Човекът без сянка

ЧОВЕКЪТ БЕЗ СЯНКА

ПРОЛОГ

През високата дървена ограда около тях и дърветата, извисяващи се отгоре, се процеждаше оскъдна светлина от уличните лампи. Всичко останало тънеше в мрак. Студът не беше достатъчно силен, за да проникне през якето на Брад Лоуел, който търпеливо стоеше пред стъпалата и чакаше. До отварянето на вратата и последвалия повей от топъл въздух, преобладаващото усещане беше на натрупваща се роса.

Лоуел се огледа още веднъж, докато хората му предпазливо се движеха из къщата, разпръснати в добре заучена формация. В малкия заден двор цареше абсолютна тишина. Беше четири сутринта - два часа, преди този безличен квартал в предградията да се размърда. Искаше му се да има повече време, но в момента не можеше да направи нищо.

Единствената светлина в къщата угасна. Лоуел прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Той извади от джоба си фенерче с формата на писалка, запали го и освети мъжа, който слизаше по стълбите.

- Всичко е чисто. Щорите са спуснати - чу се глас от миниатюрния предавател в дясното ухо на Лоуел.

Той засенчи очи, когато лампите в цялата къща светнаха, и тръгна към втория етаж.

Един от хората му вече действаше в спалнята и преравяше съдържанието на чекмеджетата и лавиците. Беше си сложил ръкавици и работеше вещо и компетентно. В стаята нямаше нищо необикновено или подозрително. Лоуел знаеше, че ще бъде така. Леглото в средата бе застлано с юрган на цветя, а на вградената в стената лавица имаше плюшени животни.

Хората, които претърсваха помещението, се заловиха с дрешника, като внимателно взимаха кутиите за обувки от купчината на пода и вдигаха капаците. Лоуел спря и погледна през рамо, придавайки си безразличен вид и умело прикривайки гнева, отчаянието и страха, нарастващи в него. Докато командваше, той трябваше да остане безпристрастен или поне да създава илюзия за контрол.

- Мисля, че тук няма да намерим нищо, сър.

- Но ще потърсим, нали? - отговори Лоуел.

- Да, сър.

Лоуел слезе по стълбите, вслушвайки се в тихото шумолене на останалите от екипа му, докато се движеха ефикасно във всекидневната. Те спряха само за миг, когато той влезе, зачитайки присъствието му. Но когато зае позиция до отсрещната стена, Лоуел сякаш бе забравен.

Трупът на жената лежеше с разперени крайници върху голям найлон, разпънат в средата на пода, до окървавена работна престилка и два използвани презерватива. Китките й бяха завързани с телени закачалки за дивана, а краката - за тежка библиотека.

По непокътнатото й лице личеше, че е била красива. Сочните й устни бяха леко разтворени, разкривайки бели зъби, дългите й кестеняви коси бяха разпилени на пода под нея, а сините й очи бяха вторачени в тавана. Лоуел се приближи до трупа и клекна. Ако не знаеше, че жената е на двайсет и пет - трийсет години, би било невъзможно да определи възрастта й. Голото й тяло притежаваше грациозните извивки и гъвкавите мускули на младостта, но изваяните очертания бяха загрозени от безброй повърхностни порезни рани като от бръснарско ножче, които кръстосваха кожата й. Някои още бяха влажни - шокиращи, червени ивици на фона на засъхналата кафява кръв, обливаща жената. Плътта на лицето й беше увиснала, загатвайки за часовете на агония, които бе изстрадала, преди да се предаде и да издъхне.

Лоуел се изправи и видя, че младият мъж пред него стои неподвижно. Той държеше мощен вакуум за събиране на веществени доказателства, но кокалчетата на пръстите му бяха побелели и очите му бяха вторачени в трупа.

- Проблем ли има, Гелър? - спокойно и безразлично попита Лоуел. Младежът беше новак и сигурно не бе виждал такова нещо. Реакцията му беше разбираема, но недопустима.

- Не, сър - отговори Гелър, вторачен изумено в онова, което бе останало от младата жена.

- Тогава работи, синко.

Лоуел усети, че някой сложи ръка на рамото му, когато вакуумът тихо забръмча и младият мъж започна внимателно да го прокарва по килима край трупа. Лоуел се обърна и тръгна към коридора, следван от друг член на екипа му.

