Лара Крофт – Томб Райдър

Лара Крофт

ТОМБ РАЙДЪР

Романизирана история от Дейв Стърн

ПРОЛОГ

Декември 1980 г.

Лондон

Времето отлиташе бързо, Крофт знаеше това, но още не беше решил какво да прави. Само след няколко дни той щеше да замине със самолет за Нова земя. Оставаха недовършени хиляди дреболии по организирането на експедицията - трябваше да говори по телефона с Лобдинин, да напътства работниците, да обгрижва длъжностните лица и музейните служители, чиято подкрепа имаше голямо значение за успеха на експедицията. Трябваше да осигури доставките и да се увери, че този път храната става за ядене и че независимо от времето ще имат сигурен подслон.

Но точно сега той не можеше да мисли за експедицията.

Можеше да мисли само за страниците на произведението "Египтика" от Манетон, пъхнати разбъркани в бюрото му.

Преди две вечери той се любуваше на "Лешникотрошачката", празнична постановка на Кралския балет. Когато се върна вкъщи беше още рано и той реши да поработи върху своя превод. Отиде в кабинета си, където намери речниците и справочниците, наредени акуратно на бюрото му, точно като ги беше оставил. Ксерографираните страници от папируса бяха също там, само че...

Те бяха разбъркани.

Някой беше влизал в кабинета му, докато е бил навън.

Крофт веднага разбра кой може да е бил този някой. И Крофт - лорд Хеншингли Крофт, от рода Крофт Менър, потомък и наследник на една от най-уважаваните и влиятелни фамилии в кралството - разбра и нещо друго. В този миг въпреки неговото богатство, положение и предполагаемата власт, той беше съвсем сам на този свят. Тези, които наричаше свои приятели, не заслужаваха доверие, трябваше да ги смята за смъртни врагове.

И тъй, Крофт седеше зад бюрото си и мислеше с кого може да сподели товара на своите знания и да ги пусне в ход, когато му дойде времето.

От дясната си страна държеше куп канцеларски принадлежности; половин дузина листове вече се намираха в кошчето за смет - бяха чернови на писма, които бе започнал и след като помисли внимателно, най-сетне беше решил да изхвърли.

Вляво от него имаше недопита чаша чай "Ърл Грей" и недояден кроасан; той дори не помнеше беше ли изял част от него. Бяха ли тези неща тук от тази сутрин или от снощи? Не можеше да си спомни. Всъщност той не помнеше и снощната вечеря.

Крофт стана и отиде до прозореца на библиотеката.

Земята край къщата беше вече побеляла и се очакваха нови снеговалежи преди падането на нощта. Снегът нямаше да закъснее, той беше сигурен. Ала никаква стихия не можеше да спре Крофт, дори снежна фъртуна като оная, която му попречи да стигне до кратера "Тунгузка" миналия февруари. Тогава преспите бяха много дълбоки.

Крофт отвърна лице от прозореца и погледна към камината. Над полицата, направо върху комина, имаше мозайка с образа на неговия прадядо Робърт Крофт, портрет, направен от десет хиляди разноцветни камъчета. Графът - първият от рода, който носеше тази титла - позираше в мантията на съветник със загадъчна усмивка на острото си лице, с грижливо подстригана брада, а в очите му трептяха искрици на човек, знаещ нещо, което другите не знаят.

Мозайката, както Крофт разбра наскоро, беше направена във Венеция и по ирония на съдбата беше доставена в Менър като подарък. Тя изобразяваше графа на върха на славата и влиянието му по времето, когато Робърт, както и баща му Уилям преди него, беше най-доверения съветник на кралица Елизабет I.Крофт се опита по свой начин да продължи традициите на семейството, да бъде полезен с мъдростта си на хората във властта.

Ала сега...

Хората във властта вече не му вярваха, това беше ясно. Крофт отиде при бюрото и се върна към въпроса на кого да вярва.

Имаше един братовчед, Едуард, банкер от Лондон - много праволинеен човек, такъв едва ли някога бе съществувал: толкова съвестен, с толкова стиснати устни, каквито можеше да има само един банкер. Последното писмо, което Крофт започна, беше до него, но още преди да завърши първите няколко реда той разбра, че Едуард е лош избор. Едуард вярваше, че светът е такъв, какъвто изглежда, че властта трябва да бъде това, което е днешната власт: бог, кралицата и страната. На Едуард щеше да му е трудно да преглътне истината.

