Траксас

ТРАКСАС

Мартин Скот

1.

Тюрай е вълшебен град. От доковете на Дванайсет морета до Парка на лунното затъмнение и от вонящите коптори до Имперския дворец посетителят може да срещне всякакви чудаци, да зърне изумителни изделия на занаятчийството и да стане доброволна жертва на необичайни услуги. В кръчмите край пристанището може да се насвяткате до козирката, да чуете небивали истории от варварите наемници, по улиците и площадите да позяпате пътуващи музиканти, жонгльори и фокусници, а сетне да се позабавлявате с прочутите кушнийски курветини, да обсъдите някои търговски въпроси от взаимна изгода с гостуващи в "Златния полумесец" елфи, да се посъветвате с мъдър магьосник в "Истината е красива уличка", да заложите на надбягвания с колесници и гладиаторски двубои в "Стадиум Супербиус", да наемете платен убиец, да се наядете и напиете, че и да получите безплатен съвет как после да се отървете от махмурлука. Ако си намерите преводач, може да си побъбрите с делфините в залива. И ако след всичко това все още жадувате за преживявания, бихте могли да наминете при новия дракон в Кралския зоопарк.

Ако пък имате някакъв проблем и същевременно страдате от недостиг на звънтящи средства, бихте могли да наемете мен. Казвам се Траксас. Вършил съм всички от изброените по-горе неща. С изключение на посещението при кралския дракон. Него още не съм го зървал, но не горя от желание. Виждал съм достатъчно дракони през последната война с орките.

Аз съм на четирийсет и три, възпълничък, без амбиции и с вродено предразположение към пийването. На табелката на вратата ми се споменава и думата "магьосник", но способностите ми са от скромен характер, по-скоро фокусничества, ако ще ги сравняваме с уменията на най-добрите тюрайски магьосници. Всъщност работя като частен детектив. Най-евтиният магьосник-детектив в целия вълшебен град Тюрай, ето кой съм аз.

И все пак, ако сте го закъсали здравата и градската стража не гори от желание да ви помогне, бихте могли да се обърнете към мен. Същото може да направите, ако ви е нужен могъщ магьосник, но нямате мангизи да го примамите, ако по петите ви души наемен убиец и сте зажаднели за грижовна ръчичка, дето да ви пази от него, ако Градският съвет ви обърне гръб и ви изритат от канцеларията на първокласните градски следователи - иначе казано, решите ли, че са ви хлопнали всички врати под носа, елате и почукайте на моята. Току-виж мога да ви помогна. Е, по-често май се провалям. И в двата случая финансовото ми положение си остава все така катастрофално.

Навремето работех в Имперския дворец. Бях старши следовател в дворцовата охрана, но се натрясквах редовно и ме изгониха от работа. Тъй де, само дето това беше много отдавна. Колегите от онези времена извръщат глави, като ме срещнат на улицата.

Обитавам две стаички над "Възмездяващата секира", една пристанищна кръчма. Държи я Гурд, застаряващ варварин от севера, дошъл на младини в Тюрай да предложи услугите си като наемен войник. Тогава го е бивало в ръкопашния бой. Мен също де. Сражавали сме се рамо до рамо, ама беше отдавна. Местенцето не е кой знае колко уютно, но друго не мога да си позволя. В живота ми няма жени, ако не броите Макри, която прислужва долу в кръчмичката и понякога ми служи за помощничка. Макри е странна смес от човешка, елфическа и оркска кръв, но умее да върти сабята и дори закоравелите пияници, които често посещават кръчмата на Гурд, й имат уважението.

Доколкото зная, Макри не си пада особено по романтичните истории, макар да съм я залавял веднъж-дваж да изпровожда с нега в погледа надникнал случайно в кръчмата елф. Но нищо повече, пък и на какво да се надява бедничката с подобно разпътно минало в кръвта. Макар да е млада и хубава, никой чистокръвен елф не би спрял поглед на нея.

Що се отнася до мен, изгубих всякакви желания за интимна близост, откакто жена ми избяга при Приказното езеро с един чирак магьосник на моята възраст. Ако ще правя нещо с някого, най-добре да е за мангизи. Гурд може и да ми е колега от славните бойни полета, но ужасно се мръщи, когато се забавям с плащането на наема.

Трябваше да ме наемат от Имперския дворец, за да открия изчезналия Червен елфически воал. Тази история точно сега е на устата на всички в Тюрай, макар властите да се опитват да потулят нещата. Червеният елфически воал е по-ценен от злато. Ако го открия, ме чака голяма награда, само дето никой не би ми поръчал да го търся. Дворцовата охрана и градската стража работят съвместно по случая и изглежда, са на път скоро да го намерят. Поне така разправят, обаче нещо не им хващам вяра. Този хитрец, дето го е задигнал воалчето, въпреки че го пазеха зорко, едва ли ще им се даде тъй лесно да го пипнат.

2.

Тюрайската пролет е приятна, но твърде кратка. Затова пък лятото и есента са непоносимо горещи, а през зимата нерядко вали по трийсет дни поред. След това всичко замръзва, включително и просяците по улиците. Май с това се изчерпват климатичните особености.

