Иконата

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Беше лято, когато цената на малък хляб надхвърли един милион рубли.

Лятото на третата поредна година с ниски добиви на пшеница и втората – с хиперинфлация.

Лятото, през което в глухите улички на далечните провинциални градове първите руснаци започнаха да умират от глад.

Лятото, през което президентът колабира в лимузината си твърде далеч от болницата, за да бъде спасен, а един стар чистач открадна документ.

След това вече нищо нямаше да бъде същото.

Беше лятото на 1999 година.

Беше горещо в онзи следобед, потискащо горещо, и шофьорът на няколко пъти натисна клаксона, преди портиерът да изтича от кабинката си и да отвори тежките дървени врати на правителствената сграда.

Телохранителят на президента едва успя да свали прозореца и да извика на портиера да се приведе във вид, и дългият черен „Мерцедес 600“ се изниза под арката към Стария площад. Човечецът козирува криво-ляво и смутено проследи с поглед втората кола – руска чайка с още четирима телохранители, която плътно следваше лимузината. Кортежът замина.

На задната седалка на мерцедеса президентът Черкасов бе потънал в мисли. Отпред седяха шофьорът му, назначен от милицията, и личният телохранител, предоставен му от група „Алфа“.

Последните постройки на безличните московски предградия отстъпиха пред просторни ливади и безкрайни гори, но настроението на президента на Русия остана все така мрачно и унило. Едва ли можеше да се очаква друго. Беше встъпил в длъжност преди три години, когато замести поболелия се Борис Елцин, и оттогава всеки ден гледаше как страната му затъва във все по-голяма нищета. Това бяха най-нещастните години от живота му.

През зимата на 1995 г., когато той бе премиер, назначен лично от Елцин като технократ, който ще изправи икономиката на крака, руският народ гласуваше за нов парламент – Държавната дума.

Парламентарните избори бяха важни, но не и фатални. През изминалите години все повече власт бе преминала от парламента към президентството, най-вече благодарение на Борис Елцин. През зимата на 1995 г. едрият сибиряк, който четири години по-рано се бе покачил на танк при опита за преврат през август 1991 г., спечелвайки си не само в Русия, но и на Запад репутацията на велик борец за демокрация, а с нея и президентския пост, вече се бе превърнал в развалина.

След втория си сърдечен удар за три месеца, омаломощен, задъхан и подпухнал от лекарствата, той следеше парламентарните избори от една клиника на Ленинските възвишения, сега преименувани на Воробьови, на североизток от Москва, и гледаше как собствените му политически протежета изпадат на трето място в класацията. Това не беше толкова съществено, колкото би било в западните демокрации, най-вече поради факта, че благодарение на Елцин голяма част от реалната власт бе в ръцете на самия президент. Подобно на Съединените щати, Русия беше президентска република, но за разлика от Щатите, тук ограниченията, които Конгресът може да наложи на Белия дом, просто не съществуваха. Елцин можеше спокойно да управлява с декрети и го правеше.

Но ако не друго, парламентарните избори поне показваха накъде духа вятърът и даваха известна ориентация за настроенията преди далеч по-важните президентски избори, насрочени за юни 1996 г.

Новата сила на политическия хоризонт през зимата на 1995-а по ирония на съдбата бяха комунистите. След седемдесет години комунистически деспотизъм, пет години реформи с Горбачов и пет с Елцин руският народ все по-често поглеждаше с носталгия назад към миналото.

Комунистите, водени от лидера си Генадий Зюганов, обрисуваха в розово отминалите дни: гарантирани работни места, сигурни заплати, евтина храна, законност, ред. Дума не се споменаваше за терора на КГБ, за трудовите лагери на ГУЛАГ, за тоталните ограничения върху свободата на словото и свободата на придвижване.

Руските избиратели бяха дълбоко обезверени от двата пътя, горещо провъзгласявани преди за спасителни: капитализма и демокрацията. Днес втората дума се произнасяше с презрение. За повечето руснаци, свидетели на повсеместната корупция и всеобщата престъпност, всичко бе една огромна лъжа. След преброяването на гласовете обновените комунисти получиха най-много места в Държавната дума и правото да определят председателя.

В другата крайност беше тяхната привидно диаметрална противоположност – неофашистите на Владимир Жириновски, лидер на абсурдно наречената Либералдемократическа партия. На изборите през 1991 година този недодялан демагог с неговия афинитет към налудничаво поведение и мръснишки език се бе представил учудващо добре, но звездата му бе започнала да залязва. И все пак не дотам, че да го лиши от втората по големина група в парламента.

По средата бяха партиите от политическия център, заложили на икономическите и социалните реформи, въведени от самите тях. Те останаха трети.

Но смисълът на тези избори всъщност бе да се подготви почвата за президентската надпревара през 1996 г. Четиресет и три отделни партии се състезаваха в изборите за Държавна дума. Лидерите на основните от тях ясно съзнаваха, че едно обединение най-добре ще защити интересите им.

Още преди лятото обновените комунисти се обединиха с естествените си сподвижници, Аграрната, или Селската партия, в така наречения Социалистически съюз – хитроумно наименование дотолкова, доколкото включваше две от думите на бившия СССР. Лидер остана Зюганов.

В ултрадясното крило също се чуха гласове за обединение, но те срещнаха жестоката съпротива на Жириновски. Влад смяташе, че може да спечели президентския пост и без помощта на останалите десни фракции.

Руските президентски избори, подобно на френските, се провеждаха на два тура. В първия всички кандидати се състезаваха един срещу друг. Само онези, които се класираха на първо и второ място, получаваха правото да участват на балотажа във втория тур. Третото място бе без значение. Жириновски остана трети. По-прозорливите политици от крайната десница не можаха да му простят.

Десетината партии от центъра, с малки изключения, се обединиха в Демократичен алианс, пред който през пролетта на 1996 г. стоеше ключовият въпрос дали Борис Елцин ще бъде в състояние отново да се пребори за президентския пост.

След време историците щяха да обяснят неговия провал с една-единствена дума – Чечня.

Една година по-рано, вбесен до крайност, Елцин бе хвърлил цялата мощ на руската армия срещу едно малобройно, но войнствено планинско племе, чийто самозван лидер настояваше за пълна независимост от Москва. Конфликтът с чеченците не беше нов – тяхната съпротива датираше още от царско време, че и преди това. Отстояли безкрайните атаки на редица владетели и погрома на най-жестокия тиранин сред тях – Йосиф Сталин, оцелели след многобройните набези над малката им родина, след депортациите и геноцида, те продължаваха да отвръщат на ударите.

Необмисленото решение да се атакуват чеченците с цялата мощ на руската армия, не донесе бърза и славна победа. Неговият резултат бе сриването на чеченската столица, което светът видя в цялото многоцветие на „Техниколор“, и дългата влакова композиция, върнала стотици руски бойци у дома в найлонови чували.

Разбити в столицата си, но все така въоръжени до зъби с помощта на корумпирани руски генерали, чеченците се изтеглиха в планините, които така добре познаваха, но не се оставиха да бъдат изтребени. Същата руска армия, която бе преживяла своя безславен Виетнам, когато се опита да нападне и окупира Афганистан, сега претърпяваше втори крах в непристъпните подножия на Кавказ.

Ако Борис Елцин се бе впуснал в чеченската кампания с намерението да се докаже като корав и непоколебим руски богатир, то провалът му бе пълен. През цялата 1995 г. той бленуваше своята крайна победа, но тя все някак му убягваше. А руският народ гледаше как младите му синове се връщат от Кавказ в найлонови чували и все повече се озлобяваше срещу чеченците. И срещу човека, който не беше в състояние да донесе победа.

Мобилизирайки всичките си физически и психически сили, Елцин отново се кандидатира за президентския пост и на балотажа спечели с минимална преднина. Година по-късно бе принуден да се оттегли. Жезълът премина в ръцете на технократа Йосиф Черкасов, лидер на центристката Руска отечествена партия, сега част от широката коалиция Демократичен алианс.

В началото нещата тръгнаха сравнително добре. Черкасов се ползваше с благоволението на Запада и най-вече с неговите финансови инжекции, с помощта на които предпазваше руската икономика от тотален крах. Следвайки съветите на същия този Запад, той най-после успя да сключи примирие с Чечня и макар отмъстителните руснаци да негодуваха, задето чеченците не си получиха заслуженото, връщането на руските войници у дома му спечели популярност.

Ала след осемнайсет месеца работите тръгнаха на зле. Причините за това бяха две: първо, руската икономика просто не издържа на грабителството на мафията, и второ, правителството се оказа въвлечено в поредната абсурдна военна авантюра. В края на 1997 г. Сибир, притежаващ деветдесет процента от руските богатства, заплаши, че ще се отдели.

