Пролог

– Йорг, очаквай довечера, до шест часа централноевропейско време, седем милиона щатски долара, ще ги преведат от „Креди Паризиен“ във втората сметка. Вложи каквото успееш в сигурни банки и в търговски дружества с рейтинг „ААА“. Ако ти останат пари, виж дали не можеш да спечелиш от разликата в курса на долара спрямо европейските валути. Разбра ли?

– Да, Харви.

– Внеси в банка „Минас Жераис“ в Рио де Жанейро един милион долара на името на Силвърман и Елиот и изтегли парите от сметката в клона на банка „Барклис“ на Ломбард Стрийт. Разбра ли?

– Да, Харви.

– С пари от текущата сметка купи злато за десет милиона и не го продавай, докато не ти наредя. Постарай се да купуваш, когато котировките достигнат най-ниската си стойност, не бързай – бъди търпелив. Разбра ли?

– Да, Харви.

Харви Меткаф знаеше, че е излишно да прави последното уточнение. Йорг Бирер бе сред най-предпазливите банкери в Цюрих и което бе по-важно за Харви, през последния четвърт век му беше доказал, че е и от най-прозорливите.

– Можеш ли на двайсет и пети юни, вторник, да дойдеш в Уимбълдън? Ще бъда в обичайната ложа на централния корт.

– Да, Харви.

Телефонът изщрака и връзката прекъсна. Харви никога не казваше „довиждане“. Не беше усвоил добрите обноски и нямаше намерение да го прави тепърва. Вдигна отново телефонната слушалка, набра седемцифрения номер на „Линкълн Тръст“ в Бостън и поиска да го свържат със секретарката му.

– Госпожице Фиш?

– Аз съм, шефе.

– Извади досието на „Проспекта Ойл“ и го унищожи заедно с цялата кореспонденция, свързана с фирмата. Заличи всички следи. Разбра ли?

– Да, шефе.

Телефонът щракна отново. През последния четвърт век Харви Меткаф на три пъти бе давал подобни нареждания и госпожица Фиш вече бе разбрала, че не бива да задава излишни въпроси.

Харви си пое дълбоко въздух – ликуваше. Вече беше натрупал двайсет и пет милиона долара и нищо не можеше да го спре. Отвори бутилка шампанско „Круг“, реколта 1964 година, внесено от лондонската фирма „Хеджес и Бътлър“. Отпи бавно и запали пура „Ромео и Жулиета, Чърчил“, каквито веднъж месечно един италианец емигрант му доставяше нелегално от Куба в сандъчета с по двеста и петдесет къса. Облегна се на стола, готов да празнува. В Бостън, щата Масачузетс, беше дванайсет и двайсет – наближаваше време за обяд.

На Харли Стрийт, Бонд Стрийт, Кингс Роуд и в колежа „Модлин“ в Оксфорд беше шест и двайсет вечерта. Четирима мъже, които не се познаваха, провериха в последното издание на излизащия в Лондон „Ивнинг Стандард“ борсовите котировки на акциите на „Проспекта Ойл“. Вървяха по 3,70 щатски долара едната. И четиримата бяха богати и се надяваха да увеличат още повече успеха си в кариерата.

На другия ден щяха да се събудят без пукнат грош.

Винаги е било трудно да спечелиш по законен път един милион долара. Малко по-лесно е да ги спечелиш незаконно. Но най-трудно е да задържиш милиона, след като си го спечелил. Хенрик Метелски бе сред малцината, успели да постигнат и трите неща. Макар че милионът, който беше спечелил законно, бе дошъл след милиона, натрупан незаконно, Метелски пак беше с едни гърди пред другите – беше опазил парите си до последното пени.

Беше роден на 17 май 1909 година в Долен Истсайд в Ню Йорк, в тясна като килия стаичка, където вече се блъскаха четири деца. Бе израсъл по време на Голямата икономическа криза с вярата в Бога и с убеждението, че човек се храни по веднъж на ден. Родителите му бяха от Варшава и в началото на века се бяха изселили от Полша. Баща му беше хлебар и в Ню Йорк бързо си беше намерил работа – поляците тук бяха ненадминати в печенето на черен ръжен хляб, мнозина държаха малки гостилници, посещавани от техни сънародници. Майката и бащата на Хенрик си мечтаеха той да блесне в учението, малчуганът обаче не бе орисан да жъне успехи в гимназията. Будното хитро хлапе имаше други заложби – предпочиташе да върти между съучениците си алъш-вериша с цигари и алкохол, вместо да зубри за Войната за независимост и робството в САЩ. Малкият Хенрик бе наясно, че нищо в тоя живот не се дава даром, и гонеше парите и властта с точно толкова хъс, с колкото котката гони мишка.

Когато пъпчивият възпълен Хенрик беше на четиринайсет години, баща му се спомина от онова, което днес наричаме рак. Майката го надживя само с няколко месеца и остави на произвола на съдбата пет невръстни деца. Също като другите четири, и Хенрик сигурно щеше да се озове в местното сиропиталище за бедняци, но в средата на двайсетте години си беше лесно едно хлапе да изчезне яко дим в Ню Йорк – виж, по-трудно беше да оцелее. С времето Хенрик се научи да оцелява, както никой друг – умение, което след години щеше да се окаже много полезно.

Пристегнал колана, хлапакът обикаляше Долен Истсайд и си отваряше очите на четири: тук ще лъсне чифт обуща, там ще измие чинии. Търсеше начин да проникне в лабиринта, насред който бяха богатството и престижът. Щастието му се усмихна, когато неговият съквартирант Ян Пелник, разсилен в Нюйоркската фондова борса, беше изваден временно от строя заради кренвирш, подправен със салмонела. Изпроводен да съобщи на шефа на борсовите куриери, че приятелят му лежи болен, Хенрик посгъсти краските и представи хранителното отравяне за туберкулоза, а после успя да се вреди на овакантеното място. След това си смени квартирата, премени се в нова-новеничка униформа, изгуби един приятел и спечели работа.

Повечето съобщения, които Хенрик разнасяше в началото на двайсетте, гласяха: „Купувай“, нещо, което се осъществяваше начаса, понеже тогава бяха златни години. Хенрик виждаше как разни отрепки трупат цели състояния, докато той си оставаше най-обикновен страничен наблюдател. По инстинкт се насочваше към хората, които за седмица печелеха на фондовата борса повече, отколкото Хенрик щеше да изкара за цял живот, ако останеше на мижавата си заплатица.

Зае се да изучава тънкостите на сделките с акции. Надаваше ухо, за да чуе какво си говорят спекулантите, разлепваше пликовете със съобщенията. С времето разбра и отчетите на кои фирми си струва да изучава. Когато стана на осемнайсет, вече имаше зад гърба си четири години опит на Уолстрийт – четири години, през които повечето разсилни не вършеха друго освен да обикалят претъпканата зала на фондовата борса и да разнасят мънички розови листчета хартия, четири години, които за Хенрик Метелски се равняваха на докторат в икономическия факултет на Харвардския университет. И през ум не му минаваше, че някой ден ще чете лекции в августейшото учебно заведение.

Една сутрин през юли 1927 година трябваше да занесе съобщение от уважаваната посредническа фирма „Халгартън и сие“. Както винаги, мина през тоалетната. Беше разработил до съвършенство своя си система: заключваше се в кабинката, отваряше съобщението, решаваше дали сведенията представляват интерес, а после незабавно звънваше по телефона на Витолд Гронович, възрастен поляк, който държеше малко застрахователно дружество и работеше главно със свои сънародници. За предоставената поверителна информация Хенрик прибираше в джоба си по двайсет–двайсет и пет долара седмично. Гронович не разполагаше със средства, за да влага на борсата големи суми, и много внимаваше някой да не разбере от кого изтича информацията.

Този път, докато седеше в кабинката на тоалетната, Хенрик си даде сметка, че чете изключително важно съобщение. Губернаторът на Тексас всеки момент щял да разреши на компания „Стандард Ойл“ да прокара нефтопровод от Мексико чак до Чикаго – всички държавни органи, имащи отношение към случая, вече били дали съгласието си. На борсата се знаеше, че близо от година компанията се опитва да си издейства разрешителното, но почти всички бяха на мнение, че губернаторът няма да склони. Съобщението трябваше да се занесе, при това незабавно, не на друг, а на Тъкър Антъни, борсовия посредник на Джон Д. Рокфелер. След прокарването на нефтопровода целият Север щеше да има неограничен достъп до петрола, което означаваше само едно – по-големи печалби. Хенрик беше наясно, че веднага щом съобщят новината, цената на акциите на „Стандард Ойл“ ще започне да се покачва, още повече че фирмата вече контролираше деветдесет на сто от нефтените рафинерии в Америка.

При обичайни обстоятелства Хенрик щеше да съобщи новината направо на господин Гронович и тъкмо се канеше да го стори, когато мярна възпълен мъж, който на излизане от тоалетната изпусна лист хартия. Хенрик беше сам, затова взе листа и пак се усамоти в кабинката – смяташе, че в най-добрия случай се е добрал до поредните поверителни сведения. Всъщност обаче се оказа, че това е чек за 50 000 долара, подписан за осребряване от някоя си госпожа Роуз Реник.

Хенрик не губи и миг. Изскочи на Уолстрийт. Отиде в малко кафене на Ректър Стрийт и докато се правеше, че пие кока-кола, се зае да обмисля най-старателно своя план. След това се запретна да го осъществява.

