Към Bard.bg
Смъртна присъда (Фрида Макфадън)

Смъртна присъда

Фрида Макфадън
Откъс

ПРОЛОГ

Казвам се Талия Кемпър и тъй като времето ми изтича, ето няколко неща, които трябва да научите за мен.

Първо, в момента ме очаква смъртна присъда за убийството на съпруга ми.

Второ, адвокатът ми е внесъл последна молба за помилване, но ако бъде отхвърлена, след две седмици ще ме екзекутират със смъртоносна инжекция.

И последно, невинна съм.

Не съм убила съпруга си.

 

1.

Сега

Напълно възможно е очакването на изпълнението на смъртна присъда да е по-лошо от самата смърт. Не твърдя, че е така, тъй като все още не съм преживяла смъртта (скоро ще имам повече информация по този въпрос), но знам какво изпитваш, докато чакаш изпълнението на смъртната присъда, и ми е трудно да си представя, че има нещо по-страшно.

Най-неприятното, докато чакаш, е изолацията. Затворничките с такава присъда са отделени от останалите. Всяка е в единична килия и не се храним в трапезарията с другите. Когато излизаме в двора на затвора, винаги сме по една, придружавани от надзирател.

Може и да си кажете: я, че това е супер, никой не иска да дели претъпкана килия с разни други жени. Когато разбрах, че ще избегна останалите осъдени, реших, че не е чак толкова зле. Бях чувала всякакви ужасии за затворите с максимална сигурност. Представях си, че ще ме пребият, изнасилят или наръгат със самоделен нож, докато надзирателите зяпат някъде настрани.

Само че не, сегашното положение е дори по-зле. Много по-зле.

В момента лежа на леглото си в килията. Прекарвам по двайсет и три часа на ден в това помещение, което е приблизително с размерите на паркомясто. Хората не са създадени да прекарват деветдесет и пет процента от времето си в клетка. Имам малко легло, което представлява покрита с тънък матрак метална плоскост, прикрепена към стената. В интерес на истината, да го наричам „матрак“ е малко преувеличено. По-скоро прилича на сгънато на две дебело одеяло. Малкото бюро със стол също е прикрепено към стената. Има, разбира се, метални тоалетна и мивка.

Ако се обърна на една страна в жалкото подобие на легло, едва виждам единственото прозорче, малко по-голямо от дланта ми, разположено близо до тавана. Трябва да стъпя на леглото, за да надникна навън, въпреки че гледката не е кой знае каква, а Ноел все разправя, че това било най-важното, когато избираш къде да живееш. Поне така казваше, преди да бъде убит.

Понякога мога да взема душ – рядко удоволствие – но често измивам тялото си на мивката с един парцал и сапун, който мирише на някакъв химикал. Единствените хора, с които разговарям, са надзирателите, а не мога да кажа, че водим дълбокомислени разговори. Радко има посетители. Обикновено идва единствено адвокатът ми Кларънс Боуман.

Когато ме извеждат от килията, винаги съм окована. Имам право да излизам в двора за час на ден, въпреки че навън ме затварят в друга клетка. Отнасят се към мен като към диво животно, което може да им се нахвърли всеки момент. Но ако наистина мислят, че съм убийца, имат право. Откъде да знаят на какво съм способна.

– Кемпър. – Нечий глас ме изтръгва от самосъжалението. – Храна.

Ставам от подобието на матрак и гърбът ми пищи от болка. Би трябвало да му се отразява добре, че спя на твърда, плоска повърхност, но в това легло няма нищо хубаво. Няма нищо хубаво и в това, че когато ти донасят храната в килията, я плъзват през тесен прорез на вратата. Закуската раздават в шест сутринта, обяда – в единайсет, а вечерята – в четири и трийсет.

– Време за обяд – добавя гласът. Това е надзирателката Риа Кларк. Би трябвало да се обръщам към надзирателките на фамилия, точно както всички се обръщат към мен, но тя ми се представи като Риа, затова съм решила, че имам пълното право да се обръщам към нея по този начин.

– Благодаря – казвам, докато ми подава подноса през отвора. Гласът ми е дрезгав, защото напоследък почти не го използвам и не пия достатъчно вода. Понякога, когато се опитвам да преглътна, имам чувството, че в гърлото ми са заседнали късчета стъкло.

Отнасям подноса до мъничкото бюро и сядам на стола без облегалка, за да се нахраня. Четох някъде, че щатът плаща по-малко от петдесет цента на ястие за всеки затворник. Когато свеждам поглед към подноса, се убеждавам, че е така. Обядът ми се състои от рибено кюфте, за което съм почти сигурна, че е било замразено (и още е такова в сърцевината си), и купчина разварен зелен боб, който със сигурност е от консерва. Когато се навеждам над подноса, усещам, че от миризмата ми се гади.

Ноел нямаше да негодува чак толкова от затворническата храна. Изгубил е обонянието си като тийнейджър, докато играе мач в младежката футболна лига. Счупил си носа по време на сблъсък и това било достатъчно, за да се разкъсат деликатните обонятелни нерви и да не могат да пренасят миризми до мозъка му.

– Не знаех, че е позволено да блъскаш другите момчета в младежката лига – отбелязах аз, когато ми разказа историята за пръв път.

