Всичко, което искам за Коледа

ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАМ ЗА КОЛЕДА

Пролог

Зийк и Зак се сгушиха в къщичката на дървото. Важни дела, всякакви заговори или планове и всички наказания за нарушения на правилата се обсъждаха в стабилното дървено убежище, скрито между клоните на достолепния стар чинар.

Днес лек дъжд потрака по тенекиения покрив и овлажни тъмнозелените листа. Все още беше достатъчно топло в първите дни на септември и момчетата бяха с тениски. Зийк – с червена, а Зак – със синя.

Те бяха близнаци, толкова еднакви, колкото монета с две лица. Баща им използваше цветния код, откакто се бяха родили, за да избегне объркване.

Когато сменяха цветовете – както често правеха, – можеха да излъжат всеки друг в Тейлърс Гроув, но не и баща си.

В момента той беше в техните мисли. Те вече бяха обсъдили надълго и нашироко очакваните удоволствия и ужаси от първия си ден в истинското училище. Първият ден в първи клас.

Предстоеше да пътуват с автобуса, както бяха правили предишната година в детската градина. Този път обаче щяха да останат в началното училище в Тейлърс Гроув цял ден, точно като големите деца. Братовчедка им Ким им беше казала, че истинското училище не е детска площадка.

Зак, по-затвореният в себе си от двамата, мислеше, тревожеше се и разсъждаваше върху този проблем от седмици. Имаше ужасяващи, страшни думички като домашна работа и участие в часовете, които Ким подхвърляше наляво и надясно. Те знаеха, че тя, ученичка втора година в гимназията, често е натоварена с книги. Големи, дебели книги без картинки.

И понякога, докато се грижеше за тях, Ким седеше, забила нос в тях с часове. Толкова дълго, колкото прекарваше с телефона, долепен до ухото ѝ, а това беше дълго.

Беше доста страшно за Зак, шампиона на притесненията.

Баща им, разбира се, щеше да им помага. Това беше нещо, което Зийк, вечният оптимист, беше подчертал. Нали и двамата знаеха да четат неща като „Зелени яйца и шунка“ и „Котката в шапката“, защото баща им им помагаше да произнасят думите? И двамата знаеха да пишат цялата азбука, както и имената си и кратки неща, защото той им ги беше показал.

Проблемът беше, че баща им трябваше да работи и да се грижи за къщата и за тях, както и за Командир Зарк, голямото жълто куче, което бяха спасили от приюта за животни преди две години. Баща им имаше, както Зак отбеляза, ужасно много работа. И сега, когато те щяха да ходят на училище и да имат задачи и проекти и истински ученически бележници, той щеше да се нуждае от помощ.

– Госпожа Холис идва веднъж седмично и върши разни неща. – Зийк караше миниатюрния си спортен автомобил „Шевролет Корвет“ по въображаема писта на пода на къщичката на дървото.

– Това не е достатъчно. – Намръщване набръчка челото на Зак и помрачи сините му като езеро очи. Той изпусна тежка, многострадална въздишка, която разроши тъмната коса, паднала над челото му. – Татко се нуждае от компанията на добра жена, а ние от майчина любов. Чух госпожа Холис да казва това на господин Пъркинс в пощата.

– Татко понякога излиза с леля Майра. Тя е добра жена.

– Но тя не живее с нас. И няма време да ни помага с научните проекти. – Научните проекти бяха особен ужас за Зак. – Трябва да си намерим майка. – Зийк се изсмя и Зак присви очи. – Ще учим правопис в първи клас.

Зийк прехапа устни. Правописът беше неговият личен кошмар.

– Как ще я намерим?

Сега Зак се усмихна. Той, по своя бавен и внимателен начин, измисли всичко.

– Ще помолим Дядо Коледа.

– Той не носи майки – възрази Зийк с онова дълбоко презрение, което може да чувства само един брат или сестра към друг. – Дядо Коледа носи играчки и други неща. И така или иначе, до Коледа остава цяла вечност.

– Не. Госпожа Холис се хвалеше на господин Пъркинс, че вече е приключила с половината от коледните си покупки. Тя каза, че да планираш бъдещето означава да се насладиш на празника.

– Всички се наслаждават на Коледа. Това е най-хубавият празник.

– Ами. Много хора се ядосват. Помниш ли как миналата година, когато отидохме в мола с леля Майра, тя се оплакваше ли оплакваше от тълпите и цените и че няма места за паркиране?

Зийк повдигна рамене. Той не поглеждаше назад толкова често или толкова ясно като своя близнак, но прие думите му за истина.

– Предполагам.

– Така че, ако го помолим сега, Дядо Коледа ще има достатъчно време да намери правилната майка.

– Пак ще кажа, че той не носи майки.

– Защо? Щом наистина се нуждаем от майка и не искаме много други неща?

– Щяхме да искаме велосипеди на две колела – напомни му Зийк.

– Пак може да ги поискаме – реши Зак. – Но нищо повече. Само майка и велосипедите.

Сега беше ред на Зийк да въздъхне. Нямаше нищо против да се откаже от големия си, дълъг списък, защото идеята започваше да му харесва. Те никога не бяха имали майка и мистерията около нея ги привличаше.

– Е, каква майка да поискаме?

– Трябва да го напишем.

Зак взе тетрадка и къс молив от масата, прикрепена към стената. Двамата седнаха на пода и, след много спорове и обсъждания, написаха:

Скъпи Дядо Колида,

Ние бяхме добри.

Зийк искаше да напише „много добри“, но Зак отхвърли предложението.

Ние храним Зарк и помагаме на татко. Изкаме майка за Колида. Хубава, която мирише добре и не е злъ. Да се осмихва много и да има жълта куса. Да харесва малки момчета и големи кучета. Да няма нищо протиф мръсутията и да пече курабийки. Искаме да е красива и умна и да ни помага с домашните. Ще се грижим добре за нея. Изкаме и велусипеди, един червен и един син. Имаш много време да намериш майката и да направиш велусипедите, за да можеш да се насладиш на празниците. Благодарим ти.

С обич, Зийк и Зак

1.

Тейлърс Гроув, градче с население две хиляди триста и четиресет души. Не, четиресет и един, помисли си доволно Нел, когато влезе във високата училищна аудитория. Тя беше в града само от два месеца, но вече го чувстваше като своя територия. Харесваше мудното темпо, спретнатите дворове и малките магазини. Обичаше лековатото клюкарстване на съседите, люлките на предната веранда и тротоарите с издути от студа участъци.

Ако някой ѝ беше казал, дори и година по-рано, че ще замени Манхатън с точка на картата в Западен Мериленд, тя щеше да го сметне за луд. Но ето я сега, новата учителка по музика в гимназията в Тейлърс Гроув, уютно настанена и доволна като старо куче пред камина.

Нуждаеше се от промяната, това беше сигурно. През изминалата година съквартирантката ѝ беше се омъжила и Нел беше наследила главозамайващ наем, който не можеше да си позволи. Новата съквартирантка, която Нел уж внимателно беше подбрала, също се беше изнесла, взимайки всичко ценно от апартамента. Това неприятно малко приключение доведе до финалния, дори по-лош конфликт с мъжа, който ѝ беше почти годеник. Когато Боб я упрекна, наричайки я глупава, наивна и невнимателна, Нел реши, че е време да намали загубите.

Тя още не беше дала на Боб предизвестието за напускане, когато получи своето от училището, в което преподаваше от три години. Позицията на учител по музика беше съкратена, заедно с Нел.

Апартаментът, който не можеше да си позволи, вече почти празен, годеникът, който смяташе оптимистичния ѝ характер за недостатък, и перспективата за опашката от безработни бяха отнели блясъка на Ню Йорк.

Щом реши да се премести, Нел избра да замине далеч и да живее и преподава в малък град. Вдъхновение, помисли си тя сега, защото имаше чувството, че е живяла тук години.

Наемът ѝ беше достатъчно нисък, за да може да живее сама, което ѝ харесваше. Апартаментът ѝ, разположен на целия последен етаж на преустроена стара къща, беше на кратка и приятна разходка от учебния комплекс, който включваше начално училище, прогимназия и гимназия.

Само две седмици след първия нервен ден в училище Нел вече чувстваше емоционална връзка с учениците си и очакваше с нетърпение първото си извънкласно занимание с училищния хор.

Тя беше решена да създаде празнична програма, която да смае целия град.

Очуканото пиано беше в центъра на сцената. Нел отиде до него и седна. Учениците ѝ скоро щяха да дойдат, но тя искаше кратък момент за себе си.

Нел раздвижи ума и пръстите си с блус, стара песен на Мъди Уотърс. Старите, надраскани пиана са предназначени да свирят блус, помисли си тя, като се забавляваше.

– Боже, тя е много готина – прошепна Холи Линстрьом на Ким, докато се промъкваха в задната част на залата.

– Да. – Ким беше сложила ръце върху раменете на нейните братовчеди близнаци, здрава хватка, която нареждаше мълчание и обещаваше наказание. – Старият господин Страйкър никога не е свирил нещо такова.

– И дрехите ѝ са толкова модерни. – Възхищение и завист се смесваха, докато Холи оглеждаше панталоните с прави крачоли, дългата риза и късата раирана жилетка, с които Нел беше облечена. – Не знам защо някой от Ню Йорк би дошъл тук. Видя ли обеците ѝ днес? Бас ловя, че ги е купила от някой шикозен магазин на Пето авеню.

Бижутата на Нел вече бяха станали легендарни сред ученичките. Тя носеше уникални и необичайни неща. Вкусът ѝ към дрехите; тъмнозлатистата ѝ коса, която падаше до раменете ѝ и винаги изглеждаше прелестно и умело разрошена; отривистият ѝ гърлен смях и липсата на официалност вече бяха изиграли голяма роля в това учениците ѝ да я обикнат.

– Тя определено има стил. – Но точно в този момент Ким беше по-заинтригувана от музиката, отколкото от облеклото на музикантката. – Ех, бих искала да мога да свиря така.

– Аз пък бих искала да изглеждам така – отвърна Холи и се изкикоти.

Усетила публика, Нел се обърна и се усмихна.

– Елате, момичета. Безплатен концерт.

– Звучи страхотно, госпожице Дейвис. – Хванала здраво двамата си подопечни, Ким тръгна надолу по наклонената пътека към сцената. – Какво е това?

– Мъди Уотърс. Ще трябва да вмъкнем малко образование по блус в учебната програма. – Нел се отпусна назад и се вгледа в симпатичните момчета от двете страни на Ким. Стори ѝ се, че вече беше ги срещала. – Здравейте, момчета.

Те се усмихнаха и на лицата им се появиха еднакви трапчинки.

– Можете ли да изсвирите „Котешкия марш“? – попита Зийк.

Преди Ким да успее да изрази съжалението си за въпроса, Нел вече свиреше.

– Какво ще кажете? – попита тя, когато приключи.

– Беше готино.

– Съжалявам, госпожице Дейвис. Трябва да се грижа за тях един час. Те са ми братовчеди. Зийк и Зак Тейлър.

– Тейлър от Тейлърс Гроув. – Нел се завъртя на столчето с гръб към пианото. – Обзалагам се, че сте братя. Виждам лека прилика.

Момчетата се ухилиха и се изкикотиха.

– Ние сме близнаци – уведоми я Зак.

– Наистина ли? Сега сигурно трябва да позная кой кой е. – Тя се приближи до ръба на сцената, седна и се вгледа в момчетата с присвити очи. Те се засмяха. И двамата наскоро бяха загубили преден ляв зъб. – Зийк – каза Нел и посочи с пръст. – И Зак.

Доволни и впечатлени, те кимнаха.

– Как разбрахте?

Нямаше смисъл и не беше забавно Нел да споменава, че е имала шанс петдесет на петдесет.

– Магия. Харесва ли ви да пеете?

– Донякъде... Малко.

– Е, днес може да слушате. Седнете на първия ред и ще бъдете нашата пробна публика.

– Благодаря, госпожице Дейвис – измънка Ким и приятелски бутна момчетата към столовете. – Обикновено се държат добре. Останете – заповяда тя с абсолютната власт на по-голяма братовчедка.

Нел намигна на момчетата, стана и направи знак на учениците, които влизаха в залата.

– Идвайте. Нека започваме.

Много от случващото се на сцената изглеждаше скучно за близнаците. Отначало имаше само говорене и объркване, докато раздаваха нотните листове и момчетата и момичетата бяха разпределяни по местата им.

Зак обаче наблюдаваше Нел. Тя имаше хубава коса и красиви, големи кафяви очи. Като на Зарк, помисли си той с дълбока привързаност. Гласът ѝ беше малко особен, леко дрезгав и плътен, но приятен. От време на време тя поглеждаше към него и се усмихваше. Когато го правеше, сърцето му се държеше странно и биеше по-силно, сякаш току-що е тичал.

Нел се обърна към група момичета и запя. Беше коледна песен, която накара Зак да ококори очи. Той не беше сигурен за името, нещо за среднощен час , но я разпозна от плочите, които баща му пускаше по празниците.

Коледна песен. Коледно желание.

– Това е тя – прошепна Зак на брат си, сръгвайки го силно в ребрата.

– Коя?

– Майката.

Зийк спря да си играе с фигурката на екшън герой, която беше пъхнал в джоба си, и погледна към сцената, където сега Нел дирижираше алтовата секция.

– Учителката на Ким е майката?

– Тя трябва да е. – Силно развълнуван, Зак шепнеше заговорнически. – Дядо Коледа е имал достатъчно време да получи писмото. Тя изпя коледна песен и има жълта коса и хубава усмивка. И харесва малки момчета. Виждам го.

– Може би. – Не съвсем убеден, Зийк изучаваше Нел. Тя беше красива. И се смееше много, дори когато някои от големите деца правеха грешки. Това обаче не означаваше, че харесва кучета или пече курабии. – Все още не можем да знаем със сигурност.

Зак въздъхна нетърпеливо.

– Тя ни познаваше. Знаеше кой кой е. Магия. – Очите му бяха сериозни, докато гледаше брат си. – Това е майката.

– Магия – повтори Зийк и се втренчи в Нел с ококорени очи. – Трябва ли да чакаме до Коледа, за да я получим?

– Предполагам... Вероятно... – Това беше загадка, върху която Зак трябваше да работи.

