Имало в едно друго време
О
тдавна, когато Великолепният север е бил просто „Северът“, а феи още живеели вдън горите, хората вярвали, че вятърът всъщност е душата на вълшебна царица, която отказала да напусне света на простосмъртните след кончината си.
Някои твърдят, че вълшебната царица останала заради любов, понеже не могла да се сбогува с любимия. Според други царицата останала в капана на Севера заради проклятие. А онези, които са били там и още помнят Епохата на феите, твърдят друго – че царицата, повече от всички други вълшебни създания, била запленена от хората, затова било донякъде нормално, макар чудато и свръхестествено, че вместо да премине отвъд, тя просто преминала в друга форма. И се превърнала във вятър.
Преди това вятърът духал само в една посока, от изток на запад, досущ като слънцето. И сега това е вярно през повечето време. Ала усетите ли вятъра да се сменя, отваряйте си очите – идва промяна.
Някога всички познавали знаците, семействата си ги предавали като поговорки:
Ако вятърът задуха от север на юг, тази промяна почти винаги вещае добро: „Северният вятър добрини е пратил“.
Ала задуха ли от запад на изток, горко ви: „Сбърканият повей носи зла поличба и обръща всичко нагоре с краката“.
А ако усетите как вятърът се щура ту насам, ту натам, завихря листа, цветя, прахоляк и вдига много шум, тогава: „Всичко е възможно... вълшебство, лудост и промяна в пътя“.
Тези суеверия били резбовани по рамките на прозорци и бродирани върху завеси. Ала времето минавало, историите за феите повехнали, както се случва с всички истории, и истината за вятъра от легенда преминала в суеверие, а накрая се претопила във времето.
Но само защото нещо е забравено, не значи, че не съществува.
1.
Еванджелин
Е
ванджелин слезе по стълбите на „Хралупата“, като си шепнеше:
– Моля ви, не скърцайте, моля ви, не скърцайте...
И така, крачка след крачка, на пръсти, които едва докосваха дъските.
Не беше лесно да се промъкнеш в гръб на Джакс. Като орисия, той имаше неестествено остри сетива, а на китката на Еванджелин имаше белег с формата на сърце, който постоянно му показваше къде е тя. Ала в редките случаи, когато тя внимаваше много, а той беше потънал в мисли, се случваше Еванджелин да успее да го изненада. За не повече от секунда или две, да, но Еванджелин обожаваше тези откраднати мигове, когато той си мислеше, че е сам, и когато беше просто Джакс. Нейният Джакс.
Същият Джакс, който беше пренаписал историята заради нея, който ѝ беше откраднал сърцето, беше ѝ спасил живота и беше превърнал света ѝ във вълшебна приказка.
На Еванджелин ѝ се искаше да вярва, че сега той е малко повече човек, отколкото в началото, когато се запознаха. Не че би му го казала в лицето, разбира се. Ако му кажеше, че е станал по-мек, Джакс щеше да го приеме като обида. Макар че дори в най-меките му моменти у него все така се долавяше нещо нечовешко. Като особеното изящество на движенията му и начина, по който неестествено сините му очи изведнъж сменяха цвета си.
През онази конкретна сутрин Еванджелин го завари в гостилницата на „Хралупата“. Беше абсурдно красив и небрежен, както винаги, с леко омачкана ленена риза и тъмнокафяв панталон с оръфан подгъв. Еванджелин спря на прага, прободена от острото усещане за нещо като носталгия, макар че как е възможно да изпитваш носталгия по нещо, което още не се е случило?
Гостилницата беше сред любимите ѝ места. За Еванджелин тя беше сърцето на „Хралупата“, с обзавеждането си от дърво, множеството свещи и цялата стена с прозорци, които гледаха към езерото. Нощем езерото бе сякаш пълно не с вода, а със звезди, а денем отразяваше облаците и топлата, разливаща се светлина на слънцето.
