Ръкописът Q

Ръкописът Q

Встъпление

Пряк, Босна, 1992

В безлунното небе се разхвърчаха земя и стъкло. Огнена стена широка почти двеста метра, сочеше мястото, ударено от снаряда. След секунди през горещата и без това нощ премина нажежена вълна.

За кратко всичко замря. Не се чуваше картечна стрелба, нито свистящата песен на приближаващите мини, само въздухът бе пропит с острата миризма на бензин. В далечината проехтяха викове, но бързо потънаха в пращенето на пламналото училище, използвано за склад на гориво. Беше минала цяла вечност от времето, когато тук имаше деца, най-малко шест, седем месеца - сега селището беше смалено до странна купчина камъни. Пряк никога не беше изглеждал като град, но сега го беше сполетяла още по-зла съдба. Бе станал стратегическо място, притиснато между сръбската Баня Лука и хърватския Боснански брод. Пущинак от жизнено значение.

Поне засега.

Йън Пиърс се взираше в нощта. За два месеца беше отслабнал пет килограма и сега бе само изопната кожа и мускули. Някога късо подстриганата му коса се спускаше почти до раменете, прибрана зад ушите, потна, със сплъстени кичури - вече втора седмица не се беше къпал с топла вода. Но лицето му беше гладко избръснато. По някакъв начин в склада на Слитна бе пристигнала пратка от десет хиляди самобръсначки, вместо пеницилина, който бяха поискали. Хората можеше да измрат, но щяха да изглеждат прилично.

- Налапаха стръвта - чу се шепот някъде над него. - Изчакай Йосип да привлече огъня им, после тръгвай.

Църквата на Пряк - това, което бе останало от нея - беше само на трийсетина метра, очертана в блясъка на пламъците - две стени и увиснали части от покрива. Пиърс вкопчи ръце в тревата под себе си в очакване оръжията да залаят. Избухналият резервоар беше изненада, допълнителна премия към отвличащата маневра, която бяха замислили: взривяване на старата сграда, което да отвлече вниманието от църквата, където им бяха съобщили, че се намират трите сандъка черноборсаджийски пеницилин. В склада обаче имаше пазачи, и то повече, отколкото предполагаха. Което означаваше, че поне един или двама от тях все още са там и дебнат.

Обади се автомат и Пиърс хукна приведен през църковния двор. Краката му бяха свикнали с гъбестата почва на Босна - лепкави буци, набъбнали от летните дъждове. Опита да тича на пръсти, за да пази равновесие, но все пак краката му се плъзгаха толкова често, че трябваше да се опира и на ръка, за да не падне.

На пет-шест метра от църквата се спъна и внезапно се озова срещу две зелени очи - осветени от огъня, обградени от безжизнени клепачи. Вратът на мъжа беше счупен. Тихо и ефикасно. Пиърс посегна към замръзналите очи и ги притвори. Нова вълна от изстрели. Някъде напред две фигури се вмъкнаха в църквата. Пиърс скочи и се втурна след тях.

Влезе и се долепи до една от оцелелите стени; от лявата му страна бяха останките от единствения витраж в Пряк - парчетата стърчаха назъбени и хвърляха сини и червени отражения върху разпилените наоколо камъни. В далечината се запали втори резервоар - нова вълна от задушлив, горещ въздух. Той инстинктивно се дръпна и огледа малката църквица. До отсрещната стена имаше няколко походни легла, одеяла, купчини слама. Зачуди се, колко ли души са намирали убежище в изоставената църква, колко са лежали тук, ранени или умиращи, и са молели да дойдат камионите и да ги закарат в някоя болница, бежански лагер - или най-вероятно до някой гроб край пътя. Мюсюлмани и католици, налягали един до друг. В очакване.