Той ми намигна и докосна гърбицата на носа си.

– А, по моите правила си беше направо задължително.

Понякога си фантазирам за един мазен бургер с пържени картофки към него. След години затворническа храна вече не си представям филе миньон или омар, а главно бърза храна. Питам се дали не мога да поискам един „Биг Мак“ за последно ястие.

Утре имам среща с Боуман за молбата за помилване. Понякога ми звъни, но този път иска да се видим, което означава, че това, което има да ми каже, е важно.

Тая в себе си наивна надежда за молбата, но пък аз винаги се надявам. Как е възможно някой да си помисли, че съм убила Ноел? Нямам мотив – той беше голямата ми любов. А най-важното е, че имам алиби.

Независимо от всичко, ето че скоро ще ме екзекутират за убийството му.

А най-лошото е, че той страшно ми липсва.

 

2.

Преди

Откакто работя като сервитьорка, нито веднъж не съм плюла в нечия напитка. Оказва се обаче, че за всяко нещо си има пръв път.

Всичко започна миналата седмица, когато гаджето ми, с когото бяхме заедно две години, ме заряза заради скапана блондинка. И сякаш не беше достатъчно зле, че ми изневеряваше и сложи край на връзката, която си въобразявах, че е най-хубавата ми досега и може да излезе нещо от нея, ами днес блондинката, която ми съсипа живота, просто влезе в кафенето, където работя, и се настани на една от моите маси. Не мога да преценя дали не ме позна, или просто ѝ беше все едно, но седна и си поръча салата и диетична кола.

Ще получи малко повече от поръчаното.

Пълня чашата ѝ от апарата и събирам доволно количество слюнка в устата си. След това навеждам глава и я изплювам в газираната напитка.

Готово. Няма да си върна Франклин, но и това е нещо. Поне е някакво начало.

– Мили боже, ти да не би току-що да се изплю в напитката?

Откъсвам поглед от диетичната кола и усещам, че бузите ми пламват. Разбира се, че ще ме спипат. Винаги става така. Аз съм най-големият неудачник сред престъпниците.

Осмелявам се да погледна към източника на гласа. Пред мен е новият сервитьор, който започна преди няколко дни. Май се казва Ноа. Приблизително на моята възраст е, може би в средата на двайсетте. Все още не съм разговаряла с него, но ми се струва компетентен, сякаш и преди е работил в сферата на обслужването. Чух, че завършвал университет и така си помагал, защото стипендията му не била достатъчна, също както при мен. Има красиви очи с цвета на лешник (любимите ми ядки), дълги, тъмни мигли, но гърбицата на носа, където явно е бил чупен, го спасява от изключителна красота. Придава му по-грубоват вид.

– Ами... аз... – заеквам. – Аз не...

– С такова плюене не постигаш нищо – започва да ми чете лекция той. – Трябва да изкараш слуз. Това е най-добрият начин.

– О. – Прочиствам гърло. – Ами... не знаех.

– Дай да ти покажа. – Момчето грабва чашата с напитката от ръката ми и изкарва впечатляваща храчка, която изплюва в чашата. Приисква ми се да го аплодирам. – Добре, сега пробвай ти. – Тъй като се колебая, той ме поглежда строго. – Трябва да се научиш. Това е жизненоважно умение.

През следващата минута ме учи как да плюя храчки в диетичната кола. Когато приключваме, мога спокойно да кажа, че напитката на блондинката е около двайсет и пет процента храчки (и петнайсет процента слюнка, което оставя около шейсет процента за истинската кола).

– Браво – хвали ме той. – Бързо се научи.

Усмихвам се широко и това е първата ми усмивка от цяла седмица.

– Благодаря, Ноа.

– Ноел – поправя ме той. – Ноел Кемпър.

– Аз съм Талия – представям се аз. – Талия Монро.

– Знам – отвръща той по начин, който ме кара да мисля, че е чакал възможност да се представи. – Та на кого ще поднесем слузестия коктейл?

– На блондинката на девета маса. Гаджето ми изневеряваше с нея. Бившето гадже.

Той кима с разбиране.

– По всичко личи, че си го заслужава.

– Да – съгласявам се аз, въпреки че отмъщението ми е незначително в сравнение с това, което тя наистина заслужава. Франклин също.

– Какво ще кажеш да излезем на чашка, след като заведението затвори? – пита Ноел. Кани ме небрежно, сякаш не е кой знае какво, но желанието, изписало се по лицето му, е непогрешимо. – Мога да ти дам съвети как да пикаеш в супата.

Той е готин – по този въпрос спор няма – но главата ми е пълна с аргументи против, защото, освен че тъкмо съм приключила с една връзка, аз почти не го познавам. Не казвам нищо по този въпрос, защото в същия момент разбирам, че всичко това няма значение. Не знам как, но усещам, че у Ноел Кемпър има нещо специално, което ме накара да се усмихна за пръв път, откакто онзи кретен ми разби сърцето.

– Добре – съгласявам се аз.

– Супер! – Лицето му се озарява с толкова заразителна усмивка, че аз също се усмихвам. – Само че има нещо, което трябва да направиш преди това.

– Какво?

– Събуди се.

Какво? Мръщя се.

– Какво каза?

– Събуди се, Талия.