Първо осребри чека в клона на банка „Морган“ в югозападния край на Уолстрийт – знаеше, че в добре скроената униформа на фондовата борса ще го помислят за куриер на някоя от утвърдените фирми. После се върна в борсата и закупи от един брокер 2500 акции на „Стандард Ойл“ по 19 7/8 долара едната – след като плати комисионата, му останаха 126, 61 долара, които внесе по текуща сметка в банка „Морган“. Сетне зачака с нетърпение да съобщят, че губернаторът е дал разрешение за нефтопровода, но продължи да си върши обичайната всекидневна работа. Мислите му обаче бяха погълнати от акциите на „Стандард Ойл“ и не му беше до това да отскача до тоалетната и да проверява какви вести разнася.

Но съобщение нямаше и нямаше. Хенрик не можеше да знае, че нарочно не разгласяват новината и чакат борсата да затвори официално в три следобед, та губернаторът да изкупи всички акции, до които можеха да се докопат мръсните му ръчички. Вечерта Хенрик се прибра, вцепенен от мисълта, че е направил убийствена грешка. Вече си представяше как губи и работата си, и всичко, което е изградил през последните четири години. Пак добре, ако накрая не го тикнеха и зад решетките.

Сън не го ловеше, той се мяташе на леглото в тясната стаичка – беше отворил прозореца, но вътре пак беше много задушно. В един след полунощ не издържа на несигурността. Скочи от кревата, обръсна се, облече се и отиде с метрото в центъра на града. Излезе на Таймс Скуеър, където с разтреперани ръце си купи първото издание на „Уолстрийт Джърнъл“. В първия момент не успя да осмисли новината, макар че тя бе написана с крещящо огромни букви в заглавието на първа страница:

ГУБЕРНАТОРЪТ РАЗРЕШИ НА РОКФЕЛЕР

ДА ПРОКАРА НЕФТОПРОВОД

Отдолу с по-дребни букви пишеше:

ОЧАКВА СЕ ГОЛЯМО ТЪРСЕНЕ НА АКЦИИ НА „СТАНДАРД ОЙЛ“

Замаян, Хенрик отиде в най-близкото денонощно кафене на Четиресет и втора улица в Уестсайд и си поръча голям хамбургер и пържени картофи, които заля с кетчуп, и започна да яде така, сякаш това е последната му закуска, преди да седне на електрическия стол, а не първата, преди да започне да трупа несметни богатства. Изчете най-внимателно всички подробности за удара на Рокфелер в дописката на първа страница, която продължаваше и на четиринайсета, и до четири след полунощ вече беше купил и първите три издания на „Ню Йорк Таймс“, и първите две на „Хералд Трибюн“. Във всички вестници уводният материал беше все за едно и също. Зашеметен и неописуемо щастлив, Хенрик забърза към къщи и си облече униформата. Яви се на фондовата борса точно в осем сутринта и макар да вършеше обичайната си работа, мислеше само за едно – как да осъществи втората част от своя план.

След официалното отваряне на фондовата борса отиде в банка „Морган“ и поиска заем от 50 000 долара срещу своите 2500 акции на „Стандард Ойл“, които рано сутринта вървяха вече по 21 1/4 долара едната. Внесе парите от заема в текущата си сметка и помоли да му издадат чек за 50 000 долара, който да се изплати на приносителя – госпожа Роуз Реник. След като си тръгна от банката, издири адреса и телефона на своята неволна благодетелка.

Госпожа Реник, вдовица, която поминуваше от вложенията на покойния си съпруг, живееше в малък апартамент на Шейсет и втора улица – Хенрик знаеше, че това е един от най-богатите квартали в Ню Йорк. Жената се поизненада, щом чу, че я търси някой си Хенрик Метелски, който настоява да се видели спешно по личен въпрос, ала когато накрая той спомена „Халгартън и сие“, госпожата се поуспокои и се съгласи да се срещнат в четири следобед в „Уолдорф-Астория“.

Хенрик не беше стъпвал в „Уолдорф-Астория,“ но след четири години на фондовата борса почти нямаше известен хотел или ресторант, за които да не бе чувал да се говори. Знаеше, че госпожа Реник ще бъде по-склонна на пие чай с него в „Уолдорф-Астория“, отколкото да приеме в дома си човек с име Хенрик Метелски, още повече че по телефона полският му акцент личеше повече, отколкото при пряко общуване.

Докато стоеше в застланото с дебел килим фоайе, Хенрик пламна при мисълта колко наивно е възприемал облеклото си. Струваше му се, че всички са се вторачили в него – нисък и шишкав, затова побърза да се скрие в един от изисканите фотьойли в зала „Джеферсън“. И други клиенти на „Уолдорф“ бяха дебели, но Хенрик беше сигурен, че са сложили излишните килограми не от какви да е пържени картофи, а от Pommes de terre maоtre d’hфtel . Съжали, че е прекалил с брилянтина по черната си въздълга къдрава коса и не си е лъснал като хората половинките, почеса се притеснено по досадната пъпка отстрани на устата си и зачака. Костюмът, с който сред приятелите си се чувстваше толкова самоуверен и преуспял, изведнъж му се стори износен, долнопробен, евтин и просташки. Хенрик изобщо не се вписваше в обстановката, камо ли сред посетителите на хотела – за пръв път през живота си се чувстваше не намясто, затова взе един брой на списание „Нюйоркър“, скри се зад него и се замоли гостенката да се появи по-бързо. Около него почтително, но и някак надуто сновяха келнери. Хенрик забеляза, че един – беше с бели ръкавици – не прави нищо друго освен да пристъпва на пръсти и да предлага със сребърни щипци бучки захар. Младежът направо се прехласна от възхищение.

Няколко минути след четири се появи и Роуз Реник заедно с две кученца – беше си сложила възмутително голяма шапка. Бе прехвърлила шейсетте и се стори на Хенрик прекалено дебела, прекалено гримирана и прекалено натруфена, затова пък имаше лъчезарна усмивка и комай познаваше всички до последния човек – обикаляше от маса на маса и си бъбреше с постоянното присъствие в „Уолдорф-Астория“. Когато накрая стигна масата, на която, както правилно бе предположила, седеше Хенрик, госпожа Реник беше доста стъписана не само от странното му облекло, но и от това, че той изглежда едва ли не голобрадо хлапе, по-малък и от осемнайсетгодишен.

Жената си поръча чай, а Хенрик изстреля на един дъх многократно репетирания си разказ: как предния ден на фондовата борса е станала злополучна грешка с чека ѝ и той е попаднал във фирмата на Хенрик, а шефът му е наредил незабавно да го върне на собственика и да се извини. После връчи на възрастната дама чека за 50 000 долара, който му бяха издали срещу текущата му сметка в банка „Морган“, и добави, че ако госпожа Реник вдигне скандал, той ще остане без работа, понеже грешката е била допусната изцяло по негова вина. Всъщност сутринта бяха съобщили на жената, че чекът ѝ се е изгубил, и тя още не знаеше, че е бил осребрен, защото щеше да получи извлечението от сметката си едва след няколко дни. Дори човек, който познаваше много по-добре от госпожа Реник човешката природа, щеше да повярва, че пелтечещият Хенрик наистина е притеснен до смърт. Старата дама на драго сърце се съгласи да не разгласява случая – с чека на банка „Морган“ все пак си беше получила обратно парите и не беше изгубила и цент. Хенрик въздъхна от облекчение и за пръв път тоя ден се поотпусна и се почувства щастлив. Дори повика сервитьора със захарта и сребърните щипци.

Поизчака малко, за да не прави лошо впечатление, обясни, че трябва да се връща на работа, благодари на госпожа Реник за разбирането, плати сметката и си тръгна. Щом излезе на улицата, си засвирука от облекчение. Новата му риза се бе наквасила (госпожа Реник би казала „беше се овлажнила“) от потта, но той отново беше на открито и можеше да си поеме спокойно дъх. Първият му по-крупен удар се беше увенчал с успех.

Застана на Парк Авеню, развеселен, че се е срещнал с госпожа Реник не другаде, а в „Уолдорф“, същия хотел, където президентът на „Стандард Ойл“ Джон Д. Рокфелер държеше апартамент. Хенрик беше дошъл пеш и бе влязъл през главния вход, докато господин Рокфелер беше пристигнал малко по-рано с метрото и се беше качил до апартамента с личния си асансьор. Макар че малцина нюйоркчани знаеха това, магнатът се бе разпоредил да му построят на петнайсетина метра под „Уолдорф-Астория“ частна станция на метрото, така че да си спести осемте пресечки ходене от Централната станция: от там до Сто двайсет и пета улица нямаше друга спирка. (Станцията си съществува и сега, но понеже никой от Рокфелерови не отсяда в „Уолдорф-Астория“, влаковете я подминават.) Докато Хенрик обсъждаше с госпожа Реник своите 50 000 долара, петдесет и седем етажа по-нагоре Рокфелер обмисляше вложение от 5 000 000 заедно с Андрю Мелън, министър на финансите в администрацията на президента Кулидж.

На другата сутрин Хенрик отиде както обикновено на работа. Знаеше, че разполага само с пет дни, за да продаде акциите и да върне заема, който беше изтеглил от банка „Морган“: заеми с подобно обезпечение трябваше да се изплатят до пет работни или седем календарни дни. В последния ден от този срок акциите на „Стандард Ойл“ вече струваха 23 1/4 долара едната. Хенрик ги продаде по 23 1/8 долара, върна заема от 49 625 долара и след като си приспадна разходите, осъществи печалба от 7490 долара, които остави в текущата си сметка в банка „Морган“.

