Разводът

ПРОЛОГ

Когато дойде полицията, как ще обясня труповете в къщата?

Да беше един, лесна работа. Все пак хората умират – кръговратът на живота и прочее. Но става сложно, когато труповете са повече от един. Не че имам опит в тази работа, но е логично. Човек би могъл да умре при нещастен случай, нали? Няколко умрели обаче... Е, полицаите ще започнат да си мис­лят за неща като убийство...

Освен това ще ми бъде доста трудно да обясня­ някои други подробности на полицията. Като например какво им се е случило, преди да умрат. Очак­вам доста повдигнати вежди. Вероятно и белезници.

Като стана дума за това, сирените се чуват все по-силно. Всеки момент ще са тук.

При един порив на вятъра миризмата на изгоряла плът ме блъска в ноздрите. Всяка клетка на тялото ми крещи да бягам, докато още мога. Имам само един миниатюрен времеви прозорец да го направя, преди полицията да е дошла. Мога да се метна в колата и да отпраша. Любопитният съсед, който се обади на 911, може да ги насочи в коя посока съм тръгнала, но нищо повече. Мога да отида някъде, където никога няма да ме намерят. Мога да се превърна в призрак.

Но ще ми е трудно да изчезна напълно. Защото, където и да отида, няма да съм сама. Все пак не направих всичко това заради себе си. Направих го за него.

Сирените се чуват все по-силно с всеки изминал миг. Имам по-малко от минута, преди да пристигнат. Ако изобщо е имало шанс да избягам, съм го пропуснала. Съвсем скоро всички ще разберат за немислимите неща, които се случиха в тази къща. А когато това стане, ще се наложи да отговарям на много въпроси.

Първо пристига една полицейска патрулка, която набива спирачки и се заковава накриво до бордюра. Когато полицаят слиза, аз вдигам високо ръце, за да ги вижда.

Животът ми е напът да се промени завинаги.

Първа част

1.

НАОМИ

Първият признак, по който разбирам, че нещо не е наред, е, че не мога да отворя вратата на гаража.

Имаме от онези „умни“ гаражни врати със сензори. Тя се отваря, когато приближавам с лексуса по алеята, и се вдига точно навреме, преди да я подпра с предната броня. Съпругът ми гордо ми я показа, когато се нанесох в къщата му, като се пошегува, че е по-умна от мен, и през цялото време, откакто живея тук, тя никога не го опроверга.

До днес.

Паркирам лексуса и впервам поглед в гаражната врата, сякаш е ребус, който трябва да реша. Няма начин да се отвори ръчно – сигурна съм. Имам ясен спомен как Джеръми ми каза, че ако не се отвори автоматично, трябва само да...

– Мамо? – Бебешкият гласец на Теди долита от задната седалка. – Вратата счупена ли е?

Обръщам се, за да погледна сина си, който още е облечен в белия си екип от тренировката по карате, от която го взех. Той е закопчан с колан на детското столче отзад, нищо че е на пет и вече леко е надраснал възрастта да се вози в столче. Изглежда почти комично голям за него, но бях прочела, че при евентуално преобръщане на колата няма нищо по-безопасно от столчето. Освен това нашият педиатър го препоръчва до шестгодишна възраст, затова не обръщам внимание на ироничните погледи на другите жени, когато си прибират децата от детската градина.

– Едва ли – отговарям аз.

– Тогава защо не се отваря?

Чудесен въпрос.

Поглеждам към къщата – вътре свети, което означава, че Джеръми се е прибрал от работа. Това е почти толкова изненадващо, колкото неработещата гаражна врата, понеже той рядко успява да се прибере навреме и обикновено вече сме седнали на масата за вечеря, когато прекрачва прага, а понякога се прибира доста по-късно. Тази вечер се е прибрал поне един час по-рано.

Съпругът ми управлява хедж фонд в Ситито и работи повече от всеки друг, когото познавам, но независимо че понякога пропуска семейните ни вечери, оценявам това, че всяка вечер си е у дома навреме, за да сложи Теди да спи. Като не броим някоя и друга служебна командировка, разбира се.