Когато Мак Тейлър паркира пикапа си пред гимназията, умът му беше зает с дузина различни проблеми. Какво да сготви на децата за вечеря. Как да се справи с подовата настилка в къщата на „Медоу Стрийт“. Кога да намери няколко часа, за да отиде до мола и да купи ново бельо за момчетата. Последния път, когато сгъваше прането, той забеляза, че повечето от това, което имаха, беше обречено да отиде за парцали. Сутринта първо трябваше да се справи с доставка на дървен материал, а вечерта – с купчина документи.

А Зийк беше притеснен за първия си тест по правопис, който щеше да се проведе след няколко дни.

Мак сложи ключовете в джоба си и разкърши рамене. Беше размахвал чук почти осем часа. Не се притесняваше от болките. Умората беше приятна, когато означаваше, че е постигнал нещо. Ремонтът на къщата на „Медоу Стрийт“ вървеше по график и се вместваше в рамките на бюджета. След като приключеше, трябваше да реши дали да я пусне на пазара, или да я даде под наем.

Счетоводителят му щеше да се опита да му помогне, но Мак знаеше, че окончателното решение ще остане в неговите ръце. Така предпочиташе.

Той се огледа наоколо, докато крачеше от паркинга към гимназията. Пра-прадядо му беше основал града – по онова време не повече от селце, разположено покрай потока Тейлър и простиращо се по вълнообразните хълмове до ливадата на Тейлър.

Старият Маколи Тейлър е знаел какво прави.

Мак обаче беше живял във Вашингтон, окръг Колумбия, повече от дванайсет години. Върна се в Тейлърс Гроув преди шест години, но не беше изгубил нито удоволствието, нито гордостта си от града, както и насладата от хълмовете, дърветата и сенките на планините в далечината.

Не мислеше, че някога ще престанат да му харесват.

Във въздуха вече се носеше слабо усещане за хлад, а от запад вееше силен, приятен вятър. Все още обаче не беше паднала слана и листата бяха тъмнозелени както през лятото. Хубавото време улесняваше живота му. Спокойно можеше да завърши външната работа по къщата, а децата можеха да се наслаждават на следобедите и вечерите в двора.

Мак изпита леко чувство на вина, когато отвори тежките врати и влезе в училището. Работата му го беше задържала този следобед. Настъпването на есента означаваше, че сестра му се хвърля с главата напред в няколко обществени инициативи. Той не можеше да я товари да гледа близнаците. Графикът на Ким след училище беше пълен, а Мак не искаше децата му да се прибират сами вкъщи.

И все пак, решението устройваше всички. Ким щеше да води децата на нейните репетиции, а пък Мак да спести на сестра си пътуване до училище, като ги взима и кара у дома.

Ким щеше да има шофьорска книжка след няколко месеца. Факт, за който тя постоянно напомняше на всички. Ала Мак се съмняваше, че ще пусне момчетата да пътуват в колата с неговата шестнайсетгодишна племенница зад волана, колкото и много да я обичаше и да ѝ имаше доверие.

Ти ги глезиш. Той завъртя очи, когато гласът на сестра му прозвуча в главата му. Не можеш винаги да бъдеш майка и баща за тях, Мак. Ако не те интересува да си намериш съпруга, тогава ще трябва да се научиш да се отпускаш малко.

Как ли пък не, помисли си той.

Докато се приближаваше към аудиторията, Мак чу млади гласове, пееха весела песен. Нежна хармония. Приятен, емоционален звук, който го накара да се усмихне още преди да разпознае мелодията. Коледна песен. Беше странно да я чуе сега, докато потта от работния ден съхнеше на гърба му.

Той отвори вратите на аудиторията и беше залят от звука. Очарован, Мак застана най-отзад и се загледа в певците. Една от ученичките свиреше на пианото. Малка хубавица, която от време на време вдигаше глава и жестикулираше, сякаш подтикваше съучениците си да дават повече от себе си.

Той се зачуди къде е учителката по музика, а после забеляза момчетата си, седнали на първия ред. Тръгна тихо по пътеката и вдигна ръка, когато видя, че Ким го забеляза. Мак се настани зад момчетата и се наведе напред.

– Хубаво изпълнение, а?

– Татко! – радостно изписка Зак, а после се усети, че трябва да говори тихо. – Коледа е.

– Определено звучи така. Как е Ким?

– Тя е много добра. – Зийк сега се смяташе за експерт по хорови аранжименти. – Ще пее соло.

– Сериозно?

– Ким се изчерви, когато госпожица Дейвис я помоли да пее сама, но се справи добре. – В момента Зийк беше много по-заинтересуван от Нел. – Хубава е, нали?

Малко изненадан от това заявление – близнаците харесваха Ким, но рядко я хвалеха, – Мак кимна.

– Да. Тя е най-хубавото момиче в училището.

– Може да я поканим на вечеря някой път – хитро подхвърли Зак. – Нали?

Объркан, Мак разроши косата на сина си.

– Знаете, че Ким може да дойде, когато пожелае.

– Не тя. – Зак завъртя очи, както правеше баща му. – Боже, татко. Госпожица Дейвис.

– Коя е госпожица Дейвис?

– Тя е м... – Отговорът на Зийк беше прекъснат от лакътя на близнака му.

– Учителката – довърши Зак и погледна намръщено брат си. – Онази хубавата. – Той посочи и баща му погледна към пианото.

– Тя е учителката? – Преди Мак да успее да осмисли думите му, музиката постепенно утихна и Нел стана.

– Беше страхотно, наистина. Много сериозен пръв опит. – Тя отметна назад разрошената си коса. – Но трябва да работим много. Бих искала да насрочим следващата репетиция за понеделник след часовете. В три и четиресет и пет.

Вече имаше движение и шушукане и Нел повиши тон, така че учениците да чуят останалите ѝ напътствия. Доволна, тя се обърна да се усмихне на близнаците, но трябваше да го направи и за една по-възрастна и много по-обезпокоителна версия на близнаците Тейлър.

Нел си помисли, че това несъмнено е баща им. Същата гъста, тъмна коса се спускаше на къдрици до якичката на мръсна тениска. Гледаха я същите очи с цвят на езерна вода, обрамчени с дълги, тъмни мигли. Лицето му може и да нямаше мекия, леко закръглен чар на лицата на синовете му, но по-грубоватата версия беше също толкова привлекателна. Той беше висок, слаб, с ръце, които изглеждат силни, без да са прекалено мускулести. Беше загорял от слънцето и доста мръсен. Нел се запита дали на лицето му се появява трапчинка, когато се усмихва.

– Господин Тейлър. – Вместо да си прави труда да слезе по стълбите, Нел скочи от сцената, пъргава като учениците си, и протегна ръка, украсена с пръстени.

– Госпожице Дейвис. – Мак покри ръката ѝ със своята мазолеста ръка, като си спомни твърде късно, че съвсем не е чиста. – Благодаря ви, че позволихте на децата да се забавляват, докато Ким репетира.

– Няма проблем. Работя по-добре с публика. – Нел наклони глава настрана и погледна близнаците. – Е, момчета, как се представихме?

– Наистина беше страхотно – отвърна Зийк. – Най-много харесваме коледни песни.

– Аз също.

Все още развълнувана и поласкана, че ще пее соло, Ким се присъедини към тях.

– Здравей, чичо Мак. Предполагам, че си се запознал с госпожица Дейвис.

– Да – отговори Мак. Не знаеше какво друго да каже. Все още си мислеше, че тази госпожица изглежда твърде млада, за да е учителка. Той осъзна, че тя не е тийнейджърката, за каквато я беше помислил. Но тази порцеланова безупречна кожа и стройната ѝ, дребна фигура бяха измамни. И много привлекателни.

– Племенницата ви е много талантлива. – С непринудено движение Нел обви ръка около раменете на Ким. – Има прекрасен глас и бързо разбира какво означава музиката. Щастлива съм, че я имам.

– И ние я харесваме – каза Мак и Ким се изчерви.

Зак пристъпи от крак на крак. Не би трябвало да говорят за глупавата, стара Ким.

– Може да ни дойдете на гости някой път, госпожице Дейвис – изтърси той. – Живеем в голямата кафява къща на „Маунтин Вю Роуд“.

– Би било хубаво – отвърна Нел, но забеляза, че бащата на Зак не подкрепи поканата, нито изглеждаше особено доволен от нея. – А вие, момчета, сте добре дошли да бъдете наша публика по всяко време. Работи върху онова соло, Ким.

– Ще го направя, госпожице Дейвис. Благодаря.

– Беше ми приятно да се запознаем, господин Тейлър – каза Нел и докато той мънкаше нещо в отговор, тя скочи обратно на сцената, за да събере нотните листове.

Помисли си, че е много жалко, че бащата не притежава изразителния чар и дружелюбност на синовете си.

2.

За Нел нямаше нищо по-хубаво от разходка с кола сред природата в топъл есенен следобед. Тя помнеше как прекарваше свободните си съботни дни в Ню Йорк. Малко пазаруване – предполагаше, че ако ѝ липсва нещо от Манхатън, това е пазаруването, – и може би разходка в парка. Никога джогинг. Нел не вярваше в бягането, ако ходенето те води до същото място.

А карането на кола беше още по-хубаво. Тя не беше съзнавала какво удоволствие е не само да притежаваш кола, но и да се носиш по криволичещите селски пътища със смъкнати стъкла и радио, което свири с пълна сила.

Листата на дърветата започваха да се променят сега, когато септември навлизаше в разгара си. Червеното се надпреварваше със зеленото. Над пътя, по който Нел импулсивно се беше отклонила, се извисяваха големи дървета, създавайки зрелищен балдахин, който пропускаше светлината да проблясва и да преминава, докато пътят следваше лъкатушещото корито на бързо течащ поток.

Едва когато погледна нагоре, Нел осъзна, че се намира на Маунтин Вю.

Тя си спомни, че Зак беше казал „голямата кафява къща“. Тук, на три километра извън града, нямаше много къщи, но Нел съзря няколко между сенчестите дървета. Кафяви, бели, сини – някои бяха близо до коритото на потока, други – високо, върху тесни, изровени пътеки, които служеха като алеи за коли.

Тя си помисли, че това е прекрасно място за живеене. И за отглеждане на деца. Макар и мълчалив и сдържан, Мак Тейлър беше свършил чудесна работа със синовете си.

Нел вече знаеше, че го е направил сам. Не ѝ беше отнело много време да разбере ритъма на малкия град. Една подхвърлена забележка тук, един случаен въпрос там, и тя вече знаеше това, което можеше да се нарече пълна биография на мъжете от фамилията Тейлър.

Мак беше живял във Вашингтон, окръг Колумбия, откакто семейството му се беше преместило от града, когато той е бил тийнейджър. Преди шест години се беше върнал заедно с малките близнаци. По-голямата му сестра беше учила в местен колеж, беше се омъжила за момче от града и се беше установила в Тейлърс Гроув години преди това. Според общото мнение тя го беше насърчила да се върне и да отглежда децата си тук, след като съпругата му го беше напуснала.

Изоставила горките малки бебета, беше казала госпожа Холис на Нел над рафта с хляб в смесения магазин. Избягала, без да пророни нито дума, и никога повече не се обадила. И оттогава младият Маколи Тейлър бил и майка, и баща за близнаците си.

Нел си помисли цинично, че ако той беше разговарял със съпругата си от време на време, може би, само може би, тя вероятно е щяла да остане с него.

Не е честно, помисли си Нел. Нямаше приемливо оправдание, за което се сещаше, майка да изостави бебета си и после да не се свърже с тях шест години. Какъвто и съпруг да е бил Мак Тейлър, децата заслужаваха нещо по-добро.

Нел се замисли за тях, за онези палави огледални образи. Тя обичаше децата, а близнаците Тейлър бяха двойна доза удоволствие. Нел се забавляваше да ги вижда в публиката веднъж или два пъти седмично по време на репетициите. Зийк дори ѝ беше показал първия си тест по правопис – с голямата му сребърна звезда. Той ѝ каза, че ако не беше сбъркал само една дума, щеше да получи златна звезда.

И не беше пропуснала да забележи срамежливите погледи, които Зак ѝ отправяше, нито бързите усмивки, преди да се изчерви и да сведе очи. Беше много мило да бъдеш причина за първата му любовна тръпка.

Тя въздъхна доволно, когато колата изскочи от балдахина на дърветата и се озова на светлината. Планините тук бяха дали името си на пътя, внезапно прорязващи яркосиньото небе. Пътят се извиваше като змия, но те винаги бяха там, тъмни, далечни и драматични.

От двете страни на пътя се издигаха вълнообразни хълмове и голи скалисти възвишения. Нел намали скоростта, когато забеляза къща на върха на близкия хълм. Кафява. Вероятно кедър, помисли си тя, с каменна основа и акри блестящо стъкло. На втория етаж имаше тераса и дървета осигуряваха сянка и убежище. На едно от тях висеше люлка от автомобилна гума.

Нел се запита дали това наистина е къщата на Тейлър. Надяваше се, че новите ѝ малки приятели живеят в такъв солиден, добре планиран дом. Премина покрай пощенската кутия, поставена отстрани на пътя, точно в края на дългата алея, и прочете:

„М. Тейлър и синове“.

Това я накара да се усмихне. Доволна, Нел натисна педала на газта и остана озадачена, когато колата отказа да тръгне.

– Какъв е проблемът? – измърмори тя, отпусна педала и го натисна отново. Този път колата се разтресе и угасна. – За бога. – Леко раздразнена, Нел завъртя ключа, за да запали отново двигателя, и погледна към таблото. Малката лампа на измервателния уред за бензина светеше ярко. – Глупачка – упрекна се тя на глас. – Глупачка, глупачка. Не трябваше ли да заредиш, преди да напуснеш града? – Нел се облегна назад и въздъхна. Наистина имаше намерение да го направи. Също както възнамеряваше да отиде да зареди бензин и вчера, веднага след часовете.

Сега беше на три километра извън града и нямаше дори изпарения, за да се движи. Нел издуха кичура коса от очите си и погледна към дома на „М. Тейлър и синове“. Прецени, че дотам има приблизително четиристотин метра пеша. Много по-добре от три километра. Пък и в известен смисъл беше поканена.

Нел взе ключовете си и тръгна по алеята.

Тя беше едва на половината път, когато момчетата я видяха. Те хукнаха надолу по каменистата, изровена пътека с такава скорост, че сърцето ѝ спря. Със сигурни стъпки като козлета, те се втурнаха към нея. След тях тичаше огромно жълто куче.

– Госпожице Дейвис! Здравейте, госпожице Дейвис! Дойдохте да ни видите ли?