През следващите три години престана да се обажда по телефона на господин Гронович и се запретна сам да търгува на борсата – в началото влагаше скромни суми, после обаче, след като понатрупа опит и самочувствие, сделките взеха да стават все по-големи. Времената бяха добри и макар че невинаги прибираше печалба, Хенрик се научи как да се възползва от спада в котировките и от покачването им, което ставаше по-често. При повишение на борсовите цени си беше разработил тактика – продаваше акции, каквито нямаше в наличност, а това, общо взето, се смяташе за нередно. Нюхът му за борсовите спекулации ставаше все по-изтънчен, както и вкусът към облеклото, а лукавството, усвоено навремето по бедняшките улички на Долен Истсайд, все така му вършеше добра работа. Хенрик бързо разбра, че светът е джунгла – просто понякога лъвовете и тигрите се разхождат, облечени в костюми.

Когато през 1929 година фондовият пазар се срина, Хенрик бе превърнал своите 7490 долара в бързоликвидни акции на стойност 51 000 долара. В деня, в който председателят на управителния съвет на „Халгартън и сие“ се хвърли от един прозорец във фондовата борса, Хенрик вече беше разпродал всичките си акции до последната. Беше усетил накъде духа вятърът. С новопридобитите доходи се беше нанесъл в хубаво жилище в Бруклин и се беше сдобил със скъп крещящ червен автомобил. Още съвсем млад си беше дал сметка, че се е появил на бял свят с три основни недостатъка: името, произхода и безпаричието. Проблемът с парите се решаваше от само себе си, сега бе дошло времето Хенрик да преодолее и другите две спънки. Бе подал молба до съда да си смени името на Харви Дейвид Меткаф. Щом искането му беше удовлетворено, той престана да се среща с приятелите си от полската общност и през май 1930 година навърши пълнолетие с ново име, ново потекло и съвсем нови пари.

Малко по-късно същата година се запозна на един мач по американски футбол с Роджър Шарпли и разбра, че и богатите си имат проблеми. Младият бостънчанин беше наследил фирмата на баща си за внос на уиски и износ на кожи. Беше завършил „Чоут“, а след това и колежа „Дартмът“, и притежаваше самочувствието и обаянието, за които всички американци завиждат толкова много на бостънчани. Беше снажен и рус, да си речеш, че е потомък на викингите, всичко му идеше отръки и жените направо му се лепяха. Във всяко отношение Шарпли бе пълна противоположност на Харви. Макар да бяха различни като небето и земята, двамата се привличаха неудържимо – вероятно именно заради различията.

Единствената съкровена мечта на Роджър бе да стане офицер от Военноморския флот, но след като завърши „Дартмът“, се видя принуден да се прибере в родния дом и заради разклатеното здраве на баща си да поеме ръководството на фирмата. Само след няколко месеца баща му умря. Роджър на драго сърце би продал компанията на първия, изпречил му се на пътя, ала в завещанието си баща му беше добавил условие, че ако синът я спазари, преди да е навършил четиресет години (пределната възраст, на която можеш да се запишеш във флота), парите от продажбата следва да се поделят поравно между всички роднини.

Харви умува дълго върху проблемите на Роджър и след като на два пъти се съветва с обигран нюйоркски адвокат, предложи на бостънчанина следното: да купи от него за 100 000 долара 49 на сто от фирмата с условието, че всяка година ще му изплаща първите 20 000 долара от печалбата. Щом навърши четиресет, Роджър ще му прехвърли срещу още 100 000 долара останалите 51 процента. Управителният съвет ще се състои от трима членове с право на глас: Харви, Роджър и човек, посочен лично от Харви. Така той щеше да има последната дума във фирмата, а Роджър щеше да влезе във флота и да се вясва само на годишното събрание на акционерите.

Бостънчанинът не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет. Дори не направи опит да се посъветва с някого в „Шарпли и син“ – знаеше, че ще сторят всичко възможно да го разубедят. Харви беше разчитал тъкмо на това – беше преценил много точно жертвата. Роджър обмисля предложението само няколко дни, после даде съгласието си за съставянето на договора – погрижи се това да стане в Ню Йорк, далеч от Бостън, така че никой във фирмата да не надуши какво се случва. През това време Харви отиде отново в банка „Морган“, където вече гледаха на него като на човек с бъдеще. Тъй като банките залагат именно на бъдещето, директорът се съгласи да подпомогне новото начинание на младия предприемач и да му отпусне 50 000 долара, които той да добави към своите 50 000 – така Харви се сдоби с 49 на сто от „Шарпли и син“ и стана петият председател на управителния съвет на фирмата. Документите бяха подписани на 28 октомври 1930 година в Ню Йорк.

Роджър тутакси замина за Нюпорт, щата Роуд Айланд, където да започне обучението си за офицер от военноморските сили на САЩ, а Харви пое към Централна гара, за да хване влака за Бостън. Беше дошъл краят на дните му като разсилен в Нюйоркската фондова борса. Беше едва на двайсет и една години, а вече беше председател на управителния съвет на търговско дружество, което си беше негово.

Умееше да превръща в успех онова, което според всички вещаеше провал. Американците още се мъчеха заради сухия режим и макар да можеше да изнася кожи, поне на хартия Харви нямаше право да внася уиски. Тъкмо по тази причина през последните десет години печалбите на фирмата бяха намалели. Не след дълго обаче Харви установи, че с някой и друг подкуп, включително за кмета на Бостън, за шефа на полицията и за митничарите по канадската граница, а също и със съответната сума за мафията, така че стоката да стига до ресторантите и магазините, където се продаваше контрабанден алкохол, количествата внасяно уиски се увеличават вместо да намаляват. „Шарпли и син“ изгуби по-почтените си стари служители и ги замени със зверове, които се вписваха по-добре в личната джунгла на Харви Меткаф.

От 1930 до 1933 година той ставаше все по-богат и силен, но когато, притиснат от общественото мнение, президентът Рузвелт най-сетне отмени сухия режим, заедно със забраната изчезна и тръпката. Харви остави фирмата да си изнася кожите и да внася уиски, а самият той се впусна в нови начинания. През 1933 година „Шарпли и син“ отбеляза стогодишнината от основаването си. За три години Харви беше изгубил 97 години достопочтеност и бе удвоил печалбите. Трябваха му пет години, за да натрупа първия си милион, и още само четири, за да го удвои, след което отсъди, че е дошло време да се раздели с „Шарпли и син“. За дванайсет години, от 1930 до 1942-ра, беше увеличил печалбата от 30 000 на 910 000 долара. През януари 1944 година продаде фирмата за 7 000 000, като изплати 100 000 долара на вдовицата на капитан Роджър Шарпли от Военноморските сили на САЩ и задържа за себе си 6 900 000.

За трийсет и петия си рожден ден си направи подарък за четири милиона долара: малка закъсала банка в Бостън – „Линкълн Тръст“. По онова време банката можеше да се похвали с годишна печалба от около половин милион долара, с престижна сграда насред Бостън и с неопетнена и доста скучна репутация. Харви възнамеряваше да промени и репутацията, и счетоводния отчет. Харесваше му да е директор на банка, това обаче не го направи по-честен. В Бостън сякаш нямаше далавера, която да не минава през „Линкълн Тръст“, и макар че за пет години Харви увеличи годишната печалба на два милиона долара, това изобщо не означаваше, че се ползва с добро име.

Запозна се с Арлин Хънтър през зимата на 1949 година. Тя беше единствена дъщеря на директора на бостънската банка „Фърст Сити“. Дотогава Харви не бе проявявал особен интерес към противоположния пол. Движеща сила в живота му бяха парите – нямаше нищо против в свободното си време да се позабавлява и да се разтуши с жени, но като теглим чертата, ги смяташе за пречка и неудобство. Ала вече беше навлязъл в онова, което по лъскавите списания наричат зряла възраст, а нямаше наследник, на когото да завещае богатството си, ето защо отсъди, че е време да си намери жена, която да го дари със син. Както и за всяко друго начинание в живота си, обмисли нещата много внимателно.

Срещна Арлин, когато тя бе на трийсет и една години. Буквално му се натресе – блъсна се на заден ход с колата си в новичкия му линкълн. Едва ли имаше жена, която да е такава противоположност на ниския неук дебел поляк. Арлин бе висока близо метър и осемдесет и макар да беше доста миловидна и привлекателна, ѝ липсваше самочувствие и вече си мислеше, че не ѝ е писано да се задоми. Повечето ѝ приятелки от училище вече се бяха развели по един-два пъти и я съжаляваха. Особнячествата и парвенющината на Харви ѝ подействаха като дългоочакван свеж полъх след наложената от родителите ѝ пуританска дисциплина, заради която според нея не ѝ вървеше никак с мъжете на нейна възраст. Беше имала една-единствена връзка – пълен провал, понеже ѝ липсваше всякакъв опит, и докато не се появи Харви, сякаш никой не искаше да ѝ даде втора възможност да се докаже. Баща ѝ не хареса Харви и не го скри, от което той ѝ се стори още по-привлекателен. Всъщност старият Хънтър не одобряваше никого от мъжете, с които тя имаше някакви отношения, в случая с Харви обаче беше прав. Колкото до Харви, той си даде сметка, че в по-далечно бъдеще един брак между бостънските банки „Фърст Сити“ и „Линкълн Тръст“ ще бъде изгоден, и с тази мисъл се устреми както винаги към победата. Арлин не се съпротивлява дълго.

