Задругата на пръстена
Глава 1
EДИН ДЪЛГООЧАКВАН ПРАЗНИК
Много вълнения и клюки се развихриха из Хобитово, когато господин Билбо Торбинс от имението Торбодън обяви, че скоро ще отпразнува сто и единадесетия си рожден ден по особено тържествен начин.
Голям богаташ и голям особняк, той се бе превърнал в живото чудо на Графството още преди шестдесет години, по време на удивителното си изчезване и ненадейното си завръщане. За богатствата, донесени от пътешествието, се носеха легенди и се ширеше мнението, че каквото и да разправят старците, Хълмът край Торбодън е просечен от тунели, пълни с несметни съкровища. Не стига това, ами се чудеха и на неизчерпаемата му жизненост. Годините летяха, ала не личеше да са засегнали господин Торбинс. На деветдесет години си беше почти като на петдесет. На деветдесет и девет години започнаха да го наричат добре запазен, но непроменен би било по-близо до истината. Мнозина клатеха глава и мислеха, че много хубаво не е на хубаво; не изглеждаше честно някои да се радват на (привидно) вечна младост и неизчерпаемо (според слуховете) богатство.
– Все някой ден ще трябва да се плаща – казваха те. – Не е естествено това и ще му докара белята.
Но засега белята не идваше, а господин Торбинс не се скъпеше, тъй че повечето хобити охотно му прощаваха и чудатостите, и сполуката. Той често разменяше визити с познатите си (с изключение на Влачи-Торбинсови, разбира се) и имаше немалко предани поклонници сред по-бедните и незначителни хобитови родове. Но с никого не се сближи, докато не започнаха да подрастват по-младите му братовчеди.
Особено обичаше най-големия от тях, младия Фродо Торбинс. Когато Билбо навърши деветдесет и девет, той прие Фродо за свой наследник и го доведе в Торбодън – така надеждите на Влачи-Торбинсови рухнаха окончателно. По някаква случайност Билбо и Фродо имаха общ рожден ден, 22 септември. „Най-добре ела да живееш с мен, момчето ми – рече веднъж Билбо. – Знаеш ли как хубаво ще си празнуваме рождения ден!“ По онова време Фродо още караше волните години, както наричат хобитите безгрижното десетилетие между детството и навършването на пълнолетие на тридесет и три.
Изминаха още дванадесет години. За двойния си рожден ден Торбинсови винаги организираха твърде оживени забави, но сега се подразбираше, че за наесен планират нещо изключително. Билбо щеше да навърши сто и единадесет, 111 – странна цифра и твърде почтена възраст за един хобит (дори Стария Тук не бе надхвърлил 130), а Фродо ставаше на тридесет и три, 33 – важна цифра, възраст на пълнолетието.
В Хобитово и Крайречкино езиците се поразвързаха; слухът за предстоящото събитие обиколи цялото Графство. Историята и нравът на господин Билбо Торбинс отново се превърнаха в злободневна тема за разговор и старците внезапно откриха, че спомените им са обект на благосклонен интерес.
Никой нямаше по-внимателни слушатели от стария Хам Майтапер, известен с прозвището Старика. За аудитория му служеше „Бръшляновият храст“, ханчето по пътя за Крайречкино, и словото му се ползваше с авторитет, защото вече четиридесет години се грижеше за градината на Торбодън, а преди това бе помагал в същата работа на стария Ямкин. Сега на свой ред застаряваше, ставите му се схващаха и основната работа бе поел най-малкият му син, Сам Майтапер. Както бащата, така и синът бяха в много добри отношения с Билбо и Фродо. Живееха на самия Хълм, на улица „Торбаланска“ № 3, точно под Торбодън.
– Много изискан и благороден хобит е господин Билбо, а и любезен език има, винаги съм го казвал – заявяваше Старика. И с пълно право: Билбо бе много учтив с него, наричаше го „майстор Бързохам“ и редовно се допитваше по зеленчуковите въпроси – станеше ли дума за кореноплоди и за картофи, Старика бе признат от цялата околия (а и от самия себе си) за пръв авторитет.