И тъй, Едуард отпада.

После идваше Франклин, Франклин Клайв, неговият най-стар приятел, сега негов адвокат. На Франклин нямаше нужда да му обяснява. На Франклин трябваше да му се възложи и указанията щяха да бъдат написани на хартия. Само че...

Франклин беше човек на закона, свързан с институциите и с миналото. Ако законът се изправеше пред Франклин, той щеше да му се подчини. И не само да му се подчини: Франклин щеше да вярва в закона и да прави само това, което е правилно.

Значи и Франклин не става.

Но кой, тогава?

На вратата се почука.

- Влез!

Вратата се отвори и на височината на дръжката се появи дребничко лице - Лара.

На "Лешникотрошачката" той най-сетне разбра какво са му казвали приятелите през изминалите години. Дъщеря му беше одрала кожата на майка си. Беше дошла на балета със зелена кадифена рокля, сплела тъмната си коса във френска плитка, която я правеше по възрастна на вид от седемте й години. Като я гледаше по време на представлението как сяда и оправя роклята си, как пляска с ръце от радост и се усмихва при появата на всеки нов герой на сцената, той се почувства така, сякаш жена му се е явила жива пред него. И днес, като гледаше дъщеря си облечена с памучен панталон и широка блуза, приликата беше поразителна. Чувството, което изпита Крофт при вида на Лара сега, можеше да се нарече горчиво-сладко.

- Донесох ти обед, тате.

- Това е най-добрата новина за деня.

На вратата се появи с поднос в ръка Уилсън.

- Донесохме ти обед.

- Аз го приготвих - рече Лара.

- Ти го приготви, момичето ми, ти го приготви. Сама наряза ябълките, сър. - Уилсън прекоси стаята и сложи подноса на поставка от лявата страна на Крофт. - Върти ножа като малка циганка, ако ме питате.

Лара се приближи и застана до подноса.

- Това са ябълки и сирене бри, тате - тя посочи с малкия си пръст. - И тънко нарязани пържени картофи, и пиле с грах, тахан, лук и лимон.

Лара прояви особен интерес към храната от Близкия изток при експедицията миналото лято. Докато Крофт беше погълнат от разкопките, Лара и Оливия, която беше дошла за компания, мислеха само как да отидат до Ал Искандерия, откъдето мъкнеха всякакви деликатеси.

- Изглежда чудесно. Благодаря ти, ангелче - той протегна ръце и Лара се притисна до него.

-Няма защо, тате.

Крофт разроши косата й.

- Ще се присъединиш ли към мен, госпожице?

Лара се ухили.

Крофт стана, придърпа един стол към бюрото и го подаде на дъщеря си.

Уилсън остана прав.

- Чухте ли се с Лобдинин?

Крофт поклати глава, взе си резенче ябълка и размаза малко сирене върху него. С Уилсън бяха приятели от двайсетина години. Допреди два дни Крофт му вярваше като на себе си. Сега не му се искаше дори да го погледне.

Уилсън изглежда усети нещо. Когато Лара отиде в банята, той сложи чая и каза:

- Изглеждаш притеснен, Крофт.

- Ами - рече Крофт и се принуди да погледне Уилсън с полуусмивка, - всичко е както обикновено: работа много, времето малко, не стига да я свърша.

Уилсън кимна.

- Ако искаш, мога да направя някои приготовления.

- Благодаря, Пол. - Крофт си помисли дали е прав, поне за намесата на Уилсън. Двамата бяха близки много отдавна и тоя човек беше като кръстник на Лара. Беше ли способен Уилсън на такова предателство?

Може би не, но работата не беше само в Уилсън. Имаше хора, които за свои цели и изгода дърпаха конците. Гарет, госпожа Кинг, Равена и техният изтъкнат водач, това бяха хората, на които Крофт не можеше да вярва.

Всичко това не пречеше на експедицията, така че след обеда той попита Уилсън има ли нещо против да се обади на Лобдинин и си даде почивка, като изигра партия шах с Лара. Но по време на играта той се разсея и Лара замалко да го бие, което преди не й се беше случвало. Тя го укори, че губи нарочно и не повярва на оправданията му, затова трябваше да я заведе в кухнята и да я почерпи за нейна най-голяма радост със сладолед.

