Гневът на демонския крал

РЕЙМЪНД Е. ФИЙСТ

ГНЕВЪТ НА ДЕМОНСКИЯ КРАЛ

Пролог

Пробив

Стената потръпна.

В нявгашната тронна зала на Джарва, последния ша-шахан на Седемте държави на Сааур, Високата тридесет стъпки каменна стена срещу празния трон сякаш се люшна - и после изчезна и се появи черна пустота. Струпаха се кошмарни същества - създания с ужасни зъби и отровни нокти. Някои бяха с лица на мъртви зверове, други - с човешки облик. Имаше чудовища с могъщи криле, с еленски или с бичи рога. Всичките бяха с масивни мускули и зла решимост, изчадия на тъмно чародейство и с пагубен нрав. Всички в залата останаха неподвижни, вкочанени от ужас пред онова, което идеше от другата страна на новосътворения портал. Високи като дървеса в древен лес демони стояха присвити, за да не бъдат забелязани.

Неимоверна енергия бе нужна за отваряне на портал и от години демоните биваха възпирани от прокълнатите жреци на далечния град Ахзарт. Едва когато лудият висш жрец бе отключил портала и бе пропуснал първия демон, за да устои градът му пред нашественическата армия на Сааур, преградата се бе сринала.

Сега светът на Шила се валяше в руини и пепелища, оцелелият живот се беше свел до дребни твари по морското дъно, лишей, полепнал по скалните пукнатини на далечните планински върхове, и дребни гадини, щъкащи боязливо под камънаците, за да избегнат гибелта си. Всичко по-голямо от най-малкото насекомо беше погълнато. Глад терзаеше вече демонската орда и демоните се връщаха отново към древния си обичай да се хранят един с друг. Но елитът на демонските пълчища възпря кървавите междуособици, щом бе довършена новата порта от Петия кръг към Шила и даде на върховния владетел на демонското кралство път за общение.

Демонът без име стоеше в края на тълпата призовани в тази величава някога зала. Надничаше боязливо иззад една от каменните колони, за да не би да привлече ненужно внимание. Рядка и неповторима душа беше пленил и я бе укрил в себе си, използваше я и ставаше все по-лукав и опасен. За разлика от повечето си събратя, бе открил, че лукавството върши повече работа от откритата крамола и че носи ценна жизнена сила и разумност. Все още проявяваше подобаващата смесица от боязън и заплаха спрямо онези над себе си - достатъчно боязлив, за да го смятат, че е под тяхната власт, но и достатъчно опасен, за да не се опитват да го погълнат. Гибелно опасна бе тази позиция и ако направеше макар и една грешна стъпка и привлечеше внимание към собствената си неповторимост, най-близките до него главатари щяха да го унищожат. Защото умът му се превръщаше в нещо чуждо и вече бе придобил достатъчно съзнание, за да е заплаха за всички тях.

Демонът знаеше, че лесно би могъл да надвие поне четирима от проявяващите върховенство над него, но да се издигнеш твърде бързо в ордата означаваше да привлечеш нежелано внимание. В краткия си живот той бе видял поне половин дузина други, издигнали се твърде бързо и пак толкова бързо унищожени от големите главатари - било за да предпазят себе си от предизвикателството, било за да защитят свой любим слуга.

Най-могъщият от тези главатари беше Тугор, Първи служител на Маарг Великия, комуто предстоеше да възвести волята си. Тугор падна на колене и опря чело в пода. Другите последваха примера му.

Демонът без име чу тънък гласец, разбра, че иде от душата, която бе пленил, и се постара да го озапти, но гласецът винаги изричаше нещо важно. "Наблюдавай", чу той този път в ума си като едва доловимо нашепване, дори като своя собствена мисъл.

Неудържим порой от енергии окъпа залата, потръпващата стена сякаш набъбна като вълна на прилив, а после изчезна с появата на портала към родния свят. В залата нахлу вятър, засмукан през зева между двата свята; всичко в тази зала бе призвано да се върне в родните владения. По природа демоните притежаваха инстинктивен усет за по-могъщите същества от тях, затова близостта до Тугор накара безименния демон да изтръпне от ужас. Ала от присъствието, излъчено през процепа в пространствената тъкан, той почти припадна.

Всички бяха на колене, с чела, опрени в каменните плочи, освен безименния демон, все още скрит зад колоната. Той видя как Тугор вдигна лице срещу зейналата пустота. От зева в стената дойде глас, изпълнен с гняв и гибел.

- Пътя намерихте ли?

- Намерихме го, Превелики! - отвърна Тугор. - Пратихме двама от нашите главатари през разлома към Мидкемия.

- Какво донасят те? - запита строго отвъдният глас и безименният демон долови в него нотка на още нещо освен гняв и власт. Нотка на отчаяние, може би.

- Донку и Джакан не донасят - отвърна Тугор. - Не знаем нищо. Смятаме, че не са могли да удържат портала.

- Други пратете тогаз! - заповяда Маарг, Властелинът на Петия кръг. - Не ще премина, докато пътят не е чист. На този свят не сте оставили нищо, което да мога да изям. Когато отново отворя пътя, ще премина и ако не е останало нищо за поглъщане, ще изям сърцето ти, Тугор! - Звукът от засмукания от залата въздух секна, щом разломът между световете се затвори. Гласът на Маарг увисна в празното, потръпването изчезна и стената отново стана като преди.

Тугор се изправи и закрещя от ярост и безсилие. Останалите се занадигаха бавно - не беше подходящият момент да привличат вниманието на втория по могъщество в расата си. Прочут беше Тугор с навика да смъква глави от раменете на ония, за които помисли, че стават твърде могъщи, за да не се появи съперник, който да оспори властта му. Дори се шепнеше, че Тугор трупа сили за деня, в който ще може да предизвика Маарг за върховенство над расата.

Тугор се обърна и рече:

- Кой е следващият?

Без сам да съзнава защо, безименният демон се надигна и пристъпи.

- Ще отида аз, господарю.

Ликът на Тугор - конски череп, увенчан с големи рога - остана почти безизразен, но доколкото бе възможно да изрази нещо, то беше удивление.

- Кой си ти, малък глупчо?

- Все още нямам име, господарю - каза безименният.

Тугор направи два широки разкрача, избута от пътя си неколцина от първите си главатари и се извиси над демончето.

- Пратих главатари, които не успяха да се върнат. Защо мислиш, че ти ще успееш там, където те не можаха?

- Защото съм боязлив и ще се крия и следя, господарю - кротко отвърна безименният. - Ще събирам сведения, ще се крия, ще тая силата си, докато мога отново да отворя портала от другата страна.

Тугор помълча малко сякаш обмисляше, а после замахна, удари демончето и го отпрати чак до отсрещната стена на залата. Демонът имаше малки крилца, все още неукрепнали достатъчно, за да лети с тях, и те като че ли се прекършиха от сблъсъка с каменната стена.