– Ами оня Фродо, дето живее при него? – попита дядо Дъбис от Крайречкино. – Торбинс му е името, ама казват, че наполовина, та и повече, е от Брендифуковия род. Чудя се и се мая как може някой Торбинс от Хобитово да търси жена чак от Фуков край, дето всички са чудаци.
– Как няма да са чудаци – подхвърли чичо Чифтокрак (съсед на Старика), – като им е щукнало да се заселят на оня бряг на Брендивин, току срещу Старата гора. Само половината приказки да са верни, пак ще излезе, че там е мрачно и вредно място.
– Прав си, чичо! – възкликна Старика. – Вярно, Брендифуковци от Фуков край не живеят вдън Старата гора, ама пак ми се видят смахнат род. Щуреят с лодки по оная голяма река, а това не е редно. Нищо чудно, че стават беди, тъй ще ви кажа. Но както и да е, господин Фродо е симпатичен млад хобит, де да бяха и другите като него. Не само по лице се е метнал на господин Билбо. В края на краищата баща му е от Торбинсови. Почтен и достоен хобит беше господин Дрого Торбинс, лоша дума не се чуваше за него, додето не се удави.
– Удавил се? – викнаха неколцина.
Естествено, бяха чували и това, и по-мрачни слухове, но като страстни поклонници на семейните хроники хобитите бяха готови да изслушат историята отново.
– Ами така разправят – рече Старика. – Та значи, господин Дрого се ожени за горката госпожица Примула Брендифук. Тя беше първа братовчедка на нашия господин Билбо по майчина линия (майка º била най-младата от дъщерите на Стария Тук), а пък господин Дрого му беше втори братовчед. Тъй че господин Фродо му се пада едновременно и първи, и втори братовчед, дето се вика, зависи откъде ще погледнете, нали ме разбирате. След сватбата господин Дрого често гостуваше в Бренди-палат при тъста си, майстор Горбадок (чревоугодник си беше Дрого, а пък старият Горбадок имаше славна трапеза), та веднъж, като бил на гости, излязъл с лодка по Брендивин и се удавил заедно с жена си, а горкият господин Фродо бил още дете и прочее.
– Чувал съм, че решили след вечеря да си направят разходка на лунна светлина – вметна дядо Дъбис – и лодката потънала от тежестта на Дрого.
– Аз пък съм чувал, че жена му го блъснала и той я дръпнал подире си – рече Пясъчкин, хобитовският мелничар.
– Ти, Пясъчкин, да не хващаш вяра на всичко чуто – отсече Старика, който не обичаше много мелничаря. – Хич няма нужда да приказваш за бутане и дърпане. Лъжовно нещо са лодките, даже и кротко да седиш в тях, та няма какво повече да дирим откъде е дошла белята. Както и да е, ето го, значи, господин Фродо сирак и без пукната пара, дето се вика, сред ония чудаци фуковчани и те го отглеждат в Бранди-палат. Същински зайчарник, питайте когото щете. Не е било там да има по-малко от двеста роднини на стария майстор Горбадок. Голяма добрина стори господин Билбо, дето доведе момчето да живее сред свестни хора. Вярно, криво им стана на ония Влачи-Торбинсови. Помните ли, когато замина и всички го смятаха за умрял, те си мислеха, че Торбодън им е в кърпа вързан. А пък той се завръща, изгонва ги и си живее, ама живее, ви казвам – с един ден не се е състарил, Господ здраве да му дава! После изневиделица си докарва наследник и всички документи са тип-топ. На Влачи-Торбинсови вече кракът им няма да стъпи в Торбодън и тъй ще е най-добре.
– Чух, че вътре било тъпкано с пари – обади се един другоземец, дошъл по работа от Голям Дълбалник в Западната околия. – Разправяха ми, че върхът на вашия хълм бил надупчен от тунели, препълнени със сандъци – злато, сребро, че и елмази, ако щеш.
