Мястото на една жена

1.

Лейди Виктория Олдбрук получи съвършено възпитание, отговарящо на социалното ѝ положение – все пак беше единственото дете на лорд Алфред Олдбрук, граф на Челтнъм. Той обичаше до полуда майка ѝ Филипа, най-красивото момиче по време на сезона, в който за първи път беше представена пред двора и обществото. Алфред имаше буйна и необуздана младост благодарение на факта, че беше единствен син, на когото предстоеше да наследи голямо имение, огромно богатство и благородническа титла. Беше оставил годините да се изнижат, навикнал на удобството на ергенския живот, и нямаше никакво желание да се ожени. Отдавна вече беше спрял да задиря дебютантките, когато за първи път срещна Филипа, която произхождаше от също толкова аристократично семейство като неговото. Познаваше родителите ѝ и по принцип беше имунизиран срещу очарованието на прекалено младите момичета, които с годините често заприличваха твърде много на майките си.

Филипа обаче не флиртуваше с Алфред. Разговаряше с него като с равен, почти като с приятел. Той обикна всичко в нея, доброто ѝ сърце, твърдите ѝ възгледи, открития ѝ поглед към живота, неутолимото ѝ любопитство към световете извън нейния собствен. Отличаваше се с остър ум, постоянно го караше да се смее. Беше сдържана, но зад девичата си външност, свенливостта си като дебютантка и липсата на житейски опит тя си беше истинска жена. В нейната компания Алфред не изпитваше отегчение, за разлика от времето, което бе прекарвал с други жени, а понякога и с куртизанки. Влюби се за първи път в живота си – влюби се дълбоко. На петдесет и шест беше по-възрастен от баща ѝ и разликата в годините им го притесняваше, но за нея това не беше от значение. Тя беше наясно с желанията си и заедно успяха да убедят баща ѝ, че Алфред е подходящият съпруг за нея. Ухажва я в продължение на година и никога не се разколеба в чувствата си към нея. Когато се ожениха, тя беше на деветнайсет, а той – на петдесет и седем.

Когато навърши петдесет и осем, а Филипа стана на двайсет, им се роди първото дете. Алфред бе открил цял нов свят с Филипа – свят, изпълнен с нежни чувства и необуздана любов. Към раждането тя подходи безстрашно както и към всичко друго в живота си. Беше здрава и млада и двамата се надяваха на наследник. Тя казваше, че иска много деца, и нещата потръгнаха леко. Бременността мина без проблеми, бебето се роди няколко дни по-рано от очакваното. Виктория се появи на бял свят с помощта на същия лекар, който бе изродил самата Филипа преди двайсет години и беше един от най-уважаваните в Лондон.

Алфред чакаше в кабинета си и агонизираше от тревога в компанията на бутилка бренди, за да се подкрепи, докато Филипа раждаше на горния етаж в стаята им под грижите на лекаря, две акушерки и собствената си камериерка. Той нямаше представа колко ще отнеме. Очакваше, че ще продължи часове, и тъкмо бе привършил второто си бренди и се замисляше за трето, когато лекарят се появи на вратата пребледнял и разтреперан. Всичко станало толкова бързо, обясни той на Алфред. Нямало начин да спрат кървенето. Направил всичко по силите си. Успял да спаси бебето – момиченце – но Филипа, любимата Филипа на Алфред, починала. Алфред прекара нощта до нея. Тя изглеждаше спокойна и по-красива от всякога, докато галеше лицето ѝ, златната ѝ коса и целуваше ръката ѝ, без да може да повярва какво бе станало. Не беше възможно. Та тя беше само на двайсет години и толкова изпълнена с живот само допреди няколко часа. Родителите ѝ дойдоха да я видят на сутринта, преди погребалните агенти да я отнесат. Тя беше обожаваното дете на по-възрастни родители, които, съсипани от станалото, починаха скоро след нея. Преди да напуснат къщата, погледнаха бебето, но бяха твърде опечалени, за да му обърнат особено внимание. Майката на Филипа страдаше от слабо сърце, а баща ѝ, изгубил единствената си дъщеря, се страхуваше, че сега ще изгуби и съпругата си. Обвиниха новороденото за смъртта на Филипа.

Алфред видя дъщеря си за първи път, след като отнесоха тялото на Филипа, и се потресе, като установи колко много прилича на майка си малкото момиченце. Беше точно копие на Филипа, нейният последен дар за него. Филипа беше наела дойка, която да се грижи за детето и да го кърми – здрава, млада селска девойка, откърмила децата на няколко нейни приятелки. Именно тя донесе бебето, за да може баща му да го види за първи път, и му показа как да го държи. Той никога не беше държал дете в живота си и изживяването му се стори много по-различно от онова, което си беше представял. Беше си мечтал да държи син в обятията си, а Филипа да се усмихва, докато ги гледа. Вместо това имаше дъщеря и беше изгубил любовта на живота си. Кръсти я Виктория Филипа на кралицата и на покойната си съпруга. Кралица Виктория беше далечна негова роднина. Беше 1889 година.

