Марианската падина
Стив Олтън
Откъс
МАРИАНСКАТА ПАДИНА
СТИВ ОЛТЪН
ОГРОМНО НАЛЯГАНЕ
Марианската падина
12 градуса северна ширина
144 градуса източна дължина
22 март 2001 г.
Оттеглилият се от активна дейност навигатор Бари Лийс избърса потта от дланите си. Проверяваше индикатора за дълбочината на "Протей". 34 718 фута. Над главите им имаше почти седем мили вода. Налягането беше шестнайсет хиляди паунда на квадратен инч.
"Престани да мислиш за това."
Бари огледа тясната четириместна подводница. Херметизираният корпус беше пълен с компютърни монитори, електроника и зашеметяваща джунгла от кабели. Този водонепроницаем ковчег едва побираше екипажа.
Под навигационния команден пулт, водачът на екипажа Елис Ричардс и помощничката му Линда Херън гледаха през малките илюминатори в пода на носа на "Протей".
- Виждаш ли онези животинчета с мъхестата кожа? - попита Линда. - Това са червеи помпей. Издържат на температурни амплитуди от двайсет и три до осемдесет и един градуса по Целзий. Хидротермалните отвори снабдяват бактериите със сяра, за да живеят. А после ресничестите червеи ги изяждат и...
- Линда...
- А от своя страна, ресничестите червеи са източник на храна за всякакви странни форми на живот.
- Линда, престани с тоя проклет урок по биология - каза Елис.
- Извинявай. - Дребната геоложка се обърна от илюминатора и засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от блясъка на лампите.
Хали Хабаш, четвъртият член на екипажа, й се усмихна. Тя обичаше да говори, особено когато беше нервна - качество, което арабинът не се колебаеше да използва.
Истинското има на Хали беше Ари Леви - евреин, роден и израснал в Сирия. Преди десет години бе завербуван от МОСАД, тайната разузнавателна агенция на Израел. Оттогава водеше двойствен живот. Половината си време прекарваше в Израел със съпругата и трите си деца, а през останалата част пътуваше в арабския свят и Русия. Цели четири години агентът бе правил какви ли не жертви, за да се внедри в организацията на Бенедикт Сингър и сега се намираше на седем мили под повърхността на Тихия океан и скоро щеше да научи тайни, които завинаги щяха да променят човечеството.
Ари погледна уреда, който показваше външната температура.
- Линда, можеш ли да повярваш, че температурата е седемдесет и осем градуса?
Младата жена се оживи.
- Невероятно, нали? Наричаме ги хидротермални стълбове. Горещата минерална вода, която извира от онези черни димящи дупки, е седемстотин градуса и когато се издига, затопля леденостудената вода и образува стълб, докато температурата не се изравни на около хиляда и двеста фута над дъното на Марианската падина. После океанските течения разпръскват странични струи. Плаващият слой минерален прах създава таван, който играе ролята на изолатор и запечатва горещия пласт вода на дъното на бездната.
- И този пласт никога ли не се охлажда?
- Никога. Хидротермалните отвори са "хронични" - активни са още от периода креда.
Елис Ричардс пак си погледна часовника си. Като водач на проекта, той постоянно се притесняваше да не изостанат от графика.
- Господи, минаха цели три часа, а нямаме никакъв напредък. Линда, дали само аз мисля така, или лоцманът няма представа какво прави?
Без да обръща внимание на обидата, Бари Лийс провери сонара и изруга под нос. Бяха се придвижили твърде напред от "Бентос" - мобилната дълбоководна станция с док за скачване и научноизледователска лаборатория на "Гео-Тек Индъстрис". Подводницата-майка на стойност един милиард долара приличаше на спортна арена с купол и имаше плоска долна част, от която се подаваха три огромни крака за абсорбиране на трусове. Извисяваща се над морското дъно във водоравно положение, структурата от титан с площ 46 хиляди квадратни фута* наподобяваше чудовищен боен кораб, който ги следваше на север в най-враждебната околна среда на планетата.
Преди, във военноморския флот, Бари Лийс бе служил на три подводници. Отдавна бе свикнал да живее в клаустрофобични пространства под вълните. Не всеки можеше да стане подводничар. Човек трябваше да е в отлична психическа форма и в състояние да действа, съзнавайки, че удавянето в мрака в стоманена капсула на стотици метри под повърхността е само временно.
Бари многократно бе доказвал силата на духа си през двайсет и шест годишната си служба. Затова много се изненада, когато установи, че в Марианската падина психическата издръжливост лесно отслабва. Увереността, която бе придобил през хилядите часове в подводници, бе изчезнала в мига, в който "Протей" се спусна от "Бентос".
Не го изнервяше дълбочината. Преди четири години, с човешка намеса, Carcharodon megalodon, праисторически вид акула, дълга двайсет и два метра, бе изплувала от тази падина и бе предизвикала хаос. Макар че накрая белият кошмар бе унищожен и оцелялото му дете бе заловено, в двуметровите челюсти на акулата бяха загинали десет души. Сигурно имаше още такива същества. Въпреки всички предпазни мерки и технически нововъведения капитанът беше изключително нервен и напрегнат.
Така че намали и скоростта. Нямаше намерение да се отдалечава много от грамадния им придружител.
- Какво става, капитане? - попита Елис. - Защо намалихме скоростта?
- Температурата се повишава. Сигурно се приближаваме до друга поредица хидротермални отвори. Последното, което искаме, е да се блъснем в някой от черните стълбове.
- По дяволите... - Водачът на екипажа присви очи от безсилие.
