ДОМ ЗА КОЛЕДА

Много може да се промени за десет години. Той го очакваше. По време на полета от Лондон и после по завоите на север от Бостън към Куайът Вали в щата Ню Хемпшър Джейсън Ло си мислеше колко ли ще е различно всичко. Май преди десет години беше за последен път там. Десет години, дори за един забутан градец в Нова Англия с население от 326 души, все ще донесат промени. Умирали са хора, други са се раждали. Къщи и магазини са сменяли собствениците си. А някои може и да ги няма вече.

Не за пръв път, откакто бе решил да види пак родния си град, се чувстваше неловко. В края на краищата можеше и да не го познаят. Замина слабо, наперено двайсетгодишно момче в прашни джинси. Връщаше се мъж, който знае как предизвикателството се превръща в арогантност, а после – в успех. Фигурата му беше все така стройна и дрехите от бутиците на Седмо авеню му стояха добре. За десет години се превърна от безразсъдно момче, решено да се добере до успеха, в наглед самодоволен човек, който го е постигнал. Десетте години не бяха променили същността му. Все още търсеше своите корени, своето място. Затова се бе отправил обратно към Куайът Вали.

Пътят се виеше през гората, ту нагоре в планината, ту отново надолу, също както когато пътуваше в обратна посока в автобуса на „Грейхаунд“. Земята бе покрита със сняг, тук-там стърчаха бабуните на камъните отдолу. Дърветата блестяха от слънцето. Липсвал ли му беше снегът? Една зима прекара на Андите в сняг до кръста. Друга – в жегата на Африка. Годините се сливаха, но колкото и да е странно, Джейсън помнеше къде точно е прекарал всяка Коледа през тези десет години, макар да не ги беше празнувал. Пътят се стесни и навлезе в широк завой. Откри се гледката към планината, покрита с едва побелели борове. Да, беше му липсвал.

Снежните хълмове блестяха на слънцето. Нагласи черните си очила и намали. После натисна спирачките. Когато излезе от колата, дъхът му се виждаше. Кожата му потръпна от студ, но нито се закопча, нито бръкна в джоба за ръкавиците. Искаше да му се отдаде изцяло. Вдишването на разредения леден въздух бе като убождане на стотици малки иглички. Измина няколко крачки до върха на хребета и погледна надолу към Куайът Вали.

Там е роден, там израсна. Там научи какво е мъка, там се влюби. Дори отдалеч можеше да различи нейната къща, на родителите ѝ, припомни си Джейсън и усети, че го обзема ярост. Сега сигурно живее другаде с мъжа си и децата.

Несъзнателно бе стиснал ръцете си в юмруци и сега бавно ги разтвори. През последните десет години бе овладял до съвършенство умението да не издава чувствата си. А щом владееше това изкуство в работата си – в репортажите за глада, войните и страданията, щеше да успее и сега. Чувствата му към Фейт бяха момчешка работа. Беше мъж и тя, също като Куайът Вали, е само частица от детството му. Измина близо сто хиляди километра, за да се убеди в това. Обърна се, качи се в колата и потегли надолу по склона.

В далечината Куайът Вали приличаше на малка старинна литография, цялото градче изглеждаше бяло, сгушено сред гори и планини. Колкото повече го наближаваше, ставаше все по-прозаично и достъпно. Тук-там по крайните къщи се виждаше излющена боя. Оградите бяха полегнали от снега. Видя няколко нови постройки в някогашното поле. Промяната. Припомни си, че я бе очаквал.

Над комините се виеше пушек. В снега се гонеха деца и кучета. Погледна часовника – беше три и половина. Училището беше свършило, а той пътуваше вече петнайсет часа. Ще трябва да види дали още работи градската странноприемница и да наеме стая. На лицето му заигра усмивка, като си спомни за съдържателя, стария Бийнтрий. Колко пъти Бийнтрий му беше повтарял, че ще си докара само неприятности. А Джейсън бе доказал точно обратното. Присъдиха му „Пулицър“ и Наградата за външнополитически репортаж.

Къщите сега бяха по-нагъсто и вече ги разпознаваше. Къщата на Бетфърт, на Тим Хокинс и на вдовицата Марчант. Намали скоростта край спретнатата синя фасада на вдовицата. Забеляза, че не я беше пребоядисала, и се зарадва. Старият смърч в предния двор вече беше накичен с червени лентички. Открай време старата жена обичаше Джейсън, още помнеше как тя го гощаваше с течен шоколад, как го слушаше с часове да ѝ разправя къде ще пътешества и за кои места си мечтае. Тя беше към седемдесетте, още когато той замина. Помисли си, че току-виж я заварил в кухнята да слага дърва в печката и да слуша любимия си Рахманинов.

Улиците на градчето бяха чисти и спретнати. Заселниците в Нова Англия са практични хора, помисли Джейсън, твърди като скалата, върху която живеят. Както изглеждаше, градът не беше променен. Железарията на Рейлинг си беше пак на ъгъла на главната улица, а пощата се помещаваше в тухлена сграда с големината на гараж. Пак бяха закачени червени гирлянди от стълб на стълб, както в детството му за празниците. Деца правеха снежен човек пред къщата на Литнерови. Чии ли са? Джейсън недоумяваше. Мерна червените ръкавици и ярките ботуши с мисълта, че може да са на Фейт. Ядът пак се надигна и той извърна очи.

Табелата на градската странноприемница беше пребоядисана, но в триетажната каменна сграда нямаше друга промяна. Алеята отпред беше изчистена и двата комина пушеха. Отмина я. Първо трябваше да свърши нещо друго. Можеше да завие на ъгъла, да кара до първата пряка и да види къщата, в която бе израсъл. Но не го стори. Към края на главната улица трябваше да има спретната бяла къща, по-голяма от другите, с два големи еркерни прозореца и широка веранда отпред. Там Том Мънроу беше завел невястата си. Журналист от ранга на Джейсън знаеше как да измъкне информация. Сигурно Фейт беше закачила на прозорците дантелените пердета, за които мечтаеше. Том сигурно ѝ е купил красив китайски сервиз, за какъвто копнееше. Дал ѝ е точно това, което иска. Джейсън можеше да ѝ предложи куфар и мотелска стая в безброй градове. Тя бе направила своя избор.

След десет години откри, че все още му е трудно да се примири. Наложи си обаче спокойствие и спря до бордюра. Някога с Фейт бяха приятели, за кратко време – влюбени. Оттогава той беше имал други връзки, а тя се беше омъжила. Но той още я помнеше осемнайсетгодишна – хубава, нежна, пламенна. Искаше да замине с него, но Джейсън не ѝ разреши. Обеща да го чака, ала не удържа на думата си. Пое дълбоко дъх и слезе от колата.

Къщата беше чудесна. На големия прозорец над улицата имаше елха, гъста и зелена. Вечер сигурно беше вълшебна гледка. Беше сигурен, защото Фейт вярваше във вълшебствата.

Изправен на пътеката, усети, че трябва да преодолее страха. Беше работил като военен кореспондент, вземал бе интервюта и от терористи, но никога не бе усещал такъв присвиващ стомаха страх, както сега, пред тази снежнобяла къща с традиционните храсти пред вратата. Сети се, че би могъл да си тръгне. Ще се върне в хотела и ще напусне отново града. Няма смисъл да се срещат. Вече нищо не ги свързва. Тогава видя дантелените завеси и старата обида се надигна.

Като тръгна по пътеката, иззад ъгъла на къщата притича момиченце, след него тупна добре премерена снежна топка. То падна в снега, отъркаля се и се надигна. След секунда скочи и също хвърли топка.

– Не те бива, Джими Хардинг! – обърна се внезапно момиченцето, затича се и налетя върху Джейсън. – Извинявайте!

Беше цялата в сняг. Погледна нагоре и се засмя. Джейсън усети, че му се зави свят.

Беше копие на майка си. Черната ѝ коса излизаше изпод шапката и се разпиляваше по раменете. На малкото триъгълно личице се открояваха големи сини очи, искрящи от веселие. Усмивката ѝ беше още по-изразителна – излъчваше такова щастие, че дъхът му секна. Дръпна се и я огледа, докато тя се отупваше от снега.

– Не съм ви виждала.

Той мушна ръце в джобовете и си помисли: „Аз пък съм те виждал“. И попита:

– Тук ли живееш?

– Да, само че магазинът е отзад. – В краката ѝ падна снежна топка. Тя пренебрежително повдигна вежда.

– Това е Джими – рече с тон на отегчена от ухажване жена. – Въобще не може да се цели. Магазинът е зад къщата – повтори и се наведе за нова топка. – Влиза се направо.

Избяга с топки в ръцете. Джими ще бъде изненадан, помисли си Джейсън.

Дъщерята на Фейт. Не я попита как се казва и за малко да я извика обратно. Нямаше значение – щеше да остане в града само няколко дни, преди да поеме новото назначение. Само минаваше, за да изчисти всичко старо.

Пое по пътеката край къщата. Не можеше да си представи що за магазин има Том, но си помисли, че е най-добре да се срещне първо с него. Почти го желаеше.

Малката работилница, която си представяше, се оказа викторианско село в умален вид. На шейната отпред имаше две кукли с човешки размери, облечени с цилиндър, боне, наметала и ботуши. Над вратата висеше красиво изписан надпис „Куклена къща“. Бутна вратата и чу звънчетата.

– Идвам веднага!

Като чу гласа ѝ, усети, че губи почва под краката си. С това ще се справя, рече си Джейсън. Ще се справя, защото трябва. Свали очилата си, мушна ги в джоба и се огледа.

Стаята представляваше уютна гостна, подредена с детски мебели. Кукли от различни стилове и големина заемаха столовете, лавиците и шкафовете. Пред миниатюрно огнище с просветващи пламъци седеше кукла баба, с дантелена шапка и престилка. Илюзията беше толкова силна, сякаш ей сега щеше да се залюлее в стола.

– Извинявайте, че се забавих. – С китайска кукла в едната ръка и булчински воал в другата влезе Фейт. – Точно оправях... – Тя спря. Воалът се изплъзна от ръката ѝ, завъртя се безшумно и падна на пода. Лицето ѝ пребледня, а очите ѝ станаха почти виолетови. В отговор, или за да се защити, притисна куклата до гърдите си. – Джейсън!

В рамката на вратата и на зимната светлина, която се процеждаше през малките прозорци, беше по-хубава, отколкото си я спомняше. Надявал се бе да не е така. Надявал се бе, че във фантазията му нещата са пресилени, обикновено е така. И ето я сега от плът и кръв, толкова хубава, че дъхът му спря. Сигурно затова усмивката му беше иронична, а гласът хладен.

– Здравей, Фейт.

Тя не помръдна. Изненада я, както преди толкова години. И тогава не се издаде, и сега смяташе да се справи.

– Как си? – успя да попита с ръце, стиснати като менгеме около куклата.

– Добре – каза той и пристъпи към нея. Господи, какво щастие е да видиш смущението и уплахата в очите ѝ. И какво изтезание да усетиш, че ухае както преди – нежна, млада, невинна.

– Изглеждаш чудесно – рече той, сякаш между другото.

– И през ум не ми е минавало, че ще се появиш. – Беше се научила да не го чака. Решена да се владее, разхлаби ръцете си около куклата. – Колко ще останеш в града?

– Няколко дни. Просто ми хрумна да дойда.

Тя се засмя с надежда, че не е прозвучало като истерия.

– Съвсем в твой стил. Четохме доста за теб. Бил си почти навсякъде, където мечтаеше да идеш.

– Дори повече.

Тя се обърна и затвори за миг очи, за да потисне чувствата си.

– Писаха на първа страница, като спечели „Пулицър“. Господин Бийнтрий търчеше наоколо, като че ли той ти е бил учител. „Чудесно момче е Джейсън Ло. Знаех си, че ще постигне много“. Така разправяше.

– Видях дъщеря ти.

Това беше най-големият ѝ страх, надежда и мечта, с които се бе простила много отдавна. Наведе се небрежно за воала и рече:

– Клара ли?

