Сьомгата на съмнението

Увод

За мен моментът е направо Дъгласов. В повечето Дъгласови моменти участват:

– Компютри „Епъл Макинтош“

– Невъзможни крайни срокове

– Еди Виктор, агентът на Дъглас

– Застрашени видове

– Разточително скъпи петзвездни хотели

Тракам по клавишите на компютъра („Макинтош“) и се боря с крайния срок, наложен ми от Ед Виктор. Дали не бих бил така добър да напиша предговор към „Сьомгата на съмнението“ до другия вторник?

Намирам се в най-безбожно луксозния хотел в Перу – „Мирафлорес Парк Хотел“, Лима, – наслаждавам се на великански купи плодове и атмосфера на хотел „Луис Рьодерер“ и се подготвям да замина на север, за да търся очилати мечки, едни от най-неразбраните и най-застрашени бозайници на планетата.

Тъй като съм в скъп хотел, във всяка стая има високоскоростна интернет връзка и току-що съм изгледал на компютъра си двучасовото експозе на шефа на „Епъл“ Стив Джобс по случай изложението на „Макинтош“ в Сан Франциско. Императорът на великите компютри съобщава, че на пазара има нов И-Мак, и аз не мога нито да се обадя на Дъглас, нито мога да му пусна имейл, за да обсъдим новината. На бял свят е поредният революционен главозамайващ „Епъл“ и Дъглас няма да го види. Няма да си поиграе с айпода и няма да се разрови в айфотото. За всички, които познаваха Дъглас, а тук включвам и милионите му читатели, нещастието и безсилието ми са убийствено очевидни. Ужасно е за него, защото той си падаше по Новите машинарии, ужасяващо е и за нас, защото Новите машинарии никога повече няма да бъдат възпявани от всепризнатия бард на Новите машинарии.

Разберете ме, искам да знам какво да мисля. Искам да знам на какво приличат новите машини: вярно, мога да използвам собствените си очи и сетива, но съм свикнал с по-висшите прозрения на Дъглас. Той щеше да намери точния епитет, идеалната метафора, довършителната усмивка. Щеше да намери начин да свърже дружелюбните и необикновени поведение и природа на очилатите мечки с някое познато човешко изживяване и с абстрактна научна мисъл. По-голямата част от света, в който живеем, бе видян през очите на Дъглас и беше станал по-ясен. Което означава, че присъщите на нашия свят хаос и абсурдна липса на яснота са станали по-ясни. Ние така и не разбирахме колко всъщност е противоречива и откачена вселената, нито колко нелепа и недоносена е човешката раса, докато Дъглас не ни го обясни в неповторимия си добродушен, парадоксален и непринуден стил, който го направи велик. Току-що бях посетил банята и бях забелязал, че предлаганият от хотела сапун (запечатан здраво в една от онези абсурдно неотваряеми и неунищожими опаковки, които иначе са за удобството на госта на хотела) изобщо не се казва сапун: беше нищо повече и нищо по-малко от Бадемов калъп за лице. Това щеше да бъде един моментален имейл до Дъглас, последван от обратен имейл, който щеше да ме накара половин час да се кискам и да танцувам из хотелската стая, но какъвто нямаше да получа никога повече.

В скръбните седмици след неговата неочаквана и несправедлива смърт се наслушахме колко добър писател хуморист бил Дъглас, колко бил ерудиран и харесван от всички. Тази книга показва какъв учител беше. Точно както залезите никога вече не са същите по цвят и форма след като ги е видял Търнър , така и лемурът и чашата чай никога няма да са същите след проницателния насмешлив поглед на Дъглас.

Много е нечестно да ти поискат предговор към книга, съдържаща абсолютно брилянтен предговор по повод на самите предговори. Още по-нечестно е да ти искат предговор към посмъртна книга на един от най-великите хумористи на нашия век, когато подлежащата на предговор книга съдържа предговора на предговорите към посмъртната творба на хумориста на хумористите на всички времена: предговорът на Дъглас към „Залез в Бландингс“ на П. Г. Удхаус, както отбеляза Ед Виктор на службата в памет на Дъглас в Лондон, може да послужи като удивително точно описание на таланта на самия Дъглас. Не че Дъглас дори за секунда си го е помислял, когато го е писал.

