Въздух

1.

Дишай с отворени очи

Въздухът навън трептеше, сякаш натежал от очакване. Беше първият пролетен уикенд след необичайно дълга и сурова зима. Опитах да не обръщам внимание на зародилото се по необясними причини вълнение в стомаха ми и за четвърти път си оправих косата пред огледалото. Добре, карамеленокестенявите къдрици падаха небрежно по раменете ми и никой не би предположил, че са плод на няколко часа подготовка и две леки крампи на китките, държали твърде дълго обемната маша. Спирала и гланц оформяха скромния ми грим, а роклята ми – бледорозова, леко разкроена от талията надолу и едва достигаща средата на бедрата ми – бе едновременно ефирна и достатъчно удобна. Практичност и женственост – точно в мой стил.

– Ири, излизаме след седем минути, готова ли си?

Тонът на баща ми бе раздразнен – като всеки път, когато трябваше да ме закара някъде. Беше от типа: „предпочитам да дам пари за такси, но да не си губя аз времето“.

– Да, тате, секунда.

Гласът ми прозвуча малко по-високо и ентусиазирано от обикновено, стандартно за ситуациите, в които знаех, че нещо в мен го дразни, и исках да се предпазя от мъмрене.

– Пак ли не си си оправила стаята, такава кочина ли ще оставиш?

Негодуванието му стана осезаемо и усетих как жарко кълбо огън изпълва слънчевия ми сплит. Баща ми гледаше малка сатенена панделка на пода, която първоначално бях решила да ползвам като диадема, но се разколебах в последния момент. Бях убедена, че съм я върнала в шкафа! Не обичах да ми се кара – кой ли обича, Ирин? – и затова постоянно бях нащрек, за да предусещам всеки потенциален дразнител в обстановката. Пореден безуспешен опит... Все нещо не ми достигаше да съм достатъчно прилежна. Наведох се и вдигнах розовото украшение. Не ми беше приятно и всеки от семейството да влиза в стаята ми без да чука, но сега не беше моментът мислите ми да прескачат от един проблем в друг.

Докато слизах по стълбите шест крачки зад баща ми – никога не успявах да вървя с неговото темпо дори когато подтичвах – ме обля нова вълна от притеснение. Сякаш предпочитах да си остана вкъщи, нищо че отивах на рождения ден на Лея, най-добрата ми приятелка от дете.

Всъщност ми беше най-добра приятелка от онзи необичайно студен септемврийски ден пет години по-рано, в който въздухът беше толкова тежък, че едва дишах. Винаги ме сковаваше странно притеснение в началото на учебната година – след цяло лято в съвсем друга рутина. Макар да бяха изключили момичето, което ме беше тормозило целия последен срок, явно все още не бях забравила травмиращите изживявания. Така и не разбрах защо беше избрала да сплашва точно мен. С какво не пасвах на разбиранията ѝ, че да стана жертва на толкова грозен тормоз?

Когато влязох леко задъхана в класната стая, видях две нови лица. Това ми се стори твърде странно. Кой се мести в годината на така важните кандидат-гимназистки изпити, от които според баща ми зависеше цялото ни бъдеще? Беше останало празно място само до едната нова ученичка, слабо момиче с тъмна коса и прав бретон, с интересни бадемови очи в най-класическия кафяв нюанс. Тя ми се усмихна, подаде ръка и се представи първа:

– Аз съм Лея, приятно ми е.

Шепнеше, защото госпожата вече бе започнала да дава инструкции за предстоящия срок.

– Ирин. И на мен.

Притеснението в гласа ми бе толкова осезаемо, че вероятно всички на близките чинове го усещаха като облак около мен. Бях закъсняла около трийсет секунди, но достатъчно, за да изгарям от срам.

– Косата ти е много красива – продължи Лея.

За първи път се чух да издишам по-дълго от обичайното. Не бях сигурна доколко комплиментът бе искрен, но се усмихнах вяло. Нямах възможност да отговоря, защото класната ни направи забележка и цялото притеснение се върна с тройна сила.

– Нашите се преместиха от провинцията, след като баба ми почина и старият ѝ апартамент остана за нас. Ти откъде си?

Лея изговори всичко това в междучасието, толкова енергично и бързо, че неволно дръпнах раницата си няколко сантиметра по-близо. Не трябваше ли аз да водя разговора, а новото момиче да се стеснява?

Разбира се, отговорих на всичките ѝ питания, но пропуснах да ѝ кажа как още от дете чувствах, че в мен има нещо специално. Не „специално“, това е толкова клиширана дума, по-скоро „отличително“. Не знаех откъде идва усещането, след като рядко бях доволна от резултатите, които постигах. Когато на единайсет не получих покана за „Хогуортс“, вярата ми бе леко разклатена, но все пак успях да запазя вътрешното си убеждение, че в мен има нещо особено, което привлича околните като магнит. Не знаех дали действа обемната ми, тъмнокарамелена коса, или наситеношоколадовите, почти черни и пронизващи очи, в които страстни искрящи пламъчета за секунди се заменяха с вледеняващ скреж. На каквото и да се дължеше, бе факт, че по-лесно печелех приятели, отколкото ги задържах. Пропуснах и може би най-ироничното за себе си: макар името ми на старогръцки да означава „мир“, точно постигането на душевен мир ми бе най-трудно. Вероятно търсенето му щеше да се превърне в мисия на живота ми.

На път към рождения ден на Лея обаче ме занимаваше нещо много по-злободневно – а именно въпросът как да закопчая предпазния колан на седалката до шофьора максимално беззвучно и без по невнимание да одраскам някоя прилежаща повърхност в служебната кола на баща ми. Брат ми нямаше проблем с това. Винаги печелеше по някоя одобрителна усмивка от тати, докато мама се опитваше да води оживен разговор на тема, която в повечето случаи интересуваше само нея. В случая бяхме само двамата и сравнението с година по-малкия ми брат бе откровено ненужно. Дали това, че не бях единствено дете, ме караше постоянно да се състезавам с останалите и да търся какво да не харесвам в тялото, оценките или дори изказа си? Или просто бях родена такава? Дали бях качила малко повече килограми, дали косата ми не бе съвсем жизнена – не ми беше трудно да намирам за какво да се чувствам несъвършена. Допълващо абсурда бе, че в зависимост от това дали бях щастлива и получавах достатъчно комплименти, се виждах или като изключително красива, или като уродливо непасваща на общоприетите норми. Противоречие, достатъчно изтощително дори за зряла жена. Защо изобщо мислех по тези въпроси в момента?

Гласът на баща ми прекъсна вихъра от мисли.

– Кой ще идва от стария ти клас? – попита по-скоро нехайно, колкото да не пътуваме в мълчание.

– Йордан и Бран. Костадин май нямало да успее. Ще има повече познати на Лея от новото ѝ училище и от родния ѝ град.

– Нали запомни в колко ще те взема?

Беше петият път в рамките на два часа, в който ме питаше едно и също. Дори не сменяше думите, за да създаде илюзия, че поне малко вярва в краткосрочната ми памет.