Бари притисна лице до илюминатора, за да избегне тирадата на Елис.
Фаровете на подводницата осветиха вкаменена гора от сяра и минерални наноси. Комините се извисяваха на десетина метра над дъното. От странните стълбове излизаха черни облаци от свръхнагрята, богата на минерали вода.
Елис Ричардс се приближи заплашително към навигационния команден пулт.
- Капитане, дай да се разберем. Аз отговарям за експедицията, не ти. Заповедите ми са да изминаваме не по-малко от двайсет мили на ден - нещо, което никога няма да направим с тази скорост на охлюв.
- По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме, Ричардс. Не искам да се отдалечаваме прекалено от "Бентос", поне докато не свикна с тази подводница.
- Да свикнеш? Нали си опитен навигатор.
- Да. И точно затова намалявам скоростта.
- На какво разстояние сме от "Бентос", капитане? - попита Линда.
- Малко повече от шест километра.
- Само шест километра? Бенедикт Сингър ще побеснее. - Елис Ричардс сякаш всеки момент щеше да получи удар. - Виж какво, капитане, "Прометей" и "Епиметей" трябва да пристигнат в началото на другата седмица. Никоя от двете подводници не може да започне работа, ако ние не си свършим нашата.
- Знам.
- "Гео-Тек Индъстрис" сигурно ти плащат цял куп пари, за да управляваш "Протей". Не можем да чакаме "Бентос". Ще се забавим с трийсет, че и с повече, а това е абсолютно неприемливо.
- Както и смъртта, Ричардс. Работата ми е да запазя живота на екипа в тази адска дупка, а не да рискувам, за да вземеш премия, защото си свършил работата предсрочно.
Ричардс се вторачи в него.
- Страх те е, а?
- Елис...
- Не, Линда, прав съм.
Ари гледаше как напрежението се засилва. През няколкото седмици, откакто беше в Марианската падина, агентът наблюдаваше Елис Ричардс. Ръководителят на екипа беше упорит човек и предпочиташе тактиката на заядливост, вместо да се съгласи, че може би е сгрешил. Макар че човечеството знаеше повече за далечните галактики, отколкото за Марианската падина, Ричардс се смяташе за експерт по бездната и неизвестно как знаеше всичко от невидимата геология до загадъчните форми на живот.
Според Ари надменността на Елис Ричардс го правеше опасен човек.
Лийс гневно погледна Елис.
- Да, страх ме е. Очевидно е, че никой от вас не си дава сметка за опасностите, когато работи на десет километра под повърхността. Разбери, че ако нещо се обърка или случайно се блъснем в нещо... или нещо ни удари, няма стандартни процедури, които можем да следваме. Ако корпусът се пробие, няма да имаш време даже да си целунеш задника за сбогом.
- Ти си гледай твоя задник, че май ще напълниш гащите - каза Елис.
- Какво?
- Какво мислиш, Хабаш? Ще напълни ли гащите?
- Като се има предвид, че оцелелите потомци на Carcharodon megalodon живеят някъде в тази падина, трябва да уважа мнението на навигатора - отговори Ари. - От друга страна, трябва да претърсим още шейсет хиляди квадратни мили от морското дъно. Корабът отгоре има сонар, предназначен да ни предупреди, ако към нас се приближават някакви форми на живот, достатъчно рано, за да се оттеглим в безопасност на "Бентос".
- Достатъчно рано? - Бари учудено поклати глава. - Как ще разберем с каква скорост се приближава някаква форма на живот? Пък и атмосферните смущения на повърхността пречат на комуникациите.
- Тогава предлагам да съберем първите мостри тук и да дадем на "Бентос" възможност да ни настигне. Щом атмосферните условия се успокоят, ще намериш начин да наваксаш изгубеното време.
Бари погледна отчаяно Линда, после се върна на командния пулт. Провери два пъти акустичните транспондери, отново хвърли бърз поглед през илюминатора и увеличи тягата. Като маневрираше между няколко черни колони от пушек, "Протей" бавно се спусна и застана хоризонтално над грозд светещи морски червеи. Четириметровите безусти създания се гърчеха на течението досущ змиите на главата на Медуза.
- Включвам детекторите за хроматография на газовете - каза Ари. - Може да съкратим работата си наполовина, ако намерим изотопи на хелия, изтичащи от тези хидротермални отвори.
- Добре. Давай - каза Елис и се наведе над компютъра, който задвижваше механичните ръце на подводницата. Като използваше и подводната камера, за да вижда, той започна да настройва двете централни контролни копчета и двете роботизирани ръце се подадоха от долната част на подводницата. Елис внимателно насочи щипката на лявата ръка и тя измъкна от склада коша за мостри.
Капитан Лийс наблюдаваше как механичните ръце се протягат към океанското дъно. Движенията им предизвикаха облаци от кал. Той затвори очи и опита да се отпусне; слушаше хидравличния вой на щипките.
- Наляво - каза Линда на Елис. - Точно зад грозда червеи.
Силните предупредителни сигнали на сонара накараха сърцето на Лийс да прескочи един удар. Той грабна разпечатката на акустичната диаграма и невярващо погледна екрана на сонара.
Там се бе материализирал грозд от големи обекти.
Усети, че в гърлото му засяда буца. Другите продължиха да работят и дори не си направиха труда да вдигнат глави.
- Хабаш, имаме компания.
Ари се обърна.
- Какво е?
- Сонарът докладва три неидентифицирани обекта. Координати нула-едно-пет. Обхват - 7.4 километра. Скорост петнайсет възела. Приближават се право към нас.