На Дъглас не беше присъща неприятната скромност на типичния англичанин, но това не означаваше, че беше суетен или самохвален. Страстта и ентусиазмът, с които споделяше идеите си, обаче лесно можеха да ви хванат в капан по телефона, на масата или в банята и да изключат всички други присъстващи и всякакви други съображения. В същия смисъл, и без да проявявам ни най-малко неуважение, един разговор тет-а-тет и мано-а-мано с Дъглас можеше да бъде изтощителен и объркващ за онези, които не успяваха да следят безспирните му скокове от една мисъл към друга. Но той беше способен да пише объркващо не повече, отколкото беше способен да изпълни съвършен пирует, а вярвайте ми, малко хора на земята са по-неспособни от Дъглас Ноел Адамс да изпълняват пируети, без да съсипят мебелите и да застрашат безопасността на невинните наблюдатели.

Той беше писател. Има хора, които пишат и се справят добре, и има писатели. Дъглас, и тук е безсмислено да навлизаме в обяснения или подробности, беше роден, израсна и остана Писател до края на твърде краткия си живот. През последните десетина години от живота си не пишеше романи, но дори за секунда не престана да бъде писател и „Сьомгата на съмнението“ отбелязва точно този щастлив факт. И в подготовката на лекции, и в спорадичните си журналистически изяви, и в статиите си за специализирани научни и технически издания природният талант на Дъглас да реди думите една след друга в името на събуждането, удоволствието, шашването, информирането или разсмиването на читателя така и не му изневери. Неговият стил бе лишен от его и всеки троп, и всеки трик, познати в писането, се употребяваха само и когато служеха на целта на творбата. Мисля, че когато четете тази книга, ще се удивите на изумителната (и крайно подвеждаща) простота на стила му. Ще имате чувството, че си говорите като приятели. Но както и при Удхаус, лекотата и плавната работа на творческия двигател са резултат от изключително фина настройка и смазване на всички съединения и уплътнения.

Подобно на други творци с рядък талант (отново ще спомена Удхаус), Дъглас оставя читателя с чувството, че се обръща към него и само към него: мисля, че това донякъде обяснява неговата огромна и пламенна „почитателска маса“, ако мога да използвам тази бунтовна фраза. Когато гледате Веласкес, слушате Моцарт, четете Дикенс или се смеете на Били Конъли – избрах имената произволно (произволният подбор за целите на спора винаги отнема много време и размисъл), – вие знаете, че те са творили за света, и резултатът, естествено, е великолепен. Но когато гледате Блейк, слушате Бах, четете Дъглас Адамс или гледате представление на Еди Изард, имате усещането, че сигурно сте единственият човек, който наистина ги разбира. Естествено, почти всички ги обожават, но едва ли някой постига такава връзка с тях като вас самия. Издигнал съм това твърдение в ранг на теория. Творчеството на Дъглас не е висше изкуство като това на Бах, нито е наситеният личен космос на Блейк, това е безспорно, но въпреки това смятам, че гледната ми точка е аргументирана. То е като влюбването. Когато някоя особено изящна мисъл или епитет влязат в полезрението ти и проникнат в мозъка, ти се иска да тупнеш първия непознат по рамото и да ги споделиш с него. Непознатият може да се засмее и сигурно ще оцени написаното, но вие ще затаите за себе си мисълта, че не е вникнал така пълно в силата и качеството им, както сте го сторили вие – точно както приятелите ви (и слава богу) не се влюбват в същия човек, в който се влюбвате вие.

Вие сте на път да навлезете в мъдрия, провокиращ, доб­родушен, бликащ от живот и водещ до пристрастяване свят на Дъглас Адамс. Не го поглъщайте наведнъж – подобно на така любимата на Дъглас японска храна, онова, което ни се струва леко и лесносмилаемо, може да се окаже по-сложно и по-хранително, отколкото ни се е сторило на пръв поглед.

