Оризовата майка

ОРИЗОВАТА МАЙКА

от Рани Маника

ПЪРВА ЧАСТ

МАЛКИ ДЕЦА, КОИТО СЕ ПРЕПЪВАТ В ТЪМНОТО

ЛАКШМИ

Родена съм в Цейлон през 1916 година по време, когато духовете ходеха по земята също като хората. То беше преди ослепителният блясък на електричеството и шумът на цивилизацията да ги прогонят в тъмните недра на горите. Те обитаваха огромни дървета, изпълнени с хладни синьозелени сенки. В пъстрото безмълвие човек можеше да се пресегне и почти да почувства тихото им осезаемо присъствие, тъй като те копнееха да си възвърнат физическия образ. Ако се появеше неотложна нужда да се облегчим докато пресичаме джунглата, трябваше да изречем молитва и да поискаме от тях разрешение още преди изпражненията ни да докоснат земята, тъй като те бяха много обидчиви. Нарушаването на самотата им беше извинението, което използваха, за да се вселят в неканения гост. Също и да вървят с неговите крака.

Мама казваше, че някога сестра й била подмамена и обладана от такъв дух. Изпратили да повикат един свят човек, който живеел през две села, за да прогони духа. Около врата си той носил няколко наниза със странни извити мъниста и сухи корени, завещани му от страховитите сили. От любопитство простите селяни се събрали и се подредили като жив пръстен около този мъж. За да прогони духа той започнал да бие леля ми с дълга тънка пръчка като през цялото време нареждал "Какво искаш?" Той изпълнил мирното село с ужасените й писъци и без изобщо да се трогне, продължил да налага нещастното й тяло докато протекли червени ручейчета.

- Ще я убиеш - започнала да се вайка баба ми, три изумени жени, сякаш хипнотизирани от ужас я държели и я дърпали назад. Без да й обръща внимание светият човек докоснал синкаворозовия белег, който пресичал цялото му лице, с решителни крачки продължил да обикаля в кръг около свитото тяло и през цялото време мрачно шепнел "Какво искаш?" Докато най-после тя изпискала пронизително, че искала плод.

- Плод ли? Какъв плод? - попитал той сурово и спрял пред ридаещото момиче.

В един миг станало невероятно преображение. Дребничкото лице се вдигнало към него, погледнало го лукаво, дори с мъничко лудост в усмивката, която бавно и с неописуемо неприличие се настанила върху устните й. Престорено свенливо посочила към по-малката си сестра - майка ми.

- Този плод искам - изрекла без никакво съмнение с мъжки глас.

От изживяния шок простите селяни свили кръга около нея. Не е нужно да казвам, че високият мъж не дал майка ми на духа, защото тя действително била любимка на своя баща. Духът трябвало да се задоволи с пет лимона, нарязани и хвърлени в лицето му, с изпепеляващи пръски светена вода и купища смирна, достатъчни да задушат човек.

Когато бях много малка обичах да седя кротко в скута на майка ми и да слушам гласа й, докато тя си припомняше по-щастливи времена. Знаеш ли, че майка ми произхождаше от толкова богато и влиятелно семейство, че когато било в разцвета си, извикали английската й баба госпожа Армстронг, за да поднесе букет с цветя и да стисне облечената с ръкавица ръка на самата кралица Виктория. Майка ми се родила почти глуха, но баща й притискал устни до челото й и й приказвал неуморно докато тя се научила да говори. Когато станала на шестнайсет години, била приказно красива. В прекрасната къща в Коломбо пристигали предложения за женитба от длъж и шир, обаче тя се влюбила в мъж, от когото лъхал дъх на опасност. Тя свела издължените си очи пред очарователния измамник.

Една нощ прескочила през прозореца и се спуснала по дървото, което растяло наблизо. Още когато била само на една годинка баща й, решен да попречи на който и да е мъж да се покатери по дървото и да стигне до прозореца на дъщеря му, бил насочил бодлив тропически храст да се увие около това дърво. Като че ли чистите му помисли подхранвали храста, той растял и растял докато обвил цялото дърво и го покрил с цветове, това дърво се превърнало в забележителност, която се съзирала от километри разстояние. На дядо изобщо не му било хрумнало, че собственото му дете ще се реши да слезе по него.

Тази лунна нощ шиповете на храста се били оголили и издрали на ивици плътните дрехи на мама, оскубали косата й и се забивали дълбоко в плътта й, но нищо не било в състояние да я спре. Долу я чакал мъжът, когото обичала. Когато най-после застанала пред него, цялата й кожа пламтяла. Тихо сянката й я отвеждала надалеч, но всяка крачка й причинявала болки в краката сякаш остриета се забивали в тях, затова тя помолила мъжа да спре, за да си почине от ужасните болки. Безмълвният силует я вдигнал на ръце и я отнесъл. В безопасност в топлата му прегръдка, тя хвърлила поглед назад към дома си, който се издигал високо в незаспалото нощно небе и забелязала собствените си кървави стъпки, които я отвеждали все по-далеч от дървото. Петната на нейното предателство. Тя се разплакала, защото знаела, че постъпката й ще причи покъртителна болка на бедния й баща.