Само в моменти като този си позволяваше да погледне през тесния фокус на оцеляването към истинското опустошение. Хиляди и хиляди измъкнати от домовете им от техните съседи и приятели, на които бе казвано да си вземат каквото могат и да се махат. Къде? Нямаше значение. Само да се махнат. Онези, които имаха късмет да стигнат границата, бяха оцелявали дни наред с храна, която само преди месец бяха приготвяли за кратка екскурзия сред природата - през гори, през планини, но никога по основните пътища: страх ги беше от военизираните групи, които стреляха по когото им падне. И всичко това, заради бледата надежда да се натъпчат в някоя спортна зала или склад, с по едно одеяло за цялото семейство. Онези, които нямаха толкова късмет, бяха преследвани, причаквани и убивани от засада.

Дори и в църквите.

Пиърс се опита да не се разсейва, приклекна до купчина тухли и зачака. Знаеше, че ако позволи подобни мисли да го обземат за повече от няколко секунди, ежедневното усилие за оцеляване няма да е резултатно; но да се откаже съвсем от тези мигове би означавало да затъпее и да загрубее. И колкото повече се надяваше да възроди наивните, добронамерени убеждения, които го бяха довели тук, толкова повече разбираше, че би трябвало да има нещо по-възвишено от това безцелно унищожение. Вярата му оставаше силна. За него затъпяването не беше алтернатива.

Не и за човек, чието бъдеще беше в църквата.

Родителите му бяха против още отначало. И двамата бяха научни работници, добри католици, но по-скоро заради родителите си, а не заради самите себе си; всъщност вярата изобщо не влизаше в сметките им.

С изключение на ритуалите. Те си ги обичаха. И затова водеха него, и двамата му братя на църква не заради духа, а по-скоро за да почетат календарната дата. Разбира се, не правеха нищо, което би могло да попречи на бейзбола, но пред олтара винаги се намираше нещо за едно дете, особено за най-малкото от тримата. Когато той започна да забелязва, че всъщност тези занимания са само повърхностни, не му се скараха. "Това е въпрос на култура - бе казал татко, - по този начин семейството се събира заедно" - което, разбира се, означаваше повече време за ритуалите. Когато им съобщи, че намира във всичко това повече смисъл и привлекателност, те отново не бяха много изненадани. В крайна сметка и бележките, и приятелите, и преподавателите от колежа потвърждаваха колко е добър във всичко. Не само в играта, но и в начина, по който я играеше - с някакъв възторг, като чудо. На терена Пиърс беше най-добрият и всеки знаеше това. Нямаше проблем и когато продължи да ходи всяка неделя на църква.

Но когато се оказа, че го вдъхновява не бейзболът, а вярата, родителите му зяпнаха втрещени.

- Свещеник? - каза баща му. - Това не е ли малко... твърде католическо?

Училището беше първият компромис. Колежът "Света Богородица". Беше използвал времето най вече, за да играе; защо да не види нещата по-реално? И макар да отказваше да приеме това сега, статутът му на спортист, беше направил живота му в колежа приятен. Бяха дошли да го видят как играе дори от първа лига. Дойдоха и си отидоха. Всички бяха обхванати от мрачни настроения. Особено младите дами. Нали се бе стремил високо нагоре. Какво искаше повече?

Вторият проблем бе с висшето образование. Отначало записа теология, но мама и татко го убедиха да погледне на нещата по-широко. Класическа филология. Сега му изглеждаше като скок в неизвестното. Беше се засмял и бе отстъпил. Но дори и той самият се изненада, когато започна с неочаквана лекота да учи латински и гръцки. Казваха му, че това беше специфична дарба. Винаги бяха във възторг - особено когато обясняваше колко му е приятно да се занимава в клас с откъси от стари текстове и произведения. Беше като игра, казваше той. Да намериш липсващите парчета в мозайката - думите, които някога са били там, откъслечните фрази в пергамента, от които да оформиш смислени изречения. Винаги беше имал вкус към пъзелите. Татко се смееше и се веселеше от сърце.

Докато Пиърс не му каза, че не Хораций или Есхил, а свети Павел предизвиква целия този смях.

- Ние го пращаме в католически университет, а той иска да се зароби за цял живот? В какво сме сгрешили? Татко, разбира се шегуваше; родителите му никога не се бяха съмнявали в неговата искреност, дори и тогава, в гимназията. Но Пиърс знаеше, че тези шеги означават, че те всъщност никога няма да приемат решението му. Бяха си далеч по-добре с интелектуалните занимания и научните си програми. Не беше учудващо. И затова винаги се бяха отнасяли със собствената си вяра като с нещо, което трябва да се държи на една ръка разстояние.