- Има ли съобщение от повърхността?
- Опитвам да се свържа. Не отговарят. Сами сме.
- Какво предлагаш? - Гърлото на Ари изведнъж пресъхна.
Бари се втренчи в командния пулт със сонара.
- Да се махаме оттук! Ричардс, прибери ръцете. Връщаме се на "Бентос".
- Стига глупости!
- Сигурен ли си, капитане? - Стомахът на Линда се сви от страх.
- Каквито и да са, тези същества бързо се приближават. Ричардс, казах, прибери ръцете.
- Аз пък ти казвам да си го начукаш. Двайсет минути събирам мострите и проклет да съм, ако тръгнем преди да съм вдигнал коша на борда.
Ари се приближи до командния пулт, вторачи се в трите изображения и се замисли за подготовката си. "Мегалодоните ловуват ли на групи?"
- Може би са просто ята риби - каза Линда. - Защо да се плашим?
- Ята риби?! Я си гледай геологията, Линда! Сонарът показва, че тези същества са дълги над дванайсет метра. Дръжте се...
Бари увиличи тягата. "Успокой се. Не бързай. Внимавай да не се удариш в нещо, защото ще пробиеш корпуса." Подводницата се завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка и се разтресе.
- По дяволите, Лийс! - изкрещя Елис. - Насмалко да откъснеш едната ръка! Изпуснах мострите.
- Казах ти да го прибереш. - Бари увеличи скоростта на 1,8 възела. Знаеше, че "Бентос" се движи някъде в мрака към тях.
Сигналите се усилиха.
"Време до срещата трийсет и две минути - помисли Ари. - Няма да успеем..."
- Капитане! - Линда го хвана за ръката. - Това не са акули.
Бари се вторачи напред.
- Сега си биолог, а?
- Мисля, че Линда има право - рече Ари. Мъчеше се да потисне страха си.
- Виж какво, Хабаш, каквито и да са, тези същества са много по-големи и по-бързи от "Протей".
Предупредителната светлина започна да мига по-бързо. Сърцето на Ари се разтупка.
- Това е абсурдно - рече Елис.
Бари не му обърна внимание - продължаваше да гледа през илюминатора. Пушекът, издигащ се от хидротермалните отвори, му пречеше да вижда.
Настъпи мълчание.
Нещо се стрелна отпред. После друго, откъм десния борд. Много бързо. И много голямо.
- Дойдоха - прошепна капитанът прегракнало.
Няколко секунди никой не каза нищо. Единственият звук беше от витлото на "Протей".
Изведнъж подводницата се разтресе и се наклони надясно. Лицето на Бари се блъсна в командния пулт.
- Какво стана? - попита Елис. - В какво се ударихме?
- В нищо не сме се ударили. Те ни удариха. - Лийс се бореше с уредите. - Подводницата не реагира. Нещо не е наред.
- Шшт. Слушайте! - прошепна Линда.
Над главите им се чу слабо стържене на метал.
- Господи! Едно от тези същества е отгоре.
Ари се заслуша в сигналите на сонара и се вгледа в екрана.
- Направи нещо, Лийс! - заповяда Елис.
- Дръжте се. - Навигаторът рязко зави наляво, после надясно, за да освободи подводницата от съществото.
- Спри! - изпищя Линда. - Корпусът пука!
Над тях се чу стържене на метал. Лийс вдигна ръка и докосна един от титаниевите нитове над главата си. Усети влага и близна пръстите си.
- Вода! - изпъшка Бари и се наведе напред. Молеше се на Бога да се появи "Бентос".
Стържене на метал прониза слуха им. "Протей" се наклони на една страна.
- Мамка му! - Лийс избърса потта от лицето си. - Късат ни опашката!
Линда долепи лице до илюминатора.
- Къде е "Бентос"?
Нещо огромно удари подводницата.
- Капитане, знам какво правят! - извика Ари. - Двете по-малки ни бутат към по-голямото!
- Смяташ, че са интелигентни?
- Гледайте! - изкрещя Линда и посочи илюминатора.
Бари видя очертанията на нещо огромно, което се приближаваше към тях.
- "Бентос"...
- Обади им се да отворят люка! - викна Ари.
- Докът се пълни за цели пет минути! - извика Линда.
Лийс грабна радиостанцията.
- Помощ, помощ... "Бентос", тук "Протей". Искаме незабавно да отворите люка...
- Насочи се към дока за скачване, "Протей"...
Ари Леви усети как титаниевата плоскост вибрира под изпотените му длани.
- Те откъртват цялата секция...
Чу се стържене.
- Какво става? - прошепна ръководителят на екипа.
Бари Лийс вдигна глава.
- Плоскостите се откъсват.
- Капитане! - изкрещя Ари. - Третото същество...
Носът на подводницата се разтресе от силен удар. Линда и Елис паднаха на пода. Главата на Бари Лийс се блъсна в илюминатора и от челото му потече кръв. Той я избърса и ужасен се вторачи в стъклото.
През него надникна бестящо тъмночервено око.
Ари напразно затискаше с ръка вибриращата титаниева плоскост. Замисли се за информацията, която толкова усилено се бе опитвал да научи, но нямаше да може да докладва. За съпругата и децата си, които бе пренебрегнал заради дълга.
Стърженето над главите им спря. Два изкривени нита изхвърчаха в кабината със скоростта на куршуми.
Главата на агента се пръсна още преди нитовете да докоснат пода.