Това бе най-дивата и изостанала руска провинция, но под скованата ѝ от лед земя се криеха почти непокътнати залежи от нефт и природен газ, пред които дори богатствата на Саудитска Арабия бледнееха. А също и злато, диаманти, боксит, магнезий, волфрам и платина. В края на деветдесетте години тази необятна шир все още беше последният неразработен резерв на планетата.

По това време в Москва започнаха да пристигат сведения, че емисари на японската и най-вече на южнокорейската мафия обикалят Сибир и подстрекават към разцепление. Президентът Черкасов, подведен от съветите на ласкателите си и забравил за грешките на своя предшественик в Чечня, изпрати армията на изток. Ходът предизвика двойна катастрофа. След дванайсет месеца безуспешни военни действия Черкасов бе принуден да сключи със сибиряците споразумение, което им гарантираше много повече самостоятелност и контрол над собствените им богатства, отколкото някога бяха мечтали. Освен всичко друго авантюрата създаде условия и за хиперинфлация.

Правителството се опита да излезе от положението, пускайки печатницата за пари. През лятото на 1999 г. петте хиляди рубли за долар от средата на деветдесетте бяха само блед спомен. Реколтата от пшеница от чернозема на Кубан се бе провалила в две поредни години, 1997-а и 1998-а, а зърното от Сибир изгни във вагоните, защото партизаните бяха взривили железопътната линия. В градовете цената на хляба растеше спираловидно. Президентът Черкасов все още успяваше да се задържи на поста си, но отдавна вече не бе в състояние да управлява страната.

По селата, където хората трябваше поне себе си да изхранват, положението беше още по-критично. Останали без пари и работна ръка, разградени и ограбени, фермите бездействаха и по плодородните им землища растяха само бурени. Стари и изнемощели селяни обсаждаха влаковете по малките гари и предлагаха на пътниците мебели, дрехи и вехтории срещу пари или най-добре храна. Купувачи почти нямаше.

В Москва, столицата и витрина на нацията, бедняците спяха на кейовете покрай реката и в ъглите на малките улички, а милицията, окончателно вдигнала ръце от високата престъпност, периодически ги събираше и ги качваше на влакове да вървят там, откъдето са дошли. Но на тяхно място прииждаха нови. Търсеха работа, препитание, надежда за по-добър живот. Повечето свършваха като просяци и намираха смъртта си по московските улици.

В началото на пролетта на 1999 г. Западът престана да изсипва субсидии в бездънната яма и чуждите инвеститори, дори онези, които бяха свързани с мафията, окончателно се оттеглиха от страната. Руската икономика, като многократно насилвана бежанка, лежеше край пътя и умираше в отчаяние.

Такава бе мрачната действителност, която занимаваше мислите на президента Черкасов в онзи горещ летен ден.

Шофьорът добре познаваше пътя до извънградската дача отвъд Усово на брега на Москва река, където въздухът бе хладен и приятен. Преди години номенклатурчиците от съветското политбюро също имаха вили в горите от тази страна на реката. Много неща се бяха променили в Русия оттогава, но не и това.

Движение почти нямаше, защото бензинът бе скъп. Само камиони, обвити в гъсти облаци черен дим, трещяха по шосетата и забавяха пътя на кортежа. След Архангелское колите минаха моста и завиха покрай реката, която тихо течеше в лятната мараня към града зад тях.

Пет минути по-късно Черкасов почувства тежест в гърдите. Сякаш въздух не му достигаше. Климатикът работеше с пълна сила, но той натисна копчето и отвори прозореца до себе си да го лъхне свеж въздух. Навън беше горещо, но въпреки това му олекна. Зад разделителното стъкло шофьорът и телохранителят не забелязаха нищо. Наближаваха разклона за Переделкино. Още преди да го подминат, президентът на Русия се отпусна и падна настрани върху седалката.

Първото нещо, което направи впечатление на шофьора, бе, че главата на президента не се вижда в огледалото. Той смотолеви нещо на телохранителя, който се обърна назад да погледне. Миг по-късно мерцедесът отби край пътя.

Чайката моментално го последва. Шефът на охраната, бивш полковник от Спецназ, скочи от предната седалка и изтича до колата на президента. Останалите също рипнаха от местата си и с извадени оръжия образуваха предпазен кръг около мерцедеса. Никой не знаеше какво става.

Полковникът стигна до колата и избута телохранителя, който беше отворил задната врата и надничаше вътре. Президентът лежеше проснат на седалката, стиснал с две ръце дрехата на гърдите си, и дишаше с къси, задавени хрипове.

Най-близката болница с първокласно интензивно отделение беше Държавна клиника номер едно на километри оттам, във Воробьови възвишения. Полковникът се метна на задната седалка до припадналия Черкасов и нареди на шофьора да обърне и да кара към околовръстното шосе. Бял като платно, шофьорът седна зад волана. Полковникът се обади по клетъчния си телефон в клиниката и се разпореди да изпратят линейка, която да ги пресрещне по пътя.

Срещата стана половин час по-късно по средата на магистралата. Санитари пренесоха изпадналия в безсъзнание президент в линейката и се втурнаха да го свестяват, докато кортежът летеше с пълна скорост към клиниката.

Там Черкасов веднага бе поет от старшия дежурен кардиолог и бе откаран в интензивното отделение. Лекарите използваха всичко, с което разполагаха – най-съвременното и най-доброто, – но беше твърде късно. Дългата права линия на монитора не помръдна, пронизителният сигнал на кардиографа не прекъсна нито за миг. В четири и десет лекарят се изправи и поклати глава. Мъжът с дефибрилатора отстъпи назад.

Полковникът набра някакъв номер на телефона си. Отсреща отговориха на третото позвъняване.

– Свържете ме с кабинета на министър-председателя – каза полковникът.

Шест часа по-късно в Западна Индия , в откритите води на океана, „Фокси Лейди“ пое курс към дома. Долу на палубата помощникът Джулиъс намота влакната, откачи металните поводи и прибра прътовете. Днес бяха случили с клиенти, пък и уловът беше добър.

Докато Джулиъс навиваше поводите с техните лъскави пластмасови блесни, американецът и жена му отвориха по една бира и се разположиха доволно под тентата да утолят жаждата си.

В сандъка блестяха две огромни уаху от по двайсет кила и половин дузина едри златоперки, които само допреди няколко часа се стрелкаха под плетеница от водорасли на петнайсетина километра оттам.

Шкиперът на горната палуба провери курса и увеличи скоростта. След по-малко от час корабчето му щеше да се плъзне в залива Търтъл Коув.

„Фокси Лейди“ сякаш усещаше, че работният ѝ ден привършва и мястото ѝ в тихото пристанище вече я очаква, защото топеше опашка, виреше нос и уверено пореше синята вода. Джулиъс се наведе през борда, напълни кофата и отново обля палубата.

По времето на Жириновски щабът на Либералдемократическата партия се помещаваше в една порутена сграда на Рибни ряд, малко след улица „Сретенка“. Видът ѝ шокираше посетителите, които не познаваха странния нрав на Влад: олюпена мазилка, оплюти от мухи плакати на демагога върху прозорците, прах и мръсотия. Зад нащърбената черна врата се откриваше мрачно фоайе с щанд, на който се продаваха фланелки с лика на лидера и цяла редица реквизитни черни кожени якета, носени като униформа от поддръжниците му.

Голото стълбище, боядисано в тъмнокафяво, водеше до първия полуетаж, затворен с решетки, зад които навъсен пазач се осведомяваше по каква работа идва посетителят. Едва когато отговорът се окажеше задоволителен, човек биваше допуснат до мърлявите помещения на горния етаж, където заседаваше Жириновски, когато беше в града. Из цялата сграда гърмеше оглушителен хардрок. Така ексцентричният фашист смяташе, че създава впечатление на човек от народа, а не на някой оял се номенклатурчик. Но Жириновски отдавна го нямаше, а Либералдемократическата партия се бе сляла с останалите ултрадесни и неофашистки партии в така наречения Съюз на патриотичните сили.

Негов безспорен лидер бе Игор Комаров. Той бе замесен от съвсем друго тесто. И все пак, понеже намираше логика в това да показва на бедните и онеправданите, към чиито гласове се стремеше, че Съюзът на патриотичните сили не си позволява излишни луксове, той запази сградата на Рибни ряд, но ръководеше съюза от друго място.

Инженер по професия, Комаров бе работил с комунистите, но не и за тях. В политиката бе влязъл едва в средата на Елциновия период. Беше избрал Либералдемократическата партия и макар вътрешно да ненавиждаше Жириновски заради пиянските му ексцесии и мръснишкия му език, кротката му работа в редиците го бе извела до политбюро, вътрешния съвет на партията. Оттам, след поредица тайни срещи с лидерите на другите ултрадесни партии, той успя да обедини всички десни фракции в Русия в Съюз на патриотичните сили. Поставен пред свършен факт, Жириновски се оказа принуден да приеме съществуването на съюза и попадна в капана да оглави първия му пленум.

