Барса

ПЪРВА ЧАСТ

В КАТЕДРАЛАТА

Въведение:

опознаване на „Барса“

Сега виждам, че съм започнал проучванията за тази книга през 1992 г., когато на 22 години влязох в „Камп Ноу“ със скъсано яке. Обикалях света с 5000 лири и пишеща машина в раницата, докато пишех първата си книга Football against the Enemy. Бях отседнал в хотела „Кабул“ на гъмжащия от крадци „Пласа Реал“ и пестях парите си, като пропусках обяда и вечерях с фалафел от щанд всяка вечер. От много време Барселона беше смятан за опърпана затънтена провинция, но беше прясно обновен за лятната олимпиада. Не знаех, че е толкова красив град. Играех слабо шах в бар „Каспаро“ и реших, че искам някой ден да се върна тук.

Бях дошъл, защото бях очарован от местния футболен клуб. Израснах в Нидерландия, което може да проличи тук-там в тази книга. Затова героят на моето детство беше Йохан Кройф, холандецът, който за първи път идва в „Барселона“ като играч през 1973 г. През 1992 г. вече беше старши треньор на клуба и духовен водач. Кройф беше едновременно велик футболист и мислител за футбола, все едно крушката и Едисон в едно. Той е бащата на стила на „Барселона“, който е вълнуваща игра с едно докосване и голяма преса с постоянни атаки. В тази книга аргументирам, че същевременно е баща на самия модерен футбол.

Един ден през 1992 взех метрото до „Камп Ноу“, за да видя дали мога да го интервюирам за Football against the Enemy. Милото пресаташе Ана попи с очи съмнителните ми журналистически акредитиви и скъсаното ми яке и предложи да взема интервю от по-възрастния вицепрезидент на „Барса“ Николау Касаус. Сега в ретроспекция разбирам, че вероятно са искали да му намерят занимание. Ана ми каза, че той не знае английски, но докато чаках пред неговия офис, го чух няколко пъти да репетира с американски акцент „седнете“. Изглежда, се упражняваше заради мен. Когато влязох, пушеше голяма пура. Попитах дали мотото на клуба mйs que un club – повече от клуб – се отнася до политическата значимост на ФК „Барселона“ в Испания. На испански Касаус отговори, че не се отнася. Каза, че хора от различни партии и религии подкрепят „Барса“. Защо тогава е това мото? „Барселона“ е голяма страст“, отговори той не много ясно. Политиката изглеждаше прекалено чувствителна за него. Тогава не знаех, че е прекарал пет години в затвора по време на диктатурата на Франко като каталунски активист, като първоначално бил осъден на смърт.

Аз досаждах на Ана да извади Кройф, но тя ме отблъсна и вместо него извади неговия помощник Тони Бруинс Слот. Тайно изпитах облекчение, защото мисълта да се срещна с моя герой беше наистина стряскаща.

През 1992 г. футболът беше нещо по-интимно. През онези дни „Барса“ тренираше на терен до „Камп Ноу“. Една сутрин, преди да започне тренировката, ми дадоха място пред вратата на съблекалнята, за да чакам появата на Бруинс Слот. До този момент мисля, че бях срещал един-единствен професионален футболист. Михаел Лаудруп излезе от съблекалнята и ме погледна. След това излезе Кройф с футбол в ръце, крачеше с пълна скорост. („Ако действат според вътрешното си темпо, вече са изостанали от мен.“) Същевременно се закачаше с един помощник в съблекалнята и един колумбийски журналист, който се надяваше на аудиенция. Сутринта беше хубава, Кройф беше на път да тренира европейските шампиони и искаше да позволи на детето със скъсаното яке да сподели неговото щастие. Напълно съм сигурен, че засия към мен от цели два метра, когато успях да кажа на холандски „здравейте“, и след миг го нямаше. Излезе Бруинс Слот и попита колко време ще ми е нужно. Бързаше за тренировката. Казах двадесет минути.

Бруинс Слот беше без съмнение амстердамец от работническата класа като Кройф. Заведе ме в една ложа, намери ми черно кафе в картонена чаша, почна да обикаля в търсене на пепелник, после вместо него използва друга картонена чаша и ме ангажира в двучасов спор за футбола. Този ден не проведе тренировка. „Ние имаме авторско право, патент – каза той. – Можеш да имитираш всеки патент, но има финални щрихи, които са по възможностите на само един човек.“

Кройф създаде великата „Барса“ по думите на неговия главен ученик Пеп Гуардиола. Той построи катедралата. Нещо повече: Кройф създаде самия модерен футбол. Той е Фройд или Гауди на играта. Най-интересният оригинален и вбесяващ човек в историята на футбола. По-късно катедралата „Барса“ беше обновена от Гуардиола и усъвършенствана от Меси, преди да започне да гние.

Меси е другата личност, която ме накара да напиша тази книга. Винаги съм искал да разбера как прави онова, което прави на игрището. Щом започнах да душа около „Барса“, се заинтересувах от нещо друго: неговата власт. Тихият аржентинец може да изглежда пълна противоположност на Кройф, но фактически наследи ролята на холандеца като най-влиятелна личност в клуба. С години външните хора приемаха празния му поглед и публичното мълчание като липса на индивидуалност. Хората в „Барса“ от много време са знаели, че той е доминираща и плашеща фигура. С времето ФК „Барса“ се превърна във ФК „Меси“.

Това не свърши добре. Излезе, че проучвам „Барса“, докато той се разнищваше. Бях дошъл тук за първи път в началото на славните дни през 1992 г. и свърших, когато те започнаха да приключват през 2021 с напускането Меси. Имах до известна степен усещането, че пиша книга за Рим през 400 г. след Христа, когато варварите са вече вътре в крепостта. Започнах своето изследване с мисълта, че ще обясня издигането на „Барса“ до величие, което и направих, но завърших с описанието на упадъка и рухването.

През годините след 1992 се запознах с „Барселона“ като журналист, който посещава отбора за различни истории. Щом станеш на средна възраст, заспиваш след обяда, но това си има и положителна страна: напълнил си тефтера с контакти, усещаш как се променят нещата и си натрупал архив. До мен в моя парижки офис, докато пиша, има книжна лавица с повече от двеста бележника, пълни с всички мои проучвания от 1998 г. Вътре има интервюта с играчи и треньори на „Барса“, бивши и настоящи, като Ривалдо, Лилиан Тюрам, Неймар и Жерар Пике и моята единствена среща с Кройф: приятелска вечер във всекидневната на неговата внушителна къща през 2000 г. (след което се скарахме травмиращо).

Дори играх на „Камп Ноу“. След като спечелих годишната награда на „Барселона“ за спортна журналистика през 2007 г., екип от телевизионния канал на клуба искаше да ме снима да ритам топка по терена с цивилните ми дрехи. Когато изтичах на тревата, тя беше толкова гъста, дебела и съвършена, че се разсмях. Теренът има максималните размери на игрище, за да има пространство за атаките на „Барселона“, и аз имах усещането, че лудувам на огромна морава. Дори имаше малка група зрители: туристи, които правеха своята обиколка на „Камп Ноу“.

Дриблирах по тревата и се опитвах да си представя какво ли е да играеш тук в мач. Докато гледах нагоре към трибуните на най-големия футболен стадион в Европа, си казах, че те са странно познати. Махни модната опаковка и това ще е просто футболен стадион като всеки друг, на който си играл. Тази мисъл вероятно беше вдъхвала увереност на дебютантите през десетилетията.

Близо до централния кръг беше възможно да забравиш, че някой гледа, но докато дриблирах по крилото, съсипателно осъзнавах присъствието на туристите. Зрителите там се вторачват право в теб. По крилото играчът е по-близо до тях, отколкото до действията в наказателното поле. Аз можех да различавам отделни лица. Беше възможно да имаш връзка с тази или онази личност на трибуната.

Стрелях няколко пъти по празната врата и всеки път, щом топката влезеше, туристите надаваха иронични викове на одобрение. Един Бог знае какво са си мислили, че става.

Когато поставих топката на дъгата, за да бия ъглов удар, и погледнах към вратата, погледът ми обхвана целия стадион. Това беше театрален момент: за момент или два играта беше в краката ми и аз усещах себе си като актьор, който играе пред публика. По-късно щях да науча от психолог на „Барса“, че футболистите от висока класа изключват тези впечатления. По време на игра чуват виковете с указания на своите съотборници, но не и скандиранията на феновете.

Последният тласък да започна да пиша тази книга беше едно посещение на „Барселона“ през 2019 г. Бях дошъл, за да събера материал за статия за моя вестник Financial Times и по случайност пристигнах в деня, когато клубът връчва приза за спортна журналистика. Официалните лица от клуба настояха да присъствам на церемонията и на обяда след нея. Озовах се седнал в продължение на часове на една маса в едно ъгълче на „Камп Ноу“, където пиех вино и си бъбрех с президента Жозеп Мария Бартомеу и различните клубни directius (буквално директори, но повече като съветници на президента). Тогава осъзнах, че „Барса“ гледа на мен като на свой едва ли не възпитаник. Медийният отдел с готовност ми организира интервюта с Бартомеу, с тогавашния старши треньор Ернесто Валверде и с много обикновени служители на „Барса“: лекари, анализатори на данни и бранд мениджъри.