КОШМАР
В сиво-зелените дълбини проникваше проблясваща слънчева светлина. Джонас Тейлър се спусна в бездната. Гърдите му се стегнаха като в обръч. Гърлото му пареше. Той отвори широко очи и притисна длани до капсулата от прозрачна пластмаса.
Океанът стана черен. Джонас продължи да се спуска.
Фаровете на подводницата осветиха водовъртеж от сажди. От средата на въртящото се течение се появи нещо - прозрачна пластмаса. Светлината озари вътре тялото на жена. Лицето й беше скрито в сянка, но Джонас видя дългите й черни коси, развяващи се като коприна. За миг зърна черните й бадемови очи - безжизнени и вторачени някъде през него. Тери...
Увеличи скоростта и забърза към нея. Подводницата се движеше едва-едва срещу силното течение. Той изкрещя името й. Обзе го страх.
От въртящото се течение зад нея лумна ярка светлина. Странният блясък превърна чертите на Тери в сив силует.
Дъхът на Джонас секна, когато се появи чудовищната глава на Ейнджъл. Огромната паст се изкриви в демонична усмивка. Показаха се розови венци и остри триъгълни зъби.
Джонас закрещя, но от устата му не излезе нито звук.
Очите й се отвориха широко - тя го позна. И от страх.
- Джонас - прошепна тя. И чудовището погълна капсулата.
- Джонас!
- Не! - Той скочи в леглото. Задъхваше се, ръцете му трепереха.
- Няма нищо, мили. - Тери го погали по косата. Сърцето й биеше като обезумяло. Пак ли сънува същия кошмар? Онзи, в който слизаш в Марианската падина?
- Да. - Той легна. Съпругата му сложи глава на гърдите му. Джонас погали дългите й, черни и меки като коприна коси, после ръката му се плъзна по голия й гръб.
- Състоянието ти не се подобрява - каза Тери. - Трябва да отидеш при доктор Уишнов преди да си ме докарал до сърдечен удар.
- Посттравматични стресови смущения. Знам какво ще ми каже. Да напусна Института.
- Може би наистина трябва да го направиш. От четири години изучаваш онова чудовище. Това е достатъчно, за да накара всеки да сънува кошмари, особено след нещата, които си преживял.
Звънът на телефона ги накара да подскочат. Те се спогледаха и се усмихнаха.
- И двамата сме изнервени - отбеляза Джонас.
Тери се сгуши в него.
- Не вдигай.
Той я притисна към себе си и плъзна ръка по гърдите й.
Телефонът продължи да звъни.
- По дяволите! - Джонас грабна слушалката. - Да?
- Докторе, обажда се Мани. Съжалявам, че те безпокоя, но мисля, че трябва да дойдеш в лагуната.
Тонът на помощника му накара Джонас да седне в леглото.
- Какво има?
- Ейнджъл. Нещо й става. По-добре ела.
Сърцето на Джонас подскочи.
- Идвам веднага.
Той затвори, стана и започна да се облича.
- Какво е станало?
- Нещо с женската не е наред. Трябва да отида...
- Успокой се, мили. И хапни нещо - блед си като призрак.
За нейна изненада, той спря да се облича, седна на ръба на леглото и я прегърна.
- Обичам те.
- И аз те обичам, Джонас. Кажи ми какво става. Ръцете ти треперят.
- Не знам. Мисля, че току-що имах усещане за нещо вече преживяно, сякаш най-страшният ми кошмар ще се сбъдне.
Преди единайсет години Джонас Тейлър за пръв път видя Carcharodon megalodon, най-свирепия хищник, живял на Земята. Той беше на около седем мили в Марианската падина, най-дълбокото и най-малко изследваното място на планетата, в триместната подводница "Сийклиф". По време на последната свръхсекретна експедиция изтощеният Джонас се бе вторачил в черните води - изведнъж блесна странна бяла светлина. Той се уплаши. От дълбините започна да се издига луминесцентната, подобна на торпедо глава на двайсет метрова бяла акула. Демоничната усмивка разкри зъби, дълги цяла педя.
Обзе го първичен страх, който завинаги промени живота му. Като пренебрегна правилата, той изхвърли баласта на подводницата и я насочи към повърхността. Рязкото издигане предизвика повреда в системата за херметизация. Двамата други учени на борда бяха умрели и с кариерата на Джонас като водолаз бе свършено. Или поне той мислеше така.
През следващите седем години той бе завладян от желанието да докаже на света, че тази риба наистина съществува. Завърши палеобиология - издържаше го първата му съпруга. Изследователската работа върху загадъчно изчезналия вид мегалодон скоро доведе до противоречива теория и няколко публикации. Джонас стигна до извода, че много от праисторическите бели акули са мигрирали в най-топлите и дълбоки води на Марианската падина, за да избегнат студената повърхност, появила се поради последния ледников период. Въпреки научната обосновка на заключенията му колегите му отхвърлиха теорията като абсолютна фантазия и много институти забраниха трудовете му.
След четири години Масао Танака, негов стар приятел и наставник, му предостави възможност пак да отиде в Марианската падина. Основателят на института "Танака" не се интересуваше от мегалодоните, нито от теориите на Джонас за вероятното съществуване на акулата. Масао строеше изкуствена лагуна край Монтерей - създадена от човека среда, в която да изучава китовете. За да финансира проекта, той се споразумя с японското правителство и създаде роботи за откриване на сеизмични трусове - нарече ги Безпилотни подводници за дълбоководна информация (БПДИ), - предназначени за работа на дъното на Марианската падина. С няколко от устройствата нещо се обърка и Масао потърси помощта на Джонас, за да извади една от подводниците. Отначало Джонас отказа, защото не можеше да се пребори със страха си. Но първият му брак се разпадаше, а и кариерата му бе объркана, така че мисълта за реванш беше твърде съблазнителна.