– Татко ще ни помогне да се оправим с вратата – казвам аз на Теди.

Той кима в съгласие. Според него няма нещо, което баща му да не може. Ако има нужда някой да прелети около земното кълбо наопаки, за да върне времето назад, Теди ще предложи Джеръми за доб­роволец.

Слизам от колата и подръпвам клина за йога, който някак все ми влиза в дупето. После се навеждам и откопчавам колана на Теди на задната седалка, а той ме награждава с щърбава усмивка. Наскоро му падна първият зъб, малко след това и вторият, а после още два. Той беше на седмото небе, след като беше гледал завистливо другите деца от класа с паднали зъбчета, но аз се натъжих, когато започнаха да падат неговите, защото това беше още един знак, че скъпоценното ми малко момченце пораства.

Теди хваща раницата си със Спондж Боб, която според мен тежи почти колкото него, ако не и повече. Отиваме до входната врата на нашата къща. Тежката раница дърпа Теди назад, но той се държи. Когато се опитвам да завъртя топката на вратата, тя не помръдва и аз изругавам под нос.

– Ти каза лоша дума, мамо! – обявява Теди, едновременно ужасен и развълнуван.

– Съжалявам! – бързо изстрелвам аз. – Без да искам.

– Какво има? – настоява да разбере той.

– Вратата е заключена.

– Защо?

Ровя в чантата си за ключовете. Като се има предвид, че винаги се прибирам през гаража, където вратата към къщата е отключена, аз рядко ги използвам. Сигурна съм обаче, че са тук някъде.

– Не знам.

– Какво правиш сега?

Откъсвам поглед от чантата и се усмихвам на Теди с – надявам се – търпелива усмивка. Понякога си мисля, че синът ми очаква да описвам всяко свое действие, и в повечето случаи се старая да го правя. Учителката от детската градина ми каза, че той има най-богатия речник от всички в групата, и това според мен е, понеже непрекъснато му говоря.

– Търся ключовете от входната врата.

– В чантата ли са?

– Да.

– Сигурна ли си?

– Да!

О, боже, къде са тези ключове? Бутам настрана една минибутилка с вода и нещо, което прилича на огромен камък, който Теди взе от парка миналата седмица и ме помоли да му го пазя, защото бил „як“. И тогава, слава богу, пръстите ми напипват връзката с ключове. Вадя я триумфално.

– Та-да!

Теди послушно изръкоплясква.

Каквото и да ѝ има на гаражната врата, може да почака. Както винаги, паркирането при школата по карате беше пълна лудост, тъй като тя се намира в сграда на оживена търговска улица с много магазини. Карах известно време, преди да намеря свободно място, и точно тогава надвисналите дъждовни облаци се изляха над главата ми. Час по-късно косата ми още е влажна, а обувките ми жвакат при всяка стъпка. Не искам нищо друго освен една спокойна вечер със семейството си.

Пъхам ключа в ключалката, но той не се завърта. Това е... странно. Когато се убеждавам, че ключът не става, го изваждам. Разглеждам ключодържателя, на който има само два ключа. Единият е от къщата, а другият от предишната ми медицинска практика, от която се отказах, когато реших да се посветя изцяло на отглеждането на Теди. Не съжалявам, но запазих резервния ключ от чиста носталгия. Както и да е, това определено не е ключът за дома ми. Все пак опитвам за всеки случай.

Не. Имам два ключа и нито един от тях не е за дома ми.

Тогава забелязвам нещо друго. Ключалката на вратата ми се струва по-лъскава от преди. Всъщност изглежда чисто нова. Доколкото знам обаче, не сме я сменяли от години. Не и откакто дойдох да живея тук.

Това е второто смущаващо нещо, което забелязвам.

– Какво му има на ключа, мамо? – пита Теди.

– Не знам.

– Когато го пъхнеш в ключалката, трябва да го завъ’тиш – подсказва ми той напълно излишно.