Кратката пролет тъкмо беше привършила и температурите започваха да подскачат. Не се чувствах хич добре и бях почнал да се питам не е ли време за първата за деня биричка. Тъй де, нали и без туй съм фалирал. От седмици никой не се бе вясвал при мен. Ще вземете да си помислите, че току-виж престъпността в града е намаляла, ама няма го майстора. Твърде много луди глави, беднотия и богаташи, дето плачат някой да ги преджоби, докато се чудят как да припечелят нещо по втория начин. Голям поток мангизи, само дето не съм му на брега. Последния път, когато ме наеха, сполучих да открия един магичен амулет, изгубен от стария Горсий Звездоброеца по време на пиянска свада в един бордей. Не само че го намерих, ами и потулих успешно цялата срамна история, инак заради пустото си влечение към младите куртизанки Горсий щеше да си изгуби дворцовата репутация.

В замяна Горсий Звездоброеца обеща да прати някой клиент при пръв удобен случай, ала май досега такъв не е възниквал. Какво пък, човек не може да разчита на дворцовите магьосници за услуги. Нали все са заети, внимават да не сбъркат нещо, като правят хороскопи на младичките принцеси.

Вече бях решил да сляза долу и да си поръчам една бира, когато на вратата се почука. Имам две стаи и ползвам външната за приемна. До нея право от улицата води тясна извита стълба, та всеки, който сметне, че съм му нужен, да ме навестява, без да минава през кръчмата.

- Влизай.

В стаите цари безпорядък. Зная го, но съм твърде мързелив, за да направя нещо по въпроса.

Младата жена, която влезе, изглеждаше като някоя, която би сбърчила недоволно нос дори ако я поканиш в дворцовите покои. Когато отметна качулката си, по раменете й се разпиляха руси къдрици, обрамчващи безупречно лице с големи сини очи. Красива като картинка, като казват хората от моята професия.

- Траксас, частният детектив?

Кимнах и я поканих да седне в паянтовото кресло в ъгъла. Двамата се разглеждахме над покритата с останки от оскъдния ми обяд маса.

- Имам проблем и Горсий Звездоброеца ми каза, че можеш да го разрешиш. Каза също, че си дискретен човек.

- Тъй си е. Ала нищо чудно да сте привлекли нечие внимание с идването си в Дванайсет морета.

Нямах предвид красотата й. Отдавна съм се отказал да правя комплименти на хубавите млади жени - още по времето, когато талията ми надмина надеждите ми за каквато и да било възвращаемост на комплиментите. Ала дрехите й бяха твърде лъскави за кривите бедняшки улички на моя квартал. Носеше дълго черно наметало с кожена подплата, а под него кадифена рокля, по-подходяща за танци в балната зала на двореца, отколкото да си пробива път сред просяците долу.

- Прислугата ме докара с носилка. Скрита зад завеси. Не смятам, че някой може да ме е видял на улицата. Но не бях готова за...

Тя махна с ръка, посочвайки едновременно стаята и улицата отвън.

- Хубаво де. С какво мога да съм полезен?

Когато ме посети млада и красива жена, а това се случва рядко, очаквам от нея да прояви известна сдържаност. Ясно е, че за да слезе до моето ниво, е била притисната от доста необичайни фактори или е под заплахата да изложи репутацията си, рече ли да поиска помощта на дворцовите следователи. Но тази млада жена не изглеждаше нито сдържана, нито склонна да си губи времето в ненужни увъртания.

- Искам да ми намериш една кутия. По-скоро малко инкрустирано ковчеже.

- Някой го е откраднал?

- Не точно.

- Какво има вътре?

Тя се поколеба.

- Нужно ли е да знаеш?

Кимнах.

- Писма.

- Що за писма?

- Любовни. От мен до един млад аташе в ньоджанското посолство.

- А вие сте?

Тя се поколеба. На лицето й се изписа изненада.

- Аз съм принцеса Ду Аканска. Не ме ли познаваш?

- Напоследък не ме канят често във висшето общество.

Май наистина трябваше да я познавам от времето, когато служех в двореца, само че тогава трябваше да е била не повече от десетгодишна. Пък и не бях очаквал третата наследничка на имперския престол да влезе просто ей така в приемната ми. Ако точно в тоя момент крал Рет Акански, принц Фрисен Акански и принц Дийс Акански вземеха случайно и едновременно да гушнат босилека, щях да си седя право пред новия управник на града-държава Тюрай. С няколко съсухрени корички хляб на масата. Май по-често трябваше да почиствам тая бърлога.

- Бас държа, че роднините ви няма да са доволни, ако научат какво сте писали на онзи млад аташе.

Тя кимна.

- Колко са писмата?

- Шест. Държи ги в едно покрито със скъпоценни камъни ковчеже, подарък от мен.

- Защо просто не си ги поискате?

- Атилан - така се казва той - вече ми отказа. Сърдит ми е, задето го зарязах. Но нямаше как - един Господ знае какво щеше да направи баща ми, ако някой му беше подшушнал. Нали разбираш, въпросът е особено деликатен. Не мога да поискам помощ от дворцовата охрана, нито да рискувам с някой от придворните следователи.

Огледах я. Изглеждаше необичайно спокойна и това ме изненада. Младите принцеси не пишат любовни писма. Най-малко на ньоджански дипломати. Може времената да са мирни, ала Тюрай и северният ни съсед Ньодж са изконни врагове. Ньоджанците са силен и неумолим противник, така че половината от времето на краля отива в усилия да поддържа мира с тях.