– Донякъде. – Нел се засмя и когато се наведе да ги прегърне, долови лек мирис на шоколад. Преди тя да успее да каже нещо, кучето реши, че иска да участва в посрещането, но все пак се въздържа и постави огромните си лапи върху бедрата ѝ, а не на раменете ѝ.

Зак затаи дъх, а после го изпусна, когато Нел се засмя и погали Зарк по главата.

– Голям си, а? И голям красавец.

Зарк близна ръката ѝ в знак на пълно съгласие. Нел улови бързата размяна на погледи между близнаците. Изглеждаха доволни и развълнувани.

– Харесвате ли кучета? – попита Зийк.

– Разбира се. Може би скоро ще си взема. Сърце не ми даваше да заключа куче в апартамент в Ню Йорк. – Тя се засмя отново, когато Зарк седна и учтиво вдигна лапа. – Твърде късно е за официално запознаване сега, друже – каза му Нел, но все пак стисна лапата му. – Разхождах се с колата и бензинът ми свърши точно пред вашата алея. Не е ли странно?

Ухилването на Зак едва не разцепи лицето му. Тя харесваше кучета. Беше спряла точно пред тяхната къща. Това беше повече от магия, той беше сигурен в това.

– Татко ще я поправи. Той може да поправи всичко. – Уверено Зак хвана ръката ѝ. За да не остане по-назад, Зийк сграбчи другата.

– Татко е в работилницата и прави стол рондак.

– Какъв? Люлеещ се стол? – попита Нел.

– Не. Елате да видите.

Близнаците я поведоха покрай къщата, минавайки покрай слънчева стая, която улавяше южната светлина. Отзад имаше още една веранда, със стъпала, водещи надолу към вътрешен двор, застлан с каменни плочи. Работилницата в задния двор, направена също от кедър като къщата, изглеждаше достатъчно голяма, за да побере четиричленно семейство. Нел чу удари на чук.

Преливайки от вълнение, Зийк нахлу в работилницата.

– Татко! Татко! Познай!

– Предполагам, че съкрати с още пет години живота ми.

Нел чу гласа на Мак, дълбок, забавен и търпелив, и се поколеба.

– Неприятно ми е да го безпокоя, той е зает – каза тя на Зак. – Може би трябва да се обадя на бензиностанцията в града.

– Не се тревожете, елате. – Зак я поведе към вратата.

– Виждаш ли? – важно каза Зийк. – Тя дойде!

– Да, виждам. – Изненадан от неочакваното посещение, Мак остави чука на работния плот. Повдигна козирката на шапката си и се намръщи, без всъщност да го иска. – Госпожице Дейвис.

– Съжалявам, че ви безпокоя, господин Тейлър – започна тя, а после видя стола, по който работеше. – Градински стол „Адирондак“ – прошепна Нел и се усмихна. – Стол „рондак“. Хубав е.

– Ще бъде. – Мак се запита дали не трябва да ѝ предложи кафе. Обиколка на къщата? Какво? Тя не би трябвало да е красива, помисли си той напълно неуместно. В нея нямаше нищо особено забележително. Е, може би очите, големи и кафяви. Но останалото наистина беше обикновено. Сигурно съчетанието от всичко в нея я правеше изключителна, реши Мак.

Без да е сигурна дали ѝ е приятно, или се чувства неудобно от начина, по който той я гледаше, Нел започна с обяснението.

– Разхождах се с колата. Отчасти за удоволствие и отчасти, за да се запозная с района. Живея тук само от два месеца.

– Така ли?

– Госпожица Дейвис е от Ню Йорк, татко – напомни му Зак. – Ким ти каза.

– Да, вярно. – Мак отново взе чука и после пак го остави на тезгяха. – Хубав ден за разходка с кола.

– И аз така си помислих. Толкова хубав, че забравих да заредя колата, преди да тръгна от града. Бензинът ми свърши точно пред вашата алея.

Проблясък на съмнение помрачи очите му.

– Колко удобно.

– Не особено. – Гласът ѝ, макар ѝ дружелюбен, охладня. – Ще ви бъда много благодарна, ако може да използвам телефона ви, за да се обадя на бензиностанцията в града.

– Имам бензин – измънка Мак.

– Видяхте ли, казах ви, че татко може да поправи нещата – гордо заяви Зак. – Имаме брауни – добави той, отчаяно търсейки начин да я накара да остане по-дълго. – Татко ги направи. Може да си вземете едно.

– Стори ми се, че ухае на шоколад. – Нел вдигна Зак и подуши лицето му. – Имам страхотно обоняние.

Съвсем инстинктивно, Мак издърпа сина си от ръцете ѝ.

– Вие отидете да вземете няколко браунита. Ние ще вземем бензин.

– Добре! – Близнаците хукнаха заедно.

– Нямаше да отвлека сина ви, господин Тейлър.

– Не съм казал такова нещо. – Мак отиде до вратата и хвърли поглед назад. – Бензинът е в бараката.

Нел стисна устни и го последва.

– Бяхте ли травмиран от някой учител на чувствителна възраст, господин Тейлър?

– Мак. Само Мак. Не, защо?

– Питах се дали имаме личен, или професионален проблем.

– Нямам проблем. – Той спря до малката постройка, където държеше косачката за трева и градинските инструменти, а после добави: – Странно е, че децата ти казаха къде живеем и бензинът ти свърши точно тук.

Нел си пое дълбоко дъх, докато го наблюдаваше как се навежда, взима туба, изправя се и се обръща.

– Виж, и аз не съм по-щастлива от теб за това, а след този прием вероятно съм още по-малко щастлива. Случи се така, че това е първата кола, която някога съм притежавала, и все още съм малко неумела с по-тънките детайли. Миналия месец бензинът ми свърши пред смесения магазин. Може да провериш.

Той повдигна рамене, чувствайки се глупаво и ненужно раздразнителен.

– Съжалявам.

– Забрави. Ако ми дадеш тубата, ще използвам бензина, от който се нуждая, за да се върна в града, и след това ще я напълня и ще ти я върна.

– Аз ще се погрижа за това – измърмори Мак.

– Не искам да те затрудня. – Нел протегна ръка към тубата и двамата започнаха да я дърпат. След момент в ъгълчето на устата му се появи трапчинка.

– По-едър съм от теб.

Нел отстъпи назад и издуха косата от очите си.

– Добре. Прави се на мъж тогава. – Тя се намръщи и тръгна след него покрай къщата, а когато близнаците се втурнаха към тях, се опита да се пребори с лошото си настроение. И двамата държаха салфетка, пълна с браунита.

– Татко прави най-хубавите браунита в целия свят – каза Зак и ѝ предложи сладкишите.

Нел взе един и отхапа.

– Може би си прав – беше принудена да признае тя с пълна уста. – Познавам хубавите браунита.

– Можете ли да правите курабии? – поиска да знае Зийк.

– Известна съм навсякъде с моите курабии с парченца шоколад. – Усмивката ѝ стана озадачена, когато момчетата се спогледаха и кимнаха. – Елате ми на гости някой път и ще направя.

– Къде живеете? – Тъй като баща му не гледаше, Зийк напъха цяло брауни в устата си.

– На „Маркет Стрийт“, точно до площада. Старата тухлена къща с трите веранди. Наела съм последния етаж.

– Това е собственост на татко – каза Зак. – Той я купи, ремонтира я основно и сега я дава под наем. Ние се занимаваме с недвижими имоти.

– О! – Нел изпусна затаения си дъх. – Да. – Тя изпращаше чековете за наема си до „Тейлър Мениджмънт“... на „Маунтин Вю Роуд“.

– Така че вие живеете в нашата къща – заключи Зак.

– В известен смисъл.

– Харесва ли ти мястото? – попита Мак.

– Да, хубаво е. Чувствам се удобно там. Близо е до училището.

– Татко непрекъснато купува къщи и ги поправя. – Зийк се чудеше дали може да изяде още едно брауни. – Той обича да поправя разни неща.

Старата къща, в която живееше Нел, беше ремонтирана добре и това показваше, че Мак е много добър в работата си.

– Тогава ти си дърводелец? – попита тя, обръщайки се неуверено към него.

– От време на време. – Те стигнаха до колата ѝ. Мак само врътна палец, за да направи знак на момчетата и кучето да стоят далеч от пътя. Отвинти капачката на резервоара и заговори, без да се оглежда наоколо. – Ако изядеш още едно брауни, Зийк, ще трябва да изпомпя стомаха ти.

Зийк срамежливо върна браунито в салфетката.

– Отличен радар – отбеляза Нел, облегната на колата, докато Мак наливаше бензина.

– Това е част от задълженията ми – отвърна той и я погледна. Косата ѝ беше разрошена от вятъра и позлатена от слънцето, а лицето ѝ – поруменяло от вървенето и вятъра. Не му хареса онова, което правеше пулсът му, когато я гледаше. – Защо Тейлърс Гроув? Това е много далеч от Ню Йорк.

– Именно заради това. Исках промяна. – Нел въздъхна дълбоко, докато се оглеждаше наоколо, към скалите, дърветата и хълма. – Получих я.

– Тук нещата вървят доста бавно в сравнение с това, с което си свикнала.

– Бавното е нещо, което правя много добре.

Мак само повдигна рамене. Подозираше, че след шест месеца ще ѝ стане скучно до смърт и ще замине.

– Ким много се вълнува от твоите часове. Говори за тях почти толкова, колкото за това, че скоро ще получи шофьорска книжка.

– Това е голям комплимент. Училището е добро. Не всички мои ученици са отзивчиви като Ким, но обичам предизвикателствата. Ще я препоръчам за прослушване за щатския хор.

Мак наклони тубата още повече.

– Наистина ли е толкова добра?

– Звучиш изненадан.

Той отново повдигна рамене.

– На мен винаги ми се е струвало, че пее добре, но предишният учител по музика никога не я хвалеше.

– Слуховете твърдят, че той никога не се е интересувал много от някой от учениците си индивидуално, нито от допълнителна работа.

– Точно така. Страйкър беше стар... – Мак млъкна и погледна към децата си, които стояха наблизо, наострили уши. – Той беше стар – повтори Мак. – И упорито се придържаше към навиците си. Винаги същата коледна програма, винаги същата пролетна програма.

– Да, прегледах записките му. Смея да кажа, че тази година всички ще бъдат изненадани. Казаха ми, че нито един ученик от Тейлърс Гроув никога не е участвал в щатския хор.

– Дори не съм го чувал.

– Е, ще променим това. – Доволна, че са успели да проведат смислен разговор, Нел отметна коса назад. – Пееш ли?

– Под душа. – Трапчинката се появи отново на лицето му, докато синовете му се кикотеха. – Никакви коментари от малчуганите.

– Той пее наистина много силно – обади се Зийк, без да се страхува от последиците. – И кара Зарк да вие.

– Сигурна съм, че изпълнението е страхотно. – Нел почеса между ушите ухиленото куче, което размаха опашка, а после сякаш удари някакъв вътрешен часовник и го накара да се завърти и да хукне нагоре по хълма.

– Заповядайте, госпожице Дейвис, вземете. – Двете момчета мушнаха в ръцете ѝ препълнените салфетки и изхвърчаха след кучето.

– Предполагам, че не ги свърта на едно място много дълго – измърмори Нел, докато ги гледаше как гонят кучето нагоре по възвишението.

– Това беше рекорд. Харесват те.

– Симпатична съм – усмихна се тя, поглеждайки към него, само за да види как той отново я гледа малко странно. – Поне в повечето случаи. Ако оставиш тубата на задната седалка, ще я напълня и ще ти я върна.

– Няма проблем. – Мак завинти капачката на резервоара и задържа празната туба. – Ние в Тейлърс Гроув сме дружелюбни. В повечето случаи.

– Уведоми ме, когато приключа с изпитателния срок. – Нел се наведе, за да сложи браунитата на пасажерската седалка, и Мак получи съблазнителна и неудобна гледка към стегнатото ѝ в джинси дупе. Той долови и уханието ѝ – нещо леко и пикантно, което се завъртя в главата му много по-силно от изпаренията на бензина.

– Не исках да стане така.

Тя подаде глава от колата и облиза размазано парченце брауни от пръста си, докато се изправяше.

– Може би. Във всеки случай, благодаря за помощта. – Усмивката ѝ проблесна, докато отваряше вратата на колата. – И за шоколада.

– Пак заповядай – чу се да казва Мак и вече съжаляваше за това.

Нел се настани зад волана и му хвърли бърза, закачлива усмивка.

– И още как. – Тя се засмя, включи двигателя и го форсира по начин, който накара Мак да изтръпне. – Трябва да идваш на репетициите от време на време, Мак, вместо да чакаш на паркинга. Може да научиш нещо.

Той не беше сигурен, че иска.

– Сложи си колана – заповяда Мак.

– О, да. – Нел послушно закопча предпазния си колан. – Все още не съм свикнала. Кажи „довиждане“ на близнаците. – Тя потегли със скорост, която му се стори безразсъдна, като небрежно помаха с ръка.

Мак я гледа, докато се скри зад завоя, и после бавно потупа корема си. Има нещо в тази жена, помисли си той. Нещо в съчетанието от всичко в нея го караше да се чувства, сякаш се размразява след много дълго замръзване.

ЗАВЕЩАНИЕТО

1.

Сто и петдесет милиона долара не бяха за подценяване.

Никой в огромната библиотека в „Джолис Фоли“ не би се осмелил да кихне. С изключение на Пандора. Тя го направи с повече ентусиазъм, отколкото с деликатност, в скъсана хартиена кърпичка. После Пандора се облегна назад, надявайки се, че антихистаминът, който беше взела, ще оправдае обещанието си за бързо облекчение. Искаше ѝ се да не беше хващала проклетата настинка. Ала повече от това искаше да е някъде другаде по света.

Около нея имаше десетки книги, които беше прочела, и стотици други, за които никога не беше се замисляла, въпреки че беше прекарала безброй часове в библиотеката. Мирисът на кожените корици на книгите се примесваше с по-леката, домашна миризма на прах. Пандора ги предпочиташе и двете пред задушаващия аромат на лилиите, с които бяха пълни три големи вази.

В единия ъгъл на стаята имаше шах от мрамор и слонова кост, където тя беше загубила множество силно оспорвани игри. Чичо Джоли, Бог да благослови кръглото му, невинно лице и пухкавите му пръсти, беше заклет и умел измамник. Пандора никога не приемаше загубата спокойно. Може би затова той толкова много обичаше да я побеждава, по честен или нечестен начин.