– Разбира се! Точно в десет трябва да съм долу, за да не се налага да ми звъниш по телефона.

Издекламирах това и излязох бързо от колата, като много внимавах да не затворя вратата твърде силно. Баща ми се намръщи съвсем леко – знак, че не съм се справила катастрофално зле. Приближавах се до съвършенството.

Когато застанах пред кооперацията, разбрах, че определено не ми се влиза. Какво хубаво ме очакваше там?

Четирите години в гимназията напълно ме убедиха, че в живота ми няма да се случи нищо особено романтично. Все още не бях изпитала емоцията на истинско и всепоглъщащо влюбване, за което мечтаех. Удобно изключвах обикновените тръпки – все пак имах такива през няколко месеца, насочени към всяко достатъчно секси, противоречиво и недостъпно момче. Но вроденият ми вкус към драма ми подсказваше, че все още нищо в любовните ми отношения не бе достойно за сълзлив романтичен филм. Дали най-накрая щеше да се случи нещо, което, макар и незабележимо на пръв поглед, ще има силата да промени посоката на живота ми?

Едва ли точно тази вечер.

Събрах кураж и натиснах звънеца. Щом влязох във входа, ме лъхна неприятната миризма на мухъл и готвено, а глъчката, която бях чула още от улицата, ме накара допълнително да забавя ход. Какво щях да правя до десет? Щях да познавам има-няма трима души, а Лея щеше да е твърде заета да обръща внимание на всички, за да ме разсейва от притеснението ми от нови хора.

Вратата на апартамента се отвори и шумът рязко ме блъсна в ушите, което мигновено ме накара да изправя гръб. Нямаше да си позволя да изглеждам срамежлива, само не и това. Вече си имах правило: колкото съм по-притеснена, толкова повече да изглеждам като дейна част от събитията.

– Здрасти, Ири, влизай! – поздрави ме Йордан.

Тръгнах след него. Прокрадвахме се по тесния коридор, пълен с балони, нехайно изоставени пластмасови чинии, полуизпити чаши и достатъчно хора, та да ти се завие свят.

– Ири, ето те и теб!

Лея се появи сякаш от нищото и ме обви в задушаваща прегръдка. След обичайните поздравления и протоколното възхваляване на добрия ми вкус за подаръци, тя се изпари също така мигновено, без дори да ме ориентира къде мога да седна. Холът и кухнята представ­ляваха голямо общо помещение. Познатите инстинктивно се бяха групирали. Съзрях възможност в лицето на две момичета, които бях виждала точно преди година по същия повод. Когато се чувствах комфортно, обожавах да говоря, но празните приказки ме натоварваха. Смятах ги за загуба на интелектуален потенциал. Този конкретен разговор се изчерпа за около седем минути и започнах нервно да си играя с един особено добре накъдрен кичур, оглеждайки се из шумното помещение за спасение. То дойде почти мигновено под формата на топла ръка, която леко докосна кръста ми.

– Ири, ела при нас – настоя Йордан, като ми подаде чаша с нещо, което силно се надявах да е портокалов сок – или поне преобладаващо да е сок.

Отдъхнах си. Бяхме доста близки в училище и със сигурност щеше да разкаже нещо щуро. Настаних се до него на барплота, разделящ кухнята от хола, и поздравих любезно Бран, който стоеше от другата страна. Погледите ни се срещнаха за секунда и ми се стори, че в очите му пробяга сянка на нещо, което не можех да определя. Сякаш се виждахме за първи път. Настръхнах, без да ми е студено.

– Как е в твоята елитна гимназия „на центъра“, Ири?

Йордан звучеше по-скоро развеселен, но това не го спря да добави въздушните кавички с ръце. Веднъж да кажеш „на центъра“ вместо „в центъра“ и ще те подиграват доживот.

– Ти се смееш, но истината е, че ни скъсват от учене. На моменти едвам се оправям...

– Ти? Мис Отличничка да изостава?

Коментарът на Бран не беше чак заядлив, но някак враждебен. Какво му ставаше? Да, не бяхме първи приятели, но все пак поддържахме добрия тон.

– Не съм казала, че изоставам, а че имаме голям обем от материал за учене – натъртих. Косата ми се изправяше леко всеки път, щом чуех намек, че не се справям достатъчно добре. – С правилната подготовка и повечко усилия съм на ниво, разбира се.

Може би обстановката не предполагаше да звуча толкова протоколно и скучно? Със сигурност поне за момента не ставах за героиня на романтична комедия.

– Дали не трябва да забавиш темпото в такъв случай?

Въпросът беше толкова неуместен, че дори Йордан изви вежда. Преди да имам възможност да се защитя, че се чувствам отлично с текущия си график, Лея ме дръпна рязко нанякъде, за да ме представи, както разбрах с ужас три секунди по-късно, на поредния ухажор, с когото планираше да ме уреди. Все още ли беше така очевидно, както в седми клас, че се нуждая от помощ в запознанствата?

Около час преди баща ми да се появи, седях на леглото в красивата детска стая точно до хола и се питах как никой не бе окупирал пространството, за да се натиска. Бях намерила спасение там, защото музиката вече ми идваше твърде силна, а интересите на останалите – твърде далечни. Очакванията ми се бяха оправдали, наистина през изминалите часове не бе станало нищо, достойно за дневника ми. Стаята се осветяваше единствено от луната, чието меко сияние влизаше през големите прозорци, и затова светлината, идваща от отварящата се вратата рязко ме изкара от унеса. Вече бях изморена да поддържам вид на изключително забавляваща се и леко се подразних, когато видях Бранимир. След трите реплики в началото съдбата се бе показала благосклонна – не ми се беше наложило да говоря повече с него. Сега обаче трябваше да се фокусирам, за да отговарям на провокациите му.

– Може ли да седна при теб? – попита, докато ми подаваше бутилка с някакъв алкохол. Джин? Водка? Нямах идея. – Успях да я свия от кухнята... да пием заедно?

Предложението ми се стори странно. Макар да бях на седемнайсет, избягвах да пия на подобни събирания – добре де, не ходех често по подобни събития, че да развивам навици, но по-важен ми беше въпросът защо от къща, пълна с нови момичета, искаше да пие именно с мен. Не му се водеха безсмислени разговори с непознати? Не, това бе почти изцяло лишено от смисъл. Бранимир живееше за общуването с нови хора. Сякаш имаше глад за определена доза пресни познанства на седмица и правеше всичко възможно да го задоволява.

– Щом се налага... – промълвих тихо и доколкото можех любезно, като се отместих достатъчно, че да се съберат поне три пингвина между нас.

– Защо избяга толкова? Аз съм безопасен – засмя се и се премести едновременно много близо, но и достатъчно далеч, че всеки контакт да изглежда случаен. Въпреки това ароматът му на бергамот и нещо подобно на солен морски въздух ме обгърна плътно. Не беше неприятно, само твърде интензивно.