Те се върнаха заедно в кабинета и седнаха пред камината. Той й почете малко от книгата на Холибъртън и после я остави да рови из целия том, а той пак седна на бюрото и се върна към постоянния въпрос: на кого да вярва?

- Тате!

- Да, Лара?

- Защо не мога да дойда с теб този път? - Беше захвърлила Холибъртън и беше пресякла стаята, като остави големия глобус да се върти.

- Ако си забравила, имаш училище.

- Училището е тъпо. Детска работа.

Крофт прикри усмивката си, защото това оплакване на Лара беше чувал от нейните учители. Тя вървеше в своето развитие много пред другите от класа. - Трябва да ходиш на училище, Лара.

- Тате, хрумна ми нещо. Мога да имам частен учител. Боби Сесил има частен учител.

- Ах, да, оня Боби Сесил. Мисля, че за теб е важно да учиш с връстниците си.

- Но аз искам да съм с теб, тате! Ти знаеш всичко, което ще ме учат в училище. Ти можеш да ми бъдеш учител.

- Съжалявам, ангелче.

Лара издаде напред долната си устна.

- Но догодина мога да дойда с теб, нали, тате?

- Ще видим. Зависи къде ще ходим.

- Спомена Камбоджа. Искам да отида в Камбоджа.

- Лара, Камбоджа не е място за малко момиче.

- Не съм толкова малка. Ти самият го каза.

- Съвсем вярно.

- И освен това, мога да помагам.

- Така ли? - Крофт се усмихна като си представи как Лара носи пълна раница с екипировка по пътеката на кхмерите.

- Не се смей, аз наистина мога да помагам, ще видиш - каза Лара и думите й внезапно прозвучаха, сякаш беше с двайсет години по-възрастна, гласът й беше толкова сериозен и зрял, че Крофт, като погледнеше към бъдещето, окайваше отсега всеки, който ще се изпречи на пътя на неговата дъщеря.

Като погледнеше към бъдещето...

Крофт се взря в Лара.

- Какво има? - попита тя.

На кого да вярва, питаше се той, а отговорът на въпроса го гледаше все така втренчено.

- Лара - каза той бавно, - можеш ли да намериш Камбоджа на глобуса?

- Мисля, че мога - свъси вежди тя.

- Хайде тогава. - Крофт посегна към горното чекмедже на бюрото си, извади тънък лист хартия и взе писалката.

В другия край на стаята Лара се надвеси над глобуса, а очите и пръстите й търсеха целта, която Крофт беше определил.

От мозайката над камината Робърт Крофт гледаше към своите потомци и сегашният лорд Крофт си спомни как Уилям, неговият баща, го учеше да поеме дълга и службата си след него - за бога, кралицата и страната.

Добре тогава, беше време последното поколение Крофт да застъпи на служба.

Крофт написа:

<Мила дъще.>

Перото му трепна за миг. Очите му срещнаха очите на Лара и двамата си размениха усмивки.

<Ако сега четеш това писмо, значи вече не съм с теб. Липсваш ми, винаги съм те обичал и ще те обичам винаги.>

Крофт пак се склони над листа.

Навън заваля сняг.

1.

Манфред Пауъл влезе във Венеция като крал.

Шествието му се стори съвсем естествено - като да облече любимия си стар костюм, който беше забравил в ъгъла на дрешника. Много удобно.

Пимс, напротив, изглеждаше съвсем различно. Той все така трепереше и се опитваше да прикрие това, като вдигаше нагоре ципа на оранжевото си яке, за да се спаси от солените пръски и поривите на вятъра.

Пауъл се наведе към ухото му и прошепна:

- Побеснявам от теб, Пимс.

Човекът пребледня.

- Сър?

- Побеснявам, рекох. - В този момент <команданте>, който управляваше моторницата, се обърна и се усмихна на Пауъл. Пауъл му отвърна с усмивка и скришом сръга Пимс, който също се ухили. - Голяма чест е да пътуваме с тези господа, а ти се държиш, сякаш не си тук.

В лодката бяха петима: Пауъл, Пимс и трима от <Венециа бригати>, венецианските канални огнеборци. Всички те бяха облечени еднакво с дрехи за всички сезони и носеха черни пожарникарски шлемове с широки жълти ленти около тях.

- Съжалявам, сър. - Пимс приглади пясъчно русата си коса, която стърчеше изпод шлема му. - Не очаквах толкова голям студ.