Ожениха се през 1951 година – сватбата им се помнеше по-скоро от онези, които бяха отсъствали от нея, отколкото от присъствалите. Младоженците отидоха да живеят извън Бостън, в къщата на Харви в град Линкълн, и не след дълго Арлин оповести, че чака дете. Почти една година след венчавката роди момиченце.

Кръстиха дъщеря си Розали и тя се превърна в средоточие на живота на Харви – той бе разочарован единствено когато жена му претърпя операция на матката, след която вече не можеше да ражда. Прати Розали да се изучи във Вашингтон, в най-скъпото девическо училище „Бенетс“, оттам пък я приеха английска филология в престижния университет „Васар“. На тази вест се зарадва дори старият Хънтър, който с времето бе започнал да понася от немай-къде зет си и да боготвори своята внучка. След като се дипломира, Розали замина да продължи образованието си в Сорбоната – беше се изпокарала жестоко с баща си, който не одобряваше приятелите ѝ и най-вече тия непрокопсаници с дългите коси, дето отказваха да воюват във Виетнам. Не че самият той бе допринесъл с нещо за победата през Втората световна война, ако не броим това, че си бе напълнил джобовете покрай всяка дефицитна стока. Окончателният разрив настана, когато Розали си позволи да подметне, че нравствеността не се определяла само от дължината на косата и политическите възгледи. На Харви му беше мъчно за дъщеря му, но за нищо на света не би го признал пред Арлин.

Имаше в живота три неща, които обичаше: първото си оставаше Розали, второто бяха картините и третото – орхидеите. Първата любов бе припламнала още в мига, когато дъщеря му се беше родила. Втората пък се бе разгаряла през годините и се беше зародила по доста странен начин. Един клиент на „Шарпли и син“ беше на път да се разори, а имаше да връща на фирмата доста пари. Харви надуши каква е работата и отиде да попритисне онзи негодник, той обаче съвсем беше закъсал и вече нямаше надежда да намери отнякъде пари в брой. Решен да не си тръгва с празни ръце, Харви отнесе единствената ценна вещ на несретника: картина на Реноар, оценявана на 10 000 долара.

Смяташе да я продаде бързичко, още преди да се е разбрало, че е сред най-големите кредитори на длъжника, но толкова се прехласна по нежните очертания и меките пастелни цветове, че му се прииска да притежава още и още картини. Щом установи, че те не само са добро капиталовложение, но му доставят и наслада, колекцията му взе да се разраства наред с любовта му към живописта. В началото на седемдесетте вече притежаваше едно платно на Мане, две нa Моне, един Реноар, две картини на Пикасо, една на Писаро, по една на Утрило и Сезан, както и творби на второстепенни, ала признати и ценени художници. Превърна се в един от най-тънките познавачи на импресионизма. Сега си мечтаеше само за едно – да притежава платно на Ван Гог, и съвсем наскоро се беше разминал на косъм с „Болница „Сен Пол“ в Сен Реми“, обявена за продан на един от търговете в нюйоркската галерия „Сотби-Парк Бърнет“: доктор Арманд Хамър от „Оксидентъл Петролиъм“ му я бе отмъкнал под носа за 1 200 000 долара, цена, твърде солена според Харви.

Преди това, през 1966 година, той не бе успял да се сдобие и с експонат номер 49 – „Госпожица Раву“, обявена на търг от фирмата за търговия с произведения на изкуството „Кристи, Мансън и Удс“ в Лондон, макар че преподобният Тиодор Питкеърн от Божията нова църква в Брин Атин, щата Пенсилвания, го бе принудил да вдигне неимоверно цената, колкото да разпали още повече апетита му. Бог дал, а в този случай Бог и взел. Макар че малцина в Бостън му го признаваха, в света на изобразителното изкуство вече се знаеше, че Харви притежава една от най-добрите колекции от платна на импресионистите, достойна за възхищение не по-малко от сбирката на Уолтър Аненбърг, който по времето на президента Никсън беше посланик на САЩ във Великобритания и наред с Харви бе сред малцината, успели да създадат след Втората световна война значителна колекция.

Третата любов на Харви бяха невероятните му орхидеи – с тях на три пъти беше печелил първата награда на Пролетното изложение на цветя в Нова Англия, като два пъти беше изпреварвал дори тъста си Хънтър.

Сега Харви ходеше веднъж годишно в Европа. В Кентъки беше създал преуспяващ конезавод и обичаше да гледа конете си на надбягванията, провеждани на „Лоншан“ и „Аскот“ . С удоволствие следеше и „Уимбълдън“, който според него си оставаше най-големият тенистурнир в света. Забавляваше се, като по време на престоя си в Европа сключваше и някоя и друга сделка, та да попълни сметката си в една швейцарска банка в Цюрих. Не че бе опрял до сметки в швейцарски банки, но му доставяше удоволствие да прави за смях Чичо Сам.

През годините беше омекнал и се бе поограничил в далаверите, но пак не можеше да устои на изкушението да рискува, стига наградата да беше достатъчно голяма. Такава златна възможност му се откри през 1964 година, когато правителството на Нейно Величество кралицата на Великобритания обяви, че дава лицензи за проучване и производство в Северно море. По онова време и британското правителство, и държавните чиновници, имащи отношение към въпроса, дори и не подозираха колко важен ще бъде занапред нефтът в Северно море и каква роля ще играе в политиката на Великобритания. Ако правителството знаеше, че през 1978 година арабите ще притиснат до стената останалия свят и в Камарата на общините ще влязат единайсет депутати шотландци – върли националисти, със сигурност щеше да постъпи другояче.

На 13 май 1964 година министърът на енергетиката внесе за одобрение в Парламента проектозакон номер 708 – за нефта по континенталния шелф. Харви прочете закона с огромен интерес – с него като нищо щеше да направи голям удар. Особено му допадна член четвърти от документа, който гласеше:

Британските граждани и поданиците на колониите, както и всички, които живеят в Обединеното кралство или имат фирми, регистрирани в него, могат да кандидатстват по този закон за:

1) лиценз за производство или

2) лиценз за проучване.

След като се запозна най-внимателно с документа, Харви се облегна и започна да мисли. За производствения или проучвателния лиценз му трябваха съвсем малко пари. По-нататък, в член шести, се казваше:

1) Който кандидатства за производствен лиценз, следва да заплати държавна такса от двеста лири стерлинги, както и по пет лири стерлинги за всеки участък след първите десет, за които е подал документи.

2) Който кандидатства за проучвателен лиценз, следва да заплати държавна такса от двайсет лири стерлинги.

Харви не можеше да повярва на очите си. Колко лесно бе да се възползва от лиценза, за да създаде впечатлението, че се е нагърбил с широкомащабно начинание! Беше достатъчно да се охарчи с няколкостотин долара, за да се нареди до такива имена като „Шел“, „Бритиш Петролиъм“, „Тотал“, „Гълф“ и „Оксидентъл Петролиъм“.

Прочете втори, после и трети път допълнителните разпоредби към закона – беше си направо невероятно, че британското правителство предоставя такива огромни възможности срещу нищожни вложения. Сега на пътя на Харви стоеше само формулярът за кандидатстване за лиценза, сложен, добре изпипан документ. Той не беше британски поданик, никоя от фирмите му не беше регистрирана в Обединеното кралство, щеше да му бъде трудно и да обоснове намеренията си. Затова реши, че няма да е зле молбата му за лиценз да бъде подкрепена от британска банка и той да регистрира фирма, чиито директори да спечелят доверието на британското правителство.

Речено-сторено. В началото на 1964 година Харви регистрира във фирменото отделение на британския съд търговско дружество „Проспекта Ойл“ – с регистрацията се зае адвокатска кантора „Малкълм, Ботник и Дейвис“, а като банка, обслужваща фирмата, бе посочена „Барклис“, която и бездруго вече представляваше в Европа „Линкълн Тръст“. Председател на управителния съвет на дружеството стана лорд Хънисет, а в самия съвет влязоха все именити личности, включително двама бивши депутати, изгубили мястото си в Парламента, след като през 1964 година Лейбъристката партия спечели изборите. „Проспекта Ойл“ пусна на фондовата борса два милиона акции по десет пенса едната, изкупени до последната от подставени лица на Харви. Освен това той внесе половин милион долара в клона на банка „Барклис“ на Ломбард Стрийт.

След като създаде фасадата, Харви използва лорд Хънисет, за да кандидатства пред британските власти за лиценза. Подобно на предишното правителство на консерваторите, и новото правителство на лейбъристите, избрано през октомври 1964 година, не подозираше за значението на нефта в Северно море. Според условията на властите получателят на лиценза трябваше да плаща през първите шест години концесия от 12 000 лири стерлинги годишно, подоходен данък от 12,5 на сто и данък печалба, но Харви смяташе да прибира тази печалба в джоба си, а не да я дава на държавата.

На 22 май 1965 година министърът на енергетиката обнародва в „Лондон Газет“ името на „Проспекта Ойл“ наред с другите петдесет и една фирми, получили производствен лиценз. На 3 август 1965 година с наредба номер 1531 бяха определени и участъците. Участъкът на „Проспекта Ойл“ се намираше на 51°50′00″ северна ширина и 2°30′20″ източна дължина, точно до един от участъците на „Бритиш Петролиъм“.