Положението още повече се влошаваше от факта, че ньоджанците бяха пуритани и тяхната църква не криеше недоволството си относно състоянието на Правата вяра в Тюрай. Излишно е да добавям, че самите ньоджанци не се радваха на особена популярност сред населението на Тюрай.

Плъзнеше ли слухът за подобна любовна връзка, щеше да се разрази невъобразим скандал. Обществеността направо умира за подобни неща. Знаех достатъчно за разположението на силите в двореца, за да си представя как някои веднага ще потърсят политически дивиденти от случая. Сенатор Лодий например, водачът на опозиционната партия - популарите, нямаше да пропусне случая да дискредитира краля. Взех да се питам наясно ли е младата принцеса в какво се е забъркала. Дали пък кралската фамилия не трябваше да я вземе под пряката си опека?

Поисках някои подробности. Казах й колко вземам на ден и по лицето й познах, че е смаяна от дребната сума. Май трябваше да поискам повечко.

- Случаят не ще да е от трудните, принцесо. Ще му предложа откуп и той сигурно ще се съгласи. Готова ли сте да го платите?

Тя кимна. Помоли ме да не си водя никакви бележки. Обещах й. После покри русите си къдрици с качулката и си тръгна.

Едва тогава усетих прилив на вдъхновение. Че как иначе - случаят изглеждаше фасулски: лесни пари, и то достатъчно на първо време. Надигнах се и тръгнах към кръчмата на долния етаж. Време беше да похапна. Като всеки уважаващ себе си човек, свършил добра работа през първата половина от деня.

3.

Барът гъмжеше от пристанищни работници и варвари наемници. Докерите идват да пият тук всеки обед, а варварите прескачат насам преди да се запишат в армията. Напрежението между Тюрай и Ньодж си казва своето и наборните комисии работят с удвоени усилия. От юг, от границата с Матеш, също идваха тревожни новини. Пак старият териториален спор за сребърните рудници. Тюрай, заедно с Матеш и някои други, членува в лигата на градовете-държави, чиято цел е съвместна отбрана срещу превъзхождащ по сила противник, но напоследък имаше търкания и усилено се говореше за разпадане на съюза. Проклети политици. Ако пак ни забъркаха в някоя война, аз щях да съм първият, който ще побегне от този град.

Гурд ме посрещна намръщено, но като му бутнах малко пари за наема, на лицето му разцъфна лъчезарна усмивка. Какво да го правиш, човек с примитивни чувства. Потърсих с поглед Макри, надявах се да ми прави компания на чаша бира, но тя беше твърде заета. Обедно време беше, масите бяха претъпкани, видях я да разнася грамадни подноси и да взема в движение поръчките. Когато е на работа, Макри носи само препаска от метални халки, за да е в тон с атмосферата на "ранната епоха на варварите", която Гурд се старае да поддържа в кръчмата. Има великолепна фигура и това, в комбинация с оскъдното облекло, й осигурява достатъчно бакшиши, за да не се напъва особено.

Както вече споменах, Макри е забележителен фехтовчик, но реши ли да кръстоса шпага с вас, едва ли ще е облечена с металната препаска. В подобни случаи си слага кожени доспехи, подсилени с метални плочки, хваща в едната ръка къса извита сабя, а в другата - бойна секира, с която може да ви отсече главата още преди да сте оценили по достойнство изящните извивки на фигурата й. Ето защо предпочитам да й се любувам, когато е по-неглиже. Има дълга лъскава черна коса, която се спуска свободно върху меднокожите й рамене - неповторим цвят, получен от смесването на оркска, елфическа и човешка кръв.

Обикновено казват, че получаването на подобна смесица е невъзможно. Малцината живи доказателства за противното живеят като отритнати от обществото уроди. Макри например едва ли щеше да припари до входа на кръчмата, ако се намирахме в някой по-аристократичен квартал на Тюрай. Но дори тук нерядко й се случва да понася обиди заради произхода си. На улицата децата я наричат "оркско копеле", "елфическо изчадие" и "цветнокожа твар". Че и по-лоши неща.

Видях, че подава незабелязано хляб на Палакс и Кейби, млада двойка странстващи музиканти, които наскоро се бяха настанили в нашия район. Биваше ги в свиренето, но докерите и варварите не са особено щедри, та и двамата изглеждаха мършави и гладни.

- Мразя гледката на човек, който пие сам - каза Партулакс зад гърба ми и се тръшна до мен.

Кимнах. Нямам нищо против да пия сам, но не мога да кажа, че компанията на Партулакс ми е неприятна. Той е едър червенокос мъжага, навремето прекарваше с количка стоки между доковете и складовете на улица "Кута", но се издигна и сега е нещо като платен представител в гилдията на товарачите и носачите. Случвало се е да ме наема за дребни задачи.

- Как върви работата? - попитах го.

- По-добре е, отколкото да превивам гръб на някоя робска галера.

- С гилдията какво става?

- Търговията процъфтява, количките са пълни, но виж, с Братството си имаме проблеми.