– Значи си чул повече от мен – отвърна Старика. – Аз не знам за никакви елмази. Господин Билбо има широка ръка и не личи да му липсват пари, обаче нямам сведения да е дълбал тунели. Помня го как се завърна преди шейсет години. Тогава бях още хлапе и отскоро чиракувах на стария Ямкин (братовчед на тате), който ме взе да му помагам да пропъжда народа, додето трае разпродажбата – инак зяпачите щяха да изпотъпчат цялата градина. И посред всичко туй господин Билбо се изкачва по Хълма с едно пони, няколко грамадни торби и две ковчежета. Не ще и дума, били са пълни със съкровища от далечни страни, дето разправят, че имало планини от злато, ама чак за пълни тунели не стигаха. Мойто момче, Сам, сигурно знае повече. По цял ден снове насам-натам из Торбодън. Луд е по приказките за стари времена и все слуша историята на господин Билбо. От него се научи на четмо, пък дано да е за добро. Викам му: „Що са ти елфи и дракони? На мен и теб най ни прилягат зелето и картофите. Не се бъркай в работите на големите, да не си докараш беля на главата“, ей така му викам. А и на други мога да го река – добави той, хвърляйки поглед към чужденеца и мелничаря.
Но слушателите не бяха убедени. Легендата за богатствата на Билбо бе пуснала прекалено здрави корени в умовете на хобитите от по-младото поколение.
– А бе сигурно е прибавил още нещичко след това – изрази всеобщото мнение мелничарят. – Много често броди извън къщи. А вижте какви чужденци го посещават – джуджета пристигат посред нощ, мъкне се оня стар скитащ магьосник Гандалф и кой ли не. Разправяй каквото си щеш, Старик, ама Торбодън е подозрително място, а пък неговите обитатели – още по-подозрителни.
– А пък ти, господин Пясъчкин, разправяй каквото си щеш, ама от тия работи разбираш колкото и от лодки – сопна се Старика и мелничарят му стана още по-противен. – Ако на това викаш подозрително, значи повече подозрителен народ ни трябва из нашия край. Има ги някои толкова стиснати, че ако ще в дупка със златни стени да живеят, пак няма да почерпят приятеля си една бира. Но в Торбодън като правят нещо, правят го свястно. Моят Сам разправя, че за празника ще ни поканят до един и ще има подаръци, представете си, подаръци за всички – още този месец.
Този месец беше септември, от хубав по-хубав. Един-два дни по-късно се разнесе слух (тръгнал навярно от многознаещия Сам), че ще има фойерверки – и то такива, каквито не били виждали в Графството близо век, всъщност откакто починал Стария Тук.
Мина време и уреченият ден наближи. Една вечер в Хобитово пристигна странен фургон, натоварен със странни пакети, и тежко се изкатери по Хълма към Торбодън. Под светлината на лампите смаяните хобити се струпаха по вратите си да гледат. Караха го чужденци – джуджета с дълги бради и качулки – и чудновати бяха песните им. Няколко от тях останаха в Торбодън. Към края на втората септемврийска седмица, посред бял ден, откъм Моста на Брендивин се зададе една двуколка и пресече Крайречкино. Караше я самотен старец с висока островърха синя шапка, дълга сива наметка и сребрист шал. Той имаше дълга бяла брада и рошавите му вежди стърчаха извън периферията на шапката. Невръстните хобитчета търчаха подир каручката през цяло Хобитово чак до върха на хълма. Правилно се досещаха, че е натоварена с фойерверки. Пред портата на Билбо старецът се зае да разтоварва багажа – всевъзможни фойерверки в големи денкове, белязани с едро червено „Г“, и елфическата руна .
Естествено, това бе знакът на Гандалф – старецът беше Гандалф Вълшебника, прославен в Графството главно с изкусното владеене на огньове, пушеци и светлини. Истинското му занимание бе много по-трудно и опасно, ала жителите на Графството не знаеха това. Приемаха го просто като още една от „атракциите“ за Празника. Оттук идеше и вълнението на хобитчетата. „Г като Герой“ – развикаха се те и старецът се усмихна. Бяха го познали, макар че се появяваше в Хобитово от дъжд на вятър и рядко се задържаше. Но само най-старите им дядовци бяха виждали огнените му представления, потънали днес в легендарното минало.