Във футболната журналистика най-трудното нещо е достъпът. По същото време, когато започнах тази книга, помолих един клуб от по-низша група за интервю с треньора на младежите и не получих отговор. Обаждах се по телефона и пращах имейли със седмици, за да натискам за искането си, и най-накрая ми казаха „не“. Повечето големи клубове сега не предлагат много повече на журналистите от място по време на пресконференциите, за да изслушат оправданията на мениджъра, някои неофициални брифинги и на всеки няколко месеца среща с играч, решен да не казва нищо.

Публикувах вестникарската си статия, но си мислех: има много повече за казване. Исках да разбера Кройф и Меси като хора, а не като полубогове. Исках да изуча „Барса“ не като театър от мечти, а като работно място. Това е клуб, създаден от грешни хора, които всеки ден са ходили на работа и са се карали помежду си, опитвали са най-различни неща и са бъркали и накрая са създали нещо каталунско и международно, блестящо и дефектно, днешно и вечно. Какъв е офис животът в „Барса“ ден след ден? Кои са хората, които управляват клуба? Колко всъщност власт имат над играчите? Как „Барселона“ ръководи талантите? Как живеят играчите? Какво трябва да ядат и може ли някой да ги убеди да го правят?

Попитах контактите си в клуба дали са готови да отворят вратите пред мен за една книга. Те бяха готови. Никой в „Барса“ нито тогава, нито след това не се е опитвал да се меси в това, което пиша. По време на писането на тази книга не бяха разменяни услуги.

От пролетта на 2009 до една среща набързо по време на пандемията през 2020 редовно посещавах Барселона за проучвания. Вадех наяве колебливия си испански, станах част от проблема на града с Airbnb и се научих да обядвам в 15 часа. (Този път не пропусках никакви хранения.)

Ежедневната ми задача във Financial Times e воденето на социополитическа колонка. Беше приятно да превключиш от коронавируса, климатичните промени, Тръмп и Брекзит и да пишеш за най-голямото човешко постижение. Преди се тревожех, че футболът е по-низък предмет от политиката. Вече не се тревожа.

Харесвам живота си в Париж, но бих се преместил в Барселона на мига, стига семейството да ми позволи. Кварталът Born в града или Grаcia, или буржоазните улици по ниските склонове на планината Tibidado, или близките крайбрежни градове Gavб Mar и Sitges онагледяват европейската мечта: съвършената смесица от храна, красота, хубаво време, благосъстояние, търпима бързина на живота, дружелюбност, планини и море.

Преди всяко посещение изпращах на пресаташетата списък с молби за интервюта. Понякога самият клуб има затруднения да контактува пряко с хората или е блокиран от агента на играча или прес-представител, или някой случаен член на неговия антураж. Аз интервюирах трима клубни президенти (единият скоро излязъл от затвора) и полузащитника Френки де Йонг, но научих повечето от нещата при разговори със служителите от средно ниво на клуба: от диетолозите до анализаторите на видеозаписи и експертите по социални медии. Мнозина бяха възторжени да обяснят нещото, в чието правене прекарват живота си, независимо дали това е тренирането на децата, изграждането на новия женски професионален клуб или ръководенето на бизнес офиса на клуба в някоя далечна метрополия. Клубът не позволяваше повечето от тези служители да бъдат цитирани по име. Книгата е моят глас, но той предава онова, което ми казаха те. Накратко, макар да имах известен достъп до играчите, по-голям имах до хората, които управляват клуба ден след ден.

През цялото време опитвах с все сили да разбера това ограничено каталунско работно място със световно влияние. Как се разполага клубът „Барселона“ в град Барселона? Как в течение на 30 години „Барса“ се трансформира от каталунски до европейски и световен клуб? Какво беше спечелено и какво изгубено по този път? Как „Барселона“ успя да създаде по всеобщо мнение най-добрата младежка академия и най-добрия футболен отбор в историята и защо те избледняха? Защо последната разновидност на Кройфовия футбол се играе не в Барселона, а в Манчестър и Мюнхен?

Открих, че Иновационният хъб на „Барса“, един вид домашен мозъчен тръст, заработил без много шум през 2017 г., задава точно същите въпроси. Задачата на мозъчния тръст е да изобретят наново професионалния футбол. Неговите членове мислят за всичко в играта: от виртуалната реалност до сока от цвекло. Признаха пред мен, че не са знаели как работи футболът (никой не знае), но поне са започнали да разбират, какви въпроси да задават заради спешните опити на „Барса“ да разбере точно как е направил онова, което направи. Нещо, което в добрите години смяташе за даденост. Това направи моето търсене още по-интересно поне за мен.

Няколко от интервютата завършваха с предпандемични прегръдки. Жозе Муриньо, който сам е възпитаник на „Барса“, веднъж се намръщи: „Барселона“ те вкарва в капана да си мислиш, че са приятни, мили, дружелюбни хора от един съвършен свят.“ Вярно е, че усмивките в „Барса“ могат и океан да скрият, но (и се надявам да не съм бил наивен) моят опит е, че хората тук всъщност са наистина приятни или най-малкото дружелюбни. Близо 30 години са се отнасяли към мен мило и моето правило да одобрявам футболните хора гласи, че ако са мили към журналистите, вероятно са мили към всички.

Футболът в Барселона се оказа вкусно обвързан с храната. Хората на „Барса“ наистина използват чаши за вино и пакетчета захар, за да обясняват формации. По време на четиричасов обяд от паеля и бяло „Риоха“ Алберт Капелас, бивш координатор на младежката академия на „Барселона“ Masia и сега треньор на датския национален отбор U21, използва пиперница, солница и шишенце за зехтин първо за да изгради полузащитна линия, и след това за да ме научи да правя pa amb tomбquet – класическата каталунска вкусотия от хляб, намазан с домат. Капелас стана един от най-добрите ми информатори не само за храната.

Винаги съм осъзнавал, че много изключителни автори и филмови документалисти от цял свят са проучвали клуба преди мен. Прекарах по-голямата част от парижката карантина заради пандемията през есента на 2020 г. в поглъщане на техните работи.

Винаги съществува рискът да бъдеш прелъстен от една бляскава институция, но аз опитах да не губя ума и дума. Тази книга не е официален отчет. Тя е моето виждане за „Барса“: общо взето възхитено; често е критична, но винаги е изпълнена с любопитство и надявам се, с илюзии.

Голяма част от нея е за „Барселона“ като обикновено работно място. По-голямата част от останалото е за изключителни таланти: Кройф, Меси и младия полузащитник, който уволни четирима лични готвачи един след друг. Напрежението между всекидневното и изключителното е онова, което прави „Барса“ „Барса“.

I

Кой кой е в дома на „Барса“?

По цели дни по време на посещение „Камп Ноу“ се превръщаше в мое работно място. Свикнах да блуждая из огромната празна бетонна обвивка на път да се срещна с някого в съседния бар за тапас или в офисите на могъщия клуб зад Вход 11. Един ден точно срещу музея на „Барса“ открих душата на клуба: в кафенето на ледената пързалка с евтините му дървени маси, където служителите на „Барса“ се срещат за кафе и интриги. До него се намира клубното помещение за socis (плащащите членски внос членове на клуба – socios на испански). Място, където възрастни мъже играят карти, а плакати рекламират Коледната лотария.

Стигнах до извода, че този Can Barзa, Дом „Барса“, се населява от четири припокриващи се касти: directius, socis, служители и играчи. За толкова голям клуб тези касти са изненадващо местни. Хората на „Барса“ често се познават от детството си. Техните бивши президенти Сандро Росел, Пеп Гуардиола, Карлес Пуйол и Андрес Иниеста: всички те са били подавачи на топки на „Камп Ноу“. Клубът се управлява от и за хора, от които се очаква да се въртят около клуба, докато умрат.

От това следват някои сигурни неща. Първо, личните отношения в „Барса“ са доживотни и наситени. Второ, хората на „Барса“ инстинктивно мислят дългосрочно. Служителите в кафенето до ледената пързалка се грижат за отбора U13, защото очакват да са наблизо, когато децата пораснат достатъчно, за да играят в първия отбор.

Накратко, „Барса“ е много различен от английските футболни клубове, които са дружества с ограничена отговорност, управлявани от високоплатени временни ръководители. „Барселона“ е истински клуб: местна доброволна асоциация на членове. Това е много каталунски звяр. Каталуния има силни синдикати, кооперативи и Кралския автомобилен клуб на Каталуния – най-големия автомобилен клуб в Испания с около един милион socis. В регион, където исторически испанската държава е била слаба, хората са се научили да се организират сами.

Управляващата каста на „Барса“, директорите, се набира от каталунската търговска класа burgesia, или буржоазията. Барселона от векове има най-функционалната икономика в Средиземноморието и основните облагодетелствани от нея са търговците. От поколения те вършат своя бизнес, като гледат навън от Испания към морето. Тяхната каста традиционно смята сама себе си за по-космополитна, модерна и европейска от предполагаемо примитивната дивашка Испания.

Каталуния (население 7,6 милиона) няма своя собствена държава или голяма аристокрация, така че burgesia седи на върха на обществената йерархия. Върхът на каталунското общество вероятно е заседателната зала на борда (де факто правителството) на ФК „Барселона“. Клубът подчертано не е институция на работническата класа. Търговците го управляват от 1899, когато швейцарският емигрант и счетоводител Ханс Гампер пуска обява от 68 думи в местен вестник, с която кани всеки, който иска да организира футболен мач, да дойде в офиса на вестника.