– Да, Теди, знам.

– Завъ’тя ли го?

– Да.

– Пробвай пак?

Слепоочията ми започват да пулсират и съм изморена от опитите да разгадая мистерията около неработещия си ключ. Затова натискам звънеца. Когато никой не ми отваря веднага, започвам да удрям с юмрук по вратата. После блъскам още по-силно.

– Защо риташ вратата, мамо? – пита Теди.

– За да съм сигурна, че баща ти ще ни чуе.

Слава богу, след малко чувам стъпки. Ключалката се завърта и пред мен застава съпругът ми с разкопчана яка на ризата, без вратовръзка. Джеръми навърши четиресет преди шест месеца и изглежда по-добре от всякога. Той се грижи за себе си – превърнал се е в нещо като фитнес гуру и всеки вторник и четвъртък става един час по-рано, за да отиде в залата, а през останалите дни тича в парка. Светлокестенявата му коса не показва никакви признаци на оредяване, само на слепоочията се е прошарил леко, а тъмнокафявите му очи са толкова будни, колкото когато се запознахме. Грижливото почистване на зъбите с конец също се отплаща, защото те са безупречно бели. Когато се усмихне, около очите му се появяват бръчици, което за мен е невероятно секси.

Повечето от приятелките ми едва понасят съпрузите си. На една от тях ѝ се наложи да си запише час при специалист, понеже беше използвала главоболието като извинение да не прави секс със съпруга си притеснително много пъти. Аз обаче нямам този проблем. След толкова години брак все още изпитвам вълнение, когато погледна Джеръми. Химията помежду ни продължава да е все така силна.

– Тате! – провиква се Теди и се хвърля към Джеръми, както прави всеки път.

Теди обожава баща си. По време на коледните празници си направихме семейна екскурзия до „Дисниленд“ и само ще кажа, че ентусиазмът на Теди, когато видя на живо Мики Маус, бледнее пред ентусиазма, с който посреща баща си всяка вечер. А Теди обожава Мики Маус.

Джеръми възнаграждава сина ни с блестяща усмивка и го вдига, сякаш е перце, нищо че аз на два пъти си сецвах кръста при опит да го вдигна. Джеръми е добър баща – може да се каже дори, че е страхотен баща. Това е едно от многото му качества, които обожавам.

– Тате, вратата е развалена – обявява опечалено Теди.

– О, така ли?

Той кима със сериозно изражение, което ми напомня ужасно много на Джеръми – двамата толкова си приличат, когато Теди кима по този начин.

– Не можахме да влезем!

Вдигам ключа, за да му го покажа.

– Ключът не можа да влезе. Да не си сменил ключалката?

Съпругът ми се поколебава, но не отговаря на въпроса ми. Той сваля Теди на земята и отваря широко вратата на къщата.

– Теди – казва, – можеш ли да се качиш в стаята си и да си играеш тихичко? Трябва да говоря с майка ти.

Ако аз го бях помолила за такова нещо, Теди щеше да ме разпитва поне половин час. Но когато­ баща му го моли, той послушно се запътва към стаята­ си, без да гъкне. След като синът ни се прибира, Джеръми затваря вратата на къщата и се обръща към мен.

– Джеръми – вдигам ръце аз, – какво става тук?

Съпругът ми потърква брадичката си, по която вече има наченки на набола брада. Отбягва погледа ми, което е третият признак, че нещо не е както трябва. Съпругът ми няма проблем да гледа човек в очите. Та той е кралят на очния контакт.

– Наоми – започва, – трябва да поговорим.

2.

Имам лошо предчувствие след това начало.

Нямам представа за какво иска да говори с мен Джеръми, но за каквото и да е, явно държи да разговаряме насаме. Не понечва да влезе в дневната или на друго по-удобно място, така че стоим тук, на предната веранда.

– Добре... – отговарям аз. – За какво искаш да разговаряме?

Той ми се усмихва със същата секси усмивка, от която ми се подкосяват коленете.

– Имам голяма изненада за теб.