Пленумът поиска оставката му и го изрита. Комаров отказа да поеме поста, но се постара той да попадне в ръцете на безгласна буква, човек без замах и организационен талант. Година по-късно вече му беше лесно да се възползва от разочарованието в съюза, за да се освободи от бутафорната фигура и сам да заеме председателското място. С това мераците и кариерата на Владимир Жириновски приключиха.

Две години след изборите през 1996 г. обновените комунисти започнаха да губят позициите си. Привържениците им бяха предимно пенсионери и хора на средна възраст и партията срещаше сериозни трудности при набирането на средства. Без подкрепата на едрите банкери членският внос се оказа крайно недостатъчен и парите и обаянието на Социалистическия съюз постепенно се стопиха.

Към края на 1997 г. Комаров вече беше бсзспорен лидер на ултрадесните и се намираше в най-изгодно положение да се възползва от нарастващото отчаяние на руския народ, което се ширеше в изобилие.

На фона на цялата тази бедност и разруха обаче се демонстрираше и такова охолство, че човек оставаше потресен. Онези, които имаха пари, ги имаха с купища, предимно в чужда валута. Профучаваха по улиците в дълги лъскави лимузини – американски или немски, понеже заводът „ЗиЛ“ отдавна бе спрял производството, – често придружавани от мотоциклетисти да разчистват пътя пред тях и почти винаги следвани от втора кола, пълна с телохранители.

Човек можеше да ги види всяка вечер – във фоайето на Болшой театър, в баровете и банкетните зали на „Метропол“ и „Национал“, – съпровождани от държанките им, които разнасяха палта от самур и норка, аромат на френски парфюми и блясък на диаманти.

В Държавната дума делегатите се надвикваха и размахваха листове с процедурни предложения и гласувани резолюции. „Като гледам целия този фарс, се сещам за всичко, което съм чувал за последните дни на Ваймарската република“, бе казал веднъж един английски кореспондент.

Единственият човек, който изглеждаше способен да внесе макар и блед лъч на надежда, бе Игор Комаров.

За двете години откакто бе поел властта в партията на десницата, Комаров бе успял да изненада повечето наблюдатели – и вътре, и извън Русия. Ако се бе задоволил да остане просто един отличен организатор, той би се превърнал в поредния апаратчик. Но Комаров се промени коренно. Или поне така смятаха наблюдателите. А всъщност той просто умело бе прикривал онова, на което бе способен.

Комаров се прояви като пламенен и обаятелен оратор. Стъпеше ли на трибуната, онези, които познаваха кроткия, любезен и внимателен човек извън политиката, оставаха изумени. Там той сякаш се преобразяваше. Гласът му се извисяваше и добиваше плътността на дълбок баритон, речта му използваше цялата изразност на руския език. На моменти тонът му се снишаваше почти до шепот, който дори микрофоните трудно улавяха, за да гръмне на финала във възглас, който изправяше масите на крака и караше дори скептиците да ликуват.

Комаров бързо овладя материята, която смяташе за свое призвание: живата тълпа. Избягваше неофициални среши пред камера и интервюта по телевизията, съзнавайки, че в Русия те не могат да постигнат ефекта, който имаха на Запад. Вратите на руските домове рядко се отваряха за близки, та камо ли за непознати.

Не му се нравеше и да го притискат с неудобни въпроси. Всяка реч, която произнасяше, беше репетирана и режисирана, но даваше резултат. Говореше само пред верни привърженици на партията, предоставил камерите в ръцете на собствения му екип, ръководен от талантливия млад режисьор Литвинов. Редактирани и монтирани, записите се излъчваха по националната телевизия така, както той желаеше – без никакви съкращения. Постигаше го, като купуваше телевизионно време, вместо да разчита на прищевките на журналистите.

Темата му беше винаги една и съща и винаги печелеше: Русия, Русия и пак Русия. Той заклеймяваше чужденците, чиито международни конспирации бяха поставили родината му на колене. Настояваше за прогонването на всички „черни“, както руснаците наричаха арменците, грузинците и останалите южняци, които минаваха за най-богати сред мошениците. Призоваваше към справедливост за бедния, потиснат руски народ, който един ден ще тръгне след него, за да възстанови славата на миналото и да ликвидира изметта, задръстила улиците на отечеството.

Той обещаваше всичко на всички. За безработните отново щеше да има работа, прилична надница за почтения труд, храна на масата и достоен живот, както преди. На онези, чиито спестявания се топяха като пролетен сняг, пак щеше да се гарантира стабилна рубла и възможност да скътат нещичко за старини. Тези, които носеха пагона за Родината – онази прежната, необятната, – отново щяха да си възвърнат гордостта и да загърбят униженията, наложени им от мерзавци, издигнали се в йерархията от чужд капитал.

И те го слушаха. По радиото, по телевизията, във всяко кътче на безкрайната степ. Бойците на някога великата руска армия поглъщаха думите му, свити в палатките, пропъдени от Афганистан, Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Полша, Латвия, Литва и Естония след поредица позорни отстъпления от границите на някогашната империя.

Селяните попиваха словата му по селца и паланки из цялата страна. Разорената средна класа слушаше речите му в тесните жилища, сред малкото мебели, които все още не бяха разменени срещу храна или въглища за огрев. Дори директорите на промишлените предприятия го слушаха и си мечтаеха за деня, в който пещите им отново ще заработят. А когато им обещаваше, че ангелът на смъртта ще споходи мошениците и гангстерите, опозорили тяхната свята Майка Русия, всички до един го обичаха.

През пролетта на 1999 г., следвайки предложението на съветника си по връзките с обществеността – умен и образован младеж, който бе завършил един от колежите на американската „Айви Лийг“ , – Игор Комаров даде серия лични интервюта. Младият Борис Кузнецов внимателно подбра кандидатите, предимно депутати и журналисти от консервативните среди в Америка и Западна Европа. Целта на срещите бе да се разсеят страховете им.

Кампанията премина блестящо. Повечето от поканените пристигнаха с убеждението, че ще открият точно каквото очакваха: фанатизиран крайнодесен демагог, често наричан расист или неофашист, или и двете.

А се озоваха пред внимателен и добре възпитан мъж в строг костюм. Тъй като Комаров не говореше английски, до него неотлъчно седеше неговият съветник, който едновременно превеждаше и водеше интервюто. Всеки път, когато любимият му лидер кажеше нещо, което би могло да се изтълкува зле на Запад, Кузнецов просто го превеждаше така, че да звучи приемливо на английски. Никой не забелязваше, защото младокът се бе погрижил гостите да не говорят руски.

Така Комаров се възползва от възможността да обясни, че като действащи политици, ние всички имаме избиратели и не можем да ги обиждаме без причина, ако искаме да бъдем избрани отново. Затова от време на време се налага да им казваме онова, което искат да чуят, дори ако за постигането му са необходими много повече усилия, отколкото твърдим. И депутатите кимаха с разбиране.

Той разясни също, че в утвърдените западни демокрации хората разбират, че обществената дисциплина е задължение на отделния гражданин, и затова мерките, които се налагат отвън, от държавата, могат да бъдат по-леки. Но там, където всички форми на самодисциплина са се разпаднали, понякога е неизбежно намесата на държавата да бъде по-твърда, отколкото би било приемливо на Запад. И депутатите кимаха с разбиране.

На консервативните журналисти Комаров обясни, че стабилизирането на валутата просто не може да се постигне, без да се въведат някои драконовски мерки срещу престъпността и корупцията. Журналистите после писаха, че Игор Комаров е човек, който би се вслушал в разума по важни икономически и политически въпроси, като например сътрудничеството със Запада. Макар да е неприемливо десен за представите на европейската и американската демокрации, макар агресивната му демагогия да не е по вкуса на Запада, той можел да се окаже най-подходящият човек за Русия в настоящия момент. Във всеки случай, почти било сигурно, че именно той ще спечели президентските избори през юни 2000 г. Всички проучвания сочели това. Далновидните политици биха проявили мъдрост, ако го подкрепят.

Из консулства, посолства, министерства и заседателни зали на Запад димът от пурите се виеше до таваните и главите кимаха.

В северната част на центъра на Москва, малко преди околовръстното шосе, някъде по средата на булевард „Киселни“ имаше странична уличка. Навътре по нея, от западната ѝ страна, се намираше малък парк от около два декара, обграден от трите страни с калкани и затворен отпред с плътна триметрова стоманена ограда, над която едва се подаваха върховете на ред ели. В средата на оградата имаше двойна врата, също от метал.

Малкият парк бе всъщност градината на прекрасна вила отпреди революцията, реставрирана до съвършенство в средата на 80-те години. Макар и модерна и функционална отвътре, къщата бе запазила външния си облик с класическата фасада, боядисана в пастелни тонове, и с орнаментите над вратите и прозорците, очертани в бяло. Това бе истинският щаб на Игор Комаров.