През трите сводести прозореца проникваше слаба и малко мрачна светлина, която подхождаше на настроението ѝ и на събитията. На чичо Джоли му харесваше да подрежда сцени.

Когато обичаше – а тя изпитваше това чувство към няколко души, които бяха докоснали живота ѝ, – Пандора влагаше в това всичко, което имаше. Беше родена с безгранична енергия и беше развила желязно твърдоглавие. Обичаше чичо Джоли по нейния несдържан, сърдечен начин, признавайки и след това приемайки всички негови странности. Той може и да беше на деветдесет и три години, но никога не беше скучен или претенциозен.

Месец преди смъртта му те бяха отишли да ловят риба – по-точно да бракониерстват – в езерото, което беше собственост и зарибено от съседа му. Когато уловиха повече, отколкото можеха да изядат, върнаха половин дузина пъстърви на собственика, почистени и охладени.

Чичо Джоли щеше да ѝ липсва, с неговото кръгло херувимско лице, мелодичен глас и дяволити шеги. Той я гледаше от триметровия портрет с екстравагантна рамка със същата лека самодоволна усмивка, която имаше, независимо дали сключваше сделка за сливане на стойност един милион долара, или връчваше на нищо неподозиращ вицепрезидент напитка в малка чаша. Чичо Джоли вече ѝ липсваше. Никой друг в разпръснатото ѝ, разнородно семейство не я разбираше и не я приемаше с такава лекота. Това беше още една причина, поради която тя го обожаваше.

Разкъсвана от мъка и с влошено състояние заради настинката, Пандора слушаше как Едмънд Фицхю говореше монотонно и безкрайно за встъпителните технически подробности около завещанието на чичо Джоли. Максимилиан Джоли Маквий никога не се беше отличавал с лаконичност. Той винаги казваше, че ако ще правиш нещо, прави го, докато па̀рата свърши. И последната му воля и завещание отразяваха неговия стил.

Без да си прави труда да прикрие липсата си на интерес към процедурата, Пандора огледа внимателно останалите присъстващи в библиотеката.

Да ги нарече опечалени би било точно онзи вид лоша шега, която Джоли би оценил.

Тук беше единственият жив син на Джоли, чичо Карлсън, и съпругата му. Как ѝ беше името? Лона? Мона? Имаше ли значение? Пандора ги видя да седят с изправени, сковани гърбове и нащрек, облечени в еднакви нюанси на черно. Напомниха ѝ на гарвани, кацнали на телефонен кабел, които чакат нещо да падне в краката им.

Братовчедката Джинджър беше сладка, хубава и безобидна, макар и празноглава. Този месец косата ѝ беше руса като на актрисата Джийн Харлоу. Добрият стар братовчед Биф беше в черен костюм от „Брукс Брадърс“. Той седеше, облегнал се назад и кръстосал крака, сякаш гледаше мач по поло. Пандора беше сигурна, че не пропуска нито една дума. Съпругата му – Лори ли се казваше? – имаше превзето строго, почтително изражение на лицето. От опит Пандора знаеше, че тя няма да пророни нито дума, освен ако не е в подкрепа на Биф. Чичо Джоли я наричаше „глупава, скучна идиотка“. Въпреки че мразеше да бъде цинична, Пандора трябваше да се съгласи.

Там беше и чичо Монро, закръглен и успешен, и пушеше голяма пура, въпреки че сестра му Пейшънс размахваше малка бяла кърпичка пред носа си. Вероятно заради това, поправи се Пандора. Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на чичо Монро от това да поставя в неудобно положение некадърната си сестра.

Братовчедът Ханк изглеждаше мъжествен и мускулест, но едва ли повече от неговата атлетична съпруга Мег. Те бяха изминали Апалачката пътека по време на медения си месец. Чичо Джоли се чудеше дали не се разтягат и загряват, преди да правят любов.

Мисълта накара Пандора да се изкикоти. Тя сподави смеха си в хартиената кърпичка, а после погледът ѝ се насочи към братовчеда Майкъл. Или беше втори братовчед? Тя никога не беше успявала да разбере тези детайли. Все пак изглеждаше малко нелепо, когато не ставаше дума за кръвна връзка. Майка му беше племенница на чичо Джоли от втория брак на сина му. Пандора си помисли, че ситуацията е сложна. Но и Майкъл Донахю беше сложен човек.

Те никога не се бяха разбирали, въпреки че тя знаеше, че чичо Джоли го предпочиташе. Колкото до Пандора, за нея всеки, който изкарваше прехраната си, пишейки глупави телевизионни сериали, които караха хората да седят залепени пред екрана, вместо да правят нещо полезно, беше материалистичен паразит. Тя изпита моментно удоволствие, когато си спомни, че беше му го казала.

На следващо място, разбира се, бяха жените. Когато един мъж излизаше с модели от списания и вариететни актриси, беше очевидно, че не се интересува от интелектуално стимулиране. Пандора се усмихна, като си спомни, че много ясно изказа мнението си последния път, когато Майкъл беше посетил „Джолис Фоли“. Чичо Джоли едва не падна от стола от смях.

После усмивката ѝ помръкна. Чичо Джоли вече го нямаше. И ако беше откровена, а тя често беше, щеше да признае, че от всички хора в стаята в този момент, Майкъл Донахю се грижеше за стареца и се радваше на неговото присъствие повече от всеки друг, с изключение на самата нея.

Пандора си помисли, че човек едва ли би го познал сега. Той изглеждаше незаинтересован и леко арогантен. Тя забеляза стиснатите му мрачно устни. Пандора винаги беше смятала устата на Донахю за най-доброто нещо в него, въпреки че той рядко ѝ се усмихваше, освен за да оголи зъби и да изръмжи.

Чичо Джоли харесваше външния му вид и беше споделил това с Пандора още в ранните етапи на усилията си да ги сближи. Хоби, от което тя се беше погрижила той бързо да се откаже. Е, чичо Джоли не се беше отказал напълно, но тя не му обръщаше внимание.

Тъй като самият той беше доста нисък и закръглен, може би Джоли беше оценил дългото и слабо тяло на Донахю и продълговатото му, изразително лице. Може би и Пандора би го харесала, ако не беше фактът, че очите на Майкъл често бяха хладни и безразлични.

В момента той приличаше на един от героите в екшън сериала, който беше написал – небрежно подпрян на стената и изглеждащ малко непривично със спретнат костюм и вратовръзка. Тъмната му коса беше разрошена и не съвсем подредена, сякаш не се беше сетил да я среше, след като беше шофирал със свален покрив на колата. Изглеждаше отегчен и готов за действие. За каквото и да е действие.

Пандора си помисли, че е твърде жалко, дето не се разбират по-добре. Искаше ѝ се да си спомня с някого за чичо Джоли, с човек, който цени неговите странности, както тя.

Нямаше смисъл да мисли за това. Ако бяха избрали да седнат заедно, вече щяха да късат малки парченца един от друг. Усмихвайки се самодоволно от портрета в стаята, чичо Джоли знаеше това много добре.

Пандора въздъхна, отново издуха носа си и се опита да слуша Фицхю. Той говореше нещо за дарение в полза на китовете. Или може би ставаше дума за китоловците.

Още един час от това, помисли си Майкъл, и щеше да е готов да дъвче сурово месо. Ако чуеше още едно „като се има предвид“... Майкъл въздъхна продължително. Той беше дошъл тук, защото обичаше лудия старец. Ако последното нещо, което можеше да направи за Джоли, е да стои в стая с група лешояди и да слуша дълги и неясни правни термини, тогава щеше да го направи. След като всичко приключеше, щеше да си налее голяма чаша бренди и да вдигне наздравица за стареца насаме. Джоли изпитваше особена слабост към брендито.

Когато Майкъл беше млад и изпълнен с въображение и родителите му не го разбираха, чичо Джоли го слушаше как бръщолеви несвързано и го насърчаваше да мечтае. По време на посещенията му във „Фоли“ чичо му го молеше да сподели някоя история и се настаняваше удобно с блеснали очи и нетърпелив, докато Майкъл разказваше. Майкъл не беше забравил това.

Когато получи първата си награда „Еми“ за „Бягството на Логан“, Майкъл летя от Лос Анджелис до Катскилските планини и подари статуетката на чичо си. „Еми“ все още беше в спалнята на Джоли, макар че старецът вече го нямаше.

Майкъл слушаше сухия безличен глас на адвоката и му се искаше да запали цигара. Беше ги отказал само преди два дни. Два дни, четири часа и трийсет и пет минути. Би се зарадвал и на суровото месо.

Задушаваше се в стаята с всичките тези хора. Всеки от тях беше мислил, че старият Джоли е малко луд и досаден. Имуществото на стойност сто и петдесет милиона долара беше нещо друго. Акциите и облигациите бяха изключително разумни. Майкъл беше забелязал няколко преценяващи погледа върху мебелите в библиотеката. Големите, богато украсени мебели в джорджиански стил може и да не се вписваха в модерния начин на живот на някои, но биха се превърнали в солидна сума пари. Майкъл знаеше, че Джоли обичаше всеки тежък, старомоден стол и огромна маса в къщата.

Той се съмняваше дали някой от тях е бил в голямата къща през последните десет години. Освен Пандора, без желание призна той. Тя може и да беше дразнеща, но обожаваше Джоли.

В момента Пандора изглеждаше нещастна. Майкъл не мислеше, че някога я е виждал нещастна – ядосана, негодуваща, вбесена, но никога нещастна. Ако не я познаваше добре, вероятно щеше да отиде да седне до нея, да ѝ предложи утеха и да държи ръката ѝ. Тя вероятно щеше да я отхапе до китката.

И все пак, изумителните ѝ сини очи бяха зачервени и подпухнали. Червени почти колкото косата ѝ, помисли си той, докато погледът му се плъзгаше по буйната ѝ къдрава грива, която се стелеше около раменете ѝ, без да се съобразява с дисциплина или стил. Пандора беше толкова бледа, че луничките, разпръснати по носа ѝ, изпъкваха. Кожата ѝ с цвят на слонова кост обикновено имаше розов оттенък – признак на здраве или темперамент, Майкъл не беше сигурен.

Седнала сред своето опечалено, облечено в черно семейство, тя се открояваше като папагал сред гарвани. Носеше яркосиня рокля. Майкъл одобри това, въпреки че никога не би го казал на Пандора. Тя не се нуждаеше от черно, креп и лилии, за да скърби. Той разбираше това, макар че не разбираше нея.

Пандора го дразнеше периодично с мнението си за начина му на живот и кариерата му. Още щом се сблъскаха, не мина много време, преди той да ѝ отвърне с критики. Все пак тя беше умна, талантлива жена, която беше доволна да се забавлява, създавайки екстравагантни бижута за бутици вместо да се възползва от магистърската си степен по педагогика.

Пандора го наричаше материалист, а Майкъл нея – идеалистка. Тя го наричаше шовинист, а той нея – псевдоинтелектуалка. Джоли седеше със скръстени ръце и се хилеше всеки път, когато те се караха. Майкъл си помисли, че сега, когато старецът си беше отишъл, нямаше да има възможност за повече битки. Колкото и да беше странно, той установи, че това е още една причина чичо му да му липсва.

Истината беше, че Майкъл никога не беше изпитвал силни семейни връзки с някого, освен с Джоли. Не мислеше много често за родителите си. Баща му беше някъде в Европа с четвъртата си съпруга, а майка му се беше устроила спокойно в обществото на Палм Спрингс с третия си съпруг. Те така и не бяха разбрали сина си, който беше избрал да си изкарва прехраната с нещо толкова буржоазно като телевизията.

Джоли обаче беше го разбрал и оценил. Нещо повече, много по-важно за Майкъл – старецът харесваше работата му.

Устните му се разтеглиха в усмивка, когато чу как Фицхю мърмори монотонно за дарението за китовете. Колко типично за Джоли. Няколко нетърпеливи роднини изсъскаха през зъби. Сто и петдесет хиляди долара току-що се бяха изплъзнали от пръстите им. Майкъл погледна нагоре към портрета на чичо си, който беше нарисуван по-голям от естествения размер. Ти винаги си казвал, че ще имаш последната дума, стари глупако. Единственият проблем е, че не си тук, за да се смееш на това.

– На моя син Карлсън... – Тихото мърморене и шепотът затихнаха, когато Фицхю се прокашля, за да прочисти гърлото си. Без особен интерес, Пандора наблюдаваше как роднините ѝ застават нащрек. Благотворителните организации и прислужниците бяха получили своите завещания. Сега беше ред на едрите риби. Фицхю вдигна глава за момент, преди да продължи. – Чиято... ааа... посредственост винаги е била мистерия за мен, завещавам цялата си колекция от фокуси с надеждата, че той може да развие усещане за абсурдното.

Пандора се задави в кърпичката си и видя как чичо ѝ почервенява като цвекло. Едно на нула за чичо Джоли, помисли си тя и се приготви да се забавлява. Може би той беше оставил всичките си пари на Американското дружество за защита на животните.

– На моя внук Брадли и на внучката ми по брак Лорейн оставям най-добрите си пожелания. Те не се нуждаят от нищо повече.

Пандора преглътна и се опита да сдържи сълзите си при споменаването на родителите ѝ. Довечера щеше да им се обади в Занзибар. Те щяха да оценят жеста, точно както и тя.

– На моя племенник Монро, който пази първия долар, който е спечелил, оставям последния долар, който аз изкарах, включително рамката. На моята племенница Пейшънс завещавам вилата си в Кий Уест, без особена надежда, че тя ще има смелостта да я използва.

Монро задъвка пурата си, а Пейшънс изглеждаше ужасена.

– На моя внук-племенник Биф оставям колекцията си от кибрити с надеждата, че той най-после ще запали света. На моята хубава внучка-племенница Джинджър, която обича красиви като нея неща, оставям сребърното огледало, за което се твърди, че е принадлежало на Мария-Антоанета. На моя племенник Ханк завещавам сумата три хиляди петстотин двайсет и осем долара. Достатъчно, според мен, за доживотен запас от пшеничени кълнове.

Недоволното мърморене, което беше започнало с първото наследство, продължи и се засили. Гневът кръжеше на ръба на яростта. Джоли би се радвал най-много на това. Пандора направи грешката да погледне към Майкъл. Сега той не изглеждаше толкова безразличен и отчужден, а изпълнен с възхищение. Когато погледите им се срещнаха, кикотът, който тя сдържаше, се изплъзна от устата ѝ. Това ѝ спечели няколко намръщени погледа.