– Беше отвън. Канеше се да се справи с някой си Джими.

– Да, Клара е. – Лицето ѝ грейна в усмивка, същата като на детето. – Тя не търпи да я побеждават – искаше да добави „Като баща си“, но не посмя.

– Видях, че имаш дантелени пердета.

– Да, аз си получих пердетата, а ти – твоите пътешествия.

– И това местенце. – Той се огледа отново. – Кога започна?

Щеше да се справи, каза си тя, колкото и да не обичаше празните разговори.

– Отворих го преди осем години.

Той взе една парцалена кукла от коша.

– Значи продаваш кукли. Хоби ли ти е?

– Не, с това се изхранвам. Продавам, поправям, дори ги правя. – В очите ѝ се появи решителност.

– С това се изхранваш? – Той остави куклата с тъжна усмивка. – Не мога да си представя, че Том приема жена му да работи.

– Така ли? – Заболя я, но въпреки това се зае с куклата и воала. – Винаги си бил наблюдателен, но те нямаше доста време. – Погледна назад и в очите ѝ вече нямаше нито тревога, нито твърдост. – Доста време. Ние с Том се разведохме преди осем години. Чух, че живеел в Лос Анджелис. И той не си пада много по малките градчета. И по провинциалните момичета.

Нямаше точни думи за чувствата, които се надигнаха у него. Най-лесно е да си ироничен.

– Очевидно си направила грешен избор, Фейт.

– Очевидно да. – Тя се засмя, но ръката ѝ смачка воала.

– Не ме дочака... – Не издържа той. Мразеше и себе си, и нея.

– Ти замина. – Тя се обърна бавно и скръсти ръце.

– Казах ти, че ще се върна. Че ще те викна, щом мога.

– Нито писа, нито се обади. Три месеца...

– Три месеца? – Побеснял, той я хвана за ръцете. – След толкова разговори, след толкова надежди, ти можа да чакаш само три месеца, така ли?

Би го чакала цял живот, но нямаше избор. С мъка овладя гласа си и го погледна в очите. Бяха същите – живи и нетърпеливи.

– Не знаех къде си. Не ме удостои с честта да ми съобщиш дори това. – Дръпна се назад, защото поривът, както винаги, беше силен. – Бях само на осемнайсет, а теб те нямаше.

– Но Том беше тук.

– Да, Том беше тук. – Тя стисна зъби. – Цели десет години не написа нито ред. Какво искаш сега?

– И аз това се чудя – промърмори той и я остави сама.

Мечтите ѝ винаги бяха фантастични. Като дете си представяше бели коне и стъклени пантофки. С действителността се срещаше всеки ден – в семейството, където имаше малко пари и много гордост, затова пък мечтите бяха в изобилие.

Влюби се в Джейсън, когато беше на осем години, а той – на десет, защото се сби с три момчета, които я бяха бутнали в снега. Фейт си спомняше тази случка с удоволствие. Най-вече помнеше разярения Джейсън, който идва да я спаси и разпилява нейните нападатели. Беше слаб, палтото му имаше кръпки на лактите и му беше голямо. Не можеше да забрави тъмните му кафяви очи и гневно сключените вежди. По русата му коса имаше сняг, лицето му бе зачервено от студа. Погледите им се срещнаха и тя се влюби. Той измърмори нещо, вдигна я и ѝ се скара, че се забърква в разправии. После си тръгна, с ръце в джобовете на провисналото си палто.

В детството си и после като девойка не погледна друго момче. Разбира се, от време на време се преструваше, че я интересува друг, само и само Джейсън да я забележи.

По-късно, когато беше на шестнайсет, с ушитата от майка ѝ рокля за пролетния бал, той я забеляза. Забелязаха я и още няколко момчета, с които Фейт отчаяно флиртуваше с една-единствена цел – Джейсън Ло. Намусен и сърдит, той я гледаше как сменя кавалер след кавалер. И тя го погледна право в очите, преди да излезе на въздух. Той я последва, както и очакваше. Тя се държа префърцунено, той – нахакано. Изпрати я до вкъщи на светлината на пълната луна.

Последваха много разходки – през пролетта, през лятото, през есента и зимата. Бяха влюбени, както са влюбени само младите – невинни и без да ги е грижа за нищо. Тя му разказа, че мечтае за дом и деца, за дантелени пердета и китайски сервиз. Той – за влечението си към пътешествията, за желанието си да види всичко и да пише за това. Тя знаеше, че той се чувства като в капан в този малък град, с баща, който нито го обича, нито го насърчава. Нейните блянове за тиха къща с цветя в кристални вази също не му бяха чужди. Любовта ги събра и мечтите им се сляха в едно.

После в една лятна нощ, когато въздухът ухаеше на треви, те се простиха с детството, а любовта им – с невинността.

– Мамо, ти пак мечтаеш.

– Какво? – с пяна по ръцете попита Фейт. Дъщеря ѝ стоеше на вратата на кухнята, облечена в топла вълнена рокля. С току-що сресана коса и измито лице приличаше на ангел. – Така е. Свърши ли с домашните?

– Да. Глупаво е да пишеш домашни, когато училището е към края си.

– Не ми ги приказвай тия.

– Много си кисела – заяви Клара и погледна към купата с курабийки. – Защо не идеш на една от твоите разходки?

– Вземи си една – каза Фейт, отгатвайки желанието на дъщеря си. – И си измий зъбите.

Изчака Клара да си избере курабийка и я попита:

– Видя ли един човек следобед? Висок, с руса коса?

– Аха – отвърна с пълна уста Клара. – Идваше у нас. Аз го пратих в магазина.

– Каза ли ти нещо?

– Не, нищо. Отначало ме гледаше много странно, като че ли ме е виждал. Познаваш ли го?

Фейт си избърса ръцете и усети как сърцето ѝ силно заби.

– Познавам го. Живееше тук преди много години.

– Джими хареса колата му – каза малката и си помисли дали да си поиска още една курабийка.

– Наистина ще отида на разходка, Клара, но искам да си легнеш.

По тона Клара разбра, че курабийката ще трябва да почака.

– Може ли пак да преброя подаръците под елхата?

– Брои ги вече десет пъти.

– Да няма някой нов?

Фейт се разсмя и я грабна на ръце.

– Изключено! – Понесе я към всекидневната. – Е, не е излишно да ги преброиш още веднъж.

Навън въздухът беше кристален, миришеше на сняг. Вратите не се заключваха, защото хората в градчето се познаваха. Загърна се в палтото и погледна назад към прозореца на втория етаж – там спеше дъщеря ѝ. Клара озаряваше дома ѝ, изпълваше със смисъл живота ѝ.

Беше оставила елхата да свети, а лампите над вратата също излъчваха празничност. До Коледа има само четири дни, помисли тя и пак усети чудото на празника. Градът пред нея приличаше на пощенска картичка – със светещите гирлянди и елхата на градския площад. Усети свеж лъх на бор и мирис на пушек от комините. На някои такъв живот би се сторил заседнал и скучен. Но за Фейт тук беше техният дом – на нея и на дъщеря ѝ. Беше променила живота си така, че малката да се чувства добре. Не съжаляваше за нищо. Хвърли последен поглед към прозореца ѝ.

Докато вървеше, вятърът се усили. Щеше да вали сняг по Коледа. Усещаше. Щеше да го чака с нетърпение.

– Още ли обичаш да се разхождаш?

Знаеше ли, че ще я намери? Сигурно. Сигурно го очакваше.

– Някои неща не се променят – рече тя просто, а Джейсън закрачи до нея.

– И аз го разбрах само за един следобед. – Той си помисли за градчето, което се беше променило толкова малко. И за чувствата си към жената до него. – Къде е дъщеря ти?

– Спи.

– Не те попитах имаш ли други деца. – Беше по-спокоен отколкото следобед и твърдо решен да се владее.

– Нямам. – Той усети едва доловим копнеж в гласа ѝ. – Само Клара.

– Защо я кръсти така?

Тя се усмихна. Само той можеше да задава такива въпроси.

– От „Лешникотрошачката“. Исках и тя да може да мечтае.

Като нея самата. Бръкна по-дълбоко в джобовете и си каза, че сега са просто стари приятели, разхождащи се из стихналия град.

– В странноприемницата ли отседна?

– Да. – Джейсън доволно потърка брада. – Самият Бийнтрий ми качи багажа.

– Старите познанства са полезни. – Вдигна очи към него. Като вървяха, беше по-лесно. Даде си сметка, че когато го погледна за пръв път, всъщност видя Джейсън – момчето. Сега виждаше мъжа. Косата му беше леко потъмняла, но пак изглеждаше много руса. За разлика отпреди, сега беше късо подстригана и падаше небрежно над веждата. Лицето му беше все така слабо, с хлътнали бузи, които открай време ѝ харесваха. И устните му бяха все така пълни, но се усещаше някаква твърдост, която преди липсваше.

– Успя, нали? Осъществи всичко, за което мечтаеше.

– Почти всичко. – Очите му срещнаха нейните и той усети как старите копнежи постепенно се връщат. – А ти, Фейт?

– Аз не исках толкова много като теб, Джейсън.

– Щастлива ли си?

– Ако човек не е щастлив, това си е негова грешка.

– Опростяваш нещата.

– Не съм пътувала като теб. Нито съм се справяла с какви ли не трудности. Аз съм по простите неща. Там е проблемът.

– Не. – Обърна я към себе си и плъзна ръце нагоре по лицето ѝ. Беше без ръкавици и усети с пръстите си нейната топла кожа. – Господи, въобще не си се променила! – Той нежно погали косата ѝ. – Хиляди пъти съм си представял как изглеждаш на лунна светлина. И беше точно така.

– Промених се, Джейсън. – Беше развълнувана. – Ти също.

– Някои неща не се променят – напомни ѝ той и се предаде на порива.

Когато устните им се докоснаха, той разбра, че си е у дома. Всичко, което помнеше, което мислеше, че е загубено, отново беше негово. Беше нежна, ухаеше на пролет, въпреки че наоколо имаше сняг. В целувката ѝ имаше желание както първия път, когато я докосна. Не можеше да си обясни защо другите жени, които бе прегръщал, бяха бледа сянка на спомена за нея. Сега тя беше истинска, беше в прегръдките му и му даваше всичко, което бе забравил, че може да има. Само веднъж, каза си тя, разтапяйки се в ръцете му. Само веднъж. Откъде би могла да знае, че в живота ѝ има такава празнина? Беше се опитвала да хлопне вратата след онази част, която включваше Джейсън, макар да знаеше, че е невъзможно. Опитвала се бе да си внуши, че това е младежка страст и прищявка, но не можа да приеме такава лъжа. Не съществуваха други мъже, а само споменът за един-единствен и мечти – почти забравени копнежи.

В спомените ѝ нямаше друг освен Джейсън – истински и настойчив както винаги. Всичко в него бе тъй познато – вкусът на устните му, меката му коса под пръстите ѝ, мирисът на мъж, груб и здрав, който носеше още от момче. Прошепна името ѝ и я притегли по-близо, сякаш годините се опитваха отново да ги разделят. Тя обви ръце около врата му, пламенна и влюбена като последният път, когато я прегръщаше. В краката им се гонеше вятърът, вдигаше сняг, а луната огряваше прегръдката им.

Не беше вчера, припомни си тя и се отдръпна. Не беше и утре. Беше днес и това днес трябваше да се приеме. Вече не беше дете без задължения, с едно-единствено увлечение, което можеше да засенчи всичко друго. Беше жена, имаше да се грижи за дете и дом. Той беше като номад, свободен. Никога не го бе крил.

– Всичко свърши, Джейсън! – Задържа ръката му за секунда. – Отдавна е свършено.

– Не! – Той я хвана, преди да се обърне. – Не е. И аз си мислех така и дойдох да се уверя. Страдам по теб, откакто се помня, Фейт. Такова нещо не свършва.