А Пиърс знаеше, че това няма да му подхожда. Той се прехвърли в теология, прекара няколко лета, работейки за архиепископията в Чикаго, и направи първите си стъпки над равнището на обикновените ритуали. Първите стъпки над играта на ученост и към крепостта на църквата.

Заедно с Джон Джей.

Дори сега, на повече от пет хиляди километра, клекнал зад камара строшени тухли, Пиърс не можеше да сдържи усмивката си при мисълта за отец Джон Джоузеф Блейни, енорийски пастор на църквата "Свято сърце" - тази грамада от бяла коса, тези вежди, които винаги се нуждаеха от оформяне. Първия път, когато се срещнаха, Пиърс наистина трудно си наложи да не зяпа косматите снопчета, виещи се към клепачите, макар че никога не стигаха чак дотам. Впечатлението оставаше дори когато човек откриеше мъдростта и духовната сила на Блейни, скрити зад приведените рамене и зад изтощеното тяло, далечно ехо на някога внушителна фигура.

Същото чувстваха и останалите свещеници, дори и най-нахалните - никой не смееше да се изпречва на пътя на шейсет и пет годишния Блейни. Веднъж той дори взе участие в акция за залавяне на наркотици - беше научил, че някои от по-младите членове на паството му са се поддали на порока. Естествено, взе със себе си и Пиърс и двамата се потиха часове с три ченгета в едно претъпкано приземие. По типичния си начин Джон Джей накара Пиърс да прекара времето, като тихичко повтаря на глас игрословици - напред и наопъки: според него нещо необходимо за човек, облякъл расото.

Пиърс нямаше да има нищо против да си поиграе точно сега.

- Вярата е пъзел - казваше Блейни, - трябва да пазиш бодър ума си за нея.

Когато най-после, след три часа, децата дойдоха с шейсет грама марихуана, Пиърс направо трябваше да удържа за ръкава единия от полицаите, за да не се нахвърли върху Джон Джей.

- Три шибани часа, отче, за шейсет...

Блейни знаеше какво ще представлява "пратката" (макар че не беше казал на Пиърс). Известно му беше също как ще се отрази гледката на тримата цивилни полицаи, готови да се нахвърлят върху дванайсетгодишни "дилъри". Три часа за шест деца. Добра сделка, според Джон Джей. Трябваше му известно време, за да убеди полицаите да не прилагат строго закона, но накрая те се съгласиха и оставиха нарушителите в ръцете на Джон Джей. Видът на децата, разбрали, че с тяхното "превъзпитание" ще се занимава отецът, беше достатъчно изразителен.

Пиърс обичаше онези летни месеци с Джон Джей. Чудесни и възторжени дни. След тях решението му вече беше категорично.

Но баща му беше на друго мнение.

- Сигурен ли си? - попита той. - Искам да кажа, съвсем сигурен?

- Да, татко, сигурен съм. - Седяха на кухненската маса в последните часове на Деня на благодарността - сами. Пиърс бе свидетел на нещо, което не бе вярвал, че ще види: баща му загуби дар слово. И за първи път се почувства равен с него.

- Предполагам, че си се надявал да се насоча към нещо друго, така ли?

- Всъщност... Не знам.

- Това е главното. Че никой не знае нищо.

- Хитрец. - Усмивка.

- Лукавец, по-точно. - Той гледаше как баща му се смее. - В това намирам смисъл, татко.

- Разбирам. Само че... животът ти ще бъде много самотен, Йън. Свещениците са друго племе. Сигурен съм, че отец Блейни ще е първият, който ще ти го каже.

- Затова ли носят този маскарадна въшлива якичка?

- Говоря ти сериозно.