- Коя е тя, Джон? - попита Лоуел, когато стигнаха до кухнята.

- Мери Дънигън, сър. - Той сложи на масата кожена чанта и тефтерче с адреси и телефонни номера. - Двайсет и шест годишна. Икономически анализатор в частна компания в окръг Колумбия. В календара й не е отбелязано нищо за утре или за почивните дни. Намерих няколко нейни снимки с един и същ млад мъж. Направени са в период от няколко години. Предполагам, че й е роднина, вероятно брат. Няма съобщения на телефонния секретар...

Гласът му постепенно заглъхна.

- Това ли е всичко?

- За момента, да, сър. Ние...

Лоуел гневно му направи знак да млъкне.

- Така става, когато нещата се объркат, нали, Джон?

- Да, сър.

Лоуел отново махна с ръка и мъжът облекчено забърза към всекидневната, за да помогне на колегите си.

Лоуел докосна челото си и пръстите му се навлажниха от потта. Положението беше объркано. До зазоряване оставаха два часа и той стоеше в хубава, чиста къща в квартал на средната класа, където лежеше трупът на добре образована жена с хубава работа. Ставаше все по-трудно да си представи, че нещата може да станат още по-неприятни.

Лоуел избърса потта от челото с ръкава си и се върна във всекидневната. Двама от хората му използваха клещи, за да измъкнат трупа от мебелите.

- Готови ли сме? - попита женски глас.

Лоуел се обърна и видя Сюзан Прескът, която влезе в стаята. Тя беше с перука с дълги, черни коси и бе облякла панталон и всекидневна блуза, взети от дрешника на жертвата. Лоуел бе избрал Прескът за този детайл заради ръста, телосложението и безмилостната й ефикасност.

- Взех почти всичко от банята и достатъчно от дрехите и обувките й, за да изглежда очевидно - продължи тя, затваряйки куфара, който държеше. - В шкафчето имаше противозачатъчни хапчета за три месеца. Прибрах ги всичките.

Лоуел погледна двамата мъже, коленичили на пода. Те бяха освободили ръцете и краката на жертвата и се бореха с вкочаняването, опитвайки се да съберат един до друг краката на мъртвата.

- Намери ли други лекарства, Джон?

Мъжът поклати глава, докато завързваше ремък на глезените на жената.

- Претърсих другите две бани, нощното й шкафче и кухнята. Нямаше нищо с рецепта. Мисля, че всичко е наред.

Лоуел отново насочи вниманието си към младия мъж, който помагаше да увият жената в найлона и внимаваше кръвта й да не капне на килима. Лицето му беше пребледняло и челюстите му видимо трепереха.

- Гелър - каза Лоуел.

Младежът, изглежда, не го чу.

- Гелър! Лошо ли ти е?

- Не, сър! - Гелър се изправи и положи усилия да го погледне спокойно в очите.

- Нямаме време за проблем, Гелър. Ако трябва да напуснеш стаята, направи го. Никой няма да каже нищо. Разбираш ли?

- Добре съм, сър.

Лоуел се обърна към жената до него и я огледа още веднъж.

- Добре, Сюзан. Тръгвай.

Тя кимна и се отправи към гаража.

Лоуел стоеше в средата на всекидневната и опитваше да се съсредоточи. Не беше ли пропуснал нещо? Той огледа килима, докато хората му облепяха с тиксо найлона, с който бе увит трупът.

Всичко изглеждаше чисто. Лоуел знаеше, че няма да има отпечатъци, защото почистването им бе премахнало всички веществени доказателства, които можеше да бъдат намерени при нормален оглед. Свидетели? На този етап нямаше начин да разбере. Непредвидени проблеми? Винаги имаше такива. Трябваше да се справи с тях, когато възникнеха.

- Леко - предупреди той, коленичи и огледа долната страна на найлона, когато двамата мъже вдигнаха трупа. - Добре, чисто е. Вървете.

Лоуел ги последва до гаража. Сюзан Прескът вече седеше зад волана на форда "Таурус" на жертвата. Тя се наведе напред и миг по-късно багажникът се отвори.

- Как е колата, Сюзан?

- На по-малко от трийсет хиляди километра, сър - отговори Сюзан през смъкнатото стъкло. - Има много бензин. Не забелязах неизправности. Фаровете и мигачите работят.