Храната се появяваше регулярно, като по часовник – преносно и буквално, – всеки път, когато часовникът в коридора удареше часа за определено ядене или пиене. Неща като „Кнедли и месо“, „Рибна яхния“, „Мистериозна яхния“, „Препечени филийки и чай“, „Каша“, „Бира“, „Пиво“, „Медовина“, „Вино“, „Сайдер“, „Меден пай“, „Хрупкав къпинов сладкиш“ и „Горски торти“.
Понякога на часовника бяха изобразени повече ястия, отколкото бяха часовете, а друг път бяха по-малко, сякаш часовникът имаше способността да взима време назаем от бъдещето, но после винаги трябваше да го връща. Еванджелин не беше сигурна как точно работи часовникът, но знаеше, че го обожава.
Тази сутрин гостилницата миришеше на чай с канела и на топли препечени филийки с масло и сладко от ягоди. Защото дори когато „Хралупата“ приготвяше препечени филийки, те не бяха обикновени препечени филийки. Нищо не беше обикновено в „Хралупата“. Всичко беше малко повече, малко встрани или малко пò така.
Най-лесно би било да се каже, че „Хралупата“ е мястото, където Еванджелин и Джакс се влюбиха, но не би било вярно докрай. Джакс за пръв път я доведе тук през една звездна нощ, когато Еванджелин беше цялата в кръв. Донесъл я бе на ръце с решимостта на войник, който би я носил и до края на света, ако се наложи.
Онази нощ беше за нея изтезание, но Джакс беше плътно до нея, неизменното присъствие, сигурен и стабилен като стрелката на компас, която сочи север. Донесъл я беше на място, където целенасочено не беше водил друго момиче преди. Но не тогава Еванджелин си падна по него. „Хралупата“ бе мястото, където тя спря да пада и просто се влюби, точка.
Без повече падане. Чувствата ѝ бяха пуснали корени.
Има на света любов, която, веднъж намерена, никога не се губи. И да имаш такава любов, е невероятен дар. Чувство така дълбоко и неустрашимо, че нито годините, нито природна стихия или човешка подлост могат да го уязвят. Тази любов остава дори когато човека вече го няма. И точно това я прави дар така красив и така коварен. Такава любов не може да се загуби, но понякога може да изгубиш хората.
За щастие на Еванджелин Фокс, любовта на живота ѝ не беше човек. Джакс беше орисия. Иначе казано, нямаше да умре, значи един страх по-малко за нея. Нямаше и да остарее. За разлика от Еванджелин. Но тя се опитваше да не мисли за това и през повечето време успяваше.
Стоеше тихичко и го гледаше, жадна за още мъничко от този съвършен миг, преди да пристъпи в следващия и да я налегнат тревогите за всички неща, които трябваше да свърши преди залез-слънце.
Джакс седеше на висок стол до бара и вместо да се заеме с вкусната си закуска, четеше нещо, което приличаше на писмо, докато едно от малките дракончета – на което той също не обръщаше внимание – подгряваше чая му с искрите си. И на чашата с чай Джакс не обръщаше никакво внимание.
Четеше внимателно писмото с очи, сини като океана и остри като сърп, в които днес нямаше и помен от мекота. Еванджелин сведе поглед към устата му, като търсеше усмивка или смръщване, но не – устните му бяха идеално права черта. По нищо не личеше каква новина е получил.
От кого ли беше писмото? От Хаоса може би? Той беше най-близкият и най-стар приятел на Джакс, но заради вампирските истории Джакс го беше помолил да стои настрана от Еванджелин. Писмата бяха форма на общуване, но Еванджелин не си представяше как Хаоса сяда и пише писма. Далеч по-вероятно бе да пристъпи от тъмните сенки и да ти предаде някое от тайнствените си послания, както беше правил с нея неведнъж.