Карлсън стана, придавайки ново значение на израза контролирано възмущение.

– Господин Фицхю, завещанието на баща ми е пълна подигравка. Очевидно е, че той не е бил съвсем с ума си, когато го е съставил, и нямам никакво съмнение, че съдът ще го отмени.

– Господин Маквий. – Фицхю отново се прокашля. Слънцето започна да си пробива път през облаците, но никой, изглежда, не забелязваше. – Напълно разбирам вашите чувства по този въпрос. Моят клиент обаче беше напълно здрав и с ясен ум, когато това завещание беше изготвено. Той може да го е формулирал против моите съвети, но то е законно и обвързващо. Вие, разбира се, сте свободен да се консултирате с адвоката си. В това време има още за четене.

– Глупости. – Монро дръпна от пурата си и се загледа гневно във всички. – Глупости – повтори той, докато Пейшънс потупваше ръката му и цвърчеше безрезултатно.

– Чичо Джоли обичаше глупостите – рече Пандора, докато мачкаше на топче носната кърпичка. Тя беше готова да се изправи срещу тях, почти се надяваше, че ще се наложи. Това щеше да отклони мислите ѝ от скръбта ѝ. – Ако той е искал да остави парите си на Дружеството за превенция на глупостта, това е негово право.

– Лесно е да се каже, драга моя. – Биф лъсна ноктите си върху ревера си. Златната гривна на часовника му улови малко слънчева светлина и заблестя. – Може би лудият старец ти е оставил кълбо връв, за да можеш да нанизваш повече мъниста.

– Все още не си получил кибритите, старче – лениво се обади Майкъл от ъгъла си, но всички насочиха очи към него. – Внимавай какво запалваш.

– Оставете го да чете – възкликна Джинджър, доволна от наследството, което беше получила. Мария-Антоанета, помисли си тя. Само си представи.

– Последните две завещания са съвместни – започна Фицхю, преди отново да го прекъснат. – И малко нестандартни.

– Целият документ е нестандартен – подхвърли Карлсън и изсумтя. Няколко глави кимнаха в знак на съгласие.

Пандора си спомни защо винаги избягва семейни събирания. Те я отегчаваха до смърт. Съвсем умишлено тя размаха ръка пред устата си и се прозя.

– Може ли да чуем останалото, господин Фицхю, преди семейството ми да се изложи още повече?

Стори ѝ се, но не можеше да бъде сигурна, че съзря бърз блясък на одобрение в очите на старомодния адвокат.

– Господин Маквий написа тази част със свои собствени думи. – Той замълча за момент, или за ефект, или за да събере смелост. – На Пандора Маквий и Майкъл Донахю – прочете Фицхю, – двамата членове на моето семейство, които ми доставиха най-голяма радост с техните възгледи и отношение към живота и с това, че се забавляваха с един старец и стари вицове, оставям останалата част от имуществото си, изцяло, всички сметки, всички бизнес интереси, всички акции, облигации и фондове, цялото си движимо и недвижимо имущество, с цялата си обич. Да се разделят поравно.

Пандора не чу възраженията, които се разнесоха. Тя стана, стъписана и разярена.

– Не мога да приема парите му. – Адвокатът, който беше предвидил атаки от други страни, се подготви за неочакваното. – Не знам какво да ги правя. Те ще объркат живота ми. – Пандора размаха ръка към документите на бюрото, сякаш бяха незначителна досада. – Той трябваше първо да ме попита.

– Госпожице Маквий...

Преди адвокатът да успее да довърши изречението си, тя се обърна рязко към Майкъл.

– Може да вземеш всичко. Ти ще знаеш какво да правиш с парите. Купи хотел в Ню Йорк, апартамент в Лос Анджелис, клуб в Чикаго и самолет, с който да летиш напред-назад, не ме интересува.

Абсолютно спокоен, Майкъл пъхна ръце в джобовете си.

– Благодаря за предложението, братовчедке. Преди да натиснеш спусъка, защо не изчакаме господин Фицхю да приключи, след това може да се изложиш още повече...

Тя се втренчи в Майкъл за момент, почти нос до нос с него на високите си токчета. След това, защото още от малка беше учена да го прави, Пандора си пое дълбоко дъх и изчака гневът ѝ да утихне.

– Не искам парите му.

– Ти изрази гледната си точка. – Майкъл повдигна вежди по онзи циничен, полузабавен начин, който винаги я вбесяваше. – Очароваш роднините с малкото представление, което изнасяш.

Нищо друго не можеше да я накара да се овладее по-бързо.

Тя наклони брадичка към него, изсъска веднъж и после млъкна.

– Добре. – Пандора се обърна и зае позиция. – Извинявам се за прекъсването. Моля, продължете с четенето, господин Фицхю.

Адвокатът си даде кратка почивка, свали очилата си и ги почисти с голяма бяла носна кърпа. Когато Джоли направи завещанието, той знаеше, че ще дойде денят, в който ще бъде принуден да се изправи пред разгневеното семейство. Фицхю спори с клиента си за това, умолява го, мъчеше се да го вразуми, посочваше абсурдите. После изготви завещанието и запълни пропуските.

– Оставям всичко това – продължи Фицхю, – парите, които са нещо незначително, акциите и облигациите, които са необходими, но скучни, и бизнес интересите, които са странни тежести на врата, и моят дом и всичко в него – всичко, което е важно за мен, спомените, създадени там, – на Пандора и Майкъл, защото те разбираха и ги беше грижа. Завещавам го на тях, макар че това може да ги дразни, защото няма никой друг в семейството ми, на когото мога да оставя това, което е важно за мен. Онова, което беше мое, сега е на Пандора и Майкъл, защото знам, че те ще поддържат жив спомена за мен. В замяна искам само едно нещо от всеки от тях.

Майкъл се отпусна малко и леко се усмихна.

– Тук идва интересното – измърмори той.

– Не по-късно от седмица след прочитането на този документ Пандора и Майкъл да се преместят в моя дом в Катскилските планини, известен като „Джолис Фоли“, и да живеят там заедно в продължение на шест месеца, като нито един от тях не прекарва повече от две поредни нощи под друг покрив. След този шестмесечен период имотът става тяхна собственост, изцяло и без други условия, разделен поравно на всеки. Ако единият от тях не се съгласи с тази клауза или наруши условията ѝ в рамките на шестмесечния период, целият имот ще бъде предаден на всички мои живи наследници и Института за изучаване на месоядните растения като съвместна собственост. Имате благословията ми, деца. Не разочаровайте стария мъртвец.

В продължение на цели трийсет секунди цареше мълчание. Възползвайки се от това, Фицхю започна да подрежда книжата пред себе си.

– Старият негодник – измърмори Майкъл. Пандора би се обидила, ако не беше напълно съгласна. Той прецени, че температурата в стаята се повишава, и дръпна навън Пандора, по коридора и в един от странните малки салони, които можеха да се намерят из цялата къща. Точно преди да затвори вратата, в библиотеката избухна първата експлозия.

Пандора извади чиста хартиена кърпичка, кихна в нея и после се свлече на подлакътника на креслото. Тя беше твърде стъписана и изтощена, за да се забавлява.

– Е, какво сега?

Майкъл посегна да извади цигара, а после си спомни, че ги е отказал.

– Сега трябва да вземем някои решения.

Пандора му хвърли един от онези втренчени и продължителни погледи, които беше разбрала, че карат повечето мъже да заекват. Майкъл седна срещу нея и отвърна на погледа ѝ.

– Говорех сериозно. Не искам парите му. Когато всичко бъде поделено и данъците уредени, се падат близо по петдесет милиона долара на човек. Петдесет милиона – повтори тя и завъртя очи. – Абсурдно е.

– Джоли винаги е мислил така – отговори Майкъл, като наблюдаваше как тъгата идва и отминава в очите ѝ.

– Той ги имаше само за да си играе с тях. Проблемът беше, че всеки път, когато си играеше, Джоли печелеше още повече. Пандора стана и се приближи до прозореца. – Майкъл, ще се задуша с толкова много пари.

– Парите в брой не са толкова тежки, колкото мислиш.

С нещо като подигравателна усмивка, тя се обърна и седна на перваза на прозореца.

– Предполагам, че не възразяваш срещу петдесет милиона долара и нещо след данъците.

Майкъл много искаше да изтрие това изражение от лицето ѝ.

– Аз не притежавам твоето изискано безразличие към парите, Пандора, вероятно защото съм израснал с илюзията за тях, а не с реалността.

Тя повдигна рамене. Знаеше, че родителите му живеят предимно на кредит и с връзки.

– Тогава ги вземи всичките.

Майкъл взе малко стъклено синьо яйце и започна да го прехвърля в ръцете си. То беше хладно и гладко, струваше няколко хиляди долара.

– Джоли не е искал това.

Пандора подсмъркна и грабна яйцето от ръката му.

– Искал е да се оженим и да живеем щастливо до края на дните си. Бих искала да му доставя удоволствие... – Тя му подхвърли обратно яйцето. – Но не съм чак такава мъченица. Освен това ти не си ли сгоден за някаква малка русокоса танцьорка?

Майкъл остави яйцето, макар да изпита желание да го хвърли по нея.

– За човек, който с пренебрежение отвръща разглезения си поглед от телевизията, не проявяваш същия интелектуален снобизъм по отношение на жълтите вестници.

– Обожавам клюките – каза Пандора с такова великолепно преувеличение, че Майкъл се засмя.

– Добре, Пандора, нека оставим мечовете за малко. – Той пъхна палци в джобовете и се залюля на пети. Вероятно ако се съсредоточаха, можеха да разговарят цивилизовано няколко минути. – Не съм сгоден за никого, но бракът не беше условие в завещанието. Трябва само да живеем заедно шест месеца под един покрив.

Докато го наблюдаваше, през нея премина усещане на разочарование. Може и никога да не се бяха погаждали, но Пандора го уважаваше, ако не за друго, то поне заради неговата искрена обич към чичо Джоли.

– Тогава наистина искаш парите?

Майкъл пристъпи гневно две крачки напред, но после се овладя. Пандора не трепна.

– Мисли каквото искаш – тихо каза той, сякаш нямаше значение. Странно, но това я накара да потрепери. – Ти не желаеш парите, добре. Да оставим това за момент. Ще стоиш ли безучастно и ще гледаш как тази къща отива в ръцете на онези там или група учени, изучаващи венерините мухоловки? Джоли обожаваше това място и всичко в него. Винаги съм смятал, че и ти обичаш къщата.

– Да – призна тя. Другите биха я продали. В библиотеката нямаше нито един човек, който не би обявил къщата за продажба и не би избягал с парите. Пандора щеше да я загуби. Всички глупави, натруфени стаи и смешни арки. Джоли можеше и да го няма вече, но беше оставил къщата като окачен морков. И продължаваше да държи тоягата. – Той все още се опитва да управлява живота ни.

Майкъл повдигна вежда.

– Изненадана ли си?

Пандора се подсмихна и го погледна.

– Не.

Тя бавно обиколи стаята, докато слънцето проникваше през диамантените стъкла и озаряваше косата ѝ. Майкъл я наблюдаваше с чувство на безпристрастно възхищение. Пандора би изглеждала великолепно на екрана. Винаги беше мислил така. Цветовете ѝ, позата ѝ. Арогантното ѝ поведение. Няколкото килограма, които камерата щеше да добави, също не можеха да навредят на това прекалено ъгловато, кльощаво тяло. А огненочервената коса би направила силно впечатление на екрана, докато в реалния живот изглеждаше направо скандално. Той често се чудеше защо тя не предприеме нещо, за да смекчи цвета.

В момента обаче той не се интересуваше от нищо от това, а само какви мисли се въртят в главата ѝ. Не му пукаше за парите, но не беше готов да седи със скръстени ръце и да гледа как всичко, което Джоли имаше и беше изградил, отива при лешоядите. Ако трябваше да играе грубо с Пандора, щеше да го направи. Можеше дори да му хареса.

Милиони. Пандора изтръпна от възмущение при тази скандалност. Беше сигурна, че толкова много пари може да донесат само главоболия. Акции, облигации, счетоводители, тръстове, данъчни убежища. Тя предпочиташе по-семпъл начин на живот. Въпреки това никой не би нарекъл апартамента ѝ в Манхатън примитивен.

Никога не ѝ се беше налагало да се тревожи за пари и така ѝ харесваше. Над и под определено ниво на доходите нямаше нищо друго освен тревоги. Но ако намериш хубаво, удобно плато, може да се разхождаш спокойно. И тя почти го беше намерила.

Вярно беше, че част от парите биха ѝ помогнали изключително много професионално. С достатъчно финанси, Пандора би могла да си позволи желаната творческа свобода, която искаше, и да продължи да води този начин на живот, който в момента натоварваше малко банковата ѝ сметка. Работата ѝ беше артистична и получи висока оценка от критиката, но рецензиите не плащаха наема. Извън Манхатън творбите ѝ обикновено се смятаха за твърде нестандартни. Фактът, че често се налагаше да създава по-масови дизайни, за да се задържи на повърхността, постоянно я дразнеше. С петдесет или шейсет хиляди долара тя би могла...

Бясна на себе си, Пандора отхвърли мисълта. Реши, че разсъждава като Майкъл. Предпочиташе да умре. Той се беше продал и беше превърнал какъвто и талант да имаше във възможност за печалба, точно когато беше готов да обърне тези обстоятелства в своя финансова полза. Тя щеше да мисли за друго. Щеше да мисли първо за Джоли.

Както го виждаше Пандора, цялата схема беше лабиринт от проблеми. Колко типично за чичо ѝ. И сега, като в шахматна партия, тя трябваше да обмисля ходовете си.

Пандора никога не беше живяла с мъж. Умишлено. Тя обичаше да живее по свой собствен ритъм. Не че ѝ пречеше да споделя неща, а по-скоро ѝ пречеше да споделя пространство. Ако се съгласеше, това би била първата ѝ отстъпка.

На следващо място беше фактът, че Майкъл беше привлекателен, достатъчно привлекателен, за да бъде смущаващ, ако не беше толкова дразнещ. Дразнещ и сприхав, спомни си Пандора и се усмихна развеселено. Тя знаеше кои бутони да натисне. Нали винаги се гордееше с факта, че може да се справя с него? Е, невинаги беше лесно. Той беше твърде умен. Но именно това правеше техните пререкания интересни. И все пак, те никога не бяха прекарвали повече от седмица заедно.