- Това беше заради самонадеяността ти - каза Тугор с гняв, почти достигащ гибелния праг.

- Ще пратя теб - изръмжа той на следващия по могъщество главатар, после рязко се обърна, сграбчи един друг, разкъса гърлото му и кресна: - А това е за всички вас затова, че не проявихте капка кураж!

Няколко демона се обърнаха и побягнаха от залата, останалите нападаха по камъните, оставяйки се на милостта на Тугор. Той се задоволи с вече убития, изгълта бързо кръвта и жизнената му енергия и захвърли празната обвивка.

- Върви - каза Тугор на главатаря. - Разломът е в далечните хълмове на изток. Пазачите му ще ти кажат какво трябва да узнаеш преди да се върнеш... стига да можеш. Върни се и ще те възнаградя.

Главатарят бързо напусна залата. Малкият демон се поколеба и го последва, без да обръща внимание на парещата болка в гърба. С повече храна и отдих крилете щяха да зараснат. На излизане от двореца на два пъти го предизвикаха други демони, тласкани от глада. Уби ги бързо. Изпитите им жизнени енергии поуспокоиха болката в крилете и в ума му оживяха нови мисли и идеи. И изведнъж той разбра защо е тръгнал след главатаря, пратен да отвори наново разлома.

Гласът, който някога идваше от мускалчето, което носеше на шията си, но който вече обитаваше главата му, каза:

- Ще издържим, после ще укрепнем, а после - ще направим каквото трябва.

Малкият демон забърза към мястото на разлома - пролуката между световете, през която бяха избягали остатъците от пълчищата на Сааур. Беше научил някои неща и знаеше, че някакъв съюзник беше предал демоните, че този портал е трябвало да остане отворен, но се е затворил. На два пъти го бяха отваряли насила но той отново бързо се затваряше, защото онези, от другата страна, използваха противозаклинания. Поне десетина могъщи демони бяха загинали от ръцете на Тугор заради неспособността на войската да премине.

Главатарят стигна до мястото на портала. Придружаваха го десетина демони. Малкият демон вървеше след тях, уж че ги придружава.

Мястото на разлома беше невзрачно - голямо петно разкаляна земя с изпотъпкана от преминалите хиляди сааурски коне и ездачи трева - и от жените и децата им също, разбира се. Тревата около разлома беше пожълтяла, дори почерняла от стъпките на демоните, но тук-там се мяркаха зелени петна. Ако разломът останеше затворен, дори и тези нищожни извори на жизнена енергия щяха да бъдат погълнати. Малкият демон присви очи и видя странното усукване в увисналата във въздуха енергия - много трудно за забелязване, освен ако не го потърсиш специално.

Онова, което сааурците и много други смъртни раси наричаха "магия", всъщност си беше само извличане на жизнени енергии за демоните и някои от тях можеше да загинат при отварянето на разлома. Ако не отстраняха преградите от другата страна, щеше да е невъзможно да задържат разлома отворен за повече от няколко секунди и много демони щяха да умрат, за да се постигнат макар и две-три такива преминавания. Никой демон не отдаваше живота си доброволно - не им беше в природата, - но всички се бояха от Тугор и Маарг и таяха надежда, че други ще заплатят скъпата цена, докато те самите ще оцелеят за придобивките.

Главатарят заповяда:

- Отворете пътя!

Демоните, - знаеха, че някои ще умрат при опита - но накрая разтвориха умовете си и пуснаха енергиите да потекат. Малкият демон се взря във въздуха и забеляза потрепващия блясък на отвора. Главатарят се присви за скок през краткотрайната пролука.

Докато се хвърляше, съпроводен от писъците на падащите наоколо демони, демончето се метна на гърба му. Изненадан, главатарят изрева стъписано и гневно, после започна да пропада в разлома.

Озоваха се в някаква огромна тъмна пещера и демончето захапа с всички сили точно под черепа на главатаря, там, където се съединяваше с врата, най-слабото място. Енергията се вля в него, а гневът на главатаря се превърна в ужас и болка. Той заподскача из тъмното, като се мъчеше отчаяно да смъкне убиеца от гърба си. Демончето захапа още по-злобно. Главатарят се хвърли назад, за да го премаже в стената, но грамадните му криле му попречиха.

Главатарят рухна на колене и малкият демон разбра, че печели. Енергията преля в него и той почувства, че всеки момент може буквално да се пръсне от нея; и преди беше пирувал до изнемога с надвитите, но никога не бе поглъщал такава колосална енергия в едно пиршество. Вече бе станал по-силен от този, когото изяждаше. Краката му, по-дълги и по-мускулести, отколкото бяха само допреди миг, стъпиха върху твърдия камък и той надигна смаляващата се жертва - тя скимтеше немощно и последните й струи жизнена сила се изцеждаха.

Скоро всичко свърши и победилият демон се изправи, замаян от притока на сила. Никаква храна от плът или плод, никакви халби с ейл или регали с вино не можеха да доведат същество от неговия вид до това състояние. Той съжали, че няма някое от сааурските огледала, защото съзнаваше, че е пораснал поне с една глава над онова, което бе само допреди мигове. А на гърба си усети как крилете, което щяха да го понесат в небето, започват отново да растат.

Но отново усети как чуждите мисли нахлуха в ума му. "Наблюдавай и бъди нащрек!"

Извърна се и се огледа в тъмнината.

Подът беше отрупан с тела на смъртни същества. Видя както сааурци, така и от онези, които наричаха пантатийци, и някакво същество от трети вид, непознато за него, по-дребно от сааурците и по-голямо от пантатийците. Нищо не бе останало от жизнените им енергии, затова той бързо ги заряза.

"Катинарите" още си стояха на мястото, преградите, причинили смъртта на онези демони, които се бяха опитали да проникнат без чужда помощ. Той ги огледа грижливо и разбра, че пратените преди него демони са могли лесно да ги премахнат.

Колкото до валящите се из залата безжизнени тела, те му подсказаха, че е било приложено велико чародейство, за да се попречи на идвалите тук демони да разрушат преградите. След това се зачуди какво ли е сполетяло събратята му, защото ако бяха унищожени в тази битка, все щеше да се задържи някаква остатъчна енергия. А такава не долови.

Изтощен от битката, но и замаян от новата си жизнена сила, демонът понечи да свали първия катинар, но чуждият глас промълви: "Почакай!"

Демонът се поколеба, а после посегна към малката стъкленица, която носеше на шията си. И без да помисли за последствията, придобилият нова мощ демон я отвори и затворената вътре душа излетя на свобода. Ала вместо да отлети и да се слее с великия дух на своите предци, душата премина в демона.