– Ти ме изостави – заплака тя, макар че се бе зарекла да удържи сълзите си. – Съсипа ме. И още не съм дошла на себе си, Джейсън. Не го прави отново.

– Знаеш, че трябваше да замина. Ако беше почакала...

– Сега вече няма значение – поклати глава тя и се отдръпна. Никога не можа да му обясни защо беше невъзможно да чака. – Няма значение, защото след няколко дни ще си заминеш пак. Няма да ти разреша да нахлуеш в живота ми и да объркаш всичко. И двамата направихме своя избор.

– По дяволите, страшно ми липсваш!

Тя затвори очи. Когато ги отвори, бяха пресъхнали.

– Аз потиснах това чувство. Остави ме на спокойствие, Джейсън. Ако мислех, че можем да сме приятели...

– Винаги сме били.

– Вече няма винаги! – Въпреки всичко тя хвана ръцете му. – О, Джейсън, ти наистина беше най-добрият ми приятел, но не мога да ти се зарадвам, защото се боя от теб.

– Фейт – той вплете пръсти в нейните, – трябва ни време, трябва да поговорим.

Изгледа го и въздъхна.

– Знаеш къде да ме намериш, Джейсън. Винаги си знаел.

– Нека те изпратя.

– Не! – Поуспокоена, тя се усмихна. – Друг път.

От прозореца на стаята Джейсън виждаше почти цялата главна улица. Можеше, ако иска, да гледа как върви търговията в магазина на Портърфийлд, как се събират хора на градския площад, как се шляят насам-натам. Много често погледът му се насочваше към бялата къща в края на улицата. Неспокоен, застанал до прозореца, Джейсън видя как Фейт излезе от къщи с Клара, за да я изпрати на училище с другите деца. Видя как се наведе да оправи яката на палтото ѝ. Видя я да изпраща с поглед децата, права, с гръб към него. Вятърът рошеше косата ѝ. Питаше се дали няма да се обърне и да погледне към хотела – знак, че не е забравила за присъствието му. Но тя мина край къщата и влезе в магазина, без да погледне назад.

След няколко часа той отново беше на прозореца. Ако съдеше по хората, които видя да отиват към куклената къща, търговията ѝ процъфтяваше. Тя работеше, за разлика от него – застанал небръснат на прозореца, с пишеща машина на бюрото, която дори не беше отворил.

Мислеше да поработи над романа си няколко дни – беше се зарекъл да го напише. Още едно от обещанията, които никога не изпълни, защото го поглъщаха пътуванията и репортажите. Надяваше се да попише тук, на спокойствие, в тихото градче на младостта, далеч от високите обороти и напрежението на журналистиката. Допускал бе какво ли не. Не бе очаквал обаче да се влюби във Фейт толкова безнадеждно, както когато беше двайсетгодишен. Дръпна се от прозореца и се загледа в машината. Ръкописът му беше там – черновите се подаваха от пликовете. Можеше да седне и да работи цял ден. Така бе свикнал. Но напоследък бе започнал да осъзнава, че не може да посвети живота си само на тази наполовина написана книга.

Минаваше пладне, когато се избръсна и облече. Реши да мине през ресторанта на Минди и да провери дали още прави най-хубавата домашна супа в града. Липсваше му обаче настроение за любезни приказки. Нарочно тръгна на юг, по-надалеч от Фейт. Нямаше да се излага да я преследва.

Докато вървеше, срещна половин дузина познати. Поздравяваха го с тупане по гърба, ръкостискане и нескрито любопитство. Разходи се по левия бряг, нагоре по улица „Барнаби“ и по тесните улици на „Венеция“. След десетгодишно отсъствие му беше приятно да върви отново по главната улица. Мина край шарената върлина на една бръснарница. Картонен Дядо Коледа канеше минувачите да влязат в магазин за дрехи.

Видя, че продават цветя, и купи най-голямата саксия с коледна звезда, която можеше да носи. Продавачката беше негова съученичка от гимназията и го забави десетина минути. Очаквал бе много въпроси, но не предполагаше, че се е превърнал в забележителност на града. Доволен, тръгна надолу по улицата, както го бе правил безброй пъти преди. Като стигна къщата на вдовицата Марчант, хич не се сети за главния вход. По навик обиколи и почука на задната врата. Чу се трополене, което го изпълни с радост.

Когато жената отвори и малките ѝ птичи очички надникнаха през червените листа, той усети как се ухили като десетгодишен хлапак.

– Крайно време беше! – рече тя и го пусна да мине. – Изтрий си краката.

– Да, госпожо. – Джейсън остърга ботушите си по твърдата изтривалка и сложи коледната звезда на кухненската маса.

Висока не повече от метър и петдесет, вдовицата застана с ръце на кръста. С годините се бе попрегърбила. Лицето ѝ беше цялото в бръчки. По престилката си имаше брашно. Замириса му на печени курабийки и дочу вълшебния звук на класическа музика откъм дневната. Тя кимна към цветята.

– Винаги си бил по жестовете. – Когато се обърна и го изгледа от горе до долу, Джейсън се почувства много висок. – Виждам, сложил си някое и друго кило, но и още няма да ти навредят. Хайде, целуни ме.

Наведе се почтително за целувката, но изведнъж почувства, че я прегръща. Усети колко е крехка – наглед не личеше. Ухаеше все още на познатите вкуснотии – супа, горена захар и пудра.

– Май не си изненадана, че ме виждаш – промърмори той и се изправи.

– Знам, че си тук. – Зае се с фурната, защото очите ѝ се наляха. – Разбрах веднага, щом се регистрира в хотела. Седни и си свали палтото. Трябва да извадя курабийките.

Седеше безмълвно, докато тя шеташе, омагьосан от усещането, че си е у дома. Тук беше идвал винаги като дете и се беше чувствал спокойно. Докато гледаше, тя сложи да сгрее шоколад в едно канче на печката.

– Колко ще останеш?

– Не зная. След няколко седмици трябва да съм в Хонконг.

– Хонконг. – Вдовицата сви устни, докато редеше сладките в една чиния. – Беше по всички места, за които мечтаеше, Джейсън. Толкова ли е интересно, колкото си представяше?

– Понякога да. – Той изпъна крака. Беше забравил какво означава да се отпуснеш с душа, ум и тяло. – Понякога не.

– И вече се връщаш? – Пристъпи да остави сладките на масата. – Защо?

С всеки друг би могъл да увърта. И себе си можеше да излъже. Но на нея можеше да каже само истината.

– Заради Фейт.

– Така е открай време. – Върна се към печката и разбърка шоколада. – Беше неспокойно момче, а сега си неспокоен мъж. Нали чу, че се ожени за Том.

Пред нея можеше да покаже огорчението си.

– Обадих се шест месеца, след като заминах. Имах постоянна работа в „Тудейс нюз“. Не ме пращаха кой знае къде, но все пак... Потърсих Фейт, но се обади майка ѝ. Беше любезна, дори съчувстваща, когато ми каза, че Фейт е омъжена от три месеца и чака дете. Затворих и се напих. Сутринта заминах за Чикаго. – Взе си сладка и вдигна рамене. – Животът продължава, нали?

– Продължава – влачи те или направо те прегазва. И сега, като е разведена вече?

– Бяхме си обещали нещо. А тя се омъжи за ДРУГ.

Тя изсвири като кипнал чайник.

– Като те гледам, вече си мъж, а не дебелоглаво момче. Фейт Къркпатрик...

– Фейт Мънроу – припомни ѝ той.

– Добре, добре. – Внимателно наля течния шоколад в две чаши. Сложи ги на масата и седна с леко хриптене. – Фейт е красива и силна жена, и по дух, и физически. Сам-сама си отглежда дъщеричката и се справя отлично. Отвори магазин и работата ѝ върви. Съвсем сама. Знам какво е да си сам.

– Ако беше почакала...

– Е, не почака. Каквито и да са били основанията ѝ, няма смисъл да ровичкаме.

– Защо се разведе с Том?

Старицата се облегна назад, с ръце върху овехтелите дръжки на стола.

– Той ги напусна, когато Клара беше на шест месеца.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на чашата.

– Какво искаш да кажеш – напусна ги?

– Ти би трябвало да знаеш. И ти направи същото. – Тя вдигна с две ръце чашата с шоколада. – Просто си взе куфара и замина. Ликвидира банковата си сметка и отпраши на запад. На нея остави къщата и дълговете.

– Нали има дъщеря?!

– Не я е виждал, откакто беше в пелени. Фейт се справи. Трябваше да се грижи за детето си, не само за себе си. Родителите ѝ я подкрепиха. Добри хора са. Взе заем и започна с куклите. Всички се гордеем с нея.

Той се загледа през прозореца в клоните на един голям храст, целия в сняг и лед.

– Значи аз заминах, тя се омъжи за Том, после и той замина. Излиза, че Фейт все прави погрешен избор.

– Така ли смяташ?

Беше забравил, че гласът ѝ може да стане толкова сух. Почти се усмихна.

– Клара е същинска Фейт.

– Хм. Много обича майка си. – Вдовицата се усмихна над чашата. – Аз виждам и прилика с баща ѝ. Ще ти изстине шоколадът, Джейсън.

Той отпи разсеяно. Връхлитаха го спомените.

– Не очаквах да се почувствам отново у дома. Странно. Когато живеех тук, не го чувствах, а сега...

– Ходи ли до вашата къща?

– Не.

– Там сега живее едно симпатично семейство. Отзад пристроиха веранда.

– Там не беше моят дом. – Остави чашата и взе ръката ѝ в своята. – Тук беше моят дом. Нямам друга майка освен теб.

Ръката ѝ – слаба и прозрачна – стисна неговата.

– Баща ти бе суров човек, може би защото толкова рано остана без майка ти.

– Когато умря, почувствах само облекчение. Дори не ми е мъчно. Може би заради това заминах тогава. Него го нямаше, къщата също, моментът изглеждаше подходящ.

– За теб може би. Сега май е време да се върнеш. Не беше добро момче, Джейсън, не беше и лошо. Спомни си, когато толкова налиташе на бой преди десет години...

– А Фейт?

Тя пак се облегна назад.

– Доколкото си спомням, много-много не я ухажваше. Като че ли тя те гонеше с вперени очи. Човек, който е бил по цял свят, трябва да може да ухажва жени. Сигурно знаеш някой и друг лаф на чужд език.

Той си взе нова сладка и отхапа.

– Е, знам по някоя дума.

– Няма жена, дето не би се поласкала от чужда реч.

Той се наведе и целуна ръцете ѝ.

– Липсваше ми.

– Знаех си, че ще се върнеш. На моята възраст човек знае да чака. Отиди да я намериш.

– Ще отида. – Стана и облече палтото си. – Ще дойда пак да те видя.

– Само да не забравиш. – Изчака го, докато отвори вратата, и рече: – Джейсън, закопчай се. – Извади кърпичката си едва когато външната врата се захлопна.

ГЕРОЯТ НА РАДЛИ

Зарк мъчително пое дъх. Знаеше, че това може да е последното му вдишване. Корабът му нямаше кислород, а той нямаше време. За секунди пред очите му можеше да премине целият му живот. Бе благодарен, че е сам и никой друг няма да види неговите радости и грешки.

Лийла, винаги Лийла. С всяко накъсано вдишване я виждаше, ясните сини очи и златистата коса на неговата първа и единствена любов. Когато алармата в пилотската кабина зави, Зарк чу смеха ѝ – нежен, мил. После подигравателен.

– Кълна се в червеното слънце, колко щастливи бяхме заедно! – произнесе задъхано, докато се влачеше по пода към командното табло. – Любими, партньори, приятели.

Болката в дробовете се засили и го прониза като десетки горещи шпаги, напоени с отрова от вълчите ями на Аргенам. Не можеше да хаби въздуха за безполезни думи. Ала мислите му... Мислите му дори сега бяха насочени към Лийла.