- Знам. И се опитвам да ти кажа, че не схващам нещата по този начин. Виж... помниш ли летните игри в лигата "Нютън"? - Кимване. - Спомняш ли си как ти казвах колко много обичам онова чувство, когато все още има достатъчно слънце, за да се види топката, но не достатъчно, за да му вярваш напълно? И тогава я запратиха към мен, и аз затичах да я гоня и тъкмо да я хвана, затворих очи, за да разбера дали ще падне в ръкавицата ми.

- Какъв превзет кучи син си. - Усмивка.

- Ами да - Пиърс се засмя. - Добре, спомняш ли си, когато ти казах, че когато отворих очи, топката беше там?

Кимване.

- Това е почти същото, само че хиляди пъти по-хубаво. Не можеш да го видиш, но знаеш, че го има. През цялото време. Как може да се чувстваш самотен?

За миг Пиърс помисли, че вижда в очите на баща си сянка на съжаление. Не за сина, който беше "на грешен път", а за самия себе си. Тъга по чувство, което никога нямаше да изпита.

И все пак именно баща му предложи мисията за подпомагане на бежанците. Възторжените моменти в бейзбола и летата със свещеника бяха едно; босненските сражения бяха друго. Да изпробваш убежденията си на място, където вярата е в минимално количество. Преди да се хвърлиш в дълбокото. Затова беше дошъл.

Бездушието не беше възможност.

- Оттук - чу се глас зад купчините развалини. - Открихме ги.

Пиърс позна гласа - Салко Мендравич, мъж като мечка, който бе взел Пиърс под крилото си още първата седмица след пристигането му. Човек, който даваше мило и драго да общува при всяка възможност с пристигналите в селото американски свещеници и техните млади придружители. "Да, ваше преосвещенство, ще положа много грижи за тези млади хора, толкова смели, с толкова благороден дух..." Мендравич, актьор преди войната, със същия ентусиазъм започна да ги учи да разглобяват, почистват и сглобяват автомата "Калашников" веднага след като свещениците си тръгнаха. Не съвсем обичайната учебна работа за младежите. Бяха шестима. Петимата издържаха две седмици. По някаква причина Пиърс беше останал.

"По-силно убеждение" - бе си казал тогава.

- Лошо - Мендравич излязе на открито, проблясъците от горящия склад с гориво очертаваха огромното му тяло. - Йосип е ранен. - Той застана до Пиърс, гласът му свистеше. - Иска свещеник.

- Аз не съм свещеник - отвърна Пиърс.

- Знам... но ти дойде със свещениците. А точно сега той се нуждае от свещеник. Ти си най-близкият подръка. Той има нужда от последно причастие.

- Не мога да му дам последно причастие.

- С него е Петра. - Мендравич опита да се усмихне. - Прави всичко възможно той да се чувства по-добре.

- Ще го вземем с нас. - Пиърс се раздвижи. - Ще му намерим свещеник в Слитна.

- Ще трябва да го носим - Мендравич го стисна за ръката. - А възможността да издържи е много малка. Колко кутии искаш да оставиш тук, Йън, за да го спасиш? - Усмивката беше изчезнала, хватката беше желязна. - Той иска да умре в мир. Мислиш ли, че Господ ще разбере?

Пиърс се опита да отговори, но внезапна експлозия пред външната стена на църквата не му позволи. Мендравич го блъснса на земята, насочи автомата си към отдавна изкъртения прозорец и изстреля един откос. Секунда по-късно двамата скочиха - сенките им върху отсрещната стена също скочиха - и се вмъкнаха под купчината греди и тухли - част от стената и покрива захлупиха пода като капак. Куршумите рикошираха зад тях.

- Петра! - високо прошепна Мендравич.

- Тук съм - чу се глас от мрака.

- Колко сандъчета можеш да носиш?

- Какво?

- Колко сандъчета с пеницилин?

Настъпи пауза, после се чу:

- Защо питаш? Всеки може да вземе по едно...

- Ако Йън и аз носим Йосип, колко можеш да вдигнеш?

Отново пауза. После:

- Йосип умря.

За момент Мендравич не каза нищо; после се обърна към Пиърс.

- Тогава всеки взима по едно.