- Сър?

Лоуел се обърна към дъното на гаража, където двамата мъже се опитваха да вкарат вкочанения труп в малкия багажник. Беше очевидно, че нняма да успеят да го сторят.

- Ще трябва да срежеш краката, Гелър. Сюзан, слез и му помогни. Джон, ела с мен.

Лоуел тръгна към вратата, водеща към къщата, но не и преди да забележи скоростта, с която лицето на младия мъж отново пребледня. Той нямаше възможност да изкаже съчувствието си, нито време да хване Гелър, ако припаднеше. Младежът или щеше да овладее проблема си, или нямаше да се справи. И беше по-добре да го разбере сега.

Лоуел посочи килима, докато влизаше във всекидневната.

- Ще трябва да го проверите още веднъж, преди да се махнем оттук. И до средата на сутринта искам предварителен доклад за ситуацията. Разбирате ли?

- Да, сър.

- И ми кажете, веднага щом полицията се намеси. После искам всекидневни доклади за хода на разследването.

- Ще се погрижа за това, сър - каза Джон и леко наклони глава, когато вратата на гаража започна да се отваря. - Ако имаме късмет, едва в понеделник ще разберат, че е изчезнала.

- Късметът не ме интересува - изръмжа Лоуел, позволявайки част от гнева, който разяждаше стомаха му, да се прокрадне в гласа му. - Няма да има повече провали, Джон. Разбираш ли? Няма да има.

ПРОЛОГ

През високата дървена ограда около тях и дърветата, извисяващи се отгоре, се процеждаше оскъдна светлина от уличните лампи. Всичко останало тънеше в мрак. Студът не беше достатъчно силен, за да проникне през якето на Брад Лоуел, който търпеливо стоеше пред стъпалата и чакаше. До отварянето на вратата и последвалия повей от топъл въздух, преобладаващото усещане беше на натрупваща се роса.

Лоуел се огледа още веднъж, докато хората му предпазливо се движеха из къщата, разпръснати в добре заучена формация. В малкия заден двор цареше абсолютна тишина. Беше четири сутринта - два часа, преди този безличен квартал в предградията да се размърда. Искаше му се да има повече време, но в момента не можеше да направи нищо.

Единствената светлина в къщата угасна. Лоуел прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Той извади от джоба си фенерче с формата на писалка, запали го и освети мъжа, който слизаше по стълбите.

- Всичко е чисто. Щорите са спуснати - чу се глас от миниатюрния предавател в дясното ухо на Лоуел.

Той засенчи очи, когато лампите в цялата къща светнаха, и тръгна към втория етаж.

Един от хората му вече действаше в спалнята и преравяше съдържанието на чекмеджетата и лавиците. Беше си сложил ръкавици и работеше вещо и компетентно. В стаята нямаше нищо необикновено или подозрително. Лоуел знаеше, че ще бъде така. Леглото в средата бе застлано с юрган на цветя, а на вградената в стената лавица имаше плюшени животни.

Хората, които претърсваха помещението, се заловиха с дрешника, като внимателно взимаха кутиите за обувки от купчината на пода и вдигаха капаците. Лоуел спря и погледна през рамо, придавайки си безразличен вид и умело прикривайки гнева, отчаянието и страха, нарастващи в него. Докато командваше, той трябваше да остане безпристрастен или поне да създава илюзия за контрол.

- Мисля, че тук няма да намерим нищо, сър.

- Но ще потърсим, нали? - отговори Лоуел.

- Да, сър.

Лоуел слезе по стълбите, вслушвайки се в тихото шумолене на останалите от екипа му, докато се движеха ефикасно във всекидневната. Те спряха само за миг, когато той влезе, зачитайки присъствието му. Но когато зае позиция до отсрещната стена, Лоуел сякаш бе забравен.

Трупът на жената лежеше с разперени крайници върху голям найлон, разпънат в средата на пода, до окървавена работна престилка и два използвани презерватива. Китките й бяха завързани с телени закачалки за дивана, а краката - за тежка библиотека.