Само като си представеше, че тя, единствената жена, която някога бе обичал, можеше да е причината за пълното унищожение! Неговото унищожение и на света, такъв, какъвто го познаваха. Каква дяволска приумица на съдбата бе предизвикала свръхестествения инцидент, който я бе превърнал от всеотдаен учен във въплъщение на злото и омразата?

Сега Лийла бе враг, жената, която някога бе негова съпруга. Която все още бе негова съпруга, каза си той, докато болезнено се влачеше към таблото. Ако оживееше и ако успееше да спре най-новия ѝ план да унищожи цивилизацията на Пърт, щеше да се наложи да се изправи срещу нея. Щеше да се наложи да я унищожи. Ако имаше сили.

Командирът Зарк – защитникът на Вселената, водачът на Пърт, героят и съпругът – натисна с треперещ пръст бутона.

Продължението в следващия брой.

– Майната му! – измърмори Радли Уолис и бързо се озърна да види дали майка му не го е чула. Бе започнал да ругае, най-вече шепнешком, преди около шест месеца, и не изгаряше от нетърпение тя да научи това. На лицето ѝ щеше да се появи онова изражение.

Но майка му бе заета с първите кашони, които им бяха доставили. Той трябваше да прибере книгите си, ала бе решил, че е време да си почине. Най-много обичаше почивките, когато те включваха „Юнивърсъл комикс“ и „Командира Зарк“. Майка му искаше Радли да чете истински книги, но в тях нямаше много картинки.

Според него Зарк бе къде-къде по-добър от Дългия Джон Силвър и Хъкълбери Фин.

Изтърколи се по гръб и се взря в прясно боядисания таван на новата си стая. Този апартамент си го биваше. Най-много му харесваше изгледът към парка, а и беше страхотно да има асансьор. Обаче хич не му харесваше, че в понеделник трябваше да тръгне в ново училище.

Мама казваше, че ще е много хубаво, че ще намери нови приятели и ще може да се среща с някои от старите. Много беше готина, като го галеше по косата и му се усмихваше мило, та да го накара да повярва, че всичко ще е наистина хубаво. Ала нея нямаше да я има, когато всички деца го зяпнат. И той нямаше да си сложи онзи нов пуловер, макар мама да казваше, че цветът отива на очите му. Искаше да си сложи някоя от старите фланели, за да има поне нещо познато. Сигурно мама щеше да разбере, защото тя винаги разбираше.

Обаче понякога все пак изглеждаше тъжна. Радли се примъкна към възглавницата, стиснал комикса в юмрук. Искаше му се да не ѝ е мъчно, задето баща му си бе отишъл. Бе минало много време и сега трудно си спомняше образа на баща си. Той никога не идваше и се обаждаше по телефона само по един-два пъти годишно. Това нямаше значение и му се искаше да може да каже на майка си, че няма значение, но се страхуваше, че тя ще се разстрои и ще започне да плаче.

Всъщност, не му трябваше татко, когато имаше нея. Веднъж ѝ го каза и тя го прегърна толкова силно, че Радли не можеше да диша. После вечерта я чу да плаче в стаята си. Затова не ѝ го каза втори път.

Големите хора са смешни, мислеше той с мъдростта на своите почти десет години. Обаче майка му бе най-добрата. Тя почти никога не му се караше, а когато го правеше, после винаги съжаляваше. Освен това беше хубава. Радли се усмихна, заспивайки. Сигурно майка му бе хубава колкото принцеса Лийла. Макар че косата ѝ бе кестенява вместо златиста, а очите ѝ бяха сиви вместо кобалтовосини.

И му бе обещала, че за вечеря ще има пица, за да отпразнуват новия апартамент. Той най-много обичаше пица, след Командира Зарк.

Унесе се в сън, за да може с помощта на Зарк да спаси Вселената.

Когато Хестър надзърна малко по-късно, видя как нейният син, нейната Вселена, спи с „Юнивърсъл комикс“ в ръка. Повечето от книгите му, някои от които Радли прелистваше от време на време, бяха още по кашоните. Друг път, когато се събудеше, би му изнесла една лекция за неговите отговорности, ала сега сърце не ѝ даваше. Той така добре понасяше местенето. Още един катаклизъм в живота му.

– Това ще е добре за теб, миличък. – Забравила за собствената си планина от кашони, тя приседна на ръба на леглото да го погледа.

Толкова приличаше на баща си. Тъмнорусата коса, тъмните очи и упоритата брадичка. Напоследък рядко ѝ се случваше да погледне сина си и да помисли за мъжа, който бе неин съпруг. Но днес бе по-различно. Днес за тях бе едно ново начало, а всяко начало я караше да мисли за предишния край.

Вече бяха минали повече от шест години, помисли Хестър, малко изненадана колко бързо лети времето. Радли едва прохождаше, когато Алън ги изостави, уморен от сметки, уморен от семейство, уморен по-точно от нея. Тази болка премина, макар да ѝ отне доста време. Ала никога не бе простила и никога нямаше да прости на мъжа, който изостави сина си, без да се обърне назад.

Понякога тя се безпокоеше, че това изглежда имаше толкова малко значение за Радли. Дълбоко в себе си чувстваше облекчение, че той никога не бе имал здрава и трайна връзка с човека, който ги изостави, но често се чудеше нощем, когато всичко притихнеше, дали малкото ѝ момченце не таи нещо.

Когато го погледнеше, това не ѝ се струваше възможно. Хестър го погали по главата и се обърна към прозореца с изглед към Сентръл парк. Радли бе открит, лъчезарен и добродушен. Тя много се бе старала да му помогне да бъде такъв. Никога не му бе говорила лошо за баща му, особено когато беше малък, а гневът и горчивината в нея още тлееха. Опитваше се да му бъде и майка, и баща, и през повечето време мислеше, че успява.

Бе чела книги за бейзбола, за да го учи. Бе тичала до него, здраво хванала седлото на първия му велосипед на две колелета, а когато дойде време, бе преодоляла нежеланието си да го пусне да лъкатуши сам.

Познаваше дори Командира Зарк. Хестър с усмивка измъкна смачканата книжка с комикси от юмрука му. Горкият героичен Зарк и неговата заблудена съпруга Лийла. Да, Хестър знаеше всичко за политиката и нещастията на Пърт. Не бе лесно да пренасочи Радли от Зарк към Дикенс и Марк Твен. Ала кой е казал, че е лесно и една жена сама да отглежда детето си?

– Има достатъчно време – прошепна тя и легна до сина си. Достатъчно време за истинските книги и истинския живот. – Ох, Рад, надявам се, че съм постъпила правилно. – Затвори очи и си пожела, както бе свикнала рядко да си пожелава, да има някой, с когото да си поговори, някой, който да я посъветва или да вземе решение, правилно или не.

После, обвила ръка около кръста на сина си, Хестър също заспа.

Когато се събуди, замаяна и объркана, в стаята бе притъмняло. Първото, което усети, бе, че Радли вече не бе сгушен до нея. Макар да знаеше, че е глупаво, веднага я обзе паника. Можеше да му вярва, че няма да излезе без разрешение. Той не бе кой знае колко послушно дете, но изпълняваше десетте ѝ най-важни заповеди.

Тя стана и отиде да го търси.

– Здрасти, мамо. – Оказа се в кухнята, където най-напред я бе отвел инстинктът. Държеше в ръка капещ сандвич с фъстъчено масло и желе.

– Мислех, че искаш пица – промълви Хестър, като забеляза изцапаната с желе маса и още неприбрания хляб.

– Искам. – Радли отхапа голямо парче от сандвича и се засмя. – Обаче трябваше да хапна нещо сега.

– Не говори с пълна уста – смъмри го тя по навик, докато се навеждаше да го целуне. – Трябваше да ме събудиш, щом си бил гладен.

– Няма нищо, ама не можах да намеря чашите.

Хестър се огледа наоколо и видя, че докато бе търсил, той бе изпразнил два кашона. Напомни си, че първата ѝ задача трябваше да бъде да оправи кухнята.

– Е, ще се погрижим за това.

– Когато се събудих, валеше сняг.

– Така ли? – Хестър отметна косата от очите си и погледна навън. – Още вали.

– Може би ще натрупа три метра сняг и в понеделник няма да се ходи на училище. – Радли се изкатери на стола до кухненския плот.

И няма да го има първият ѝ работен ден, позволи си за миг да помечтае тя. Няма да има ново напрежение, нови отговорности.

– Не мисля, че има голяма надежда. – Хестър погледна през рамо, докато плакнеше чашите. – Наистина ли се тревожиш за това, Радли?

– Малко. – Той сви рамене. До понеделник оставаше още цял ден. Много неща можеха да се случат. Земетресения, снежни бури, атака от космоса. Радли се замисли за последната възможност.

Той, капитан Радли Уолис от Извънредния отряд на Земята, щеше да защитава дома си, щеше да се бие до смърт, щеше...

– Ако искаш, мога да дойда с теб.

– Ау, мамо, децата ще ми се смеят. – Той отхапа от сандвича и отстрани покапалото желе. – Няма да е чак толкова лошо. Поне тъпата Анджела Уизбъри няма да е в това училище.

Сърце не ѝ даваше да му каже, че във всяко училище има по една тъпа Анджела Уизбъри.

– Знаеш ли какво, в понеделник и двамата ще отидем на нова работа, после в шестнайсет нула нула ще се съберем за пълен отчет.

Лицето му моментално грейна. От всичко най-много Радли обичаше военните операции.

– Слушам, сър.

– Добре. Сега ще поръчам пицата и докато я чакаме, ще подредим останалите чинии.

– Нека затворниците го направят.

– Избягали са. Всичките.

– Ще се търкалят глави – изломоти той, като напъха в устата си последната хапка от сандвича.

Мичъл Демпси Втори седеше пред чертожната дъска без никаква идея в главата. Пиеше студено кафе с надеждата то да стимулира въображението му, ала умът му оставаше празен като хартията пред него. Случваше се човек да блокира, той знаеше това, но на него рядко му се случваше. И не точно преди срока за предаване. Разбира се, Мич вървеше отзад напред. Той счупи още един фъстък и запрати черупката към купата. Тя я улучи отстрани и падна на пода при няколко други. Нормално първо идваше историята, после илюстрациите. След като по този начин не успя, Мич бе обърнал реда с надеждата това да го отприщи.

Не стана.

Затвори очи и се опита да си представи, че излиза извън тялото си. От радиото се лееше старата песен на Слим Уитман, ала той не я чуваше. Пътуваше на светлинни години оттук, минаваше цял век. Третото хилядолетие, помисли с усмивка. Трябваше да се роди по-късно. Макар че не можеше да вини родителите си, задето го бяха създали сто години по-рано.

Нищо не идваше. Никакви решения, никакво вдъхновение. Мич отвори отново очи и се вторачи в празния бял лист. С редактор като Рич Скинър не можеше да си позволи да се извинява с артистичен темперамент. От глада и чумата спасение няма. Той с отвращение посегна да си вземе още един фъстък.

Това, от което имаше нужда, бе да смени обстановката, да се разсее. Животът му бе станал прекалено подреден, прекалено обикновен и въпреки временната задръжка, прекалено лесен. Трябваше му предизвикателство. Хвърли черупката от фъстъка, стана и закрачи.

Имаше високо, гъвкаво тяло, заякнало от часовете, прекарвани всяка седмица с гирите. Като момче бе смешно кльощав, макар че винаги бе ял като кон. Подигравките не му правеха особено впечатление, докато не откри момичетата. Тогава с вродената си мълчалива решителност промени това, което можеше да бъде променено. Трябваха му две години и доста пот да изгради себе си, но го стори. И досега не приемаше тялото си за даденост и го упражняваше толкова често, колкото и ума си.

Кабинетът му бе затрупан с книги, всичките прочетени и препрочетени. Сега се изкушаваше да измъкне някоя от тях и да се зарови в нея. Ала срокът му изтичаше.