Гампер основава „Барса“ в средата на tancament de caixes – „затварянето на кутиите с пари“ през 1899, когато стотици местни бизнеси в Каталуния затварят в данъчна стачка срещу испанското правителство. Мадрид отговаря с обявяване на война срещу Каталуния, макар никога да не са изпращани военни части. Дори тогава конфликтът между бунтовния регион и Мадрид вече датира от векове. Catalanisme, каталунският национализъм, се влива в „Барса“ още от началото. Сам Ханс Гампер става местен и каталунизира малкото си име на Жоан.

Каталунските търговци пропускат двете световни войни. Голямата травма на двадесети век е Испанската гражданска война от 1936 до 1939 и следвоенните репресии от победителя: фашиста Франсиско Франко. Историкът Пол Престън предполага, че „белият терор“ на Франко е убил 200 000 испанци. Един от тях е Жозеп Суниол, 38-годишният президент на „Барса“, който е на път да посети републиканските части близо до Мадрид през 1936 г., когато шофьорът му пресича фронтовата линия в националистката територия. Спрени от войници на пропускателния пункт, Суниол и неговите двама придружители невинно извикали стандартния поздрав Viva la Repъblica!, без да осъзнават, че войниците, които са ги спрели, са фашисти. Суниол е застрелян в тила още преди да е установена самоличността му. Почти забравен в течение на десетилетия, той най-накрая влиза в митологията на „Барса“ като „президентът мъченик“ през 1990-те години.

Когато през януари 1939 г. частите на Франко наближават Барселона, стотици хиляди местни бягат във Франция често пеша, припомня Престън. „Жените раждат край пътищата. Бебетата умираха от студа, деца бяха стъпквани до смърт.“ Семейства биват разделяни или унищожавани. Мнозина от изгнаниците никога няма да се върнат у дома.

След като превземат Барселона, франкистите провеждат екзекуции на открито в Camp de la Bota в района Poble Nou. След десетилетия са открити 54 масови гроба, съдържащи 4000 трупа, закопани в града. Франко забранява каталунския език. Табели подканват населението да „говори християнски“, тоест испански. В началото франкистите определено управляват Барселона като окупирана вражеска територия.

Някои каталунски търговци като Николау Касаус страдат при Франко, но повечето сключват примирие с El Caudillo. Фактически много търговци го посрещат с „добре дошъл“ като противоотрова срещу анархистите и комунистите в Барселона, които ограбват господарските им къщи, конфискуват заводите им и ги разстрелват. Преди и по време на войната левите екзекутират в Каталуния повече хора, отколкото Франко след това.

През лятото на 1945 Франко е най-убийственият диктатор, останал на власт в Европа на запад от Съветския съюз. По това време управлението му се е смекчило, но споменът за убийствата му, които почти не се споменават, докато е жив, ще накарат всички каталунци да мълчат през идващите десетилетия.

Местният автор Мануел Веласкес Монталбан (самият той хвърлен в затвора при Франко) казва, че „на четвърто място сред преследваните организации след комунистите, анархистите и сепаратистите беше футболният клуб „Барселона“. „Преследвани“ вероятно е твърде силна дума, но Франко следи „Барса“ отблизо. През 1940 г. принуждават отбора да смени английското Football Club с испанското Club de Fъtbol. В началото режимът избира клубните президенти. Постепенно обаче КФ „Барселона“ и franquistas се научават да живеят заедно. През 1949 г. дори разрешават на клуба да възстанови каталунския флаг на емблемата си.

По времето на Франко барселонските търговци се посвещават на семействата си, на бизнеса си и на футболния си клуб. Едва през годините на отслабване на режима някои от тях започват да се противопоставят на волята на Франко. Когато той най-накрая умира през 1975 г., те опразват градските складове с пенливо вино кава. Щом е погребан и вече е безопасно, всички се присъединяват към съпротивата срещу него. Мнозина каталунци започват да вярват в един лъжлив исторически мит: че техният регион е бил единодушно против Франко и че столицата Мадрид е била за режима.

Истината не е толкова черно-бяла. Фактически Мадрид подобно на Барселона се бие срещу Франко по време на гражданската война, а „Реал Мадрид“ за кратко се управлява от комунисти революционери. Режимът на Франко екзекутира хиляди в Мадрид, както и в Барселона. Във всеки от двата града са живели достатъчно franquistas. Гражданската война не е била Каталуния срещу Испания, но това е начинът, по който някои съвременни каталунски националисти предпочитат да преразказват нещата.

Усещането „Каталуния срещу Мадрид“ лежи в основата на el Clбsico – мача на „Барса“ срещу „Реал Мадрид“. Когато мачът се играе на „Камп Ноу“, преди това феновете посещават съседното гробище, за да молят мъртвите роднини, приятели и футболисти за късмет. За тях „Реал Мадрид“ е техният заклет съперник. Хората, които управляват Can Barзa, имат по-умерена гледна точка: те гледат на „Реал Мадрид“ като на един вид близнак. Директорите на двата клуба излизат с много прегръдки на банкет преди мача. Отношението е смесица от съучастничество и ревност и постоянна параноя в Барселона, че другият близнак е нечестно предпочитан, а в Мадрид подозрения, че „Барса“ е надценяван.

Все пак клубът е това, което означава за своите почитатели; особено по време на clбsicos „Барса“ се превръща в онова, което Веласкес Монталбан нарече „невъоръжената армия на Каталуния“, водеща вечно сражение срещу Мадрид. През по-голямата част от последното столетие главният изпускателен клапан за catalanisme са неделите на „Камп Ноу“. Вместо национална държава Каталуния изгради национален клуб. Каталунците наляха в „Барса“ толкова много любов и пари, че вторият по големина град в средна по големина и икономически затруднена европейска страна успя да създаде най-печелившия спортен клуб в света (2018 г).

Мотото на „Барса“ „повече от клуб“ е повече от самохвален маркетингов лозунг (макар че е и това). Клубният franquista президент Нарсис де Карерас изковава фразата през януари 1968 г., когато казва: „Барселона“ е нещо повече от футболен клуб. Той е дух дълбоко вътре в нас, цветове, които обичаме над всичко друго.“ При Франко не бил свободен да бъде по-открит, но е говорил (разбира се, на испански) за духа на catalanisme.

С течение на десетилетията значението на фразата „повече от клуб“ се разширява. Тя също така означава Кройфов футбол за израсналите на място играчи и общо усещане за достойнство и ценности, онагледени от благотворителната фондация на „Барса“ и от решението на президента Жоан Лапорта през 2006 да сложи логото на УНИЦЕФ на клубните фланелки вместо името на спонсор. Лапорта обобщи „повече от клуб“ като Кройф, Каталуния, Masia, УНИЦЕФ.

„Барса“ се променя, но burgesia винаги остава на власт. Днешните управляващи търговци са Catalans de tota la vida – пожизнени каталунци. (Когато попитах бивш директор за дефиницията на burgesia, първото, което каза, беше: „да са каталунци от поне две поколения“.) Техните семейства се членове на Кралския тенис клуб „Барселона“, почиват в Gardanya в Пиренеите, слушат музика в Liceo опера и гледат „Барса“ от трибуната. Най-хубавите места на „Камп Ноу“ са пълни с роднини на директори и местни нотабили. А тези на „Бернабеу“ в Мадрид с министри, корпоративни магнати и съдии.

Не всички членове на burgesia са много богати. Те включват архитекти и професори, а те със сигурност не размахват пачки. Техните скромни дрехи в ненатрапчиви цветове лъхат на обезпеченост, но не се натрапват с богатство. Повечето от тях живеят в красиви апартаменти (за предпочитане построени от Гауди), често наследени от баби и дядовци. Прекарват лятото във вторите си домове някъде в каталунската провинция. Те са космополити, които изпращат децата си в английски, френски или немски езикови училища и по-късно в повлияни от Америка бизнес училища. Тук обучението в чуждестранни училища е толкова престижно, че по времето си в клуба Меси всяка сутрин кара децата си до местния Colegio Britбnico.

В помещението на борда на „Барса“ се говори каталунски. Това е класов маркер: градският пролетариат говори повече на испански. Исторически работническата класа в Барселона е внасяна от по-бедни испански региони като Андалусия. Някои от тези хора показват обезпокоителна склонност да подкрепят „Реал Мадрид“. Мигрантите могат да се интегрират, като учат каталунски в училище, хапват pa amb tomбquet и подкрепят „Барса“, но те никога не се издигат до заседателната зала.

Типичен пример за burgesia е семейството на централния защитник на „Барселона“ Жерар Пике. Неговият дядо е бил directiu на „Барса“. Майката на Пике е невролог. Баща му е жизнерадостен човек с безупречно преметнато шалче, който ме поздрави на английски като „колега писател“: той минава за романист, докато управлява семейна фирма за износ на строителни материали.

Самият Жерар Пике е роден търговец. Той купува правото да организира провеждането на турнира Купа „Дейвис“ и е близък с Марк Зукърбърг. По време на вечеря в Сан Франциско през 2015 той помага в убеждаването на Хироши Микитани, основател на „Ракутен“, японския „Амазон“, да стане главен спонсор на „Барса“.

Понякога Пике оставя впечатлението, че се отнася към футбола като към странична дейност. Soci от раждането си, той регистрира и сина си Милан веднага след раждането му. За приспиване Пике пее на сина си химна на „Барса“, макар че след като пораства малко, той предпочита песента на Мики Маус. Смятан е за бъдещ президент на клуба. И със сигурност има нужните гени за това.