И ако не беше Хаоса, тогава кой беше писал на Джакс? Еванджелин го гледаше как се е втренчил в писмото и след още миг-два си даде сметка, че вече е изгубила достатъчно време, че е прекалила с насладата от откраднатия миг, затова си пое дъх и извика:
– Добро утро, любими!
Джакс вдигна поглед от писмото и устните му най-сетне се извиха в усмивка. Съвсем малка усмивка, незначителна, само леко повдигане на едното ъгълче, но после бързо се разшири, когато той погледна към нея. Сините очи на Джакс проследиха роклята ѝ в бледосиньо и виолетово, плъзнаха се бавно по извивките ѝ и вързаната на кръста престилка, и грейнаха, щом стигнаха до лицето ѝ.
– Готова ли си за големия си ден утре? – попита я той и захвърли писмото настрана, сякаш не беше нищо важно. То падна върху дракончето, което притопляше чая на Джакс, и – пуф! – след миг листът пламна.
– О, не! Брус! – възкликна Еванджелин, защото така се казваше малкият дракон.
„Драконите не са домашни любимци“ – така ѝ казваше Джакс почти ежедневно. Еванджелин можеше да се закълне, че го казва само защото не харесваше имената, които тя измисляше на драконите. И макар да беше избрала няколко донякъде нелепи имена – като Принцеса и Пухкавелка – само за да го дразни, Еванджелин беше избрала и напълно нормални имена като Брус, който много, ама много обичаше Джакс.
Джакс не отвръщаше на чувствата му. Погледна намръщено малкото синьо-виолетово създание. Еванджелин прекоси на бегом гостилницата, грабна пълната с чай чаша и я изля върху горящото писмо. Твърде късно. От него бяха останали само обгорели късчета.
– О, Джакс! Много съжалявам. Дано не е било нещо важно.
Той махна с ръка.
– Просто думи. Нищо особено.
Но преди да го е попитала за подробности, преди да е попитала каквото и да било всъщност, той мушна пръсти под панделката на престилката ѝ и я придърпа между коленете си. След миг вече я целуваше, поздравяваше я за добро утро по онзи сладък начин, в който участват предимно ръце и устни. Еванджелин отвръщаше на целувките му и се чувстваше силно изкушена да зареже плановете си за утре. Не ѝ трябваше друго, за да живее щастливо до края на дните си. Храна, слънце, сън – всичко това можеше да бъде заменено от устни и сърца, които бият близо едно до друго.
– С друго мога ли да ти помогна? – попита тихо той, щом се откъсна от устните ѝ.
„С още от същото, благодаря много“ – това ѝ се искаше да каже.
Ала „Хралупата“ имаше друго наум.
Високият шкаф със стъклените вратички в дъното на бара започна да дрънчи. Отначало се разтресе съвсем лекичко. Този шкаф, широк колкото две лавици за книги, беше невъзможно стар. В стъклото имаше малки мехурчета, дървените части бяха белязани с драскотини, а рафтовете му се огъваха от сладкиши. С канела и с карамфил, с праскови и със сметана, с горски плодове и с маслено тесто, със захарна глазура и с крем, също карамелени ябълкови щрудели и двойно шоколадов бананов сладкиш.
Според „Ханджийския пътеводител на всички неща прекрасни“ не можеш да прекалиш със сладкишите. А по всичко личеше, че според „Хралупата“ Еванджелин далеч не беше прекалила. Долните два рафта на шкафа бяха празни и стъклените им вратички се отвориха с дрънчене, сякаш да намекнат на Еванджелин, че работата ѝ за утре не е свършена. Нямаше време за целувки, нито за кекс или каквото там правеха двамата с Джакс.
За това шкафът най-вероятно беше прав.
Вече от месеци Еванджелин се подготвяше за Голямото повторно откриване на „Хралупата“ и за първия ежегоден Хралупанаир. Голямото събитие щеше да се състои утре.