Големият кафяв помияр на пода се претърколи по корем и го погледна. Мич го бе нарекъл Тас, на името на Тасманийския дявол от старото филмче на „Уорнър Брадърс“, но Тас изобщо не кипеше от енергия. Сега той се прозина и лениво почеса гръб в чергата. Тас обичаше Мич. Мич никога не го караше да прави нещо, което той не иска, и рядко се оплакваше от кучешките косми по мебелите или от ровенето в боклука. Освен това Мич имаше хубав глас, тих и спокоен. Тас най-много обичаше, когато Мич седеше с него на пода, чешеше го по гъстата кафява козина и му разправяше за идеите си. Тогава Тас го гледаше така, сякаш разбираше всяка дума.

Тас харесваше и лицето на Мич. То бе мило и твърдо, а устните рядко се свиваха неодобрително. Очите му бяха светли и замечтани. Големите силни ръце на Мич знаеха точно къде да почешат. Тас бе едно много доволно куче. Той се прозя и задряма.

Когато на вратата се почука, Тас се развълнува дотолкова, че потупа с опашка и издаде серия от ниски звуци.

– Не, аз не чакам никой, а ти? – отговори Мич. – Ще отида да видя. – Настъпи с босите си крака черупките от фъстъци и изруга, ала не си направи труда да ги вдигне. Имаше цяла купчина вестници, които трябваше да се заобиколят, и една чанта с дрехи, които още не бяха стигнали до пералнята. Тас бе оставил на пътя му един от своите кокали и Мич го изрита в ъгъла, преди да отвори вратата.

– Нося ви пицата.

Мършаво около осемнайсетгодишно момче държеше кутия, която ухаеше божествено. Мич жадно вдъхна аромата.

– Не съм поръчвал пица.

– Това номер четиристотин и шест ли е?

– Да, но аз не съм поръчвал пица. – Той отново подуши. – За съжаление.

– Уолис?

– Демпси.

– По дяволите!

Уолис, помисли Мич, докато момчето пристъпваше от крак на крак. Уолис се бяха нанесли в апартамента на Хенли, шестстотин и четири. Той потърка брадичката си. Ако Уолис бе онази дългокрака брюнетка, която бе видял тази сутрин да влачи кашони, може би си струваше да провери.

– Познавам семейство Уолис – рече Мич и измъкна от джоба си няколко смачкани банкноти. – Аз ще им я занеса.

– Не знам, аз не бива да...

– Да се притесняваш – добави Мич и му подаде още една банкнота. Пицата и новата съседка можеха да се окажат точно разнообразието, от което имаше нужда.

Момчето преброи рестото.

– Добре, благодаря. – Уолисови нямаше да са толкова щедри.

Мич пое навън, като крепеше кутията в ръка. После си спомни за ключовете си. Започна да рови из джобовете на изтърканите си джинси, преди да се сети, че снощи ги бе захвърлил върху сгъваемата масичка. Намери ги под нея, пъхна ги в джоба си, откри, че е скъсан, и ги прехвърли в другия джоб. Надяваше се пицата да е с чушки.

– Това трябва да е пицата – оповести Хестър, ала хвана Радли, преди той да се втурне към вратата. – Аз ще отворя. Помниш ли правилата?

– „Не отваряй вратата, освен ако не знаеш кой е“ – изрецитира той и завъртя очи зад гърба на майка си.

Тя хвана дръжката на вратата, но първо погледна през шпионката. Понамръщи се. Можеше да се закълне, че мъжът я гледа с весели и много ясни сини очи. Косата му бе тъмна и рошава, като че ли той отдавна не бе виждал нито бръснар, нито гребен. Ала лицето му бе пленително, слабо, изсечено и небръснато.

– Мамо, ще отвориш ли?

– Какво? – Хестър отстъпи назад, усетила, че бе оглеждала доставчика доста по-дълго от необходимото.

– Умирам от глад – напомни ѝ Радли.

– Извинявай. – Тя отвори вратата и откри, че това пленително лице върви в комплект с високо, атлетично тяло. И боси крака.

– Вие ли сте поръчали пица?

– Да. – Но навън валеше сняг. Какво правеше той бос?

– Добре. – Преди да разбере намерението му, Мич влезе вътре.

– Ще я взема – обади се бързо Хестър. – Занеси я в кухнята, Радли. – Закри сина си с тяло и се зачуди дали ще ѝ трябва оръжие.

– Хубаво жилище. – Мич огледа кутиите и отворените кашони.

– Ще ви платя.

– Пицата е за сметка на фирмата – усмихна ѝ се Мич.

Хестър се замисли дали ще си спомни нещо от курсовете по самоотбрана, които бе карала преди две години.

– Радли, занеси я в кухнята, докато платя на доставчика.

– Аз съм ви съсед – поправи я Мич. – Номер четиристотин и шест, два етажа по-долу. Погрешка донесоха пицата у нас.

– Разбирам. – Ала кой знае защо това не я успокои. – Извинете за безпокойството. – Тя посегна към портмонето си.

– Аз я платих. – Не бе сигурен дали бе по-вероятно жената да скочи върху него, или да избяга, но се оказа прав, че си струваше да се запознае с нея. Беше висока, като фотомодел, със съответното страхотно тяло. Гъстата ѝ кестенява коса бе опъната назад и това подчертаваше огромните сиви очи и устата, само мъничко по-голяма, отколкото трябва.

– Защо не приемете пицата като моето приветствие за добре дошли?

– Наистина много мило от ваша страна, ала не мога...

– Да откажете такова съседско предложение?

Тъй като младата жена бе малко прекалено студена и сдържана като за неговия вкус, Мич погледна към момчето зад гърба ѝ.

– Здрасти, аз съм Мич.

Този път усмивката му получи отговор.

– Аз съм Рад. Ние току-що се нанесохме тук.

– Виждам. От извън града ли идвате?

– Ъ-хъ. Сменихме си апартамента, защото мама получи нова работа, а другият беше много малък. От моя прозорец се вижда парка.

– И от моя също.

– Извинете ме, господин...

– Мич – повтори той и хвърли един поглед към Хестър.

– Да... Ами, много мило от ваша страна да ни донесете пицата. – И много странно, помисли тя. – Но не искам да ви отнемам повече време.

– Може да изядеш едно парче – покани го Радли. – Ние никога не си изяждаме цялата пица.

– Рад, сигурна съм, че господин... Мич си има работа.

– Никаква. – Той знаеше какво значи добри обноски. Бе получавал болезнени уроци по възпитание. Друг път дори би се държал възпитано и любезно би се оттеглил, ала нещо в сдържаността на жената и топлотата на детето го правеше упорит. – Имате ли бира?

– Не, извинете, аз...

– Имаме сода – съобщи Радли. – Мама от време на време ми позволява да пия сода. – Нямаше нищо, което Радли да обича повече, отколкото компания. Той се усмихна чистосърдечно на Мич. – Искаш ли да видиш кухнята?

– С удоволствие. – Мич се усмихна на Хестър и тръгна след момчето.

Тя за момент остана в средата на стаята, опряла ръце на кръста си. Не знаеше дали да се ядоса, или да се вбеси. Последното, което ѝ трябваше след цял ден мъкнене на кашони, бе да ѝ дойдат гости. Особено непознати. Единственото, което можеше да направи сега, бе да му даде едно парче от проклетата пица и да приключи със задълженията си към него.

– Имаме машина за отпадъци. Вдига голям шум.

– Сигурен съм. – Мич послушно се облегна на плота, докато Радли натисна ключа.

– Рад, не я включвай, когато вътре няма нищо. Както виждате, още сме малко неподредени. – Хестър отиде до бюфета да извади чинии.

– Аз живея тук от пет години и още съм неподреден.

– Ще си вземем котенце. – Радли се изкатери на един стол и посегна към салфетките, които майка му вече бе сложила в една от нейните кошнички. – На предишното място не разрешаваха домашни животни, но тук можем да си имаме, нали, мамо?

– Щом се оправим, Рад. Диетична или обикновена? – попита тя Мич.

– Обикновена, благодаря. Май много неща сте успели да свършите за един ден. – Кухнята бе подредена като аптека. На прозореца зеленееше цъфнал аспарагус. Тук бе по-тясно, отколкото в неговия апартамент, което никак не беше хубаво. Тя вероятно би използвала кухнята по-добре от него. Мич още веднъж се огледа и седна. На хладилника бе залепена голяма рисунка на космически кораб. – Ти ли си го направил? – попита той момчето.

– Аха. – Радли грабна пицата, която майка му подаде, и я захапа нетърпеливо. Отдавна бе забравил маслото и желето.

– Добро е.

– Това трябва да е „Второто хилядолетие“, корабът на Команадира Зарк.

– Знам. – Мич отхапа голямо парче от своята пица. – Добре си го направил.

Докато напредваше с пицата си, Радли приемаше за естествено, че Мич познава Командира Зарк и неговите начини на придвижване. Според него всички ги познаваха.

– Опитвах се да направя „Предизвикателство“, кораба на Лийла, обаче е по-трудно. Все едно, мисля, че Командира Зарк може да го гръмне в следващия брой.

– Така ли мислиш? – Мич се усмихна непринудено на Хестър, която седна до тях.

– Не знам, сега му е много тежък момент.

– Ще се справи.

– Четете ли комикси? – попита Хестър. Чак когато седна, забеляза колко големи са ръцете му. Може и да бе облечен небрежно, ала ръцете му бяха чисти и изглеждаха умели.

– През цялото време.

– Имам най-голямата колекция от всичките ми приятели. Мама ми подари за Коледа най-първия брой за Командира Зарк. Отпреди десет години. Тогава той е бил само капитан. Искаш ли да го видиш?

Момчето бе истинско бижу, помисли Мич, сладко, умно и непосредствено. Трябваше да поизчака с преценката си за майката.

– Да, бих искал.

Преди Хестър да бе успяла да му каже първо да си довърши вечерята, Радли бе излетял. Тя за момент замълча и се запита що за човек може да чете комикси. О, тя самата от време на време ги прелистваше, за да следи с какво се занимава синът ѝ, но да ги чете?! Възрастен човек?

– Страхотно дете.

– Да, благодаря. Много мило от ваша страна, че... Че го слушате как говори за комикси.

– Комиксите са моят живот – отвърна сериозно Мич.

Сдържаността ѝ се пропука достатъчно, че да го зяпне изненадано, после Хестър се прокашля и отново се зае с вечерята си.

– Разбирам.

Той сдържа усмивката си. Наистина си я биваше. Първа среща или не, не виждаше причини да не я подразни.

– Доколкото разбирам, вие не.

– Какво не?

– Не четете комикси.

– Не, аз... Нямам много време за леки четива. – Тя завъртя очи, без да се усеща откъде Радли бе прихванал този навик. – Искате ли още едно парче?

– Да. – Мич си взе, преди да бе успяла да му сервира. – Знаете ли, би трябвало да отделите малко време. Комиксите могат да бъдат много поучителни. Каква е новата ви работа?

– О, занимавам се с банково дело. Аз съм кредитен инспектор в „Нешънъл тръст“.

Той подсвирна одобрително.

– Висока длъжност като за човек на вашата възраст.

Хестър машинално се напрегна.

– Аз работя в банка от шестнайсетгодишна.

Че и докачлива, помисли Мич и облиза от пръста си сос.

– Това трябваше да бъде комплимент. Имам чувството, че не ги приемате много добре. – Костелив орех, реши той, после помисли, че може би ѝ се налага да бъде такава. На пръста ѝ нямаше халка, нито най-бледия белег, че доскоро е имало. – Аз също съм си имал работа с банки. Депозити, теглене, върнати чекове.

Тя се размърда неспокойно. Защо ли Радли толкова се бавеше? Чувстваше се неудобно насаме с този мъж. Макар никога да не се бе притеснявала да гледа човек в очите, с Мич ѝ бе трудно. Той никога не отклоняваше задълго погледа си.

– Не исках да бъда груба.

– Предполагам. Ако искам кредит от „Нешънъл тръст“, за кого да попитам?

– Госпожа Уолис.

Определено бе костелив орех.