Подборът му на епитет бе повече от уместен. Aко трябваше да го определя с една дума, със сигурност щях да използвам „безопасен“. Откакто се познавах­ме, ми изглеждаше като забавния най-добър приятел на любовта на живота ми. Беше хиперактивен, пълен с идеи, въображението му работеше повече от необходимото дори за луд поет. Освен това чисто физически не попадаше в графата със секси мъже, както ги виждах аз. Да, беше достатъчно висок, но това, че останалите момчета на годините ни все още не бяха израснали толкова, го караше да ходи леко приведен. Косата му бе кестенява и в зависимост от осветлението изглеждаше черна или дори с цвят на коняк. Скулите му не бяха особено изразени и лицето му по-скоро имаше меко изражение. Носеше прекалено свободни дрехи, воден от безумната мода от началото на хилядолетието, и като цяло на моменти изглеждаше почти комично.

– Не ти ли харесва партито в хола? – попитах по-скоро от вежливост.

– По-интересно ми е да си говоря с теб.

Изтърси го толкова невъзмутимо, че едва спрях смеха си. Какво друго можех да очаквам от момче, неспособно да задържи вниманието си върху един събеседник за по-дълъг период от баскетболно полувреме? Логично бе да дойде и моят ред.

– Защо си сама?

– Тук или по принцип?

Казах го една идея по-сладко от нужното и опитах отново да подравня подгъва на роклята, за да успокоя дишането си.

– Хм... ще пиеш ли?

Не знаех дали да се радвам, или дразня, че пропусна въпроса ми. Натика бутилката в ръцете ми така светкавично, че не ми остана време да отчета грубото навлизане в личното ми пространство. Нямах против да опитам, защото така или иначе нямах нищо по-доб­ро за правене. Петдесет и шест минути, докато баща ми се появи долу. Тъкмо доближавах течността към устните си, когато Йордан рязко влезе в стаята.

– Ето къде била последната бутилка. Защо пиете без мен? – попита, настанявайки се от другата ми страна. Отговорът ми се стори прекалено очевиден, че да го изричам на глас.

– Едвам я спасих, а ти, брат, изпи колкото за пет души – произнесе Бранимир привидно спокойно, но усетих и раздразнена нотка, защото почти недоловимо се приближи към мен.

– По-добре е да се радвам на свободата си, докато Деси я няма, че вече започна здравата да ми омръзва.

Деси приятелката му ли беше? Запитах се защо някой би стоял във връзка, от която има нужда да бяга чрез прекомерна употреба на алкохол? Проблемът в половинката му ли беше, или в неговата невъзможност да ѝ се противопостави? Щях да продължа с още размислите по въпроси, които грам не ме засягаха, ако гласът на Бранимир не ме беше спрял:

– Няма нищо страшно да опиташ, най-много да станеш малко по-забавна и предразположена към лоши решения.

Първата глътка ми се стори отвратителна. Както и втората, затова след нея спрях. Йордан, вече силно завалящ края на думите, повтаряше позната история и междувременно реши да постави ръка свойски на бедрото ми, за да акцентира вероятно важен момент. Мислите ми бяха напуснали помещението още в началото на бръщолевенето му. От нежелания допир усетих, че пропадам. Роклята ми не беше достатъчно дълга и кутрето му докосна голата кожа на крака ми. Какво, за бога, правеше? За толкова години познанство никога не бе имало повече от прегръдка между нас. Толкова силно исках да избягам, че въздухът заседна в дробовете ми. Макар обичайно да обожавах мъжко внимание, мразех някой да ме докосва или дори да пристъпва в пространството ми без разрешение. Дланите ми изстинаха на секундата и не можех да помръдна дори с милиметър.

– Брат, какво правиш?

Чух Бранимир сякаш през няколкото стени. Видях как посяга към пръстите на Йордан, който явно бе толкова пиян, че измънка само как не сме достатъчно забавни и излезе от стаята.

– Благодаря ти – прошепнах на все още подозрително трезвения ми събеседник.

– Няма за какво, чак на мен ми стана студено.

Дори акцентира с леко преиграно втрисане.

– Как студено?

Обърнах се по-осезаемо в неговата посока. Вече ни деляха само някакви петнайсетина сантиметра. Надявах се, че ако го наблюдавам внимателно, ще разбера за какво говори.

– От лъхащия от теб студ. Не обичаш много-много да те пипат, а?

Каза го през смях, докато приближаваше бутилката към устните си. След тези думи, издаващи любопитно ниво на наблюдателност, устните му неволно привлякоха вниманието ми. Не бяха особено плътни, но изглеждаха невъзможно меки, навлажнени от стекла се капчица алкохол, която езикът му инстинктивно облиза. Никой нямаше да каже, че Бран е красавец, но нестихващото любопитство в очите му го правеше по-чаровен от повечето ми познати момчета.

– Не познавам хора, които обичат нежелани доскования. Оксиморонът е заложен в израза.

– Забавна си.

В последните минути телата ни се бяха приближили още повече, което установих чак след като усетих рамото му до моето. Допирът му ми се стори като най-естественото и желано нещо на света. Странно как усещанията ми вече си играеха с мен. Не можех с категоричност да преценя от кое точно ми се виеше свят – от двете глътки алкохол или от горещината на кожата му до моята. Не исках да се отдръпвам, затова, надявайки се да изглежда абсолютно естествено, все пак вече бяхме облегнали глави на стената, се извърнах леко към него, така че коляното ми да докосне плата на дънките му. Не си пролича да му е направило впечатление. Невъзмутимо продължи:

– Принципно е страхотен, но алкохолът не му се отразява добре. А и такова отношение не подобава за момиче, избрало да дойде с розова рокля.

Забележката му беше по-скоро опит за хумор, отколкото заяждане. Явно щях да прекарам половината утрешен ден в размишления. Какво общо имаше роклята ми? Не се бях облякла подходящо? Бяха ме обвинявали в доста неща за скромните ми седемнайсет години, но „неточен избор на дрехи“ никога не присъстваше сред тях. Реших да не задълбавам и изтърсих:

– А какво подобава според теб?

Погледът му се задържа за няколко секунди върху моя. Сякаш изчакваше да прочете нещо в очите ми, за да разбере какво да ми отговори. Повдигнах настоятелно вежди и явно взре решение.

– Нещо, свързано с глезене. Не знам, не ги разбирам тия работи.

Прав беше. Със сигурност не ги разбираше тия работи, но пръстите му бяха започнали несъзнателно да си играят с вече намачкания от нервното ми приглаждане подгъв в края на въпросния уместен или неуместен тоалет.

– Защо се отказа на най-интересното?

Не смеех да помръдна. Все още не знаех дали искам да е в неговата посока или в обратната.

– Защо ти е интересно какво мисля, че заслужаваш?

Не знаех кой от двама ни бе по-изненадан от смелостта ми. Той преглътна сухо, едно мускулче на челюстта му потръпна.

Защо наистина?

– Всъщност да, има и по-интересни теми.

Реших да прикрия вълнението си. Как изобщо бях стигнала до етап да прикривам каквото и да е от Бранимир, който допреди двайсет минути беше просто един от познатите ми?