Когато с помощта на Билбо и няколко джуджета старецът завърши разтоварването, Билбо раздаде малко дребни пари, но за велико разочарование на зрителите не се появи нито един фишек или бомбичка.
– Бягайте сега! – каза Гандалф. – Всичко ще има, като му дойде времето.
После двамата с Билбо изчезнаха вътре и вратата се захлопна. Известно време хобитчетата безнадеждно зяпаха портата, сетне си тръгнаха с мъчителното чувство, че празникът никога няма да настъпи.
В една малка стаичка на Торбодън Билбо и Гандалф седяха край отворения прозорец, обърнат на запад, към градината. Късният следобед бе ясен и тих. Цветята блестяха в пурпур и злато – кученца, слънчогледи и латинки обвиваха покритите с чимове стени и надничаха през кръглите прозорци.
– Колко ведра изглежда градината ти! – каза Гандалф.
– Да – отвърна Билбо. – Наистина много си я обичам, обичам и цялото мило старо Графство, но мисля, че ми е нужен отпуск.
– Значи смяташ да осъществиш плана си?
– Да. Вече няколко месеца, откакто съм решил, и не ще се отметна.
– Много добре. Няма смисъл да говорим повече. Придържай се към плана си – не забравяй, към цялостния план – и се надявам краят да е добър и за теб, и за всички ни.
– И аз се надявам. Тъй или иначе, смятам да се позабавлявам в четвъртък и вече съм си подготвил малка шега.
– Чудя се кой ли ще се смее? – поклати глава Гандалф.
– Ще видим – рече Билбо.
Двете кули
Глава 1
ГИБЕЛТА НА БОРОМИР
Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.
– Правилно съм изтълкувал знаците – каза си той. – Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма.
Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението; но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята.
Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас той различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.
– Рогът на Боромир! – извика Арагорн. – Той е в беда! – И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. – Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?
Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха; а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата.
На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели; мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен до самата дръжка; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки.
Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.
– Опитах да взема Пръстена от Фродо – каза той. – Съжалявам. Платих. – Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. – Няма ги... полуръстовете... орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. – Той помълча и притвори очи. След малко отново заговори: – Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.
– Не! – каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. – Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!
Боромир се усмихна.
– Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? – запита Арагорн.
Но Боромир не каза нито дума.
– Уви! – промълви Арагорн. – Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае, но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?
Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал – стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени; постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.
– Уви! – изрече Леголас, заставайки до Арагорн. – Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога... но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртноранени.
– Боромир е мъртъв – каза Арагорн. – Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.
– Хобитите! – викна Гимли. – Къде са те? Къде е Фродо?
– Не знам – морно отвърна Арагорн. – Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него... а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?
– Най-напред да се погрижим за загиналия – каза Леголас. – Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.
– Само че да побързаме – добави Гимли. – Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.
– Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не – каза Арагорн. – Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!
– Тогава нека най-напред да изпълним дълга си – каза Леголас. – Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.
– Работата ще е тежка и дълга – наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката – отвърна Гимли.
– Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове – каза Арагорн. – Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.
Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.
– Вижте! – извика Арагорн. – Ето следи!
От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците – черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета.
– Това не са оръжия на орки! – каза той. – Носеха ги хобитите. Несъмнено орките са ги ограбили, но не са посмели да задържат кинжалите, знаейки какво представляват – дело на Задморските майстори, обвито с вълшебство за гибел на Мордор. Е, ако още са живи, сега нашите приятели са беззащитни. Ще ги взема и макар и без надежда, ще се надявам да им ги върна.
– А аз – каза Леголас – ще взема всички стрели, които намеря, защото колчанът ми е празен.
Той потърси из купчината и по земята и намери само няколко здрави стрели, по-дълги, отколкото бе обичайно за орките. Огледа се внимателно.
