сигурно място в Лондон. Всичко, от което се нуждаехме, бяха паспортите ни.

Късметът беше на наша страна. Когато се отбих в моето жилище, Сид и Пеги не се виждаха наоколо. В дома на Пат единственият знак за наличие на живот беше Ули - отнесената детегледачка чужденка. Така че не се налагаше да обяснявам на съпругата си защо се нуждая от международен паспорт, за да ритам топка в Праймроуз Хил. Нямаше нужда да обяснявам и на бившата си жена защо ми трябва паспорта на Пат за играта Сега Рали във Фънланд*.

Набързо изтичахме до площад Ватерло и скоро Пат беше залепил лице до прозореца на влака, излизащ от гарата, а дъхът му замъгляваше стъклото.

Погледна ме дяволито.

- Предприемаме приключение, нали? Нали това е истинско приключение!

- Това е едно голямо приключение.

- Какъв смях само - усмихна се моят син.

Три малки думички, които никога не забравих. Всичко си струваше само заради тези думи. Всичко, което впоследствие се случи, си заслужаваше заради тези думи. Имахме Париж за цял един ден. Само ние двамата.

Какъв смях само.

Синът ми живееше в едно от този нов вид семейства - как ги наричаха? - комбинирани семейства. Като че ли хората могат до безкрайност да се смесват и съчетават. Да се смелят и прилепнат едни о други, точно като зърната на кафе. Но така не става с мъжете, жените и децата.

Те живееха само на километър и нещо от моя дом, но винаги щеше има неща, останали скрити за мен.

Можех да отгатна как се държат помежду си Джина и нашия син - можех да си представя как тя мие косата му, чете му книжка за животните в гората или слага купа от зелени спагети пред него. Или го прегръща толкова силно, че ако ги видиш, не би могъл да разбереш къде свършва тя и къде започва той.

Но наистина нямах и най-малка представа как вървят нещата между моя син и Ричард, този мъж в средата на тридесетте, когото аз изобщо не познавах, и седемгодишното дете, чиито кожа, чийто кожа, глас и лице ми бяха по-близки от моите собствени.

Дали Ричард целува моя син за лека нощ? Не питах. Защото наистина не знаех кое би ме наранило повече. Дали топлината, близостта и загрижеността, които една целувка за лека нощ показва. Или студената дистанция, вложена в отсъствието на целувка.

Ричард не беше лошо момче. Дори аз можех да видя това. Бившата ми жена нямаше да се омъжи за него, ако той беше някакъв вид детемразец. Знаех, дори в най-черните си моменти, че на света има много по-лоши пастроци от Ричард. Не е, като да кажеш мащеха. Дума, наситена със значения.

И Пат, и аз се бяхме научили да наричаме Ричард партньора на Джина - като че ли той участваше в някакво бизнесначинание с майката на моя син или, по-вероятно, в някаква игра на брак.

Това, с което Ричард ми бъркаше в здравето и ме караше да повишавам тон по телефона на бившата си жена - нещо, което наистина предпочитах да избегна, - беше, че той не е в състояние да разбере един прост факт. Че моят син е един на милиони, на десетки милиони, на милиарди.

Ричард мислеше, че синът ми се нуждае от поучения. А Пат изобщо нямаш нужда от тях. И без това си беше твърде специален.

Ричард искаше моят син да харесва Хари Потър, дървените играчки и тофу*. Или май че беше леща?! А момчето ми си падаше по Междузвездни войни, пластмасовите светлинни мечове и пица. Синът ми упорито остава верен на каузата на разгорещините битки и полуфабрикатите с повече сирене.

В началото Ричард с удоволствие играеше с него, в онези начални дни, когато все още се мъчеше да получи достъп до гащичките на Джина. Преди да се сдобие с постоянна виза, преди да се ожени за моята бивша съпруга, мамчето на моя син, на Ричард му харесваше да се прави на Хан Соло, докато Пат беше Люк Скайуокър. Много му се нравеше. Или поне се държеше така, сякаш играта му допада.

А напълно искрено синът ми би се привързал и към Саддам Хюсеин, ако диктаторът се направи на Хан Соло за пет минути.

Сега Ричард вече не полагаше усилия или поне го правеше по различен начин. Беше му омръзнало да бъде другар на моя син. Искаше да прилича на родител. Да поучава момчето ми.

Като че ли поученията могат да заменят любовта към някого.

Даваш толкова много обещания пред брачния си партньор, а след това един ден наемаш адвокат, който да докаже, че тези обещания вече не означават нищо. И ето, сега Джина беше част от моето минало. Но не можеш да се разведеш с децата ни. Никога не можеш да се освободиш от клетвите, които си дал пред тях.

Затова отидохме в Париж.

Опитвах се да удържа неизреченото си обещание пред моя син. Че ме е грижа за него. Исках да го накарам да почувства, или поне да убедя себе си, че между нас нищо съществено не се е променило. Защото моето момче ми липсваше.

Именно когато не беше с мен, разбирах колко много го обичам. Чак до физическа болка. "Изпитвах страх от всяко неизвестно безименно зло, което можеше да го връхлети. Боях се, че той ще ме забрави, че ще ме захвърли в най-далечния ъгъл на живота си, че моята любов и празнината, която само той можеше да запълни, няма да означават нищо за него.

Ужасявах се, че ще намина някой ден, при едно от позволените ми посещения, и той няма да знае къде да ме сложи. Абсурдно ли е? Може би. Но ние прекарвахме по-голямата част от седмицата разделени, както и повечето от почивните дни въпреки официално договорените срещи. Никога не бях до него нощем, за да го завия, да му прочета приказка, да избърша очите му, когато плаче, да успокоявам страховете му или просто да бъда мъжът, който се връща вечер вкъщи. Какъвто беше баща ми за мен.