Пък и Тери...
Единствената дъщеря на Масао Танака беше красива и бунтар по душа. Тери заяви, че ако Джонас не е съгласен да придружи брат й, вместо него ще замине тя. Затова Джонас отново отиде в Падината, този път с едноместна подводница. Съдбата реши пътят му пак да се кръстоса с един от най-жестоките убийци на света. Синът на Танака загина в челюстите на едно от съществата, а друго, огромна бременна женска, успя да изплува от дълбините. Накрая Джонас бе принуден да убие съществото, което бе дошъл да спаси. Героизмът му се превърна в нещо като легенда. Някога мишена на подигравки и презрение сред колегите си, той отмъсти за съсипаната си кариера и за един ден стана известен в цялата страна - "Човекът, който прониза сърцето на мегалодона". Всички медии искаха да го интервюират и да видят детето на женския мегалодон, което бе затворено в лагуната на Танака.
Джонас и Тери се ожениха. Масао Танака направи зет си съдружник в Института и година по-късно в Монтерей отвори врати най-популярната атракция на живо.
Но славата е преходна и прави човека лесна мишена. Осем месеца след откриването на лагуната Джонас и Институтът бяха подсъдими в дело за двеста милиона долара, заведено от опечалените роднини на загиналите в челюстите на мегалодона. Тери беше бременна в четвъртия месец. Медийната ярост съперничеше на шума около случая О.Джей Симпсън.
- Професор Тейлър, бихте ли обяснили на съда защо рискувахте толкова много, за да заловите съществото, описано като най-опасния хищник на всички времена?
- Целта ни беше да задържим мегалодона и да го изучаваме.
- Кажете, професоре, когато успяхте да упоите и да хванете чудовището в мрежата си, смятахте ли да го убиете?
- Не. Държахме го под контрол. Нямаше причина да...
- Нямаше причина? Не е ли по-точно да кажете, че вие и институтът "Танака" предварително сте взели решение да не убивате акулата? Тук става дума за пари, нали, професоре? Взели сте решение да не колите гъската, защото сте искали златните й яйца. Алчността ви е струвала живота на невинни хора. И сега детето на съществото, убило близките на клиентите ми, носи милиони долари на института "Танака". Това ли е представата ви за справедливост, професоре?
Накрая съдебните заседатели присъдиха обезщетения, надминаващи очакванията на всички. Институтът "Танака" бе принуден да обяви фалит. После, като гръм от ясно небе, Японският център по морски науки и технологии (ЯЦМНТ), който пръв бе съблазнил Масао Танака да изпрати експедиция в Марианската падина, предложи на Института изход от финансовото затруднение. Разтревожени от сеизмичната активност на Филипините и движението на тектоничните пластове в Тихия океан, японците отново дадоха на института "Танака" възможност да използва всички роботи БПДИ за работа на дъното на Марианската падина. Договорът беше изгоден, но опасността от завръщането в бездната принуди Масао Танака да потърси помощ от енергийния магнат Бенедикт Сингър, който създаваше собствена флотилия от дълбоководни подводници, за да изследва падините в света. Те станаха партньори и Масао бе принуден да се откаже от контрола на любимия си институт, за да изпълни клаузите на договора с ЯЦМНТ и да държи отворени вратите на атракцията си.
Джонас мина край гигантското рекламно табло за мегалодона - "ВИЖТЕ ЕЙНДЖЪЛ - НАЙ-ЖЕСТОКАТА МАШИНА ЗА УБИВАНЕ В СВЕТА. ТРИ ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ВСЕКИ ДЕН" - той зави по служебния път и спря на паркинга.
От високоговорителите се разнесе натрапчивият тътен на барабани. Джонас погледна часовника си и видя, че до началото на представлението в десет часа остават няколко минути.
Гледана отгоре, изкуствената лагуна на Танака представляваше овално езеро, оградено с бетонна стена, минаваща по крайбрежието на Тихия океан, и над нея седалки. Огромният аквариум бе свързан с океана с канал, дълбок двайсет и пет метра и дълъг триста метра, започващ от средата на западната стена на лагуната. Каналът се състоеше от две бетонни вълнолома, разположени успоредно, и бе отделен от океана с грамадни двойни врати от подсилена стомана, които не позволяваха на звездата на атракцията да избяга.
Джонас влезе в стадиона с десет хиляди места. Нетърпеливата тълпа се бе умълчала. Всички очи и камери бяха насочени към южната страна на аквариума, където на дебела верига бе закачен двеста и петдесет килограмов обезглавен труп на говедо. Някъде в дълбините на лагуната, все още скрита от погледите на зрителите, се спотайваше Ейнджъл, чудовището, което бяха дошли да видят - бяха платили билети на цената на скъп театър. Мигът, който чакаха, скоро щеше да настъпи. Закуската беше сервирана.
Джонас тръгна по обиколната пътека и стигна до бетонната платформа, поддържаща лебедката. Помощникът му Мани Васкес внимателно спускаше трупа на куката в спокойните сини води.
Под бетонната платформа имаше стоманена врата с надпис "Само за упълномощен персонал". Джонас забеляза, че стоманеният капак, предпазващ заключващия механизъм, е огънат. "Проклети деца..." Трябваше да нареди да го поправят. Отключи вратата и влезе във влажното стълбище.
Вдъхна познатия хладен въздух и спря за миг, та очите му да свикнат с тъмнината. После бавно слезе по стълбите. Звукът на барабаните заглъхна.