Всеки гост, застанал пред входната врата, се наблюдаваше от камера, монтирана високо на стената. Той съобщаваше името си по домофонна уредба, а пазачът в караулката от другата страна на портата записваше данните му и ги докладваше на охраната в къщата.

Ако вратата се отвореше, колата на посетителя изминаваше три метра и спираше пред ред шипове. Стоманените порти автоматично се затваряха след нея. Пазачът излизаше от караулката си, проверяваше документите за самоличност и ако всичко беше наред, отново влизаше в къщичката, за да натисне копчето, с което се прибираха шиповете. Едва тогава колата можеше да продължи по алеята към къщата, където я очакваше следващият пост.

От двете страни на сградата, от единия до другия край на двора, се простираше телена ограда, прикрепена здраво за ограждащите стени. Зад нея бяха кучетата: две глутници, с двама различни дресьори, които се редуваха да дежурят през нощ. След здрач вратите в оградата се отваряха и кучетата плъзваха из целия двор. От този момент нататък пазачът на входа се затваряше в кабинката си и ако се случеше да дойде късен гост, трябваше да вика дресьора да прибере песовете.

За да не става персоналът невинна плячка на кучетата, от задната страна на сградата имаше подземен тунел, които водеше до тясна алея с излаз на булевард „Киселни“. Този проход бе защитен с три кодирани врати, една в къщата, една към улицата и една по средата на тунела. Това бе входът за служители и доставчици.

Вечер, когато и последният партиен функционер напуснеше сградата и кучетата хукнеха из двора, в къщата оставаха да дежурят двама души от охраната. Те разполагаха със специална стая, с телевизор и бар със закуски и разхладителни напитки. Легла нямаше, понеже не им беше разрешено да спят. Двамата се редуваха да обикалят трите етажа на къщата чак до идването на дневната смяна, която застъпваше в осем часа. Комаров пристигаше по-късно.

Но прахът и паяжините нямат респект към властимащите и всяка вечер, с изключение на неделя, щом се чуеше звънецът откъм тунела, дежурният пускаше чистача.

В Москва за такава работа вземат предимно жени, но Комаров предпочиташе да наема само мъже и това включваше и чистача – безобиден военен от запаса на име Леонид Зайцев. Заради фамилията, стреснатия му вид, протъркания шинел, с който ходеше зиме и лете, и трите железни зъба в устата му – наследство от примитивно зъболечение в Червената армия – всички от охраната го наричаха просто Заека. В деня, в който почина президентът, дежурните отвориха на Зайцев както винаги точно в десет вечерта.

Три часа по-късно, с кофа и кърпа в ръка, задърпал прахосмукачка след себе си, той стигна до кабинета на Н. И. Акопов, личния секретар на Комаров. Заека се бе срещал с него само веднъж, преди около година, когато, влизайки да почисти кабинета, се натъкна на късно заседание на неколцина от висшите функционери. Акопов се държа изключително грубо с него, развика се и го прогони с куп ругатни. Оттогава Заека от време на време си го връщаше, като сядаше за малко на удобния му кожен стол.

Понеже знаеше, че горилите са долу в стаята, Заека и тази вечер седна на въртящия се стол и се отпусна с наслада върху кожата. Никога не беше имал такъв стол и никога нямаше да има. На бюрото пред него лежеше някакъв документ – около четиресет машинописни страници, хванати със спирала и подвързани с черен картон.

Направи му впечатление, защото Акопов обикновено прибираше нещата си в сейфа на стената. Или поне така си мислеше Заека, понеже никога не бе виждал документи преди, пък и всички чекмеджета на бюрото бяха винаги заключени. Той отгърна корицата и хвърли поглед на заглавието. После прелисти папката напосоки.

Не го биваше много в четенето, но се справяше. Втората му майка го бе учила навремето, после и учителите от държавното училище, а накрая и един добродушен офицер в армията.

Онова, което видя, го притесни. Препрочиташе изреченията по няколко пъти, някои думи бяха твърде дълги и сложни за него, но разбра смисъла им. Поразените му от артрит ръце трепереха, докато отгръщаше страниците. Защо Комаров говори такива неща? И то за хора като втората му майка, която толкова бе обичал? Не му бе съвсем ясно, но усети, че го обзема тревога. Може би трябваше да се консултира с пазачите долу? Но те щяха само да го фраснат по главата и да го пратят да си гледа работата.

Мина цял час. Дежурните вече трябваше да са се качили на проверка, но те се бяха залепили за телевизора и гледаха извънредната информационна емисия, която съобщаваше на нацията, че министър-председателят, в съответствие с член 59 от Руската конституция, ще изпълнява функциите и на президент до изтичане на определения тримесечен срок.

Заека четеше едни и същи пасажи отново и отново, докато не схвана смисъла им. Ала значението продължаваше да му убягва. Комаров беше велик човек. Той щеше да стане следващият президент на Русия, нали така? Тогава защо говореше такива работи за втората му майка и хората като нея?

В два след полунощ той напъха папката под ризата си, приключи набързо с чистенето и помоли дежурните да го пуснат да си върви. Те с неохота се отделиха от телевизора, отвориха вратите и Заека потъна в нощта. Тръгваше си по-рано от обикновено, но това на никого не направи впечатление.

Навън Зайцев си помисли да се прибере у дома, но после се отказа. Беше много рано. В този час на нощта градски транспорт, естествено, нямаше. Винаги беше принуден да се прибира пеша дори и при лошо време, но работата му бе необходима. Пътят до дома му отнемаше един час. Ако се прибереше сега, щеше да събуди дъщеря си и внучето. Това хич нямаше да ѝ хареса. Затова тръгна напосоки по улиците и се отдаде на мислите си.

Към три и половина се озова на кея под южните стени на Кремъл. По пейките наоколо спяха бездомници и скитници, но той успя да намери малко място и седна, загледан в тъмните води на реката.

Когато наближиха острова, вълнението беше утихнало, както винаги преди залез, сякаш за да покаже на рибарите и моряците, че днешният двубой е приключил и океанът обявява примирие до сутринта. Наоколо се виждаха и други лодки, поели курс към Уиланд Кът, северозападния пролом в рифа, който осигуряваше достъп до закътаната лагуна.

Отдясно, с осем възела по-бързо, профуча Артър Дийн в откритата си „Силвър Дийп“. Островитянинът махна за поздрав. Американецът на кормилото на „Фокси Лейди“ му отвърна, като не пропусна да забележи двамата водолази на палубата. Без съмнение бяха изследвали коралите отвъд Нортуест Пойнт. У Дийн щеше да има омари за вечеря.

От двете страни на пролома, само на сантиметри под повърхността на водата, застрашително стърчаха острите върхове на рифа и американецът намали скоростта, докато преминат опасността, след която им оставаха само десетина приятни минути до брега на Търтъл Коув.

Шкиперът обожаваше лодката си. За него тя бе едновременно и страст, и средство за прехрана. Беше десетгодишна, единайсетметрова яхта модел „Бертрам Мопи“, кръстена на съпругата на конструктора Дик Бертрам, и макар да не беше сред най-големите и луксозни рибарски лодки, които се отдаваха под наем в Търтъл Коув, нейният собственик и шкипер бе готов да излезе с нея срещу всяка риба, при всякакво време. Беше я купил преди пет години, когато се пресели на острова, от един търговец в Южна Флорида по обява в „Боут Трейдър“, а после се труди над нея ден и нощ, докато не я превърна в най-дръзката красавица на целия архипелаг. Не съжали нито за цент от парите, които бе платил за нея, макар все още да се издължаваше на кредитната компания.

На пристанището той откара „Фокси Лейди“ до мястото ѝ редом със „Сакатуми“ на сънародника му Боб Колинс, угаси двигателя и слезе от мостика да попита клиентите си дали са доволни от пътуването. Те го увериха, че са прекарали чудесно, и прибавиха към таксата щедра суми за него и за Джулиъс. Щом си тръгнаха, той намигна на Джулиъс, даде му целия бакшиш и уловената риба, свали шапката си и прокара пръсти през разрошената си руса коса.

После остави развеселения островитянин да довърши почистването на лодката, да изплакне с прясна вода всички рибарски принадлежности и да спретне „Фокси Лейди“ за следващия ден. Щеше да мине да я заключи, преди да се прибере у дома. Вече усещаше вкуса на сухо дайкири в устата си, така че закрачи по кея към „Банана Боут“, отвръщайки на всички, които го поздравяваха по пътя.

2.

След два часа, прекарани на пейката край реката, Леонид Зайцев все още не бе намерил разрешение на проблема си. Вече му се искаше да не бе вземал документа. Всъщност не знаеше защо изобщо го бе взел. Ако го разкриеха, щеше да пострада. Но нали през целия си живот бе страдал, а и до днес не можеше да разбере защо.