– Така ли?

– Да. Реших да направя основен ремонт на къщата – да пребоядисам стените, нови подови настилки, нова кухня. Всичко!

Цялото напрежение се оттича от тялото ми. За това ли била цялата работа? Ремонт? Когато видях новата ключалка и той каза, че трябва да поговорим, за част от секундата си помислих, че ще ми каже, че...

Е, това вече е без значение.

– Ремонт? – повтарям аз.

– Това е закъснял подарък за годишнината ни, скъпа – обяснява той.

Годишнината ни беше преди почти месец. Приготвих му любимата вечеря – пепър стек – и му купих чифт ръкавели, за които бях сигурна, че много ще му харесат. А Джеръми на свой ред ми даде чудесен подарък: красива сребърна огърлица с висулка от аметист.

– Но ти ми купи подарък – отбелязвам аз.

– Ами – отговаря той – кой може да ме вини, че искам да поглезя съпругата си от време на време?

Не мога да скрия усмивката си. Джеръми е добър баща, но е още по-добър съпруг. Според мен сме двойка за пример дори сега, когато спрях да работя, за да отглеждам сина ни. Той е мил и внимателен, но най-вече нито за миг не съм се съмнявала колко много ме обича.

– Това наистина е много приятна изненада – усмихвам му се аз, макар и малко насила. – Просто ми се щеше да ме беше предупредил.

– Е, тогава нямаше да е изненада, нали?

Типично за Джеръми. Той планира всичките ни семейни почивки и ми съобщава новината, когато дойде моментът. Например в кухнята съм и готвя вечеря, когато подхвърля: „О, Наоми, да знаеш, че другата седмица заминаваме за Италия“. Мило е, но е и вбесяващо. Двамата сме партньори и понякога ми се иска да се допита до мен предварително, преди да прави планове, дори романтични и вълнуващи планове като пътуване в чужбина – или цялостен ремонт вкъщи.

Но от друга страна, той го прави с добри намерения. Нищо че нямаме нужда нито от пребоядисване, нито от нова кухня.

– О, и познай какво? – казва Джеръми. – Вече ти опаковах нещата.

– Какво?!

Той ме повежда към дневната, където има три кожени куфара, подредени чинно един до друг. Бяха подарък от него за рождения ми ден преди четири години. Комплект кожени куфари. Помня как погладих с длан кожата и си помислих, че това е най-хубавото нещо, което някога съм имала. Освен това беше по-скъпо от старата ми кола, която Джеръми продаде, когато ми купи сребристия „Лексус“ като подарък за годишнината ни същата година. Обича да ме глези.

Той сочи към куфарите на пода.

– Помислих си, че можем да отидем в апартамента на родителите ми за няколко седмици, докато трае ремонтът. Само на двайсет минути с кола е оттук.

След като Джеръми се отказа от ергенската си бърлога в Манхатън и се преместихме в Лонг Айлънд с Теди, родителите му се изнесоха от тази къща, която им беше купил няколко години преди това, и отидоха да живеят в апартамент на първи етаж, който той им взе. В къщата бездруго има твърде много стълби и те с удоволствие се изнесоха от нея. Баща му вече беше с много влошено здраве и почина година по-късно, а майка му си отиде две години след него. Джеръми често ги посещаваше и плащаше на хора да им помагат, когато не можеше да го направи лично. Беше добър син, също както беше добър баща и добър съпруг.

– Ами твоите неща? – питам аз. – И тези на Теди?

– Всъщност – с неудобство казва той – надявах се ти да отидеш там първа и да почистиш апартамента. Доста е прашно, а и втората спалня е пълна с кашони.

Е, явно тази изненада от съпруга ми за годишнината ще включва основно чистене от моя страна на стария апартамент на родителите му.

– Извинявай – бързо добавя той, – щях да свърша тази работа сам, но знаеш колко не ме бива в чистенето, Наоми. Вероятно апартаментът щеше да изглежда още по-мръсен от преди.