– Ла-Ла ще дойде следобед – каза Еванджелин. Преди седмица двете се бяха разбрали да отидат на пазар за последни покупки. Сега обаче Еванджелин се тревожеше, че е трябвало да го планират за вчера или дори за онзи ден, или за друг от по-предишните дни. – А преди това аз трябва да направя още двайсетина сладкиша. И да довърша украсата навън. А после, ако ми остане време, мислех да боядисам часовника, има нужда.
– Изобщо не му трябва боядисване – възрази Джакс. – Но ако държиш, аз ще го боядисам. – И се наведе към нея за още една целувка.
Шкафът със стъклените вратички се раздрънча пак, а часовникът в коридора безпричинно прозвъни „сайдер“, все едно да предупреди Джакс да не се отнася.
Макар че не след дълго Еванджелин щеше да се запита дали „Хралупата“ не я е предупреждавала за нещо друго...
2.
Еванджелин
Е
ванджелин не би могла да каже от колко време с Джакс живеят в „Хралупата“.
След битката при Дървото на душите двамата не знаеха къде да отидат. Говорили си бяха напоително как вече целият свят е техен, надпреварваха се да посочват чудните места, където да отидат. А междувременно стъпките им ги отведоха насам. Към „Хралупата – странноприемница за пътешественици и приключенци“.
А закръглената входна врата на „Хралупата“ завариха отворена. Птички, сини като яйце на червеношийка и жълти като нарцис, пееха, чуруликаха и подсказваха на Еванджелин, че ще мине известно време, преди с Джакс да поемат на следващото си пътуване към далечни места.
Сега, когато Камъка на радостта го нямаше, „Хралупата“ вече не беше защитена от проклятия и през повечето време се отнасяше с времето като останалата част от света. Но вълшебният часовник още работеше, от крановете още течеше уханна вода, а свещите и камините още се палеха сами и превръщаха „Хралупата“ в най-уютното и комфортно местенце, което Еванджелин беше виждала някога.
Понякога се чудеше дали не би се чувствала у дома навсякъде, стига да е с Джакс. Но този дом наистина много ѝ харесваше. След като извади от часовника Камъка на радостта, Еванджелин се побоя вълшебството на „Хралупата“ да не изчезне завинаги, но част от него все пак се върна.
– Камъкът на радостта поначало не ѝ е бил необходим за всичко – каза една сутрин Джакс, още сънен. – Но тази старина се е научила да разчита на него.
На това „Хралупата“ реагира със сумтене. Добре де, с каквото там се равняваше на сумтене, когато си във формата на странноприемница – прозорците ѝ се отвориха и затвориха възмутено и с многозначителен трясък.
– Май не ѝ хареса – прошепна Еванджелин.
А Джакс само сви рамене.
– Свиква се с настроенията ѝ.
Днес „Хралупата“ беше в нетърпеливо настроение.
Часовникът в коридора се движеше много по-бързо от обичайното.
Защото, макар времето тук да течеше като навсякъде другаде, понякога все още се движеше било като котка, която се протяга протяжно, било като кон в галоп.
Този следобед определено галопираше. Буквално през няколко минути часовникът звънтеше и с този звън пристигаше ново ястие или напитка.
Зън! Мистериозна яхния.
Зън! Каша с горски плодове.
Зън! Горещ шоколад.
Часовникът се държеше така, сякаш вече са пристигнали нетърпеливи гости.
Гости, на които Еванджелин искрено се надяваше. Сега тя погледна през прозореца и хвърли нервен поглед към табелата.
Добре дошли в „Хралупата –
странноприемница за пътешественици и приключенци“
Заповядайте на Голямото повторно откриване и първия ежегоден Хралупанаир!
Отдолу беше изписана датата на голямата премиера (утре!). Погледнеше ли към табелата, Еванджелин всеки път се надяваше да види и тълпа от клиенти, които толкова нетърпеливо чакат голямото събитие, че се извива опашка чак до алеята. Добре де, знаеше, че това е нелепо, но все пак...