– Все така непредвидима. Добре, за какво ти се говори?

Изказването ме подразни. Нямаше да се определя като непредвидима, дори да имах право на сто прилагателни. В случая със сигурност бях надценила способността си да предизвиквам другите да водят разговора в желана от мен посока. Преглътнах факта, че въпросът му се нареждаше в списъка ми с десетте най-мързеливи изречения, и прошепнах:

– За мечтите ти. Какво искаш да правиш след десет години? А след двайсет?

– Хм... очаквах нещо по-софт. Макар че с това количество алкохол, отговорът би следвало да е искрен. Искам да имам нещо мое, с което да помагам на общността... не знам, говоря глупости. Но си мечтая да имам стабилно семейство като на нашите. Може би ще се преместя в някоя селска къща и ще миксирам музика в гаража. И ще се изхранваме с картофи от градината.

Навъсих вежди. Село, музика? Макар да нямах планове за съвместно бъдеще с него, не обичах да не отговарям на очаквания, дори и да не са насочени конкретно към мен.

– Аз си мислех, че ще искаш да работиш за някоя голяма корпорация и да си ерген поне до трийсет и пет, за да се насладиш на цялото женско внимание, което сега ти липсва. – Той се засмя и разроши косата ми, което прекъсна за миг така или иначе плиткото ми дишане. – Аз също си мечтая да работя за себе си, но и да говоря пред хора. Да водя обучения. Но май основната ми мечта за следващите десет години е да не стана тийн майка.

Засмях се, въпреки че съвсем искрено не можех да си представя по-катастрофално за живота ми събитие. Макар да бях все още девствена, потръпнах при мисълта. Човек никога не може да е твърде предпазлив в това отношение.

– Няма да ти е трудно. – Ахнах неодобрително и ококорих очи. – Неее, не ме разбра правилно. Не си от типа, който се носи по течението, и не вярвам да допуснеш нещо, което можеш да контролираш, като това да промени плановете ти.

Ако анимациите с Том и Джери бяха правдоподобни, устата ми щеше да се отвори от само себе си. Не стига, че споделяхме толкова съкровени късчета информация, ами Бран, който беше абсолютен лаик в комплиментите, ми бе направил такъв. Вероятно неволно, но все пак.

– Благодаря ти... няма да питам на какво базираш заключението си.

Той само сви рамене и погледна отново към луната. Не обичах да оставам твърде дълго в ситуации, които не можех да предвидя, а и скоро трябваше да тръгвам. Добре, това беше лъжа, имах поне двайсет и осем минути. Но какъв беше смисълът да оставам повече в стаята? Кратките мигове в компанията му вече влизаха в топ десет странни случки от последната година и не печелех нищо освен още по-стремглаво препускане на мислите ми. Затова понечих да стана, но Бран реагира почти светкавично.

– Къде отиваш, не ти ли е приятно тук с мен?

Натърти последната дума и си позволи дори да прокара пръсти по бузата ми, от което ми прималя. Защо усещах всичко приятно като пропадане? Почти против себе си наклоних леко глава към дланта му. Очевидно тялото ми се беше отказало да следва разнопосочни ментални команди и даде на автопилот. Всъщност парфюмът му изобщо не беше тежък, дори напротив, съдържаше силно притегателна нотка, сякаш дестилирано желание. Цитрусово дръвче, напоено и отгледано с морска вода?

– Мислех да си кажа чао с останалите, вече става късно.

Дясното ми стъпало докосваше килима, само дето нещо ми пречеше да откъсна поглед от пламъчетата в очите му. Необяснимо, но ги виждах много ярко въпреки оскъдната светлина. Личеше си, че мозъкът му работи на максимална мощност, калкулирайки какво точно да отговори.

– Добре, както прецениш.

Това ли успя да измисли? Дано използва обратна психология.

Чакай, как така „дано“?

– Май все пак не ти се оказа толкова важно да си говорим.

– А на теб явно не ти се оказа толкова важно да си тръгнеш.

Погледът му беше потъмнял. Другата му длан погали бедрото ми, накрая стигна до кръста ми. След това настоятелно, но много внимателно, ме придърпа към себе си. От устните му ме деляха няколко незначителни сантиметра.

– Сигурен ли си, че не ме бъркаш с някоя?

Логиката ме предаде изцяло. Изпитвах желание към човек, когото не бях забелязвала последните години. А той какво целеше? Някаква зловеща шега ли беше всичко това?

– С коя мислиш, че бих те объркал, Ири?

Тонът му беше мек, дъхът му погъделичка бузата ми, преди да включи пожарната аларма на нервната ми система, преминавайки по врата ми. Ръката му почиваше спокойно на кръста ми, без да ме пуска, но и без да оказва натиск да се доближа.

– С някоя, която поне да харесваш, това е най-малкото.

Интонацията ми бе все така развеселена, но май не успях да скрия възмущението си. Как смееше да ми влияе така умопомрачително само с издишване? Можех да чуя сърцето си, но не смеех да помръдна.

– За твое успокоение „поне“ те харесвам. Това най-малко.

Преди да успея да претегля кое е най-малкото и има ли много, устните му бяха върху моите. Не беше първата ми целувка, но спокойно можеше да се определи като такава. Толкова различно бе усещането. Вероятно защото първата ми целувка бе така непохватна и мокра, че предпочитах да я забравя. Бран се целуваше твърде хубаво, бавно, но с точния натиск. Езикът му мина по долната ми устна и само с едно пресметнато движение вече бях настанена удобно в скута му. Беше изключително висок, без да е неприятно едър. Усетих се изцяло отделена от света. Съществуваха само той и воалът на цитруси и алкохол, обгърнал ме плътно. Прокара дланите си по гърба ми. Бях убедена, че и утре щях да усещам фантомна топлина на всяко докоснато от него място. Притисна ме към себе си бавно, но недвусмислено, задълбочи целувката ни. Изглеждаше така, сякаш се наслаждава на всеки миг от случващото се, а аз бях едновременно опиянена и ужасена. Исках да го чувствам навсякъде по себе си, но бариерата ми пред чужд допир си бе все така активна. За съжаление, не бе изчезнала магично само защото Бран бе решил да е спонтанен на случаен принцип точно с мен.

Положих усилие да отпусна съзнанието и тялото си и да се предам на близостта, но притесненията ми бяха като досадни насекоми, чието жужене питаше дали не му тежа, дали не съм твърде непохватна, дали му е приятно. Натискът на пръстите му през ефирния плат на роклята ми и дъхът на мента и алкохол помрачаваха съзнанието ми, а движенията на устните му бяха все така настойчиви и откровено казано свойски. Не разбирах защо чувствам, че това не е първата ни целувка, а продължение на нещо, което не бе логично да помним. Нещо много отдавна.