Най-долните чекмеджета на наскоро починалите автори в повечето случаи трябва да остават здраво заключени и заковани: в случая с Дъглас Адамс обаче, и аз съм сигурен, че ще се съгласите с мен, отварянето на най-долното чекмедже (в неговия случай най-затънтените поддиректории на твърдия му диск) си струваше усилията. Крис Огъл, Питър Гизарди, съпругата на Дъглас Джейн, и неговата секретарка Софи свършиха чудесна работа. Един свят без Дъглас не е толкова хубав, колкото един свят с Дъглас, но скачането на „Сьомгата на съмнението“ помага да прогоним меланхолията на внезапната загуба.

Стивън Фрай

Перу

Януари 2002

ЖИВОТЪТ

Уважаеми господин редактор,

Потта се стича от лицето ми и капе в скута ми и дрехите ми са мокри и лепкави. Седя тук, разхождам се и наблюдавам. Докато седя, треперя не­удържимо, гледам малкия процеп и чакам ли, чакам. Стискам юмруци и ноктите ми се забиват в дланите. Прокарвам ръка по горещото си мокро лице, от което се стича пот. Напрежението е непоносимо. Хапя устни и се опитвам да спра треперенето от ужасното бреме на безпокойството. Изведнъж процепът се отваря и пощата се изсипва. Грабвам списанието „Игъл“ и разкъсвам опаковката.

Край на мъчението до другата седмица!

Д. Н. Адамс (12 г.), Брентуд, Есекс

23 януари 1965

Списание „Игъл енд Бойс Уърлд“

[Бележка на редактора: През шейсетте „Игъл“ беше много популярно английско списание за научна фантастика. Това писмо е първата известна публикация на Дъглас Адамс, тогава дванайсетгодишен.]

Гласовете от всичките ни вчерашни дни

Спомените от училищните ми дни са смътни. Училището беше фонът, на който се опитвах да слушам „Битълс“.

Бях на дванайсет, когато излезе „Не мога да си купя любов“. Избягах от училище по време на първата почивка за закуска, купих си плочата и се вмъкнах в стаята на домакинката, защото там имаше грамофон. След това я пуснах, не толкова силно, че да ме хванат, но достатъчно силно, за да я чувам, като залепя ухо на високоговорителя. След това я пуснах още веднъж, за другото ухо. След това я обърнах и направих същото с „Не можеш да го направиш“. Точно тогава домакинката ме хвана и ме затвори в стаята за наказания, но аз го очаквах. Цената беше твърде малка за онова, което сега осъзнавам като изкуство.

Тогава, разбира се, не знаех, че е изкуство. Знаех само, че „Битълс“ са най-вълнуващото нещо във вселената. С този мироглед обаче не се живееше лесно. Първо трябваше да се биеш с феновете на „Стоунс“, което не беше лесно, защото те се биеха мръснишки и с охота. След това трябваше да се бориш с големите – родители и учители, които казваха, че това било пилеене на времето и парите за боклук, който още до другата седмица щял да бъде забравен.

Не разбирах защо ми говорят всичко това. Пеех в училищния хор и знаех що е хармония и контрапункт, и освен това ми беше пределно ясно, че „Битълс“ са нещо изключително умно. Учудвах се, че никой освен мен не чува невероятните хармонии и партии, които дотогава не бях чувал в поп песен. „Битълс“ очевидно правеха всичко това за някакво свое тайно забавление и аз се радвах, че хората могат да се забавляват по такъв начин.

Следващото вълнуващо нещо беше, че продължаваха да ми убягват. Вадеха нов албум, който аз прослушвах няколко пъти, но нищо не трепваше в сърцето ми и аз се обърквах. След това той постепенно започваше да си пробива път към съзнанието ми. Осъзнавах, че причината за объркването ми е, че слушах Нещо, което не приличаше на нищо друго правено от някой друг. „Друго момиче“, „Добро утро, слънчева светлина“ и невероятната „Карай колата ми“. Сега тези парчета са толкова познати, че трябва да положа специално усилие, за да си припомня колко чужди са ми се стрували отначало. „Битълс“ не просто пишеха песни, те създаваха самата среда, в която творяха.