При изгрев слънце влюбените се оженили в малък параклис в друго село. В последвалата ожесточена разправия младоженецът - моят баща, който всъщност бил бунтарски настроен син на слуга при дядо ми, забранил на майка ми дори да се вижда с когото и да било от своето семейство. Едва когато косата на баща ми станала като сива пепел на вятъра тя се върнала в семейния дом, но по това време майка й вече била вдовица, потънала в скръб.

След като издал коравосърдечната си присъда, баща ми отвел майка ми в нашето запуснато селце далеч от Коломбо. Той продал част от нейните накити, купил малко земя, построил къща и я настанил в нея. Обаче чистият въздух и брачното блаженство не понесли на младоженеца и той скоро заминал. Привличали го ярките светлини на градовете. Мамела го насладата от евтиния алкохол, сервиран от проститутки, изрисувани с крещящи бои, опиянявал го мирисът на тесте карти. След всяко свое отсъствие той се връщал и представял на младата си жена бурканче след бурканче, пълни с всякакви бели лъжи, мариновани с различни видове алкохол. Кой знае защо смятал, че те й харесват. Бедната мама, всичко, което й останало били спомените и аз. Това бяха скъпоценностите, с които се обкичваше, когато излизаше. Първо измиваше мръсотията от годините със собствените си сълзи, после ги излъскваше с парцала на съжалението. Най-накрая когато върнеше предишния им прекрасен блясък, тя ги подреждаше пред мен един по един, за да им се възхитя преди грижливо да ги скрие отново в златната кутия в главата си.

От нейната уста оживяваха картини от славно минало, пълно с цяла армия предани слуги, прекрасни карети, теглени от бели коне и метални ковчежета, пълни със злато и скъпи бижута. Как бих могла аз, седнала на циментовия под на малката ни къщичка дори да си представя такава висока къща, разположена на хълм, от чиито преден балкон се виждал целият град Коломбо или толкова грамадна кухня, в която би могла да се помести цялата ни къща.

Веднъж мама каза, че когато за пръв път баща й я поел в ръце, сълзи от радост потекли по лицето му като видял необикновено бялата й кожа и гъстата й черна коса. Той поднесъл малкото вързопче към лицето си и известно време само вдъхвал онзи особен сладък мирис на новородено. После отишъл в конюшнята, белите му поли се развявали около силните му мургави крака, той яхнал любимия си жребец и препуснал в галоп в облак прах. По-късно се върнал с двата най-големите смарагда, които хората в селото били виждали. Той ги подарил на жена си, те били просто дребулии в сравнение с невероятното чудо, с което го дарила тя. Тя поръчала да й направят обици - смарагдите били обградени с диамантчета, които след това никога не сваляла от ушите си.

Не съм виждала известните смарагди, но все още пазя чернобели снимки, правени във фото ателие, на които се вижда жена с тъжни очи, застанала сковано пред лошо изрисуван фон, представящ кокосова палма край брега на море. Гледам я често, застинала на парче хартия, след като отдавна нея вече я няма.

Мама ми каза, че когато съм се родила тя се разплакала като се уверила, че съм момиче, а възмутеният ми баща изчезнал, за да събира още мариновани лъжи, върнал се две години по-късно все още пиян и неукротим. Въпреки това пазя кристално ясни спомени за живота в селото от толкова щастливо и безгрижно време, че не минава и ден откакто пораснах и да не си помисля за тях със сладко-горчива болка. Как изобщо бих могла да ти разкажа колко ми липсват тези безгрижни дни, когато бях единственото дете на мама, нейното слънце, нейната луна, нейните звезди и сърце? Когато се радвах на безгранична обич и майка ми ме смяташе за толкова изключителна, че трябваше да ме увещава, за да се храня. Тя имаше навика да излиза от къщи с чиния с ядене и да ме търси из селото, за да бъде сигурна, че съм нахранена. Правеше го така, че досадата от поглъщането на храната да не прекъсва играта ми.

Как няма да милея за тези дни, когато слънцето щастливо ми правеше компания, за да мога да играя през цялата година и от неговите целувки кожата ми бе покафеняла. Когато мама улавяше и събираше сладкия дъжд в кладенеца зад къщата и въздухът беше така прозрачен, че тревата миришеше на зелено.