Демонът потръпна и склопи очи, щом новият разум го овладя. Ако не беше така залисан с промяната си след победата, едва ли щеше да се покори така лесно на подтика да освободи душата, и ако не беше така объркан, новото съзнание едва ли щеше да успее да наложи господството си. Умът, завладял демона, остави в резерв малко субстанция в стъкленицата и то я задуши отново. Част от субстанцията трябваше да остане отделена от демона, като своеобразна котва срещу настойчивата демонска похот и апетит. Дори с тази котва надделяването над демонския нрав щеше да е въпрос на непрекъсната борба.

Като се взря през нечовешките очи, новосъздаденото същество отново огледа преградите и вместо да ги унищожи, изрече древно сааурско заклинание и ги укрепи. Съществото можеше само да си представи гнева на Тугор, когато следващият пратеник се взривеше в огнена агония при опита си да премине в този свят. Препятствието нямаше да задържи проникването на демоните вечно, но все пак щеше да осигури ценно време на това ново същество.

Присвило нокти, а после и ръце, които изведнъж му се сториха прекалено дълги, създанието се зачуди за третата раса, налягала мъртва по пода. Съюзник ли беше тя, или противник на пантатийците и на сааурците?

Съществото се отказа от тези засега безсмислени разсъждения. Щом новият разсъдък, получен от демона и пленената душа, се сля в едно, познанието се разгърна и то усети, че поне един-два безмозъчни демона се скитат безцелно из тези каменни зали и галерии. Разбра, че тъкмо преградите бяха опазили малкия демон, яхнал главатаря през разлома, както и че главатарят е зашеметен, лишен от разум и доведен до животинско състояние, колкото и да беше могъщ. Но съществото, което доскоро бе демон, разбра също така, че рано или късно, когато витаещите тук демони се нахранят и натрупат сила и лукавство, ще се върне и разумът им. А с разума - и паметта, и с нея нуждата да се върнат в тази пещера и да разрушат преградите, за да отворят пътя.

Първо, съществото трябваше да издири и убие тези демони, за да не се случи това. След което следваше друго издирване. "Джатък", тихо каза съществото. Синът на последния владетел на Сааур в света на Шила щеше да властва тук над останките от последната войска на Сааур, а то имаше да му казва много неща. Сливането продължаваше, демонското естество бе обуздано и след това преля в другото съзнание. Бащата на Шаду - който сега служеше на Джатък - овладя лъжовното тяло и тръгна към един от тунелите. Умът на Ханам, последния от велемъдрите на Сааур, беше намерил начин да надхитри смъртта и измяната и сега щеше да намери последните от своя народ, за да ги предупреди за великата заблуда, която щеше да обрече поредния свят на унищожение, ако не успееха да я спрат.

1.

Крондор

Ерик даде знак.

Бойците наклякаха малко под позицията му долу в дерето и загледаха как им сочи къде да застане всеки от тях. Алфред, вече неговият първи ефрейтор, махна с ръка от другия край на редицата и Ерик кимна. Всеки си знаеше задачата.

Врагът бе вдигнал стана си на сравнително укрепена позиция по пътя северно от Крондор. На около три мили имаше едно градче, Егли, целта на нашествениците. Враговете бяха прекъснали похода си преди залез-слънце и Ерик беше сигурен, че ще предприемат атака точно преди изгрев.

Ерик ги беше наблюдавал от прикритието си - хората му останаха на бивак недалече от наблюдателния пункт, докато той избере най-подходящия план за действие. Беше наблюдавал как противникът вдига лагера си и прецени, че са толкова неорганизирани, колкото беше предполагал; външните им постове бяха разположени зле, държаха се недисциплинирано и повечето време гледаха към лагера и бърбореха с другарите си, вместо да следят за приближаващ се враг. Постоянните озъртания към лагерните огньове със сигурност намаляваха способността им да виждат в тъмното. След като изчисли силата и разположението на нашествениците, Ерик прецени възможния избор и реши да удари пръв. Макар врагът да ги превъзхождаше числено с пет към една, хората му щяха да разполагат с предимството на изненадата и по-добрата си подготовка. За последното поне се надяваше.

Ерик огледа за последен път вражеската позиция. Ако имаше някаква промяна, тя беше само в това, че постовете бяха станали още по-немарливи, отколкото бяха, когато бе довел дружината си. Беше ясно, че нашествениците смятат мисията си за маловажна - завземане на някакво си малко градче край черния път, докато главните сражения щяха да бушуват на юг, близо до престолния град Крондор. Ерик бе решил да им покаже, че в една война не съществуват маловажни битки.

Когато хората му застанаха по местата си, Ерик се спусна по оврага и се озова почти на ръка разстояние от един отегчен часовой. Хвърли зад него едно камъче и мъжът, точно както Ерик очакваше, се обърна към най-близкия огън, който за миг го заслепи. Седящият край огъня войник каза:

- Какво има, Анри?

- Нищо - отвърна часовоят.

Обърна се и видя застаналия точно срещу него Ерик. Докато успее да извика за тревога, юмрукът на Ерик се стовари в гърлото му и Ерик прихвана отпуснатото тяло.

- Анри? - повтори мъжът край огъня и се взря в мрака отвъд лагерните светлини.

Ерик се опита да уподоби гласа на часовоя:

- Казах ти, нищо няма.

Опитът явно не сполучи, защото войникът понечи да извика и взе да вади сабята си. Но докато оръжието излезе от ножницата, Ерик се хвърли върху него, дръпна го за куртката и го събори на земята. После опря камата в гърлото му и прошепна:

- Мъртъв си. Да не си гъкнал.

Мъжът го изгледа кисело, но кимна и промълви:

- Е, поне ще си доям чорбата. - Изправи се и си взе паницата. Двамата други до огъня замигаха неразбиращо, докато Ерик им "клъцваше" гърлата още преди да са разбрали, че ги нападат.

Виковете из лагера издадоха, че останалите от дружината на Ерик вече са се развилнели сред противника - че режат гърла, събарят палатки и изобщо всяват пълен хаос. Единствената забрана, която Ерик им беше наложил бе: никакви пожари. Макар да се изкушаваше прецени, че баронът на Тир-Сог няма да се зарадва много, ако му съсипят имуществото.

Забърза сред кипящата суматоха, като "довършваше" измъкващите се от палатките сънени войници. Сряза няколко въжета - плътнищата паднаха върху войниците и се разнесоха гневни ругатни. Из целия лагер мъжете сипеха люти псувни, докато ги "убиваха", и Ерик едва сдържаше смеха си. Ударът беше бърз и само две минути след началото той вече стоеше в центъра на лагера. Стигна до командната шатра тъкмо когато баронът излизаше, още сънен, закопчаваше колана със сабята си върху нощницата и не криеше недоволството си от погрома.

- Какво става тук? - попита той навъсено.

- Ротата ви е унищожена, милорд - каза Ерик и потупа с върха на сабята си барона по гърдите. - А вие вече сте мъртъв.