Може и да е прав. Въпреки че няма как да знам, защото, откакто сме женени, никога не съм виждала Джеръми да се опитва да почисти каквото и да било. Той може и да беше страхотен съпруг и глава на семейството, но не го биваше много в домакинската работа. Е, никой не е съвършен.

– Аз ще помогна на Теди да си събере нещата – уверява ме той – и утре ще дойдем при теб.

– Ами вечерята?

Поглежда ме с развеселено изражение.

– Напълно съм в състояние да приготвя вечеря за мен и сина ми. Преди да се появиш ти, живях сам доста дълго време, знаеш много добре.

– Не знаеш какво обича той.

– Ще поръчам пица. Или ще стопля в микровълновата от онези пилешки хапки.

Намръщвам се.

– Знаеш колко са нездравословни. Нека да приготвя нещо на Теди, преди да тръгна.

– Наоми, мисля, че ще оцелеем една вечер на пица и пилешки хапки. Той бездруго не харесва странните неща, които му готвиш.

Да, има право. Снощи му сготвих най-вкусната купа с акай, към която добавих домашна гранола с киноа, и Теди ме погледна така, сякаш съм му поднесла отрова.

Гласът на Джеръми омеква.

– Ще осигуря вечерята тази вечер. Всичко ще е наред. Както ти казах, оправи апартамента, а ние ще дойдем утре.

– Искаш да спя там?!

– Защо не? Нещата ти ще са там. Само една нощ, какво толкова?

– Ами сутринта?

– Росита ще заведе Теди на училище, както всеки път – отговаря съпругът ми, – а ти ще го вземеш след училище и ще го заведеш в апартамента.

– А кой ще го приготви за лягане? – питам с прегракнал глас.

Той ме гледа намръщено.

– Как кой? Аз, както винаги.

Има право. Откакто се помня, Джеръми винаги го е слагал да спи. Това обаче не означава, че аз не влизам всяка вечер в стаята на Теди да го целуна по пухкавите бузки дори когато вече се е унесъл в сън.

Не знам дали мога да заспя без този ритуал.

– Това е само една вечер – отбелязва Джеръми. – Нека да не нарушаваме режима му тази вечер.

– Как ще му обясниш отсъствието ми?

Джеръми вдига рамене.

– Не мисля, че ще му направи впечатление.

Той шегува ли се? Познава ли изобщо сина ни? Когато наскоро си купих нова чанта, Теди ми зададе милион въпроси защо съм си купила нова чанта, какво ѝ било на старата, какво съм щяла да я правя и може ли да му я подаря. Как изобщо може да си помисли, че ако се изнеса от къщата, синът ми няма да забележи и няма да задава въпроси?

– Все пак трябва да му кажем нещо, Джеръми.

– Добре, добре. – Той вдига ръце. Някога ръцете му сигурно са били груби и мазолести, защото в колежа се е издържал с работа в строителството, но това е било много отдавна. Сега има ръце на финансист в хедж фонд. – Ще му обясня за ремонта.

Поглеждам куфарите на пода. Боже, много багаж е събрал.

– Колко време според теб ще отнеме ремонтът?

– Седмица? Може ми две. Кухнята ще отнеме най-много време, но може да се върнем и преди да е станала готова.

Чувствам се изтощена само при мисълта за ремонт. Въпреки че го представи като изненада за мен, аз съм против този ремонт. Едно нещо обаче съм научила за Джеръми през времето на брака ни и то е, че той е голям инат. Щом нещо му влезе в главата, няма отказване. Свикнал е да става неговото. Ако е решил, че нашата сравнително нова къща се нуждае от ремонт, ремонт ще има.

Тогава защо един далечен глас в ума ми крещи, че има нещо гнило в тази работа?

Сякаш доловил притеснението ми, Джеръми ме хваща за ръката.

– Толкова се вълнувам, Наоми! Сякаш започваме нов живот в къщата!

