Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена

Глава 1

EДИН ДЪЛГООЧАКВАН ПРАЗНИК

Много вълнения и клюки се развихриха из Хобитово, когато господин Билбо Торбинс от имението Торбодън обяви, че скоро ще отпразнува сто и единадесетия си рожден ден по особено тържествен начин.

Голям богаташ и голям особняк, той се бе превърнал в живото чудо на Графството още преди шестдесет години, по време на удивителното си изчезване и ненадейното си завръщане. За богатствата, донесени от пътешествието, се носеха легенди и се ширеше мнението, че каквото и да разправят старците, Хълмът край Торбодън е просечен от тунели, пълни с несметни съкровища. Не стига това, ами се чудеха и на неизчерпаемата му жизненост. Годините летяха, ала не личеше да са засегнали господин Торбинс. На деветдесет години си беше почти като на петдесет. На деветдесет и девет години започнаха да го наричат добре запазен, но непроменен би било по-близо до истината. Мнозина клатеха глава и мислеха, че много хубаво не е на хубаво; не изглеждаше честно някои да се радват на (привидно) вечна младост и неизчерпаемо (според слуховете) богатство.

– Все някой ден ще трябва да се плаща – казваха те. – Не е естествено това и ще му докара белята.

Но засега белята не идваше, а господин Торбинс не се скъпеше, тъй че повечето хобити охотно му прощаваха и чудатостите, и сполуката. Той често разменяше визити с познатите си (с изключение на Влачи-Торбинсови, разбира се) и имаше немалко предани поклонници сред по-бедните и незначителни хобитови родове. Но с никого не се сближи, докато не започнаха да подрастват по-младите му братовчеди.

Особено обичаше най-големия от тях, младия Фродо Торбинс. Когато Билбо навърши деветдесет и девет, той прие Фродо за свой наследник и го доведе в Торбодън – така надеждите на Влачи-Торбинсови рухнаха окончателно. По някаква случайност Билбо и Фродо имаха общ рожден ден, 22 септември. „Най-добре ела да живееш с мен, момчето ми – рече веднъж Билбо. – Знаеш ли как хубаво ще си празнуваме рождения ден!“ По онова време Фродо още караше волните години, както наричат хобитите безгрижното десетилетие между детството и навършването на пълнолетие на тридесет и три.

Изминаха още дванадесет години. За двойния си рожден ден Торбинсови винаги организираха твърде оживени забави, но сега се подразбираше, че за наесен планират нещо изключително. Билбо щеше да навърши сто и единадесет, 111 – странна цифра и твърде почтена възраст за един хобит (дори Стария Тук не бе надхвърлил 130), а Фродо ставаше на тридесет и три, 33 – важна цифра, възраст на пълнолетието.

В Хобитово и Крайречкино езиците се поразвързаха; слухът за предстоящото събитие обиколи цялото Графство. Историята и нравът на господин Билбо Торбинс отново се превърнаха в злободневна тема за разговор и старците внезапно откриха, че спомените им са обект на благосклонен интерес.

Никой нямаше по-внимателни слушатели от стария Хам Майтапер, известен с прозвището Старика. За аудитория му служеше „Бръшляновият храст“, ханчето по пътя за Крайречкино, и словото му се ползваше с авторитет, защото вече четиридесет години се грижеше за градината на Торбодън, а преди това бе помагал в същата работа на стария Ямкин. Сега на свой ред застаряваше, ставите му се схващаха и основната работа бе поел най-малкият му син, Сам Майтапер. Както бащата, така и синът бяха в много добри отношения с Билбо и Фродо. Живееха на самия Хълм, на улица „Торбаланска“ № 3, точно под Торбодън.

– Много изискан и благороден хобит е господин Билбо, а и любезен език има, винаги съм го казвал – заявяваше Старика. И с пълно право: Билбо бе много учтив с него, наричаше го „майстор Бързохам“ и редовно се допитваше по зеленчуковите въпроси – станеше ли дума за кореноплоди и за картофи, Старика бе признат от цялата околия (а и от самия себе си) за пръв авторитет.

– Ами оня Фродо, дето живее при него? – попита дядо Дъбис от Крайречкино. – Торбинс му е името, ама казват, че наполовина, та и повече, е от Брендифуковия род. Чудя се и се мая как може някой Торбинс от Хобитово да търси жена чак от Фуков край, дето всички са чудаци.

– Как няма да са чудаци – подхвърли чичо Чифтокрак (съсед на Старика), – като им е щукнало да се заселят на оня бряг на Брендивин, току срещу Старата гора. Само половината приказки да са верни, пак ще излезе, че там е мрачно и вредно място.