Стълбището свършваше в подземен коридор, опасващ южната полуокръжност на огромния аквариум. Коридорът бе озарен от тайнствени отблясъци на синьо-зелена светлина. Джонас бавно тръгна към източника на светлината и застана пред високите пет метра и дебели петнайсет сантиметра прозорци от прозрачна пластмаса.
Намираше се на десет метра под повърхността и гледаше кристалносините води на изкуствената лагуна. Вдигна глава и прочете наскоро поставения надпис. "ОПАСНОСТ! НЕ СЕ ДВИЖИ В ПРИСЪСТВИЕТО НА МЕГАЛОДОНА."
Той допря длан до дебелата пластмаса. Студената повърхност вибрираше от подводната акустика, зовяща чудовището към закуската му. Капки тъмночервена кръв от трупа на говедото се разсейваха във водата над главата на Джонас.
Той се вкопчи в парапета.
Дълбоко в канала бялата триъгълна глава с размерите на малка къща продължаваше да се върти и да търка конусовидната си муцуна в надупчената стоманена порта. Водата от Тихия океан минаваше през дупките и като движеше главата си, съществото всмукваше миризмата на море. На километри стада китове мигрираха на север по калифорнийското крайбрежие. Дългата двайсет и два метра праисторическа женска акула долавяше сладникавия им, остър мирис.
Плътният басов тон на подводната акустика се усили, стимулирайки свръхчувствителните клетки по страничната линия на съществото. Вибрациите означаваха храна. Женската се обърна и заплува навътре, за да избегне електрическото поле, създадено от тръбите по горната страна на вълнолома, което не му позволяваше - на едно чудовище с тегло трийсет хиляди килограма - да се прехвърли в канала.
Водната диря се стрелна към лагуната и тълпата изрева. Десет хиляди сърца трепнаха, когато двуметровата бяла гръбна перка се появи и запори лазурната повърхност. Движещото се туловище на мегалодона предизвика четириметрови вълни, които се разбиха в източния вълнолом на аквариума.
Перката изчезна - рибата се спусна да обикаля под повърхността.
Зрителите въздъхнаха.
- Госпожи и господа, представям ви Ейнджъл, нашия бял Ангел на смъртта!
Звярът изведнъж изскочи от водата. Смъртоносните челюсти се разтвориха и се показаха зъби, дълги от петнайсет до двайсет и два сантиметра. Хората се разпищяха. За миг мегалодонът застина неподвижно над водата, сякаш предизвикваше земното притегляне. После чудовищната акула се хвърли към говеждия труп.
Рамката на прозореца от прозрачна пластмаса изскърца и се огъна - съществото я блъскаше, докато се мяташе, за да освободи закуската си от стоманената кука. В еластичната преграда, предпазваща зрителите, се разбиха планини от разпенени розови вълни. А после трупът се откъсна и стоманената подпора се върна на мястото си - праисторическият хищник бе взел наградата си.
Тълпата изпадна в екстаз, а бялото чудовище се гмурна в аквариума.
Джонас се вторачи в белия като алабастър корем на акулата. Той и хрилете й вибрираха от мощните контракции на мускулите.
Предизвиканите от хранещото се чудовище вълни се плискаха по прозрачната пластмаса и тя се тресеше. Джонас със страхопочитание се вторачи в туловището на женската акула. Дългогодишният живот на Ейнджъл във водите на повърхността с високо съдържание на кислород очевидно се бе отразил на размерите и на неутолимия й апетит. Кожато й беше луминесцентно бяла - генетично приспособяване, което прародителите й придобили, за да примамват плячката си във вечно тъмните води на Марианската падина.
Джонас остана неподвижен, вторачен в кошмара си. Безизразното сиво око се завъртя, когато акулата погълна последната хапка.
Червеният телефон на стената иззвъня и Джонас протегна ръка към слушалката.
Мегалодонът долови движението, изви се и долепи муцуна до прозрачната пластмаса, сякаш надничаше през нея.
Джонас замръзна. Не бе виждал женската толкова възбудена.
- Ало? Докторе, ти ли си?
Тялото на Джонас се обля в пот. Ейнджъл притискаше муцуна в пластмасата и го гледаше. Прозрачната пластмаса започна да се огъва.
Джонас си спомни думите на инженера. "Огъването е нещо нормално. Всъщност еластичната пластмаса укрепва, като се огъва. Ако прозорецът се спука, вратите във външния коридар ще се запечатат автоматично."
Мътното сиво око се бе вторачило в него. От смъртта го деляха само петнайсет сантиметра прозрачна пластмаса. Ами ако инженерът грешеше? В края на краищата първоначалното предназначение на аквариума беше да приютява китове.
Мегалодонът се обърна и изчезна в лагуната - отправи се към канала.
Джонас си пое дъх. Целият трепереше. Облегна се на стената и се опита да осмисли случилото се.
- Докторе, чуваш ли ме?
- Да, Мани. Господи, разбрах какво имаше предвид, като каза, че е развълнувана.
- Ела в контролната стая, шефе. Има нещо, което ще искаш да видиш.
Джонас излезе от подводното помещение за наблюдение и тръгна към административното крило. Не си направи труда да чака асансьора, а бързо се качи по стълбите и отвори двойните врати на главната контролна стая.
Мани Васкес се бе навел над двамата технически специалисти, които седяха пред компютризираното командно табло и наблюдаваха водата в лагуната, електрониката, охраната и акустичните системи. Над таблото бяха инсталирани шест телевизионни монитора.