Кимнах. Братството е тукашната престъпна организация, която жадува да разпростре пипалата си навсякъде - което включва работническите гилдии, занаятчийските сдружения и вероятно Почетната организация на търговците. Напоследък действията му, изглежда, се бяха активизирали. Бях чул за улични боеве между хора на Братството и бойци от Приятелския кръг - подмолно бандитско сдружение в северната част на града. Вероятно пак старият спор за контрол над търговията с дуа, наркотик с мощно действие, чието разпространение носи солидни приходи. Братството и Приятелския кръг не са единствените организации, които биха искали да сложат ръка на тази търговия. Говори се, че не малко инак уважавани и заможни граждани се прехранват от нея, макар това да се преследва от закона. Градската стража в случая е безсилна. И как иначе, когато корупцията в Тюрай процъфтява.

- Чу ли за новия дракон? - попита Партулакс.

Кимнах. Имаше го във вестниците.

- Аз го транспортирах до двореца.

- Че как се "транспортира" дракон?

- Много внимателно - отвърна Партулакс и сръбна от чашата. - Бяха го приспали. Орките пратиха упоител да се погрижи за това.

Намръщих се. Цялата тази история с дракона ми беше малко неясна. Кралят си имаше един дракон в зоологическата градина, а ето че сега орките му пращаха втори, за да се чифтосат. Много мило от тяхна страна. Само дето орките не си падат по благотворителни жестове към хората. Истината е, че ни мразят и в червата, също както и ние тях, макар официално да сме в мирно съществуване. Партулакс, който като мен е ветеран от войната с орките, изглежда, също изпитваше известни колебания.

- Не можеш да вярваш на орките.

Кимнах. Не можеш да вярваш и на хората, поне на известна част от тях, а и ако става на въпрос, елфите са от същия дол дренки, но нали сме си стари бойни дружки, трябваше да споделим тревогата.

Кръчмата започна да се поизпразва; докерите се връщаха за следобедната смяна, като на изпроводяк хвърляха по някой поглед на гъвкавата фигура на Макри. Тя не им обръщаше внимание, правеше се, че не чува подмятанията, и бързаше да прибере паниците и чиниите и да почисти масите.

- Нещо ново? - попита ме, докато минаваше покрай масата ни.

- Аха. Имам една задачка. И платих наема на Гурд.

- Не за това говоря - намръщи се тя.

Знаех, че не става въпрос за това, а за друго. Макри иска да учи в Имперския университет и смята, че мога да й помогна. Но както вече обясних, по ред деликатни причини това е най-малкото невъзможно. Имперският университет е крайно консервативна институция, която не приема за обучение жени. А дори да престъпи принципите си, няма да е за някой с оркска кръв в жилите. Изключено, и толкоз. Благородниците и богатите търговци, които пращат там синчетата си, направо ще се вдигнат на бунт. Ще поставят въпроса за обсъждане в Сената, а вестниците ще го превърнат в скандал. На всичко отгоре Макри нямаше необходимото предварително обучение, за да започне.

Но всеки път, когато й изреждах възраженията си, тя само поклащаше презрително глава. Отвръщаше ми, че в университета приемали всякакви тъпаци, стига татенцето да е достатъчно богато или да разполага с известно влияние в двореца.

- Освен това посещавам редовно нощните занимания по философия в Училището на гилдиите. Обещаха да ми издадат необходимото удостоверение.

- Университетът не приема за обучение жени.

- Училището също, преди да ги склоня. И не подхващай старата песен за моя произход, защото днес чух достатъчно по темата от клиентелата. Обеща, че ще попиташ Астрат Тройната луна дали може да ми помогне.

- Когато ти обещах това, бях пиян. Пък и без това Астрат не може да ни помогне.

- Той е магьосник. Сигурно познава нужните хора.

- Той е магьосник в немилост. Никой от старите му приятелчета няма да си мръдне пръста за него.

- Все трябва да се започне отнякъде - приключи тя с изражението на жена, която твърдо е решила да работи по въпроса до окончателна победа. Не ми оставаше друго освен да се предам.

- Добре, Макри. Ще говоря с него.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

- И го направи по-бързо, иначе ще те гоня по петите като зло проклятие.

Предложих й да пийне с мен, но тя кимна към претъпкания поднос и парцала. Взех каничката с бира и се качих в стаята, за да се преоблека. Навлякох най-хубавото си черно наметало, с майсторски изработени и почти незабележими кръпки, и нахлузих официалните си ботуши, които отдавна бяха жалки руини. Единият от токовете всеки момент щеше да ме изостави. Огледах крайния резултат в бронзовото огледало - външността ми не беше особено внушителна за посещение при ньоджански дипломат. Вярно, косата ми все още лъщеше и мустаците ми бяха подобаващо гъсти, но шкембето под тях се бе надигнало заплашително, а в добавка, изглежда, се бях сдобил с двойна брадичка. Въздъхнах. Това е то средната възраст.

Вързах косата си на плитка и взех да тършувам из стаята за сабята, но си спомних, че предната седмица я бях заложил, за да си купя храна. За Бога, що за частен детектив съм, след като залагам собствената си сабя? "Най-евтиният в Тюрай, това съм" - отговорих си.

Поколебах се дали да не надникна в кюраята, после размислих. Употребата на кюрая е едно от малкото магьоснически умения, до които съм успял да се домогна. За целта първо изпадам в транс, а после съзерцавам чинийка или паничка с кюрая, тъмна течност, която поражда мистични прозрения. Случвало се е да открия развръзката на някое разследване в чиния, пълна с кюрая - изчезнал съпруг, крадлив племенник, лъжлив търговски партньор. Много удобно нещо. Решаваш загадката, без да напускаш собствената си стая. За съжаление номерът минава рядко. Ужасно трудно е да се викат картини от миналото. Дори магьосници с умения далеч надхвърлящи моите сполучват само понякога. Необходимо е прецизно съпоставяне на фазите на трите луни и още куп подобни фактори, да не говорим, че не е никак лесно да се изпада в транс. Магьосниците-следователи от градската стража го правят само когато разследват някое особено важно престъпление и се случва - за радост на престъпниците - да получат и погрешни резултати.