Бран явно бе достатъчно трезвен да не прекрачва някаква невидима граница. Това ми даде доза увереност да си позволя да го почувствам по-близо. Внимателно се наместих още по-удобно в него. Бях започнала да се отърсвам от страха, че цялата неочакваност на действията му ще ме превърне в ледена статуя. Нямаше никакво съмнение, че и през дънките си усещаше топлината, създадена от все по-силното ми желание. Вероятно утре щях да се срамувам, докато се питам дали не е открил мокро петно върху плата.

Дишането ни бе така учестено, че можеше да се чуе и през вратата, ако музиката не гърмеше толкова. И животът ми да зависеше от това, нямаше да мога да разпозная песента в хола. Бран вдиша кожата на врата ми, преди да прокара езика си по нея, след което зарови длан в косата ми, леко опъвайки я. Парфюмът ми с нотки на карамел и шоколад явно не бе лоша инвестиция, защото чух едва доловима въздишка. Чувствах интензивно всяка точка на контакт между телата ни и бях убедена, че местата ще останат като жигосани. Минаха още няколко минути, в които си взехме и дадохме жадно безброй целувки, все едно бе последният път, в който щяхме да имаме тази възможност.

А всъщност какво ме караше да мисля, че нямаше да е последният?

Този въпрос ме откъсна от унеса, спуснал се над рационалността ми като було. Не можех да повярвам, че се натискам на два метра от течащ купон при незаключена врата. Още по-непонятно ми беше желанието ми към Бран. Въпреки това не спирах да се притискам към него, ръцете ми бяха заровени в косата му, а езикът ми не можеше да се насити на неговия. Сякаш се бях отдала на любимото ми занимание, без преди това да съм осъзнавала колко точно ми е липсвало. Вложих цялата си воля да намаля темпото, а той последва ритъма ми. Целуваше челото, очите, миглите, върха на носа ми, устните, но много бавно и въздушно. За кратък миг допуснах, че милувките му искат да ми кажат много повече от тривиалната размяна на тийн хормони.

Телефонът ми започна да вибрира. Нагорещена до бяло паника премина през цялото ми тяло и изтри всеки остатък от желание да се отдавам на момента. Просто не ми се мислеше за конското, което щях да получа, защото имах вече три пропуснати повиквания. Къде ми беше умът да не видя? С нежелание станах, подарих на Бран една последна целувка и влязох в дневната. До такава степен си наложих да спра всяко вълнение, че Лея не ме попита нищо, докато се сбогувахме. Вече стоях при вратата, когато видях, че Бран се беше появил. Единственото нещо, по което можеше да се познае случилото се между нас, беше учестеното му дишане. Сякаш го чувах на метри от него. Едва ли обаче на някого му пукаше достатъчно, за да забележи. Достатъчно хора бяха със завидна бистрота на съзнанието и нямаше как да пропусна приятелските любезности за чао. Наложи се да залепя стандартна усмивка на лицето си. Вместо да си вземем довиждане, Бран ме погледна изумено, сякаш питаше негласно: „Как превключи така лесно? Как мога да ти имам доверие, след като допреди секунди се разтапяше в ръцете ми, а сега си по-студена и от лед?“.

Разбира се, погледът му вероятно не казваше нищо от това, но ми се стори приятно да го вярвам. Докато слизах по стълбите, се засмях на себе си. Явно трябваше да добавя и „четене по очи“ към уменията си.

2.

Наблюдавай внимателно и ще видиш невидимото за околните

Лекцията след купона мина покрай ушите ми. Толкова пъти бях ставала обект на недоволния тон на баща ми, че един повече не беше болка за умиране. Веднага щом се прибрах и изкъпах, наблягайки седем пъти на онази част на кожата, която нежеланото кутре бе докоснало, тръгнах да набирам Мади. За миг се поколебах заради часа – 22:30, но се бяхме уговорили да се чуем, така че тя вероятно чакаше обаждането ми. Колко сладки времена бяха: никой не използваше мобилните си за повече от просто „добре съм, прибирам се“, а ако искаш да си сигурна, че майка ти няма да затвори на приятелка, трябваше да кръжиш около домашния телефон.

– Хей, Ири, как мина, скучно, както очакваше?

Гласът в слушалката беше почти шепот и прецених, че приятелката ми точно се измъква от хола към стаята си.

– Бран ме целуна!

Не разпознах дали собственият ми тон иска да предаде шок, радост или възмущение.

– Та нали последните години почти не се бяхте засичали?

И да имаше изненада в думите, интонацията ѝ не я издаде с нищо.

– Да, стана толкова внезапно, че и аз не знам какво да мисля. Утре среща, за да коментираме?

Виждането така или иначе беше уговорено, но не пречеше да проверя отново.

– Разбира се, в един на нашето място.

„Нашето място“ беше една баничарница по средата на разстоянието между домовете ни. Бяхме съседки – факт, който приехме като допълнителна предопределеност за новосформираното ни приятелство в началото на осми клас. Всеки път, щом се връщах към онзи ден – толкова отдавна, когато малко след започване на годината тя ме заговори, сякаш не се бяхме виждали от вчера, ме заливаше облекчение. Какво ли щях да правя днес, ако интуицията ѝ не я бе накарала да заприказва точно мен? Мадлен се открояваше, защото бе висока, със златиста кожа, тъмни, топли очи и устни, които очакваш да видиш у някоя холивудска знаменитост. Беше много общителна, лесно създаваше приятелства и от далеч си личеше, че не приема глупости от никого. В това число и от мен. Именно тази нейна непреклонност ми допадна най-много, затова се опитвах да вземам пример. Различията ни бяха толкова очевидни, че играеха повече роля на лепило, отколкото на токсин.

Веднъж тръгнали по пътеката на носталгията, мис­лите ми не можеха да се спрат лесно.

Първата седмица на осми клас. Часове нова информация, нов език, нова социална среда. Онова момче от съседния клас, което никога нямаше да ми обърне внимание. Преместването в този нов апартамент от два етажа, така близо до Парламента. Макар и преди това да живеехме добре, и то само на няколко улици разстояние, промяната бе голяма и ми отне месеци да свикна с по-добрите обстоятелства и с това, че най-накрая ще имам голяма стая, която не ми се налага да деля с никого. Късните топли вечери в малкото паркче до Докторския паметник с приятелите на Мад­лен, които скоро се превърнаха и в мои. Откакто се помнех, лятото предпочитах да чета книги пред това да излизам „пред блока“ и прегърнах възможността да бъда приета лесно в нова среда. Онази първа целувка, която въобще не очаквах, и интересът у останалите, който присъединяването ми към компанията им предизвика. Интерес, който галеше ненаситното ми за комплименти его и затвърждаваше вярата ми, че вниманието на околните е най-кристално чистата форма на въздух, която мога да вдишвам.

За задоволяването на тази витална потребност бях принудена да си изградя набор от реплики, докосвания и фасада на общителност, които се бяха доказали като изключително успешна комбинация. Създадох си система от изречения, метафори, сравнения и позиции, в които не вярвах непременно, но знаех, че ще предизвикат необходимия ефект у отсрещния. Годините внимателно наблюдение на крехката динамика в дома ми, с родители на ръба на развод през месец, бе доказало, че да предвиждаш поведението на хората, с които си принуден да общуваш ежедневно, само може да те спаси от нежелани неприятни емоции. И като бонус – да ти подари обожание.