– Госпожа малкото ви име ли е?

– Хестър – отговори тя, без да разбира защо няма желание да му каже дори това.

– Значи Хестър. – Мич ѝ протегна ръка. – Приятно ми е.

Устните ѝ леко трепнаха. Бе предпазлива усмивка, помисли той, ала все пак по-добра от никаква.

– Извинете, ако съм била груба, но имах тежък ден. Всъщност, тежка седмица.

– Мразя да се местя. – Мич почака, докато тя сложи ръката си в неговата. Дланта ѝ бе студена и слаба, както цялото ѝ тяло. – Има ли кой да ви помага?

– Не. – Хестър отдръпна ръката си, защото неговата бе неустоима, каквато и изглеждаше. – Справяме се прекрасно.

– Виждам. – „Нямам нужда от помощ“. Лозунгът бе вдигнат, написан с големи букви. Бе познавал няколко жени като нея, толкова яростно независими, толкова подозрителни към мъжете като цяло, че имаха не само защитна броня, а и цял арсенал от отровни стрели зад нея. Един разумен мъж се държеше на разстояние от такива. Много лошо, защото тя бе хубава, а детето определено бе сладко.

– Забравих къде съм я прибрал. – Радли се върна, зачервен от усилието. – Това е класика, продавачът дори го казал на мама.

Освен това бе поискал за книгата майка си и баща си, помисли Хестър. Ала за Радли тя бе по-скъпа от всичките му други подаръци.

– И е в добро състояние. – Мич отгърна първата страница с вниманието на бижутер, обработващ диамант.

– Аз винаги си мия ръцете, преди да я чета.

– Добре правиш. – Странно как след всичкото това време гордостта се бе запазила. Силно чувство, огромно удовлетворение.

Бе написано на първа страница. Автор и художник – Мич Демпси. Командира Зарк бе негова рожба и за десет години бяха станали много близки приятели.

– Велика история. Обяснява защо Командира Зарк посвещава живота си да защитава Вселената от злото и корупцията.

– Защото семейството му е унищожено от Червената стрела в борбата му за власт.

– Да. – Лицето на Радли грейна. – Обаче той му го върна.

– В седемдесет и трети брой.

Хестър, опряла брадичка на ръката си, ги гледаше. Човекът говореше сериозно, осъзна тя, не просто се опитваше да се хареса на детето. Беше направо обсебен от комиксите, както деветгодишния ѝ син.

Странно, изглеждаше доста нормален. Дори говореше добре. Всъщност ѝ бе притеснено да седи до него най-вече защото той бе толкова откровено мъжествен, с това стегнато тяло, ъгловато лице и големи ръце. Хестър бързо се отърси от мислите си. В никакъв случай не искаше да залита в тази посока, когато ставаше дума за съсед, особено ако умственото му развитие бе спряло някъде на границата между детството и юношеството.

Мич прелисти няколко страници. За десет години рисуването му се бе подобрило. Полезно бе да си го напомня. Но бе успял да запази същата чистота, същите ясни образи, които му бяха дошли преди десет години, когато безуспешно се бореше да пробие в комерсиалното изкуство.

– Той ли ти е любимият? – Мич посочи към Зарк.

– О, разбира се. Харесвам Трите лица, и Черния диамант е доста готин, обаче Командира Зарк ми е най-любим.

– На мен също. – Той разроши косата на момчето. Когато носеше пицата, не бе предполагал, че ще намери вдъхновението, с което се мъчеше цял следобед.

– Някой път може да го прочетеш. Бих ти го дал назаем, ама...

– Разбирам. – Мич затвори внимателно книгата и му я подаде. – Колекциите не се дават.

– По-добре да я прибера.

– Преди да се усетите, двамата с Радли ще си разменяте книги. – Хестър стана да разчисти чиниите.

– Това ви е много смешно, нали?

Тонът му я накара бързо да го погледне. Бе не точно остър, а и очите му бяха все още ясни и меки, ала... Нещо я предупреждаваше да внимава.

– Не съм имала намерение да ви обидя. Просто ми се струва необичайно възрастен човек да чете комикси като хоби. – Тя натрупа чиниите в умивалника. – Винаги съм мислила, че това е нещо, което момчетата на определена възраст надрастват, обаче сигурно може да се приеме, да речем... За хоби?

Мич вдигна вежди. Хестър отново го гледаше с тази нейна полуусмивка. Очевидно се опитваше да заглади впечатлението. Той нямаше намерение да я остави да се измъкне толкова лесно.

– Комиксите за мен са всичко друго, но не и хоби, госпожо Хестър Уолис. Аз не само ги чета, аз ги пиша.

– Велико, наистина ли?! – Радли се бе вторачил в Мич, сякаш пред него бе жив крал с корона. – Наистина ли ги пишеш? Честно? Леле, ти да не си Мич Демпси? Истинският Мич Демпси?

– От плът и кръв. – Той подръпна ухото на Радли, докато тя го гледаше, сякаш бе паднал от друга планета.

– Леле, Мич Демпси тук! Мамо, това е Командира Зарк! Никое от децата няма да ми повярва. Представяш ли си, мамо, Командира Зарк тук, в нашата кухня!

– Не – измърмори Хестър, без да откъсва поглед. – Не мога да си го представя.

Искаше ѝ се да можеше да си позволи да бъде малодушна. Би било толкова лесно да се върне у дома, да се завие през глава и да се скрие, докато Радли се прибере от училище. Никой, който я виждаше, не би допуснал, че стомахът ѝ се е свил на топка, или че дланите ѝ са потни въпреки ледения вятър, който духаше по стълбите, когато излезе от метрото с тълпата работещи в Манхатън.

Ако някой би си направил труда да я погледне, щеше да види една спокойна, малко забързана жена с дълго червено вълнено палто и бял шал. За нейно щастие, ветровият тунел, създаден от небостъргачите, бе зачервил страните ѝ, иначе лицето ѝ щеше да е мъртвешки бледо. Трябваше да внимава да не си изтрие червилото, докато измине половината пресечка до „Нешънъл тръст“. И до първия си работен ден.

Щеше да ѝ отнеме само десет минути да се върне вкъщи, да се заключи и да се обади с някакво извинение. Че е болна, че някой в семейството е умрял – за предпочитане самата тя. Че са я обрали...

Хестър стисна по-здраво куфарчето си и продължи да върви. Тази сутрин бе изпратила Радли до училище, като бе дрънкала бодри глупости на тема колко е вълнуващо всяко ново начало, колко е забавно да започнеш нещо ново. Врели-некипели, помисли тя, надявайки се момченцето да не бе уплашено наполовина колкото нея.

Бе завоювала тази длъжност, напомни си Хестър. Имаше квалификация и способности, имаше дванайсет години опит зад гърба си. И бе уплашена до смърт. Пое дълбоко въздух и влезе в „Нешънъл тръст“.

Лорънс Роузън, управителят на банката, погледна часовника си, кимна одобрително и се запъти към нея да я посрещне. Тъмносиният му костюм бе спретнат и консервативен. Една жена би могла да си напудри носа в отражението на блестящите му черни обувки.

– Съвсем навреме, госпожо Уолис, отлично начало. Гордея се, че имам персонал, който използва времето по най-добрия начин. – Покани я с жест навътре, към нейния кабинет.

– Нямам търпение да започна, господин Роузън – отвърна тя и почувства облекчение, че това бе вярно. Винаги бе обичала усещането в банката, преди да са се отворили вратите за клиентите. Катедрална тишина, предстартово очакване.

– Добре, добре, ще се постараем да не оставате без работа. – Той леко се намръщи, като забеляза, че двете секретарки още ги нямаше зад бюрата, и с привичен жест прокара ръка през косата си. – Вашата помощничка всеки момент ще дойде. Когато се ориентирате в обстановката, госпожо Уолис, очаквам от вас внимателно да следите кога идва и кога си отива тя. Вашата експедитивност до голяма степен зависи от нейната.

– Разбира се.

Кабинетът ѝ бе малък и скучен. Хестър се опитваше да не си мечтае за нещо по-весело, нито да не забелязва, че Роузън бе също толкова неприветлив. Повишението на дохода, което щеше да ѝ донесе тази работа, щеше да помогне на Радли. Това, както винаги, бе основното. Тя щеше да се справи, каза си Хестър и свали палтото си. Щеше да се справи добре.

Роузън очевидно одобри строгия ѝ черен костюм и ненатрапващото се бижу. В една банка няма място за крещящи дрехи или държание.

– Вярвам, че сте прегледали папките, които ви дадох.

– Запознах се с тях през почивните дни. – Тя седна зад бюрото си, защото знаеше, че това ще ѝ помогне да установи своята позиция. – Мисля, че разбрах политиката и методите на „Нешънъл тръст“.

– Отлично, отлично. В такъв случай ще ви оставя да си подредите нещата. Първата ви среща е... – Той прелисти настолния ѝ календар – В девет и петнайсет. Ако имате някакви проблеми, свържете се с мен. Аз винаги съм някъде наблизо.

Хестър не се и съмняваше.

– Сигурна съм, че всичко ще бъде наред, господин Роузън. Благодаря ви.

Той кимна за последен път и излезе. Вратата се затвори зад него с тихо прещракване. Когато остана сама, Хестър си позволи да се отпусне на стола. Бе преодоляла първото препятствие. Роузън мислеше, че е способна и подходяща. Сега всичко, което трябваше да прави, бе да бъде такава. Щеше да бъде, защото прекалено много неща зависеха от това, и не на последно място гордостта ѝ. Мразеше да става за смях. Снощи бе успяла да го постигне с новия си съсед.

И часове по-късно страните ѝ пламваха, като си спомнеше. Не бе имала намерение да обиди... работата на човека, реши тя, дори и сега не можеше да ѝ се обърне езикът да я нарече професия. Определено не бе имала намерение да прави каквито и да било лични забележки. Проблемът бе, че не беше толкова нащрек, както обикновено. Този мъж я обърка, като се самопокани за вечеря и очарова Радли, и всичко това за минути. Хестър не бе свикнала хората да се намесват в живота ѝ. И това не ѝ харесваше.

Радли бе във възторг. Тя взе един подострен молив с емблемата на банката. Той направо сияеше от вълнение и не можеше да говори за нищо друго след като Мич Демпси си отиде.

Можеше да е благодарна за едно. Това посещение бе отклонило мислите на момчето от новото училище. Радли винаги лесно се бе сприятелявал и ако този Мич имаше желание да достави някакво удоволствие на нейния син, Хестър нямаше да възразява. Във всеки случай човекът изглеждаше достатъчно безопасен. Тя отказваше да си признае смущаващия трепет, който бе изпитала, когато ръката му се затвори върху нейната. Какви неприятности биха могли да дойдат от мъж, който си изкарва хляба, като рисува комикси? При този въпрос се улови, че си дъвче червилото.

Почукването бе бодро и весело. Преди да успее да отговори, вратата се отвори.

– Добро утро, госпожо Уолис. Аз съм Кей Лоримър, вашата помощничка. Помните ли ме? Срещнахме се за няколко минути преди две седмици.

– Да, добро утро, Кей. – Помощничката ѝ бе всичко, което Хестър някога бе искала да бъде – закръглена руса миньонка с дребни и нежни черти. Тя скръсти ръце върху попивателната и се опита да изглежда авторитетно.

– Извинявайте, че закъснях – усмихна се Кей. Изобщо нямаше вид да съжалява. – В понеделник всичко става по-бавно, отколкото човек си мисли. Дори ако си представя, че е вторник, пак не помага. Искате ли кафе?

– Не, благодаря, след няколко минути имам среща.

– Ако размислите, само позвънете. – Кей се спря до вратата. – Тази стая може да се поосвежи, мрачна е като тъмница. Господин Блоуфийлд, вашият предшественик, обичаше мрачни неща. Подхождаха му, нали разбирате. – Усмивката ѝ бе искрена, ала Хестър се поколеба да ѝ отвърне. Едва ли щеше да ѝ е от полза от първия ден да си създаде име на клюкарка. – Както и да е, ако решите да я промените, кажете ми. Моят съквартирант се занимава с вътрешно обзавеждане. Той е истински художник.