Мани посочи подводното изображение, което се появи на единия екран. Джонас видя очертанията на гигантските двойни врати, отделящи канала от Тихия океан.
- Гледай.
Джонас се вторачи в монитора. След минута пред камерата премина бяло петно, което бързо се насочи към портата - движеше се с трийсет метра в секунда. Главата на акулата се блъсна в затворените двойни врати и телевизионното изображение потрепери.
- Господи, тя атакува портата!
- Няма съмнение, докторе - каза Мани. - Рибата ти иска да излезе.
ПОДГОТОВКА
Институт "Танака"
Садиа Клефнер се приближи до прозорците на кабинета и вдигна щорите. Три етажа по-надолу се видя аквариумът с размерите на езеро - водите му блестяха на слънцето. Тя се обърна и погледна работодателя си.
- Добре ли си, професоре?
Джонас вдигна глава.
- Да. Защо?
- Имаш тъмни кръгове под очите.
- Уморен съм. Обади се, ако обичаш, на пейджъра на Мак. Трябва да говоря с него веднага.
- Добре, шефе.
Секретарката излезе и затвори двойните врати.
След десет минути Джеймс Маккрейдис - или просто Мак - нахлу, без да известява за пристигането си. Беше висок метър и деветдесет, с квадратна челюст, късо подстригана коса и мускулесто тяло, бивш военен. Беше петдесет и една годишен и по ирония на съдбата бе решил редовно да прави гимнастика и да се бръсне едва след като се бе уволнил.
Мак седна на канапето.
- Какво има?
- Ейнджъл пак се опитва да излезе от канала. Цяла сутрин блъска главата си в портата.
- Какво искаш да направя?
- Искам "Гео-Тек Индъстриз" да подсилят портата, както вече говорихме.
- Колко ще струва?
- Около три милиона. Освен това трябва да затворим и да упоим мегалодона за десетина дни.
- Селесте няма да се съгласи. Тя не дава пукната паза за безопасността, нито за Института. По дяволите, Бенедикт я направи главен изпълнителен директор преди година, а тя не е дошла тук нито веднъж.
- Тогава трябва да вземем нещата в свои ръце.
- Както говорихме миналата година? - Мак се усмихна. - Крайно време беше, по дяволите!
- Колко време ще ти отнеме да набавиш необходимата екипировка?
- Веднага ще се свържа с приятеля ми. Предавателят не би трябвало да е проблем. Оръжието може би ще е готово след седмица-две.
Разговорът им бе прекъснат от звъна на вътрешния телефон.
- Професоре, Масао иска да те види в кабинета си веднага.
Джонас стана.
- Ще кажа на Масао за мегалодона, но всичко друго да си остане само между нас двамата.
Когато зет му влезе в кабинета, Масао Танака препрочиташе факса за трети път.
- Добро утро, Джонас. Седни.
Джонас долови мрачния тон на възрастния мъж и попита:
- Какво се е случило?
- Току-що получих съобщение от Бенедикт Сингър, че "Протей" се е взривила в Марианската падина. Загинали са четирима души.
Кръвта на Джонас се смрази.
- Сингър настоява незабавно да се срещнете на борда на "Голиат". Хеликоптерът му ще те посрещне...
- Масао, не мога... Не мога да отида там. Пък и тук възникна нещо спешно. Мегалодонът се опитва да избяга.
Масао пое дълбоко дъх.
- Сигурен ли си? Мисля, че преживяхме това миналата година. Щом китовете завършат миграцията си на север, ще се успокои.
- Сега вече е много по-голяма. Време е да затворим портите за постоянно.
- Смяташ да ги провериш?
- Още утре сутринта.
Масао затвори очи.
- Джонас, сутринта ми се обади и доктор Цукамото. ЯЦМНТ настояват да извършим собствено разследване на инцидента с "Протей". Държат ти да се качиш на борда на "Голиат" и да анализираш акустичните записи. Ако не довършим доклада бързо, договорът ни за БПДИ ще бъде анулиран.
- Господи!
Масао отвори очи.
- Сега разбираш колко е важно пътуването ни. Да разчитам ли на теб?
- Разбирам, че ЯЦМНТ ме искат като навигатор, но защо Бенедикт настоява да отида аз?
- Не знам. В интерес на истината, той е малко ексцентричен. Реших, че е по-добре да не питам.
Джонас поклати глава.
- Не мога да отида, Масао. Не сега.
- Джонас, никой не те кара да се спускаш в Марианската падина. Само ще се срещнеш със Сингър на борда на "Голиат" и ще анализираш информацията от кораба му.
- Разбирам, но не мога да отида.
- Съзнаваш ли, че ме поставяш в неудобно положение?
Джонас го погледна в очите.
- Знам.
Масао заобиколи бюрото и сложи ръка на рамото на зет си.
- Разбирам колебанието да приемеш поканата на Бенедикт. Тери ми каза за сънищата ти. Трябва да престанеш да живееш в страх.
Джонас се ядоса. Стана, отиде до прозорците и погледна към лагуната.
- Искаш да престана да живея в страх? Тогава нека да пресушим лагуната и да убием това проклето чудовище преди да е избягало. Направи го и ще спя много по-добре.
Масао поклати глава.
- Убиването на акулата не е отговорът. Демоните, които обсебват сънищата ти, идват от миналото. Колкото по-скоро осъзнаеш това, толкова по-бързо ще възвърнеш нормалния си живот. - Масао отново седна на стола си. - Но след като отказваш да заминеш, не ми остава друг избор, освен да отида вместо теб.