Пауъл пое дъх.

- Пимс!

- Да, сър!

- Пак хленчиш. Знаеш как мразя хленченето.

- Съжалявам, сър.

- Тогава гледай да изглеждаш радостен, ако обичаш.

- Да, сър. - Пимс скръсти ръце зад гърба си и направи гримаса, за която Пауъл предположи, че е предназначена за усмивка. След това Пимс се изкашля.

- Каква чест е да бъда сега с вас в тази лодка, господа - обяви Пимс малко по-високо от необходимото.

Тримата мъже, които разговаряха помежду си, изведнъж млъкнаха. <Команданте> се обърна наляво, после надясно и след това към Пимс.

- Благодаря, синьор - каза той. Другите двама кимнаха. Пимс, на свой ред, кимна на Пауъл и му показа вдигнати палци.

Пауъл въздъхна. Трудно се намираха добри помощници в днешно време.

Тази сутрин беше облачно и студено, ала сега, когато стигнаха Големия канал и "Сан Марко" остана отдясно, а те минаха под Моста на Академията, слънцето надникна от облаците, светлината заигра по водата и великолепният парад на мраморните здания от двете страни на канала мина пред тях в цялото си великолепие. Пауъл се беше влюбил във Венеция по време на първото си пътешествие преди трийсет години, когато беше само млад внушителен адвокат. Сега поради своята законна дейност Пауъл беше всъщност много важен човек във Венеция. Оттук идваше и поканата за тържественото пътуване с пожарникарската моторница.

<Команданте> прилепи лодката, както беше поръчал Пауъл, на малък кей в сянката на Палацо Граси. Пауъл слезе, здрависа се усмихнат с хората, Пимс се измъкна след него.

Двамата се отдалечиха пъргаво, като си проправяха път сред туристите и ловците на туристи, минаха с бърз ход по улица "Кале ди Мандела" и свиха в уличката, по която минаваха малцина, защото не беше известна. Стигнаха до изненадващо голям вътрешен двор.

Пред тях се издигаше масивно каменно здание, което в края на шестнайсети век беше главната квартира на съвета на тримата, тайно общество, което управлявало републиката. През последните няколкостотин години сградата служеше за подобни цели на подобна организация.

Фасадата на зданието не издаваше какво се крие вътре с изключение на водоливника от цял камък, кацнал високо над входа. Проницателният наблюдател можеше да забележи, че този водоливник се различава от обикновените ренесансови статуи в цяла Венеция. Той изглеждаше някак ненамясто. Венеция беше представена пред света с лице на богатство и разкош, лице, което искаше от зрителя да се радва на нейната красота, а този водоливник изобразяваше лице, което казваше просто "разкарай се".

Същият проницателен наблюдател можеше да забележи, че каменният водоливник държи нещо в ръце и това нещо беше триъгълник с око по средата. Око в пирамида.

Това беше символът на Илуминати.

След като изкачиха стълбите, Пауъл и Пимс минаха под водоливника и изчезнаха в сградата.

Във вътрешността на сградата нямаше нищо забележително, но Голямата зала беше нещо съвсем различно.

Беше с размерите на футболно игрище, над което се издигаше купол на височината на пететажна сграда, с безупречни колони от слонова кост по цялата дължина на залата, с изящни позлатени орнаменти, със стенопис от пода до тавана в единия край и две масивни железни врати в другия.

Дългата маса в средата на залата предлагаше достатъчно места за деветдесет и деветте гласуващи членове на Ордена. Под огромния стенопис бяха поставени на подиум седем стола. Седем стола за седемте члена на Висшия съвет. Шест от тях бяха заети, само централният стол, вляво от Пауъл, беше празен.

От другата страна на празния централен стол Пауъл видя как Гарет се размърда нервно и погледна часовника си. Госпожа Кинг кръстоса крака, Равена скръсти ръце и въздъхна.

Пауъл си позволи една лека усмивка. В тази зала бяха събрани някои от най-влиятелните мъже и жени в света, бизнесмени и политически лидери, хора свикнали да заповядват, очаквани навсякъде на крака двайсет и четири часа в денонощието. Сега чакаха те.

Звънна камбанка и вратата в дъното на залата се отвори. Влезе висок открояващ се господин.