За да бъдеш directiu на „Барса“, ти трябват пари. Мястото в борда е неплатено и обикновено трябва да работиш с години, за да осигуриш лична гаранция на стойност милиони евро срещу възможни загуби на клуба. Ако клубът изгуби 100 милиона евро по време на мандата на един борд, тогава всеки от петнадесетимата директори е отговорен с близо 7 милиона. Понякога богатите директори помагат на по-бедни приятели в същата роля, като гарантират да речем 40 милиона евро от собствения си джоб. Няколко директори се шегуваха пред мен, че жените им били бесни, че са станали членове на борда. (Почти всички членове на борда са мъже.)

Директорите на „Барса“ често идват от свързани семейства и се познават от цяла вечност. Населението на района на Барселона е над пет милиона, но на самия град, където е струпана burgesia, e само 1,6 милиона. Когато местните описват „Барса“ или техния град, използват думата endogamic, която означава приблизително „наследствени“. Докато през 2020 интервюирах вицепрезидента Жорди Кардонер, открих, че той е внук на Касаус, пафкащия пури първи вицепрезидент, когото интервюирах през 1992 г. Кардонер е регистриран като soci от Касаус в деня, когато бил роден. Също така по случайност се оказва приятел от ученическите години с президента на клуба Бартомеу. Сестрата на Кардонер също била член на борда преди него.

В нощите, когато всички пеят химна на „Барса“ в буса на директорите след победа в Мадрид, тези връзки се усещат дълбоко. Личните връзки обаче не предотвратяват непрестанните вътрешни борби в борда на directiu. Докато „Реал Мадрид“ под управлението на Флорентино Перес прилича на автокрация, „Манчестър Юнайтед“ действа като корпорация, а „Манчестър Сити“ – като семеен офис, „Барса“ е демократично избрана олигархия.

„Барселона“ се гордее, че е единствената демокрация сред най-големите футболни клубове на света. (Хората на „Барса“ понякога тайно гледат високомерно на английските клубове, които се продават на чужденци.) Но изборите на президент на всеки шест години създават вградена нестабилност, особено след като много от членовете на борда се стремят някой ден те самите да станат президент. Махленските кавги в този световен клуб традиционно се водят в безкрайните среднощни спортни предавания по местното радио или на страниците на каталунските издания на градските вестници. (Burgesia все още чете вестници.) Ако се промъкнете в ярко осветените офиси в седалището на клуба, ще видите броеве на El Mundo Deportivo и La Vanguardia, струпани по бюрата. Клубът от време на време прави голям абонамент или кани журналисти на приятно пътуване в чужбина с надеждата да си купи по-благи репортажи. (Декларация: единствените подаръци, които съм получавал от „Барса“, различни от чаша кафе, са две клубни фланелки с моето име на тях. За втората помня, че дарих цената ѝ на УНИЦЕФ.) Неколцина бивши президенти са плащали тайна стипендия на вестници в замяна на по-мили репортажи. При Жозеп Луис Нунес, президент от 1978 до 2000 г., непокорни журналисти съобщават, че са получавали предупреждения и дори са ги били.

Увещанията на „Барса“ не винаги дават резултат. Утечки от вътрешни хора на клуба към стари приятели в местните медии често обръщат клуба с главата надолу. Понякога местните журналисти знаят какво става по-добре от старши треньора. Когато попитах Росел дали времето му като президент е било щастливо, той каза: „Много хора искат да са президент на „Барса“ и правят всичко възможно да те унищожат. Затова всяка сутрин, щом се събудиш, очакваш бомба – нормални фалшиви новини.“

Всички клубни президенти в ерата след Франко са били критикувани яростно в медиите, макар да са управлявали в период, когато „Барса“ се издига от посредственост до върха. Постът е прекалено висок та да го заема някой местен търговец. Каталунците обсъждат президента на „Барса“ със същия презрителен интерес, с който британците своя премиер-министър.

Феран Сориано, който е генерален мениджър на „Барса“, преди да мине в „Манчестър Сити“, написа, че directius и футболистите на „Барса“ всеки ден четат местните спортни репортажи. „Независимо дали името им се появява на 7-ма страница, или не, независимо дали има похвали или критики, или са споменавани повече от другите, това е важно и се отразява на настроението им през целия ден.“

Гари Линекер, английският нападател, доведен в „Барселона“ от мениджъра Тери Венейбълс през 1986, си спомни пред мен: „Има два местни вестника, които отразяват само спорта. Получаваш по 30-40 страници на ден за какво ли не. Помня, че новините един ден бяха толкова малко, че на първа страница заглавието беше „Венейбълс има диария“. Когато казват mйs que un club, не е само фактът, че е огромен футболен клуб. Също така е клуб, който от време на време полудява.“ Шегата в клуба гласи, че налягането от онова, което Кройф нарече entorno, околността, малко подлудява всеки старши треньор на „Барса“.

Entorno тежи на всички спортове в „Барса“. Хандбалният треньор на клуба Ксави Паскал измърмори: „Някои хора оказват натиск, като си мислят, че не го правят, а помагат“. Аз попитах: „Сигурно натискът върху хандбалния отбор е по-малък отколкото върху футболния, нали?“

„Бюджетът също“, отговори той.

Директорите знаят, че независимо колко пари правят през целия си живот в бизнеса, ще си спечелят име или ще го изгубят през техните пет късащи нервите години в борда на „Барселона“. Directius живеят под ежедневен натиск не само от тълпата на стадиона и вестниците и радиото, но и от техните деца у дома, техните бизнес партньори и дори от хората, които им сервират сутрешното кафе. Директорите могат да похарчат 100 милиона евро за някой футболист, а след това да седят на трибуната и да си гризат ноктите и да го гледат да се проваля, докато всички други казват: „Нали ти казах“. Един директор ми каза: „Когато клубът спечели, печелят играчите. Когато клубът загуби, губи бордът.“

Разтревожени директори могат да предприемат непредсказуеми намеси в управлението на клуба. Например, ако агентът на футболиста поиска от спортния директор нов договор, а той каже „не“, агентът може да опита късмета си с президента. Усещането, че личната репутация е изложена на опасност, окуражава разтягането на правилата: неотчетени плащания при покупката на Неймар през 2013 г. Нелегално сключване на договори с малолетни чуждестранни играчи, наказано от ФИФА през 2014 г. И обвиненията през 2020, че бордът на „Барса“ е направил тайни плащания на уругвайската фирма i3 Ventures, за да нападне опонентите на президента, включително играчите на клуба, в социалните медии. („Барса“ заяви, че i3 само прави мониторинг на социалните медии.)

Най-голямата каста в „Барса“ са 150 000 хиляди socis (или socios на испански).

Около половината от тях притежават сезонни билети. В дните преди телевизионните права техният абонамент направи „Барса“ един от най-богатите европейски клубове: повече от 60 % от доходите на клуба в края на 1970-те години идват от сезонните билети. През 2020 този процент вече е паднал до 5. На socis не им пука. Те все още се мислят за собственици на клуба.

Socis избират directius, макар изборът им да е ограничен до съперничещи си членове на градската горна класа. Подобно на директорите socis са в мнозинството си местни, консервативни и каталунци. При цялата възхита от фен клубовете от Лос Анджелис до Шанхай 92 % socis живеят в Каталуния и 60 % в метрополния регион на Барселона. В Les Corts, район на средната класа около „Камп Ноу“, са 10 %.

Това тесногръдие е преднамерено. Когато президент беше Росел, той спря международния порив на клуба да стигне до милион socis: страхуваше се, че един ден мнозинството от китайски socis може да избере президент, който живее в Пекин. Имигрантите в Каталуния от Латинска Америка, Африка или Пакистан рядко стават socis дори ако са живели десетилетия в Барселона. „Барса“ си остава местна грижа.

Да бъдеш soci е семейна работа. Росел каза, че е недоразумение да се мисли, че 150 000 socis избират президента. „Не, гласуват 20 000 семейства.“ Обикновено една фамилия ще се обедини около един кандидат, след като обсъди въпроса по време на традиционния каталунски неделен обяд, на който се събират няколко поколения, каза той.

Много socis са наследили определено място на трибуната от родителите или своите баба и дядо. Ако soci умре, без да посочи на кого оставя мястото в завещанието си, децата му могат да се обърнат към съда, докато спорят за него. Твоят номер на soci намалява всяка година по старшинство: най-дълго служилият soci или неговият наследник са № 1. Колкото е по-нисък твоят номер, толкова по-висок е статутът ти.

Много малко socis са фанатици, които искат да видят всяка секунда от мача. Някои ще се появят на стадиона двадесет минути след началния удар, за да се уверят, че отборът им още играе правилния вид футбол, ще гледат мълчаливо и ще си тръгнат преди края. Те често пропускат мачове особено когато децата тръгнат на училище, и дават под наем местата онлайн на чужденци. Има socis, които дори не обичат футбола. Те просто обичат „Барса“. Няколко хиляди дори не идват на мачовете. Всички са там само за Clбsico също толкова шумни и развълнувани като всички футболни фенове по света. Да бъдеш socio или culer (cule на испански означава фен на „Барса“ и буквално „задник“) e винаги част от тяхната същност. 555-те фен клубове (penyes) на „Барса“ в Каталуния са центрове на социалния живот за голяма част от населението в региона.

Мой холандски приятел, който редовно си прекарва отпуската в едно лудо по „Барса“ село в Пиренеите, бил там по времето, когато „Барселона“ играе във финала на Шампионската лига. Половината селяни цял ден обикаляли наоколо с фланелките на отбора, но когато мачът започнал, той и жена му се оказали единствените пред големия екран в селото. Първите местни започнали да идват няколко минути по-късно и дори тогава прекарали по-голямата част от мача в приказки и пушене или готвели на открито за празничния банкет след мача. От друга страна, всички заедно пеят клубния химн след мача. За тях „Барса“ е повече заради общността, не толкова заради футбола.

