Извън релси

Джеймс Сийгъл

"Атика"

Пет дни в седмицата преподавам английски в гимназията в Източен Бенингтън, а през две от вечерите - в щатския затвор "Атика". С други думи, прекарвам времето си в спрягане на глаголи с нехранимайковци и изучаване на причастия с престъпници. Единият клас се чувства, сякаш е в затвор, а другият наистина се намира зад решетките.

Когато трябва да ходя в Атика, вечерям рано с жена си и двете си деца. Целувам половинката си и порасналата си дъщеря за довиждане и нося четиригодишния си син на конче до външната врата. Там внимателно го свалям на земята, целувам меките му вежди и му обещавам да поседя до леглото му, когато се прибера.

Качвам се в осемгодишния си "Додж Неон", все още обгърнат от ореола на емоционалното благополучие.

Когато минавам през металния детектор в Атика, от него не е останала нито следа.

Може би заради месинговата табела, закачена на видно място на стената в помещението за посетители. На нея пише "В памет на надзирателите, загинали при бунтовете в Атика". Табелка за загиналите затворници няма.

Отскоро преподавам тук и все още не мога да определя кой е по-страшен - затворниците зад решетките или надзирателите, които ги дебнат. Май все пак надзирателите.

Повече от ясно е, че не си падат особено по мен. Възприемат ме като лукс, като кабелна телевизия - като нещо, което затворниците не заслужават. Поредната щура идея на някакъв либерал от Олбъни, на когото никога не са ръгали нож между ребрата, не са му мазали лицето с лайна, нито пък му се е налагало да влачи татуиран труп по под, залят със заразена със СПИН кръв.

Поздравяват ме с едва прикрито презрение. "А, дойде нашият д-р", мърморят. "Дебил Ръкоблудец", както го бе разшифровал някой от тях на стената на клозета.

Прощавам им.

Те са малцинството сред едно поробено население, пропито с ненавист. За да оцелеят от омразата, трябва също да мразят. Не им е позволено да носят оръжие, затова се въоръжават с хъс.

Колкото до затворниците, посещаващи часовете ми, те са учудващо възприемчиви. Повечето са нещастни жертви на драконовския закон на Рокфелер, който третира притежаването на единични дози кокаин като тежко углавно престъпление. Изглеждат преди всичко объркани.

От време на време им давам домашни работи. Напишете нещо, казвам им. Каквото и да е. Просто нещо, което ви вълнува.

Отначало ги карах да си четат работите в клас. До деня, в който един от тях - чернокож с бадемови очи, казваше се Бенджамин Уошингтън - не прочете нещо, което звучеше като пълна безсмислица. То си беше безсмислица и останалите започнаха да му се подиграват. Бенджамин приел обидата прекалено дълбоко и по-късно наръгал един от тях, докато онзи поглъщал закуската си от бъркани яйца и препечен хляб.

Оттогава реших да въведа анонимност.

Те си пишат съчиненията и ги оставят на бюрото ми, без да се подписват. Аз ги прочитам на глас и никой не знае кой го е написал. С изключение на автора. Това е повече от достатъчно.

Един ден им възложих задача да напишат нещо, което би заинтересувало мен. Своята собствена история. Например, как са се озовали тук - в класната стая в затвора "Атика", в часа по английски на господин Уидоус. Ако искате да станете писатели, казах им, започнете с писателя.

Би могло да е поучително, помислих си, а защо не и пречистващо? Сигурно щеше да е по-интересно от "Мъничето пеперуда" - неотдавнашен напън на... е, не знам на кого, нали така? Мъничето донесло красота и цвят сред осеяната с бурени строителна площадка, докато не било, за съжаление, "смазано като буболечка" от местния дилър на дрога. Мъничето, както се обясняваше в дъното на страницата, било "цимбол".

Зададох им домашното във вторник. На следващия вторник бюрото ми бе затрупано с листа. Прочетох ги на глас, като избирах напосоки. Първият разказ беше за един невинен човек, несправедливо обвинен във въоръжен грабеж. Във втория се описваше историята на един невинен човек, несправедливо обвинен в притежаване на незаконни наркотични вещества. Третата - за невинен човек, несправедливо обвинен...