Пиърс кимна. Мендравич вече го дърпаше за ръкава - отново засвириха куршуми. Безредни, диви изстрели; само единички куршуми влитаха в църквата - но достатъчно, за да накарат двамата мъже да се притиснат до земята. За нула време стигнаха до Петра; след още половин минута тримата тичаха към укритието на гората зад църквата. Носеха и трите сандъчета.

Нямаше нужда да се тревожат от преследване. Войниците в Пряк бяха "Бели Орлови" - "Белите орли", съвременни бандити - четници, обичащи насилието, и не изразходваха енергията си за нещо толкова обикновено като пеницилина. Щяха да стрелят по звездите и да оставят евентуалните си жертви да се измъкнат и да се скрият в гората.

Разбира се, ако бяха открили Йосип жив, щяха да си направят голяма веселба.

Пиърс видя Йосип отново чак след пет седмици. При друга нощна авантюра - този път наградата бе две дузини яйца - случайно откриха няколко плитки гроба в предградията на още едно неотбелязано на картите селище. Осем тела, всички жестоко обезобразени от Бели Орлови - накълцани лица и гениталии, последните напъхани в това, което беше останало от устата на жертвите. Пиърс бе чувал за подобни неща, казвали му бяха, че това е най-сигурният знак за себеотвращение, нуждата да обезобразиш един враг, приличащ на теб самия твърде много, но досега не беше виждал подобни неща. Сърби, хървати, мюсюлмани. Етнически неразличими по улиците на Сараево само допреди две години. Неразличими и сега - дори когато палачът е гледал лицето на жертвата и е виждал себе си.

Пиърс позна Йосип само по шарената носна кърпа - от колежа "Света Богородица", випуск 1992-ра. Беше я подарил на Йосип в деня, когато той го бе научил да борави с "Калашников".

- Едва ли ще мога да застрелям някого - беше казал Пиърс, докато нарамваше оръжието.

- Да застреляш някого ли? - отвърна Йосип. - Ти се радвай, ако сам не се застреляш. Все пак е добре да го носиш. Нали знаеш? Мъж без оръжие...

- ... не е никакъв мъж. - Петра бе излязла на прага на близката къща - две стаи и кухничка, плюс една стара радиостанция, която някак си ги свързваше с другите хърватски градове в района - тук беше и комуникационният център за безкрайния поток от бежанци. Носеше косата си на конска опашка и се мъчеше да държи встрани от лицето си буйно развяващите се черни къдрици. Както винаги, губеше битката. Две-три къдрици край бузите, маслинена кожа и остър поглед на черните като въглен очи.

Той осъзна, че се е зазяпал в странната й красота: гъвкаво тяло в панталони, блуза, пистолет на хълбока - поклащаше се свободно до бедното й. И тези нейни очи... И рядко просветващата усмивка.

Още не беше свещеник.

- Е, значи и аз не съм никакъв мъж, като се има предвид как стрелям с това нещо - каза той.

Следа от усмивка.

- Ще се научиш - каза тя. - С повече практика.

Погледна оръжието, после него. Пристъпи и оправи тъмния ремък с нежните си пръсти.

- Всички свещеници ли са толкова непохватни? - Тя се забавляваше, като подръпваше ремъка.

- Когато стана свещеник, ще ти кажа.

- А, вярно. Забравих. - Тя се отдръпна. - Всъщност ти изобщо не приличаш на свещеник.

- Сериозно?

- Сериозно.

Усмивката му постепенно се превръщаше в смях. Той свали автомата и го подаде на Йосип.

- Така по-добре ли е?

Тя продължаваше да го гледа.

- Значи мислиш, че можеш да оцелееш без оръжие?

- Може би.

На лицето й се мярна изписа подигравателна изненада.

- Ти да не си молил случайно хората да се предават?

- Не.

- Ясно. - Тя разкопча кобура си и пусна пистолета на земята. - Е, как ще ме накараш да ти се подчиня?

Пиърс хвърли поглед към Йосип; хърватинът се усмихваше и клатеше глава. Личеше си, че много се забавлява.

- Ами... - Пиърс посегна към нея, без да спира да говори - има си начини.