А Арагорн огледа труповете и каза:
– Мнозина от падналите тук не са от Мордор. Някои са от Севера, от Мъгливите планини, ако изобщо разбирам от орки и тям подобни. А има и други, непознати за мен. Амуницията им е съвсем необичайна за орки.
Имаше четири едри гоблина – мургави, теснооки, с дебели крака и мощни ръце. Вместо с привичните за орките криви ятагани бяха въоръжени с къси широки мечове, имаха лъкове от тисово дърво, по дължина и форма подобни на човешките. На щитовете им бе изрисувана странна емблема: малка бяла ръка сред черно поле; по челата на железните им шлемове бе прикрепена руната „С“, изработена от някакъв бял метал.
– Не съм виждал досега тия знаци – каза Арагорн. – Какво ли значат?
– „С“ като Саурон – обади се Гимли. – Това лесно се разбира.
– Не! – каза Леголас. – Саурон не използва елфически руни.
– Освен това той крие истинското си име и не разрешава да го пишат и изричат – добави Арагорн. – Не използва и белия цвят. Орките, служещи на Барад-дур, носят знака на Червеното Око. – Той постоя замислен и най-сетне каза: – Предполагам, че това „С“ значи Саруман. Злото се надига в Исенгард и Западът вече не е вън от опасност. Сбъдват се тревогите на Гандалф: предателят Саруман по някакъв начин е узнал за пътешествието ни. Вероятно знае и за гибелта на Гандалф. Някои от морийските преследвачи може да са заблудили бдителността на Лориен или пък са заобиколили тази страна и по други пътища са стигнали до Исенгард. Орките се движат бързо. Но Саруман има много начини да си доставя вести. Спомняте ли си птиците?
– Е, нямаме време за гатанки – каза Гимли. – Да отнесем Боромир!
– Но после ще трябва да решим гатанките, ако искаме правилно да изберем пътя си – отвърна Арагорн.
– Може да няма правилен избор – каза Гимли.
Джуджето взе секирата си и отсече няколко клона. Вързаха ги с тетиви от лъковете и разстлаха плащовете си върху рамката. На това простичко смъртно ложе пренесоха тялото на другаря си до брега заедно с ония трофеи от последната му битка, които избраха да изпратят с него. Пътят бе кратък, ала задачата не бе лека, защото Боромир беше висок и едър мъж.
Арагорн остана край водата да пази носилката, докато Леголас и Гимли се втурнаха към Парт Гален. Дотам имаше повече от миля и мина доста време, докато се върнат с две лодки, гребейки енергично край брега.
– Странна история имаме да разкажем! – рече Леголас. – На брега бяха само две лодки. Не открихме никаква следа от третата.
– Минавали ли са орки оттам? – запита Арагорн.
– Не забелязахме такова нещо – отговори Гимли. – Орките биха задигнали или унищожили всички лодки и багажа.
– Ще огледам почвата, когато се върнем – каза Арагорн.
Положиха Боромир в лодката, която щеше да го отнесе. Сгънаха сивата качулка и елфическия плащ и ги поставиха под главата му. Сресаха дългата черна коса и я разстлаха по раменете му. Златният пояс от Лориен блестеше на кръста му. Отстрани поставиха шлема му, а в скута му сложиха разсечения рог, дръжката и отломките от неговия меч; под нозете му натрупаха вражеските мечове. После вързаха носа за кърмата на другата лодка и го изтеглиха във водата. Печално загребаха покрай брега и като се отклониха в бързотечния ръкав, отминаха ливадата Парт Гален. Сияеха стръмните склонове на Тол Брандир – вече бе пладне. Продължиха на юг и като златна омара пред тях се надигнаха мъглите на Раурос. Свистенето и гърмежът на водопада разтърсваха безветрения въздух.
Скръбно пуснаха погребалната лодка – легнал в нея, спокоен и умиротворен, Боромир се плъзна по лоното на бързите води. Течението го пое, докато другарите му удържаха с весла лодката си. Той мина край тях и лодката му бавно отплава, смали се като тъмна точица сред златната светлина; после изведнъж изчезна. Все тъй ревеше Раурос. Реката бе поела Боромир, син на Денетор, и в Минас Тирит вече никога не го видяха да стои сутрин, както бе свикнал, на Бялата кула. Но още дълго разказваха в Гондор, че елфическата лодка преминала водопада и кипналото езеро и през Осгилиат, през устията на Андуин, го отнесла към Великото Море в звездната нощ.