Невинни дни, когато мръсните прашни пътища бяха заобиколени от полегнали кососови дървета и осеяни с прости селяни, които въртяха педалите на разнебитени велосипеди, червеникавите им зъби и венци лъсваха, когато се засмееха чистосърдечно. Когато масата зад всяка къща представляваше истински супермаркет, когато царуваше блажено неведение за изобретението, наречено хладилник и една заколена коза стигаше да нахрани осем семейства. Когато майките виждаха само в лицето на боговете детегледачки, които се скупчваха в белите облаци на небето, за да държат под око децата им, палуващи във водопада.

Да, помня Цейлон от времето, когато беше най-чудното и най-красиво място на света.

Бозаех от гърдите на майка ми почти докато навърших седем години, тичах като луда с приятелчетата ми докато гладът или жаждата не ми даваха покой и тогава се втурвах обратно в хладината на къщата и нетърпеливо виках майка си. Независимо с какво се занимаваше тя, аз разтварях сарито й и обвивах с устни пуснатите на свобода карамеленокафяви хълмчета. Заравях глава и рамене в сигурността на грубото й памучно сари, усещах мириса и чистата й любов в млякото, което потичаше в устата ми и топлата утеха на тихите мляскащи звуци, които правех, потънала в плътта й. Колкото и да се постараха, жестоките години не успяха да ограбят спомените ми от вкуса и от звуците на бозаенето.

В продължение на много години мразех ориз и всякакви зеленчуци, живеех главно от сладко мляко и жълто манго. Моят чичо беше нещо като продавач на манго и в килера зад нашата къща складираха цели щайги. Мършав ездач на слонове ги докарваше и там плодовете престояваха докато дойдеше друг човек да ги отнесе. Обаче дотогава ... Изкатервах се чак на върха на купчината дървени щайги и сядах отгоре по турски без ни най-малко да се страхувам от паяци и скорпиони, които неизменно лазеха между тях. Дори това, че ме ухапа стоножка и мястото стоя синьо в продължение на цели четири дни, не ме спря. Цял живот ме влече необяснимият импулс да вървя боса по чакълеста пътека. "Върни се" викаха хората ужасени след мен. Наранените ми крака кървяха, но аз стисках зъби и избързвах, за да се отдалеча от тях.

Необуздано и бързо разкъсвах със зъби корите на сочните оранжеви плодове. Това е една от най-силните представи, които все още нося в сърцето си. Как седя сама в хладната тъма на нашия килер, качила съм се високо върху дървените щайги и лепкавият сладък топъл сок се стича по ръцете и краката ми докато аз унищожавах купчина от запасите на чичо ми.

По наше време момичетата, за разлика от момчетата, не бяха задължени да ходят на училище и с изключение на двата часа вечер, когато майка ми ме учеше да чета, пиша и смятам, повечето време ме пускаха на свобода. Докато в края на краищата станах на четиринайсет години и първите капки менструална кръв неочаквано и обезпокоително ме обявиха за жена. През първата седмица седях затворена в малка стая със заковани прозорци. Такъв беше обичаят, тъй като нито едно уважаващо себе си семейство не би рискувало някакви нахални момчета да се покатерят по кокосовите дървета, да надзърнат в къщата и съгледат новооткритото тайно обаяние на дъщерите им.

По време на периода, в който седях затворена бях принудена да гълтам сурови яйца, разбъркани със сусамово олио и неизброими горчиви билки. Сълзите не помагаха. Когато мама влизаше с адската порция, тя носеше пръчка и, за мое изумление, бързо открих, че бе готова да я използва. Щом дойдеше време за чай вместо вкусните й сладкиши, ми подаваше половин кокосов орех, пълен до горе с топли меки патладжани, изпържени в голямо количество от ужасното сусамово олио.

- Яж го докато е топло - съветваше ме майка ми докато затваряше и заключваше вратата. От опърничавост и яд нарочно го оставях да изстине. Не ми беше неприятно да пипам с пръсти студените лигави патладжани, но в устата ми те имаха отвратителен вкус. Все едно че гълташ мъртви гъсеници. Трийсет и шест сурови яйца, няколко бутилки сусамово олио и цяла кошница патладжани трябва да са минали през гърлото ми преди да свърши моето заточение. След това просто останах вкъщи и се наложи да уча всякакви женски неща. За мен беше тъжен преходен период. Невъзможно е да обясниш на някого какво е да не можеш да усещаш повече изпечената от слънцето земя под бягащите ми нозе. Седях вътре като затворник и гледах с копнеж навън през малките прозорци. Почти веднага след това дългата ми сплъстена коса бе сресана, сплетена на плитка и се превърна в гладка змия, която плъзна по гърба ми. Най-неочаквано бе обявено, че кожата ми твърде много била изгоряла от слънцето. Майка ми реши, че залогът за успеха ми се криеше в кожата ми. За разлика от нея не бях индийка красавица, но в страна, където живеят хора, чиято кожа има цвят на кафе, моята беше като чай с много мляко.