Баронът изгледа прибиращия сабята си в ножницата мъж: беше висок, необичайно широк в раменете, без да е дебел, с най-обикновено лице. Усмивката му обаче беше обаятелна, приятелска и открита. От светлината на огъня по светлорусата му коса пробягваха рубинени отблясъци.

- Глупости - избоботи набитият барон. Грижливо подкастрената му брада и нощницата от тънка коприна говореха твърде красноречиво за опита му във военни кампании. - Ние трябваше да нападнем Егли утре. Никой нищо не е казвал за тази - той махна към лагера - нощна атака. Ако знаехме, щяхме да вземем предпазни мерки.

- Милорд, ние се опитваме да докажем гледна точка - каза Ерик.

От тъмното се чу глас:

- И добре я доказахте.

На светлото излезе Оуен Грейлок, рицар-капитан на кралския гарнизон на принца на Крондор. Мършавото лице му придаваше зловещ вид под скачащите сенки от огньовете. - Виждам, че сте убили или обезвредили три четвърти от войниците, Ерик. Колко души взехте?

- Шейсет - каза Ерик.

- Но аз имам триста! - възкликна баронът, явно обезпокоен. - С помощен отряд хадатски воини.

Ерик се озърна и каза:

- Не виждам никакви хадати?

От тъмното се чу глас:

- Няма и да видиш.

В лагера влезе група мъже, облечени в карирани поли и с платнища на раменете. Носеха дългите си коси прибрани високо на тила на конски опашки.

- Чухме, когато хората ви се приближиха... - каза водачът им, изгледа облечения в черна куртка без отличителни знаци Ерик и се опита да отгатне ранга му - капитане?

- Сержант - поправи го Ерик.

- Сержанте - кимна говорещият: висок воин, който носеше над вълнената си пола само някаква проста дреха без ръкави. Дебелото платнище щеше да му осигури топлина в планините, щом го развиеше и го заметнеше на раменете си. Под черната като нощ коса лицето му беше безизразно, нямаше нищо необичайно в него освен тъмните очи, които напомниха на Ерик за хищна птица. На светлината на лагерните огньове потъмнялата му от слънцето кожа изглеждаше почти червена. По всичко личеше, че е опитен ветеран.

- Чули сте ни? - учуди се Ерик.

- Да. Хората ви са добри, сержанте, но ние живеем в планините при стадата си и знаем много добре кога сме чули група приближаващи се мъже.

- Как се казваш? - попита го Ерик.

- Акий, син на Бандър.

Ерик кимна.

- Трябва да поговорим.

- Протестирам, капитане! - заяви баронът.

- За какво, милорд? - каза Грейлок.

- Протестирам срещу тази необявена акция. Казаха ни да играем ролята на нашественици и да очакваме съпротива от местното опълчение и специални части от Крондор и градчето Егли. Нищо не беше казано за нощна атака. Ако знаехме, щяхме да се подготвим!

Ерик погледна Оуен и той му даде знак да си строява дружината и да си ходят да успокои развълнувания барон на Тир-Сог. Ерик махна на Акий да тръгне с него и му заговори:

- Кажете на хората си да си приберат вещите и да потърсят ефрейтора ми - един гаден главорез, казва се Алфред. Кажете му, че утре ще тръгнете с нас за Крондор.

- Баронът ще одобри ли? - попита Акий.

- Сигурно не - отвърна Ерик. - Но и никой няма да го пита. Аз съм човекът на принца на Крондор.

Хадатският планинец мръдна рамене и кимна на другарите си.

- Освободете ги ония.

- Кои? - попита Ерик.

Акий се усмихна.

- Пленихме неколцина от онези, които пратихте на юг, сержант. Допускам, че вашият "гаден главорез" е сред тях.

Умората и напрежението на Ерик надделяха над обикновено спокойния му нрав. Той изруга тихо и изръмжа:

- Ако е сред тях, ще съжалява.

Акий сви рамене, обърна се към другарите си и каза:

- Да идем да видим.

Ерик се обърна към друг от дружината си, войник на име Шейн.

- Всички да се строят в южния край на лагера.

Шейн кимна и закрещя заповеди.

Ерик излезе с хадат извън лагера на барона и видя двама бойци да пазят ефрейтор Алфред и неколцина от най-добрите му хора.

- Какво стана? - попита Ерик.

Алфред въздъхна и се изправи.

- Добри са, сержанте. - Посочи рида над тях. - Сигурно са тръгнали на секундата след като са ни чули, щото бяхме ей на оня рид и бих заложил всичко, което имам, че не е възможно да са се изкачили от лагера, да са прехвърлили рида, да са залегнали и да ни скочат отзад, докато слизахме. - Алфред поклати глава. - Докато ги чуем, вече ни бяха пленили.

Ерик се обърна към Акий.

- Ще трябва да ми кажеш как го направихте.

Акий само сви рамене.

Ерик заговори на Алфред.

- Тези планинци идват с нас. Заведи ги в лагера и да се връщаме в Крондор.

Алфред се усмихна, забравил за конското, което сигурно щеше да получи от Ерик, щом се върнеха в гарнизона, и каза:

- Най-после топло ядене.

Ерик беше принуден да се съгласи - това щеше да е добре дошло. Маневрите продължаваха вече цяла седмица, хранеха се със студените си походни дажби и всички бяха уморени и гладни.

- Действай - сухо каза той.

Останал сам в тъмното, се замисли над огромния залог в надвисналата война и сигурно за стотен път се зачуди дали упражнения като това ще подготвят в достатъчна степен мъжете на Кралството за предстоящото.

Изтласка безпокойството от мислите си с признанието, че сигурно нищо нямаше да ги подготви напълно, но нима имаха избор? Помисли, че Калис, рицар-маршалът на принц Патрик Уилям, както и други командири действат сега из тези планини и водят същите упражнения; в края на седмицата щяха да се съберат на военен съвет, за да преценят какво още трябва да се направи.

"Всичко, всичко трябва да се направи", каза си Ерик и осъзна, че мрачното му настроение се дължи повече на глада, отколкото на неспособността на Алфред да избегне засадата на хадатите. После се усмихна. Щом планинците от северен Ябон бяха успели толкова бързо да прехвърлят рида, беше много добре, че ще са на страната на Кралството. И още по-добре, че щяха да са под негова команда.

Погледна към лагера и реши, че щяха да са под Грейлок в усилията му да утеши покрусения барон на Тир-Сог.

Войниците застанаха мирно - на подиума се появи принцът на Крондор.

Ру стрелна с очи Ерик и прошепна:

- Добра работа.

Ерик поклати глава, за да му даде знак да мълчи, е Ру се ухили. Принц Патрик, владетелят на Крондор поздрави строения в двореца гарнизон. До Ерик стоеше Калис, капитанът на принцовите гвардейци, известни като Пурпурните орли.