След това Харви зачака някое от дружествата, получили участъци за нефтодобив в Северно море, да открие петрол. Наложи се да почака доста дълго, но той не бързаше заникъде – чак през юни 1970 година „Бритиш Петролиъм“ откри в четиресети участък голямо нефтено находище. Фирмата вече беше вложила в Северно море над един милиард долара и Харви възнамеряваше да е сред хората, спечелили най-много от това. Пътят към успеха му беше разчистен и той незабавно се захвана с осъществяването на втората част от своя план.

В началото на 1972 година нае нефтена сонда, която с много шум и фанфари пренесе на участъка на „Проспекта Ойл“. Според договора, ако сондата откриеше нефт, това щеше да удължи срока му, затова Харви назначи минималния брой работници, изисквани от правителствената разпоредба, и започна да прави проучвания на дълбочина 1800 метра. После освободи всички работници, но съобщи на „Рединг и Бейтс“, фирмата, от която бе наел сондата, че в близко бъдеще тя пак ще му трябва, затова ще продължи да си плаща наема.

След това в продължение на два месеца всеки ден пускаше на борсата по няколко хиляди акции – все от неговия пакет, и ако финансовите журналисти от британския печат се обадеха да питат защо цената на акциите неотклонно се покачва, младичкият прессекретар на „Проспекта Ойл“ отвръщаше, както му бяха наредили, че засега ще остави въпроса без отговор, но че в скоро време ще има важни новини. Някои от вестниците събраха две и две и получиха някъде към петнайсет. Цената на акциите продължаваше да се вдига и от десет пенса скочи на близо две лири стерлинги благодарение на вещото ръководство на главния изпълнителен директор на Харви във Великобритания Бърни Силвърман, който имаше богат опит в подобни сделки и бе наясно какво е намислил шефът му. Основната му задача беше да не допуска да надушат, че има пряка връзка между Меткаф и „Проспекта Ойл“.

През януари 1974 година акциите вече се търгуваха по три лири стерлинги едната. Сега вече Харви беше готов да премине към третата част от плана си и да използва за изкупителна жертва един преливащ от ентусиазъм младок – Дейвид Кеслър, завършил Харвардския университет и току-що назначен в „Проспекта Ойл“.

Дейвид намести очилата върху носа си и прочете още веднъж обявата на деловите страници на „Бостън Глоуб“, за да се увери, че не сънува. Сякаш бе писана специално за него:

Британска нефтена компания, провеждаща проучвания в Северно море край бреговете на Шотландия, търси млад служител с опит на фондовата борса и/или капиталовите пазари. Годишна заплата 25 000 долара. Осигурено жилище. Седалище в Лондон. Молбите да се подават в п. к. 217 а.

Дейвид знаеше, че този отрасъл се разраства и ако той получи мястото, пред него се откриват големи възможности, и се запита дали ще сметнат опита му за достатъчен. Спомни си какво им повтаряше преподавателят по европеистика в университета: „Ако ви се наложи да работите във Великобритания, за предпочитане е да бъде нещо, свързано със Северно море. При техните проблеми с профсъюзите нищо друго в тая държава не си струва усилията“.

Дейвид Кеслър беше слабичък, гладко избръснат млад американец с коса, подстригана на канадска ливада, каквато пт приляга на морски пехотинец, с румено лице и необуздани амбиции. Подобно на всички току-що завършили Харвардския университет, искаше да преуспее на всяка цена. Беше следвал в Харвард общо шест години, през първите четири – математика за бакалавърска степен, а през последните две бе учил бизнесадминистрация в сградата на университета от другата страна на река Чарлс. Беше завършил току-що и въоръжен с дипломата, си търсеше работа, която да го възнагради за пословичното трудолюбие. Не блестеше с особени заложби и завиждаше на състудентите си, на които всичко им идеше отръки и които усвояваха икономическите теории на посткейнсианството с лекотата, с която децата учат таблицата за умножение. Цели шест години се беше трудил с настървение – вдигаше глава само колкото да отскочи до физкултурния салон, нещо, което правеше всеки ден, и понякога в събота или неделя да иде на мач на „Харвард Джокс“, които бранеха на игрището за американски футбол честта на университета, или пък да поиграе баскетбол. На драго сърце би се включил в отборите, но стореше ли го, нямаше да му остава достатъчно време за учене.

Прочете за трети път обявата, после написа на пишещата машина старателно обмислено писмо, което да прати на посочената пощенска кутия. Минаха няколко дни и накрая Дейвид получи отговор – викаха го на събеседване, което щеше да се състои в три следобед в сряда, в един от местните хотели – „Копли“, на Хънтингдън Авеню.

Пламнал от вълнение, той се яви в три без петнайсет. Преди да влезе в малката зала, си повтори наум девиза на икономическия факултет в Харвардския университет: „Приличай на британец, мисли като евреин!“.

На събеседването присъстваха трима мъже, които се представиха като Силвърман, Купър и Елиот. Шеф явно беше Бърни Силвърман, възнисък, беловлас нюйоркчанин с карирана вратовръзка и с ореола на преуспял човек. Купър и Елиот само седяха и наблюдаваха мълком Дейвид.

Силвърман разказа надълго и нашироко, с много плам, за фирмата и бъдещите ѝ цели. Харви го беше подковал добре, а и той притежаваше достатъчно опит и оправност, за да бъде дясната ръка на Меткаф в поредния му удар.

– И така, господин Кеслър. Възползвахме се от една от най-бляскавите възможности в нефтодобива днес и търсим петрол в Северно море, край бреговете на Шотландия. Дружеството ни – „Проспекта Ойл“, се радва на подкрепата на няколко американски банки. Получихме от британското правителство съответните лицензи, разполагаме и с необходимите средства. Но фирмите, господин Кеслър, преуспяват не заради парите, които имат, а благодарение на хората, с които работят – ни повече, ни по-малко. Търсим човек, който няма да жали сили и ще се труди ден и нощ, така че „Проспекта Ойл“ да се наложи върху картата, готови сме да му плащаме и възможно най-високата заплата. Ако ви одобрим за длъжността, ще работите в Лондон под прякото ръководство на изпълнителния директор – господин Елиот.

– А къде е седалището на фирмата?

– В Ню Йорк, но имаме клонове и в Монреал, Сан Франциско, Лондон, Абърдийн, Париж и Брюксел.

– Търсите ли нефт и другаде?

– Засега не – отвърна Силвърман. – След пробива на „Бритиш Петролиъм“ хвърлихме в Северно море доста милиони, на участъците около нашия от пет сонди една открива нефт, а това в отрасъла ни е твърде обнадеждаващо.

– Кога ще започне работа кандидатът, когото ще одобрите?

– Някъде през януари, след като изкара държавните курсове за управленски кадри в нефтодобива – уточни Ричард Елиот.

Слабият като върлина блед изпълнителен директор явно беше от Джорджия. Държавните курсове си бяха един от многото хитри ходове на Харви Меткаф – максимум доверие с минимум вложени средства.

– А къде се намира ведомственото жилище? – продължи с въпросите Дейвид.

Този път му отговори Купър:

– Ще получите един от апартаментите на фирмата в квартал „Барбикан“, на няколкостотин метра от офиса ни в лондонското Сити.

Дейвид нямаше повече въпроси – Силвърман бе уточнил всичко, сякаш знаеше какво точно може да го интересува.

След десет дни младежът получи телеграма с покана да обядва заедно със Силвърман в клуб „Двайсет и едно“ в Ню Йорк. Дейвид влезе в заведението, видя по масите доста знаменитости и това му вдъхна ново самочувствие. Неговият домакин очевидно не беше случаен човек. Масата им беше в малка ниша, където обикновено сядаха предприемачи, така че да могат да разговарят на спокойствие.

Силвърман се държеше радушно и непринудено. Бе доста словоохотлив, говореше за какво ли не и чак накрая, докато пиеха брендито, предложи на Дейвид работата в Лондон. Младежът бе неописуемо щастлив: 25 000 долара годишна заплата, при това във фирма с многообещаващо бъдеще! Изобщо не се колеба, веднага прие да започне работа на 1 януари в Лондон.

Дейвид Кеслър идваше за пръв път в Англия – колко зелена беше тревата тук, колко тесни улиците! Къщите се бяха сгушили зад огради от жив плет и зидове. След широките магистрали и огромните автомобили в Ню Йорк Лондон приличаше на град играчка. Малкото жилище в квартал „Барбикан“ беше чисто и безлично, но както бе отбелязал и господин Купър, офисът на фирмата беше само на няколкостотин метра – на Треднийдъл Стрийт, а дотам от апартамента се стигаше за броени минути.

Самият офис на „Проспекта Ойл“ се състоеше от седем помещения, разположени на един и същ етаж в огромна сграда във викториански стил. По-представителен беше единствено кабинетът на Силвърман. Имаше малко преддверие, стаичка за телекса, два кабинета за секретарките, по-голям кабинет за господин Елиот и един по-малък – за самия Дейвид. Помещенията му се видяха доста неугледни, Силвърман обаче побърза да уточни, че в лондонското Сити наемът за един квадратен метър площ е триста долара, докато в Ню Йорк – само сто.

Джудит Лампсън, секретарката на Бърни Силвърман, отведе Дейвид в лъскаво обзаведения кабинет на изпълнителния директор. Силвърман седеше на голям черен въртящ се стол зад тежко писалище, до което приличаше на джудже. Отстрани на писалището имаше четири телефона – три бели и един червен. След време Дейвид щеше да научи, че най-важният от телефоните – червеният, е свързан пряко с номер в Щатите; на кого обаче беше той, младежът така и не разбра.