Ценен, прекрасен цвят.

Цвят, който много се търсеше за съпруга, беше желателен за снаха, ценен и обичан, когато се предаваше на внуците. Неочаквано непознати дами на средна възраст започнаха да идват в дома ни. Обличах се като излязла от кутийка, появявах се и се дефилирах пред тях. Всички ме наблюдаваха с пронизващи очи като клиенти в магазин за диаманти. Зорките им малки лъскави очи без ни най-малко стеснение ме оглеждаха отгоре до долу, търсейки някакъв дефект.

Един горещ следобед след като мама дърпа, тегли и изкусно уви вдървеното ми непохватно тяло с голямо парче розов плат, украси косата ми с поувяхнали розови рози от градината и ме украси със скъпоценни камъни, поставени в гнезда от тъмножълто злато, аз застанах намръщена до прозореца, мислейки с удивление колко бързо и необратимо се промени животът ми. За един ден. Не, за по-малко. И то без никакво предизвестие.

Навън вятърът шумеше в лимоновото дърво и игрив бриз нахлу в моята стая, разклати къдриците на слепоочията ми и тихо духна в ухото ми. Много добре познавах този бриз. Беше син като мъничкия Бог Кришна и имаше същите издути бузи. Когато скачахме от най-високата скала във водопада в гората зад къщата на Рамеш, той винаги успяваше пръв да стигне до леденостудената вода. Така е, защото мами. Краката му никога не докосват тъмнозеления кадифен мъх на камъните.

Той се изсмя в ухото ми.

- Ела навън - гласът му звънтеше весело. Погъделичка ме по носа и отлетя.

Наведох се през прозореца, протегнах врата си колкото можах, но за мен блестящата вода и синия бриз вече бяха минало. Те принадлежаха на едно босоного засмяно дете с мръсна рокличка.

Докато стоях и се мъчех да преодолея разочарованието си, видях как пред къщата спря двуколка. Колелетата изскърцаха в сухата прах. От нея слезе едра жена с тъмносиньо копринено сари и чехли прекалено изискани за фигурата й. Отстъпих назад в сумрака на моята стая и я разгледах с любопитство. Тъмните й очи огледаха малката ни къща и бедния ни двор с нещо подобно на вътрешно задоволство. Изненадана от особения й израз втренчих очи в жената дори забравих хитрото й лице. Тя изчезна зад тропическите храсти, които растяха от двете страни на пътеката към входната ни врата. Чух гласа на майка ми как я покани да влезе. Залепих се на вратата на моята стая и се заслушах в изненадващо мелодичния глас на гостенката. Тя имаше чудесен глас, който беше в пълен противовес с хитрите й малки очички и тънките й стиснати устни. В този момент майка ми ме извика да донеса чая, който беше приготвила за гостенката. Щом стигнах прага на предната стая, където мама приемаше гости, усетих бързия, оценяващ поглед на непознатата. Пак ми се стори, че тя остана доволна от това, което изпитателният й поглед откри. Устните й се разтеглиха в сърдечна усмивка. Вярно, че ако не бях забелязала самодоволния й, почти победоносен поглед, който по-рано хвърли на бедното ни жилище, бих я сбъркала с обичната ме леля, за каквато мама я представи с усмивка. Аз сведох очи смирено както ми беше казано да правя в присъствието на доброжелателни възрастни и на купувачи на диаманти с пронизващ поглед.

- Ела и седни до мен - каза тихо леля Пани и потупа пейката до себе си. Забелязах, че на челото й нямаше червената точка, обичайна за омъжени жени, а черна, което означаваше, че няма мъж. Тръгнах предпазливо да не се спъна в шестте метра тежък плат, който се въртеше заплашително около тялото ми, да не посрамя майка ми и да разсмея изисканата непозната.

- Колко хубаво момиче си! - възкликна тя с напевния си глас.

Безмълвно я погледнах с ъгълчето на окото и изпитах странно необяснимо отвращение. Кожата й не беше набръчкана, беше гладка и грижливо напудрена, косата й миришеше на сладък жасмин и въпреки всичко в моето приказно царство си я представих като хранеща се с плъхове змия-жена. Процеждаща се като гъста смола по дърветата и безшумно виеща се като панделка в спалните. Черна и винаги ловуваща. Тя изплезва дългия си розов студен език. Какво ли знае тази змия-жена?

Пълна ръка, накичена с пръстени се пъхна в малка чантичка с мъниста и изпълзя обратно с увита сладка. Подобни лакомства не се продаваха в селото. Не всички змии-жени са отровни, реших. Тя ми подаде сладкишчето. Тази жена ме изпитваше. Не се изложих в очите на майка ми. Не я грабнах. Едва когато мама се усмихна и кимна, се пресегнах към предлаганото ми лакомство. За миг ръцете ни се докоснаха. Нейните бяха студени и потни. Погледите ни се срещнаха и нито една от двете не отклони очи. Тя бързо отмести поглед. Успях да хипнотизирам змията. Изпратиха ме обратно в моята стая. След като затворих вратата зад себе си, отворих пакетчето със сладкишчето и изядох подкупа на змията-жена. Беше много вкусно.