Оставям го да държи ръката ми и когато той я стиска, дланта му е топла и солидна върху моята. Със своите метър и осемдесет, той е точно петнайсет сантиметра по-висок от мен. Това е идеалната височина, за да мога да го гледам влюбено в очите и да се чувствам обичана и закриляна. Винаги съм смятала, че беше късмет, че през онзи ден в „Старбъкс“ бях забравила да си взема портфейла и той ми плати кафето. Помня, че когато го видях в изискания му италиански костюм и червена вратовръзка, веднага разбрах, че това е мъжът, с когото бих прекарала живота си. Това ме накара да пожелая да бъда жената, с която той би прекарал живота си.

– Ще ми се обадиш ли, за да пожелая лека нощ на Теди? – питам аз.

– Разбира се.

Въздъхвам от изтощение при мисълта за предстоящата дълга нощ на чистене на стария апартамент.

– Добре – съгласявам се. – Ще го направя.

Раменете на Джеръми видимо се отпускат.

– Благодаря ти, Наоми.

Кимам.

– Хей – казва той, – дай да ти помогна с куфарите.

Хваща един огромен куфар, който, за щастие, е на колелца, иначе няма никакъв шанс да го помръдна сама.

– Искам да проверя гардероба горе – казвам аз, – за да съм сигурна, че не си забравил нещо.

– О, не – отвръща той, докато бута куфара към входната врата. – Сигурен съм, че съм опаковал всичко необходимо.

– Ами моят кристал? – Моята пирамида от оргонит, която държа на нощното си шкафче, е генератор на позитивна енергия. – Сложи ли го в багажа?

Устните му помръдват.

– Сложих го.

– Ами сутиени?

Този път той се засмива.

– Имай ми малко доверие, Наоми. Повярвай ми – всичко е вътре.

Но... защо? Защо е опаковал толкова много дрехи, ако няма да ни има само две седмици?

– Защо си сменил ключалките? – изтърсвам аз.

Джеръми ме поглежда изненадан.

– Налага се. Нали не искаш всички бояджии и строители да имат ключ от къщата ни?

Той вече се мъчи да изкара всички куфари през входната врата и ми се струва, че не е моментът да продължавам да възразявам. Сигурна съм, че ако продължа да задавам въпроси, ще излезе с напълно разумно обяснение, което ще ме постави в глупаво положение, задето изобщо ми е хрумнало да попитам.

Джеръми слага два от куфарите в багажника на колата, докато аз вървя след него с третия, който е също толкова голям и тежък колкото първите два. Той каза, че се изнасяме заради бърз ремонт, но някои от действията му не се връзват с това. Има още едно нещо, което знам за Джеръми.

Той е отличен лъжец.

Виждала съм го как лъже по телефона, когато говори с колеги. Била съм свидетел как лъже приятелите и родителите си. Дори съм го виждала как лъже Теди.

Доколкото знам, досега мен не е лъгал. Доверието е крайъгълният камък на всеки брак. Да, Джеръми е добър лъжец, но трябва да вярвам, че сега казва истината. Защото, ако му нямам доверие, с нас е свършено.

Джеръми затръшва багажника на моя „Лексус“.

– Благодаря, че ще подготвиш апартамента – казва ми той. Бърка в джоба на официалния си панталон и изважда ключодържател с един ключ. – Този е за входната врата.

Взимам ключа, без ръцете ни да се докоснат.

– Благодаря. Ще се видим утре.

Този път той ме поглежда право в очите.

– До утре, Наоми.

Последното доказателство, че всичко, което Джеръми ми каза, е лъжа, е, че не ме целуна, преди да се кача в колата и да си тръгна от дома, в който живях през последните четири години.

3.

Не е кой знае какво. Просто бърз ремонт, след което животът ни ще се върне в нормалното русло.

Повтарям си тези думи отново и отново, докато карам към двустайния апартамент, в който родителите на Джеръми живяха, преди да починат. Той е на двайсет минути с кола от нас, а когато Джеръми караше, стигахме и за петнайсет. Съпругът ми не е стриктен привърженик на ограничението на скоростта.