Така и не ги видях. Знам, че е трудно за вярване. Живях по времето, когато „Битълс“ изнасяха концерти, и така и не ги видях на живо. Това ме тормози доста време. Не идвайте с мен в Сан Франциско, защото ще ви стъжня живота от хленчене, че през 1966-а „Битълс“ са изнесли тук последния си концерт, тъкмо преди да осъзная, че рок концертите са нещо, на което наистина можеш да отидеш, даже да си живял в Брентуд.

Навремето един мой съученик имаше билети за запис на шоуто на Дейвид Фрост, но в крайна сметка не отидохме. Същата вечер гледах това шоу и „Битълс“ изпълниха „Хей, Джуд“. Цяла година ходих като болен. Друг ден, в който реших да не ходя в Лондон, беше денят, когато изнесоха концерта си на покрива на „Севил Роу“. Не искам – не искам – да говоря за това.

Е, годините отминаха. „Битълс“ отминаха. Но Пол Мак­картни продължи. Преди няколко месеца ми се обади китаристът Роби Макинтош и ми каза: „След няколко дни ще свирим в „Проклетия цигулар“, ще дойдеш ли?“.

По-идиотски въпрос не бях чувал и в първите няколко секунди изобщо не включих какво ме пита. За тези, които не знаят, „Проклетият цигулар“ е един пъб в един некрасив квартал на северозападен Лондон, в чието дъно има сцена за групи. Едва ли събира и двеста души.

Обърка ме глаголът „ще свирим“, защото знаех, че групата, в която свири Роби, е на Пол Маккартни, и не знаех, че Пол Маккартни свири по пъбове. Ако Пол Маккартни наистина свиреше по пъбове, щях да съм последният тъпанар, ако не отидех. Отидох.

Пред двестате души в пъба Пол Маккартни излезе и изпълни песни, които според мен никога не беше изпълнявал пред публика. „Тук, там и навсякъде“ и „Косът“, ако трябва да изброя някои. Аз бях свирил „Косът“ в разни пъбове, за бога. Научаването на китарната партия ми беше отнело седмици, а се предполагаше, че съм първокласен китарист. Направо се зачудих дали не халюцинирам.

Имаше два момента на пълно удивление. Единият беше последният бис – ако щете вярвайте, безупречно, разтърсващо изпълнение на „Оркестърът на самотните сърца на сержант Пепър“. (Нали не сте забравили, че ставаше въпрос за пъб?) Другият беше изпълнението на едно от най-великите рок парчета на света, „Не мога да си купя любов“, което чух за пръв път, долепил ухо до високоговорителя на грамофона „Дансет“ в стаята на училищната домакинка.

Хората обичат да задават въпроси като „В кое време искаш да живееш и защо?“. По време на италианския ренесанс? Във Виена на Моцарт? В Англия на Шекспир? Лично аз бих искал да живея по времето на Бах. Но отговорът на въпроса ме затруднява сериозно, тъй като всеки друг исторически период би означавал да пропусна „Битълс“, а аз, честно казано, не мога да го направя. Моцарт, Бах и Шек­спир винаги ще бъдат с нас, но аз израснах с „Битълс“ и не знам дали нещо друго ми е повлияло толкова много.

И така, утре Пол Маккартни става на петдесет години. Честит рожден ден, Пол. Не сменям целия свят за вас.

„Лондон Сънди Таймс“

17 юни 1992 г.

Училището в Брентуд

Прекарах в училището в Брентуд цели дванайсет години. В по-голямата си част те преминаха в колебания между горе и долу, бяха хубави години: доста щастливи, с много дни, в малко по-спортно настроение, отколкото бях аз тогава, но богати на добри (и понякога леко ексцентрични) учители. Всъщност аз доста по-късно започнах постепенно да осъзнавам колко добро обучение съм получил в Брентуд – особено по литература и по физика. (Странна работа.) Цялото дванайсетгодишно изживяване обаче бе напълно помрачено от един ужасен спомен, оставил незаличими следи в съзнанието ми. Говоря за епизода с Панталона. Нека обясня.