Вторият проблем е цената на кюраята. Черната течност идва от далечните западни региони и единственият търговец, който се занимава с доставката й, взема колкото да не ти съдере кожата. Разправя, че я добивали от драконова кръв, ама ако питате мен, лъже.

Постарах се да запаметя приспиващото заклинание. Напоследък не можех да помня повече от едно заклинание и дори и това изискваше неимоверни усилия. Както е известно, заклинанията се забравят при употребата им, така че трябва да се учат наново. Обикновено когато работя по някой случай, вземам със себе си приспиващото заклинание, за него поне ми стигат силите. Както споменах, не съм кой знае какъв магьосник. Нищо чудно, че едва се изхранвам. Всеки добър магьосник може да запомни поне две заклинания. Най-добрите пък се разхождат с по три и даже четири, и само чакат да ги приложат. Трябваше повечко да залягам над книгите, когато още чиракувах.

Хванах се на работа. Промърморих стандартното залостващо чародейство на вратата, дребна и лесна за запаметяване магийка, за която не е нужно да си бил отличник.

- Това няма да ти помогне особено, ако не платиш на Юбакс дължимото - чух хриплив глас от стълбите долу.

Погледнах едрия мъжага, който стоеше там. Беше расъл изобилно както нагоре, така и настрани, а лицето му бе пресечено от ужасяващ белег, който се спускаше през шията чак до ключицата. Главата му беше избръсната до кожа и въобще нищо в него не предразполагаше към романтични срещи. Слязох бавно и спрях на три стъпала над него, та очите ни да са на едно равище.

- Какво искаш, Карлокс?

- Дойдох да ти предам съобщението на Юбакс. До пет дни си иска парите.

Сякаш трябваше да ми напомня. Юбакс бе тукашната глава на Братството. Дължах му петстотин гурана, солидна сума, която използвах за едно доста несполучливо наддаване.

- Ще си получи парите - изсумтях аз. - Не е нужно да ми праща горили, за да ми го напомнят.

- Дано успееш да ги събереш, Траксас, инак ще те гоня по петите като зло проклятие.

Минах покрай него. Карлокс ме изпрати с гърлен смях. Работеше като бияч на Братството, зъл и неприятен човек, тъп като орк. Нищо чудно, че си харесваше работата. За всеки случай му метнах един поглед през рамо. Проклетият дълг ми тежеше като воденичен камък, но за нищо на света не бих му позволил да го разбере.

Отвън смърдеше на развалена риба и беше горещо като в ада на орките. Отскочих до магазинчето на Присо и платих да ми върне сабята. Бих искал и нови ботуши, но не ми бяха по джоба. Хвърлих тъжен поглед на моя светещ жезъл и амулета за защита от заклинания. Изведнъж си дадох сметка за това докъде съм паднал. Защо ми трябваше да залагам на надбягвания? Трябваше да си остана в двореца, да се разхождам със служебната колесница и да прибирам подкупите. Какъв глупак бях да допусна подобно падение - да се надрънкам до забрава точно на сватбата на шефа на дворцовата стража и да правя неприлични предложения на булката. Едва ли някой, пък бил той дори шпионин или предател, е бил изхвърлян толкова бързо от двореца. Проклет да е заместник-консулът Ритий. Открай време ме ненавижда.

Купих малко хляб от пекарната на Минарикса, която ме поздрави като стар приятел. На стената отвън видях призив за волни пожертвования от Асоциацията на благородничките - закачена с благословията на Минарикса. Много смела постъпка, като се имаше предвид незавидното положение, в което се намираше тази неофициална организация - презрение от страна на краля и двореца, хули в Сената и църквата, омраза сред гилдиите и обикновените хора.

- Греховен призив - промърмори някой зад мен.

Беше Дерлекс, местният свещеник на Правата вяра.

Поздравих го любезно, макар и с известна резервираност. Истината е, че не го обичах и бях почти сигурен, че чувствата ни се радват на взаимност. В погледа му винаги се четеше неодобрение.

- Виждам, че не си съгласен с идеите им, отче Дерлекс.

Излишно беше да го питам. Всяка женска организация е анатема за Правата вяра. Младият отец изглеждаше доста разгневен от цялата тази история - не само от плаката, но и от факта, че е поставен на стената на пекарната на Минарикса и то с очевидното й одобрение.

- Жените не ги бива да управляват - изсумтя той.

Не бях на същото мнение, още повече че самата Минарикса се справяше чудесно с управлението на пекарната - единствената по рода си в Дванайсет морета, но въпреки това реших да запазя мнението си за себе си. Не исках да влизам в разпра с църквата - тя е твърде могъща институция, за да й се опълчвам с моята скромна особа.

- Напоследък не съм те виждал в Божия храм - промърмори Дерлекс.

- Имах много работа - подхвърлих непредпазливо, с което си спечелих една кратка и поучителна реч за това, че няма по-важна работа от редовните посещения на църквата.