По непокътнатото й лице личеше, че е била красива. Сочните й устни бяха леко разтворени, разкривайки бели зъби, дългите й кестеняви коси бяха разпилени на пода под нея, а сините й очи бяха вторачени в тавана. Лоуел се приближи до трупа и клекна. Ако не знаеше, че жената е на двайсет и пет - трийсет години, би било невъзможно да определи възрастта й. Голото й тяло притежаваше грациозните извивки и гъвкавите мускули на младостта, но изваяните очертания бяха загрозени от безброй повърхностни порезни рани като от бръснарско ножче, които кръстосваха кожата й. Някои още бяха влажни - шокиращи, червени ивици на фона на засъхналата кафява кръв, обливаща жената. Плътта на лицето й беше увиснала, загатвайки за часовете на агония, които бе изстрадала, преди да се предаде и да издъхне.

Лоуел се изправи и видя, че младият мъж пред него стои неподвижно. Той държеше мощен вакуум за събиране на веществени доказателства, но кокалчетата на пръстите му бяха побелели и очите му бяха вторачени в трупа.

- Проблем ли има, Гелър? - спокойно и безразлично попита Лоуел. Младежът беше новак и сигурно не бе виждал такова нещо. Реакцията му беше разбираема, но недопустима.

- Не, сър - отговори Гелър, вторачен изумено в онова, което бе останало от младата жена.

- Тогава работи, синко.

Лоуел усети, че някой сложи ръка на рамото му, когато вакуумът тихо забръмча и младият мъж започна внимателно да го прокарва по килима край трупа. Лоуел се обърна и тръгна към коридора, следван от друг член на екипа му.

- Коя е тя, Джон? - попита Лоуел, когато стигнаха до кухнята.

- Мери Дънигън, сър. - Той сложи на масата кожена чанта и тефтерче с адреси и телефонни номера. - Двайсет и шест годишна. Икономически анализатор в частна компания в окръг Колумбия. В календара й не е отбелязано нищо за утре или за почивните дни. Намерих няколко нейни снимки с един и същ млад мъж. Направени са в период от няколко години. Предполагам, че й е роднина, вероятно брат. Няма съобщения на телефонния секретар...

Гласът му постепенно заглъхна.

- Това ли е всичко?

- За момента, да, сър. Ние...

Лоуел гневно му направи знак да млъкне.

- Така става, когато нещата се объркат, нали, Джон?

- Да, сър.

Лоуел отново махна с ръка и мъжът облекчено забърза към всекидневната, за да помогне на колегите си.

Лоуел докосна челото си и пръстите му се навлажниха от потта. Положението беше объркано. До зазоряване оставаха два часа и той стоеше в хубава, чиста къща в квартал на средната класа, където лежеше трупът на добре образована жена с хубава работа. Ставаше все по-трудно да си представи, че нещата може да станат още по-неприятни.

Лоуел избърса потта от челото с ръкава си и се върна във всекидневната. Двама от хората му използваха клещи, за да измъкнат трупа от мебелите.

- Готови ли сме? - попита женски глас.

Лоуел се обърна и видя Сюзан Прескът, която влезе в стаята. Тя беше с перука с дълги, черни коси и бе облякла панталон и всекидневна блуза, взети от дрешника на жертвата. Лоуел бе избрал Прескът за този детайл заради ръста, телосложението и безмилостната й ефикасност.

- Взех почти всичко от банята и достатъчно от дрехите и обувките й, за да изглежда очевидно - продължи тя, затваряйки куфара, който държеше. - В шкафчето имаше противозачатъчни хапчета за три месеца. Прибрах ги всичките.

Лоуел погледна двамата мъже, коленичили на пода. Те бяха освободили ръцете и краката на жертвата и се бореха с вкочаняването, опитвайки се да съберат един до друг краката на мъртвата.

- Намери ли други лекарства, Джон?

Мъжът поклати глава, докато завързваше ремък на глезените на жената.

- Претърсих другите две бани, нощното й шкафче и кухнята. Нямаше нищо с рецепта. Мисля, че всичко е наред.

Лоуел отново насочи вниманието си към младия мъж, който помагаше да увият жената в найлона и внимаваше кръвта й да не капне на килима. Лицето му беше пребледняло и челюстите му видимо трепереха.

- Гелър - каза Лоуел.

Младежът, изглежда, не го чу.

- Гелър! Лошо ли ти е?

- Не, сър! - Гелър се изправи и положи усилия да го погледне спокойно в очите.

