Подаръкът

1.

Няма нищо по-лошо от това да си гол като пушка точно на Коледа.

Всъщност вземам си думите обратно. Да поемеш двойна смяна на Бъдни вечер в закусвалня в Бронкс е адски зле. Ако обаче не работя, няма да мога да събера достатъчно пари, за да си платя наема този месец. А ако има едно нещо, което е по-зле от това да си беден като Йов навръх Коледа, то е да си беден и бездомен на празника.

Да поема двойна смяна днес може би нямаше да е чак толкова лошо, ако бях в някоя уважавана закусвалня, в която хората идват на Бъдни вечер и оставят хубави бакшиши, които да добавя към обидно ниската си нищожна заплата. Само че, не. Работя в „Стиви“ и съм почти сигурна, че на вратата има надпис, който гласи: „Заповядайте да си поръчате кафе и нищо повече“. По всяко време доливам на половината от клиентите, а те ми оставят като бакшиш единствено монети, обикновено най-дребните.

Някога да сте вадили пенита от почти празна чаша кафе? Аз го правя. При това всеки ден.

Единственото хубаво нещо, което мога да кажа, е, че смяната ми е към края си. „Стиви“ затваря в единайсет вечерта, три часа по-рано от обичайното време, а след това ще се прибера у дома, при съпруга си, Джъстин, за да се насладя на онова, което ни е останало от Бъдни вечер.

– Нямам търпение да се разкарам оттук – казва ми колежката Бети. Седнала е на една от празните маси и подрежда прибори, а аз съм се настанила на близка маса и дъвча шоколадово барче с фъстъци и карамел, докато чакам последните заплеси да си допият кафето. – В мига, в който се прибера, влизам във ваната и ще кисна до изгрев слънце.

Ръмжа в знак на съгласие. На крак съм от цели дванайсет часа. Дори мехурите ми имат мехури. Това не е преувеличение – онзи ден си открих мехур, в който се беше образувал друг мехур. Трябва да пишат за мен в медицинските списания.

Беси извива вежди към мен.

– Ами ти, Стела? Имате ли планове с Джъстин? – Тя кашля дълбоко, както обикновено, вече две години, откакто работя тук и ми се струва, че кашлицата ѝ се влошава с всеки изминал ден. – Можеш да влезеш във ваната заедно с него.

– Ще се радвам, ако имаме топла вода – отвръщам. Закъсняхме с плащането на сметката за отоплението, така че известно време се наложи да останем без топлина. Би трябвало днес да го пуснат, като малък подарък за Коледа.

– Е – отвръща тя, – имаш малко медец, който да ти държи топлинка.

Двамата с Джъстин прекарахме много време сгушени на канапето, за да се възползваме от телесната си топлина, след като нямахме централно отопление. Освен това той прекарва доста време в библиотеката на правния факултет. Учи втора година, затова аз съм тази, която плаща почти всички сметки. Да сервирам в закусвалнята е втората ми работа, а първата е като учителка на деца в предучилищна възраст, за да използвам дипломата си на начален педагог, на минимална заплата. Четири години колеж, огромни дългове и сега ми трябват две работи, за да плащам сметките. Трябваше да запиша специалност „как да не си беден“.

Беси се прозява, потрива очи и размазва спиралата. Тя е два пъти по-възрастна от мен и носи двойно повече грим.

– Какво ли трябва да се случи, за да се изнесат всички на мига – прошепва ми тя. – Искам да кажа, що за психопат се налива с кафе в единайсет без петнайсет?

Плъзвам поглед из неугледната закусвалня. Въпреки че двете с Беси сме лъснали всички маси, по тях си остава плътен пласт мръсотия, който няма начин да бъде премахнат. Дори през деня закусвалня „Стиви“ не е нито светла, нито приятна, а късно вечер понякога дори прилича на морга. Лампите не спират да мигат, а последните двама клиенти изглежда не забелязват. Единият е мъж, който не свали нито палтото, нито шапката си, откакто пие кафе, а другата е възрастна жена, настанила се в сепаре в задната част.