Гостенката не стоя дълго и скоро след като си тръгна мама дойде в моята стая. Тя ми помогна със сложната задача да ме освободи от дългата обвивка красив плат, да го сгъне и прибере.

- Лакшми, приех предложение да се омъжиш - каза тя докато сгъваше сарито. - Чудесно предложение. Той е от по-добра каста от нас. Освен това живее в онази богата страна, наречена Малайзия.

Останах като вцепенена. Гледах я и не вярвах на очите си. Предложение за брак, който щеше да ме откъсне от майка ми? Бях чувала за Малайзия. Страната на крадци на птичи гнезда на много хиляди километри оттук. Очите ми се насълзиха. Никога не се бях разделяла с майка си.

Никога.

Никога. Никога.

Изтичах до нея и притиснах лице до нейното. Допрях устни до челото й.

- Защо не мога да се омъжа за някой, който живее в Сангра? - попитах.

Красивите й очи се наляха със сълзи. Напомни ми на пеликан, който кълве от гърдите си, за да нахрани своето малко.

- Ти си момиче с късмет. Ще отпътуваш с мъжа си в една страна, където парите се търкалят по улиците. Леля Пани казва, че бъдещият ти съпруг е много богат и ще живееш като царица, също като твоята баба. Няма да живееш като мен. Той не е нито пияница, нито покерджия като баща ти.

- Как можеш да ме изпратиш толкова далеч? - попитах тихо, чувствайки се предадена.

В очите й прочетох гнетяща любов и болка. Отсега нататък животът щеше да ме научи, че любовта на детето никога не е равна на болката, която изпитва майката. Тя е дълбока и сурова, но без нея майката не е истинска майка.

- Ще бъда толкова самотна без теб - изплаках.

- Няма да бъдеш, защото новият ти съпруг е вдовец и има две деца на девет и десет години. Така че ще има с какво да се занимаваш, те ще ти правят компания.

Аз се намръщих неуверено. Неговите деца бяха почти на моя възраст.

- Колко годишен е той?

- Ами на трийсет и седем години е - отговори мама бързо и ме обърна така, че да откопчае последната кукичка на блузата ми.

Аз се извърнах към нея.

- Но Ама, та той е по-стар от теб.

- Може би, но ще ти бъде добър съпруг. Леля Пани казва, че има не един, а няколко златни часовника. Разполагал е с достатъчно време, за да натрупа голямо богатство и е толкова богат, че дори няма нужда от зестра. Той е неин братовчед, затова тя не може да не знае. Аз направих ужасна грешка и съм сигурна, че ти няма да я повториш. Ти ще постигнеш повече. Повече от мен. Веднага ще се заема да приготвя кутията с бижутата ти.

Загледах се безмълвно в мама. Разбрах, че го е решила.

Бях обречена.

Петдесет години по-рано петстотинте запалени газени лампи на сватбата на баба ми изненадали пробуждащото се слънце с петте пищни дни на веселбата, но моята щеше да приключи за един ден. В продължение на цял месец всички бяха заети с приготовленията за сватбата и въпреки първоначалните ми опасения, си съставих представа за тайнствен съпруг, който щеше да се отнася с мен като с царица. Харесваше ми и мисълта, че щях да командвам двете ми заварени деца. Да, би могло да се окаже прекрасно приключение. Във фантазията си изградих представа, че мама щеше да ми идва на гости веднъж месечно, а аз щях да изминавам разстоянието с кораб вероятно два пъти на година. Хубав непознат ми се усмихваше нежно и ме отрупваше с подаръци. Аз свеждах свенливо глава, докато най-различни романтични представи как съм по бельо и се изчервявам, минаваха през глупавата ми детинска глава. Естествено нито една от тях нямаше нищо общо с истински секс. Нито един мой приятел не говореше, но и не знаеше подобни неща. Тайнственият процес на правене на бебета не се отнасяше до мен. Те щяха да се появят с къдравите си косици когато им дойдеше времето.

Настъпи големият ден. Нашата малка къщичка като че ли въздишаше и пъшкаше под тежестта на пълни жени на средна възраст, които се суетяха насам натам. Миризмата на маминото черно къри се носеше във въздуха. Аз седях в моята стаичка, унесена в суетнята. Една малка топчица от вълнение започна да расте в стомаха ми и когато допрях длани до страните си, усетих, че са много горещи и парят.