Ерик леко премести тежестта си, поуморен от стойката. Оцелелите от последната експедиция до далечните земи на Новиндус бяха предложени за награди за храброст. Той не беше сигурен какво включва цялата тази досадна церемония, но знаеше, че би предпочел да се върне към обичайните си занимания.

Беше се върнал от планинските учения с очакването, че бързо ще бъде свикан съвет, но Калис го бе уведомил, че след връщането на принца при крал Боррик е насрочена церемония. Щели да се връчват награди. Освен това Ерик не знаеше нищо повече. Той погледна надясно и забеляза, че капитан Калис също гори от нетърпение да свърши час по-скоро цялата тази суетня. Реналдо, един от оцелелите, се обърна и погледна. Двамата войници бяха ходили с Калис при пантатийските змиежреци. Реналдо изпъчи гърди, когато принцът на Крондор го удостои с наградата - Белия шнур за храброст, който щеше да се пришие на ръкава на куртката му, за да го отличи като мъж, проявил изключителна смелост за краля и отечеството.

Ру беше отплавал с един от най-големите си кораби към Новиндус, за да върне войниците на Кралството. Ерик и другарите му бяха отпочинали и изцерили раните си по пътя за дома. Капитанът им, онзи загадъчен мъж, за когото се говореше, че е наполовина, почти напълно се бе възстановил от пораженията, които щяха да убият всеки друг човек. Двамата негови спътници, Праджи и Вая, бяха загинали от магическия гръм, който бе улучил Калис, беше го подпалил и бе обгорил половината му тяло. И въпреки всичко по него не се виждаше и най-малък белег - само плътта по лицето и врата му се открояваше с малко по-бледия си цвят, отколкото останалата, добила бронзов тен от слънцето кожа. Ерик се зачуди дали изобщо някога ще разбере цялата истина за човека, под чиято команда служеше.

И докато мислеше за тази загадка, погледна към друг от приятелите си през последните няколко години - стария комарджия Накор. Той стоеше по-настрана от удостояваните с почести и наблюдаваше церемонията с насмешлива усмивка. До него пък стоеше Шо Пи, бившият монах, който сега се смяташе за ученик на Накор. Последния месец двамата гостуваха в двореца по покана на самия херцог на Крондор и Накор не проявяваше особена охота да се връща към обичайния си занаят - да ужилва нищо неподозиращите в игралните домове.

Докато принцът изреждаше имената на наградените, Ерик се зачуди кой ли ще зачете онези, които бяха останали, и особено Боби дьо Лунвил, коравия като желязо и нищо непрощаващ сержант, който повече от всеки друг бе изковал от него войника, в какъвто се бе превърнал. Ерик усети как една сълза се сбра в окото му, щом си спомни как държеше Боби в ледената пещера, докато дробовете му се изпълваха с кръв от раната от меча. И си каза тихо, "Все пак го изнесох жив."

Ерик примигна да махне сълзата, хвърли пак поглед към Калис и забеляза, че капитанът го гледа. С едва забележимо кимване Калис сякаш му каза, че знае какво мисли и че също помни изгубените приятели.

Церемонията се проточи, след което изведнъж свърши и строеният гарнизон беше разпуснат. Рицар-маршал Уилям махна на Ерик и останалите да го придружат и каза на Калис:

- Принцът моли да дойдеш при него в заседателната зала.

Ерик се озърна към Ру, който сви рамене. По пътя за дома двамата приятели се бяха засипали един друг с новини. Ерик донякъде го беше досмешало, а донякъде - удивило, когато разбра, че най-добрият му приятел за по-малко от две години е успял да стане един от най-прочутите търговци на Крондор и един от най-големите крондорски богаташи. Но когато видя как капитанът и целият екипаж се изпънаха "мирно" при заповедта на Ру, се увери, че Рупърт Ейвъри, все още почти момче, наистина притежава този кораб.

Ерик беше разказал на Ру какво бяха открили и не му бяха нужни кой знае какви украси, за да предаде ужаса и отвращението, което бе изпитвал, докато се сражаваше из залите за раждане на пантатийците. От онези, които не бяха пътували с Калис до Новиндус при това последно пътешествие, Ру, Накор и Шо Пи бяха стъпвали там преди и разбираха пред какво се бяха озовали. Докато траеше пътуването, Ерик бе разказал предостатъчно отвратителни подробности за избиването на пантатийските малки, както и за загадъчния "трети играч", нанесъл повече опустошения, отколкото бяха способни да нанесат щурмоваците на Калис. Освен ако нямаха ясли за раждане, разположени на друго място - а това изглеждаше невъзможно, - единствените оцелели пантатийци бяха приближените на Изумрудената кралица. Ако бъдеха разбити окончателно в предстоящата битка, пантатийските змиежреци щяха да престанат да съществуват - съдба, която най-трескаво им желаеха двамата приятели от детинство от Даркмоор.

Скоро след като корабът пристана Ру и Ерик де бяха разделили, тъй като Ру го чакаха сделки. Два дни по-късно Ерик беше заминал на учения, за да оцени тренировката, наложена от Джедоу Шати на обучаващите се мъже в отсъствието на Калис. Остана доволен, че са толкова дисциплинирани, колкото и онези, с които се бе обучавал като обикновен войник.

На влизане в двореца отново изпита неудобство от това, че се намира в коридорите на властта и в присъствието на великите особи на Кралството. Беше служил една година в Крондор преди да замине с Калис в последното пътешествие, но повечето време се беше ограничавал до тренировъчните площадки. Влизаше в двореца само когато го повикат или за да вземе някоя книга по тактика или по някоя друга тема от военното изкуство от рицар-маршал Уилям. Никога не се чувстваше удобно в компанията на върховния главнокомандващ на кралските армии на Запада, но накрая свикна да прекарва с него часове наред над ейл или вино и да обсъждат прочетенето, и как то би могло да допринесе за подготовката на войските, в чието съставяне и обучаване той помагаше. Но когато имаше избор, Ерик предпочиташе да остава на тренировъчния плац, да се труди с оръжейниците в ковачницата, да се грижи за конете или, най-вече, да излиза на учения на открито, където животът му беше твърде натоварен, за да му остава време да се замисля над по-важните последици от предстоящата война.

В частния кабинет на принца - всъщност малка зала - чакаха други мъже, сред които лорд Джеймс, херцог на Крондор, и Джедоу Шати, другият сержант в дружината на Калис. Ерик очакваше, че Джедоу скоро ще бъде повишен в старши сержант, за да замести Боби. Масата беше отрупана с щедри блюда със сирене, меса, плодове, хляб и зеленчуци. Очакваха ги също така ейл, вино и охладени кани с плодови сокове.