– Добро утро, господин Силвърман. Откъде да започна?

– Бърни. Викай ми Бърни. Сядай де. Забеляза ли, че през последните няколко дни има промяна в котировките на нашите акции?

– О, да – отвърна възторжено Дейвид. – Цената им е скочила почти двойно и вече е шест долара. Вероятно се е вдигнала заради подкрепата, която напоследък получаваме от някои нови банки, и заради нефта, открит от другите компании.

– А, не – изшушука Силвърман, за да създаде впечатлението, че не иска никой освен тях да чува тази част от разговора. – Истината е, че и ние открихме голямо находище, но още не сме решили кога да направим съобщението. Засега е само в доклада на геолозите.

Той хвърли върху писалището лъскав, добре оформен документ.

Дейвид подсвирна тихичко.

– А фирмата какво смята да предприеме?

– Ще обявим находището след около три седмици, когато бъдем сигурни колко нефт има в кладенеца – отвърна едва чуто Силвърман и започна да си играе с гумата. – Трябва да обмислим добре как да се справим с интереса и с внезапния прилив на капитал. Цената на акциите ще скочи, разбира се, до небето.

– И сега тя непрекъснато се повишава. Дали има хора, които вече знаят?

– Предполагам, че се намират – отговори Силвърман. – Лошото на черната течност е, че избие ли веднъж на повърхността, няма как да я скриеш – засмя се той.

– А ако някой прояви интерес, да потвърждавам ли за находището? – попита младежът.

– Да, стига това да не вреди на компанията. Но ми съобщавай, ако решат да влагат пари при нас. Тук, в Англия, не съществуват проблеми с изтичането на вътрешна информация – не е като в Щатите, там законите ти връзват ръцете, не можеш и да гъкнеш.

– А колко според вас ще скочат акциите?

Силвърман го погледна право в очите и подметна нехайно:

– Ще стигнат двайсет долара едната.

След като се върна в кабинета си, Дейвид прочете най-внимателно доклада на геолозите, връчен му от Силвърман. По всичко личеше, че нефт наистина е намерен, засега обаче никой не можеше да каже със сигурност колко голямо е находището. Дейвид си погледна часовника и изруга. Съвсем се беше заплеснал по доклада. Метна го в куфарчето и отиде с такси до Падингтън Скуеър – хвана едва ли не в движение влака в шест и петнайсет. Отиваше в Оксфорд, за да вечеря с един свой състудент от Харвардския университет – Стивън Брадли.

Докато пътуваше, си спомни за своя приятел от следването и колко отзивчиво помагаше той по математика и на него, и на други студенти. Сега беше хоноруван преподавател в колежа „Модлин“ в Оксфорд и безспорно бе сред най-блестящите учени от поколението на Дейвид. Навремето беше спечелил стипендия „Кенеди“ за Харвардския университет, а по-късно, през 1970 година, и наградата „Уистър“ по математика, най-мечтаното отличие сред студентите в математическия факултет. В парично изражение тя се свеждаше до някакви си жалки осемдесет долара и медал, но който я спечелеше, се прочуваше и биваше обсипван с предложения за работа, затова мнозина си мечтаеха да я грабнат. А Стивън я получи със завидна лекота и никой не се учуди, когато кандидатства за преподавател в Оксфордския университет и преди три години го взеха в колежа „Модлин“. Трудовете му в областта на Булевата алгебра често се появяваха в периодичното издание на Лондонското математическо дружество и вече се знаеше, че Стивън е одобрен за преподавател и в катедрата по математика в своята Алма матер – Харвардския университет, където щеше да се върне през есента.

Влакът, потеглил в шест и петнайсет вечерта от Падингтън, пристигна след един час в Оксфорд, където Дейвид взе такси за краткото разстояние от гарата на Ню Колидж Лейн. В седем и половина вече беше в „Модлин“. Един от портиерите на колежа го заведе в жилището на Стивън – просторно, със старинно обзавеждане, уютно, пълно с книги, възглавници и гравюри. Дейвид си помисли, че всичко тук се различава от стерилната обстановка в Харвардския университет. Стивън го чакаше. Изобщо не се беше променил. Беше си все така висок, слаб и недодялан, костюмът му висеше като на закачалка – на никой шивач не би му и хрумнало да го използва за манекен. Гъстите му вежди стърчаха над демодираните очила с кръгли рамки, зад които Стивън сякаш криеше своята срамежливост. Дойде, клатушкайки се, при Дейвид и го посрещна – макар да беше на трийсет години, преди броени мигове бе приличал едва ли не на грохнал старец, а сега се държеше като голобрад младеж. Наля му чаша „Джак Даниълс“ и двамата седнаха да си побъбрят. Навремето в Харвардския университет Стивън не бе смятал Дейвид за свой приятел, въпреки това на драго сърце му бе помагал по математика, доволен, че той е толкова схватлив. Освен това сега в Оксфорд само си търсеше повод, за да посреща в дома си американци.

– Последните три години, Дейвид, наистина бяха паметни за мен – отбеляза той, докато наливаше на госта втора чаша уиски. – Единственото тъжно събитие бе смъртта на баща ми миналата зима. Интересуваше се много от живота ми в Оксфорд и ме подкрепяше с цялото си сърце в научната работа. Благодарение на наследството, което ми остави, сега съм доста богат... Батериите за чешми явно са се търсели повече, отколкото съм предполагал. Дано ме посъветваш къде да вложа част от парите, сега ги държа всичките на влог в банката. Все не ми остава време да се заема с това, пък и опре ли до вложения, съм си кръгла нула.

Така Дейвид отвори дума за доста отговорната си нова работа в „Проспекта Ойл“.

– Защо, Стивън, не вложиш парите си в моята фирма? Открихме в Северно море невероятно нефтено находище и когато това бъде съобщено официално, акциите ще скочат до небето. Всичко ще отнеме най-много месец-месец и нещо, през който ти можеш да направиш удара на живота си. Жалко, че и аз не разполагам с пари, с които да закупя акции.

– Знаеш ли повече подробности за находището?

– Не, но съм виждал доклада на геолозите – твърде любопитно четиво. Още сега цената на акциите се покачва, сигурен съм, че ще достигне двайсет долара едната. Лошото е, че няма много време.

Стивън погледна доклада на геолозите и реши по-късно да се запознае внимателно с него.

– А как се правят такива инвестиции? – попита той.

– Намираш борсов посредник, на когото може да се разчита, закупуваш възможно най-много акции и чакаш да съобщят официално за находището. Аз ще те държа в течение и ще ти съобщя кога според мен е най-изгодно да продадеш акциите.

– Ще ти бъда много признателен, Дейвид.

– Това е най-малкото, което мога да сторя за теб, все пак в Харвардския университет ми оказа неоценима помощ с математиката.

– Защо изобщо го правиш на въпрос! Хайде да вечеряме!

Стивън го заведе в кафенето на колежа, продълговато помещение с дъбова ламперия, по която бяха накачени снимки на бивши ректори на „Модлин“, на епископи и учени. В заведението имаше множество дълги дъсчени маси, на които се хранеха студентите, но Стивън отведе госта си при подиума с масата за преподавателите, където беше по-уютно. Младежите вдигаха врява до Бога – Стивън изобщо не им обръщаше внимание, но Дейвид се забавляваше неописуемо.

Вечерята се състоеше от седем ястия и той се запита как ли Стивън е толкова слаб, при положение че всекидневно е изложен на подобни изкушения. Щом стигнаха до портвайна, домакинът предложи да се върнат в жилището му вместо да ходят в професорската стая, където се събираха ония сухари, възрастните сприхави преподаватели.

По-късно същата вечер на чаша портвайн започнаха да обсъждат нефта в Северно море и Булевата алгебра – и двамата се възхищаваха един на друг, задето всеки си разбира толкова много от работата. Подобно на повечето учени, и Стивън беше доста лековерен и неподготвен извън своята дисциплина. Той вече си мислеше, че ще постъпи много умно, ако вложи парите си в акции на „Проспекта Ойл“.

На сутринта отидоха да се поразходят на Адисън Уок край моста Модлин и река Чаруел, където моравите бяха много тучни. Колкото и да не му се искаше, в десет без петнайсет Дейвид спря такси и си тръгна от „Модлин“ – мина покрай „Ню Колидж“, „Тринити“, „Бейлиъл“ и накрая „Устър“ , където върху стената на сградата беше надраскано: „C’est magnifique mais ce n’est pas la gare“ . Хвана влака в десет часа и се върна в Лондон. Беше му харесало в Оксфорд и той се надяваше, че е помогнал на стария си приятел от Харвардския университет, направил преди години толкова много за него.

– Добро утро, Дейвид.

– Добро утро, Бърни. Сигурно е редно да те уведомя, че снощи бях при един приятел в Оксфорд и той вероятно ще вложи пари във фирмата. Някъде към четвърт милион долара.

– Браво на теб, Дейвид, продължавай все така! Справяш се блестящо.

Не пролича Силвърман да е изненадан от новината, съобщена му от Дейвид, но щом се върна в кабинета си, той вдигна червения телефон.

– Харви?

– Да.

– Както личи, не сме сбъркали с Кеслър. Доколкото разбрах, е убедил един свой приятел да вложи при нас четвърт милион.

– Чудесно! Слушай сега! Нареди на борсовия посредник да пусне 40 000 акции на цена малко над шест долара едната. Ако приятелят на Кеслър наистина реши да инвестира във фирмата, моят пакет от акции е единственият, от който можем да пуснем още сега акции на борсата.