Когато стигнах мястото на срещата ни на следващия ден, Мади ме прегърна и още преди да се насочим по обичайния си неделен маршрут, веднага започна:

– Давай всичко по ред и с много детайли.

Тонът ѝ не търпеше възражения.

– За съжаление, няма много детайли, които да дам, дори и да искам. Но ще се постарая.

Разказах максимално подробно краткото събитие, но недоумението в очите ѝ само увеличи объркването ми.

– Добре, познавате се отпреди и никога не е имало дори флирт, а вчера от нищото решавате, че много се харесвате и се нападате?

Опитът за обобщение на Мадлен беше крайно преувеличен и възроптах.

– Не знам дали ставаше дума за харесване или просто за скука от негова страна. От моя... е, добре, няма да отрека, че като цяло изглежда добре, но гарантирам ти, нямаше предварителен замисъл.

Бяхме стигнали до любимото си кафене и поръчах­ме. Тя фрапе, независимо от студения въздух, а аз капучино.

– И какво мислиш да правиш сега?

– Как какво да правя? То какво има да се прави?

Засмях се една идея пресилено.

– Е... – Мадлен изглеждаше направо изгубена, сякаш не очакваше такава неадекватност от моя страна. – Нормата ти не е да се натискаш с някого и после да се правите на непознати, нали?

Строгият поглед, който ми хвърли, за да акцентира думите си, бе достатъчно ясен.

– Разбира се, че не, но не планирам аз да го търся. Ами ако му се стори, че съм обсебена от него и съм лепка?

– Добре, тогава наистина е по-разумно да изчакаш.

След като вече имахме план за действие, можехме да продължим и към други теми.

„Хей, как си, да се разходим след училище?“, гласеше съобщението от Бран, появило се в Скайп в сряда след партито.

Очевидно случилото се не означаваше нещо особено за него, предвид, че му отне четири календарни дни да ми пише. Въздъхнах с облекчение, но нещо в мен не спираше да се пита защо се държи така, сякаш не му пука? Очевидността на отговора – защото наистина не му пука – ме накара да се почувствам леко глупаво, вдишах бавно и вече спокойно написах:

Днес вече имам планове,

нека го направим утре?

Не би ми минало през ум да отказвам покани нарочно, но имах толкова за писане и учене, както и план да се чуем с Лея привечер, което нямаше как да пропусна. Макар че май бе по-добре да го бях направила, когато чух първата реплика в слушалката:

– Разбрах за това с Бран. Заедно ли сте вече? – „Здравей, как си?“ вече демоде ли беше?

– Не разбирам въпроса – отговорих колкото се може по-хладно. Потънах в десетината възглавници на спалнята си и сложих длан върху очите си.

– По-наблюдателни от мен ми казаха, че и двамата ви е нямало повече от час и аз попълних липсващите детайли.

Гласът ѝ ставаше все по-писклив от задоволство.

– Нямаше и 50 минути! Знаеш, че не се харесваме.

– И прекара час с език в устата му без да се харесвате? Моля те, не ме баламосвай, Ири. – Явно бях подложена на кръстосан огън. – Знаеш, че той само се прави на много оборотен.

– В смисъл? Не съм отделяла много време да го наблюдавам, че да имам заключения за характера му.

Пореден безответен аргумент, нямах спирка!

– Че то е очевидно и без да наблюдаваш. Според мен нямаше да стане нищо, ако не те беше харесал. Точка. Между другото, много ми допада парфюмът, който си ми избрала.

– Лея, няма да си говорим за парфюми, съсредоточи се. Днес ме покани да се видим, но залагам, че всичко между нас ще си е постарому.

– С тази ти прозорливост, ще ходите месец и ти още няма да си загряла, Ирин! Събуди се, момиче.

Тъй като обвинението ме ядоса, реших да предприема последния си ход – детайли как са ми се сторили целувките му, за да избягаме от темата какво означават те. Тема, която гарантирано щеше да подтикне и откровения и паралели за прекарването на Лея, защото все още не знаех какви ги е вършила тя.

Добре, утре към 6 ще те чакам пред вас?

Насекомите в слънчевия ми сплит при появата на името му в известията ми бяха изключително нежелани.

– Какво стана, къде изчезна, Ири? – Искаше ми се Лея да спре да е наблюдателна поне за минутка. Как можеш да разбереш, че съм разсеяна, докато самата ти говориш и не се виждаме?

– Уговарям се за утре.

– Недей ми излиза с тази официалност! Добре, оставям те на приятните разговори с „Брани“, но задължително ми се обади след срещата.

– Като остана с разбито сърце след игричките му, ти ще си виновна с цялото това наливане на масло в огън, който не гори в мен!

– Това ще си го запиша за съчинението утре, добре ти се получи. Стига драми, целувки и лека.

На следващата сутрин ме събудиха силни крясъци, идващи по коридора от стаята на брат ми. Какво ставаше, пак ли беше без слушалки, докато играе видео­игрите си с убийства и други извращения? Без да се церемоня, нахълтах в пространството му, решена да му се развикам, но замръзнах, когато разбрах, че не е сам.

– Това ли е сестра ти?

Посрещнаха ме силно вдигнати вежди, нехаен тон и надменен поглед, който можеше да ми се стори красив, ако не излъчваше такава враждебност.

– Какво правите, Калояне? Нужно ли е да вдигате цялата къща?

Скръстих ръце и с ужас осъзнах, че дори не съм си взела халата. Добре, че нощницата ми беше до средата на прасците, но не е като да носех сутиен.

– Тя е, кой друг ще влезе като хала. Сестра ми, разкарай се.

Калоян дори не ме погледна, обърнат към монитора си.

– Кой е този и какво прави в стаята ти?

– Симеон, приятно ми е – каза непознатият с такава ирония, че вероятно щеше да му е по-приятно да го ухапе хамстер, отколкото да ме поздрави.

– Нали ти бях казал, че един приятел от футбола ще идва да цъкаме.

Господи, ама той беше абсолютно невъзможен. Какво цъкане, какъв футбол?

– Не, разбира се, кога ще ми кажеш, като не сме говорили от седмица, бе диване?

– Каква проява на сестринска обич. Сега се разкарай, че започваме.

– Просто сведете крясъците до минимум, за да не идвам пак.

Явно само аз вярвах, че звуча застрашително, защото дори не ме отразиха. Прерових цялата си памет, докато се оправях за училище, но със сигурност не бях чувала за никакъв Самуил ли, Симеон ли, както беше там. Беше видимо по-голям от нас, но с не повече от 2–3 години. Ако можех да изключа интензивната си неприязън, щях да съм се забъркала в големи неприятности. Непознатият беше от очевидно красивите момчета, които много добре знаеха какво влияние имат върху нежния пол. Дано не ми се налагаше да го виждам отново. А и кой носеше пригладена риза за „цъкане“ при приятел? Конте.