Беше роден през 1936 г. в малко бедно селце на запад от Смоленск. Родното му място с нищо не се отличаваше от десетките хиляди други, разпилени по цялата страна: една-единствена улица, прашна през лятото, кална като блато през есента и скована от скреж през зимата. Непавирана, разбира се. Трийсетина къщи, няколко плевни и една шепа селяни, вкарани в сталинистки колхоз. Баща му беше земеделец и семейството живееше в една колиба встрани от железопътната линия.

Надолу по пътя, в тясна квартира над малко магазинче живееше селският хлебар, от когото баща му беше казал да стои настрана, понеже бил „чифутин“. Той не знаеше какво значи това, но разбираше, че сигурно е нещо лошо. И все пак хлябът, който майка му купуваше оттам, беше много хубав.

Леонид се чудеше защо не трябва да говори с хлебаря, понеже той беше много добродушен човек и време на време излизаше на прага на магазинчето си, за да му подхвърли, намигвайки, по някоя булочка – топла сладка кифличка, току-що излязла от пещта. От страх да не го види баща му, Леонид все се криеше в обора да я изяде. Хлебарят живееше с жена си и двете си дъщери, които някой път надничаха от магазина, но сякаш никога не излизаха да играят навън.

Един ден в края на юни 1941 г. в селото дойде смъртта. Малкото момче все още не знаеше какво е смърт, но чу тътена и грохота и изхвърча на бегом от обора. По главния път към селото се носеха огромни железни чудовища. Първото спря насред къщите и Леонид излезе на пътя да го разгледа по-добре.

Беше грамадно, голямо колкото къща, но се движеше на вериги и отпреде му стърчеше дълго оръдие; на самия връх, над оръдието, показал се от кръста нагоре, стоеше мъж. Той свали каската си и я сложи отстрани на бронята – беше много горещо през онзи ден. После се обърна и погледна надолу към Леонид.

Косата му беше руса почти до бяло, а очите му – толкова бледосини, че сякаш през главата му прозираше лятното небе. Нищо не се четеше в тях, нито любов, нито омраза, само някаква смътна досада и безразличие. Бавно и хладнокръвно мъжът посегна към кръста си и извади оръжие.

Нещо подсказа на Леонид, че това не е на добро. Той чу свистене на гранати, трясък на счупено и писъци. Уплаши се, обърна гръб и хукна. Последва гръм и нещо профуча край ушите му. Той свърна зад обора, разплака се, но не спря да тича. Зад него се носеше пукот и мирис на изгоряло дърво. Пред него беше гората и той продължи да тича, докато не я стигна.

Едва там спря, огледа се безпомощно и през сълзи завика майка си и баща си. Но те не го чуха. Никога вече нямаше да го чуят.

Наблизо някаква жена пищеше за мъжа и децата си и той разпозна съпругата на хлебаря, госпожа Давидова. Тя го сграбчи и го притисна към гърдите си, а той се чудеше защо ли прави така и какво ли ще си помисли баща му, след като тя е „чифутка“.

Селото бе заличено от лицето на земята и есесовското танково подразделение се обърна и си замина. Двамата и още неколцина оцелели след време срещнаха група партизани, сурови брадясали мъже, които ги поведоха на изток. Все на изток.

Когато Леонид се уморяваше да върви, госпожа Давидова го вземаше на ръце, докато накрая, седмици по-късно, двамата стигнаха Москва. Тя имаше някакви познати там, които ги подслониха и им дадоха храна. Всички бяха много мили с него и досущ приличаха на господин Давидов, с гъсти къдрици от слепоочията до брадичките и широкополи шапки на главите. Въпреки че Леонид не беше „чифутин“, госпожа Давидова настоя да го осинови и години наред се грижи за него като родна майка.

След войната властите откриха, че не ѝ е истински син, и го изпратиха в сиропиталище. Той много плака, когато се разделяха, тя също, но повече не я видя. В сиропиталището го научиха какво значи „чифутин“.

Заека седеше на пейката и мислеше за документа под ризата си. Не разбираше смисъла на фрази като „пълно унищожение“ и „тотална ликвидация“. Думите бяха прекалено дълги за него, но той чувстваше, че не значат нищо хубаво. И не можеше да проумее защо Комаров ще иска да постъпи така с хора като госпожа Давидова.

На изток хоризонтът започна бавно да порозовява. В една просторна вила на Софийски кей отвъд реката млад пехотинец от кралския флот извади знаме и тръгна по стълбите към покрива.

Шкиперът взе дайкирито си, стана от масата и бавно тръгна към дървения парапет. Погледна надолу към водата, после вдигна глава към пристанището, над което вече се спускаше мрак, и си помисли: „На четиресет и девет. Стана на четиресет и девет, и още имаш дългове към компанията. Джейсън Монк, остаряваш и това си е“.

После отпи глътка и усети тръпчивия вкус на рома чак във вените си. „Какво пък, живот и половина. Вълнуващ, ако не друго.“

А всичко бе започнало другояче – в една скромна дървена къщурка в малкия град Кроузът в Централна Вирджиния, малко на изток от Шенъндоуа, на пет мили от магистралата между Уейнсбъро и Шарлотсвил.

Елбъмарл Каунти е земеделска област, пропита със спомени за Гражданската война, осемдесет процента от която се е водила във Вирджиния, а там никой не забравя това. В местното начално училище бащите на всички съученици на Джейсън Монк отглеждаха тютюн, соя, свине или и трите заедно.

За разлика от тях, неговият баща беше горски пазач и работеше в Националния парк на Шенъндоуа. Никой не е станал милионер от заплатите на Горското стопанство, но работата осигуряваше приличен живот, макар парите да не стигаха. Ваканциите не бяха време за мързелуване, а една възможност да се потърси допълнителна работа, от която да паднат малко пари и да се помогне вкъщи.

Монк си спомняше как като дете баща му го водеше в парка, който обхващаше цялата територия на Сините хребети, за да му показва разликата между смърч, бреза, ела, дъб и бор. Случваше се да срещнат местни ловци и той слушаше с ококорени очи разказите им за черни мечки и елени, за лов на патици, диви кокошки и фазани.

След време и той се научи да борави безпогрешно с оръжия, да разпознава дирите на животните и да ги следва, да прави бивак и да прикрива всички следи на сутринта, а когато стана достатъчно голям и силен, помагаше през ваканциите на дърварите.

На пет години тръгна в местното начално училище и учи там до дванайсетгодишна възраст. Малко след тринайсетия си рожден ден се записа в областната гимназия в Шарлотсвил и ставаше всяка сутрин преди изгрев-слънце, за да се придвижи от Кроузът до града. Именно в тази гимназия се случи нещо, което щеше да промени живота му завинаги.

Някъде в далечната 1944 г. един сержант от американската армия, наред с хиляди други, бе тръгнал от Омаха Бийч да щурмува вътрешността на Нормандия. Някъде близо до Сен Ло, отдалечил се от частта си, той попаднал под прицела на немски снайперист. Оказал се късметлия: куршумът само лизнал ръката му. Двайсет и три годишният американец допълзял до близката ферма, където превързали раната му и му дали подслон. Когато шестнайсетгодишната дъщеря на фермера сложила студен компрес на ръката му, той я погледнал в очите и разбрал, че е ударен по-съдбоносно от който и да е немски куршум.

Година по-късно се върнал от Берлин в Нормандия, поискал ръката ѝ и се венчал с нея в беседката на бащината ѝ ферма. Церемонията била извършена от капелан от американската армия. Впоследствие, понеже французите не се женят по беседките, местният католически свещеник повторил церемонията в селската църква. След това сержантът се прибрал с булката си във Вирджиния.

Двайсет години по-късно той станал заместник-директор на Областната гимназия в Шарлотсвил, а съпругата му, вече отгледала децата им, решила да се присъедини към преподавателския екип на гимназията като учителка по френски.

През есента на 1965 г., когато Джейсън Монк, срамежлив младеж с непокорна руса коса и пленяваща усмивка, пристигна за първи път в гимназията на Шарлостсвил, френският вече бе част от учебната програма и тъй като, освен че беше единствената французойка в града, госпожа Жозефин Брейди бе красива и очарователна, часовете ѝ се радваха на завидна посещаемост.

Една година след като бе обучавала Джейсън, тя вече можеше да се закълне, че никога не е чувала чужденец да говори така добре френски. Дарбата не можеше да бъде наследена, значи явно бе природна. Но беше факт. И не ставаше дума просто за усет към граматиката и синтаксиса, а за способност да се възпроизведе произношението до съвършенство.

През последната си година в гимназията Джейсън посещаваше учителката си в дома ѝ, където двамата четяха Малро, Пруст, Жид и Сартр (който беше неприлично еротичен за онова време), и любимците си, по-старите френски романтици Рембо, Маларме, Верлен и Дьо Вини. Всичко стана случайно. Може би поетите бяха виновни, но въпреки разликата във възрастта, която не притесняваше нито нея, нито него, двамата изживяха кратка любов.