Но пък тя често вярваше в нелепици. Освен това искаше всичко да е идеално или – ако не чак идеално – то поне толкова близко до идеалното, че гостите да не забележат разликата.
Искаше странноприемницата да се напълни с усмихнати хора, които се хранят с наслада и си споделят истории. Искаше деца да тичат между масите и да се гонят с малките дракони, а бардове да разказват истории край огъня. А късно вечер, след като всички са си легнали, тя да седи пред парче сладкиш с Джакс, двамата да си държат ръцете и да си говорят за чудния ден.
Без отровители, без зли принцове и кръвожадни вампири, без проклятия и откраднати спомени, без плакати „Търси се“ с техните физиономии – нейната и на Джакс. В нейния щастлив край нямаше място за такива неща.
Еванджелин се върна към сладкиша си с череши и бадеми, взе го от плота, преди някое драконче да си е гризнало скришом, и го прибра в шкафа при другите вкусотии.
Там вече имаше шест дузини сладкиши.
– Това би трябвало да стигне – прошепна тя. Но пак, по някаква причина, ѝ се струваха недостатъчно. Дали ѝ трябваха още пайове? Още тесто за пай? Трябваше ли да изпече няколко торти?
Какво ѝ липсваше? Какво ѝ трябваше? Ами ако липсващото нещо дори не беше десерт?
От доста време насам Еванджелин се водеше от историите на майка си. Те винаги завършваха с обещание за „и живели щастливо до края на дните си“. Само дето за тези щастливи дни не се казваше нищо. Милата ѝ майка не беше споменавала дори какво се прави, след като се влюбиш. Тази част липсваше. А Еванджелин си мечтаеше за още един съвет от майка си или поне от баща си, някаква насока какво да прави сега.
Изтри грижливо ръце в малката си дантелена престилка и отвори нещото, което най-много наподобяваше родителски съвет. „Ханджийския пътеводител на всички неща прекрасни“.
ХАНДЖИЙСКИ ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ВСИЧКИ НЕЩА ПРЕКРАСНИ
Предговор: Да почерпим от традициите на старите времена
Първа глава: Сладкишите никога не стигат
Втора глава: Малко магия върши чудеса... понякога нежелани
Трета глава: Как да сбъднем мечтите си
Четвърта глава: Състезанието
Пета глава: Списък на добрите и лошите идеи
Шеста глава: Да поканим старите приятели
Седма глава: Как да разрешим усложненията
Осма глава: Грешки
Девета глава: Злощастните решения
Десета глава: Когато всичко се обърка
Единайсета глава: Как да се нагодим към новия си живот
– Чудя се дали си направила достатъчно сладкиши – подхвърли лениво Джакс.
Еванджелин се завъртя на пета да го погледне. Беше приключил с боядисването, облегнал се бе на сводестата врата на странноприемницата и местеше бавно поглед по планината от печива.
Еванджелин се престори на обидена. Джакс несъмнено се шегуваше, но някъде дълбоко в себе си, там, където живееше неистовият ѝ импулс да чете и препрочита „Ханджийския пътеводител на всички неща прекрасни“, Еванджелин се запита дали любимият ѝ не е прав. В книгата пишеше, че сладкишите никога не стигат.
– Не знам, може да направя пай с тиква и шоколад. Или още един шахматен...
– Пошегувах се – прекъсна я мило Джакс, оттласна се от вратата и тръгна към нея. – Имаш достатъчно сладкиши за цялото село на Мериуд. – Посегна и измъкна пътеводителя от ръцете ѝ.
– Ами ако никой не дойде? – попита тя.
– Ще дойдат. – Съвършената му уста се повдигна в едното ъгълче и изобрази самоуверена усмивка.
Еванджелин присви очи.
Когато двамата се настаниха в „Хралупата“, Еванджелин бе така щастлива, че отначало не забеляза скришния шепот, който я следваше и посрещаше всеки път в близкото село Мериуд. А когато все пак разбра какво си говорят хората зад гърба ѝ, реши, че рано или късно ще престанат.