- Хайде сега да те погледнем и теб - каза мама след като сръчните ръце на нашата съседка Пунама нагънаха и умело набодоха шестте метра на моето красиво сари в червено и златисто. Известно време мама просто ме гледа със странна смесица от тъга и радост, после попи ъгълчетата на очите си и тъй като не можа да каже нищо, само кимна с глава одобрително. Жената, която беше ангажирала от друго село да среши косата ми, дойде при мен. Седнах на един стол и бързите й ръце промушиха нанизи перли през косата ми, тя добави и плънка от изкуствена коса, разбира се, завъртя всичко на голям кръгъл кок, който се закрепи ниско на тила ми. Сякаш имах втора глава, закачена отзад на тила, но забелязах, че мама й хареса дъщеря й с две глави, затова не казах нищо. След това жената извади малка кутийка и като я отвори, вътре видях гъста червена паста. Тя потопи дебелия си показалец в това мазило с отвратителен мирис и намаза внимателно устните ми с лепкавата помада. Видът ми беше сякаш бях целунала нечие разкървавено коляно. Гледах се и не можех да се позная.

- Не си ближи устните - нареди ми тя.

Съгласих се тържествено, но не можех да се освободя от изкушението да сваля дебелия пласт миризлива боя до мига, в който видях бъдещия младоженец. Тогава именно забравих дразнещото ме мазилото на устните ми, както и всичко останало. Тогава времето застина и детството ми отлетя безвъзвратно, пищейки от ужас.

Накичена с бижута бях въведена в главната зала, където моят младоженец чакаше върху подиум, но когато стигнахме до втория ред от насядалите гости, вече не сдържах любопитството си. Без капчица срам вдигнах глава и го погледнах. Топката вълнение, която се бе издула и така игриво подскачаше в стомаха ми се пръсна. Коленете ми омекнаха и се заковах на място. Двамата усмихнати придружители едновременно ме стиснаха за ръцете. Както ми се зави свят, чух неодобрителните им мисли: Какво ли му става на това момиче с кожа с цвят на чай?

На момичето с кожа с цвят на чай му стана това, че видя младоженеца.

На подиума в очакване да стигна до него стоеше огромен гигант, какъвто не бях виждала. Кожата му беше толкова тъмна, че лъщеше като черно олио вечер. На слепоочията му като хищни птици се бяха настанили огромни сивкави крила. Под широкия му нос жълти зъби се издаваха напред така, че той не можеше да затвори устата си докрай.

Страх скова детинското ми тяло при мисълта, че този мъж ще бъде мой съпруг. Глупавите ми романтични мечти отчаяно поеха последен дъх, изведнъж се оказах много малка и самотна и ми се доплака. От този миг нататък смятах любовта като червей в ябълката. Винаги когато търсещите ми устни докосват меката й плът аз я унищожавам, а тя от своя страна ме отвращава. Обзета от паника огледах като замаяна лицата, които ме наблюдаваха, търсех да открия единствения човек, който би могъл да промени нещата.

Очите ни се срещнаха. Майка ми се усмихна щастливо, очите й блестяха гордо на нещастното й лице. Никога не бих могла да й причиня разочарование. Заради мен тя беше поискала това да се сбъдне. Пред нашата жалка беднотия неговото богатство я беше заслепило. Краката ме приближаваха към него. Не сведох глава като други свенливи булки. Взирах се право в бъдещия си съпруг със смесица от страх и смелост.

Сигурно се нанасях три пъти върху неговото тяло.

Той вдигна глава. Имаше малки черни очички. Със смелия си поглед улових малките черни като мъниста очи. В тях прочетох обезпокоителен израз на гордо притежание. Гледах го без да мигна. Не показвай, че те е страх, мислех си, стомахът ми се бе свил на топка от яд. Бях втренчила очи в него като в детинска игра кой пръв ще отмести погледа си. Докато неотклонно се взирах в него биенето на барабаните и звукът на тромпетите заглъхна и присъстващите се превърнаха в сив фон. Странно, но долових промяна в очите на моя бъдещ съпруг. На мястото на гордото притежание се появи изненада. Той сведе очи. Бях победила страшното чудовище. В края на краищата той се оказа плячката, а аз - ловецът. Бях опитомила дивия звяр с очи. Усетих как цялото ми тяло пламна.

Огледах се да видя майка си. Тя продължаваше да се усмихма със същата горда, окуражителна усмивка както преди. Преди моята голяма победа. Тя не беше усетила този миг. Разбрахме го само моят бъдещ съпруг и аз. Аз също й се усмихнах, вдигнах леко глава, със средния си пръст потупах палеца си три пъти, това беше нашият таен сигнал, че всичко е наред. Когато стигнах до украсения подиум, се отпуснах на колене върху листенцата от рози, с които бе посипан. Усещах как тялото на укротения звяр излъчва горещи вълни, но нямаше от какво да се боя.