Още преди да навърши осемнайсет, Джейсън Монк владееше две необичайни за младежите в Южна Вирджиния умения – френския и любовта. Талантът му и в двете бе завиден. На осемнайсет Джейсън влезе в армията.

През 1968 г. войната във Виетнам бе в разгара си. Много млади американци търсеха начин да не служат там. Онези, които се записваха като доброволци за срок от три години, бяха посрещани с отворени обятия.

Монк премина основния курс на обучение и между другото попълни документи за доброволец. В твърде оптимистичната графа „чужди езици“ вписа „френски“. Извикаха го в кабинета на началник-щаба.

– Наистина ли говорите френски? – попита офицерът.

Монк обясни. Началникът се обади в гимназията в Шарлотсвил и говори със секретарката. Тя се свърза с госпожа Брейди, която позвъни в щаба. Цялата процедура отне цял ден. Монк отново бе повикан да се яви в кабинета на началника. Този път го чакаше и майор от Г2, Военното разузнаване.

Освен виетнамски, повечето жители на тази бивша френска колония говореха и френски. Монк бе изпратен в Сайгон. Престоя там известно време, после го върнаха за кратко в Щатите и отново обратно във Виетнам.

В деня на уволнението му командирът го повика в кабинета си. Там го чакаха двама цивилни. Полковникът излезе.

– Моля, сержант, седнете – каза по-възрастният и по-симпатичният от двамата и задъвка лулата си.

Другият, по-сериозен и недружелюбен, започна да му задава въпроси на френски. Монк отговаряше. Това продължи около десетина минути, след което „французинът“ се усмихна и каза на колегата си:

– Бива го, Кери, няма грешка.

После и той излезе.

– Е, какво ти е мнението за Виетнам? – попита другият.

Беше около четиресетгодишен, с „весели“ бръчки по лицето. Годината бе 1971-ва.

– Прилича ми на картонена кула, сър – отвърна Монк. – Кула, която всеки момент ще се разпадне. Още две години и ще трябва да се махаме оттук.

Кери, изглежда, споделяше мнението му, защото кимна неколкократно.

– Прав си, но не го казвай на военните. Какво смяташ да правиш сега?

– Не съм решил, сър.

– Аз не мога да реша вместо теб, но ти притежаваш дарба, с която дори аз не мога да се похваля. Приятелят ми отвън е американец като нас, но е живял във Франция до двайсетата си година. Щом той казва, че си добър – това ми стига. Защо не продължиш?

– Имате предвид колеж ли, сър?

– Именно. Законът за ветераните ще поеме повечето от разходите. Чичо Сам смята, че си го заслужил. Възползвай се.

По време на службата си Монк бе изпращал всичките си спестявания у дома, за да помага в издръжката на братята и сестрите си.

– Дори и така ще ми трябват хиляда долара в брой – отвърна той.

Кери сви рамене.

– Смятам, че ще се намерят хиляда долара. Особено ако решиш да се захванеш с руския.

– А ако реша?

– Обади ми се. Хората, за които работя, все ще имат нещо за теб.

– Дотогава може да минат цели четири години, сър.

– Не се притеснявай. Ние сме търпеливи.

– Откъде разбрахте за мен, сър?

– Наши хора от програмата „Феникс“ във Виетнам са те забелязали. Умеел си да се добираш до ценна информация, а на тях това им харесва.

– Става дума за Лангли, нали, сър? Вие сте ЦРУ.

– Е, не съвсем. Само една брънчица.

Кери Джордан всъщност далеч не бе просто малка брънка. Той щеше да се издигне до заместник-директор (операции), тоест шеф на целия шпионаж.

Монк последва съвета му и постъпи в Университета на Вирджиния, пак в Шарлотсвил. Пи чай с госпожа Брейди, но този път просто като приятел. Записа славянски езици и учи руския, докато не му стана почти като матерен. Завърши през 1975 г. на двайсет и пет годишна възраст и малко след следващия си рожден ден бе приет в ЦРУ. След обичайното начално обучение във Форт Пиъри, известен в агенцията като „Фермата“, той бе изпратен в Лангли, после в Ню Йорк и отново в Лангли.

Едва след пет години и още много учене Монк получи първото си назначение зад граница: в Найроби, Кения.

Ефрейтор Медоус от Кралския флот стриктно изпълни задълженията си в онази ясна утрин на 16 юли. Изпъна горния край на знамето, закачи го на въжето и то изплющя, разгъна се и се развя от сутрешния бриз, сякаш за да покаже на целия свят чия е сградата под него.

Британското правителство бе купило красивата стара вила на Софийски кей малко преди революцията от предишния ѝ собственик – захарен магнат. Настани в нея посолството си и остана там завинаги.

Йосиф Сталин, последният диктатор, живял в апартаментите на Кремъл, години наред ставаше сутрин, дърпаше пердетата на спалнята си и виждаше британското знаме да се вее на воля отвъд реката. Това го изкарваше от равновесие. Над британците на няколко пъти бе оказван натиск да се преместят от сградата, но те винаги отказваха.

С годините вилата стана тясна за всички отдели на мисията в Москва и помощните звена се помещаваха на различни места из града. Но на многобройните предложения да бъде предоставена голяма и удобна сграда за нуждите на посолството, Лондон учтиво отговаряше, че предпочита да остане на Софийски кей. И тъй като вилата бе неприкосновена британска територия, никой не успя да ги помести оттам.

Леонид Зайцев седеше отвъд реката и гледаше полета на знамето, а на изток първите слънчеви лъчи вече обагряха върховете на хълмовете. Гледката му навя далечен спомен.

На осемнайсет Заека бе получил повиквателна за Червената армия и след кратка подготовка бе изпратен с танковите войски в Източна Германия. Беше невзрачен редник, от когото дори командирите му не очакваха да излезе воин.

Един ден през 1945 г. при преход в покрайнините на Потсдам изостана от ротата си и се изгуби в гъстата гора. Притеснен и уплашен, той вървя напосоки между дърветата, докато не излезе на прашен път. Там спря и застина на място, скован от ужас. На десетина метра от него стоеше открит джип с четирима войници. Явно бяха спрели да си починат, преди да продължат огледа си.

Двама седяха в колата, а другите двама стояха отстрани и пушеха. В ръцете им проблясваха бутилки с бира. Зайцев веднага разбра, че не са руснаци. Бяха чужденци, западняци от съюзническите войски в Потсдам, сформирани по силата на Четиристранното споразумение от 1945 г., за което той нищо не знаеше. Знаеше само – понеже така му бяха казали, – че те са врагът, дошли са да унищожат социализма и ще го убият, ако им се удаде случай.

Щом го видяха, те спряха разговора си и впериха погледи в него. Единият каза:

– Охо! Я виж ти кой ни е дошъл на гости! Загубен „руский“. Ало, Иван!

Зайцев не разбра нито дума. На рамото му висеше автомат, но те сякаш не се страхуваха от него. Напротив, тъкмо обратното. Двама носеха черни барети с лъскави медни кокарди и сноп бели и червени пера зад тях. Той не разпозна униформата им, но пред него стояха войници от Кралските сухопътни войски.

Единият се отлепи от бронята на колата и тръгна към него. Зайцев едва не се подмокри. Мъжът насреща му беше млад, с рижава коса и луничаво лице. Усмихна му се и му подаде бутилка бира.

– Хайде, друже. Пийни с нас.

Леонид почувства хладината на стъклото в дланта си. Вражеският войник кимна окуражително. Искаха да го отровят, разбира се. Той допря устни до гърлото на бутилката и отпи. Студената течност обля небцето му. Беше силна, по-добра от руската бира и хубава на вкус, но той от притеснение се задави. Рижавият се разсмя.

– Хайде, пийни си – каза му.

В ушите на Зайцев думите му бяха просто нечленоразделни звуци. За негово изумление чужденецът му обърна гръб и се върна при джипката. Дори не се страхуваше от него. Той носеше автомат, беше Червената армия, а те му се усмихваха и си подхвърляха шегички.

Леонид стоеше край пътя, пиеше студената бира и си мислеше какво ли би казал полковник Николаев, ако го видеше. Полковникът командваше неговия батальон. Беше едва трийсетгодишен, но вече имаше медали като герой от войната. Веднъж бе спрял до Зайцев да го разпита за произхода му, откъде идва и така нататък. Редникът отговори: „От сиропиталище“. Тогава офицерът го потупа по рамото и му каза, че вече си има дом. Леонид обожаваше полковник Николаев.

Беше го страх да им хвърли бирата обратно, пък и тя си беше много хубава, макар и отровна. Затова я изпи. След десетина минути двамата войници се качиха отзад в джипа и наложиха баретите си. Шофьорът запали двигателя и колата потегли. Спокойно, без паника. Червенокосият се обърна и му помаха с ръка. Те бяха врагът, готвеха се да нападнат Русия, а му махнаха за сбогом.