Е, май не се оказа особено поучително.

И тъкмо тогава...

Дойде ред на следващия разказ. Всъщност не точно разказ (макар и да си имаше заглавие), а по-скоро въведение. Нещо като покана, честна дума.

За един невинен човек.

Който един ден тръгнал към гарата, за да хване влака за работа.

И тогава се случило нещо.

Извън релси

На сутринта в деня, в който Чарлз срещна Лусинда, му бяха необходими няколко мига, за да си спомни защо предпочита да си остане със затворени очи.

Тъкмо тогава дъщеря му Ана го повика от дневната. "Да, именно" - помисли си той.

Трябваха й пари за обяд, бележка за учителя по физическо и помощ за домашно по литература, което трябваше да подготви още вчера.

Не точно в този ред.

Като същински майстор еквилибрист, той успя да се справи и с трите между вземането на душ, бръсненето и обличането. Налагаше се. Жена му Диана вече бе тръгнала на работа и го бе оставила да се справя сам-самичък.

На път към вратата забеляза глюкомера на Ана и използваната спринцовка, оставена на плота в кухнята.

Заради Ана закъсняваше.

Когато стигна до станцията, влакът вече бе тръгнал - чу само отдалечаващия се към града тътен.

Докато чакаше следващия влак, перонът се напълни със съвсем нови лица. Познаваше по лице по-голямата част от пътуващите в 8:43, но сега бе 9:05 и сякаш се намираше в напълно чужда среда.

Намери си място и веднага потъна в спортните страници.

Беше ноември. Времето на бейзбола бе отминало с поредната шампионска титла за местния отбор. Баскетболът тепърва набираше обороти, а футболът вече обещаваше година, пълна с позорни загуби.

Така прекара следващите двадесетина минути - с наведена глава, вперени напред очи и празен ум, погълнат от нищо не значещи статистики, които би могъл да изрече машинално, сякаш са номерът на осигурителната му сметка. Числа, които бе в състояние да изрецитира и насън - и понякога го правеше, само и само за да не повтаря други числа.

Кои по-точно?

Показанията на глюкомера на Ана например.

Числа, които непрекъснато и ужасяващо се покачваха.

Ана страдаше от детски диабет вече повече от осем години.

Ана не беше добре.

Така че предпочиташе число, като, да кажем, 3.25. Средният показател на водача в лигата Роджър Клемънс Ракетата през миналия сезон.

Или двадесет и две - хубаво цяло число. Средният брой отбелязани точки на игра на Латрел Спрюуъл за "Ню Йорк Никс". Латрел Спрюуъл с безбройните му плитчици.

Числа, които можеше да гледа, без да се почувства зле.

Влакът рязко намали скорост и спря.

Намираха се някъде между станциите. От двете страни на релсите се издигаха сиво-кафяви крайградски къщи. Изведнъж си даде сметка, че макар да бе пътувал с този влак повече пъти, отколкото би си направил труда да запомни, не би могъл да опише нито едно от предградията, през които минаваше. Някъде по средата на пътя към средната възраст бе престанал да гледа през прозореца.

Побърза да се върне към вестника си.

Случи се някъде между коментара на Стив Сърби за правилото на незабавното преиграване и оплакванията на Майкъл Страхън, че са му отнели част от отбелязаните точки.

По-късно откри, че не може да определи какво точно го бе накарало да вдигне поглед от страниците точно в този миг.

Щеше да се пита отново и отново как щяха да се развият нещата, ако не го бе направил. Щеше да се измъчва с всички безсмислени въпроси от рода на "ами ако..."

Но в края на краищата бе вдигнал поглед.

Влакът от 09:05 от Бабилон към Пен Стейшън продължи пътя си. През Мерик, Фрийпорт, Болдуин и Роквил Сентър. През Линбрук, Ямайка, Форест Хилс и Пен.

А Чарлз безвъзвратно излезе извън релси.