– Прав си, чичо! – възкликна Старика. – Вярно, Брендифуковци от Фуков край не живеят вдън Старата гора, ама пак ми се видят смахнат род. Щуреят с лодки по оная голяма река, а това не е редно. Нищо чудно, че стават беди, тъй ще ви кажа. Но както и да е, господин Фродо е симпатичен млад хобит, де да бяха и другите като него. Не само по лице се е метнал на господин Билбо. В края на краищата баща му е от Торбинсови. Почтен и достоен хобит беше господин Дрого Торбинс, лоша дума не се чуваше за него, додето не се удави.

– Удавил се? – викнаха неколцина.

Естествено, бяха чували и това, и по-мрачни слухове, но като страстни поклонници на семейните хроники хобитите бяха готови да изслушат историята отново.

– Ами така разправят – рече Старика. – Та значи, господин Дрого се ожени за горката госпожица Примула Брендифук. Тя беше първа братовчедка на нашия господин Билбо по майчина линия (майка º била най-младата от дъщерите на Стария Тук), а пък господин Дрого му беше втори братовчед. Тъй че господин Фродо му се пада едновременно и първи, и втори братовчед, дето се вика, зависи откъде ще погледнете, нали ме разбирате. След сватбата господин Дрого често гостуваше в Бренди-палат при тъста си, майстор Горбадок (чревоугодник си беше Дрого, а пък старият Горбадок имаше славна трапеза), та веднъж, като бил на гости, излязъл с лодка по Брендивин и се удавил заедно с жена си, а горкият господин Фродо бил още дете и прочее.

– Чувал съм, че решили след вечеря да си направят разходка на лунна светлина – вметна дядо Дъбис – и лодката потънала от тежестта на Дрого.

– Аз пък съм чувал, че жена му го блъснала и той я дръпнал подире си – рече Пясъчкин, хобитовският мелничар.

– Ти, Пясъчкин, да не хващаш вяра на всичко чуто – отсече Старика, който не обичаше много мелничаря. – Хич няма нужда да приказваш за бутане и дърпане. Лъжовно нещо са лодките, даже и кротко да седиш в тях, та няма какво повече да дирим откъде е дошла белята. Както и да е, ето го, значи, господин Фродо сирак и без пукната пара, дето се вика, сред ония чудаци фуковчани и те го отглеждат в Бранди-палат. Същински зайчарник, питайте когото щете. Не е било там да има по-малко от двеста роднини на стария майстор Горбадок. Голяма добрина стори господин Билбо, дето доведе момчето да живее сред свестни хора. Вярно, криво им стана на ония Влачи-Торбинсови. Помните ли, когато замина и всички го смятаха за умрял, те си мислеха, че Торбодън им е в кърпа вързан. А пък той се завръща, изгонва ги и си живее, ама живее, ви казвам – с един ден не се е състарил, Господ здраве да му дава! После изневиделица си докарва наследник и всички документи са тип-топ. На Влачи-Торбинсови вече кракът им няма да стъпи в Торбодън и тъй ще е най-добре.

– Чух, че вътре било тъпкано с пари – обади се един другоземец, дошъл по работа от Голям Дълбалник в Западната околия. – Разправяха ми, че върхът на вашия хълм бил надупчен от тунели, препълнени със сандъци – злато, сребро, че и елмази, ако щеш.

– Значи си чул повече от мен – отвърна Старика. – Аз не знам за никакви елмази. Господин Билбо има широка ръка и не личи да му липсват пари, обаче нямам сведения да е дълбал тунели. Помня го как се завърна преди шейсет години. Тогава бях още хлапе и отскоро чиракувах на стария Ямкин (братовчед на тате), който ме взе да му помагам да пропъжда народа, додето трае разпродажбата – инак зяпачите щяха да изпотъпчат цялата градина. И посред всичко туй господин Билбо се изкачва по Хълма с едно пони, няколко грамадни торби и две ковчежета. Не ще и дума, били са пълни със съкровища от далечни страни, дето разправят, че имало планини от злато, ама чак за пълни тунели не стигаха. Мойто момче, Сам, сигурно знае повече. По цял ден снове насам-натам из Торбодън. Луд е по приказките за стари времена и все слуша историята на господин Билбо. От него се научи на четмо, пък дано да е за добро. Викам му: „Що са ти елфи и дракони? На мен и теб най ни прилягат зелето и картофите. Не се бъркай в работите на големите, да не си докараш беля на главата“, ей така му викам. А и на други мога да го река – добави той, хвърляйки поглед към чужденеца и мелничаря.