- Разполагайте се - прикани ги принцът на Крондор, след като свали церемониалната корона и мантия и ги подаде на чакащите пажове. Калис си взе ябълка и я захапа, докато останалите се настаняваха около масата.

Ерик махна на Ру и той дойде при него.

- Как завари работите у дома? - попита го Ерик.

- Децата са... удивителни - отвърна Ру. - За няколко месеца толкова са пораснали, че едва ги познах. - Лицето му помръкна замислено. - Докато ме нямаше, търговията ми е вървяла съвсем прилично, макар и не толкова добре, колкото очаквах. Джейкъб Истърбрук ми е отнел три сделки, докато отсъствах. Една транзакция ми е струвала цяло малко състояние.

- Мислех, че сте приятели - каза Ерик и си взе резен хляб и сирене.

- Може да се каже и така - отвърна Ру. Помисли дали да му сподели за връзката си със Силвия Истърбрук, но се отказа, след като Ерик явно имаше доста тесногръда представа за семейство и клетви за вярност. - "Приятелско съперничество" ще е по-точно. Той държи здраво търговията с Кеш и не изглежда склонен да отстъпи дори малка част от нея.

Калис се приближи до тях и каза:

- Ру, би ли ме извинил за малко?

Рупърт кимна, отвърна: "Разбира се, капитане" и отиде на масата, за да се възползва от щедрата гощавка.

Калис изчака, докато останат насаме и чак тогава промълви:

- Ерик, маршал Уилям успя ли да поговори с теб?

Ерик поклати глава.

- Не, капитане. Бях зает с връщането на нещата в ритъм с Джедоу... след като Боби вече го няма... - Сви рамене.

- Разбирам. - Калис се обърна, махна на рицар-маршала и той дойде при тях. Калис погледна Ерик. - Имаш избор.

Уилям, нисък строен мъж, за когото Ерик знаеше, че е един от най-добрите ездачи и майстори със сабята в Кралството въпреки напредналата си възраст, рече:

- Двамата с Калис си говорихме за вас, младежо. Положението сега е... такова, че разполагаме с повече възможности, отколкото с хора с нужния талант.

Ерик разбра какво иска да каже Уилям с "положението сега" - знаеше, че през морето се приближава ужасна нашественическа армия и че ще дебаркира след по-малко от две години.

- Какъв избор?

- Искам да ви предложа пост в командването - каза Уилям. - Ще получите ранг рицар-лейтенант в армията на принца и ще ръководите тежките пиконосци на Крондор. Вашите умения с конете... ами, просто не мога да измисля по-подходящ човек за тази работа.

Ерик погледна Калис.

- Сър?

- Аз бих предпочел да останеш с Пурпурните орли - каза Калис.

- Тогава ще остана - отвърна без колебание Ерик. - Обещах.

Уилям се усмихна със съжаление.

- Предполагах. Но все пак трябваше да попитам.

- Благодаря за поканата, милорд - каза Ерик. - Поласкан съм.

Уилям се ухили на Калис.

- Май използваш някаква магия. Той вече е почти най-добрият тактик, когото съм срещал - а ако продължава да учи така, наистина ще стане най-добрият - а искаш да го загубим като най-обикновен тиранстващ сержант.

Калис се усмихна с онази лукава насмешка, която Ерик познаваше много добре, и отвърна:

- В момента имаме повече нужда от тиранстващи сержанти, които да обучат войниците, отколкото от тактици, Уили. Освен това моите тиранстващи сержанти не са като твоите.

Уилям сви рамене.

- Прав си, разбира се, но когато дойдат, всеки от нас ще иска най-доброто, което можем да намерим, да е на наша страна.

- С това не споря.

Уилям ги остави и Калис каза:

- Благодаря ти, Ерик.

- Обещах - повтори Ерик.

- На Боби ли? - попита Калис.

Ерик кимна.

Лицето на Калис помръкна.

- Е, след като познавахме добре Боби, по-добре е да ти кажа още сега -трябва ми старши сержант, а не бавачка. Ти ме спаси веднъж, Ерик фон Даркмоор, така че смятай, че си изпълнил изцяло обещанието си към Боби дьо Лунвил. Ако дойде момент да избираш между моя живот и оцеляването на Кралството, искам да направиш правилния избор.

Ерик не схвана веднага казаното.

- Старши сержант?

- Взимаш мястото на Боби.

- Но Джедоу е бил с вас по-дълго... - почна Ерик.

- Но ти си му хванал цаката - прекъсна го Калис. - Джедоу не е. Като сержант ще се справя отлично - виждаш как се оформят новобранците - но ако го повиша, ще ми пречи повече, отколкото ще ми помага. - Вгледа се мълчаливо в лицето на Ерик. - Уилям не преувеличаваше за способностите ти като тактик. Ще трябва да поработим и над познанията ти по стратегия. Знаеш какво предстои и знаеш също така, че когато борбата започне, може да се окажеш на бойното поле със стотици мъже, които ще очакват от теб да им опазиш живота. Един древен исалански пълководец е нарекъл това "мъглата на битката", а мъжете, които могат да опазят другите живи, докато наоколо ври и кипи, са рядкост.

Ерик мълчаливо кимна. С другарите си, които бяха пътували с Калис, той бе видял армията на Изумрудената кралица, известно време бяха част от нея и си даваше сметка, че когато войската наемни убийци се изсипе на бреговете на Крондор, ще настъпи хаос. А сред този хаос можеха да оцелеят само добре обучените, дисциплинирани и корави мъже. И от тези мъже щеше да зависи съдбата на Кралството - и на останалата част от Мидкемия, - а не от традиционните армии.

- добре, капитане. Приемам - каза Ерик.

Калис се усмихна и сложи ръка на рамото му.

- Ти просто нямаше избор, старши сержант. Сега трябва да предложиш няколко души; трябва ни още един сержант до края на тази година и половин дузина ефрейтори освен това.

- Алфред от Даркмоор - каза без колебание Ерик. - Беше ефрейтор и голям побойник, докато не го подхванах. Готов е да поеме отговорността, а в сърцето си още е кавгаджия. Това качество ще ни потрябва, щом му дойде времето.

- Имаш право - каза Калис. - Впрочем, кой мъж не е кавгаджия.

- Мисля, че имаме достатъчно хора за ефрейтори - каза Ерик. - Тази вечер ще приготвя списък.

Калис кимна.

- Трябва да поприказвам с Патрик преди този прием да се е издънил съвсем. Извини ме.

Щом видя, че Калис го остави, Ру се върна и го попита:

- Е, теб ли те повишиха, или Джедоу?

- Мен - отвърна Ерик.

- Моите съболезнования - каза Ру. После се ухили и плесна приятеля си по ръката. - Старши сержант.

- Ти кажи за теб. Беше почнал да разправяш как са работите вкъщи.

Ру се усмихна вяло и сви рамене.