Имаше обаче един ясен, безспорен факт. Пандора обичаше чичо си. Как би могла да живее с мисълта, че е отказала да изпълни последното му желание? Или последната му шега.

Шест месеца. Тя се замисли, като наблюдаваше изпитателно Майкъл, както и той нея. Шест месеца може да се окажат много дълго време, особено ако не си доволен от това, което правиш. Имаше само един начин да ускори нещата. Пандора реши да се забавлява.

– Кажи ми, братовчеде, как можем да живеем под един покрив, без да се стигне до размяна на удари?

– Не можем.

Той отговори без ни най-малко колебание и тя пак се разсмя.

– Предполагам, че ще ми стане скучно, ако го направим. Мога да довърша някои неща и да се нанеса за три дни. Четири най-много.

– Чудесно. – Когато раменете му се отпуснаха, Майкъл осъзна, че е бил напрегнат в очакване на нейния отказ. В момента не искаше да се пита защо това има толкова голямо значение. Вместо това протегна ръка. – Имаме сделка.

Пандора наклони глава точно преди дланта ѝ да докосне неговата.

– Имаме сделка – отговори тя, изненадана, че ръката му е твърда и леко загрубяла. Очакваше да е мека и отпусната. В края на краищата той само пишеше на клавиатура. Вероятно следващите шест месеца щяха да поднесат някои изненади.

– Да отидем ли да кажем на другите?

– Те ще искат да ни убият.

Усмивката ѝ се появи бавно и постепенно, леко променяйки изражението на лицето ѝ. Майкъл си помисли, че е едновременно дяволита и привлекателна.

– Знам. Опитай се да не злорадстваш.

Когато двамата излязоха от салончето, няколко недоволни роднини вече се бяха изсипали в коридора. Те правеха онова, което умееха най-добре заедно. Караха се.

– Ти би изхарчил своя дял за щанги и сок от моркови – каза злобно Биф на Ханк. – Аз поне знам какво да правя с парите.

– Прахосай ги за коне – рече Монро и изпусна струя задушаващ дим от пурата си. – Инвестирай. С отложено данъчно облагане.

– Ти може да използваш своя дял, за да се запишеш на курс по това как да говориш с пълни изречения. – Карлсън излезе от облака дим и оправи вратовръзката си. – Аз съм единственият жив син на стареца. От мен зависи да докажа, че той е бил неадекватен.

– Чичо Джоли беше по-адекватен от всички вас взети заедно. – Едновременно с разочарование и възмущение, Пандора пристъпи към тях. – Той даде на всеки от вас точно това, което искаше да получите.

Биф извади плоска златна табакера и погледна братовчедка си.

– Изглежда, че нашата Пандора е променила мнението си за парите. Е, ти си работила за тях, нали, скъпа?

Майкъл сложи ръка на рамото на Пандора и леко го стисна, преди тя да скочи.

– Би искал да запазиш репутацията си, нали, братовчеде?

– Изглежда, че работата за телевизията ти е дала вкус към насилието. – Биф запали цигара и се усмихна. Ако мислеше, че може да нанесе удар под кръста... – Мисля, че ще откажа да се бия – реши той.

– Е, смятам, че така е най-добре. – Съпругата на Ханк се приближи и протегна ръка. Тя стисна силно ръцете на Пандора и Майкъл. – Трябва да направите фитнес зала тук. Да подобрите малко физическата си форма. Хайде, Ханк.

Ханк мълчаливо я последва навън, докато раменете му опъваха плата на костюма му.

– Нищо друго освен мускули вместо главата – измърмори Карлсън. – Хайде, Мона. – Той тръгна пред съпругата си, после се спря за момент, за да хвърли гневен поглед на Пандора и Майкъл. Неизбежната мисъл пробяга в съзнанието на Майкъл, преди Карлсън да отвори уста и да я повтори. – Това не е краят на историята.

Пандора му отправи една от най-милите си усмивки.

– Приятно пътуване до дома, чичо Карлсън.

– Оспорване валидността на завещанието – изсумтя Монро и се заклатушка след тях.

Пейшънс размаха ръце.

– Кий Уест, за бога. Никога не съм била на юг от Палм Бийч. О, боже мой.

– О, Майкъл. – Пърхайки с мигли, Джинджър сложи ръка на рамото му. – Кога мислиш, че ще мога да получа огледалото си?

Той погледна идеалното ѝ, прекрасно, сърцевидно лице. Очите ѝ бяха ясно сини като тропически води. Майкъл благодари на Бога, че Джоли не го беше помолил да прекара шест месеца с братовчедката Джинджър.

– Сигурен съм, че господин Фицхю ще ти го изпрати възможно най-скоро.

– Хайде, Джинджър, ще те закараме до летището. – Биф дръпна ръката на Джинджър, потупа я и се усмихна на Пандора. – Бих се тревожил, ако не те познавах по-добре. Ти няма да издържиш и шест дни с Майкъл, да не говорим за шест месеца. Отвратителен характер – каза той поверително на Майкъл. – Вие двамата ще се избиете един друг още преди да е изтекла седмицата.

– Все още не харчи парите на стареца – предупреди го Майкъл. – Ще изкараме шест месеца, ако не за друго, то поне напук на теб. – Той се усмихна, когато го каза, с приятелска, добронамерена усмивка, която изтри арогантността от лицето на Биф.

– Ще видим кой ще спечели играта. – С изправен гръб, Биф се обърна към вратата. Съпругата му тръгна след него, без да е проронила нито дума, откакто беше дошла.

– Биф – каза Джинджър, докато излизаха, – какво ще правиш с всичките тези кибрити?

– Ще изгори мостовете си, надявам се – измърмори Пандора. – Е, Майкъл, макар да не мога да кажа, че имаше много любов преди, сега тя почти е напълно изчезнала.

– Тревожиш се, че ще ги отчуждиш?

Тя повдигна рамене, приближи се до ваза с рози и после го погледна замислено.

– Е, никога не съм имала проблем с отчуждаването от теб. Защо мислиш, че е така?

– Джоли винаги казваше, че ние си приличаме прекалено много.

– Наистина ли? – Пандора високомерно повдигна вежди. – Отново няма да се съглася с него. Ти, Майкъл Донахю, и аз нямаме почти нищо общо.

– Ако е така, имаме шест месеца, за да го докажем. – Той импулсивно се приближи до нея и сложи пръст под брадичката ѝ. – Знаеш ли, скъпа, можеше да се окажеш с Биф.

– По-скоро бих дала къщата на месоядните растения.

Той се ухили.

– Поласкан съм.

– Недей. – Но Пандора не се отдръпна от него. Все още не. Беше интересно усещане да е толкова близо, без да се джафкат. – Единствената разлика е, че ти не ме отегчаваш.

– Това е достатъчно – подсмихна се Майкъл. – Лесно се лаская. – Заинтригуван, той прокара пръст по бузата ѝ. Беше бледа, но очите ѝ бяха прями и уверени. – Не, няма да се отегчаваме взаимно, Пандора. За шест месеца може да преживеем много неща, но скуката няма да е едно от тях.

Тя откри, че усещането може да е интересно, но не беше съвсем безопасно. Най-добре беше да не забравя, че той не я намира за привлекателна като жена, но заради собственото си его би я водил за носа, ако тя му позволи.

– Аз не се лаская лесно. Все още не съм решила какви точно са причините ти да участваш в тази пародия, но аз го правя единствено заради чичо Джоли. Мога да подредя оборудването си тук доста лесно.

– А аз мога да пиша тук доста лесно.

Пандора извади една роза от вазата.

– Ако наричаш писане тези неправдоподобни сценарии.

– По същия начин, по който ти наричаш изкуство дрънкулките, които нанизваш.

Цветът се завърна по бузите ѝ и това го зарадва.

– Няма да познаеш изкуството дори ако то се протегне и те ухапе по носа. Моите бижута изразяват емоции.

Усмивката му показа приятен интерес.

– Колко струва сластолюбието в наши дни?

– Предполагам, че си добре запознат с цената. – Пандора потърси хартиена кърпичка, кихна в нея и после затвори чантата си с изщракване. – Повечето жени, с които се срещаш, имат етикет с цената.

Това му се стори забавно и му пролича.

– Мислех, че говорим за работа.

– Моята професия е с дългогодишна традиция, докато твоята... твоята спира за рекламни паузи. И освен това...

– Моля за извинение.

Фицхю спря на прага на библиотеката. Той не желаеше нищо друго освен да се отърве от клана Маквий и да се наслади на успокояващо питие.

– Да разбирам ли, че двамата сте решили да приемете условията на завещанието?

Шест месеца, помисли си Пандора. Щеше да бъде дълга, дълга зима.

Шест месеца, помисли си Майкъл. Той щеше да позлати първия нарцис, който намереше през април.

– Може да започнете да броите дните в края на седмицата – каза той на Фицхю. – Съгласна ли си, братовчедке?

Пандора вирна брадичка.

– Съгласна съм.

2.

Пътуването от Манхатън по река Хъдсън към Катскилските планини беше приятно. Пандора винаги му се беше наслаждавала. Шофирането ѝ даде възможност да прочисти ума си и да се отпусне. От друга страна, тя винаги го беше изминавала по собствено желание, със собствено темпо, за собствено удобство. Беше си създала навика да прави всичко точно по този начин. Този път обаче ставаше дума за нещо повече от нейните собствени желания и стремежи. Чичо Джоли я беше поставил в затруднено положение.

Той е знаел, че тя ще трябва да се съгласи с условията на завещанието. Не заради парите. Джоли беше твърде умен, за да мисли, че Пандора може да бъде примамена в такъв абсурден план с пари. Ала къщата, връзката ѝ с нея, нуждата ѝ от семейна стабилност. С това я беше привлякъл.

Сега тя трябваше да напусне Манхатън за шест месеца. О, тя щеше да ходи в града за по няколко часа от време на време, но това не беше същото като да живееш в центъра на нещата. Пандора харесваше да бъде в центъра, заобиколена от движение, да може да наблюдава и да се включва, когато пожелае. Също както винаги харесваше дългите уикенди в уединението на „Джолис Фоли“.

Тя беше възпитана по този начин, да се наслаждава и да извлича максимума от всяка обстановка, в която се намира. Родителите ѝ бяха такива. Богатството означаваше, че са пътували първа класа, а не в покрити каруци. Ако е имало лагерни огньове, имало е и слуга, който да събира дърва за огън, но духът е бил същият.

Преди да навърши петнайсет, Пандора вече беше посетила повече от трийсет страни. Беше яла суши в Токио, бродила из гранитната пустош на Корнуол и се беше пазарила на турски пазари. Заедно с тях пътуваха частни учители, така че според нейните изчисления, тя беше прекарала близо две години в учебна среда, преди да постъпи в колежа.

Екзотичното ѝ, скитническо детство я беше привикнало към разнообразието – в хората, в храната, в стиловете. И колкото и странно да беше, контактът с толкова разнообразни култури и нрави беше породил в нея непоколебимо желание за дом и чувство за принадлежност.

Въпреки че родителите ѝ обичаха да пътуват из различни страни, записвайки всичко с писалка и снимки, Пандора беше пропуснала нещо съществено. Къде беше домът ѝ? Тази година – в Мексико, следващата година – в Атина. Родителите ѝ станаха известни с книгите и статиите си за необичайното, но Пандора искаше да намери корени и да се установи някъде за постоянно. И разбра, че ще трябва да ги открие сама.

Тя беше избрала Ню Йорк, а по свой начин и чичо Джоли.

И сега, тъй като чичо ѝ и неговият дом бяха станали нейният център, Пандора се съгласяваше да прекара шест месеца с мъж, когото едва понасяше, за да може да наследи богатство, което не искаше и от което не се нуждаеше. Тя отдавна беше установила, че животът не се движи по права линия.

Последната шега на Джоли Маквий, помисли си Пандора, докато зави нагоре по дългата алея към неговата къща „Фоли“. Е, той можеше да ги събере заедно, но не можеше да ги задържи заедно.

Все пак тя щеше да се чувства по-добре, ако беше сигурна в Майкъл. Примамливостта на милионите долари или обичта към стареца щеше да го отведе в Катскилските планини? Пандора знаеше, че сериалът му „Бягството на Логан“ е в много успешния си четвърти сезон и че той е имал и други доходоносни проекти в телевизията. Парите обаче бяха изкушение сами по себе си. В края на краищата чичо ѝ Карлсън имаше повече, отколкото някога би могъл да изхарчи, но вече беше предприел стъпки за оспорване на завещанието.

Това не я тревожеше. Чичо Джоли вярваше, че трябва да наема най-добрите. Щом Фицхю беше съставил завещанието, то беше непоклатимо. Тревожеше я Майкъл Донахю.

Поради капана, в който беше попаднала, тя установи, че мисли прекалено много за него през последните няколко дни. Не беше сигурна дали Майкъл е враг, или съюзник. И в двата случая щеше да се наложи да живее с него. Или около него. Надяваше се къщата да е достатъчно голяма.

Когато пристигна, Пандора беше изтощена от пътуването и продължаващата настинка. Въпреки че оборудването и материалите ѝ бяха изпратени ден по-рано, тя имаше още три куфара в колата. Пандора реши да ги пренесе един по един, отвори багажника и погледна към „Джолис Фоли“.

Джоли я беше построил, когато беше на четиресет, така че къщата вече беше на повече от половин век. Разпростираше се във всички посоки едновременно, сякаш не е могъл да реши откъде иска да започне и къде иска да завърши. Истината беше, призна Пандора, че той никога не беше искал да я завърши. Проектът, играта, загадката винаги му бяха по-интересни, отколкото последните части да бъдат поставени на мястото си.

Ако не бяха крилата, това можеше да бъде доста мрачна и сериозна голяма къща от края на деветнайсети век. С тях всичко представляваше грамада от стени и ъгли, височини и ширини. Нямаше никаква симетрия, но на Пандора винаги ѝ се беше струвала стабилна и солидна като скалата, върху която беше построена.

Някои от прозорците бяха дълги, други – широки, някои бяха от оловно стъкло, а други – обикновени. Джоли беше взел решение, но после го беше променил, докато работата напредваше.

Камъкът беше от една от неговите кариери, а дървото – от един от неговите складове за дървен материал. Когато беше решил да построи къща, той беше създал собствена строителна фирма. Акционерно дружество „Маквий Кънстръкшън“ беше една от петте най-големи компании в страната.