Остават още петнайсет минути. Още петнайсет минути и можем с чиста съвест да изхвърлим тези двамата на улицата, а аз ще си тръгна към дома.

Вадя ластик от чантата и прибирам русата си коса на опашка. Повечето сервитьорки си прибират косата по време на смяната, но аз открих, че бакшишите ми са двойно повече, когато я пусна. (Разбира се, два пъти по нищо пак си остава нищо.) Косата ми с цвета на свилата на царевица е най-хубавото у мен – хората непрекъснато ми правят комплименти за нея и понякога дори протягат ръка, за да я докоснат. През последните десет години единственото, което правя, е да подстригвам краищата, така че тя е почти до кръста ми, копринена, лъскава.

Икономисвам от всичко друго. Почти не спя. Пропускам хранения. Вече пет години нося все същото зимно палто. Затова пък винаги се грижа за косата си. Чертите ми са съвсем обикновени, а без косата ще бъда напълно невзрачна. Когато хората ме наричат красива, това е единствената причина. Не е заради тънките ми устни, нито заради твърде сближените очи.

След като прибирам косата си, вадя телефона, за да се поразсея. Разглеждам новинарските репортажи в търсене на нещо интересно. Миналата седмица някакъв старец на деветдесет и осем години е спечелил огромния джакпот на лотарията Пауърбол, а сега има нова история за същия човек – изглежда е умрял от инфаркт на следващия ден. Луда работа.

Не съм получила съобщение от Джъстин, затова му пиша:

Нямам търпение да отпразнуваме първата ни Коледа като женени.

Трите точки се появяват на екрана и след минута получавам отговора му:

И аз нямам търпение. Кога се прибираш?

Двамата с Джъстин се оженихме през лятото, след като бяхме заедно две години. Церемонията беше красива, въпреки че същия ден валеше. Тази Коледа ще бъде първата ни като мъж и жена, затова е специална. Напоследък той е подложен на огромен стрес заради следването, а и отношенията ни са малко обтегнати, тъкмо затова съм решила, че трябва да прекараме страхотен празник заедно. Пиша бърз отговор:

Тръгвам си в 11.

Той отговаря почти веднага:

Ще те чакам. Мисля, че трябва да си разменим подаръци в полунощ.

Стомахът ме присвива. Открай време си падам по коледните подаръци, но тази година не съм му купила. Когато не можеш да си платиш сметката за отопление, няма начин да купиш на някого хубав подарък. На мама например купих шапка и ръкавици в комплект от магазина за един долар. На татко взех зареждачка за айфон, от същия магазин. Този магазин беше най-добрият ми приятел през празничния сезон.

Само че сърце не ми даваше да купя подарък на Джъстин от магазин за един долар. Той означава много за мен и искам да го знае. Свещ с аромат на ябълков сайдер няма начин да каже „обичам те“.

Въпросът е как да купиш съвършения подарък за любимия, когато нямаш пари?

– Какво не е наред, Стела? – пита Беси. – Струваш ми се разтревожена.

Правя гримаса.

– Така и не купих коледен подарък на Джъстин. А той иска тази вечер да си разменим подаръци. Дори да можех да си позволя да му купя нещо, вече всички магазини са затворени.

– Можеш да вземеш нещо от закусвалнята... – Беси грабва един от приборите на купчинката пред нея. – Заповядай. Нищо не казва по-добре „обичам те“ от една вилица.

– Беси...

Тя посяга към салфетка от друга купчинка на масата.

– Обзалагам се, че можеш да я превърнеш в някакво подобие на жерав оригами.

Супер. Трябваше да му купя нещо от магазина за един долар, докато все още можех.

– Исках тази година да му подаря нещо наистина специално – казвам аз. – Та това е първата ни Коледа като съпрузи.

Беси не е никак впечатлена. Тя е била омъжена три пъти, така че просто не разбира.