Завръщането на краля
Глава 1
МИНАС ТИРИТ
Пипин надникна изпод закрилата на Гандалфовия плащ. Запита се дали е буден, или още сънува стремителния сън, който го обгръщаше вече толкова дълго, откакто бе почнало бясното препускане. Мрачният свят прелиташе наоколо и вятърът мощно напяваше в ушите му. Не виждаше нищо, само звездите кръжаха и далече надясно огромни сенки закриваха небето – там отминаваха назад планините на Юга. Сънливо се опита да преброи етапите на пътешествието, ала сред дрямката спомените бяха несигурни.
Първо препускаха без отдих със страхотна бързина, а призори Пипин зърна да проблясва бледо злато и стигнаха до безмълвния град с огромен пуст замък на хълма. Едва се добраха до убежището, когато крилатата сянка отново прелетя отгоре и хората посърнаха от ужас. Ала Гандалф утеши хората с кротки слова и Пипин подремна в едно кътче, морен, но неспокоен, усещайки в просъница как хората разговарят, шетат насам-натам и изслушват заповедите на Гандалф. Сетне отново препускане в нощта. Сега бе втората, не, третата нощ, откакто бе надникнал в Камъка. С този грозен спомен той окончателно се пробуди, потръпна и шумът на вятъра сякаш се изпълни със заплашителни гласове.
В небето лумна светлина, жълт огън запламтя зад мрачните прегради. Изплашен, Пипин отново се скри и се запита в коя ли злокобна страна го отвежда Гандалф. Разтърка очи и разбра, че просто пълната луна изгрява над източните сенки. Значи нощта още не бе отминала и тепърва ги чакаха дълги часове от мрачното пътешествие. Протегна се и запита:
– Къде сме, Гандалф?
– В Гондорското кралство – отвърна вълшебникът. – Продължаваме да яздим през Анориен.
Отново настъпи кратко мълчание. После Пипин изведнъж се вкопчи в плаща на Гандалф и извика:
– Гледай! Пламък, червен пламък! Има ли дракони из тия земи? Гледай, още един!
Вместо отговор Гандалф гръмогласно подвикна на коня си:
– Напред, Сенкогрив! Трябва да бързаме. Няма време. Виж! Сигналните клади на Гондор горят, зоват за помощ. Войната е избухнала. Виж, огън бушува над Амон Дин, пламък покрива Ейленах; сигналът бърза на запад: Нардол, Ерелас, Мин-Римон, Каленхад и Халифириен на роханската граница.
Ала Сенкогрив забави своя бяг до лека стъпка, сетне вирна глава и изцвили. Конски гласове му отвърнаха от мрака; след малко затътнаха копита, трима ездачи налетяха в нощта, отминаха като полетели призраци под лунните лъчи и изчезнаха на запад. Тогава Сенкогрив приклекна, хвърли се напред и нощта го обля като бурен вятър.
Пипин отново се унесе и почти не чуваше разказа на Гандалф за обичаите в Гондор, за сигналните клади, които Владетелят на Града разположил по възвишенията покрай двете граници, за постовете, където винаги чакали отморени коне, готови да понесат вестоносци на север, към Рохан, или на юг, към Белфалас.
– Много време е отминало, откакто пламтяха кладите из Севера – каза той, – а в древността на Гондор нямаше нужда от тях, защото кралете притежаваха Седемте Камъка.
Пипин се размърда неспокойно.
– Спи сега и не се плаши! – каза Гандалф. – Не отиваш в Мордор като Фродо, а в Минас Тирит и там ще си в безопасност, доколкото може да я има в днешно време. Ако Врагът завладее Гондор или Пръстена, тогава Графството не ще те защити.