След като умува цял ден, Стивън забеляза, че акциите на „Проспекта Ойл“ са се покачили от 2,75 на 3,05 лири стерлинги едната, и реши, че сега му е времето да вложи пари в начинанието, от което бе убеден, че ще спечели. Вярваше на Дейвид, бе възхитен и от лъскавия доклад на геолозите. Звънна по телефона на „Киткат и Ейкън“, посредническа фирма в лондонското Сити, и ѝ възложи да закупи от негово име акции на „Проспекта Ойл“ за четвърт милион долара. Борсовият посредник на Харви Меткаф тъкмо бе пуснал на пазара 40 000 акции, когато дойде поръчката на Стивън, и сделката беше сключена начаса. Акциите, които преподавателят закупи, бяха по 3,10 лири стерлинги едната.

След като вложи всичко, което бе наследил от баща си, Стивън видя, че само за няколко дни, още преди да са обявили официално за нефтеното находище, цената на акциите се покачва до 3,50 лири стерлинги. Макар той да не го знаеше, котировките бяха скочили тъкмо заради вложените от него пари. Стивън вече се питаше как ли да похарчи печалбата, която още не бе видял. Реши да не я обръща веднага в пари в брой и да поизчака – според Дейвид акциите щели да се покачат до 20 долара едната, пък и той бе обещал, че при всички положения ще му каже кога да ги продава.

През това време Харви Меткаф започна да пуска на борсата още и още акции, понеже заради вложението на Стивън се бе появило търсене. Вече беше съгласен с мнението на Силвърман, че наистина са случили с Дейвид Кеслър, млад, честен, преливащ от ентусиазъм като всеки, получил първата си работа. На Харви не му беше за пръв път да прилага този номер – да стои в сянка и да стоварва цялата отговорност върху неопитни, нищо неподозиращи рамене.

Междувременно Ричард Елиот, който се явяваше нещо като прессекретар на фирмата, пускаше уж под сурдинка пред журналистите новината, че към акциите на фирмата интерес проявяват едри риби, което само по себе си отприщваше истински поток от дребни вложители и задържаше цените на акциите устойчиви.

В икономическия факултет на Харвардския университет усвояваш наред с другото, че не ставаш за ръководител, ако не се радваш на добро здраве. Дейвид редовно ходеше на профилактични прегледи – беше му приятно да му казват, че е в отлична форма, но може би не бива да взима всичко толкова присърце. Неговата секретарка – госпожица Рентъл, му записа час при един от лекарите на Харли Стрийт .

Доктор Робин Оукли се вписваше напълно в общоприетите представи за преуспял човек. Беше на трийсет и седем години, бе снажен и красив, с толкова гъста черна коса, сякаш никога нямаше да оплешивее. Имаше волево изсечено лице и самочувствието на доказал се човек. И досега играеше два пъти седмично скуош, благодарение на което младееше много. Поддържаше се във форма още от Кеймбридж, който завърши като член на университетския отбор по ръгби. Беше карал стажа си в болница „Сейнт Томас“ и там блесна пред хората, от които зависи бъдещето на младежите. Направи го наистина по-скоро с уменията си на ръгбист, отколкото на лекар. След като се дипломира, отиде да работи като асистент на един от най-известните общопрактикуващи лекари на Харли Стрийт – доктор Юджин Мофат. А той беше известен не толкова защото лекуваше болните, колкото защото знаеше как да омае богатите, най-вече застаряващите лелки, които идваха да се преглеждат едва ли не през ден, нищо че пращяха от здраве. Взимаше по петдесет гвинеи на преглед, което безспорно си беше успех.

Мофат беше избрал за свой помощник Робин Оукли тъкмо защото младокът притежаваше същите качества, благодарение на които лекарят се бе прочул. Безспорно беше красавец, бе високообразован и представителен, а също така и доста умен и находчив. Робин се вписа прекрасно на Харли Стрийт и в системата на Мофат и когато по-възрастният лекар се спомина малко след като навърши шейсет, младежът надяна мантата му с лекотата, с която престолонаследникът сяда на престола. Продължи да утвърждава кабинета, не загуби нито една от пациентките на Мофат освен по естествени причини и също се радваше на завиден успех. Имаше жена и двама синове, прекрасна къща в провинцията на няколко километра от Нюбъри в Баркшир, значителни спестявания, вложени в бързоликвидни ценни книжа. Не се оплакваше от липса на късмет и се радваше на живота, макар че ако трябваше да е докрай честен, се отегчаваше доста. Лека-полека се убеждаваше, че ролята на вежливия състрадателен чичо доктор е едва ли не непоносимо скучна. Дали щеше да настъпи краят на света, ако той си признаеше с ръка на сърцето, че няма и представа, пък и не го е грижа какво е причинило дерматита по окичените с диаманти ръце на лейди Фиона Фишър? Дали небето щеше да се продъни, ако Оукли кажеше на оная вещица госпожа Пейдж-Станли, че е смрадлив бабушкерник, който, ако не броим новото чене, не се нуждае от медицински грижи? И дали щеше гръм да го застигне, ако лично приложеше на напъпилата игрива госпожица Лидия де Вилие конска доза от онова, която тя и не криеше, че желае?

Дейвид Кеслър се яви точно за часа, който си беше записал. Госпожица Рендъл го беше предупредила, че в Англия, ако закъснееш при лекаря или зъболекаря, те отпращат, но пак ти взимат парите.

Съблече се и легна на кушетката на Робин Оукли. Докторът му премери кръвното налягане, преслуша го, да не би да има проблеми със сърцето, накара го да си покаже езика, орган, който рядко излагаме пред другите. После започна да го почуква тук и там и го попита:

– Какво ви води в Лондон, господин Кеслър?

– Работя в една нефтена компания в Сити. Сигурно сте я чували – „Проспекта Ойл“.

– Не, не съм я чувал – отвърна Робин. – Свийте, ако обичате, крака.

Удари с чукчето по капачките на коленете на Дейвид – първо по едното, после по другото. И двата му крака отскочиха като на пружинки.

– Всичко с рефлексите е наред.

– Ще чуете за нас, доктор Оукли, няма как да не чуете. Всичко се развива прекрасно. Следете вестниците и ще се убедите в успехите ни.

– Сигурно сте открили нефт – полюбопитства усмихнат Оукли.

– Ами да – отвърна тихичко Дейвид, доволен от впечатлението, което е произвел. – Точно това направихме.

Лекарят опипа корема на Дейвид.

– Стегнати мускули, няма излишни тлъстини, няма признаци и за увеличен черен дроб. Вие, млади момко, се радвате на добро здраве.

Остави го в лекарския кабинет, та Кеслър да се облече, и вписа в картона заключението, макар че мислите му бяха другаде. Бяха погълнати от нефтеното находище.

Лекарите на Харли Стрийт карат пациентите да висят най-малко четиресет и пет минути в чакалнята, която най-често се отоплява с газ и където няма с какво друго да убиваш времето освен с някой стар брой на списание „Пънч“, но поканят ли ги в лекарския кабинет, внимават никой да не си помисли, че претупват прегледа. Робин не смяташе да оставя у господин Кеслър впечатлението, че бърза да го отпрати.

– Няма ви почти нищо, господин Кеслър. Е, наблюдават се някои признаци на анемия, но тя според мен се дължи просто на преумора и на многото вълнения напоследък. Ще ви предпиша таблетки желязо, те бързо ще отстранят проблема. Взимайте по две на ден, сутрин и вечер.

Той надраска нечетлива рецепта за хапчетата и я даде на Дейвид.

– Много съм ви признателен. Отделихте ми доста време.

– Не е нужно да ми благодарите. Лондон харесва ли ви? – попита Робин. – Тук сигурно е доста различно в сравнение с Америка.

– Разбира се. Темпото е значително по-бавно. Свикна ли, че минава цяла вечност, докато се направи нещо, ще удържа голяма победа.

– Много приятели ли имате в Лондон?

– Не – отвърна Дейвид. – В Оксфорд имам един-двама състуденти от Харвардския университет, инак не познавам почти никого в Лондон.

„Прекрасно – помисли Робин. – Каква по-добра възможност да понауча едно-друго за игрите с нефта и да прекарам известно време с човек, до когото всичките ми пациенти изглеждат с двата крака в гроба! Този Кеслър дори може би ще ме извади от летаргията.“

– Искате ли по-нататък през седмицата да обядваме заедно? – попита лекарят. – Сигурно ще ви бъде интересно да видите един от старите клубове в Лондон.

– Много мило от ваша страна.

– Чудесно. В петък удобно ли ви е?

– Да.

– Да се срещнем тогава в един часа на обяд в клуб „Антиниъм“ на „Пал Мал“.

Дейвид се върна в кабинета си в Сити, като пътьом купи хапчетата и веднага глътна едно. Вече започваше да му харесва в Лондон. Силвърман беше доволен от него, всичко в „Проспекта Ойл“ се развиваше по ноти, Дейвид се запознаваше с приятни хора. Струваше му се, че този период в неговия живот ще бъде от най-щастливите.

В един без петнайсет на обяд в петък отиде в „Антиниъм“, масивна бяла сграда на ъгъла на „Пал Мал“, над която се извисяваше статуята на Йоркския херцог. Беше смаян колко просторни са помещенията и нали бе свикнал да прави сметки, веднага изчисли колко ще спечели собственикът, ако ги даде под наем. Заведението бе пълно с движещи се восъчни фигури, които, както малко по-късно го увери Робин, били все именити генерали и дипломати.