Той не обърна глава към мен, за да ме погледне. Останалата част от церемонията мина като в мъгла. Той вече не потърси яростния блясък в очите ми. Аз прекарах цялата церемония като си представях как неуморно отново и отново се хвърлях от най-високата скала в хладните води на водопада зад къщата на Рамеш.

Тази вечер лежах съвсем тихо в тъмнината, докато той ме съблече непохватно и се възкачи над мен. Заглуши вика ми от болка с голямата си шепа. Помня, че ръката му миришеше на краве мляко.

- Ш-ш-т-т ... боли само първият път - утеши ме.

Той беше нежен, но детинското ми съзнание изпадна в шок. Та той вършеше с мен това, което кучетата на улицата правеха ... докато не ги облеехме с вода и те неохотно се разделяха, незадоволени розови части продължаваха да висят от телата им. Замислих се, че той напълно се сливаше с тъмнината. Дългите му зъби висяха сякаш нищо не ги крепеше, а наблюдателните му очи блестяха влажно без израз също като на плъх в тъмното. От време на време проблясваше златният часовник, който беше направил толкова силно впечатление на майка ми. Аз се взирах в отворените му, вперени в мен очи докато той примигна, след това се загледах в зъбите му. По този начин скоро всичко свърши.

Той легна и ме гушна като наранено дете. Лежах вдървена като дърво в огъня. Познавах само нежната прегръдка на майка ми, неговата твърдина ми беше непозната. Когато дишането му стана равномерно, а ръцете му натежаха, аз внимателно и бавно се измъкнах изпод спящото му тяло и на пръсти отидох пред огледалото. Взрях се объркана в мокрото ми от сълзи шокирано лице. Той как постъпи току-що? Мама знаеше ли, че той ще ми направи това? Почувствах се измърсена. Все още лепкава течност и кръв опетняваха бедрата ми, а между краката изпитвах болка.

Навън, на светлината на газени лампи най-упоритите сватбари все още се смееха и пиеха. В шкафа намерих едно старо сари. Закрих лицето си, внимателно отворих вратата и се измъкнах навън. Краката ми стъпваха безшумно по студения цимент, никой не забеляза дребната ми фигура, която пристъпваше край стената, прегръщайки тихите сенки. Много тихо притичах до задната врата и след малко стигнах до кладенеца на Пунама. Съблякох се като в транс, от дълбоката дупка в земята изтеглих кофа с лъскава черна вода. Когато леденостудената вода обля тялото ми се разридах неудържимо. Сипвах черна вода върху треперещото ми тяло докато то стана безчувствено. Когато риданията бяха измити и потънаха в гладната земя, облякох нещастното си тяло и се върнах в леглото при съпруга ми.

Той лежеше и кротко спеше. Погледът ми се плъзна към златния му часовник. Поне в Малайзия щях да живея като царица. Вероятно къщата му се намираше на хълм и беше толкова голяма, че цялото ни жилище би могло да се помести в кухнята. Вече не бях дете, а жена, а той - мой съпруг. Колебливо протегнах ръка и погалих широкото му чело. С пръстите си усетих, че кожата му беше гладка. Той не помръдна. Успокоена от мисълта, че ще имам кухня по-голяма от цялата ни къща, аз се свих на кълбо далеч от огромното му тяло и потънах в дълбок сън.

След два дни трябваше да отплаваме, а трябваше да свършим много работа. Почти не виждах съпруга си. Той беше тъмната сянка, която в края на всеки ден простираше големите си крила върху мен и тогава изчезваше дори онзи любопитен лъч светлина, който обикновено се процеждаше под вратата ми, за да ме наблюдава как спя.

Сутринта преди заминаването ни седнах на прага на задната врата и наблюдавах мама в нейния тих свят. Тя чистеше печката както всяка сутрин откакто я помня. Но тази сутрин сълзи капеха от брадичката й и образуваха кръгли тъмни петна върху блузата на сарито й. Винаги съм знаела, че не обичам баща си, но не знаех, че обичах майка си толкова много, че изпитвах болка. Представих си я сама в нашата малка къща да готви, шие, чисти и да мете, но нищо не можех да направя. Извърнах се, за да наблюдавам как гръмотевичната буря утихва. В горите стотици жаби запяха хорово, молейки небесата да се разтворят отново, така че локвите по земята да станат големи колкото жабите да плуват. Огледах наоколо всичко, което ми беше познато - циментовия под на нашия дом, криво изградените дъсчени стени и стария дървен стол, на който мама седеше и мажеше с масло косата ми. Изведнъж се почувствах ограбена. Кой щеше да реши косата ми? Това беше почти като ритуал. Преглъщайки сълзите, обещах пред себе си, че няма да забравя нищо, свързано с майка ми. Мирисът й, вкусът на храната, която излизаше изпод изкривените й от работа пръсти и аз направо я поглъщах, красивите й тъжни очи и всички прекрасни истории, които тя събираше в златната кутия в главата си. Седях известно време и си представих дядо ми изправен и горд на белия си кон и се замислих какво ли би си помислил за мен. Сигурно щеше да си каже, че съм много малка.