Можеш ли да бъдеш нормален баща във времена като тези? Възможно ли е да бъдеш истински баща на своето дете, ако не си близо до него?

Вече ставаха две години, откакто той бе отишъл да живее с майка си, и аз бях на път да се превърна в чужд човек. Изобщо не бях истински баща. В най-добрия случай бях неделен татко. Играех на бащинство, почти толкова, колкото и Ричард. Не такъв баща исках да бъда. Нуждаех се синът ми да бъде част от живота ми.

От новия ми живот.

Сид и аз бяхме женени само от една година.

Това беше велика година. Най-добрата ми година. Сид се беше превърнала в моя най-близък приятел, без да престане да бъде и моя любовница. Бяхме на онзи етап, когато чувстваш едновременно близост и вълнение, когато нещата се нареждат все по-добре и нищо от тръпката не е изчезнало. Това е период, в който времето ви е разделено между това да градите дома си и да се чукате, докато мозъкът ви задими. Пазаруване в Хабитат енд Хийлс, последвано от див и атлетичен секс. Не можеш да си представиш какво е.

Сид беше най-добрият човек, когото познавах, но освен това тя умееше да ме побърква. Единствената причина да ходя в гимнастическия салон беше, че не исках тя да спре да ме желае. Правех мускули, за са се перча пред нея. Надявах се, че така ще бъде винаги. Но след като веднъж си се опарил, никога не можеш да бъдеш напълно сигурен. След като си минал през съда, който те е развел, винаги ти изглежда много дълго време. И може би в това има нещо положително. То те спира да приемаш любовта като част от мебелировката, съществуваща само за твое удобство.

По отношение на моя син нещата не стояха така. Със Сид възнамерявах да бъда, докато и двамата остареем и побелеем. Но все пак никога не се знае, нали? От личен опит съм разбрал, че връзките идват и си отиват, но да бъдеш родител е за цял живот. Каква беше формулировката?

Докато смъртта ни раздели.

Имаше много неща, които смятахме да свършим в Париж.

Пат искаше да се качи на Айфеловата кула, но опашките бяха толкова отчайващо големи, че решихме да го оставим за някой друг път. Възнамерявах да го заведа в Лувъра, но после реших, че е още малък, а музеят - твърде голям.

Така че онова, което сторихме, беше да вземем bateau-mouche* надолу по Сена, а след това хапнахме два печени сандвичи със сирене в едно малко кафене в Маре.

- Сандвич с френско сирене - каза Пат, тъпчейки се лакомо. - Наистина е вкусен.

После отидохме да поритаме в Люксембургската градина, подавайки си топката между кестените, докато младите двойки се натискаха по скамейките в парка, а разглезени кучета се шляеха, навирили нос. Всички наоколо пушеха така, сякаш се намирахме в петдесетте години.

Като изключим пътуването с лодка по реката и глезотията със сандвича с френско сирене, като цяло този неделен ден не беше по-различен от обикновено. Но за нас той беше специален и си мисля, че на сърцата ни беше по-леко, отколкото когато и да е било в Лондон. Беше един от онези дни, които искаш да запазиш завинаги, да ги скъташ на сигурно място, така че никой да не може да ти ги отнеме.

Всичко вървеше добре, докато не се върнахме на гара Север. Веднага щом стигнахме до изходните врати на първия етаж на гарата, усетихме, че нещо не е наред. Навсякъде имаше хора. Битници с раници, бизнесмени, туристически групи. Всички се бяха скупчили, защото на линиите ставаше нещо. Безработни или бежанци? Никой не знаеше.

Но нямаше влакове, които да пристигат или заминават.

Тогава разбрах, че сме в беда.

Радвах се, че баща ми не е жив, за да види всичко това. Кълна се в Бога, че шокът щеше да го убие.

Но в сърцето си знаех, че и аз не съм прекарал много часове с моя татко. Той никога не ме заведе в Париж за един ден.

Може и да бях израснал под един покрив с баща си, но той работеше шест дни в седмицата и дълги часове отсъстваше от дома. Когато се върнеше, не можеше да каже и дума от преумора, сядаше, изяждаше вечерята си пред телевизора, гледайки мълчаливо последния танц на Панс Пийпъл.

Нуждата да работи и да печели пари беше отделила баща ми от мен. Раздялата ми с Пат се дължеше на развода и правилата в живота. Наистина ли имаше някаква разлика? Да, разлика имаше.

Въпреки че аз рядко виждах баща си - е, може би се заблуждавам, но дори сега ми се струва, че мога да си спомня всяка наша игра на топка, всеки футболен мач, на който сме отишли заедно, всяко посещение на кино - баща ми никога не се е страхувал, че някой може да ме откъсне от него, че мога да наричам някой друг човек татко.

Той бе преживял твърде много - от бедното детство до световната война и фаталния рак. Но никога не му се е налагало да преживее това.

"Почакай, докато баща ти се върне", повтаряше ми мама отново и отново. И аз чаках. Прекарах детството си, чакайки баща си да се върне у дома. Сигурно и Пат чака по същия начин. Но в сърцето си той знае, че неговият баща никога няма да се прибере вкъщи. Никога вече.

Баща ми мислеше, че най-лошото нещо на този свят е да бъдеш лош родител на детето си. Но има нещо почти толкова лошо, татко.

Да бъдеш непознат.

Разбира се, исках синът ми да има щастлив живот. Исках да бъде доброто момче на мама, да се разбира със съпруга й, да му върви в училище и да разбере колко е щастлив, че е открил приятел като Барни Купър.

Но освен това исках синът ми да ме обича така, както ме обичаше преди.

Нека не забравяме тази подробност.