Представителите на socis седят в Assemblea, парламента на клуба, така че техните желания ограничават директорите. Assemblea клони да бъде скептична към вълнуващи нови търговски схеми. Socis не искат Европейска суперлига и тях не ги е много грижа за печалбите. Приоритетът им са евтини сезонни билети. „Барса“ цели да има най-евтините от всички футболни клубове от висшата класа. През 2017/18 сезонните билети в „Камп Ноу“ започваха от еквивалента на 8,80 английски лири. Най-евтините на „Арсенал“ струват десет пъти повече.

След скандал „Барселона“ замрази реалните цени за десет години до 2020, което донякъде обяснява общата задлъжнялост на клуба а ла Гаргантюа от 1,17 милиарда евро по време на писането.

Третата каста в клуба се състои от обикновените неиграещи служители. През 2003, точно преди ерата на Меси, „Барса“ има 150 неиграещи служители, които почти всички се познават помежду си. Но оттогава до 2019, когато клубът стана глобален бизнес, неговите приходи се увеличават шесткратно до 841 милиона евро. По времето, когато корона вирусът затвори футбола през 2020, „Барса“ дава работа на 500 души на пълно работно време и на приблизително също толкова нередовни работници (стюарди по време на мачове, охрана и др.). Клубът разполага със свръхперсонал с вероятно една трета повече служители от автократичния „Реал Мадрид“, защото е много по-лесно да наемеш някой нов, отколкото да уволниш някой доживотен.

Винаги когато една търговска фракция превземе борда, идват нови началници, но винаги извлечени от същия местен резерв. Directius на „Барса“ са следвали в най-престижните градски университети и училища, където се запознават със своите състуденти, които стават местните психолози, анализатори на данни и бранд мениджъри. Те наемат тези хора като старши началници. Когато е направено добре, това създава сливане на местната базирана на знания икономика и клуба, каквото рядко може да се намери в английския футбол.

Но често директорите назначават своите приятели вместо най-добрите кандидати. Един бивш президент ми каза, че е продължил да дава работа на отчасти компетентен стар приятел, защото се тревожел за него. Местен човек от рекламния бизнес и soci, отбеляза, че компетентността у началниците на „Барса“ е толкова съмнителна, че не би работил в клуба от страх да не навреди на доброто си професионално име. „Да започнеш работа там е кариерен асансьор, който върви само надолу“, така ми каза.

Служителите на клуба включват твърдо ядро от наети до живот, някои от тях са и socis. Някогашен служител ми обясни, че доживотните са невидимите силови брокери, които в действителност движат нещата в „Барса“. Те са еквивалентът на старшите държавни служители в телевизионния сериал „Да, господин премиер“. Те образуват един вид свещеническа каста, която съхранява традиционните познания на място, като кокалестите стари треньори в сега събореното „помещение за футболните обувки“ на „Анфийлд“. Доживотните дори бяха научили да навигират из лабиринтите на „Камп Ноу“. Нещо, което може да отнеме десетилетия. Повечето от тях са каталунци, които биха се борили за своите позиции с всичко, което имат. Знаят, че няма да бъдат наети в друг голям клуб.

Само на върха на пирамидата от служители на „Барса“ може да намериш чужденци. Според стандартите във футбола „Барса“ има достойна история с бивши чернокожи играчи на високи постове: Франк Рийкард беше старши треньор, Ерик Абидал спортен директор и по време на писането на тази книга Патрик Клуйверт все още управлява Masia.

Въплъщението на културата на „Барса“ е седемдесетгодишният мислител в областта на спорта Пако Сейруло, El Druida, може би най-влиятелният служител на клуба, макар че извън „Камп Ноу“ едва ли някой е чувал за него. Сейруло започва в хандбалния клон на „Барселона“, тренирал е тринадесетгодишния Гуардиола, става дясната ръка на Кройф, професор е в Барселонския университет, говори като парижки Rive Gauche философ, носи великолепната си грива от бяла коса и е един вид ходеща флашка, съдържаща институционалната памет на клуба. „Аз съм единственият останал. Всички останали си заминаха!“, смее се той. Когато се запознах с него, той ръководеше metodologia отдела, който тренира треньорите на „Барса“ в традициите на отбора.

Интервюирах Серуло и неколцина други служители на испански, но повечето служители от новото поколение говорят отличен английски (нещо необичайно за Испания). Имат нужда от него, за да си вършат работата и да абсорбират най-добрите практики от цял свят. Мнозина от тях са защитили докторати или магистратури. По-старите служители понякога ги наричат с презрителния прякор на английски clusters – дума, която въплъщаваше високите технологии, преди да започне да се свързва с корона вируса. (Сориано, бившият генерален мениджър на клуба, стана съучредител на компания на име Cluster Consulting и доведе някои от нейните блестящи млади искри в „Барса“.) В кафенетата на „Камп Ноу“ клъстърите предпочитат енергийните напитки, докато по-възрастните служители ядат bocatas – висококалорийните сандвичи с багета, които испанските барове предлагат на работническата класа.

В определени офиси „Барса“ прилича на многонационална компания на знанията, където млади хора с „МакБукс“ преследват месечни целеви приходи. Но повечето пъти не прилича. Издигането на „Барса“ на върха не беше организирано в блестящ динамичен фронт офис. Един бивш служител каза за своето време в клуба: „Въобще не се усещаше като корпорация. Човек имаше усещането, че е функционер, който работи за местен общински съвет.“ Каза, че служителите идвали на работа в 10, и започвали работа в 11. Заплатите били сравнително ниски, защото да работиш за „Барса“ било привилегия, която повишавала статута им в града. Същият човек каза, че главният въпрос, формиращ всяко вътрешно решение, не бил „колко пари ще спечели това за клуба?“. А „как ще повлияе това на отношенията на президента със socis?“.

Кастата с най-висок статут в Can Barзa са атлетите в различните видове спорт. Те прекарват по-голямата част от живота си на 15 минути път с кола от „Камп Ноу“ в строго охранявания тренировъчен комплекс „Жоан Гампер“ малко извън града. Комплексът е разположен в падина, притисната между индустриалния район и магистралата, и заради това замърсена, но тъй като е затворена за външния свят, създава усещане за интимност. Една сутрин интервюирах психолог в кафенето на комплекса по време на закуска с кафе и два миникроасана (цена 2,20 евро), докато генералният мениджър на хандбала, служители и треньори в различни спортове си говореха на другите маси. Отвън един плешив по-възрастен служител, известен като Кмета на „Гампер“, правеше ежедневната си обиколка да прегръща колеги.

Комплексът е място на обмен на информация между треньорите и играчите от различните спортове. „Барса“ има отдавнашни отбори по баскетбол, хандбал, футзал и други нефутболни клонове. Те обикновено губят пари и от време на време някой мениджър предлага закриването на някой от тях. (И обратното: служител от спортовете на закрито се шегува, че ако някога стане президент на „Барса“, ще закрие футболния отбор.) Въпреки това аз станах свидетел на това колко много печели „Барса“ от кръстосаното опрашване между различните спортове. Кройф и Гуардиола, които и двамата избраха един бивш играч на водна топка за своя дясна ръка, винаги са получавали идеи от другите спортове на „Барса“. Кройф често пие кафе в кафенето до ледената пързалка със завоювалия всичко в клуба треньор по хандбал Валеро Ривера. Гуардиола като млад футболист дори тренира с отбора по хандбал. Аз стигнах до схващането за ФК „Барселона“ като мултиспортен, а не само футболен клуб.

Мнозина от играчите също са доживотни. Таткото на Серхио Бускетс Карлес пази вратата за Кройфовата „Барса“ не винаги надеждно. Още няколко членове на първия отбор са тук от влизането си в Masia като деца и си остават послушни каталунски синове. Дори след като Пике навършва тридесет, татко му го вози за някои от мачовете. Бащата на Жорди Алба го вози за тренировките все едно защитникът е още десетгодишен в детския отбор на Masia. Алба мърмори, че централният защитник на „Реал Мадрид“ Рафаел Варан веднъж по време на Clбsico го закачал: „Красавецо, ти нямаш шофьорска книжка“. Възможно е да останеш цял живот по дух футболист на „Барса“, и дори по-дълго. Местните бивши играчи се събират в „Гампер“ всяка седмица, за да ритат. Някои чуждестранни звезди като Ладислао Кубала, Кройф и Клуйверт след пенсионирането си се установяват в града. Кубала сега лежи в гробището зад „Камп Ноу“.

Доживотните във футболния отряд на „Барса“ усещат връзка с клуба и неговите обикновени служители (но не и с борда). Това улеснява обяснението защо първият отбор под лидерството на Меси се съгласява да защити заплатите на неиграещите служители, като приема намаляване на своето заплащане по време на карантината през пролетта на 2020 г. Един служител каза, че след това Меси се пошегувал с него: „Май още не си ми благодарил, нали?“.

Въпреки това футболистите от първия отбор съществуват встрани от клуба като отдел от световна класа, присаден в някой общински съвет. Работният език в съблекалнята на „Барса“ е испански, а не каталунски. Дори не някаква разновидност на испанския с каталунски акцент. Директорите карат прясно подписалите договор да понаучат каталунски, но малцина си правят труда.