– Голяма утеха! – промърмори Пипин, но въпреки това се поддаде на дрямката. Последното, което запомни, преди да потъне в дълбок сън, бе гледката на високи бели върхове, засияли като плаващи острови над облаците в лъчите на залязващата луна. Запита се къде ли е Фродо, дали вече е в Мордор, не е ли загинал; и не знаеше, че нейде далеч Фродо гледа същата луна да залязва над Гондор, преди да настъпи денят.
Шумни гласове разбудиха Пипин. Отминал бе още един ден, в който трябваше да се укриват, още една нощ на лудо препускане. Беше сумрачно – отново наближаваше хладната зора и наоколо тегнеха мразовити сиви мъгли. Сенкогрив бе спрял и козината му димеше от пот, ала той гордо възправяше глава без следа от умора. Край него стояха множество високи мъже, наметнати с дебели плащове, а зад тях от мъглата се надигаше каменна стена. Изглеждаше частично разрушена, но още преди да бе отминала нощта, наоколо се раздаваше шумът на трескава работа: гърмяха чукове, звънтяха мистрии, скърцаха колела. Тук-там сред мъглата мътно просветваха огньове и факли. Гандалф разговаряше с мъжете, които преграждаха пътя му, и като се вслуша, Пипин разбра, че спорят за самия него.
– Вярно, познаваме те, Митрандир – казваше водачът им. – Ти знаеш паролите на Седемте порти и можеш да продължиш. Обаче не познаваме спътника ти. Кой е той? Джудже от Северните планини ли? В тия времена не искаме никакви чужденци в нашата страна освен могъщи бойци, на чиято вярност и помощ можем да се надяваме.
– Ще гарантирам за него пред трона на Денетор – отвърна Гандалф. – Колкото до храбростта, тя не се мери по ръст. Той е минал през повече битки и заплахи, отколкото ти, Инголд, макар да си двойно по-висок; наскоро взе участие в щурма на Исенгард, за който носим вести. Тежка умора го е налегнала, инак щях да го събудя. Перегрин се казва, извънредно храбър човек.
– Човек ли? – недоверчиво запита Инголд, а останалите се разсмяха.
– Човек! – провикна се още съненият Пипин. – Човек! Нищо подобно! Хобит съм, а не човек, и още по-малко храбрец, само от време на време ставам храбър, като опре ножът о кокала. Не слушайте Гандалф, заблуждава ви!
– Мнозина велики бойци биха могли да кажат същото – усмихна се Инголд. – Но що е това хобит?
– Полуръст – отвърна Гандалф. – Не, не онзи, за когото нашепва мълвата – добави той, виждайки изумлението по лицата на мъжете. – Просто негов сънародник.
– Да, и негов спътник – добави Пипин. – Боромир от вашия Град бе с нас и ме спаси сред снеговете на Севера, а накрая загина, за да ме защити от безброй врагове.
– Стига! – каза Гандалф. – Бащата пръв трябва да чуе скръбната вест.
– Вече се досещахме – каза Инголд. – Странни поличби видяхме напоследък. Но сега минавайте бързо! Владетелят на Минас Тирит е закопнял да види всекиго, що носи последните вести за сина му, бил той човек или...
– Хобит – обади се Пипин. – Не мога да предложа кой знае какви услуги на господаря ви, ала ще сторя каквото е по силите ми в памет на храбрия Боромир.
– На добър час! – каза Инголд; мъжете се отдръпнаха и Сенкогрив мина през тясна вратичка в стената. – Дано в тежкия час донесеш добър съвет за Денетор и за всички ни, Митрандир! Но казват, че както винаги идваш със страшни и скръбни вести.
– Защото идвам само когато трябва да помогна – отвърна Гандалф. – Колкото до съвета, ще ти кажа, че твърде късно си се заел да поправяш стената на Пеленор. Сега смелостта ще е най-добрата ти защита от идващата буря – смелостта и надеждата, която нося. Не всичките ми вести са зли. Не се бави, захвърляй мистриите и почвай да остриш мечовете!