- Добре, ще се постарая да намина другата седмица - обещах, само и само да се откача по-скоро. Не мога да твърдя, че разговорът ми беше приятен. Отчето не беше чак толкова досаден, но беше прекалено настойчив, а пък аз не обичам други да се тревожат за това, което става с душата ми.

4.

Прекрачих телата на трима пристрастени към дуа младежи , които лежаха в несвяст в уличката, и въздъхнах уморено. Отварянето на южния търговски път с Матеш, според нашия любим крал, бе поредното постижение на придворната дипломация. Търговията наистина се бе разраснала, но като че ли основният продукт, който внасяхме, се оказа дуа. В последно време употребата на този мощен наркотик се бе увеличила неимоверно и резултатът от това можеше да се забележи във всяко ъгълче на града. Просяци, моряци, млади чираци, проститутки, бедни и богати - с други думи, хора от всякакво потекло, които преди предпочитаха да търсят утеха в халбата с бира и от време на време в тазиса - слаб тукашен наркотик, - сега прекарваха дните си залутани сред натрапчивите омайни видения, породени от приемането на дуа. За съжаление тази дрога е не само скъпа, но и предразполага към привикване. Още с първата доза се чувстваш щастлив като елф на дърво, затова пък отвориш ли очи, направо не ти се живее. Ето защо тези, които го приемат постоянно, прекарват половината от живота си в блян, а другата половина - в усилия да набавят средства за нова доза. Престъпността в града бе пораснала неимоверно, вече не беше безопасно да се разхождаш нощем по улиците. Къщите на богаташите бяха опасани от високи стени, зад които се спотайваше наемна охрана от Гилдията на пазачите, но ако преди младежта се забавляваше предимно да краде плодове от пазара, сега бандите подрастващи бяха въоръжени с ножове и бяха готови да убият човек за шепа гурани.

Тюрай западаше. Бедните бяха отчаяни, а богатите нехаеха. Някой ден от север щеше да дойде крал Ламах Ньоджански и да ни помете от лицето на света.

Спрях една улична карета, прибрах сабята, настаних се отзад и наредих на кочияша да поеме по Звездния булевард, главната градска улица, която пресича Тюрай от север на юг, като започва от доковете на Дванайсет морета, минава през Пашиш, район сравнително беден, но все още спокоен, и накрая се слива с Кралската улица, която пък извива на запад, към аристократичния квартал Тамлин и Имперския дворец. Там някъде на една тиха уличка живееше Атилан, доскорошният любовник на принцесата.

Не зная защо, но изпитвах неприязън към него още преди да съм го срещнал. Ньоджанците не са добронамерени към частните детективи. Казват, че тази професия била забранена в Ньодж. Мрачно място, не като Тамлин. Богатите знаят как да направят живота по-хубав: тук паветата бяха от жълт гледжосан камък, къщите - големи и бели, с фонтани в градините отпред. По улиците патрулираха въоръжени стражи и прогонваха бедняците. Тихо и спокойно кътче, което някога бях обитавал и аз. Сега в къщата ми живееше кралският астроном. Бяха ми пошушнали, че и той бил пристрастен към дуа, обаче се стараел да го пази в тайна.

Един млад свещеник ме поздрави любезно тъкмо когато спрях пред вратата на Атилан. Носеше торба с герба на Правата вяра - навярно беше тръгнал да събира волни пожертвования за църквата. Позвъних и един прислужник отвори вратата. Обясни ми набързо, че Атилан не си бил у дома и нямало да се върне скоро. След това ми хлопна вратата под носа. Мразя, когато прислугата се държи по този начин с мен. Върнах се на уличката и заобиколих отзад. Никой не ме спря, докато прекосявах малката градинка и се изкатерих на терасата с малка, но изящна статуя на свети Кватиний. Задната врата бе солидна на вид и здраво залостена. Прошепнах отключващото чародейство, още една дребна магия, която се помни лесно. Вратата се открехна и аз прекрачих безшумно прага. Огледах се, като се опитвах да си представя разположението на стаите. Както предполагах, Атилан държеше малка прислуга и помещенията от тази страна бяха пусти.

Кабинетът на Атилан блестеше от чистота и ред. Всеки предмет си беше на мястото, нямаше и следа от ковчежето на принцесата. Скритият зад една от картините сейф понечи да се възпротиви на отключващото чародейство, после неохотно се предаде. Помислих си, че ако съвсем го закъсам, може да се прехвърля в обирджийския бранш. В касата открих покрито със скъпоценни камъни ковчеже с герба на принцесата на капака. Брей, че то било наистина лесно.

Готвех се да прибера ковчежето в торбата, когато любопитството ми надделя над здравия разум. Спомних си, че принцесата настоя в никакъв случай да не отварям ковчежето и да чета писмата. Понякога просто не мога да се удържам.

Само дето вътре нямаше никакви писма - само един стар пергамент с изписано върху него заклинание. Сбърчих вежди. Сигурен бях, че точно това е търсеното от принцесата ковчеже, още повече че отгоре се мъдреше нейният герб. Съвсем определено формулата на заклинанието ми беше непозната и със сигурност не беше тюрайска. Изненадата ми бе още по-голяма, след като я прочетох. Изглежда, че беше заклинание за приспиване на дракон. За какво й беше притрябвало на принцесата? Пъхнах ковчежето в торбата и поех по обратния път. Нищо не би трябвало да ми попречи да се измъкна незабелязано, само дето когато прескачах храсталака под терасата, се спънах в нещо и извиках от изненада.