Тази книга не е от онези бизнес книги за самопомощ, които разкриват „Как ти и твоята компания може да печелите като „Барселона“!“ Съмнявам се, че нормална компания може да научи много от велик футболен клуб, защото има една непреодолима разлика: свръхголямата роля на таланта във футбола. В повечето нормални компании, когато старши мениджър си тръгне, на негово място идва нов и едва ли някой забелязва голяма разлика. Но футболисти от световна класа, които могат да функционират в системата на „Барса“, са почти незаменими. Логиката е, че те може да стигнат дотам те да управляват клуба, а не директорите.

В продължение на десетилетия четирите касти в Дома на „Барселона“ са водели битката си с „Реал Мадрид“ и помежду си почти незабелязано за света извън Каталуния. През първите 70 години от историята си „Барса“ е голям клуб, който не напълно се стреми да бъде велик. Той е крепост на местната гордост подобно на „Нюкасъл Юнайтед“ или „Шалке 04“, а не победител и носител на трофеи. И тогава се появява Кройф, който го превърна във велик клуб. Той играе тук от 1973 до 1978, става старши треньор от 1988 до 1996 и се върти наоколо като един вид кръстник до смъртта си през 2016 г. Той формира игровия стил на „Барса“, неговата академия и дори институционалния му начин на мислене. Шави го нарича „най-влиятелната личност в цялата история на ФК „Барселона“. Но неговото влияние се разпростира далеч извън клуба. Гуардиола нарече Кройф „най-важната личност в историята на футбола“.

ВТОРА ЧАСТ

АРХИТЕКТЪТ

II

Човекът, който говореше с топката

Когато през март 2016 г. беше съобщено за неговата смърт, видеа с „Обръщането на Кройф“ изпълниха медиите. В мач за Световната купа през 1974 между Нидерландия и Швеция Кройф толкова бързо насочва топката зад крака, на който е стъпил, и се завърта рязко на 180 градуса, че шведският защитник едва не пада. Десетилетие по-късно Олсон ми каза: „Помислих си: ето, имам топката. После си помислих: Къде е топката? Не разбрах. Мисля, че много хора се смяха на това. Беше интересно.“

Наистина беше интересно, но Кройф направи много по-интересни неща от това. В пълния обхват на неговото творчество „Обръщането на Кройф“ едва се забелязва. В него няма нищо изненадващо за холандските или каталунски фенове, които са го гледали (поне в кратките телевизионни репортажи) всяка седмица. Нито за космополит без корени като мен, който прекарва едно десетилетие от детството си в Нидерландия. Нито пък за Мишел Платини, който израства в Лотарингия в Източна Франция и е един от малкото французи, които са могли да гледат великия „Аякс“ на Кройф в началото на 1970-те години. „Ние щастливците ловяхме „Радио-телевизия Люксембург“ , злорадства Платини. Ние щастливците имаме годините движения на Кройф и десетилетията негови интервюта, съхранени в нашата памет. Тоталният Кройф е нашата тайна. Докато Меси принадлежи на глобалната култура, Кройф принадлежи само на холандската и каталунската култура.

Трудно е да се осъзнае колко малко международен футбол се показваше по телевизията. Ник Хорнби пише във Fever Pitch, че до Световната купа през 1970 „близо три четвърти от населението в Англия имаше толкова ясна представа за Пеле, колкото ние сме имали за Наполеон сто и петдесет години преди това“. Кройф е еднакво неуловим до Световната купа през 1974. Повечето от футболните фенове на планетата от онези дни го видяха само на турнира – единственият месец в неговата кариера, който беше излъчван по телевизиите в цял свят. Ангела Меркел, луда по футбола деветнадесетгодишна източногерманка през 1974, казва по-късно: „Кройф ме впечатли. Не мисля, че бях единствената в Европа.“ Вероятно никога повече не го е видяла да играе. Още по-тъжното е, че и чуждестранните фенове никога не са го чували. Малко чуждестранни журналисти посещават столовата в стария стадион на „Аякс“, за да го хванат за обедно интервю, докато пуши.

Всеки, който опита да открие Кройф чрез Ютуб, ще се разочарова. Най-големият футболист на своето време, той можеше да подава пасове като Меси, но не беше от класата на Меси като дрибльор, а шутът му беше слаб. Физически той беше тънък като клечка заклет пушач. За да оцени неговия гений, човек трябва да го гледа цял мач, и то по-скоро на стадиона, отколкото по телевизията, така че да може да види как сменя тактиката на отбора си и сочи на свои съотборници къде да отидат, докато той още дриблира.

В по-голямата част на света, където Кройф беше консумиран без саундтрак, той е не повече от снимка. Заедно с хора като Ричард Никсън и Дейвид Бауи той принадлежи на тапета на 1970-те години. Дори глобализираната разновидност на фамилията му – Cruyff – създава дистанция. (Исках да използвам оригиналното му име Cruijff в тази книга, но се отказах: щеше да е много объркващо, след като Cruyff е познато навсякъде извън Нидерландия.)

Когато умря, мнозина си пресъздадоха сина на собственика на плод-зеленчук като дългокос хипи левичар и идеалист. L’icфne d’une rock star беше заглавието на статията, отдаваща почит, във френския спортен вестник L’Йquipe. Дори снимката му не беше разпознаваема. Снимката в приложението на Guardian в негова памет беше на тънкия като клечка негов дългокос холандски съотборник Роб Ренсенбринк.

Най-устойчивото произведение на Кройф е „Барса“. Голяма част от стила и подхода на клуба днес произхождат от неговите мозъчни вълни и лични чудатости. Всяко разбиране на днешния „Барселона“ започва от Кройф играча, треньора, учителя и личността. Но за да разберем него, трябва да разберем неговите формиращи десетилетия в „Аякс“.

Хендрик Йоханес Кройф е роден през 1947 г. в Betondorp (Циментовото село), район с типови домове за работническата класа в Източен Амстердам на няколкостотин метра от стария стадион на „Аякс“. Родителите му – и двамата са наследници на търговци на пазара и магазинери – управляват бакалница, която снабдява „Аякс“ с плодове и зеленчуци. Баща му Манус дори си отпечатва визитки с бели и червени ограничителни линии, цветовете на „Аякс“, като се обявява за „придворен доставчик“ на любимия клуб.

Йоханес и неговият по-голям брат Хени непрекъснато играят футбол или бейзбол на почти безопасните павирани улици на Бетондорп. Подават си топката в края на паважа и избягват сблъсъци, за да не паднат и да не си съсипят панталоните. „Притежавах елегантността на улицата – казва Кройф на старини. – Цялата ми философия на трениране се основава на спомените за техниките на улицата.“

От четиригодишен щапука през улицата, за да стигне до стадиона на „Аякс“. В деня на мача помага на домакина на игрището да вдигне знамето и да очертае линиите. Преди мача ще седи в съблекалнята на първия отбор и по време на почивката между полувремената ще слуша разговорите на играчите за тактика или пари. „Аз бях част от домакинството, като дете в семейството“ , спомня си Кройф малко преди да умре. Хората на „Аякс“ го наричат Йопи (умалително от Йохан) и Малкия – прякори, които ще го следват по целия му път до холандския национален отбор. На шест години ще ходи да гледа как играят десетгодишните на „Аякс“, като се надява, че някой може да не дойде и така да се включи в играта. През училищните ваканции мете трибуните. (Като поглежда назад от върха на своята известност, се оплаква, че му плащали само 25 цента на смяна) . Когато става на десет, бордът го записва за член на клуба. Той дори не e кандидатствал.

„Аякс“ от детството на Кройф е истински клуб като „Барса“, местна доброволческа асоциация, която предлага много видове спорт. Младият Кройф от време на време играе крикет за „Аякс“ и става известен кетчър и крадец на бази в бейзболната секция на клуба. Той се отнася към всички спортове като разновидности един на друг. „Трябва да знаеш къде отиваш да хвърлиш топката, преди да я получиш, което означава, че трябва да имаш представа за цялото пространство около теб и къде е всеки играч, преди да хвърлиш... Винаги си зает да вземаш решения между пространството и риска за части от секундата.“

По-късно той улавя тази нужда от очакване в един от афоризмите си: „Преди да направя грешка, не правя тази грешка.“

Малкият Йопи е блестящ футболист и винаги играе в по-възрастни групи. Манус веднъж се шегува с един от директорите на „Аякс“: „Един ден Малкия ще ви струва 50 000 гулдена!“ Но една лятна вечер, когато Йохан е на дванадесет, Манус умира от сърдечен удар на 45 години. Погребан е в страната на гробището откъм стадиона, така че да може да чува как тълпата приветства с викове головете на „Аякс“. Всеки път, когато минава оттам с колелото, Йохан говори на мъртвия си баща. Дори когато пораства продължава да разговаря с духа на Манус.

Смъртта на бащата потапя семейството в несигурност. След затварянето на бакалията Нел, майката на момчетата, трябва да чисти съблекалните. (Тя се омъжва за домакина на стадиона, комуто малкият Йохан е помагал.) Йохан отпада от училище в началото на юношеството. Когато поглежда назад, казва, че смъртта на баща му го е оставила с чувството: „Трябва да имам сигурност. Искам по-късно да мога да дам на децата си всичко, което поискам.“

Тогава не изглежда така, сякаш футболът може да даде сигурност. В началото на 1960-те „Аякс“ е само квартален клуб от Източен Амстердам, а холандският футбол е на непълно работно време. Играчите не печелят повече от премиите за мача. Когато интервюирах Кройф през 2000 г., той си спомни своето детско обожание на английските клубове като „Манчестър Юнайтед“ и „Ливърпул“: „По времето, когато растях, английският футбол беше три етажа над всичко останало. Те вече бяха професионалисти, когато ние още не знаехме дали топката е кръгла, така да се каже.“

Малко момче в мъжки свят, той трябва да намери начин да се справи. Когато поглежда назад, осъзнава, че физическата му слабост е била неговата сила: тя го принуждава да мисли. Тъй като е малък, той трябва да реагира по-бързо от всички.