– Ще свършим до вечерта – каза Инголд. – Тая част от стената оставихме последна – откъм нея най-малко очакваме атака, нали гледа към нашите приятели в Рохан. Знаеш ли нещо за тях? Мислиш ли, че ще отвърнат на призива?
– Да, ще дойдат. Но те водиха тежки битки зад гърба ви. Не само този път, вече никой път не води към сигурни места. Бдете! Ако не бе Гандалф Буревестника, вместо Роханските конници откъм Нориен щяха да се зададат вражески пълчища. И може наистина да ги видите. Сбогом, не заспивайте нито за миг!
Гандалф отмина към просторната равнина зад Рамас Ехор. Така гондорците наричаха външната стена, която бяха изградили с тежък труд, откакто Итилиен падна под сянката на Врага. Повече от десет левги минаваше тя от подножието на планините, сетне възвиваше назад, обгръщайки полята на Пеленор – красива и плодородна област с дълги полегати възвишения и тераси, които се спускаха към дълбоките долини край Андуин. В най-далечната си точка стената бе на четири левги североизточно от Голямата градска порта и по стръмния навъсен бряг надвисваше над просторните крайречни низини. Бяха я изградили висока и яка, защото тук преграденото шосе се срещаше под високите кули на портата с пътя откъм бродовете и мостовете на Осгилиат. Най-близката точка на стената бе на около левга югоизточно от Града. Там Андуин, след като заобиколеше в широка дъга хълмовете Емин Арнен в Южен Итилиен, рязко завиваше на запад и крепостният вал се извисяваше над водите му; долу бе Харлонд с кейове и пристани за корабите, идващи срещу течението откъм южните провинции.
Крайградските земи бяха богати, осеяни с просторни нивя и овощни градини, с чифлици, хамбари и сушилни за хмел, кошари и краварници, с безброй потоци, ромолящи сред зеленината в своя бяг от възвишенията към Андуин. Ала не бяха много пастирите и земеделците, обитаващи тук – повечето гондорци живееха сред седемте пръстена на града, из високите долини на Лосарнах в подножието на планините или още по-южно, в прекрасния Лебенин с петте бързи потока. Жилав народ се бе заселил там, между планините и морето. Признаваха ги за гондорци, ала в жилите им течеше смесена кръв и сред тях се срещаха ниски мургави мъже – потомци на забравените племена, бродили из сянката на хълмовете в Мрачните години преди идването на кралете. А още по-нататък, в обширната провинция Белфалас, бе Дол Амрот, крайморският замък на принц Имрахил – кралска кръв течеше в жилите му, както и в жилите на неговия висок и горделив народ с морскосиви очи.
Гандалф яздеше вече от доста време, когато в небето се разгоря денят и разсънилият се Пипин надникна наоколо. Наляво мъглата се стелеше като море и се сливаше с мътната сянка на Изтока; отдясно надигаха глави могъщи планини, идващи от Запада към своя внезапен стръмен край, сякаш при зараждането на тая местност Реката бе нахлула през величествената преграда, издълбавайки огромна долина – земя на оспорвани битки за бъдните времена. Тук, където Еред Нимраис, Белите планини, стигаха до края си, той видя, както му бе обещал Гандалф, мрачния масив на връх Миндолуин, гъстите пурпурни сенки из високите му долини и отвесните чукари, белеещи в изгряващия ден. А в широкия му скут лежеше Охраняваният Град със своите седем каменни стени – тъй яки и древни, сякаш бяха не изградени, а изсечени от десницата на великан в костите на земята.
Докато Пипин гледаше смаяно, стените от мътносиви станаха бели и леко поруменяха в зората; на изток слънцето внезапно изплува от сянката и плисна лъчите си като копия над лицето на Града. Пипин не се удържа и извика, когато високо над централните стени кулата Ектелион засия на фона на небето като прекрасно стройно острие от перли и сребро, а върхът º просветна, сякаш изсечен от кристал; бели знамена се люшнаха по бойниците и затрептяха в утринния ветрец, а нейде високо и далече отекна ясният зов на сребърни фанфари.