– Благодаря. – Как щеше да работи с такава устата веселячка? Едно по едно, реши Хестър. – Просто ми изпратете господин и госпожа Браунинг, когато дойдат.

– Да, госпожо. – Тя определено бе по-приятна за гледане от стария Блоуфийлд, помисли Кей. Обаче май по душа бе същата като него. – Формулярите за молби за кредит са в долното ляво чекмедже на бюрото, подредени по видове. Юридическите справочници – отдясно. Списъкът на текущите лихви е в средното чекмедже. Браунингови искат кредит, за да преустроят жилището си, защото очакват дете. Той се занимава с електроника, тя е на половин щат в „Блумингдейл“. Казано им е какви документи да носят. Докато са тук, аз мога да ги преснимам.

Хестър вдигна вежди.

– Благодаря, Кей. – Не знаеше дали да е изненадана, или впечатлена.

Когато вратата отново се затвори, Хестър се облегна назад и се усмихна. Кабинетът може и да бе скучен, но ако наистина денят се познаваше от сутринта, нищо друго в „Нешънъл тръст“ нямаше да е скучно.

Мич обичаше да има прозорец към улицата. По този начин винаги, когато си почиваше, можеше да вижда кой влиза и кой излиза. След пет години сигурно вече познаваше по лице всички наематели, а половината от тях и по име. Когато нещата вървяха бавно или, по-добре, когато бе изпреварил графика, си убиваше времето, като скицираше по-интересните от тях. Ако имаше още повече време, измисляше към лицата и по някоя история.

Смяташе това за най-добрата тренировка, защото го забавляваше. От време на време имаше някое лице, достатъчно интересно, за да му отдели специално внимание. Понякога това бе шофьор на такси или доставчик. Беше се научил да се вглежда бързо и внимателно, после да нахвърля впечатленията, които бяха останали. Преди години бе рисувал портрети, за да си изкарва прехраната, макар и мизерна. Сега ги рисуваше за забавление и бе много по-доволен.

Забеляза Хестър и сина ѝ, когато бяха още на половин пресечка. Червеното ѝ палто светеше като фар и бе несъмнено послание. Дали студената, сдържана госпожа Уолис знаеше какви сигнали изпраща? Едва ли.

Нямаше нужда от лицето ѝ, за да го нарисува. Вече ѝ бе направил пет-шест скици, разпилени по работната му маса. Интересни черти, каза си той, когато моливът полетя по бележника. Всеки художник би се почувствал длъжен да ги улови.

Момчето вървеше до нея. Лицето му бе почти скрито от вълнен шал и шапка. Дори от това разстояние Мич виждаше, че то говори разпалено. Главата му бе вдигната към майка му. От време на време тя го поглеждаше, като че нещо му казваше. После отново започваше момчето. На няколко крачки от сградата Хестър се спря. Мич видя как вятърът разпиля косите ѝ, когато отметна глава назад и се разсмя. Той се наведе напред към прозореца и пръстите му върху молива се отпуснаха. Искаше му се да е по-близо, достатъчно близо, за да чуе смеха ѝ, да види как очите ѝ се озаряват от него. Представяше си, че се озаряват, ала как? Дали това неуловимо спокойно сиво ставаше сребристо или оловносиво?

Тя продължи да върви и след секунди бе вече в сградата и извън полезрението му.

Мич погледна към бележника. Имаше само няколко линии и контури. Не можеше да го довърши, помисли той и остави молива. Сега можеше да я вижда само смееща се, а за да улови това върху хартията, трябваше да я гледа по-отблизо.

Взе ключовете си и ги залюля в ръка. Бе ѝ дал почти цяла седмица. Сдържаната госпожа Уолис можеше да смята още едно съседско посещение за неуместно, но Мич не мислеше така. Освен това детето му харесваше. Би се качил при него по-рано, ала бе зает да нахвърля историята. И бе задължен за това на момчето, разсъждаваше той. Краткото посещение през почивните дни не само бе отприщило задръстеното му въображение, а и му бе дало храна за още три броя. Да, бе задължен на момчето.

Пъхна ключовете в джоба и отиде в работния си кабинет. Тас дремеше там, стиснал между лапите си кокал.

– Недей да ставаш – каза му тихо Мич. – Аз излизам за малко. – Докато говореше, се ровеше между хартиите. Тас полуотвори очи и изръмжа. – Не знам колко ще се забавя. – Най-после намери в безпорядъка скицата. Капитан Зарк в пълно бойно снаряжение, със сериозно лице и тъжни очи, а зад него блестящият му кораб. Отдолу надпис: „ЗАДАЧА: Залови принцеса Лийла – или я УНИЩОЖИ!“

За момент съжали, че няма време да я оцвети, но реши, че детето ще я хареса и така. Подписа се със замах, после нави листа на руло.

– Не ми сервирай вечеря – нареди на Тас.

– Аз ще отворя! – скочи Радли и се втурна към вратата. Днес бе петък и училището бе на светлинни години разстояние.

– Попитай кой е.

Той сложи ръка на дръжката и поклати глава. Нямаше да попита. Вероятно.

– Кой е?

– Мич.

– Мич е! – извика щастливо момчето.

В спалнята Хестър се намръщи и навлече пуловера през главата си.

– Здрасти. – Задъхан от вълнение, Радли отвори на своя най-нов герой.

– Здрасти, Рад, как върви?

– Страхотно. За събота и неделя нямам никакви домашни. – Протегна ръка да вмъкне Мич вътре. – Исках да ти дойда долу на гости, обаче мама каза не, щото ти работиш или нещо такова.

– Или нещо такова – измърмори Мич. – Слушай, можеш да идваш при мен. Винаги.

– Вярно?

– Вярно. – Детето бе неустоимо, помисли Мич и разроши косата му. Жалко само, че майка му не бе толкова дружелюбна. – Помислих си, че това може да ти хареса. – Протегна му навитата скица.

– Уха! – Радли се вторачи със страхопочитание в листа. – Божичко, Командира Зарк и „Второто хилядолетие“! За мен ли е, вярно?

– Аха.

– Трябва да го покажа на мама. – Радли се втурна към спалнята, откъдето излизаше Хестър. – Виж какво ми даде Мич. Не е ли велико? Той каза, че е за мен.

– Велико е. – Тя сложи ръка на рамото му и се вгледа в скицата. Човекът определено бе талантлив, дори да бе избрал такъв странен начин да го покаже. Погледна към Мич, без да сваля ръка от рамото на сина си. – Много мило.

Харесваше му как изглежда с този пуловер в пастелни цветове – непринудена, достъпна, макар и не напълно спокойна. Косата ѝ свободно се спускаше до раменете и ѝ придаваше съвсем различен вид.

– Исках да благодаря на Рад. – Мич се насили да откъсне очи от лицето ѝ и се усмихна на момчето. – Ти много ми помогна миналата седмица.

– Аз ли? – Очите на Радли се разшириха. – Честно?

– Честно. Бях блокирал, буксувах. След като онази вечер поговорих с теб, слязох долу и всичко си дойде на мястото. Благодаря ти.

– А, няма защо. Можеш пак да останеш за вечеря. Точно ще ядем пиле по китайски и може би още малко ще ти помогна. Може, нали, мамо? Нали?

Отново се чувстваше в капан. И отново улови веселите пламъчета в очите на Мич.

– Разбира се.

– Страхотно. Искам да отида веднага да закача това. Може ли да се обадя и на Джош да му кажа? Той няма да повярва.

– Разбира се. – Хестър едва успя да го погали по главата, преди да отлети.

– Благодаря, Мич. – Радли спря на ъгъла на коридора. – Много благодаря.

Хестър пъхна ръце в дълбоките джобове на пуловера си. Нямаше абсолютно никаква причина този мъж да я прави нервна. Защо тогава я правеше?

– Наистина беше много мило.

– Може би, ала от дълго време не съм правил нищо, от което да се чувствам толкова добре. – Той самият не бе съвсем спокоен, откри Мич и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. – Бързо работиш – отбеляза той, като се огледа наоколо.

Кашоните бяха изчезнали. По стените висяха ярки, живи репродукции, а до прозореца, през тънките пердета на който се процеждаше светлина, стоеше ваза с цветя, свежи като утрото. Възглавниците бяха бухнали, мебелите светеха. Единствените признаци на безредие бяха една миниатюрна счупена количка и няколко пластмасови човечета, разпилени по килима. Приятно му бе, че ги вижда. Това означаваше, че тя не кара момчето да си играе само в своята стая.

– Дали? – Мич отиде до една литография, окачена над дивана.

Хестър прехапа устни, докато той разглеждаше една от малкото ѝ екстравагантности.

– Купих го от едно магазинче на Пето авеню, на което търговията все не му върви.

– Да, знам го. Не ти е отнело много време да подредиш тук.

– Исках всичко да е нормално колкото може по-скоро. Преместването не беше леко за Радли.

– А за теб? – Той неочаквано се обърна и я хвана неподготвена.

– Аз? Аз... Ъ-ъ-ъ...

– Знаеш ли – подзе Мич и се приближи към нея, привлечен от объркването ѝ, – ти си много по-словоохотлива, когато говориш за Радли, отколкото когато говориш за себе си.

Тя бързо отстъпи назад, усетила, че той би я докоснал, а беше напълно несигурна каква би могла да бъде нейната реакция.

– Трябва да приготвя вечерята.

– Искаш ли помощ?

– За какво?

Този път не се отдръпна достатъчно бързо. Мич хвана брадичката ѝ и се усмихна.

– За вечерята.

Отдавна мъж не я бе докосвал по този начин. Той имаше силни ръце и нежни пръсти. Сигурно по тази причина сърцето ѝ подскочи и заседна в гърлото.

– Можеш ли да готвиш?

Какви невероятни очи имаше тази жена. Толкова ясни, толкова светлосиви, почти прозрачни. За пръв път от години насам Мич усети порива да рисува, просто за да види дали може да събуди за живот тези очи върху платното.

– Правя страхотни сандвичи с фъстъчено масло.

Хестър вдигна ръка към китката му – за да я отблъсне, така си каза. Но пръстите ѝ за момент се задържаха леко там, експериментално.

– Как си в рязането на зеленчуци?

– Мисля, че ще мога да се справя.

– Добре тогава. – Тя се отдръпна, изненадана, че бе позволила контактът да продължи толкова дълго. – Още нямам бира, обаче имам малко вино.

– Прекрасно. – За какво, по дяволите, говореха? Защо изобщо говореха, когато устните ѝ бяха създадени само за мъжки устни? Той тръгна след нея към кухнята, малко смутен от мислите си.

– Това е наистина просто ястие – започна Хестър. – Ала когато всичко е смесено, Радли почти не забелязва, че яде нещо хранително. Пътят към неговото сърце минава през близалките.

– Мой човек.

Тя се поусмихна, вече по-спокойна, когато ръцете ѝ бяха заети, и сложи целината и гъбите върху дъската.

– Трябва във всичко да има умереност. – Хестър извади пилето, после се сети за виното. – Готова съм да приема, че обича сладко, но в малки дози. Той е готов да приеме броколите при същите условия.

– Звучи разумно. – Тя отвори виното. Не скъпо, забеляза Мич, като погледна етикета, ала приятно.

Хестър напълни две чаши и му подаде едната. Бе глупаво, но дланите ѝ отново бяха влажни. Отдавна не ѝ се бе случвало да сподели бутилка вино или да приготвя проста вечеря с мъж.

– За съседите – каза той и когато докосна чашата си до нейната, помисли, че тя леко се бе отпуснала.

– Защо не седнеш, докато обезкостя пилето? После можеш да се заемеш със зеленчуците.

Мич не седна, а се опря на масата. Не желаеше да ѝ даде разстоянието, което Хестър със сигурност искаше. Не и когато ухаеше толкова хубаво.