Още от дете Кройф има пълен контрол над топката, така че няма нужда да гледа надолу към нея. Той играе с вдигната глава, оглеждайки игрището. Винаги е вярвал, че онова, което има в повече от другите играчи, е неговото разбиране на играта. „Футболът е игра, която играеш с главата си“ , казва той.

На седемнадесет, през ноември 1964 г., Кройф прави дебюта си за първия отбор на „Аякс“. Той вече дразни международните ветерани, като има казва накъде да тичат. Никога не оставя краката си да говорят. Чувства се в правото си да казва онова, което мисли, отчасти защото вижда повече от останалите играчи. И отчасти защото има калвинисткото холандско вярване, че всеки, с какъвто и да е било статут, може да притежава Истината.

През 1964/65 „Аякс“ се бори срещу изпадане от Първа дивизия. Два месеца след дебюта на Кройф те уволняват своя английски треньор Вик Бъкингам. Заместват го с 36-годишния бивш нападател на „Аякс“ Ринус Михелс, който работи като учител по физическо на глухи деца. „Аякс“ го наема, за да прави три вечерни тренировки седмично. Михелс спира пред стария стадион в „Шкода“ втора употреба и казва на един журналист: „Трябва да започнем от нулата“.

Новият мениджър има налудничав план: кварталният клуб ще завоюва Европа. Михелс и неговият осемнадесетгодишен нападател започват да разговарят за тактики. Откриват общо желание да обновяват, което Кройф ще опише в ретроспекция като типично за 1960-те години.

Михелс може да бъде духовит и весел тип, който на партита обича да пее арии, но рядко показва тази си страна на своите играчи. Те го наричат първо Бика, защото се държи като такъв, а по-късно De Generaal. (Той веднъж казва, че първокласният футбол е нещо като война. )

„Михелс беше бащата, а ние неговите деца, които той възпитаваше с твърда ръка“, анализира останалият без баща Кройф. Треньорът мисли, че неговите играчи са слабаци. Често ги обвинява, че „имат типично холандски манталитет“, което означава, че не са амбициозни, не са готови да страдат и не ритат достатъчно противниците. Всеки път преди сезона ги прекарва през три тренировки дневно, последвани от приятелски мач вечерта. Генерала иска да ускори бавната холандска игра. Топката трябва да се движи много по-бързо, както и играчите. В случай, че е нужна допълнителна енергия, лекарят на отбора Джон Ролинк, който също взима амфетамин, предоставя различни безименни таблетки. (По това време няма тестове за допинг.)

Много от футболистите на „Аякс“ през 1960-те работят като продавачи, учители и учители по кормуване. Известно време Кройф превозва бали текстил в един склад. Михелс иска хората му да стана професионални футболисти на цял работен ден, така че да могат да тренират по-често. Този преход е финансиран отчасти от пъстрата група финансисти на клуба: неколцина еврейски бизнесмени, които оцеляват от войната и намират в „Аякс“ ерзац семейство, и двамата братя Ван дер Майден, предприемачи, известни като „строителите на бункери“, които натрупват пари, като работят за германските окупатори и сега перат доброто си име чрез футбола.

Повечето холандски треньори през това време са сантиментални в работата си с играчите, мнозина от които са доживотни членове на клуба. Дори през 1973, след като Михелс се премества в „Барселона“, никой от „Аякс“ не се осмелява да каже на остаряващия десен защитник Саяк Сварт, че трябва да отстъпи мястото си на Джони Реп. Накрая е намерен типичен холандски компромис: Сварт играе първото полувреме на мача, а Реп второто. По това време „Аякс“ е европейски и световен шампион.

Но Михелс не е сантиментален. Всеки сезон, след като „Аякс“ бива изхвърлен от европейското съревнование, той се отървава от най-слабите играчи. Обикновено без да смее да им го каже лично. Кройф беше още по-корав. При тренировъчни мачове с по шестима играчи той и другият капитан избираха играчите като в уличния футбол. По този начин всеки от играчите знае мястото си в йерархията.

Както при Ленън и Маккартни, отношенията между Михелс и Кройф са част вдъхновение и част раздразнение. Кройф подлудява Михелс. Момчето никога не се подчинява на тактическите заповеди на мениджъра, крещи на съотборниците си, пуши цигара от цигара, излиза до късно и през тези първи години често се проваля във важни мачове. Също така Михелс го подозира, че симулира наранявания. Но нищо от това не пречи на Кройф и Михелс да направят нещо изключително в „Аякс“. Към 1970 са развили един революционна нова марка футбол, която ще помогне да се формира играта през следващите 50 години, особено в Нидерландия и Барселона. Хората на „Аякс“ нямат име за този стил, но чужденците го наричат „тотален футбол“.

„Тоталният футбол“ означава, че всеки играч напада и отбранява. Играчите на „Аякс“ сменят постовете си толкова плавно, че дори става трудно да се говори за постове. Играта на „Аякс“ еволюира онова, което Кройф нарича „контролиран хаос“. Всеки играч трябва да мисли непрекъснато за себе си, да приспособява позицията си секунда след секунда в зависимост от това къде се намира всеки от останалите играчи. Идеалът на един тотално флуиден футболен отбор се връща назад до „Дунавската вихрушка“ от 1930-те на австрийския Wunderteam. „Аякс“ го преоткрива за една нова епоха.

Доминиращият стил на 1960-те години е дефанзивният на италианското catenaccio. „Аякс“ възприема противоположния подход: те играят в половината на противника с едно подаване с пълна скорост, като играчите непрекъснато сменят позициите си. Позиционират се така, че човекът с топката има най-малко два диагонални паса, от които може да избира. Пас, който отива право напред, лесно се разгадава от противника и може да се окаже фатален, ако бъде прихванат. Нито един противников играч не може да блокира два едновременни диагонални паса. Така „Аякс“ прави триъгълници, предхождайки големите отбори на „Барселона“ на Кройф и Пеп Гуардиола.

Кройф вижда футбола като геометрия, въпрос на пространство. Когато „Аякс“ притежава топката, правят игрището широко: той казва, че крилата трябва да имат тебешир по бутонките. Когато „Аякс“ губи притежанието на топката, те свиват пространството: неколцина играчи ще пресират противника с топката с цел да я спечелят веднага обратно. Това е перфектният момент, защото отбор, който току-що е спечелил топката, обикновено е неорганизиран и играчите не са на позиция. Ако успееш да ги ограбиш, имаш чиста възможност за гол. А ако твоите противници никога не получат възможност да градят, те се деморализират.

Пресирането или „ловуването“, както го нарича „Аякс“, изисква почти военна координация. Всеки играч трябва да се намира на точното място и всички трябва да се присъединят към пресата. Нападателите на „Аякс“ са първите защитници. Обратно, вратарят е първият нападател, слагащ началото на движения с остри пасове. Той играе като вратар в уличния футбол, чиято роля е по-гъвкава, като патрулира цялата своя половина все едно е защитник с ръкавици. Това означава, че „Аякс“ използва всички единадесет играчи, докато другите отбори използват само десет.

„Никой не е преобръщал законите на футбола като нас“ , казва Кройф по-късно. Ариго Сачи, на il grande Milan от 1987 до 1990, коментира: „Има само една тактическа еволюция, когато футболът преминава от индивидуална в колективна игра. Това се случи с „Аякс“.“

Кройф подрежда колектива. Той може да подава пасове във всяка посока, защото е, както казва неговият велик биограф Нико Шипмейкер, четирикрак : той използва вътрешната и външната страна на двата си крака, придава въртеливо движение на топката като играч на снукър. Той регистрира с един поглед с кой крак бранителят е стъпил на земята и ускорява покрай него от тази страна. Винаги казва, че скоростта не е да тичаш бързо, а да знаеш кога да го правиш: твърдение, което отрича неговото удивително ускорение.

На игрището Кройф е навсякъде. Запазената марка на „Аякс“ за смяна на позициите беше отчасти приспособяване към неговата склонност към преброждане на терена. Той беше екстремна разновидност на онова, което днес наричаме „фалшива деветка“: централен нападател, който непрекъснато изоставя поста си, връща се обратно в полузащитата или на крилото или дори в централната защита, губейки своите позиции, за да намери пространство и възможност. Веднъж обяснява: „Ако не ме следват, аз съм свободен. Ако ме следват, остават с човек по-малко в защита.“ Полузащитниците на „Аякс“ нахлуват в пространството, което той е отворил. Легендарният номер на фланелката му 14 капсулира неговата роля като неподдаваща се на класификация, макар че той го взима по случайност, след завръщането си от контузия.