Но слушателите не бяха убедени. Легендата за богатствата на Билбо бе пуснала прекалено здрави корени в умовете на хобитите от по-младото поколение.

– А бе сигурно е прибавил още нещичко след това – изрази всеобщото мнение мелничарят. – Много често броди извън къщи. А вижте какви чужденци го посещават – джуджета пристигат посред нощ, мъкне се оня стар скитащ магьосник Гандалф и кой ли не. Разправяй каквото си щеш, Старик, ама Торбодън е подозрително място, а пък неговите обитатели – още по-подозрителни.

– А пък ти, господин Пясъчкин, разправяй каквото си щеш, ама от тия работи разбираш колкото и от лодки – сопна се Старика и мелничарят му стана още по-противен. – Ако на това викаш подозрително, значи повече подозрителен народ ни трябва из нашия край. Има ги някои толкова стиснати, че ако ще в дупка със златни стени да живеят, пак няма да почерпят приятеля си една бира. Но в Торбодън като правят нещо, правят го свястно. Моят Сам разправя, че за празника ще ни поканят до един и ще има подаръци, представете си, подаръци за всички – още този месец.

Този месец беше септември, от хубав по-хубав. Един-два дни по-късно се разнесе слух (тръгнал навярно от многознаещия Сам), че ще има фойерверки – и то такива, каквито не били виждали в Графството близо век, всъщност откакто починал Стария Тук.

Мина време и уреченият ден наближи. Една вечер в Хобитово пристигна странен фургон, натоварен със странни пакети, и тежко се изкатери по Хълма към Торбодън. Под светлината на лампите смаяните хобити се струпаха по вратите си да гледат. Караха го чужденци – джуджета с дълги бради и качулки – и чудновати бяха песните им. Няколко от тях останаха в Торбодън. Към края на втората септемврийска седмица, посред бял ден, откъм Моста на Брендивин се зададе една двуколка и пресече Крайречкино. Караше я самотен старец с висока островърха синя шапка, дълга сива наметка и сребрист шал. Той имаше дълга бяла брада и рошавите му вежди стърчаха извън периферията на шапката. Невръстните хобитчета търчаха подир каручката през цяло Хобитово чак до върха на хълма. Правилно се досещаха, че е натоварена с фойерверки. Пред портата на Билбо старецът се зае да разтоварва багажа – всевъзможни фойерверки в големи денкове, белязани с едро червено „Г“, и елфическата руна .

Естествено, това бе знакът на Гандалф – старецът беше Гандалф Вълшебника, прославен в Графството главно с изкусното владеене на огньове, пушеци и светлини. Истинското му занимание бе много по-трудно и опасно, ала жителите на Графството не знаеха това. Приемаха го просто като още една от „атракциите“ за Празника. Оттук идеше и вълнението на хобитчетата. „Г като Герой“ – развикаха се те и старецът се усмихна. Бяха го познали, макар че се появяваше в Хобитово от дъжд на вятър и рядко се задържаше. Но само най-старите им дядовци бяха виждали огнените му представления, потънали днес в легендарното минало.

Когато с помощта на Билбо и няколко джуджета старецът завърши разтоварването, Билбо раздаде малко дребни пари, но за велико разочарование на зрителите не се появи нито един фишек или бомбичка.

– Бягайте сега! – каза Гандалф. – Всичко ще има, като му дойде времето.

После двамата с Билбо изчезнаха вътре и вратата се захлопна. Известно време хобитчетата безнадеждно зяпаха портата, сетне си тръгнаха с мъчителното чувство, че празникът никога няма да настъпи.

В една малка стаичка на Торбодън Билбо и Гандалф седяха край отворения прозорец, обърнат на запад, към градината. Късният следобед бе ясен и тих. Цветята блестяха в пурпур и злато – кученца, слънчогледи и латинки обвиваха покритите с чимове стени и надничаха през кръглите прозорци.

– Колко ведра изглежда градината ти! – каза Гандалф.

– Да – отвърна Билбо. – Наистина много си я обичам, обичам и цялото мило старо Графство, но мисля, че ми е нужен отпуск.

– Значи смяташ да осъществиш плана си?

– Да. Вече няколко месеца, откакто съм решил, и не ще се отметна.

– Много добре. Няма смисъл да говорим повече. Придържай се към плана си – не забравяй, към цялостния план – и се надявам краят да е добър и за теб, и за всички ни.

– И аз се надявам. Тъй или иначе, смятам да се позабавлявам в четвъртък и вече съм си подготвил малка шега.

– Чудя се кой ли ще се смее? – поклати глава Гандалф.

– Ще видим – рече Билбо.