След неприятното начало денят мина обичайно и час преди виждането ми с Бран най-накрая имах възможност да остана насаме с мислите си и да се съсредоточа върху важните неща: коя комбинация от дрехите ми казва „не съм отделила и секунда планиране, така си блестя обичайно“. Притеснението от неловкостта на предстоящото се трупаше с всяко приближаване на стрелката до шест часа и в тези пет оставащи минути вече ми беше трудно да дишам нормално. Ама аз какво толкова очаквах да се случи?

Погледнах се за последно в огледалото – меки вълни, кремаво перлени обеци, скини дънки и ментова ефирно падаща блуза, която бе невъзможно да покрива двете ми рамене едновременно – и заслизах по стълбите.

Когато видях Бран леко подпрян на каменната ограда пред входа, изпитах непознато, но много интензивно чувство, смесица между пълно спокойствие и изгарящо нетърпение да притисна устните си към неговите. Всичко непознато ме объркваше ненужно и светкавично отпъдих неразгаданата емоция.

– Не издържа и седмица без да ме видиш.

Не изневерявах на правилото си „колкото по-притеснена, толкова по-директна“ и в момента вътрешната ми срамежливост явно чупеше скàлата.

– Здравей и на теб. И ти не отложи много.

Бран ме прегърна за миг по-дълго от обичайното.

Как така обичайното, Ири? Та ние не се докосвах­ме по подразбиране!

– Ще се разхождаме ли? Времето е чудесно и дори на мен ми се прииска да видя дали има цъфнали дръвчета в парка.

Не предпочитах да ходя пеша, но само когато трябваше да върша досадни ангажименти. Обожавах дългите разходки, а днешният ден обещаваше да е идеален за всичко съкровено и мечтано.

– Винаги с готов план... остави се на момента. – Не знаех как да изтълкувам намигането му накрая и какво специално очакваше да се случи в „момента“ на разхождането ни един до друг. – Ще отидем до любимото ти езеро.

Не си спомнях кога съм споменавала за „моето“ си място. Езерото беше скрито в сърцето на парка, бе достатъчно отдалечено от основните входове и като цяло се посещаваше само от кореняк софиянци или хора с кучета. Обичах кътчето, защото бе изключително спокойно и зареждащо с енергия. Помагаше ми да намеря отговори, когато се чувствах изгубена. Но днес вероятно щеше да донесе повече въпроси, отколкото яснота.

По пътя говорихме за всичко и нищо, и явно той също беше решил, че случката от събота е тема табу. Макар да не бяхме прекарвали никога толкова минути само двамата, разговорът вървеше естествено и все по-рядко се отдавах на обичайните сценарии и дилеми „какво точно значи това“ при всяка провокативна или неочаквана дума на събеседника ми.

– Опитвам да убедя брат ми да миксирам поне за час на сватбата му.

Бяхме седнали на една пейка и наблюдавахме как едно пале гони десетки гълъби, които кацаха, сякаш нарочно да го дразнят.

– Чакай, брат ти ще се жени? Вие нямахте ли само 5-6 години разлика?

Обърнах се така рязко към него, че почти разлях шишето с вода, което точно допивах.

– Дам, но какво да ти кажа, любов. – Вероятно изражението ми издаваше точното ниво недоумение, което изпитвах, защото добави: – Ири, нашите са ни имали на по 20, не е толкова странно 23-годишен мъж да иска да се ожени.

– Че как да не е странно? – Едвам се сдържах да не започна да ръкомахам. – Сватби, бебета... рано ни е още за тия неща.

– И аз не съм се запътил натам, но... те просто си пасват.

– Наистина си голям романтик. Не съм го очаквала. – За да не продължава разговорът в този опасен коловоз, бързо добавих: – Но кажи за музиката, прекъснах те.

– Нашите са много против да си пропилявам бъдещето с музика и са забранили и на брат ми да ме насърчава.

– Да пускаш за час или дори 30 минути на сватбата на брат ти няма да те тикне по този път толкова, колкото настоятелно да ти го забраняват.

– И аз това казах. Дума по дума.

Погледът ми се задържа върху неговия за секунда по-малко, отколкото ми се искаше. Вече ми ставаше все по-трудно да не го гледам в очите и трябваше да се спирам съзнателно, което си беше направо червен флаг.

– И какво ще правиш?

Инстинктивно сложих ръката си на бедрото му и я дръпнах като опарена, което привлече още повече внимание към жеста ми, отколкото ако я бях задържала за по-дълго.

Отлично.

Бран се смили над мен и не каза нищо, но не спираше да гледа пръстите ми.

– Няма много за правене. Не ми се занимава да споря с тях.

– Мога ли да бъда искрена? – Какво очаквах, да каже „не“ ли?

– Стреляй.

– И аз се правя на невъзмутима, когато нещо ме изяжда отвътре, по-лесно е. Хубаво е да следваме съветите на нашите, аз самата го правя, защото винаги има доза мъдрост в тях. Но и една доза ненужна предпазливост, която... ни ограничава само до ръба на познатото.

Ако можех да сложа длани на устните си, щях. Бран не го интересуваха философстванията ми. Както не представляваха интерес и за брат ми или за баща ми. Само майка ми, и то в добро настроение, обичаше да ме слуша.

– Всъщност няма значение, не е моя работа, не трябваше да правя предположения – добавих все пак, за да продължим към по-леки теми. Но Бран сложи длан върху моята и почти прошепна:

– Интересно. Не помня да беше толкова мъдра преди.

Не знаех дали повече ме изгаря допирът на дланта му върху моята, думите, или интензитетът на погледа му.

– Просто не сме си говорили преди. Но явно вече мога да ти кажа всичко.

Засмях се и се загледах в минаващата двойка влюбени, хванати за ръка. Толкова естествено телата им се движеха в синхрон.

– Ще се полаская. Да си вземем сладолед?

Станахме и докато навигирахме през десетките алеи, на няколко пъти усетих, че кокалчетата на дланта му докосват моята, несъмнено случайно. Щеше да е толкова неуместно да се държим за ръка. Но и толкова приятно. Вероятно. Или неудобно, предвид разликата в ръста ни. Всъщност нямаше как да знам.

– Моят брат, за съжаление, е далеч от това да се ожени и да се изнесе от нас. За сметка на това става все по-дразнещ. Днес например нахълтах в стаята да му се карам, а той беше с някакъв приятел. А дори не се бях облякла за училище. Представяш ли си?

Бран рязко обърна глава към мен и се наложи да спра, защото иначе щях да го подмина. Изражението му си беше същото, но очите му бяха по-студени от обичайното.

– Какъв е този приятел?

Сякаш искаше да звучи нехайно, което само акцентираше на факта, че нещо го изнервя.

– Не знам, някакъв, с когото ритат заедно. Мега дразнещ, не ми хареса.

Продължих напред, защото вече виждах количката със сладолед.

– Той гарантирано не ти се е подразнил, щом си се появила по дантелена нощничка за здрасти.