Винаги съм бил нелепо, абсурдно висок. За да ви дам някаква представа – когато от училище ни водеха по разни Интересни и Възпитателни места, класният не казваше: „Ще се видим под часовника“ или „Ще се видим под паметника от войната“, а казваше: „Ще се видим под Адамс“. Бях поне толкова видим, колкото всичко останало на хоризонта, и позицията ми можеше да се променя по желание. Когато в час по физика трябваше да доказваме твърдението на Галилео, че две тела с различно тегло падат на земята с еднаква скорост, аз получавах задачата да пускам топката за крикет и фъстъка, защото беше по-бързо, отколкото да се ходи на прозореца на горния етаж. Винаги съм се извисявал над всички. Много отдавна, още седемгодишен, съвсем в началото на училищната ми кариера, се представих на едно друго ново момче (Робърт Ниъри), като го приближих в гръб и вдъхновен от експериментаторско чувство, пуснах върху главата му топка за крикет и казах: „Здрасти, аз съм Адамс, ти кой си?“. Сигурен съм, че това беше ужасното преживяване, оставило незаличими следи в съзнанието на Робърт Ниъри.

В началното училище, където изкарах пет от дванайсетте си учебни години, всички носехме къси панталони: сив къс панталон с блейзър през лятото и онези пепитени костюми с къси панталони през зимата. Разбира се, когато си малък, за носенето на къси панталони има съвсем основателна причина, дори посред английската зима (а те тогава бяха по-студени, нали?). Според списание „Уайърд“ не можем да очакваме самовъзстановяващи се тъкани по-рано от 2020-а, но откакто преди пет милиона години сме се пръкнали от не знам какви си дърветата или мочурища, имаме самовъзстановяващи се колене.

Затова късите панталони имат смисъл. Въпреки че всички ги носехме, по едно време моят случай започна да става просто нелеп. Това, че се извисявах над всички момчета, не ме притесняваше чак толкова, колкото фактът, че се извисявах над учителите. Обут с къси панталони. Веднъж майка ми по този повод помоли директора, ако обича, да направи изключение и да ми разреши да нося дълъг панталон. Но Джак Хигс, както винаги справедлив и непреклонен, отвърна с не: оставали ми само шест месеца до основното училище, където аз, заедно с всички останали, съм щял да имам право да нося дълъг панталон. Щяло да се наложи да изчакам.

Най-накрая свърших началното училище. И две седмици преди началото на първия срок майка ми ме заведе в училищния магазин, за да ми купи – най-после – училищна униформа с дълъг панталон. И познайте какво! Не шиели толкова дълги като за мен. Нека да го повторя, за да проумеете, докато четете, пълния ужас на ситуацията, както го проумях аз в онова лято на 1964-та, застанал в училищния магазин. Нямаха достатъчно дълги униформени панталони като за мен. Щеше да се наложи да ги шият по поръчка. Което щеше да отнеме шест седмици. Шест седмици. Шест минус две беше, както ни бяха научили с цената на много търпение и пот, четири. Което означаваше, че цели четири седмици от първия срок щях да бъда единственото момче в училището по къс панталон. През следващите две седмици не внимавах как пресичам улицата, боравех небрежно с кухненските ножове и стоях близо до вратите на влака по гаровите платформи, но за съжаление някаква висша сила пазеше живота ми и аз трябваше да го изживея: четири седмици на най-голямото унижение и конфуз, познати на човека, или по-скоро, на най-податливото на унижение и конфуз същество на земята, дванайсетгодишния дългуч. Всеки е сънувал кошмар, в който се озовава чисто гол на оживена улица. Вярвайте ми, това беше по-лошо и не беше сън.

Тук историята леко изветрява, защото след месец, естествено, си получих дългия панталон и бях приет отново в доброто общество. Но вярвайте ми, продължавам да нося в себе си белезите и въпреки че се опитвам да възседна света като Колос, пиша бестселъри и... (е, май е това), ако се изявявам като непригоден, социално изолиран, тъжен, емоционален изрод (в случая си мисля основно за февруарските неделни сутрини), то всичко е заради онези четири седмици през септември 1964-та, когато трябваше да нося къс панталон.