На двора Нанди, нашата крава, не забелязваше суматохата по приготовленията ми за тръгване, а и това не я интересуваше, тя въртеше безпричинно тъжно очи, а новоизлюпените пилета вече свикваха с ролята си в живота, която им бе отредена. Някои от тях не можеха да повярват. Не можеха да повярват, че аз тръгвах същият този ден и щях да оставя всичко, което познавах, за да замина с мъж, който каза "Наричай ме Айя".

Пристигнахме на уреченото място за среща на пристанището. Зяпнах като хипнотизирана големия кораб, който се издигаше над водата и блестеше важно на слънцето. Беше готов да прекоси океана. Леля Пани, на която бе възложена задачата да доведе заварените ми деца закъсня. С лице, свито от тревога, Айя погледна още веднъж блестящия си часовник. Точно преди голямата сирена да изсвири, тя пристигна с двуколка, но без децата.

- Те са много болни и не бива да пътуват сега. Ще останат при мен още няколко месеца - обясни весело на изумения ми съпруг. - Когато оздравеят ще ги доведа в Малайзия - добави с мелодичния си глас.

Айя се огледа безпомощно като загубено малко слонче.

- Не мога да тръгна без тях - извика той, изпаднал в отчаяние.

- Трябва да тръгнеш - настоя тя. - Не са сериозно болни. Нищо няма да им стане, ако останат още няколко седмици при мен. Знаеш колко много ги обичам. Никой не би могъл да ги гледа по-добре от мен.

В продължение на един болезнен миг моят съпруг се двуомеше и не можеше да вземе решение. Всички наоколо го наблюдаваха. Лицето на леля Пани, върху което не се четеше никакво разкаяние, придоби победоносен вид, когато най-накрая той вдигна малкото куфарче до краката ми и се подготви да се качим на борда. Колкото и да ми се струваше невероятно, той щеше да остави децата. За мен беше очевидно, както и за всички, които наблюдаваха сцената, че тайнствената болест не бе нищо друго освен номер. Защо той не настоя някой бързо да отиде до дома й и да прибере децата? Последвах го бавно, не разбирах какво става, но си замълчах. Тя не беше добър човек. Почувствах го ясно и въпреки всичко в душата ми се зароди една черна мисъл, че вероятно беше за добро. Видях заварените ми деца на сватбата и те бяха малки копия на баща си. Имаха вял израз на нещастните си лица и всичко вършеха непоносимо бавно. Не ми се искаше да призная победата на тази Пани, но безпокойството ми за простодушните ми заварени деца бе по-голямо.

Обърнах се и целунах майка ми по челото.

- Обичам те с цялото си сърце - изрекох до гладкото й чело. Тя обхвана лицето ми с двете си ръце, изгледа ме продължително и твърдо сякаш да запомни чертите ми, защото вече знаеше, че ме вижда и докосва за последен път. Че до края на живота си никога повече нямаше да се срещнем.

От палубата на кораба гледах майка ми докато тя се превърна в малко ридаещо петънце сред тълпа ръкомахащи и ридаещи роднини.

Да, пътуването.

Пътуването беше ужасно и неописуемо. Почти през цялото време не бях на себе си от треска. Свят ми се виеше, а замаяният ми стомах се надигаше и преобръщаше. Понякога ми беше толкова зле, че ми се искаше да умра. Моят съпруг беше като безпомощна скала до мен докато се извивах като змия на тясната койка с непрекъснати позиви за повръщане. Всичко беше пропито с отвратителна кисела миризма. Косата ми, дрехите ми, чаршафите, дъхът ми, кожата ми ... всичко ми се струваше мръсно от спарения морски въздух.

Събудих се в накланящата се тъмнина от ужасна жажда. Една нежна ръка се допря до челото ми.

- Ама - извиках слабо. Изгубила ориентация си представих, че майка ми е дошла да се грижи за мен. Обърнах се, за да й се усмихна. Съпругът ми ме гледаше с много странен израз. Изненадана от голямата му загриженост примигнах и се взрях в него, нямах сили да отместя очи. Устата ми беше пресъхнала.

- Как си? - попита той тихо.

Магията се развали.

- Жадна съм - изрекох дрезгаво. Той се обърна, а аз наблюдавах как отпуснатите му грамадни ръце сипват вода в чаша. Докато пиех продължих да разглеждам израза му, но ебонитовото лице излъчваше само доброта. Спомням си този случай, защото до края на съвместния ни живот никога повече в очите му не забелязах това открито желание.