– Първо, не съм казала нищо за дантела, и второ, надали. Би било много елементарно.

– Ние сме елементарни.

– Така ли? И на теб ли ти трябва толкова малко?

– Зависи от кого идва малкото.

Не му се наложи да отговаря, защото дойде нашият ред да поръчаме. Бран помнеше любимия ми вкус сладолед, отново незнайно откъде. Предложих да си платя своя, но след като учтиво ми отказа три пъти, продължихме по обичайния маршрут.

След още час разходки и далеч по-безопасни теми и само две покапвания със сладолед от моя страна – случваше ми се толкова често да се поливам и цапам с храна, че вече дори не ме беше срам – вървяхме към нас. Беше ме наметнал с якето си, за да ме предпази от появилия се лек вятър, след като бях започнала леко да треперя. Винаги ми беше студено, дори седейки срещу три конвектора, насочени директно към мен. Но това не ме спираше почти постоянно да се обличам неподходящо за атмосферните условия. Не се чувствах комфортно от „романтичните“ жестове като този и си направих ментална бележка да измисля по-добър начин за отреагиране, ако се повтори.

– Беше ми много приятно – промълвих, докато му връщах дрехата. Костваше усилие на врата ми да срещам погледа му, затова се качих на първото стъпало на входа. Не вярвах много на гласа си в момента, но добавих:

– Благодаря, че ме изпрати.

Вече беше непрогледен мрак, а управата на града за пореден път не беше сметнала за нужно да инвестира в работещо улично осветление. Въпреки това виждах ясно всяко движение на устните му, когато прошепна:

– Благодаря ти, че почти ме накара насила. Не че сам нямаше да го предложа в един момент – добави с нагла усмивка и ми се наложи да допра престорено силно длан до гърдите му. Голяма грешка. Усещах ударите на сърцето му, което биеше дори по-силно от моето. Бран стоеше няколко сантиметра по-близо до мен, отколкото скорошното естество на отношенията ни предполагаше – или поне отколкото скучноватите ни чатове и тази обикновена разходка предполагаха. Тогава защо усещах как всяка клетка от тялото ми ме дърпа към него като с невидим магнит?

– Пиши ми после да ми пратиш онази песен, за която говореше. – Гласът ми беше притихнал до шепот. Преглътнах сухо.

– Ако не забравя... или ако не се разсея с някоя от „фенките ми“, както ги нарече.

Бях споменала достатъчното женско внимание, на което се радваше, независимо от предходните ми коментари, само един път днес, с което се гордеех. Обикновено бях доста по-досадна.

– Второто ми се вижда по-вероятно... Но ако се налага, ще се присъединя и аз към клуба. Все пак съм ценител на музиката.

– Ако ти си в клуба, той ще се обезсмисли.

Беше по-добре да се направя, че не го разбирам, и понечих да го прегърна набързо за чао.

Бран постави ръцете си ниско на кръста ми и ме притисна толкова силно към себе си, че се запитах защо въобще някога бих избрала друго място на съществуване, освен в обятията му. Той вдиша аромата на косата ми, отмести кичур от лицето ми и каза на тръгване:

– Тези дни ще се видим пак. И, Ири?

Пръстите му за миг задържаха връхчетата на моите.

– Да? – казах го едва чуто, защото трудно задържах бурята в себе си.

– Аз също имам чувството, че мога да ти кажа всичко.

Успях да се измъкна някак от вниманието,

за да ти я пратя.

Обожавах звука при получаване на съобщение, но щом видях името на Бран, усетих мълния, достигаща всяко нервно окончание. Скоро трябваше да призная и пред себе си вълнението, което предизвикваше в мен само с присъствието си, дори и дигитално, но исках да го отложа колкото се може повече. Фактите бяха ясни: за няколко дни се бяхме целунали и бяхме на нещо, което Лея несъмнено щеше да определи като среща. А може би беше най-добре да приема най-логичното обяснение за вярно – аз живеех за внимание и нищо толкова необичайно не се случваше. Влюбванията ми обикновено ме връхлитаха като лятна буря и бяха дори по-краткотрайни. С малко късмет до месец щях да имам нова тръпка.

Чувствам се специална.

Сега ще си пусна песента, за да се почувствам като пърхащите с мигли по теб.

Ти си специална... специално дразнеща!

Какво правиш, вечеряш ли?

Отивам към подобието на кухненска маса. Отново има сервирани само три чинии. Три чинии картофи, които дори не са равномерно изпечени. Баща ми отново не иска да се храни с нас, защото е обиден. Този път не знам защо. Обичайно се старая да помня от какво се изнервя, за да го избягвам, но как мога да избягвам нещата, които майка ми и брат ми правят? Никой не ме пита как е минал денят ми в училище, както в сериалите, които гледам. Онова момиче пак ме беше наобиколило с приятелките си на излизане от тоалетната. Беше ме толкова страх от нея. Скоро трябваше да събера сили да им разкажа. Не сме бедни. Никога не са ни липсвали пари за храна или каквото и да е. Не разбирам защо всеки ден ядем едно и също и винаги е в тишина.

Тъкмо си сготвих паста. А ти?

Доставяше ми удоволствие да си приготвям нещо набързо, докато съм сложила слушалките. Не че имах голям набор от рецепти.

Аз си взех нещо от хладилника. Трябва да тествам готварските ти умения някой път. Макар че, ако влагаш същото старание както във фитнеса, съм обречен да получа хранително отравяне.

Каквоо? Приемах на нож всяка шега, касаеща тялото ми, и написах бързо:

Да не би да намекваш, че съм дебела?

Надявах се само по чат да усети цялото ожесточение, което вложих.

Не, само намеквам,

че ти трябва по-качествен инструктор.

Имаш ли някого предвид? Йордан ми писа вчера, да го попитам?

Внимавай с него. Имах предвид себе си.

И ти си по-малко опасен?

Да направим отчет: исках всячески да избегна темата за случилото се на рождения ден, няколко дни не я споменахме, издържах цяла разходка в парка, но отново това желание да провокирам отговори, които бих искала да прочитам, но не и да коментирам, надделя.

Не. По-скоро ти си опасната, мис Фитнес.

Да не копираш тези реплики от някой файл с най-клишираните отговори за свалка?

Добър опит, но не ми трябват

реплики за свалка с теб.

Ауч, егото ми усети удара.

Не ме разбра.

Така и не изпрати следващото, което пишеше. Как да го разбера, ако не поясни?! Избрах да не отговарям веднага. За няколко дни отношенията ми с така безобидния и, искрено казано, безинтересен Бран се бяха обърнали. Сега не само чаках съобщенията му с трепет, ами и го предизвиквах да ми признава неща, на които и аз не бих отговорила директно. А и коментарите на Лея... толкова премисляне не вещаеше нищо добро и реших да сменя изцяло темата.

Какво ли не би казал, за да ме видиш отново как се капя със сладолед?

Написах го и сметнах разговора за приключен. И си напомних отново да не нося бяло, когато има дори малка вероятност да се храня пред друг.