Когато се изгубиха от погледа му, Леонид хвърли празната бутилка в храсталака и хукна през гората, докато не попадна на руски камион, който го откара обратно в лагера. Сержантът го наказа с една седмица наряд за самоотлъчка, но той не каза на никого нито за чужденците, нито за бирата.

Преди джипката да се отдалечи, той бе забелязал някакви опознавателни знаци на дясната предна врата и дълга антена отзад на капака. На нея се вееше малко флагче, около трийсетсантиметрово, с кръстове – един червен, прав, и два по диагонал, в червено и бяло – всичко на син фон. Странно знаме в червено, бяло и синьо.

Четиресет и четири години по-късно то пак беше пред очите му. Вееше се над някаква сграда отвъд реката. Заека бе намерил решението на проблема си. Съзнаваше, че е направил грешка, като е взел папката от кабинета на Акопов, но знаеше, че не може да я върне. Може пък никой да не забележи, че липсва. Затова реши да я даде на хората със странното знаме, които черпеха с бира. Те щяха да знаят какво да правят с нея. Той стана от пейката и тръгна по брега към Каменния мост през Москва река до Софийски кей.

Найроби, 1983 г.

Когато момченцето получи главоболие и вдигна температура, майка му най-напред реши, че го е хванала лятна треска. Но до вечерта петгодишният малчуган вече пищеше от болки в главата и родителите му цяла нощ бдяха до леглото. На сутринта съседите им от съветския дипломатически блок, които също не бяха спали като хората, понеже стените бяха тънки, а прозорците – отворени заради лятната жега, попитаха какво се е случило.

Същата сутрин майката заведе сина си на лекар. Никое от посолствата на Източния блок не разполагаше с личен лекар. Всички ползваха услугите на доктор Свобода. Той работеше в Чехословашкото посолство, но се грижеше за цялата комунистическа общност. Беше добър и съзнателен човек и му трябваха само няколко минути, за да увери майката, че детето ѝ има малария. Даде на момчето съответната доза „Нивиквин/Палудрин“, прилагани в руската медицина по онова време, както и таблетки за следващите няколко дни, и ги отпрати.

Но лекарствата не подействаха. За два дни положението съвсем се влоши. Температурата и треската се увеличиха, а детето вече виеше от болки в главата. Посланикът изобщо не се поколеба да разреши преглед в Обединената болница в Найроби. И тъй като майката не говореше английски, съпругът ѝ, вторият секретар по търговските въпроси Николай Илич Туркин, отиде в болницата с нея.

Доктор Уинстън Мой, който също беше добър лекар и вероятно познаваше тропическите болести по-добре от чешкия си колега, щателно прегледа детето и се обърна с усмивка към родителите:

– Плазмодиум фалципарум.

Бащата го погледна с недоумение. Английският му беше добър, но не чак толкова.

– Това е вид малария. За съжаление, резистентен към стандартните антималарици, каквито е предписал уважаемият колега Свобода.

Доктор Мой предписа силен широкоспектърен антибиотик венозно. Той сякаш подейства. Но само в началото. След една седмица, когато курсът на лечение приключи, състоянието на детето отново се влоши. Майката вече не беше на себе си. Изгубила доверие в чуждата медицина, тя настоя двамата със сина ѝ да бъдат върнати в Москва. Посланикът се съгласи.

У дома детето бе прието в една от специалните клиники на КГБ. Това стана възможно, тъй като вторият секретар по търговските въпроси Николай Туркин бе всъщност майор Туркин от Първо главно управление на КГБ.

Болницата беше добра и разполагаше с отлично звено за тропически болести, понеже хора на КГБ се изпращаха по целия свят. Поради сериозното състояние на момчето със случая се зае лично шефът на звеното, професор Глазунов. Той прегледа документите от Найроби и назначи серия от прегледи със скенер и ултразвук – апаратура, по онова време последна дума на техниката, с която не разполагаше почти никоя друга болница в Съветския съюз.

Изследванията го разтревожиха сериозно. Те разкриха множество вътрешни абсцеси в почти всички органи на момчето. Когато повика госпожа Туркина в кабинета си, професорът бе мрачен.

– Знам какво е, поне в това съм сигурен, но болестта е неизлечима. С големи дози антибиотици момчето ви ще издържи най-много месец. За повече се съмнявам. Много съжалявам.

Разплаканата майка бе изведена от кабинета. Загрижен асистент ѝ обясни какво са открили. Ставаше въпрос за рядка болест, наречена мелиоидоза, наистина нехарактерна за Африка, но позната в Югоизточна Азия. Идентифицирана най-напред от американците по време на войната във Виетнам.

Американски пилоти на хеликоптери започнали да проявяват симптоми на непозната и почти винаги смъртоносна болест. След множество проучвания се стигнало до заключението, че при полет над заблатените оризища перките на хеликоптера разпръскват водата от оризовите ниви на микроскопични капчици, които пилотите вдишват. А с тях и микроорганизъм, резистентен към всички познати антибиотици. Руснаците знаеха за случая – макар да пазеха откритията си в строга тайна по онова време, те бяха като попивателни за постиженията на западните учени. Професор Глазунов начаса получаваше всяка научна публикация в областта си.

В един дълъг телефонен разговор, прекъсван от хлипане и сълзи, госпожа Туркина съобщи на съпруга си, че синът им умира. От мелиоидоза. Майор Туркин си го записа. После отиде при началника си, резидента на КГБ полковник Кулиев. Той изрази искрено съчувствие, но беше непреклонен.

– Да се обърнем към американците!? Ти луд ли си?

– Другарю полковник, ако са идентифицирали болестта, и то преди седем години, може би са открили и лечение.

– Но не можем да ги питаме за такива работи – възрази полковникът. – Става дума за престижа на нацията.

– Става дума за живота на сина ми – изкрещя майорът.

– Достатъчно. Свободен сте!

Залагайки кариерата си, Туркин се обърна към посланика. Дипломатът не беше жесток човек, но и той не се разчувства.

– Контактите между Министерството на външните работи и Държавния департамент са редки и се ограничават само до въпроси от национално значение – каза той на младия офицер. – Впрочем полковник Кулиев знае ли, че си тук?

– Не, другарю посланик.

– Тогава, заради бъдещето ти, няма да му казвам. Съветвам те и ти да не го правиш. Но отговорът е „не“.

– Ако бях член на Политбюро... – понечи да възрази Туркин.

– Но не си. Ти си просто трийсет и две годишен майор, изпратен да служи на родината си във вътрешността на Кения. Много съжалявам за теб, момче, но нищо не може да се направи.

Докато слизаше по стълбите, Николай Туркин с огорчение си повтаряше, че животът на първия секретар Юрий Андропов ежедневно се поддържа с лекарства, доставяни със самолет от Лондон. После излезе от посолството и отиде да се напие.

Да се добере човек до Британското посолство, не беше лесна работа. Застанал на тротоара от другата страна на кея, Зайцев виждаше огромната жълтеникава сграда и дори горния край на колонадата пред гигантската резбована врата. Но не можеше просто да пресече улицата и да влезе.

Отпред все още тихата сграда бе защитена от масивна стоманена ограда с две големи врати за автомобили – една за влизане и една за излизане. Също така непристъпни както и оградата, те се отваряха с електрически механизъм и в момента бяха плътно затворени.

От дясната страна имаше вход за пешеходци, охраняван на две места с метални решетки. При тротоара дежуряха двама милиционери и проверяваха всеки желаещ да влезе в сградата. Заека нямаше никакво намерение да им се явява. Между първата и втората решетка стоеше охраната на посолството: други две горили, този път наети от англичаните. Работата им бе да питат влизащите по какъв въпрос идват и да докладват в посолството. Не един и двама кандидати за виза се бяха опитали да се доберат до сградата през тази врата.

Зайцев тръгна безцелно към тясната уличка от задната страна на сградата, където се намираше входът за визовия отдел. В седем сутринта, три часа преди да отворят, пред вратата вече се бе събрала стометрова опашка. Много от хората явно бяха чакали цяла нощ. Ако застанеше отзад, редът му щеше да дойде най-рано след два дни. Зайцев отново се върна отпред. Този път милиционерите го изгледаха дълго и изпитателно. Уплашен, той се шмугна надолу към кея и зачака началото на работния ден и идването на дипломатите.

Малко преди десет се появиха и първите англичани. Пристигаха с коли. Спираха пред портата за влизане, където очевидно ги проверяваха, после вратата се отваряше колкото да влезе колата и отново се затваряше след нея. Зайцев си помисли да се приближи до някоя кола, но прозорците им винаги бяха затворени, пък и милиционерите бяха само на няколко метра. Хората в колите щяха да го помислят за някакъв просител и нямаше да му отворят. После щяха да го арестуват. Милицията щеше да разбере какво е направил и щеше да съобщи на Акопов.