- Нямаме време за проблем, Гелър. Ако трябва да напуснеш стаята, направи го. Никой няма да каже нищо. Разбираш ли?

- Добре съм, сър.

Лоуел се обърна към жената до него и я огледа още веднъж.

- Добре, Сюзан. Тръгвай.

Тя кимна и се отправи към гаража.

Лоуел стоеше в средата на всекидневната и опитваше да се съсредоточи. Не беше ли пропуснал нещо? Той огледа килима, докато хората му облепяха с тиксо найлона, с който бе увит трупът.

Всичко изглеждаше чисто. Лоуел знаеше, че няма да има отпечатъци, защото почистването им бе премахнало всички веществени доказателства, които можеше да бъдат намерени при нормален оглед. Свидетели? На този етап нямаше начин да разбере. Непредвидени проблеми? Винаги имаше такива. Трябваше да се справи с тях, когато възникнеха.

- Леко - предупреди той, коленичи и огледа долната страна на найлона, когато двамата мъже вдигнаха трупа. - Добре, чисто е. Вървете.

Лоуел ги последва до гаража. Сюзан Прескът вече седеше зад волана на форда "Таурус" на жертвата. Тя се наведе напред и миг по-късно багажникът се отвори.

- Как е колата, Сюзан?

- На по-малко от трийсет хиляди километра, сър - отговори Сюзан през смъкнатото стъкло. - Има много бензин. Не забелязах неизправности. Фаровете и мигачите работят.

- Сър?

Лоуел се обърна към дъното на гаража, където двамата мъже се опитваха да вкарат вкочанения труп в малкия багажник. Беше очевидно, че нняма да успеят да го сторят.

- Ще трябва да срежеш краката, Гелър. Сюзан, слез и му помогни. Джон, ела с мен.

Лоуел тръгна към вратата, водеща към къщата, но не и преди да забележи скоростта, с която лицето на младия мъж отново пребледня. Той нямаше възможност да изкаже съчувствието си, нито време да хване Гелър, ако припаднеше. Младежът или щеше да овладее проблема си, или нямаше да се справи. И беше по-добре да го разбере сега.

Лоуел посочи килима, докато влизаше във всекидневната.

- Ще трябва да го проверите още веднъж, преди да се махнем оттук. И до средата на сутринта искам предварителен доклад за ситуацията. Разбирате ли?

- Да, сър.

- И ми кажете, веднага щом полицията се намеси. После искам всекидневни доклади за хода на разследването.

- Ще се погрижа за това, сър - каза Джон и леко наклони глава, когато вратата на гаража започна да се отваря. - Ако имаме късмет, едва в понеделник ще разберат, че е изчезнала.

- Късметът не ме интересува - изръмжа Лоуел, позволявайки част от гнева, който разяждаше стомаха му, да се прокрадне в гласа му. - Няма да има повече провали, Джон. Разбираш ли? Няма да има.

ПРОЛОГ

През високата дървена ограда около тях и дърветата, извисяващи се отгоре, се процеждаше оскъдна светлина от уличните лампи. Всичко останало тънеше в мрак. Студът не беше достатъчно силен, за да проникне през якето на Брад Лоуел, който търпеливо стоеше пред стъпалата и чакаше. До отварянето на вратата и последвалия повей от топъл въздух, преобладаващото усещане беше на натрупваща се роса.

Лоуел се огледа още веднъж, докато хората му предпазливо се движеха из къщата, разпръснати в добре заучена формация. В малкия заден двор цареше абсолютна тишина. Беше четири сутринта - два часа, преди този безличен квартал в предградията да се размърда. Искаше му се да има повече време, но в момента не можеше да направи нищо.

Единствената светлина в къщата угасна. Лоуел прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Той извади от джоба си фенерче с формата на писалка, запали го и освети мъжа, който слизаше по стълбите.

- Всичко е чисто. Щорите са спуснати - чу се глас от миниатюрния предавател в дясното ухо на Лоуел.

Той засенчи очи, когато лампите в цялата къща светнаха, и тръгна към втория етаж.

Един от хората му вече действаше в спалнята и преравяше съдържанието на чекмеджетата и лавиците. Беше си сложил ръкавици и работеше вещо и компетентно. В стаята нямаше нищо необикновено или подозрително. Лоуел знаеше, че ще бъде така. Леглото в средата бе застлано с юрган на цветя, а на вградената в стената лавица имаше плюшени животни.