Докато отбивам колата на алеята пред малката сграда с два апартамента, си представям какво правят сега Теди и Джеръми. Джеръми се закле, че може да се справи с вечерята, но всъщност откакто сме заедно, никога не съм го виждала да готви каквото и да било, дори и в микровълновата. Прави единствено кафе.

Ами ако не остави замразените пилешки хапки в микровълновата достатъчно дълго време? А Теди седи на масата, стомахчето му къркори и няма нищо за вечеря? И после забележи, че ме няма, и заплаче неутешимо?

Поемам си дълбоко въздух на няколко пъти, за да се успокоя. Джеръми е преуспял инвестиционен банкер и несъмнено е способен да приготви вечерята на сина ни поне една вечер. Всъщност донякъде е хубаво, че за разнообразие ще си имат мъжка вечер.

Слизам от колата и отварям багажника. Трите куфара, които Джеръми е напълнил, ме чакат, но този път няма кой да ми помогне. Повдигам първия и ахвам от тежестта. Джеръми не даваше вид, че се затруднява с тях, но той е доста по-силен от мен. За малко не си сецвам кръста, докато се опитвам да го извадя от багажника. Вторият също не е по-лек, а третият е най-тежкият от всички.

Господи, какво е сложил в куфарите? Камъни?

За мой късмет са на колелца, така че успявам да ги извлека по пътеката до къщата. Беше купил за родителите си апартамента на първия етаж с прилежаща градинка, но той стои празен вече година, откакто майка му почина. Поръча да го разчистят след смъртта ѝ, но не съм сигурна, че някой е стъпвал вътре оттогава.

Ключът, който Джеръми ми даде, влиза в ключалката, но после не се завърта. За миг изпадам в паника, чудейки се дали не ме е оставил отвън пред още един дом. Но после, след няколко опита да завъртя ключа, ключалката щраква. Вратата заяжда малко, но успявам да я отворя и да вляза.

Когато Марти Рот живееше тук, апартаментът изглеждаше светъл и просторен, но нещата са се променили драстично през последната година след смъртта ѝ. Щорите са вдигнати и покрити със слой прах. Диванът с флорална шарка на Марти беше бял, но сега изглежда сивкав. Същото е с абажура на настолната лампа до дивана. Толкова е прашно вътре, че когато вдишвам дълбоко, започвам да кашлям.

А когато накрая спирам да си изплювам дробовете, почти съм сигурна, че чувам шума от малки крачета. На малки космати гризачи.

О, боже! Джеръми не се шегуваше, когато каза, че жилището има нужда от основно чистене.

Обхваща ме силно желание да си извадя телефона от чантата и да го помоля да ми позволи да отида на хотел. Или най-малкото да наеме фирма за професионално почистване. Бръкнала съм в дамската си чанта, но когато пръстите ми хващат телефона, премислям цялата работа. Джеръми издържа изцяло семейството и не иска почти нищо от мен. Ако сега желае да почистя този апартамент, ще го направя.

Ще го приема като малка почивка от семейството ми. И очевидно почивка от вдишването на чист въздух.

Малкият апартамент се състои от две спални, като едната прилича повече на гардеробна с малко легло. Натъпкана е с прашни кашони, които Джеръми вероятно така и не е намерил време да прегледа след смъртта на родителите си. Ще ги махна от помещението, ако то ще е детската стая на Теди по време на ремонта.

Другата стая е по-обещаваща. В нея има спалня, която е оправена преди повече от година, но сега е прашасала като всичко останало. Когато сядам на спалнята, във въздуха се вдигат прашинки и започвам силно да кихам. Надявам се Джеръми да ми е сложил в багажа чисти чаршафи.

Връщам се в дневната, за да си взема куфарите, и ги закарвам в голямата спалня, а след тях остава прашна следа по килима. Започвам да преглеждам съдържанието им и трябва да призная на Джеръми, че няма нещо, което да не е опаковал. Оргонитът е тук, както ме увери, и определено е сложил няколко сутиена. Освен това е добавил безброй дрехи, тоалетни принадлежности, кърпи, чаршафи и дори учебниците ми по медицина.