- Карли още ми се сърди, че тръгнах след вас така набързо, и е права: децата не ме познават, макар че Абигейл все пак ми вика "тате", а малкият Хелмут само се подсмихва плахо и гука. - Ру въздъхна. - Честно казано, много по-топло ме посрещна Хелън Джейкъби.

- Е, според това, което си ми разправял, дължи ти го. Могъл си да изхвърлиш и нея, и децата й на улицата.

Ру задъвка парче сушен плод.

- Не съвсем. Оказа се, че баща й не е участвал в заговора за убийството на тъст ми. - Сви рамене. - Още имам да връзвам няколко охлабени края. Язон, Дънкан и Луис са се грижили добре за компанията ми, докато ме нямаше, а партньорите от компанията не са ме ограбили съвсем безогледно. - Ухили се. - Поне не съм намерил доказателства досега. - Лицето му отново стана сериозно. - И освен това знам, че тази войска, от която ти ще станеш съществена част, ще има нужда от провизии, оръжие и брони. А те не са никак евтини.

Ерик кимна.

- Имам известна представа как ще посрещнем Изумрудената кралица, и макар че няма да изкараме на бойното поле толкова голяма войска, колкото тя ще прати срещу нас, все пак ще трябва да подготвим най-амбициозната военна кампания след Войната на разлома, несравнима с никоя друга досега.

- Колко бойци, според теб?

- Мога само да предполагам - отвърна Ерик. - Но ще трябват поне петдесет-шестдесет хиляди повече от сегашните армии на Изтока и Запада.

- Та това прави близо сто хиляди души! - възкликна Ру. - Имаме ли толкова много?

- Не. - Ерик поклати глава. - Имаме двайсет хиляди във всички армии на Запада, в това число десетте хиляди под пряката команда на принца. Армиите на Изтока са повече по численост, но повечето са почетни гарнизони. След продължителния мир с Ролдем другите източни кралства са спокойни и не искат да предприемат нищо. - Ерик сви рамене. - Май отделям твърде много време с лорд Уилям, тези приказки за стратегия... Сега трябва да започнем градежа за битката тук. - Поклати глава и добави тихо: - Твърде много ключови хора загубихме в последните си разходки до Новиндус.

Ру кимна.

- Голям дълг има да плаща оная зелена кучка. - После въздъхна шумно. - И голяма сметка трябва да го финансира.

Ерик се усмихна.

- Нашият херцог май ти бърка в джоба, а?

Ру му върна усмивката, но доста кисело.

- Все още не. Той даде да се разбере, че данъците ще останат разумни, защото очаква да подпиша голяма част от разходите за предстоящия бой и да убедя други, като Джейкъб Истърбрук, също да осигурят средства.

Щом спомена Истърбрук, Ру отново се сети за дъщеря му Силвия, негова любовница почти цяла година преди да отплава, за да спаси Ерик, Калис и останалите. Беше я виждал само веднъж, откакто се бе върнал преди две седмици, и се канеше да я види тази нощ; жадуваше за нея.

- Мисля, че скоро трябва да се обадя на Джейкъб - каза той все едно, че току-що му е хрумнало. - Ако двамата с него се разберем за финансирането на войната, никоя друга важна фигура в Кралството няма да откаже на молбата на принца. - И добави сухо: - В края на краищата, ако не го направим, плащането на данъците ще е последната ни грижа. - След което добави мрачно: - Стига изобщо да можем да се грижим за каквото и да било.

Ерик кимна уклончиво. Знаеше, че Ру несъмнено разбира от финансови дела много повече от него и - доколкото феноменалният му успех можеше да бъде някакво доказателство - повече от всеки друг делови мъж в Кралството.

- Май трябва да се извиня на принца и да вървя да си върша работата - каза Ру. - Подозирам, че ние, които не сме от вътрешния ви военен кръг, бездруго скоро ще бъдем помолени да си намерим други занимания.

Ерик стисна ръката му.

- Мисля, че си прав. - Други благородници, невлизащи във военното съсловие, вече се представяха на принца. Ру остави приятеля си се подреди на опашката при хората, които молеха принца за разрешение да напуснат. Скоро в залата освен принца останаха само старшите му съветници и членовете на военния съвет.

Когато влезе и Оуен Грейлок, Патрик обяви:

- Ето че вече всички сме тук.

Рицар-маршал Уилям им даде знак да се съберат около кръглата маса в другия край на залата. Херцог Джеймс седна вдясно от принца, а Уилям - от лявата му страна.

- Е, след като тържествената част свърши, време е да се върнем към проклетата работа, която ни чака - започна херцогът.

Ерик се отпусна в стола си и заслуша оформящите се планове за отбраната на Кралството.

Ру стигна портата, където чакаше конят му. Каляската си беше оставил вкъщи, за да я използва жена му, защото беше преместил семейството си в едно имение извън града. Макар да предпочиташе удобството на градската си къща на улицата точно срещу кафенето на Барет - където прекарваше по-голямата част от деловия си ден, - селската къща предлагаше повече спокойствие, отколкото можеше да си представи преди преместването. Ако си избереше, имаше къде да отиде на лов, имаше и пълен с риба поток и всички останали удобства, с каквито разполагаше благородничеството и по-богатите граждани. Знаеше, че скоро ще трябва да задели време, за да се наслади на тези удоволствия.

Още ненавършил двадесет и три, Ру Ейвъри вече беше баща на две деца, беше един от най-богатите търговци в кралството и бе посветен в тайни, достъпни за малцина. От селската къща семейството му също така можеше да избяга от предстоящото нашествие в някое по-безопасно убежище на изток преди тълпата да е напуснала града, изпотъпквайки всичко по пътя си. Ру беше преживял разрушаването на Махарта, далечния град, паднал преди три години пред армиите на Изумрудената кралица. Принуден бе да си пробива с бой път през изпадналите в паника граждани, видял беше как загиват невинни хора само защото са се оказали на неподходящо място. Беше се заклел, че ще спести на децата си този ужас.

Още помнеше какво бе чул преди години на брега на онази далечна земя, Новиндус - че ако Островното кралство не победи, целият живот, какъвто го познават на Мидкемия, ще престане да съществува. Все още не можеше да го приеме изцяло, но постъпваше все едно, че е истина. Твърде много неща беше видял в пътуването си на юг и бе разбрал, че дори твърденията на капитана да се окажат празни приказки, животът под гнета на настъпващата армия на Изумрудената кралица ще донесе единствено избора между смърт и робство.

Много добре разбираше, че ако това станеше, ако нашественическата армия стигнеше до своята безименна цел, всички приготовления, които бе направил, ще се окажат безсмислени. Но въпреки това беше решен да направи всичко необходимо да опази живи и по-далече от бедата жена си и децата си. Беше купил една къща в Саладор, използвана сега от нает от него агент, който да ръководи делата му в Източните владения, и вероятно щеше да купи друга в Ран, на източната граница на Кралството. Канеше се също така да разпита чужди агенти в Изтока за недвижимо имущество в далечния Ролдем, кралството на малкия остров, което бе в съюз с Островното кралство.