Леонид Зайцев не беше свикнал да се сблъсква със сложни проблеми. Беше объркан, но и твърдо решен да осъществи намерението си. Просто искаше да предаде документа на хората със странното знаме. Затова през цялата дълга и гореща утрин не помръдна от мястото си. Гледаше и чакаше.

Найроби, 1983 г.

Като всички съветски дипломати, Николай Туркин разполагаше с ограничено количество чужда валута, включително и кенийски шилинги. Скъпите „Ибис Грил“, „Алън Боби’с Бистро“ и „Карнивор“ не бяха по кесията му. Затова отиде в откритото кафене на хотел „Ню Стенли“ на улица „Кимати“, седна в градината близо до старата акация, поръча си водка и бира и се отдаде на мъката си.

Половин час по-късно един мъж на неговата възраст, който бе преполовил бирата си на бара, стана от стола си и тръгна към него. Туркин чу някой да му казва на английски:

– Горе главата, приятелю, каквото и да е, все ще се намери изход.

Руснакът вдигна глава. Американецът му се видя смътно познат. Сигурно беше някой от тяхното посолство. Туркин работеше в отдел К, контраразузнавателното звено на Първо главно. Работата му бе не само да следи съветските дипломати и да се грижи за конспиративността на местните операции на КГБ, но и да хвърля по едно око за уязвими западняци, които могат да бъдат вербувани. Като такъв, той имаше свободата да контактува с други дипломати, включително и западни – привилегия, на която не се радваше никой „редови“ руснак от мисията.

Именно заради тази свобода на придвижване и общуване офицерът на ЦРУ подозираше с какво всъщност се занимава Туркин и беше събрал кратко досие за него. Но нямаше за какво да се захване. Човекът беше съвършен продукт на съветския режим.

Туркин, от своя страна, също подозираше, че американецът най-вероятно работи за ЦРУ, но на него му бяха втълпявали, че всички американски дипломати са разузнавачи – наивна илюзия, която обаче предпазваше от грешки.

Американецът седна и му подаде ръка.

– Джейсън Монк. Ти си Ник Туркин, нали? Видяхме се на градинското парти в Британското посолство миналата седмица. Изглеждаш, сякаш току-що са те назначили на Северния полюс.

Туркин огледа американеца: непокорна руса коса, пленяваща усмивка. В изражението му сякаш нямаше скрити помисли; може пък да не е човек на ЦРУ в края на краищата. Имаше вид на човек, с когото би могло да се разговаря. При нормални обстоятелства Николай Туркин щеше да приложи дългогодишния си опит да бъде учтив, но непроницаем. Днес обаче обстоятелствата не бяха нормални. Имаше нужда да поговори с някого. Започна и си изля душата. Американецът беше загрижен и прояви съчувствие. Дори си записа думата „мелиоидоза“ на подложка за бира. Когато се разделиха, нощта отдавна бе паднала. Руснакът се прибра в строго охранявания си блок, Монк – в апартамента си до булевард „Хари Туку“.

Силия Стоун беше двайсет и шест годишна, стройна, тъмнокоса и красива. Освен това беше помощник-пресаташе на Британското посолство в Москва – първото ѝ назначение след две години работа във Външно министерство, където постъпи след дипломирането си в Гиртън Колидж в Кембридж. Беше и човек на живота.

В онзи шестнайсети юли тя излезе през резбованата входна врата на посолството и хвърли поглед към паркинга, където стоеше нейният малък, но удобен роувър.

От вътрешната страна на оградата тя виждаше пейзаж, останал скрит от погледа на Зайцев. Стоеше на площадката на петте стъпала, които водеха до асфалтирания паркинг, разделен от свежа, поддържана трева, дръвчета, храсти и пъстроцветни лехи, и гледаше над металната ограда към високата снага на Кремъл – пастелножълта, охрена, кремава и бяла, с блестящи златни куполи, извисили се над назъбената червена стена, която ограждаше всичко. Гледката беше великолепна.

От едната и от другата страна на площадката пред входа се спускаше полегата алея, на която имаше право да спира само колата на посланика. По-простосмъртните паркираха долу и се придвижваха оттам пеша. Преди време един млад дипломат бе рискувал кариерата си, паркирайки в проливен дъжд невзрачната си „костенурка“ точно пред входа на посолството. Минути по-късно дошъл посланикът и понеже мястото му било заето, наложило се да спре ролс-ройса си на паркинга и да прекоси разстоянието пеша. Влязъл в посолството прогизнал и бесен.

Силия Стоун изтича надолу по стълбите, кимна на портиера, пъхна се в яркочервения си роувър и потегли. С излизането ѝ тежката метална врата се затвори зад нея. Тя спря на Софийски кей и зави наляво към Каменния мост. Забързана за срещата си с един репортер на „Сегодня“, тя не забеляза дрипавия старец, които хукна припряно след нея. Нито пък можеше да знае, че нейната кола е първата, която напуска посолството през този ден.

Каменният мост е най-старият постоянен мост на Москва река. Навремето реката се е прекосявала по понтонни мостове, издигани през пролетта и прибирани през зимата, когато ледът стане достатъчно здрав, за да се язди по него.

Поради огромните си размери мостът се простираше не само над реката, но и над Софийски кей. За да стигне до него с кола, човек трябваше да завие наляво и да кара стотина метра, докато се изравни с нивото на моста. Пешеходците можеха да се изкачат направо по стълбите от кея. Именно това направи Заека.

Когато червеният роувър се зададе по моста, той вече беше горе край парапета. Замаха с ръце, жената в колата го изгледа стреснато и отмина. Зайцев отчаяно хукна след нея. Нямаше шанс да я стигне, но запомни номера ѝ и видя, че на северната страна на моста колата зави наляво и се сля с движението по площад „Боровицки“.

Силия Стоун бе тръгнала към кръчмата „Роузи О’Грейди“ на улица „Знаменка“. Това необичайно за Москва заведение бе всъщност ирландско и в него на Нова година човек можеше да види ирландския посланик, стига той да успееше да се измъкне от тежкарските приеми на дипломатическия корпус. Ресторантът работеше и на обяд и Силия Стоун си бе определила среща с руски журналист именно там.

Веднага намери място за паркиране, защото все по-малко руснаци можеха да си позволят коли или пък бензина за тях, заключи роувъра и тръгна към заведението. И както винаги, когато на улицата се появеше чужденец, бродягите и просяците веднага наизскочиха от близките входове, надигнаха се от тротоара и се втурнаха към нея да молят за хляб.

Като млад дипломат, преди заминаването ѝ я бяха инструктирали във Външното министерство в Лондон, но действителността винаги я шокираше. Беше виждала просяци и в Лондонското метро, и по улиците на Ню Йорк – бездомници, които по една или друга причина бяха слезли до дъното на социалната стълбица. Но повечето от тях съзнателно бяха избрали живота, който водеха, и винаги можеха да разчитат на топла супа и чисто легло в някой от приютите наблизо.

В Москва, столицата на една държава, познала истинския глад, клетниците, които протягаха ръце за дребна монета или късче хляб, някога – и то не твърде отдавна – са били фермери, войници, чиновници или занаятчии. Като ги гледаше, Силия винаги си спомняше за репортажите от Третия свят.

Вадим, огромният портиер на „Роузи О’Грейди“, я видя на няколко метра от заведението и хукна към нея, блъскайки без пощада сънародниците си, за да направи път на един сигурен и жизненоважен за работодателя му благодетел.

Притеснена от унижението, което просяците трябваше да изтърпят от друг руснак заради нея, Силия понечи да протестира, но Вадим просто опъна дълга мускулеста ръка между нея и протегнатите длани, отвори вратата на ресторанта и я въведе вътре.

Контрастът бе пълен – от прашните улици и глада към веселата глъч на петдесетината щастливци, които можеха да си позволят месо и риба за обяд. Състрадателна и добра, Силия винаги изпитваше угризения, когато се наложеше да се храни в ресторант: просто не можеше да съвмести храната в чинията си с глада навън. Симпатичният млад репортер, който ѝ махна от масата в ъгъла, явно нямаше такъв проблем, защото прегледа спокойно менюто с предястията и си поръча скариди.

Зайцев, мобилизирал всичките сили на старото си тяло, стигна до площад „Боровицки“ и се огледа за червения роувър. От него нямаше и следа. Провери и улиците от двете страни, но не видя нищо да се червенее. Накрая реши да тръгне по главната артерия в дъното на площада. Почти не повярва на очите си, като го видя двеста метра по-надолу, на самия ъгъл до някакъв ресторант.

Дрипав и невзрачен като всички, които чакаха с търпението на унижените и оскърбените, Зайцев зае позиция до роувъра и на свой ред зачака.