- Кой е там? - чух гласа на един от прислужниците и миг след това той изтича на терасата, спря и се втренчи уплашено в мен. Или по-скоро в краката ми, където лежеше труп.

- Атилан! - изпищя той.

Събитията придобиваха неприятна насока. Слугата очевидно смяташе, че тъкмо аз съм негодникът, промушил с нож неговия господар. На същото мнение се оказа и войникът от Градската стража, който изникна зад мен след не по-малко от трийсет секунди. Не можех да ги виня, тъй като не разполагах с никакво правдоподобно обяснение за присъствието си. Завързаха ме и докато ме влачеха през градината, за миг долових аурата на нещо необичайно, ала то бе толкова мимолетно, че не му обърнах внимание. Напъхаха ме в зарешетен фургон и ме откараха право в затвора. Докато ме водеха към килията, си помислих, че за пореден път животът ми подхваща неочаквано в нова посока, без да мога да повлияя на събитията.

5.

Тюрай е разделен на пет административни единици, всяка от които се управлява от префект, който на свой ред, покрай многото други задачи, командва и Градската стража. Префектът на Тамлин Галвиний беше едър грубоват тип, който, без да губи време в увъртания, ме уведоми, че съм загазил здравата.

- Ние тук не обичаме особено частните детективи - добави той. - Не го усуквай, ами казвай веднага защо уби Атилан?

- Не съм го убил.

- Тогава какво търсеше в градината?

- Минавах напряко.

Върнаха ме в килията. Беше горещо и миришеше на изпражнения. По-скоро от съклет опитах да отключа вратата със заклинание, но не се получи. Както и следваше да се очаква. Вратите в затвора са под постоянното наблюдение на магьосниците на служба към Градската стража, а те използват мощни заключващи заклинания.

Часовете се нижеха един след друг. Чух възвестителят да обявява сабап, часа за следобедната молитва. По това време всички искрени последователи на Правата вяра - на теория цялото население на града - би трябвало да са на колене и да се молят. За втори път, защото времето на първата молитва е сабам, в зората на деня. Твърде ранен час за грешници като мен, предпочитах да го проспивам. Реших, че след като съм се разминал с утрешната молитва, няма смисъл да подхващам следобедната.

Вратата се отвори със зловещо скърцане и в килията влезе капитан Рали.

- Не знаеш ли, че сабапът е задължителен за всички тюрайци? - изсумтя той.

- Ти също не си на колене, гледам.

- Аз съм тук по служба.

- Каква служба?

- Пратиха ме да ти кажа да престанеш да се правиш на глупак и да обясниш на префекта каквото те пита.

Изпитвах облекчение да видя капитан Рали, макар и не особено. Двамата се знаехме от много време, дори бяхме воювали в един и същ батальон по време на войната с орките. По онова време бяхме добри приятели, но развалихме дружбата, след като ме изхвърлиха от двореца. Можеше да знае, че не съм глупак, но и не ми дължеше нищо.

- Виж, Траксас, никой от нас не желае да те задържа тук. Имаме си достатъчно проблеми. Сигурно ще почувстваш облекчение, ако ти кажа, че не мислим, че ти си намушкал Атилан.

- Префект Галвиний не мисли така.

Ако се съдеше по физиономията, която направи Рали, той не беше на особено високо мнение за префекта.

- Нашите магьосници изследваха ножа и мога да те уверя, че по него няма следи от твоята аура. Естествено, опитният магьосник може да премахва и последните останки от нечия аура, но теб не те бива в тази работа.

- Вярно, капитане. Аз съм само един дребен мошеник.

- От друга страна, засякохме твоята аура вътре в къщата. Какво правеше там?

Зареях поглед в тавана.

- Траксас, имаш ли представа колко сериозен е въпросът? Атилан беше ньоджански дипломат. Посланикът вдигна олелия до небесата. В двореца цари суматоха. Самият консул ще дойде да те разпита.

Сега вече бях впечатлен. Консулът е висшият тюрайски чиновник, който отговаря единствено пред краля. Капитан Рали се ококори срещу мен и аз на свой ред се облещих в него. Ние сме връстници, но капитанът има мургаво обветрено лице и е в по-добра форма от мен. Дългата руса коса и широките плещи са достатъчна атестация за успех сред придворните госпожички, а и се беше наконтил с ново черно наметало и шапка. Не, капитанът не беше глупак. Хитър беше като елфически търговец. Половината от тъпанарите в Градската стража не можеха да му стъпят на малкото пръстче.

- Е, ще кажеш ли какво става?

Мълчах.

- Зная, че не си убил Атилан - продължи той. - Може само да си наминал оттам да вземеш нещо.

- Не ставай глупак.

- Глупак? Може би. Едно време не би сложил ръка на чуждото, но дочух, че нещо си задлъжнял пред Братството. Пет хиляди гурана не са малко пари.

На лицето ми се изписа изненада.

- Скочил си право в кацата с говна, Траксас. Ако не си платиш, ще поднесат главата ти на Юбакс. Зная, че ти трябват пари, което би обяснило присъствието ти в богаташка къща, където не си бил поканен. Тъй че защо не вземеш да изпееш всичко?