Михелс избира играчите и пише тактиката на черната дъска. На игрището минута след минута Кройф е този, който ръководи шоуто. Понякога изтичва до пейката и иска замяна: „Реп трябва да влезе!“ Футболът е като Холивуд, обяснява Кройф: има звезди (Пеле, Еузебио, Ричард Бъртън и Брижит Бардо), има и поддържащи роли. Той добавя: „Често поддържащите роли се играят по-добре във футбола, отколкото в киното“. Той самият винаги играеше главната роля и също така режисираше филма. По-късно казва: „Обикновено като видиш големи отбори, знаеш, че всички са добри футболисти, но най-вече има някой, който вижда нещо“.

Но виждането е тежка отговорност. По-късно Кройф си спомня: „Това беше най-лошото нещо в моята кариера: ти виждаш всичко и винаги трябва да не спираш да говориш“. На игрището и извън него той винаги говореше (граматично неправилно) с уста, с ръцете, раменете, с цялото си крехко тяло. Дори когато избягва вършеещите бутонки на конкурентите, той казва на съотборниците си накъде да тичат.

Арсен Венгер, един от почитателите на „Аякс“ от 1970-те години, ми каза, че е невъзможно да се имитира системата на отбора, защото за това е нужно да имаш на игрището Кройф, който тренира динамично по начин, по който мениджърът на пейката никога не би могъл. Добрият футболист контролира своята зона на игрището. Кройф контролира цялото игрище. Той нарежда на двама полузащитници да си сменят местата, след това петнадесет минути по-късно има казва пак да си ги сменят. Винаги разбира кой играч на „Аякс“ този ден не функционира и трябва да бъде „скрит“ и кой противников играч е най-слабата брънка. Той трябва да бъде оставен необезпокоявано да получи топката, а след това е пресиран. Всеки може да играе добре, ако му оставят време с топката. Трябва да оставяш лошите играчи да играят лошо.

Понякога Михелс крещи по него, защото променя тактиката му. „Ей, Кройф, кой ти е казал да се бъркаш?“ След като се пенсионира, Михелс ще признае: „Понякога нарочно използвах тактика на конфронтация. Целта ми беше да създам пространство с напрежение и да подобря духа на отбора.“ Кройф накрая ще копира conflictmodel, завъртайки шайбата до единадесет. Помолен години след това да опише отношенията си с Михелс, Кройф вдига два юмрука един срещу друг.

Но кварталният клуб продължава да става по-добър. През 1971 побеждават „Панатинайкос“ на „Уембли“, за да спечелят Европейската купа. Амбициите на „Аякс“ започват да се разширяват. Красотата е нетърсен съпътстващ продукт. Но Кройф започва да възприема, че външните хора започват да виждат красота. Поласкан е, когато артисти тълкуват финтовете му като творения на изкуството. „Това е толкова хубаво. Наистина е много забавно, наистина забавно.“ Това му казва френският мим Жак Тати. „Ти си артист. Твоят начин на игра до голяма степен напомня моя. Ние сме двама души, които опитват да реагират веднага на ситуации, които не сме предизвикали сами.“ Балетистът Рудолф Нуреев казва на Кройф, че е трябвало да бъде танцьор. (В действителния живот, както посочва жена му Дани, Кройф е ужасен танцьор.)

Едно от нещата, които Кройф най-много харесва в системата на „Аякс“, е, че никога не му се налага да тича дълги разстояния. Той прекарва по-голямата част от всеки мач на 27 метра от противниковата врата и когато „Аякс“ губи притежанието на топката, няма нужда да се връща назад. Полузащитниците пазят своята линия и пресират. Номерът е да направиш една или две крачки, които надушват посоката на противниковия пас или осигуряват на твоя отбор нов диагонал за подаване. „Разликата между правилното и неправилното често е не повече от пет метра“ , казва той. Тичането е хубаво нещо само ако тичаш в правилната посока.

Тази игра подхожда на Кройф отчасти защото може да вижда правилните стъпки и отчасти защото е страстен пушач и не може да тича далеч. В биографичния документален филм „№ 14“, направен през 1972, има сцена, когато отрядът на „Аякс“ тича нагоре по хълм в гората. Всеки играч носи анцуг с различен цвят. Кройф с анцуг „Пума“ в камилов цвят мърмори срещу камерата: „В това няма игрови елемент. В този момент го виждам като професия и въобще не като хоби.“ След като стига върха на хълма след останалите от групата, прави последните крачки ходом, възкликва „Исусе“ и се навежда с ръце на коленете, диша тежко и кашля. Направо можеш да усетиш как парят гърдите му. Други играчи безмълвно се изтягат на пейки. Сцената е като наказание в затворнически филм.

Те извършват този ритуал много пъти седмично. Понякога Кройф се крие в гората и се присъединява към своите съотборници в последната обиколка. Ако Михелс го хваща, на следващата сутрин трябва да стане рано и да тича сам. Оставен сам на себе си, Кройф се движи колкото може по-малко. Един английски шивач, който често прави дрехи за футболистите и веднъж взима мерките на Кройф след тренировка, казва, че това е единственият играч, който е виждал да се връща от игрището без капка пот.

Да играеш като Кройф през 1960-те и 1970-те години изисква смелост. По това време фаулирането се смята за неразделна, дори възхитителна мъжкарска част от играта. Ето какво казва Кенет Уолстънхолм от Би Би Си, докато коментира финала за Европейската купа между „Милан“ и „Аякс“ през 1969, когато италиански фал разваля дрибъла на Кройф: „Ооо, той беше красиво спънат от Малатраси, този метач! Наистина улучи глезена му... Просто го хвана в крачка! Трябва да си гений, за да го направиш!“. Година по-късно защитникът на ДВС Фриц Сутекау контузва Кройф, като се плъзга по него с вдигнат крак, след което казва по холандската телевизия: „Виня малко и него. Побеждава трима, четирима души в слалом. Той си го търсеше малко, нали?“.

По това време Михелс вече е преминал в „Барселона“. Играчите на „Аякс“ са от следвоенното поколение на бейби бумърите, не понасят старите хора да им казват какво да правят и Генерала е станал прекалено строг за тях. „Барса“ предлага добри пари, а той никога не е плюел на банкнотите, спомня си Михелс десетилетия по-късно.

Неговият заместител в Амстердам е Стефан Ковач, бивш треньор на румънския армейски отбор. Кройф, който е преобразен от жена си от сдържан син на бакалин със зализана черна коса в модаджия от 1970-те години, пита Ковач какво мисли за дългата коса. Човекът от иззад Желязната завеса отговаря: „Що се отнася до мен, можеш да я пуснеш още по-дълга, но не съм тук, за да ти бъда фризьор“.

Под ръководството на Ковач амстердамската пролет разцъфва. Благият румънец дава свобода на играчите на игрището, а по това време те вече имат нужната зрелост, за да знаят какво да правят с нея. През 1972 те отново печелят Европейската купа. В кадрите от тяхното връщане у дома се возят на открити коли по трамвайните линии на Източен Амстердам – стария квартал на Кройф, където няколко редици хора са изпълнили улиците на предградието.

Когато гледах видеото как „Аякс“ побеждава „Индепендиенте“ във финала за Световната купа през 1972, се шокирах: след половин столетие играта им не изглежда смущаващо древна. В скоростта, спринтовете за топката и как крайните защитници се впускат по крилата има нещо от модерния футбол. Разбрах, че Михелс и Кройф са изобретили бъдещето. През 1973 „Аякс“ печели трета поредна Европейска купа.

Дори тогава отношението към играчите е като към местни момчета. Егалитарната Нидерландия няма категория за супергерои. От звездите се очаква да се държат normal. Много амстердамци смятат, че имат право да спрат Cruijffie на улицата и да обсъждат с него футбола в течение на половин час. Самият Кройф споделя това очакване. „Хората от Бетондорп нe високомерни“, обяснява той. Жена му се оплаква, че ако някой младок се обади и помоли Кройф за интервю за училищния вестник, той ще му отдели целия следобед. Колкото и да се радва да говори, това е изтощително. Станал е твърде голям за Нидерландия.

А и не му плащат като на супергерой. Мачовете на „Аякс“ в първа дивизия обикновено привличат само 10 000 души. Повечето от тях пристигат с трамвай № 9 или с колело. Кройф, който тогава е смятан за най-добрия футболист на света, печели бруто 95 000 гулдена годишно (малко над 150 000 евро днешни пари, коригирани с инфлацията). Холандската държава прибира 72 процента. Веднъж на прием Кройф опитва да лобира пред кралица Юлиана за по-ниски данъци – единствената политическа позиция, която, изглежда, някога е заемал. „Вие сте кралицата и може би ще успеете да уредите нещо за нас“, предлага той, докато Михелс отстрани полага усилия да потисне смеха си. „Господин Кройф – отговаря Юлиана, – трябва да говорите с моя министър на финансите.“

Конфликтите на Кройф със съотборниците от „Аякс“ и директорите също го смазват. Да водиш групичка холандски калвинистки бейби бумъри е изтощително. Кройф има способността да предизвиква раздразнение и ревност у хората, а с течение на годините играчите на „Аякс“ прекарват твърде много време заедно.

През юли 1973 това излиза извън контрол. На един тренировъчен лагер в Източна Нидерландия играчите решават да проведат избори за капитан. На среща в помещението за отдих на хотела Кройф получава седем гласа. Неговият стар приятел и ментор Пит Кайзер получава осем. Кройф излиза от помещението. Полузащитникът на „Аякс“ Гери Мюрен ще сравни случилото се с разпадането на „Бийтълс“ три години по-рано.

Кройф вдига слушалката на телефона на хотелската стена, обажда се на своя свекър и агент и му казва: „Обади се в Барселона“.

Гласуването променило бъдещето на два велики клуба.