Така де, нормално беше хората да си говорят за нея. Все пак тя беше същата Еванджелин, за която се беше оженил принц Аполон след Безконечната нощ, а това беше довело до поредица от скандални събития, в чийто край принц Аполон изчезна, а на трона седна нов крал.
Ала Еванджелин искрено се надяваше, че рано или късно вече няма да е Еванджелин от клюкарските вестници, а ще се превърне в друга Еванджелин – онази, която е възродила най-уютната странноприемница в Севера и която прави страхотни сладкиши. И държеше това да се случи от само себе си, а не защото Джакс контролира чувствата на всички хора, с които тя се среща.
– Не искам странноприемницата да се напълни само защото ти си използвал магията си – каза твърдо тя.
Джакс се усмихна достатъчно, за да ѝ покаже една от трапчинките си, като се надяваше, че така изглежда невинен. Друг сигурно би се заблудил – дори Еванджелин се изкушаваше да си затвори очите, – но го познаваше твърде добре.
– Не се преструвай, че не си го обмислял – каза тя.
– О, много бих искал да го направя. – Усмивката му стана дяволита. – Но макар че ми е изключително приятно да съсипвам живота на хора, които го заслужават, гарантирам ти, че никой няма да влезе в „Хралупата“ заради мен.
Джакс я придърпа за престилката към прозореца, където цял куп дракончета дояждаха трохите от сладкишите, които Еванджелин беше изнесла да се охладят.
Наистина трябваше да почисти.
– Стига си се тревожила за сладкишите – нареди ѝ той. А после повдигна нежно брадичката ѝ, така че погледът ѝ да мине над дракончетата и към чудатата градина на „Хралупата“, където двамата бяха стъкнали всевъзможни сергии, павилиони и празнична украса. Голяма част от сергиите бяха предназначени за местните търговци, които продаваха всякакви неща, като тикви от ръчно духано стъкло, печени от дракони ябълки на клечка и миниатюрни корабчета в бутилка. Останалите сергии бяха за произведенията на Еванджелин, като Дървото на съкровищата, по което децата да се катерят и в чиито клони имаше рисувани карти към истински съкровища, скрити наоколо
Имаше и Шатра на причудливите предмети, вдъхновена от магазинчето на баща ѝ. Макар че родителите ѝ не бяха с нея да ѝ дават съвети, Еванджелин се беше опитала да си представи какво биха направили те. На този етап шатрата още беше малка, а стоката в нея – ограничена, но Еванджелин се надяваше един ден да се разрасне в истинско магазинче за чудати неща, досущ като онова на баща ѝ.
– Ето затова ще дойдат хората – каза ѝ меко Джакс. – И тази магия е само и единствено твоя, Лисичке.
Целуна я по врата и по гръбнака на Еванджелин плъзнаха приятни тръпки. А после той притисна устни под ухото ѝ. Тя затвори очи и...
Силен повей на вятъра нахлу през прозореца и блъсна крилото му в стената. Стъклото издрънча. Сладкишите се разтресоха. Целувките спряха. Звукът беше като шепот на гръмотевица, едновременно гръмък и тих, звук, който се завихри с шумолене и оформи цилиндър в средата на странноприемницата.
Дракончетата запискаха и изплюха искрици огън, които вихрушката засмука. Еванджелин никога не беше виждала такова нещо. Приличаше на танц, ако имаше начин вятър и огън да затанцуват заедно.
Джакс бързо я дръпна встрани от прозореца. Вятърът все така обикаляше из гостилницата. Еванджелин се опита да грабне „Ханджийския пътеводител на всички неща прекрасни“, преди вихрушката да го е помела. Страниците на книгата плющяха диво, но Джакс не даваше на Еванджелин да припари до пътеводителя. Не я пускаше. Той често я прегръщаше силно, но това сега беше друго.