- Не обсъждам работата си с хора от Градската стража. Ако го правя, да съм останал без клиенти.

- Че кой ти е клиентът?

- Може и да нямам.

- В такъв случай още не е късно да удариш една молитва. Защото ако не ни кажеш в какво си се забъркал, може да ти е последната.

И излезе. Въздъхнах и поклатих глава.

По-късно подкупих тъмничаря да ми донесе вестник.

"Прославена и достоверна хроника на всички световни събития" е само един от многобройните вестници, които излизат ежедневно в Тюрай. Нито е "прославен", нито кой знае колко "достоверен", но поне става за убиване на времето. Състои се от един-единствен, доста зле отпечатан лист, който често не съдържа нищо повече от клюки, но него ден беше посветен почти изцяло на смъртта на Атилан, около която ньоджанският посланик наистина вдигаше неописуема врява. Вече бе успял да изрази официалния си протест пред краля по повод това грубо нарушение на дипломатическата етикеция. Навярно беше прав - едва ли можеш да спазиш етикецията, след като си намушкал една толкова важна персона. Представих си какво му е на краля, дето и без друго трепереше как да запази крехкото примирие с могъщия ни северен съсед. Какво друго му оставаше освен да стовари всичко върху мен, та поне случаят да бъде решен бързо.

Трябва да призная, че отделих немалко време в разсъждение върху случилото се и все не можех да разбера кому е дотрябвало да убива Атилан. И защо принцесата твърдеше, че в ковчежето са скътани любовни писъмца, а там имаше стар пергамент със заклинание за приспиване на дракони? Кой можеше да стои зад цялата тази работа? В Тюрай не се въдят дракони, освен този в Кралския зоопарк и новата му дружка, пратена от орките. Сетих се, че орките ни бяха преотстъпили новия дракон само за временно ползване. Интересно, наистина. Оркският град Гзак изпраща на крал Рит Акански дракон за временно ползване и като израз на добра воля. Че какво приятелство може да съществува между един оркски и един човешки град, след като цялата история е изпъстрена със случаи на нарушени примирия? Трябва да призная, че не разбирах напълно какво целяха орките с изпращането на този дракон. Истината е, че се съмнявах в загрижеността им по отношение на самотния дракон на краля в зоопарка. Може да беше само прах в очите на наивниците, докато подготвят поредната война и набират сили за някое неочаквано и вероломно нападение. Гзак е един от най-богатите оркски градове, край него има многобройни златни и диамантени рудници. Не им трябва много време да сберат армия, рекат ли да го направят.

Не по-малка загадка бе защо ще й трябва на принцеса Ду Аканска, или на някой друг, да приспива дракон.

Прегледах набързо останалата част от вестника. Обичайните дворцови интриги и скандали, както и историята за убийцата Сарина Безпощадната, която, изглежда, бе извършила цяла поредица от убийства и грабежи в южните райони. Издирвали я под дърво и камък. Досмеша ме. Бях се срещал веднъж с тази Сарина, дори я прогоних от града, ако трябва да бъда точен. Дребна джебчийка и нищо повече. Но вестниците ужасно си падат да направят от мухата слон. Помислих си, че няма да е зле, ако се върне в Тюрай. Парите от наградата за залавянето й щяха да ми дойдат добре.

По-надолу се натъкнах на статия за сенатор Лодий, водача на опозицията, който обвиняваше градския консул в опасно бездействие, довело до увеличаването на престъпността в града. Не само че били зачестили случаите на убийства и обири, а като капак на всичко дошло и изчезването на Червения елфически воал, заради което трябвало да се плати на елфите, макар и да не сме го били получили.

Това, което прави този воал толкова рядък и ценен, е способността му да създава непроницаемо поле срещу всякаква магия. Платът, от който е изтъкан, е единствената материя на света, през която не могат да проникват вълшебства. Много полезно нещо в един свят, където магьосниците се срещат на всяка крачка. Но вероятно вече бе далеч от града. Ако похитителите го бяха донесли в града, нашите магьосници щяха да засекат присъствието му. В завършения си вид воалът е съвършено невидим, но елфите не са тъпаци. Всеки път, когато пращат някому от тази стока, поставят вътре временен магичен знак, който само те умеят да махнат - едва след като воалът попадне в ръцете на краля. Тъй че този, който го беше свил, не беше в пределите на града. Публична тайна беше, че орките отдавна жадуваха да пипнат нещо подобно. И ако този път бяха успели, това щеше да е лошо за нас.

Разсъжденията ми бяха прекъснати от това, че вратата на килията се отвори и тъмничарят въведе при мен една млада жена. Тя се представи като Джейслети и размаха пред очите ми някакъв пръстен с герб.

- Аз съм прислужницата на принцеса Ду Аканска.

- По-тихо. Тук и стените имат уши.

- Принцесата е обезпокоена - продължи шепнешком Джейслети.

- Няма страшно. Скрих ковчежето преди да ме арестуват. Не съм споменал на никого, че тя ме е наела.

Джейслети въздъхна облекчено.

- Кога може да си получи писмата?

- Веднага щом изляза оттук.

- Ами... ще видим какво може да направим. Но не бива да споменаваш пред никого името й. След смъртта на Атилан скандалът може да е още по-страшен.

- Не се тревожи. Зная как да си държа езика зад зъбите.

Тя излезе, без да спомене и думичка за пергамента със заклинанието. Нито за дракони.