Работеше опитно с ножа, помисли той, докато отпиваше от виното. Повечето жени с професии, които познаваше, имаха най-вече опит с готовите храни.

– Е, как е новата работа?

Тя сви рамене.

– Свиквам. Управителят е педант и това дразни. Двамата с Рад цяла седмица провеждаме заседания, за да сравним записките си.

За това ли говореха, докато се връщаха вкъщи? На това ли се бе засмяла Хестър?

– Как приема Радли новото училище?

– Изненадващо добре. – Устните ѝ отново трепнаха в усмивка. Мич се изкушаваше да ги докосне с пръст, да почувства движението. – Каквото и да се случи в живота на Радли, той го обръща в своя полза. Невероятен е.

През очите ѝ пробяга сянка, съвсем лека, ала Мич я забеляза.

– Разводът е тежко нещо – подхвърли и зачака.

Тя замръзна.

– Да. – Сложи обезкостеното и нарязано пиле в една купа. – Можеш да нарежеш това, докато аз приготвя ориза.

– Разбира се. – По-нататък не ме допускат, помисли той и не настоя. Когато спомена за развод, бе решил да рискува и улучи. Ако впечатлението му не беше погрешно, за нея разводът е бил доста по-тежък, отколкото за Радли. Сигурен бе още, че ако искаше да измъкне нещо, трябваше да е от момчето. – Рад спомена, че е искал да ми дойде на гости, ала ти не го пускаш.

Хестър му връчи една глава лук и сложи тигана.

– Не искам да пречи на работата ти.

– И двамата знаем какво мислиш за моята работа.

– Онази вечер нямах намерение да те обиждам – каза тя вдървено. – Просто...

– Просто не можеш да приемеш, че един възрастен човек си изкарва прехраната с комикси.

Хестър замълча, докато отмерваше водата.

– Не е моя работа как си изкарваш прехраната.

– Вярно е. – Мич отпи голяма глътка вино и атакува целината. – Във всеки случай искам да ти кажа, че Рад може да идва при мен, когато поиска.

– Много мило от твоя страна, но...

– Няма „но“, Хестър. Той ми харесва. И тъй като съм в положението сам да си определям работното време, няма да ми пречи. Какво да правя с гъбите?

– Нарежи ги. – Тя сложи капака на ориза и дойде да му покаже. – Не много тънко, просто... – Гласът ѝ заглъхна, когато Мич сложи ръка върху нейната.

– Така ли? – Движението му бе съвсем естествено. Без дори да се замисли, се премести зад нея и тя се оказа уловена между ръцете му, гърбът ѝ притиснат към него. Поддаде се на импулса и се наведе, така че устните му да са близо до ухото ѝ.

– Да, точно така. – Хестър гледаше съединените им ръце и се опитваше да говори спокойно. – Всъщност няма значение.

– Нашата цел е клиентът да е доволен.

– Трябва да сложа пилето. – Тя се обърна и се озова в още по-дълбоки води. Бе грешка, че вдигна поглед към него, защото видя леката усмивка върху устните му и спокойното, самоуверено изражение в очите му. Инстинктивно вдигна ръка към гърдите му. Дори това бе грешка. Почувства бавните равномерни удари на сърцето му. Не можеше да се отдръпне, защото нямаше къде да отиде, а се изкушаваше да пристъпи напред, опасно се изкушаваше. – Мич, застанал си на пътя ми.

Той я видя. Макар че се появи за миг и веднага бе потушена, Мич видя страстта в очите ѝ. Значи Хестър можеше да чувства, да желае и да се учудва. Може би щеше да е най-добре, ако и двамата се почудят още малко.

– Мисля, че това ще се случва все по-често. – Ала се отмести да я пусне да мине. – Хубаво ухаеш, Хестър, дяволски хубаво.

Тихият комплимент изобщо не ѝ помогна да успокои пулса си. Той може и да забавляваше Радли, но Хестър се закле, че това щеше да е последният път, когато тя забавлява Мич Демпси.

Хестър включи газта и добави фъстъчено олио.

– Значи да разбирам, че работиш вкъщи. Нямаш ли офис?

Щеше да ѝ позволи нещата да са както тя ги иска. Засега. В момента, в който се обърна в ръцете му и го погледна, Мич разбра, че скоро нещата – а и самата Хестър – ще са както той ги иска.

– Трябва да ходя там само два пъти седмично. Някои от писателите или художниците предпочитат да работят в офиса. Аз работя по-добре вкъщи. След като имам историята и скиците, ги нося за редактиране и омастиляване.

– Разбирам. Значи не ги омастиляваш сам? – попита тя, макар да не можеше да каже какво значи омастиляване. Трябваше да попита Радли.

– Вече не. Ние имаме истински специалисти в тази област, а това ми дава повече време, за да работя върху историята. Ако искаш вярвай, ние държим на качеството, на речника, който да е предизвикателство за детето, и на занимателната история.

Хестър сложи пилето в горещото олио и дълбоко пое въздух.

– Наистина се извинявам, ако съм казала нещо, което те е обидило. Сигурна съм, че твоята работа е много важна за теб, и знам, че Радли със сигурност я оценява.

– Добре казано, госпожо Уолис. – Той бутна към нея дъската с нарязаните зеленчуци.

– Джош не вярва! – Радли се втурна в кухнята, доволен от себе си. – Иска утре да дойде да види. Може ли? Майка му каза, че няма нищо против, ако ти нямаш нищо против. Нали нямаш нищо против, мамо?

Тя остави пилето и го прегърна.

– Добре, Рад, ала трябва да е следобед. Сутринта ще трябва да ходим на пазар.

– Благодаря. Само чакай да види. Ще се побърка. Ще му кажа.

– Вечерята е почти готова. Побързай и си измий ръцете.

Радли завъртя очи към Мич и изтича навън.

– Ти си голям хит – отбеляза Хестър.

– Той те обича.

– Чувството е взаимно.

– Забелязах. – Мич допи виното си. – Знаеш ли, беше ми любопитно. Винаги съм мислил, че банкерите спазват работното време. Вие с Рад не се прибирате преди пет. – Тя обърна глава към него и той се усмихна. – Някои от прозорците ми гледат към улицата. Обичам да наблюдавам как хората влизат и излизат.

Хестър изпита странно и не съвсем приятно чувство при мисълта, че я е наблюдавал как се връща вкъщи. Добави зеленчуците и разбърка.

– Аз свършвам в четири, но после трябва да взема Рад от бавачката. – Отново погледна през рамо. – Той мрази, когато я наричам бавачка. Както и да е, тя живее близо до старата ни квартира, така че отнема известно време да отида и да се върна. Трябва да започна да търся някоя друга.

– Много деца на неговата възраст, а и по-малки, се прибират сами вкъщи.

Очите ѝ наистина станаха оловносиви, забеляза Мич. Всичко, което ѝ трябваше, бе малко гняв. Или страст.

– Радли няма да бъде дете с ключ на врата. Няма да се връща в празна къща, защото аз трябва да работя.

Мич остави чашата ѝ до нея.

– Потискащо е човек да се връща в празна къща – промълви той, спомнил си своите собствени преживявания. – Рад е щастлив, че те има.

– Аз съм по-щастлива, че го имам. – Тонът ѝ се смекчи. – Ако извадиш чиниите, ще сервирам.

Мич си спомни къде са чиниите, бели с лилави цветчета по ръба. Странно му бе, че му доставяха удоволствие, след като бе толкова свикнал с пластмасовите съдове за еднократна употреба. Извади ги и ги нареди до нея. Винаги бе вярвал, че повечето неща се правят най-добре импулсивно. И сега се поддаде на чувството.

– Сигурно за Рад ще е много по-лесно, ако може да се връща тук след училище.

– О, да. Не ми се иска да го влача през града, макар че ужасно го бива за това. Просто е много трудно да намеря някой, на когото вярвам и когото той наистина да харесва.

– А какво ще кажеш за мен?

Хестър посегна да изключи газта, ала се спря да го погледне. Зеленчуците и пилето зацвърчаха в олиото.

– Моля?

– Следобед Рад може да остава у нас. – Мич отново сложи ръка върху нейната, този път за да изключи газта. – Ще бъде само два етажа под собствения си апартамент.

– С теб? Не, не бих могла.

– Защо не? – Колкото повече мислеше, толкова повече идеята му харесваше. Двамата с Тас щяха да се радват следобед да имат компания, а като допълнителна награда щеше доста по-често да вижда много интересната госпожа Уолис. – Искаш препоръки? Нямам криминално досие. Е, имаше един случай с моя мотоциклет и букета от рози за победителя, но тогава бях осемнайсетгодишен.

– Нямах точно това предвид. – Той се засмя и тя започна да се суети с ориза. – Исках да кажа, че не мога така да се натрапвам. Сигурна съм, че си зает.

– Хайде, ти не мислиш, че аз правя нещо друго, освен да драскам. Да бъдем честни.

– Нали вече се разбрахме, че това не е моя работа – започна Хестър.

– Точно така. Въпросът е, че аз следобед съм вкъщи, свободен съм и ми е приятно. Освен това мога дори да използвам Рад като консултант. Бива си го, знаеш ли? – Показа рисунката на хладилника. – За детето ще са полезни малко уроци по рисуване.

– Знам. Надявах се да успея това лято, ала не...

– Не искаш на подарен кон да гледаш зъбите – довърши Мич. – Виж, детето ме харесва и аз го харесвам. И се кълна, че следобед няма да има повече от една близалка на ден.

Тя се засмя, както я бе видял да се смее през прозореца. Не му бе лесно да се сдържи, но си помисли, че ако сега направи нещо, вратата ще се затръшне пред носа му и резето ще падне.

– Не знам, Мич. Наистина съм ти благодарна за предложението, Бог ми е свидетел, че това би улеснило нещата, ала не съм сигурна, че знаеш какво искаш.

– Бързам да подчертая, че някога и аз съм бил малко момче. – Искаше му се да го стори, откри той. Това бе повече от жест или импулсивна постъпка. Наистина му се искаше детето да е около него. – Слушай, защо не го подложим на гласуване и да питаме Рад?

– Какво да ме питате? – Рад бе пуснал малко вода върху ръцете си, след като бе свършил разговора с Джош, и си представяше, че майка му е прекалено заета, за да го огледа по-внимателно.

Мич взе виното си и вдигна вежди. Топката е в мен, помисли Хестър. Можеше да се измъкне, ала винаги се бе гордяла, че е честна със сина си.

– Мич току-що предлагаше следобед след училище да идваш при него, вместо да ходиш при госпожа Коен.

– Наистина ли? – В него се бореха изненада и вълнение. – Наистина, мога ли?

– Е, аз исках да помисля за това и да поговоря с теб, преди...

– Ще се държа прилично. – Рад се втурна и обви ръце около кръста на майка си. – Обещавам. Мич е много по-добър от госпожа Коен. Сто пъти по-добър. Тя мирише на нафталин и ме бие по главата.

– Аз се отказвам от пледоария – измърмори Мич.

Хестър му хвърли един изпепеляващ поглед. Не бе свикнала да я превъзхождат по брой, нито да взема решение без внимателно обмисляне.

– Виж какво, Радли, ти познаваш госпожа Коен много добре. С нея си повече от две години.

Радли я стисна по-силно и изигра своя коз.

– Ако стоя при Мич, ще мога да се връщам направо вкъщи. И веднага ще си пиша домашните. – Бе прибързано обещание, но и ситуацията бе отчаяна. – И ти ще се връщаш по-рано, и така нататък. Моля те, мамо, кажи „да“.

Хестър мразеше да му отказва каквото и да било, защото вече му бе отказвала много неща. Сега той я гледаше с пламнали от вълнение страни. Тя се наведе и го целуна.

– Добре, Рад, ще опитаме и ще видим как ще тръгне.

– Ще бъде страхотно. – Обви ръце около шията ѝ и се обърна към Мич: – Ще бъде направо страхотно.

Дом за Коледа