Докато прехвърляше тези мисли в главата си, забеляза, че е изминал половината път до кабинета си. Беше казал на Карли, че ще прекара нощта в градската къща, с твърдението, че светското събитие в двореца ще го принуди да поработи до късно през нощта. Истината беше, че се канеше да изпрати писмо на Силвия Истърбрук и да я помоли да се срещнат тази нощ. Откакто се върна след спасяването на Ерик и другите, не мислеше почти за нищо друго. Сънуваше тялото й и тези образи го измъчваха, а споменът за меката й кожа му пречеше да мисли за по-важни неща. Единствената нощ, която прекара с нея след връщането си, само усили глада му да бъде с нея.

Стигна до къщата си и мина през портата покрай улисаните работници, бързащи да привършат подобренията, които беше възложил веднага след като се бе върнал от пътешествието. Над стария склад се вдигаше втори етаж, всъщност огромен кабинет откъдето можеше да ръководи сделките си, без да слиза долу, в кипящия от търговска дейност склад. Броят на служителите му нарастваше и му трябваше повече пространство. Вече бе направил предложение да закупи част от съседния имот отзад и щеше да му се наложи да разруши напълно старата жилищна сграда, наета за работниците и техните семейства, след което да им построи нови жилища. Знаеше, че му излиза много скъпо, но страшно му трябваше повече пространство.

Слезе и махна на един от работниците да прибере коня.

- Дай му сено, но без овес - нареди той и тръгна покрай разтоварваните и натоварвани фургони. - После оседлай друг кон и ми го дръж готов. - Работници поправяха счупени колелета, подковаваха останалите без подкови животни и си деряха гърлата, подвиквайки един на друг как се прави това и онова.

Цялата тази суматоха се надзираваше от двама мъже, Луис де Савона, приятел на Ру от ранните дни в "дружината на отчаяните" на Калис, и Язон, бивш сервитьор в кафенето на Барет, който пръв се беше сприятелил с Ру и който беше гений в сметките.

- Къде е Дънкан? - попита Ру.

Луис сви рамене.

- Легнал е с някоя курва сигурно.

Беше пладне и Ру поклати глава. На братовчед му можеше да се разчита в някои отношения, но в други нямаше никакво чувство за дълг. Все пак на света имаше едва шепа мъже, на които Ру можеше да се довери, че ще пазят гърба му в бой с ножове, и Дънкан беше един от тях.

- Какви са новините?

Язон му подаде един дълъг свитък.

- Опитът ни да установим редовен търговски трафик с Велики Кеш "се обмисля", според този доста многословен документ, който пристигна от търговския посланик на Кеш. Ние обаче сме добре дошли да участваме в търгове за особени поръчки, ако са интересни за нас.

- Той ли каза това?

- Е, не чак с толкова думи - отвърна Луис.

- Откакто поехме операциите на "Джейкъби и синове", все се надявах, че ще задържим редовните им клиенти.

- Задържахме ги - отвърна Язон. - Освен кешийските търговци. - Намръщи се и младежкото му лице придоби много сериозен вид. - Щом се разчу, че си поел бизнеса на Хелън Джейкъби, всеки кешийски търговски концерн бързо почна да прекратява договорите.

Ру се намръщи, потупа с пръст брадичката си и попита:

- И кой поема тези договори?

- Истърбрук - каза Луис. - Или поне някои от компаниите, от които държи дял, или притежаваните от мъже, върху които има значително влияние. Знаеш, че той имаше сериозен бизнес с "Джейкъби", преди да ги довършиш.

- Какво открихте, когато прегледахте сметките на Джейкъби?

Язон грижливо беше проучил всички тези сметки, докато Ру плаваше през морето, за да спаси Ерик. Ру беше убил Рандолф и Тимъти Джейкъби, когато се опитаха да го ликвидират, и вместо да остави жената на Рандолф Джейкъби, Хелън, и децата й на улицата, беше приел да ръководи "Джейкъби и синове" от нейно име.

- Какъвто и общ бизнес да са имали Джейкъби и Истърбрук, няма нищо записано - каза Джейсън. - Имали са няколко договора, но нищо необичайно, само няколко странни лични бележки, чийто смисъл не разбирам. Само едно нещо не съвпада.

- Какво? - попита Ру.

- Джейкъби бяха твърде богати. На тяхна сметка е имало злато в няколко сарафски къщи, което... ами, не знам откъде е дошло. Имам сметки отпреди десет години - махна към купчината счетоводни книги, струпани на пода, - но източникът не е ясен.

Ру кимна.

- Контрабанда. - Помнеше първия си сблъсък с Тим Джейкъби заради някаква контрабандна коприна, която бе успял да прибере. - Колко е златото?

- Над трийсет хиляди суверена - отвърна Джеймс. - Още не съм открил всички сметки.

- Не казвай нищо за това на никого. Ако ти се наложи да говориш с Хелън Джейкъби, просто й кажи, че нещата вървят по-добре, отколкото сме мислили. Избягвай подробностите, просто я увери, че тя и децата й са защитени за цял живот, каквото и да се случи с мен. И я попитай дали има нужда от нещо.

- Ти няма ли да се видиш с нея? - попита Луис.

- По-късно. - Ру се огледа. - Трябва да съберем още ресурси, и то скоро, така че си отваряй ушите за сделки, в които можем да се включим или направо да отнемем. Но го прави кротко - всяко споменаване на "Ейвъри и синове" ще вдигне цените по-бързо от пролетно наводнение. - Двамата го погледнаха с разбиране и Ру продължи: - Сега ще прескоча до Барет да се видя с партньорите си. Ако ви потрябвам, ще съм там до края на деня.

Извади един сребърник и го даде на момчето на вратата.

- Да се почерпиш, Ричард.

Хлапакът се ухили. Ру се беше постарал да запомни имената на всички слуги в кафенето на Барет и бакшишите му бяха щедри. Само допреди три години работеше тук и много добре знаеше колко тежка е работата. Освен това, ако му трябваше някоя специална услуга от прислужник - да занесе писмо до другия край на града или да приготви специално блюдо за някой съдружник в търговията, го обслужваха бързо заради щедростта му.

Качи се по стълбите до балкона над централната част на гостилницата. Партньорите му Джеръм Мастърсън и Стенли Хюм го чакаха. Ру седна на винаги запазения за него стол.

- Здравейте, господа.

- Добро утро, Рупърт - каза Джеръм.

Хюм повтори поздрава и тримата се заловиха с предобедните дела на компания "Горчиво море" - най-големия търговски концерн в Островното кралство.