Искаше да я хване за рамото, но тя внезапно промуши ръка под мишницата му, извъртя се и преди да може да реагира, го подсече; ботушът й стъпи върху едната му ръка, коляното й - върху гърдите му, пръстите й го стискаха за гърлото, а палецът й бе болезнено впит в адамовата му ябълка.

- Нали каза, че веднъж си свалил в безсъзнание сто и двадесет килограмов борец?

Пиърс понечи да отговори, но тя натисна още по-силно.

- Не, не. Пази си силите - усмивката се появи отново. - Видя ли, че не се давам лесно? - Тя отдръпна палеца си и освободи гърдите му. - Ако бях на твое място, щях да се науча да стрелям. Много по-безопасно е.

После скочи и се запъти към къщата още преди той да се е надигнал.

- Трудно ще се справиш - каза Йосип, докато помагаше на Пиърс да стане и му подаваше автомата.

Пиърс метна ремъка през рамо; очите му не изпускаха Петра.

- Сега е по-добре, нали?

- Не говоря за автомата. - Йосип намигна и кимна към къщата.

- Тя не е разбрала защо съм останал, нали?

- Не знам. - Йосип го погледна в очите. - Не знам. Но все пак това е добър въпрос.

- Досега не съм чул никакви недоволства.

- Още не си видял никого от нас убит.

- Това ли я безпокои?

- Не. - Йосип поклати глава. - Американските момчета идват, за да доставят храна, одеяла, може би малко вяра на народа - нещо, за което той не бе и чувал.

Дръпна оръжието на Пиърс по-надолу.

- Босненецът се нуждае от помощ, от духовно ръководство, независимо от това на кой Господ се моли. За него е лесно да облекчи съзнанието си, да служи на собствения си Бог и да крачи редом с другите. Но не го прави.

- Е, това не е лесно.

- Няма нищо лесно на тоя свят. Разликата е, че ти можеш да си заминеш където поискаш.

- Но не го правя.

- Да, не го правиш. - Той отхлаби малко ремъка. - И точно затова толкова ни озадачаваш - също както и ние теб. Аз съм добър католик, Йън, но ако не бяха направили това с дома ми, нямаше да бъда тук.

- Дори ако беше видял снимките от Омарска?

- Хиляди хора са виждали лагерите. И хиляди са вдигали рамене и са питали как е възможно такива неща да се случват в един цивилизован свят. Те не са лоши хора. Но това не е техният дом. Не е и твоят. И все пак ти стоиш тук.

- Така ли мисли и тя?

Йосип се засмя и поклати глава.

- Нямам представа какво мисли. Но ти трябва да се научиш да стреляш. Това ще е достатъчно.

- Надявам се, че никога няма да се наложи да го използвам.

- Тогава защо се мъча да те уча? - Усмивката на Йосип се стопи.

Осакатеното му тяло вече достатъчно бе служило за храна на птиците и дивите животни. По трупа беше останало малко кожа, очите и ушите бяха изчезнали. Неуместността на окървавената колежанска кърпа, леко окървавена, големите букви "СБ" около китката му, отвратиха Пиърс толкова, колкото и накълцаната и ръфана плът. За първи път можа да свърже глас, усмивка, арогантен чар с останките пред себе си. За първи път се запита колко дълго може да издържи вярата му.

- Той казваше, че си луд да останеш. - Петра пристъпи до него, днес конската й опашка беше вързана малко по-добре. - Но мисля, че се възхищаваше от това. - През последния месец двамата се бяха сближили - толкова, колкото се осмеляваха. Той се бе научил как да събужда усмивката й, да открива изплъзващите се моменти, когато грижата падаше от лицето й, да говори за миналото, за което тя вече не си спомняше много точно.

Стояха и гледаха обезобразения труп.

- Толкова беше благодарен, когато му я дадох - каза накрая Пиърс, очите му бяха вперени в кърпата. - Като че ли му подарих нещо безценно. - Той поклати глава.

- Може би е било точно така - каза Петра, помълча и добави: - Трябва да тръгваме.

И закрачи към Мендравич и останалите. Пиърс приклекна и се прекръсти. И се помоли за успокоение на душата на Йосип.