Седнаха да обядват в кафенето, където имаше портрет на Чарлс II, рисуван от Рубенс. Говореха си за Бостън, за Лондон, скуоша и споделената си възхита от Катрин Хепбърн. Докато пиеха кафето, Дейвид на драго сърце разказа най-подробно на новия си приятел какво съдържа докладът на геолозите за находището в участъка на „Проспекта Ойл“. На Лондонската фондова борса цената на акциите вече беше скочила на 3,60 лири стерлинги и продължаваше да се покачва.

– Както личи, са добра инвестиция – отбеляза Робин – и понеже става дума за фирма, в която работите вие, може би си струва човек да рискува.

– Мен ако питате, няма почти никакъв риск – отвърна Дейвид. – Нефтът си е тук, няма къде да избяга.

– В събота и неделя ще помисля по въпроса.

Разделиха се на стълбите пред „Антиниъм“ и Дейвид отиде на конференция за енергийната криза, организирана от „Файненшъл Таймс“, а Робин пое към къщата си в Баркшир. Синовете му – малки момчета, се бяха прибрали за края на седмицата от подготвителното училище . Изгаряше от нетърпение да ги види. Колко бързо бяха пораснали и от пеленачета се бяха превърнали в малчугани – не след дълго щяха да станат юноши. И колко приятно бе да знае, че им е подсигурил бъдещето. Вероятно нямаше да е зле да направи това бъдеще още по-сигурно, като вложи малко пари във фирмата на Дейвид Кеслър. Веднага щом съобщят за откриването на находището, лекарят щеше отново да превърне парите си в бързоликвидни акции.

Бърни Силвърман също се зарадва, когато научи, че може би отново ще се появи крупен инвеститор.

– Браво на теб, моето момче. Ще ни трябва доста капитал, с който да финансираме прокарването на тръбите. Днес за един километър тръби са необходими милион и двеста и петдесет хиляди долара. Но ти си вършиш прекрасно работата. Току-що от седалището на фирмата ми съобщиха, че ти отпускат премия от пет хиляди долара. Продължавай все в този дух.

Дейвид се усмихна. Ето така се работеше според традициите на Харвардския университет. Ако показваш резултати, получаваш и награди.

– Кога ще обявим, че сме открили нефт? – попита той.

– Тия дни.

Грейнал от гордост, Дейвид излезе от кабинета на Силвърман.

Той пък се свърза на мига по червения телефон с Харви Меткаф, който за пореден път приложи старата тактика. Борсовите му посредници пуснаха на пазара 35 000 акции на цена 3,73 лири стерлинги едната – на ден се появяваха някъде по 5000 акции, така че търсенето да остане устойчиво. И този път котировките се покачиха, когато доктор Оукли вложи в акции на фирмата огромна сума, и скочиха до 3,90 лири стерлинги, при което Дейвид, Робин и Стивън взеха да потриват доволно ръце. Нямаше откъде да знаят, че всеки ден Харви пуска нови и нови акции, за да задоволи търсенето, създадено от самите тях.

Дейвид реши с част от премията да си купи картина, с която да поосвежи безличното тясно жилище в „Барбикан“. Смяташе да вземе за около две хиляди долара нещо ценно, което си заслужава. Харесваше изкуството заради самото изкуство, но още повече заради бизнеса. В петък следобед тръгна да обикаля Бонд Стрийт, Корк Стрийт и Брутън Стрийт, където се намираха повечето лондонски галерии. Платната, изложени в „Уайлдънстайн“, не му бяха по джоба, картините в „Марлборо“ пък му се виждаха прекалено модернистични. Накрая в галерия „Ламан“ на Бонд Стрийт откри нещо, което му хвана окото.

Галерията се намираше през три сгради от „Сотби“ и представляваше огромно помещение с протрит сив мокет и избелели червени тапети. След време Дейвид щеше да научи, че колкото по-износен е мокетът и по-избелели – тапетите, с толкова по-голяма слава и успех се ползва галерията. В дъното на помещението имаше стълба, където, обърнали гръб на света, бяха струпани няколко картини, към които явно нямаше интерес. Кой знае защо, Дейвид започна да ги разглежда и за своя радост се натъкна сред тях на платно, което му допадна.

Беше доста мрачна маслена картина на Лиън Ъндъруд и се казваше „Венера в парка“. На нея бяха изобразени шест-седем мъже и жени, насядали на метални столове около кръгли масички. Сред тях на преден план се виждаше красива гола жена с пищна гръд и дълги коси. Никой не ѝ обръщаше внимание и тя седеше, загледана с непроницаемо лице някъде извън картината – самото въплъщение на сърдечността и любовта в един бездушен свят. Дейвид не можеше да откъсне очи от жената.

Собственикът на галерията Жан-Пиер Ламан се приближи, издокаран в безупречно скроен костюм, както приляга на човек, получаващ чекове най-малко за хиляда лири стерлинги. Беше на трийсет и пет години и можеше да си позволи някои дребни житейски наслади, а обувките му марка „Гучи“, вратовръзката на Ив Сен Лоран, ризата на „Търнбъл и Асър“ и часовникът „Пиаже“ не оставяха у никого и най-малко у жените дори сянка на съмнение, че той знае какво иска от живота. Вписваше се напълно в представите на англичаните за французин – беше като изваден от кутийка, бе строен, с въздълга черна къдрава коса и пронизващи тъмнокафяви очи, в които сегиз-тогиз проблясваха ледени пламъчета. Понякога се държеше властно и нагло, беше своенравен и притежаваше чувство за хумор, колкото забавно, толкова и безпощадно – вероятно една от причините и досега да си е ерген. Не че липсваха кандидатки. Но клиентите го виждаха само откъм обаятелната му страна. Докато Дейвид пишеше чека, Жан-Пиер сучеше мустак – беше много доволен и нямаше нищо против да поразкаже за картината.

– Ъндъруд е един от най-великите съвременни английски скулптори и художници. Давал е уроци дори на Хенри Мур. Но според мен е пренебрегван заради омразата си към журналистите, които смята за пияници и драскачи.

– Да, с такова отношение трудно ще спечелиш на своя страна медиите – пророни Дейвид и с усещането, че е преуспял човек, връчи на галериста чека за осемстотин и петдесет лири стерлинги.

Това бе най-скъпата покупка, която беше правил през живота си, но въпреки това смяташе, че не си е хвърлил парите на вятъра, още повече че платното му харесваше.

Жан-Пиер заведе Дейвид на долния етаж, за да му покаже колекцията си от произведения на импресионистите и модернистите, която беше попълвал години наред, и продължи да разказва разпалено за Ъндъруд. Решиха да полеят в кабинета на галериста първата придобивка на Дейвид.

– Какъв сте по професия, господин Кеслър? – попита Жан-Пиер, докато му сипваше уиски.

– Работя в малка нефтена компания, казва се „Проспекта Ойл“ и търси нефт в Северно море.

– И има ли някакъв успех? – попита галеристът уж между другото.

– Нека си остане между нас, но сме на мнение, че фирмата има голямо бъдеще. Не е тайна, че само за няколко седмици акциите ни скочиха от две на близо четири лири стерлинги, никой обаче не знае истинската причина.

– Аз съм най-обикновен беден галерист, търгувам с произведения на изкуството, дали ще сбъркам, ако вложа малко пари във вашата фирма? – поинтересува се Жан-Пиер.

– Ще ви обясня дали ще сбъркате, като ви кажа, че и аз смятам да вложа в понеделник 3000 долара в акции на „Проспекта Ойл“ – последните пари, които ми се намират... след като похитих Венера, де. Тия дни се очаква да направим важно съобщение.

Очите на Жан-Пиер блеснаха. Той кимна, нещо, което при галската му кръв бе равнозначно едва ли не на намигване. Вече не внимаваше в разговора.

– Кога, Бърни, ще обявим, че сме открили нефт?

– Очаквам да го направим в началото на другата седмица. Появиха се спънки. Но не е болка за умиране.

Това поуспокои Дейвид, тъй като сутринта и той бе купил петстотин акции, влагайки в тях онова, което му беше останало от три хиляди долара премиални. И той като другите разчиташе на бърза печалба.

– „Роу Ръд“.

– Франк Уотс, ако обичате. Търси го Жан-Пиер Jlaман.

– Добро утро, Жан-Пиер. С какво мога да ти бъда полезен?

– Искам да купя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“.

– За пръв път чувам за такава фирма. Я чакай малко... Регистрирана е наскоро, уставният капитал е доста скромен. Опасно си е, Жан-Пиер. Лично аз не бих ти препоръчал да влагаш в нея.

– Не се притеснявай, Франк. Ще задържа акциите само две-три седмици, после ще ги продадеш. Нямам намерение да ги нося в гроба. Тази седмица очаквам да съобщят нещо и щом котировките скочат до пет лири стерлинги, можеш да продаваш акциите. Така де, да не ставаме алчни! Купи ги на името на фирмата ми, не искам да се разчува, че съм играл на борсата, това може да създаде главоболия на човека, дал ми информацията.

– Както кажеш. Значи ще закупя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“ и ще ги продам, когато скочат до пет лири стерлинги едната или преди това, ако ми наредиш.

– Точно така. Следващата седмица ще бъда в Париж, ще разглеждам картини, затова не се колебай, освобождавай се от акциите, ако надхвърлят пет лири стерлинги.

– Както желаеш, Жан-Пиер. Приятно пътуване.

Нито пени повече, нито пени по-малко