Изведнъж я осени прозрението, че тя притежава половината от дяла на Джоли в компанията, и главата ѝ се замая при мисълта колко много други още има. Пандора имаше дялове в производството на бебешко олио, стоманодобивни заводи, ракетни двигатели и миксове за кексове. Тя вдигна куфара и стисна зъби. В какво, по дяволите, се беше забъркала?

Майкъл я наблюдаваше от прозореца на горния етаж. Якето, което тя носеше, беше голямо и широко, в три ярки цвята – син, жълт и розов, на кръпки. Вятърът подхвана панталоните ѝ и ги надипли от бедрото до глезена. Този път Пандора не изглеждаше с насълзени очи и бледа, а мрачна и примирена. Толкова по-добре. Той беше изкушен да я утеши по време на погребението на чичо им. Възпря го единствено мисълта, че твърде много съчувствие към жена като нея може да е фатално.

Майкъл я познаваше от детството и я смяташе за разглезено хлапе още от самото начало. Въпреки че тя често отсъстваше с месеци заради някои от журналистическите сафарита на родителите си, двамата бяха прекарали достатъчно време заедно, за да хранят взаимна неприязън. Единствено фактът, че Пандора се беше грижила за Джоли, беше накарал Майкъл да прояви известна търпимост към нея. Както и фактът, който той беше принуден да признае, че в нея имаше повече честност и човечност, отколкото във всеки друг от роднините им.

Майкъл помнеше, че за кратко време, в края на юношеството, изпитваше определено... влечение към нея. Чисто повърхностна и физическа тийнейджърска страст, успокои се той. Пандора имаше интригуващо лице; то можеше да бъде абсолютно обикновено в един момент и зашеметяващо в следващия, и когато тя навлезе в тийнейджърските си години... ами, това беше съвсем естествена реакция. И всичко беше преминало без инциденти. Сега той предпочиташе жени с повече финес, повече блясък и женственост – и с по-къси зъби.

Каквото и да предпочиташе, Майкъл остави подреждането на кабинета си и слезе по стълбите.

– Чарлс, пристигна ли моята пратка? – Пандора свали кожените си шофьорски ръкавици и ги хвърли върху кръглата масичка в антрето. Чарлс, старият иконом, който беше служил на чичо ѝ още преди тя да се роди, беше тук и Пандора изпита известно удоволствие от това.

– Всичко пристигна тази сутрин, госпожице. – Старецът щеше да вземе куфара ѝ, ако тя не му беше махнала с ръка да не го прави.

– Не, не се занимавай с това. Къде им каза да сложат всичко?

– В градинската барака в източния двор, както поръчахте.

Тя му подари усмивка и целувка по бузата, което му достави удоволствие. Квадратното му като на булдог лице леко поруменя.

– Знаех, че мога да разчитам на теб. Не ти казах по-рано колко се радвам, че ти и Суийни оставате. Това място няма да е същото без теб, ти да поднасяш чай, а Суийни да пече сладкиши.

Чарлс успя да изправи гърба си малко повече.

– Не бихме си помислили да отидем някъде другаде, госпожице. Господарят би искал да останем.

Но той им беше дал възможност да си тръгнат, помисли си Пандора, оставяйки на всеки от тях по три хиляди долара за всяка година служба. Чарлс работеше при Джоли, откакто къщата беше построена, а Суийни се беше появила десетина години по-късно. Завещанието беше повече от достатъчно, за да може всеки от тях да се пенсионира. Пандора се усмихна. Някои хора не са създадени за пенсиониране.

– Чарлс, много бих искала малко чай – каза тя, защото знаеше, че ако не го разсее, той ще настоява да носи куфарите ѝ нагоре по дългото стълбище.

– В гостната ли, госпожице?

– Идеално. И ако Суийни има някой от онези малки сладкиши...

– Тя пече цяла сутрин. – Чарлс се отправи към кухнята, като дъските на пода леко поскърцваха под краката му.

Пандора си помисли за богата захарна глазура.

– Чудя се колко килограма може да качи човек за шест месеца.

– Постоянното похапване от сладкишите на Суийни няма да ти навреди – каза Майкъл отгоре. – Мъжете обикновено са повече привлечени от плътта, отколкото от костите.

Пандора се обърна рязко и след това се оказа в неудобната позиция да трябва да извие врата си назад, за да види Майкъл горе на стълбите.

– Не фокусирам живота си в привличането на мъже.

– Аз съм последният, който би оспорил това.

Пандора си помисли, че той се чувства доста удобно, усещайки първите признаци на недоволство. И небрежно, арогантно привлекателен. Застанал на няколко метра над главата ѝ, Майкъл се беше облегнал на колоната и я гледаше отвисоко, сякаш той беше господарят. Тя скоро щеше да сложи край на това. Завещанието на чичо Джоли беше пределно ясно. Всичко да се раздели поравно.

– Тъй като вече си тук и си се настанил, може да дойдеш да ми помогнеш с останалите куфари.

Майкъл не помръдна.

– Винаги съм смятал, че единственото нещо, за което сме на едно мнение, е феминизмът.

Пандора спря на вратата и хвърли поглед през рамо.

– Независимо от социалните и политическите възгледи, ако не ми помогнеш с тях, преди Чарлс да се върне, той ще настоява да го направи сам. Чарлс е твърде стар, за да ги влачи, и прекалено горд, за да приеме, че не може. – Тя излезе и не се учуди, когато чу стъпки по чакъла зад себе си.

Пандора вдъхна дълбоко хладния есенен въздух. Все пак денят беше прекрасен.

– Рано сутринта ли пристигна?

– Всъщност дойдох снощи.

Пандора се обърна към отворения багажник на колата си.

– Толкова ли си нетърпелив да започнеш играта, Майкъл?

Ако не беше решил да започнат мирно, той със сигурност щеше да се подразни от тона на гласа ѝ и израза в очите ѝ. Вместо това Майкъл не обърна внимание.

– Исках да подредя кабинета си днес. Тъкмо приключвах, когато ти пристигна.

– Работа, работа, работа – отбеляза тя и въздъхна продължително. – Трябва да се трудиш като роб цяла седмица, за да сглобиш един час сцени с преследвания и страст.

Мирът не беше толкова важен. Когато Пандора посегна към куфара, Майкъл уви ръка около китката ѝ. По-късно щеше да мисли за това колко крехка и мека му се стори. Сега единствената му мисъл беше колко много иска тя да беше мъж. Тогава щеше да може да я удари.

– Колко работа върша и какво създавам, изобщо не те засяга.

На Пандора ѝ хрумна, че е странно колко много ѝ харесваше да го вижда на ръба на избухването. Всичките ѝ други роднини бяха толкова безлични, толкова привидно цивилизовани. Майкъл винаги беше пълна противоположност и, следователно, по-интересен.

– Показах ли с нещо, че е така? Нищо, уверявам те, не може да е по-далеч от истината. Да ги внесем ли вътре и да пием чай? Навън е малко хладно.

Той винаги се беше възхищавал, макар и без желание, колко безпроблемно Пандора може да се впише в рутината на господарката на къщата. Като писател, който пишеше както за актьори, така и за зрители, Майкъл ценеше вродения талант. Освен това знаеше как да създаде обстановка, която да го представи в най-добра светлина.

– Чаят е чудесна идея. – Той извади един куфар и остави другия за нея. – Тъкмо ще определим някои правила.

– Така ли? – Пандора извади куфара и остави багажникът на колата да се затвори. Без да отрони нито дума повече, тя се запъти обратно към къщата, като му държа вратата отворена, а след това мина с лека крачка покрай куфара, който беше оставила в главния коридор. Тъй като знаеше, че Майкъл харесва Чарлс, тя не се съмняваше, че той все пак ще вземе куфара и ще я последва.

Стаята, в която Пандора винаги се настаняваше, беше на втория етаж в източното крило. Джоли ѝ беше позволил да я декорира сама и тя беше избрала бяло върху бяло с няколко поразителни цветни акцента. Резеда и яркосиньо за декоративните възглавници, дълга хоризонтална картина с маслени бои, контрастираща с цветовете си на залез слънце, и пурпурна урна, висока до кръста, пълна с щраусови пера.

Пандора остави куфара си до леглото и със задоволство забеляза, че в малката мраморна камина е запален огън, а после преметна якето си на стола.

– Винаги имам чувството, че влизам в „Бетър Хоумс енд Гардънс“ – отбеляза Майкъл и пусна куфарите ѝ на пода.

Пандора хвърли бегъл поглед към тях и след това към него.

– Сигурна съм, че ти се чувстваш по-удобно в твоята стая. Тя е повече в стил „Фийлд енд Стрийм“ . Очаквам, че чаят е готов.

Майкъл я огледа дълго и внимателно. Якето ѝ беше закрило елегантния кашмирен пуловер, който се подаваше от тясната талия на панталоните ѝ. Това настойчиво му напомни какво беше започнало да го привлича в нея преди толкова години, когато беше тийнейджър. Той за втори път се улови да съжалява, че Пандора не е мъж.

Въпреки че слязоха по стълбите рамо до рамо, те не разговаряха. В гостната, сред разкоша в близкоизточен стил, който Джоли беше подбрал за това място, Чарлс подреждаше сервиза за чай.

– О, запалил си камината. Чудесно. – Пандора се приближи до огъня и протегна ръце, за да ги стопли. Тя искаше момент, само един момент, защото за миг в нейната стая ѝ се беше сторило, че видя нещо в очите на Майкъл. И мислеше, че почувства същото нещо в отговор. – Аз ще налея, Чарлс. Сигурна съм, че с Майкъл няма да се нуждаем от нищо друго до вечерята.

Пандора небрежно огледа стаята, надиплените завеси, извитите брокатени канапета, пухкавите възглавници и месинговите урни.

– Знаеш ли, това винаги е била една от любимите ми стаи. – Тя се приближи до чаения сервиз и започна да пълни чашите. – Бях само на дванайсет, когато посетихме Турция, но тази стая винаги ми я припомня много ясно. Всичко, дори уханията на пазарите. Захар?

– Не. – Майкъл взе чашата от нея, сложи голямо парче сладкиш в чиния и после си избра място. Той предпочиташе малкия салон в съседство с неговата подредена английска провинциална атмосфера. Това е началото, помисли той, със свидетели старият иконом и закръглената готвачка. След шест месеца те щяха да подпишат документ, с който да потвърдят, че условията на завещанието са спазени, и всичко щеше да приключи. Това, което го тревожеше, беше времето между двете събития.

– Правило номер едно – започна Майкъл без предисловие. – И двамата сме в източното крило, защото така е по-лесно за Чарлс и Суийни. Но... – Той направи пауза, надявайки се да подчертае думите си. – И двамата ще уважаваме личното пространство на другия по всяко време.

– Разбира се. – Пандора кръстоса крака и отпи от чая.

– И отново, заради персонала, изглежда справедливо да се храним по едно и също време. Следователно, в интерес на оцеляването, ще избягваме да говорим за работа.

Пандора му се усмихна и гризна парченце сладкиш.

– О, да, нека нещата да останат лични.

– Ти си една малка гаднярка...

– Виждаш ли, започваме идеално. Правило номер две. Никой от нас, без значение колко е отегчен и неспокоен, няма да безпокои другия по време на неговите или нейните фиксирани работни часове. Аз обикновено работя между десет и един сутринта и после отново между три и шест следобед.

– Правило номер три. Ако някой от нас има гости, другият ще се оттегли.

Пандора присви очи, но само за момент.

– О, а аз толкова много исках да се запозная с твоята танцьорка. Правило номер четири. Първият етаж е неутрална територия и трябва да се споделя поравно, освен ако не са направени и съгласувани конкретни предварителни споразумения. – Тя почука с пръст по подлакътника на стола. – Ако и двамата играем честно, би трябвало да се справим.

– Аз нямам проблем да играя честно. Доколкото си спомням, ти си тази, която мами.

Гласът ѝ стана много хладен, а тонът ѝ – много мек.

– Не знам за какво говориш.

– Канаста, покер, джин руми.

– Това е абсурдно и нямаш абсолютно никакви доказателства. – Пандора стана и си наля още една чаша чай. – Освен това картите са нещо съвсем различно. – Затоплена от огъня в камината и успокоена от чая, тя му се усмихна. Майкъл си спомни, че тази конкретна усмивка е смъртоносна. И зашеметяващо очарователна. – Все още ли се сърдиш за онези петстотин долара, които спечелих от теб?

– Нямаше да се сърдя, ако ги беше спечелила честно.

– Спечелих ги – възрази Пандора. – И това е най-важното. Ако съм мамила и не си ме хванал, тогава това означава, че съм мамила достатъчно добре, за да е законно.

– Ти винаги си имала изопачено чувство за логика. – Майкъл също стана и се приближи до нея. Тя не можа да не се възхити на начина, по който той се движеше. Не беше точно самоуверена походка, защото той не положи усилия за това. Но беше много близо. – Ако играем отново, на каквото и да е, няма да ме мамиш.

Пандора му се усмихна дръзко.

– Майкъл, познаваме се от твърде дълго време, за да ме уплашиш.

Тя протегна ръка, за да го потупа по бузата, но той хвана китката ѝ, за втори път. И за втори път видя и почувства същото опасно нещо, което беше усетила на горния етаж.

Сега между тях не стоеше като буфер чичо Джоли. Вероятно и двамата вече започваха да го осъзнават. Каквото и да имаше между тях, което ги караше да ръмжат и да хапят, предстоеше дълга, студена зима, за да се прояви.

Може би никой от тях не искаше да се изправи пред това, но и двамата бяха твърде упорити, за да отстъпят.

– Вероятно едва сега започваме да се опознаваме – измърмори Майкъл.

Пандора го вярваше. И не ѝ харесваше. Той не беше позиращ глупак като Биф, нито безобиден великан като Ханк. Може и да беше братовчед само по брак, но кръвта между тях винаги беше кипяла. В него се криеше насилие. Понякога това личеше в погледа му и в начина, по който се държеше. Сякаш той не би се защитил от удара, а би отвърнал на него. Пандора го разпознаваше, защото в нея също имаше насилие. Вероятно затова винаги се чувстваше принудена да хвърля стрелички по него само за да види колко от тях ще ѝ се върнат като бумеранг.

Те стояха така за момент, преценявайки се един друг, анализирайки ситуацията наново. Разумното решение беше всеки да признае попадението си и да отстъпи. Пандора вирна брадичка. Майкъл се подготви за атака.

– Друг път ще се срещнем на тепиха, Майкъл. В момента съм малко уморена от пътуването. Ще ме извиниш ли?