– Говорим за най-обикновен подарък. Обзалагам се, че той не е мислил чак толкова.

Не съм сигурна, че е права. Двамата с Джъстин може и да се бяхме разбрали да не харчим твърде много за подаръци един за друг, но той вдигна много шум около факта, че това е първата ни Коледа като женени. Вероятно ми е купил подарък, който е обмислял дълго и задълбочено, а аз ще изляза като безсърдечна и несериозна стисла, ако не му подаря нищо.

Клиентът с шапката и палтото най-сетне се надига от мястото си. Хвърля два долара на масата. Та те едва покриват цената на кафето. След това излиза, без да каже и дума. Звънчето на вратата дрънва, когато той излиза, и след него се понася лек дъх на урина.

– Весела Коледа! – провиква се Беси, въпреки че той вече е излязъл.

Поглеждам си часовника – остават две минути до единайсет. Възрастната жена в ъгъла все още седи и по нищо не личи да има намерение да си тръгва. Не съм сигурна дали е наясно, че се каним да затваряме, и се налага да ѝ кажа. Имам неприятното чувство, че ще бъде една от многото клиенти, които най-неочаквано осъзнават, че са си изгубили портфейла. Ако е така и сега, просто ще я оставя да си тръгне. Няма начин да викнем полиция на Бъдни вечер заради една стара жена, която не може да си плати сандвича с пуешко и пържените картофи.

– Отивам да кажа на възрастната дама, че скоро затваряме – казвам на Беси. – Дали сметката ѝ е на масата?

Беси свива едното си рамо.

– Аз пък откъде да знам? Тя е твоя клиентка.

– Не е. Ти я обслужваше.

– А, не, масата в ъгъла е твоя.

– Не е. – Стискам зъби. – Щях да знам, ако съм я обслужвала.

– А аз нямаше ли да знам?

Поглеждам към жената, която седи сама в сепарето.

– Значи искаш да кажеш, че никой не я е обслужил?

– След като сме само двете, май не.

Мръщя се.

– Тя от колко време седи там?

Беси поглежда ноктите си, които са толкова остри, че като нищо могат да осакатят някого. Тя разправя, че били страхотни за защита, когато вечер се прибира.

– Поне час. Може и повече да е. Всеки път, когато поглеждах, тя просто си седеше.

Приглаждам кока отзад на главата си.

– Ще отида да поговоря с нея.

Столът ми издрасква по линолеума, когато ставам. Мехурите ми – и старите, и новите – пищят от болка, но аз се успокоявам, като си казвам, че скоро ще си бъда у дома с прекрасния си съпруг. Не, нямам подарък за него, но ще намеря начин да му се реванширам. Стига да успея да се измъкна от това място.

Стъпките ми отекват в закусвалнята, докато вървя към сепарето в самия край, където седи възрастната жена. Евтината кожа в сепарето е разкъсана на няколко места и отдолу се показва жълт дунапрен. Както очаквах, пред жената няма храна. Поставени са салфетка и прибори, но никой не ѝ е сервирал дори чаша кафе.

Не разбирам. Ако е седяла там повече от час, защо не е дала знак, за да отиде някой при нея?

Когато приближавам, различавам бръчките по лицето. Тя има широк нос, устните ѝ изглежда са погълнати от зяпналата уста. Сивата ѝ коса е прибрана на кок, обемен като моя.

Най-забележителното у нея са очите. Изглеждат така, сякаш някога са били пронизващо черни, но са помътнели от катаракта. Докато приближавам към нея, тя не мига, гледа право напред, леко отпусната, неестествено притихнала.

– Госпожо? – казвам.

Тя не помръдва. Не се обръща към мен, не казва и дума.

– Госпожо – пробвам отново. – Ние... ами, скоро затваряме.

Отново ми се струва, че тя май не забелязва, че пред нея има човек. Тялото ѝ е напълно неподвижно.

Мили Боже...

Мисля, че е мъртва.