Той изглеждаше малко над шестдесетгодишен, но никой всъщност не знаеше на колко години е. Говореше осем езика, които Пауъл не разбираше, без следа от акцент. Никой не знаеше къде е роден. Никой не помнеше времето, когато той не заседаваше във Висшия съвет на Ордена. Преди двайсет и седем години, след смъртта на госпожа Саймън, той беше определен за техен водач с всеобщо одобрение. Нямаше нужда от балотиране.

Много добре, защото човекът нямаше име. В Ордена той беше известен като открояващия се господин.

Той седна между Пауъл и Гарет и се изкашля.

- Братя и сестри, струва ми се, че закъсняваме. Това е недопустимо.

Той наблегна на последната дума, после изчака за миг залата да утихне.

Край масата в залата Пауъл не толкова видя, колкото долови как по-младите се размърдаха, тревогата им нарасна. Открояващият се господин често отсъстваше на месечните събрания на Ордена, като допускаше Гарет да оглавява процедурата. Гарет, който приличаше на подземен плъх, мънкаше, запъваше се и рядко говореше конкретно. Присъствието на техния водач тук и сега внесе в Ордена усещането за особената важност на тази среща.

- Господин Пауъл - обърна се към него открояващия се господин. - Вашето обяснение, моля.

Пауъл издържа погледа на по-възрастния от него човек без да мигне. Той не беше новак, сега вече не. Той беше неговия човек. Техният водач призна това, като го натовари с най-отговорния проект в историята на Ордена.

Една папка се появи пред Пауъл, папка в ръцете на Пимс, който се беше навел да му предложи последните резултати от изследванията на екипа под ръководството на госпожица Холкоумбс. Пауъл го отпрати.

- Нямам обяснение и безспорно нямам извинение, освен още веднъж, с цялото ми уважение - погледът му срещна очите на Гарет при последната дума - да напомня на Съвета, че нашето пресмятане включва необикновено голям брой приближения. Ние изхождаме от заключение, основано на древни космологични модели, по стари от Птолемей, създадени дори преди Аристотел и Платон, модели на вселената, произтичащи от хипотези, незаписани в историята. Съотнасянето между тези модели и съществуващата вселена, която познаваме, е предизвикателство, показващо някакво нарушаване на природните закони. Но аз съм щастлив да обявя, че сме почти готови. И аз вярвам, че ще имаме отговора навреме за наближаващото планетарно подреждане в линия.

- До една седмица - отсече техният водач.

- Да. До една седмица.

- Тогава това е добра новина, господин Пауъл. Не забравяйте, имаме само една възможност да разберем какво търсим. И ако сбъркаме, трябва да чакаме още пет хиляди години.

Пауъл се усмихна.

- Е, не зная за вас, но това е повече, отколкото мога да отделя за тази работа.

В залата настана тишина.

Зад открояващия се господин Пауъл видя Гарет, който изглеждаше ужасен, и госпожа Кинг, която беше доста притеснена. Разбира се, Гарет помнеше предишния инцидент между открояващия се господин и друг член от Ордена, който опита да се пошегува. Трудно можеше да забрави протежето на госпожа Кинг, което свърши с кинжал в гърлото въпреки нейните усилия.

Илуминати като цяло и особено техният водач свъсиха вежди в отговор на хумора, който се прокрадваше в последните, още незаглъхнали думи.

Пауъл спадаше към изключенията, сега и изобщо.

Той и открояващият се господин кръстосаха погледи. После по-възрастният от двамата се усмихна:

- Значи ще сме готови?

Пауъл кимна.

- Вярвайте ми.

Събранието продължи. Пауъл обобщи резултатите от тяхното изследване на английски, след което отстъпи място на госпожица Холкоумб, която се спря по-подробно на методологията за постигане на тези резултати. Пауъл беше запознат много отблизо с работата, прегледа я добросъвестно цялата, но докато тя говореше, той се замисли.

Всъщност той излъга водача на Ордена.

Днес те не бяха по близо до намирането на онова, което търсеха, отколкото преди шест месеца или преди шест години. Дирята, по която вървяха, страниците от дневника на предателя, скиците, които човекът бе направил, бяха безкрайно разпокъсани и много често противоречиви. Тази сутрин той се бе събудил с натрапчивото чувство, че се лутат слепешком в работата си, че има нещо гнило в Дания, както е казал поетът.