– Правило номер пет – каза той, без да я пуска. – Ако някой от нас започне да се заяжда с другия, ще си понесе последиците. – Майкъл пусна ръката ѝ и взе чашата си. – Ще се видим на вечеря, братовчедке.

Пандора се събуди малко след разсъмване, бодра, отпочинала и преливаща от енергия. Независимо дали причината беше планинският въздух, или шестте часа дълбок сън, тя беше готова и нетърпелива да се заеме с работа. Реши, че закуската може да почака, докато се къпеше и обличаше. Смяташе да отиде в градинската барака, да подреди инструментите си и да се залови за работа.

Къщата беше съвсем тиха и все още сумрачна, докато тя слизаше по стълбите. Прислужниците щяха да спят още един-два часа, помисли си Пандора, надникна в кухнята и си избра кифличка. Спомни си, че Майкъл можеше да спи до обяд.

Двамата бяха прекарали вечерята без инциденти. Може би се държаха учтиво един с друг заради Чарлс и Суийни или вероятно защото и двамата бяха твърде уморени, за да се заяждат. Пандора не беше сигурна.

Бяха вечеряли под ярките светлини на големия полилей и разговаряха за времето и храната.

Към девет вечерта се разделиха. Пандора чете, докато очите ѝ започнаха да се затварят, а Майкъл продължи да работи. Или поне така ѝ каза.

Въздухът навън беше достатъчно хладен, за да накара кожата ѝ да настръхне. Тя вдигна яката на якето си и тръгна през моравата. Тревата хрускаше под краката ѝ, покрита с ранна, тънка слана. Обстановката ѝ хареса – абсолютното уединение, лекотата на въздуха, невероятното ухание на планината и реката.

Веднъж в Тибет беше на косъм от измръзване, защото не устоя на снега и на стръмната скала. Това кътче в Катскилските планини ѝ се струваше не по-малко очарователно. Винаги беше смятала, че зимата е най-хубава, когато снегът покрива върха на ботушите ти и дъхът ти излиза на облачета.

Зимата в планината беше време за основните неща. Топлина, храна, работа. Имаше моменти, когато Пандора искаше само това. Имаше времена в Ню Йорк, когато тя спореше с часове за синдикати, политика и граждански права, защото истината беше, че обичаше да спори. Искаше да стимулира противоположното мнение по важни въпроси или по дребни проблеми. Искаше предизвикателството, напрежението и упражнението за ума си. Но...

Имаше моменти, когато не желаеше нищо повече от спокоен изгрев над замръзнала земя и обещанието за топла напитка пред горяща камина. А понякога, въпреки че рядко го признаваше дори пред себе си, искаше рамо, на което да положи глава, и ръка, която да държи. Беше възпитана да възприема независимостта като дълг, а не като избор. Родителите ѝ имаха най-хармоничните взаимоотношения, на равни начала. За Пандора това беше нещо рядко в един свят, където везните твърде често се накланяха в едната или другата посока. На осемнайсет години тя смяташе, че няма да се задоволи с по-малко от пълноправно партньорство. На двайсет реши, че бракът не е за нея. Вместо това Пандора вложи цялата си страст, енергия и въображение в работата си.

Всеотдайността ѝ я възнагради. Тя беше успешна, дори известна, и в творческата си работа се чувстваше удовлетворена. Това беше повече, отколкото мнозина някога постигаха.

Пандора отвори вратата на бараката с инструментите. Беше голяма квадратна постройка, широка колкото среден по размер хамбар, с дъсчен под и облицовани с ламперия стени. Чичо Джоли не вярваше в примитивното. Тя щракна електрическия ключ и помещението се обля в светлина.

Съгласно указанията ѝ, кашоните и кутиите, които беше изпратила, бяха наредени до едната стена. Рафтовете, на които чичо Джоли беше държал градинарските си инструменти по време на краткия си, но бурен период на увлечение по градинарството, бяха почистени и празни. Водопроводната инсталация беше добра – с голяма мивка от неръждаема стомана и малка, но напълно достатъчна вана с душкабина в задната част. Тя преброи пет работни маси. Осветлението и вентилацията бяха отлични.

Пандора прецени, че няма да ѝ отнеме много време да превърне бараката в организирана, продуктивна работилница.

Отне ѝ три часа.

Единият рафт беше побрал кутии с мъниста в различни размери – черен кехлибар, аметист, злато, лакирано дърво, корал, слонова кост. Имаше тави с камъчета – скъпоценни и полускъпоценни, шлифовани като брилянти, с форма на капка и най-различни други фигури. В Ню Йорк ги държеше в сейф. Тук не беше мислила за това. Използваше злато, сребро, бронз и мед. Имаше плътни и кухи свредла, чукове, клещи, пинсети, ножици, пили и стеги. Човек би си помислил, че се занимава с дърводелство. Имаше писци и шаблони за чертане, шишета с химични вещества и километри връв, жички и фибровлакно.

Парите, които бе инвестирала в тези материали, ѝ бяха стрували всеки цент от наследството на баба ѝ и голяма част от спестяванията, които бе спечелила като стажантка. Заслужаваше си. Пандора взе една пила и потупа с нея по дланта си. Наистина си струваше.

Тя можеше да обработва злато и сребро, да лее сплави и да създава невероятно сложни мотиви, използвайки мъниста или мидени черупки. Можеше да преработва метали в тънки, подобни на конци нишки или да ги оформя в големи, масивни парчета. Можеше да направи каквото пожелае, с инструменти, които почти бяха като тези, използвани от занаятчиите преди две столетия.

Винаги я привличаха усещането за приемственост и безкрайното разнообразие. Пандора никога не правеше две еднакви неща. За нея това би било по-скоро производство, отколкото творчество. Понякога творбите ѝ бяха елегантно семпли, с класически дизайн. Продаваха се добре и ѝ позволяваха известна художествена свобода. Друг път бяха смели, дръзки и екстравагантни. Ръководеше се от настроението си, а не от модните тенденции. Рядко, много рядко, приемаше да създаде произведение по зададени указания. Ако изискванията или клиентът ѝ се стореха интересни.

Пандора отказа поръчката на един президент на компания, защото прецени, че идеите му са прекалено обикновени, но изработи пръстен по молба на един млад баща, тъй като хрумването му беше интересно. Казаха ѝ, че младата майка никога не сваля от ръката си преплетените златни халкички – три, по една за всяко от тризначетата, които беше родила.

В момента Пандора току-що беше завършила чертежа на триредово колие, поръчано ѝ от съпруга на популярна певица. Емералда . Това беше нейното име и единственото изискване, дадено на Пандора. Мъжът искаше много изумруди и тя ги беше избрала точно преди да напусне Ню Йорк. Скъпоценните камъчета бяха квадратни, по три карата всеки и с наситенозеления цвят, заради който се ценят изумрудите.

Пандора знаеше, че това е нейният голям шанс като дизайнер. Ако колието беше успешно, тя не само щеше да получи добри отзиви, но и признание. Щеше да бъде по-свободна да твори онова, което иска, без да прави компромиси.

Номерът беше да изработи верижката така, че да е здрава като стомана и да изглежда като паяжина. Камъчетата щяха да висят на всеки ред, сякаш са капки.

През следващите два часа Пандора работи със злато.

С двата радиатора във всеки край на бараката и пламъка от инструментите, въздухът стана задушен. Под пуловера ѝ започна да се стича пот, но тя не обърна внимание. Златото омекна и стана податливо. Отново и отново тя прокара жичката през матрицата, изглади прегъванията и деликатно, бавно промени формата и размера. Когато жичката изглеждаше като ангелска коса, Пандора започна да я обработва с пръсти, като я усукваше и сплиташе, докато не постигна дизайна, който имаше в главата си и скициран на хартията за рисуване.

Колието щеше да бъде семпло и елегантно. Изумрудите щяха да засияят със собствена светлина, когато ги прикрепеше.

Времето минаваше. След внимателна, прецизна работа първият тънък златен ред беше готов.

Пандора тъкмо беше започнала да раздвижва мускулите на гърба си, когато вратата на бараката се отвори и вътре нахлу студен въздух. Лицето ѝ блестеше от пот и съсредоточеност. Тя погледна гневно Майкъл.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

– Изпълнявам заповеди. – Той беше пъхнал ръце в джобовете на разкопчаното си яке, за да ги стопли. Не беше си направил труда да се избръсне, забеляза Пандора. – Това място мирише на фурна.

– Работя. – Тя повдигна края на престилката, която носеше, и избърса челото си. Бяха я прекъснали и това я дразнеше. Не фактът, че Майкъл я беше заварил в момент, когато изглеждаше като металург. – Помниш ли правило номер три?

– Кажи го на Суийни. – Той остави вратата открехната и се разходи вътре. – Тя каза, че е лошо, задето си пропуснала закуската, но няма да ти се размине, ако пропуснеш обяда. – Майкъл с любопитство бръкна с пръст в тавичка, пълна с блестящи разноцветни камъчета. – Имам заповед да те заведа в къщата.

– Не съм готова.

Той взе мъничък сапфир и го вдигна към светлината.

– Трябваше да я спра да не дойде тук. Ако се върна сам, тя ще дойде да те повика. А артритът ѝ отново се е обострил.

Пандора изруга под носа си.

– Остави това – заповяда тя и съблече престилката си.

– Някои от тези неща изглеждат истински – отбеляза Майкъл. Остави сапфира, но взе кръгъл искрящ диамант.

– Някои от тези неща са истински. – Пандора се наведе, за да намали температурата на единия радиатор.

Той се намръщи, докато държеше диаманта.

– Защо, по дяволите, ги оставяш на видно място като бонбони? Трябва да ги държиш под ключ.

Пандора настрои втория радиатор.

– Защо?

– Не бъди по-глупава, отколкото е необходимо. Някой може да открадне нещо.

– Някой? – Тя се изправи и му се усмихна. – Наоколо няма много хора. Не мисля, че Чарлс и Суийни са проблем, но може би трябва да се притеснявам от теб.

Майкъл изруга и остави диаманта в тавата.

– Те са твоята малка торба с трикове, братовчедке, но ако имах няколко хиляди долара наоколо, които лесно може да се пъхнат в джоб, щях да бъда по-внимателен.

Въпреки че при други обстоятелства би се съгласила напълно, сега Пандора само взе якето си. В края на краищата те не бяха в Манхатън, а на километри от всеки и всичко. Ако заключваше нещата си, щеше да се наложи да ги отключва отново всеки път, когато иска да работи.

– Това е само една от разликите между теб и мен, Майкъл. Предполагам, че е, защото пишеш за толкова много мръсни дела.

– Освен това пиша и за човешката природа. – Той взе скицата на изумруденото колие, която тя беше нарисувала. Имаше усет за мащаб, който би зарадвал архитект, и стил и нюх, които биха се харесали на художник. – Щом толкова много обичаш да правиш гривни и бижута, защо не носиш нито едно?

– Пречат ми, когато работя. А ти щом пишеш за човешката природа, как така хващат лошите всяка седмица?

– Защото пиша за хората, а хората се нуждаят от герои.

Пандора отвори уста, за да спори, но после осъзна, че е съгласна с твърдението.

– Хмм – беше всичко, което каза, когато угаси лампите и тръгна пред Майкъл.

– Поне заключи вратата – рече той.

– Нямам ключ.

– Тогава ще намерим.

– Не ни трябва.

Майкъл затръшна вратата.

– На теб ти трябва.

Пандора само повдигна рамене, докато вървеше през моравата.

– Майкъл, споменах ли, че си по-раздразнителен от обикновено?

Той извади твърд бонбон от джоба си и го пъхна в устата си.

– Отказах цигарите.

Бонбонът беше лимонов. Пандора усети аромата му.

– Забелязах. Откога?

Майкъл се намръщи на няколко листа, които се носеха по тревата. Бяха кафяви и сухи и сякаш имаха собствен живот.

– От две седмици. Направо полудявам.

Тя се засмя съчувствено и го хвана под ръка.

– Ще оцелееш, скъпи. Първият месец е най-трудният.

Той се намръщи.

– Откъде знаеш? Ти никога не си пушила.

– Първият месец на всичко е най-трудният. Трябва да държиш ума си зает с нещо. Да спортуваш. Ще тичаме след обяда.

– Ние?

– И може да играем канаста след вечеря.

Майкъл се засмя, но прибра кичур коса от бузата ѝ.

– Ти ще лъжеш.

– Виждаш ли, умът ти вече е зает. – Пандора се усмихна и вдигна лице към него. Той изглеждаше малко намусен, но странно, това ѝ се стори привлекателно. Спокойната, добродушна красота винаги я беше отегчавала. – Няма да ти навреди да се откажеш от един от пороците си, Майкъл. Имаш толкова много.

– Харесвам пороците си – измърмори той и наведе глава, за да я погледне. Тя му отправи онази своя непринудена, приветлива усмивка, която рядко му подаряваше. Това винаги го караше да забравя колко много неприятности му причиняваше Пандора. Караше го да забравя, че не го привличат драматично бохемски жени с буйна червена коса и остри черти. – Жена, която изглежда като теб, би трябвало да има няколко.

Устните ѝ не помръднаха, но очите ѝ бяха закачливи.

– Прекалено съм заета. Пороците отнемат много време.

– Когато Пандора отворила кутията, от нея изскочили пороците.

Тя спря на задната веранда.

– Сред другите неволи и беди. Предполагам, че затова съм предпазлива, когато отварям кутии.

Майкъл прокара пръст по бузата ѝ. Осъзна, че това беше един от онези жестове, които лесно можеше да се превърнат в навик. Тя беше права, умът му наистина беше зает.

– Рано или късно ще трябва да вдигнеш капака.

Пандора не се дръпна назад, въпреки че почувства леката тръпка на напрежение, привличане, желание. Тя не вярваше във връщането назад, а в това да продължава напред.

– Някои неща е по-добре да бъдат заключени.

Майкъл кимна. И той като нея не искаше да разкрие съдържанието на тяхната лична кутия.

– Някои ключалки не са толкова солидни, колкото трябва да бъдат.

Те стояха близо един до друг и вятърът леко свистеше между тях. Пандора усети слънцето на гърба си и студа върху лицето си. Ако пристъпеше само крачка напред, щеше да почувства топлина. Никога не се беше съмнявала в това и винаги го беше избягвала. Тя си напомни, че той ще използва всичко, което има на разположение. В момента по една случайност това беше тя. Пандора си позволи да диша спокойно и леко, после протегна ръка към дръжката на вратата.

– По-добре да не караме Суийни да чака.