При вида на учебниците сърцето ми се свива. Въпреки че майчинството за мен е най-хубавата работа в целия свят, има дни, в които пациентите ми липсват. Харесваше ми да съм лекар и да помагам на хората да се излекуват от болестите си – нямаше нищо по-удовлетворяващо от това, докато не открих майчинството. Сега, когато Теди вече ходи на детска градина, е време да помисля дали да не отворя практиката си тук, на острова.

Едва когато стигнах до дъното на втория куфар, започнах да се чувствам много особено. Джеръми беше опаковал доста багаж. Защо беше сложил зимното ми палто през април?! Носех това палто само през най-студените месеци. Защо, за бога, би решил, че ще ми трябва, ако щяхме да прекараме тук най-много две седмици? Освен ако не...

Освен ако не мислеше, че ще стоим тук повече от седмица.

Доста повече от седмица.

Отпускам се на матрака. През изминалата година той се е втвърдил и почти не поддава. Има нещо гнило в цялата работа. Съдейки по съдържанието на куфарите, не ми се струва, че Джеръми смята, че ще се върнем вкъщи скоро.

Да не би да сме закъсали финансово и той да продава къщата, но се срамува да ми каже?

Не се разпростираме извън чергата си. Когато се запознахме, Джеръми вече беше преуспял мениджър на хедж фонд – дотолкова, че поиска да сключим предбрачен договор, когато се оженихме. Идеята, че някак си сме похарчили всичките си пари и сега сме разорени и се налага да продадем дома си... не ми се вижда реалистична.

Още веднъж бъркам в чантата за телефона си. Този път го стискам в ръка и не го пускам. Изваждам го и преди да съм се отказала, пиша съобщение на съпруга си:

Има ли нещо, което не ми казваш?

Седя на леглото на мъртвата си свекърва, втренчена в екрана на телефона си. Докато чакам отговор, отвън се чува някакво шумолене, от което едва не подскачам.

Какво беше това?

Прозвуча, сякаш отвън има някой. Ставам от леглото и отивам до прозореца, а сърцето ми ще изскочи от гърдите при всяка крачка. Казвам си, че това е хубав квартал – Джеръми никога не би купил апартамент на родителите си в опасен квартал.

Но докато се вглеждам през прозореца в тъмното, отвън, отстрани на къщата, шумоленето се засилва. И тогава нещо се мярка пред прозореца.

Силует на човек ли видях?

Стискам телефона и се чудя дали да не се обадя на Джеръми. Или да се кача в колата и да карам право към къщи. Съпругът ми не би искал да остана на място, където не е безопасно.

Само дето съм разопаковала почти половината от багажа. И ако ремонтът наистина започва утре, трябва да приведа апартамента в годен за обитаване вид, преди Теди да се прибере утре от училище. Не мога да допусна синът ми да вдиша целия този прах и да хване рак. Има куп работа, която трябва да отметна, за да може той да дойде тук.

Правя крачка към прозореца. Този път чувам различен шум, който ме плаши още повече.

Сякаш някой бавно дращи по дограмата на прозореца.

Край! Няма да стоя тук нито миг повече. Не ме интересува, че ще трябва да домъкна сама трите чудовищни куфара обратно до колата и да ги кача в багажника. Няма да се оставя да бъда убита от някакъв тип с кука вместо ръка. Джеръми ще разбере.

Точно преди да се обърна и да избягам от спалнята, хвърлям бегъл поглед към прозореца и виждам клона. Клон от близкото дърво опира до горната част на прозореца и при всеки полъх на вятъра драска по стъклото.

Раменете ми се отпускат. В крайна сметка пред апартамента няма злодей с кука вместо ръка. Това е просто дърво. Джеръми винаги казва, че си правя прибързани заключения, и в този случай щеше да е напълно прав.

Въздъхвам и се запътвам към кухнята, за да потърся препаратите за чистене.