Може би си струваше да направи ново проучване в аналите на Ордена. Или пък се налагаше да изпрати друга експедиция до Ал Искандерия в търсене на Десетия дневник, оня, в който бяха записани собствените думи на Върховния жрец. Легендата разказваше, че е записано не само къде се намира частта, която са видели очевидците, но е документиран и уредът, който трябва да се използва за намиране на предмета.

Може би. Той искаше да продължи издигането си в организацията Илуминати, и естествено успешното изпълнение на тази задача щеше да му позволи да направи следващата крачка към върха. Наред с това...

Пауъл кръстоса крака и усети острието на кинжала, притиснато до глезена му, където го беше скрил. Имаше и други начини да се изкатери до мястото на водача.

Когато срещата свърши, той стана и напусна Залата по най-бързия начин, защото не искаше да потъне в тресавището на въпросите, задавани от другите членове на Съвета. Той се качи по стълбата и стигна до колонадата, която се издигаше над Голямата зала. Пимс се мъкнеше на една крачка след него.

Пауъл извади кинжала си и започна да си играе безцелно с него.

- Още не сме готови, нали така? - попита Пимс.

Пауъл се обърна и му хвърли леден поглед.

- Не.

- О, Господи, Господи. Трябва да стане чудо.

- Пимс.

- Да, сър?

- Ако си толкова сигурен, че ни трябва чудо, спри да хленчиш и започни да се молиш.

- Да, сър.

- А между другото... - Пауъл тръсна глава с погнуса, като се вгледа в помощника си за миг. Той изглеждаше напълно и съвсем сломен.

Трябваше да му се плисне малко студена вода в лицето. Да се провали това...

Пауъл метна ножа към стената и се усмихна на Пимс.

- Добър удар - отбеляза той.

- Госпожице Холкоумб! - Пауъл придаде на гласа си повече острота, отколкото имаше в него. - Имаме една седмица.

- Да, сър.

- И сега вие предлагате да зарежем това?

- Не да го зарежем. Да се пренасочим.

- Идва ли ви някой особен нов подход на ум?

- Има сведения за уред, който се използва като водач за намиране на Триъгълника. Това именно търсене може да бъде по-успешно.

Пауъл вдигна ръка.

- Аз съм запознат с тези сведения като никой друг, госпожице Холкоумб. Но кажете ми къде предлагате да започнем такова търсене.

Тя помълча за миг.

- Това не е моята част от експертизата - каза тя най-сетне.

Той кимна.

- Уредът е вълшебна приказка, госпожице Холкоумб. Продължавайте вашата работа, ако обичате.

Тя кимна и излезе от стаята.

Пауъл стана и отиде до прозореца, който гледаше към един от по-малките канали. Залязващото слънце се отразяваше от водата с хиляди различни нюанси на оранжевото, жълтото и червеното, пръскайки феерична светлина върху фасадите на сградите край канала.

Той още веднъж повтори на ум разговора си с госпожица Холкоумб. Тя твърдеше, че имало някакъв уред. Това беше смешно, беше просто невъзможно!

Чу вратата да се отваря отново и се обърна към влизащия в залата Пимс.

- Как са те? Впечатлени ли са?

- Да, впечатлени са, мисля. Разбира се, щом започнаха да задават въпроси как можем да опазим такива скъпоценни неща, беше трудно да ги спра и знаех, че искате да се върна към работата веднага, така че...

- Пимс.

- Да, сър.

- Едно просто "да" стига.

- Да. Разбира се - кимна Пимс. - Да, сър. В такъв случай, да.

- Великолепно.

- Сър?

- Да, Пимс?

- Те пак питат ще бъдем ли готови? И аз им повторих точно както ми казахте - че ще сме готови другата седмица.

- Ще бъдем.

- Но сега не сме готови, нали?

Пауъл въздъхна.

- Не. А дотогава - Пауъл се върна до масата и затвори своя преносим компютър, - виж дали можеш да запазиш тази вечер от осем маса за трима в "Ла Каравела". Беше любимият ресторант на Даниел; той чувстваше, че тя заслужава нещо по-специално, например моруна, доставена по въздуха специално за него.

Пимс се изненада.

- Вечеря, сър? Довечера? С едната седмица, която ни остава?

- Вечеря, Пимс. Точно в осем часа. "Ла Каравела". Сепаре, ако може.

Пауъл грабна преносимия си компютър и напусна стаята.