Хората, които претърсваха помещението, се заловиха с дрешника, като внимателно взимаха кутиите за обувки от купчината на пода и вдигаха капаците. Лоуел спря и погледна през рамо, придавайки си безразличен вид и умело прикривайки гнева, отчаянието и страха, нарастващи в него. Докато командваше, той трябваше да остане безпристрастен или поне да създава илюзия за контрол.

- Мисля, че тук няма да намерим нищо, сър.

- Но ще потърсим, нали? - отговори Лоуел.

- Да, сър.

Лоуел слезе по стълбите, вслушвайки се в тихото шумолене на останалите от екипа му, докато се движеха ефикасно във всекидневната. Те спряха само за миг, когато той влезе, зачитайки присъствието му. Но когато зае позиция до отсрещната стена, Лоуел сякаш бе забравен.

Трупът на жената лежеше с разперени крайници върху голям найлон, разпънат в средата на пода, до окървавена работна престилка и два използвани презерватива. Китките й бяха завързани с телени закачалки за дивана, а краката - за тежка библиотека.

По непокътнатото й лице личеше, че е била красива. Сочните й устни бяха леко разтворени, разкривайки бели зъби, дългите й кестеняви коси бяха разпилени на пода под нея, а сините й очи бяха вторачени в тавана. Лоуел се приближи до трупа и клекна. Ако не знаеше, че жената е на двайсет и пет - трийсет години, би било невъзможно да определи възрастта й. Голото й тяло притежаваше грациозните извивки и гъвкавите мускули на младостта, но изваяните очертания бяха загрозени от безброй повърхностни порезни рани като от бръснарско ножче, които кръстосваха кожата й. Някои още бяха влажни - шокиращи, червени ивици на фона на засъхналата кафява кръв, обливаща жената. Плътта на лицето й беше увиснала, загатвайки за часовете на агония, които бе изстрадала, преди да се предаде и да издъхне.

Лоуел се изправи и видя, че младият мъж пред него стои неподвижно. Той държеше мощен вакуум за събиране на веществени доказателства, но кокалчетата на пръстите му бяха побелели и очите му бяха вторачени в трупа.

- Проблем ли има, Гелър? - спокойно и безразлично попита Лоуел. Младежът беше новак и сигурно не бе виждал такова нещо. Реакцията му беше разбираема, но недопустима.

- Не, сър - отговори Гелър, вторачен изумено в онова, което бе останало от младата жена.

- Тогава работи, синко.

Лоуел усети, че някой сложи ръка на рамото му, когато вакуумът тихо забръмча и младият мъж започна внимателно да го прокарва по килима край трупа. Лоуел се обърна и тръгна към коридора, следван от друг член на екипа му.

- Коя е тя, Джон? - попита Лоуел, когато стигнаха до кухнята.

- Мери Дънигън, сър. - Той сложи на масата кожена чанта и тефтерче с адреси и телефонни номера. - Двайсет и шест годишна. Икономически анализатор в частна компания в окръг Колумбия. В календара й не е отбелязано нищо за утре или за почивните дни. Намерих няколко нейни снимки с един и същ млад мъж. Направени са в период от няколко години. Предполагам, че й е роднина, вероятно брат. Няма съобщения на телефонния секретар...

Гласът му постепенно заглъхна.

- Това ли е всичко?

- За момента, да, сър. Ние...

Лоуел гневно му направи знак да млъкне.

- Така става, когато нещата се объркат, нали, Джон?

- Да, сър.

Лоуел отново махна с ръка и мъжът облекчено забърза към всекидневната, за да помогне на колегите си.

Лоуел докосна челото си и пръстите му се навлажниха от потта. Положението беше объркано. До зазоряване оставаха два часа и той стоеше в хубава, чиста къща в квартал на средната класа, където лежеше трупът на добре образована жена с хубава работа. Ставаше все по-трудно да си представи, че нещата може да станат още по-неприятни.

Лоуел избърса потта от челото с ръкава си и се върна във всекидневната. Двама от хората му използваха клещи, за да измъкнат трупа от мебелите.

- Готови ли сме? - попита женски глас.