- Съжалявам, Масао - каза Джонас и излезе.
След час Джонас караше на юг по Пасифик Коуст Хайуей още мислеше за молбата на Масао. През последните четири години му бяха предложили десетина възможности да отиде в Марианската падина. Някои бяха да управлява подводници, други - да участва в документални филми на кораб на повърхността. Той отказа на всички предложения.
След всичко, което бе преживял, никой не можеше да го обвини, че се страхува от бездната. Но страховете му имаха по-дълбоки корени. Никой психиатър не можеше да облекчи безпокойството му и никакво лекарство или хипноза - да прогони кошмарите. Дори молбата на Масао да се срещне с Бенедикт Сингър на борда на кораб на повърхността на океана засилваше фобията му. Истината беше елементарна - Джонас Тейлър бе убеден, че съдбата му е отредила да загине в Марианската падина. Колкото и окаян да бе станал животът му, той нямаше намерение да подлага теорията си на проверка.
Изненада се, като видя пред къщата такси. Шофьорът тъкмо изнасяше два куфара. След него вървеше съпругата му.
- Тери, какво става? Къде отиваш?
- Не се ядосвай...
- Да се ядосвам?
- Отивам с Масао да се срещна с Бенедикт Сингър.
За втори път през този ден го обзе страх.
- Изслушай ме, Тери. Не бива да ходиш там. Моля те... Не може ли поне да поговорим за това?
- Какво има да говорим? Казал си на баща ми, че отказваш да отидеш, въпреки че Бенедикт Сингър изрично е настоял да се срещне с теб.
Беше ядосана.
- Спомена ли баща ти защо не искам да отида?
- Да, всичко ми каза. И двамата мислим, че прекаляваш. Същият сценарий се повтори и миналата година. Акулата блъска портите една седмица и после се успокои. - Тя поклати глава. - Неприятно ми е да ти го кажа, но съм разочарована от теб. Знаеш, че татко е твърде възрастен, за да пътува сам. Къде е чувството ти за отговорност? Баща ми се държи с теб като със собствен син.
- Чувство за отговорност? - Джонас се ядоса. - Ще ти кажа нещо. Единствено заради чувството ми за отговорност стоя толкова дълго в Института.
- Това пък какво означава?
- Отдавна искам да напусна, но стоя, защото знам, че Ейнджъл става твърде голяма и неудържима. Как мислиш, че бих се почувствал, ако избяга? Лагуната не е достатъчно укрепена, за да я задържи, и трябва да се направи нещо преди да е избягала.
- Тогава отиди и обсъди въпроса с Бенедикт Сингър. Сега акулата е негова.
- Ами ако не се съгласи с мен?
- Нямаш избор, Джонас. Сингър е собственик на акулата, не ти.
- Тогава ще я убия преди да е избягала. Нека Сингър да ме съди...
- Да убиеш акулата?! - Тери го изгледа недоверчиво.
- По-добре е, отколкото... да избяга.
- Само се чуй, Джонас! Ти...
- Какво? Побърквам се? Хайде, кажи го.
- Джонас, няма нищо лошо в това да се страхуваш. Знам какво си преживял.
- Не се страхувам от смъртта си, а от мисълта, че ще те загубя. В кошмара ми ти си в Марианската падина. Появява се Ейнджъл и...
- Стига! - Тери го хвана за раменете. - Чуй ме, Джонас. Ти ме загубваш.
Думите й пронизаха душата му като с кама.
- Какво искаш да кажеш?
Тя погледна встрани; питаше се каква част от истината да му каже.
- Не съм щастлива, Джонас. Имам чувството, че сме се отчуждили.
- Обичам те, Тери...
- Да, но прекарваш повече време с проклетата акула, отколкото с мен. Какво се случи с нас? Последните няколко години бяха същински ад - и не говоря само, че изгубих бебето. Дори когато сме заедно, мислите ти са другаде. Какво трябва да направя, за да бъда единственото женско същество в живота ти?
Джонас помълча, после каза:
- Имаш право. Кой иска да живее с човек, който постоянно мисли за смъртта?
- Джонас, не че не те обичам... - Клаксонът на таксито я прекъсна. - Трябва да тръгвам...
Джонас я хвана за ръката.
- Тери, чакай, моля те! Виж какво, съжалявам. Не искам да те загубя. Мога да се променя. Само ми кажи какво трябва да направя и ще го направя.
Тя избърса сълзите си.
- Като начало си уреди час при психиатър.
- Добре. Веднага. Друго?
- Мисля, че е време да смениш кариерата си. Единайсет години изучаване на тези чудовища са достатъчни.
- Добре. Ще напусна Института. Само ми позволи да се уверя, че мегалодонът няма да избяга.
Тери се отскубна от него.
- Да те вземат дяволите, Джонас! Безнадежден си.
И тръгна към таксито.
- Тери, чакай...
- Не искам да говорим повече. Трябва да хвана самолета.
Той хукна след нея.
- Поне ми обещай, че ще стоиш на борда на "Голиат".
- Остави ме на мира! Отиди да си играеш с Ейнджъл...
Джонас я сграбчи и я обърна към себе си.
- Тери, моля те...
Тя го погледна. В очите й блесна гняв.
- Чудесно. Обещавам, че няма да се спусна със Сингър в проклетата Марианска падина. Ако се тревожиш толкова много, ела с мен.
- Не мога. Не и сега...
Шофьорът отново натисна клаксона и извика:
- Хайде, госпожо!
- Добре - каза Тери, отскубна се от Джонас и седна на задната седалка, без да го поглежда.