А после вятърът секна изведнъж, точно както се беше появил.
Странноприемницата потъна в тишина. Дракончетата ги нямаше, затова пък листа и цветя бяха пръснати по пода и на бара, по масите. А...
Джакс вече не я прегръщаше. Все още стоеше до бара, но Еванджелин беше сама в средата на стаята. Кожата ѝ беше настръхнала, а в шепата си държеше яркочервени плодчета, лъскави и толкова пресни, че червеният им сок капеше между пръстите ѝ и падаше на пода.
3.
Еванджелин
„Х
ралупата“ беше място чудато. В градината цъфтяха пролетни цветя независимо от сезона. Храната се появяваше сама, щом часовникът иззвъни. Стълбите често скърцаха, дори когато никой не стъпваше по тях. Ала внезапната поява на горски плодове в шепата ѝ беше нещо ново.
– Тези пък откъде се взеха?
Еванджелин се огледа, все едно очакваше да види драконче с оцапани в червено лапи, но само от нейната ръка капеше червено.
Джакс погледна плодчетата и сви едно рамо, сякаш това беше най-нормалното и безинтересно нещо на света.
Може и да беше, кой знае. Може би силният вятър беше довял тук и нея, и плодчетата. Защото, ако имаше повод за тревога, Джакс вече щеше да я извел навън.
– Дали да не направя сладкиш с тях?
– Не – отсече моментално Джакс. – Изхвърли ги. Изглеждат презрели.
Изобщо не бяха презрели. Идеални си бяха.
Джакс отиде да вземе метлата, но все така хвърляше отровни погледи на плодчетата, все едно самите те бяха отровни.
Явно предпочиташе да не поема никакви рискове по причини, които не беше споделил с нея. Понякога правеше така. Макар че имаше подобрение, особено в сравнение с първите им дни тук, в „Хралупата“, когато явно беше убеден, че Еванджелин е направена от стъкло и ще се счупи на малки парченца, ако той не е постоянно до нея. Но по всичко личеше, че все още я смята за твърде крехка и чуплива.
Вярно беше, че хората са много по-уязвими от орисиите, но Еванджелин далеч не беше толкова крехка, колкото си мислеше Джакс. Оцеляла беше след проклятия и стрели, предателства и отрова, дори след брака си със зъл принц. Така че едва ли щяха да я надвият шепа плодчета. От друга страна, поводът не беше достатъчен да го мъмри.
Еванджелин изхвърли плодчетата и си изми ръцете. Плодчетата не оставиха петна по кожата ѝ, само няколко въпроса без отговор.
Докато Джакс смиташе листата и другите неща от пода, Еванджелин взе „Ханджийския пътеводител на всички неща прекрасни“ да го огледа, с надеждата, че не е пострадал прекомерно.
На пръв поглед изглеждаше добре, но вятърът беше променил някои от страниците, корицата също се беше променила. Преди там имаше рисунка на весела странноприемница. Сега, обточено с нарисувани мечове, стрели, звезди и цветя, на корицата се мъдреше ново заглавие: „Пътеводител към Севера, преди той да стане великолепен“.
– Нямам време за това днес – промърмори Еванджелин. От друга страна, любопитството, естествено, я надви.
Отвори книгата и точно като при корицата, страниците бяха други. Вместо полезни съвети за гладенето, какви цветя в кои стаи да слага и как любезно да се справя с капризни гости, отгоре на отгърнатата страница пишеше: „Когато имаше феи“.
Като дете, израсло в Меридианната империя, Еванджелин беше чела вълшебни приказки за феи и други магически създания, обитаващи южната част на империята. Сега за пръв път виждаше нещо за феи на Севера, не беше и чувала някой да говори за такива неща. Което, като се замисли, беше странно.
Знаеше, че точно сега няма време за това, но... ами ако страницата изчезне, щом затвори книгата? И не се появи никога повече?