Лоуел се обърна и видя Сюзан Прескът, която влезе в стаята. Тя беше с перука с дълги, черни коси и бе облякла панталон и всекидневна блуза, взети от дрешника на жертвата. Лоуел бе избрал Прескът за този детайл заради ръста, телосложението и безмилостната й ефикасност.

- Взех почти всичко от банята и достатъчно от дрехите и обувките й, за да изглежда очевидно - продължи тя, затваряйки куфара, който държеше. - В шкафчето имаше противозачатъчни хапчета за три месеца. Прибрах ги всичките.

Лоуел погледна двамата мъже, коленичили на пода. Те бяха освободили ръцете и краката на жертвата и се бореха с вкочаняването, опитвайки се да съберат един до друг краката на мъртвата.

- Намери ли други лекарства, Джон?

Мъжът поклати глава, докато завързваше ремък на глезените на жената.

- Претърсих другите две бани, нощното й шкафче и кухнята. Нямаше нищо с рецепта. Мисля, че всичко е наред.

Лоуел отново насочи вниманието си към младия мъж, който помагаше да увият жената в найлона и внимаваше кръвта й да не капне на килима. Лицето му беше пребледняло и челюстите му видимо трепереха.

- Гелър - каза Лоуел.

Младежът, изглежда, не го чу.

- Гелър! Лошо ли ти е?

- Не, сър! - Гелър се изправи и положи усилия да го погледне спокойно в очите.

- Нямаме време за проблем, Гелър. Ако трябва да напуснеш стаята, направи го. Никой няма да каже нищо. Разбираш ли?

- Добре съм, сър.

Лоуел се обърна към жената до него и я огледа още веднъж.

- Добре, Сюзан. Тръгвай.

Тя кимна и се отправи към гаража.

Лоуел стоеше в средата на всекидневната и опитваше да се съсредоточи. Не беше ли пропуснал нещо? Той огледа килима, докато хората му облепяха с тиксо найлона, с който бе увит трупът.

Всичко изглеждаше чисто. Лоуел знаеше, че няма да има отпечатъци, защото почистването им бе премахнало всички веществени доказателства, които можеше да бъдат намерени при нормален оглед. Свидетели? На този етап нямаше начин да разбере. Непредвидени проблеми? Винаги имаше такива. Трябваше да се справи с тях, когато възникнеха.

- Леко - предупреди той, коленичи и огледа долната страна на найлона, когато двамата мъже вдигнаха трупа. - Добре, чисто е. Вървете.

Лоуел ги последва до гаража. Сюзан Прескът вече седеше зад волана на форда "Таурус" на жертвата. Тя се наведе напред и миг по-късно багажникът се отвори.

- Как е колата, Сюзан?

- На по-малко от трийсет хиляди километра, сър - отговори Сюзан през смъкнатото стъкло. - Има много бензин. Не забелязах неизправности. Фаровете и мигачите работят.

- Сър?

Лоуел се обърна към дъното на гаража, където двамата мъже се опитваха да вкарат вкочанения труп в малкия багажник. Беше очевидно, че нняма да успеят да го сторят.

- Ще трябва да срежеш краката, Гелър. Сюзан, слез и му помогни. Джон, ела с мен.

Лоуел тръгна към вратата, водеща към къщата, но не и преди да забележи скоростта, с която лицето на младия мъж отново пребледня. Той нямаше възможност да изкаже съчувствието си, нито време да хване Гелър, ако припаднеше. Младежът или щеше да овладее проблема си, или нямаше да се справи. И беше по-добре да го разбере сега.

Лоуел посочи килима, докато влизаше във всекидневната.

- Ще трябва да го проверите още веднъж, преди да се махнем оттук. И до средата на сутринта искам предварителен доклад за ситуацията. Разбирате ли?

- Да, сър.

- И ми кажете, веднага щом полицията се намеси. После искам всекидневни доклади за хода на разследването.

- Ще се погрижа за това, сър - каза Джон и леко наклони глава, когато вратата на гаража започна да се отваря. - Ако имаме късмет, едва в понеделник ще разберат, че е изчезнала.

- Късметът не ме интересува - изръмжа Лоуел, позволявайки част от гнева, който разяждаше стомаха му, да се прокрадне в гласа му. - Няма да има повече провали, Джон. Разбираш ли? Няма да има.