Месеци наред Алфред беше неутешим, но всяка сутрин с отдаденост посещаваше детската стая и сърцето му се изпълваше с топлина, когато виждаше Виктория. Баба ѝ и дядо ѝ не можеха да понесат да я гледат. Здравето на майката на Филипа бързо се влоши, тя така и не се възстанови и почина само шест месеца по-късно. Не беше минала и година, когато и баща ѝ си отиде от разбито сърце. Още ненавършила годинка, единственият жив роднина на Виктория остана баща ѝ. Неговите родители бяха починали, докато Алфред беше в университета, и така наследи титлата си, имотите и парите си още в млада възраст.

Виктория приличаше на майка си, имаше същите златни къдрици и големи сини очи. Беше красиво бебе, лесно се усмихваше и се кикотеше със звънливото си гласче, когато Алфред я прегръщаше и ѝ говореше. На първия си рожден ден направи първите си крачки към баща си и започна да говори рано. Имаше много за казване и обожаваше татко си. Той се разплака, когато едва деветмесечна го нарече „тати“. Край дъщеря си Алфред изпитваше същата радост както когато беше с майка ѝ. С веселия си нрав Виктория успя да го върне към живота. Той се разхождаше с нея в градината и често я водеше в провинциалното им имение в Хемпшир, където, щом навърши три, ѝ купи пони. Когато поотрасна още малко, я научи да язди и така двамата обикаляха цялото имение. Виктория беше единствената му наследница и жива роднина и също си имаше само него на света.

Тя изпитваше неутолимо любопитство към всичко също като майка си. В много отношения приличаше на нея, но имаше и разлики. От съвсем млада възраст беше жадна за знания. Четеше неуморно и обичаше книгите, които баща ѝ ѝ даваше от библиотеката си. Удивяваше се на устройството на света, помнеше всичко, на което Алфред я учеше. Дойката беше заменена от поредица бавачки и накрая от най-добрите гувернантки.

Гувернантките я научиха на всичко, което се очакваше да знае: да рисува с акварел, да бродира. Имаше учител по танци и вещ преподавател по музика, който я научи да свири на пиано. Освен това разполагаше с чудесни наставници, които ѝ преподаваха математика, история и география. Беше особено надарена в областта на науките – нещо, което Алфред знаеше, че никога няма да ѝ бъде от полза, но на нея толкова ѝ харесваше, че той ѝ угаждаше всячески. Тя обичаше да посещава музеи, имаше дарба за езици и говореше италиански, френски и немски, които беше научила от гувернантките си. Мечтаеше си да учи в Оксфорд като баща си, което обаче нямаше как да стане. Макар от 1879 година на жените да беше позволено да посещават лекции, не можеха да се дипломират. А щом нямаше да получи диплома, на Алфред това му изглеждаше безсмислено. Заяви, че някой ден може би ще е възможно дъщерите или внучките ѝ да завършат Оксфорд, но че в този момент това просто няма как да стане. Филипа му беше оставила безценен дар, част от самата себе си. Виктория беше наследила най-доброто и от двамата си родители. Притежаваше добротата и бързия им ум. Беше жадна за знания и обичаше да учи и накрая стана по-образована от гувернантките си.

Израсна като красива млада жена, а баща ѝ я задържа в провинцията колкото се можеше по-дълго, докато на няколко седмици ходеше сам в града. Боеше се да я представи пред обществото, както и от предложенията, които щяха да завалят в мига, в който мъжете от тяхната класа я видят. Веднага щяха да пожелаят да се оженят за нея. Богатството и красотата ѝ щяха да бъдат примамлива комбинация за повечето ухажори. Само че тя обичаше да е с баща си, наслаждаваше се на спокойния живот в провинцията и се радваше на случайните посещения в Лондон, които намираше за вълнуващи. Когато навърши осемнайсет, той вече не можеше да продължава да я крие и се върнаха в дома си в столицата, преди да бъде представена пред двора и обществото. Тя нямаше романтични мечти и илюзии, присъщи за повечето девойки на нейната възраст. Не се вълнуваше от брака и казваше, че не иска деца, след като нейното раждане беше убило майка ѝ.

Още щом Виктория дебютира в обществото на осемнайсет години, Алфред получи много предложения за ръката ѝ, точно както се бе притеснявал, че ще стане, и се почувства виновен от облекчението, което изпита, когато тя отхвърли всички. Вече беше на седемдесет и шест и мисълта да напусне живота, без тя да е до него, го измъчваше. Беше благодарен за липсата ѝ на интерес към задомяването и не правеше нищо, за да промени това.

След първия ѝ сезон я заведе на голяма обиколка из Европа, като тайно тържествуваше, че бе отхвърлила всичките си ухажори. Сред тях имаше някои красиви и млади мъже с титли. Маркиз, няколко графове, най-големият син на един херцог. Тя би могла да стане херцогиня, но се отказа от тази възможност. Беше щастлива да е до баща си и полагаше големи грижи за него. В годините след дебюта ѝ здравето му стана крехко. Алфред страдаше от слаби дробове, всяка зима хващаше бронхит, а Виктория успяваше да го излекува. Беше стриктна и грижовна болногледачка, истински отдадена на баща си.

Когато Алфред се чувстваше добре, двамата до късно играеха на карти и зарове, смееха се и разговаряха, докато той ѝ обясняваше нещо, което бе попитала, или ѝ разказваше за бурните приключения от младостта си. След Филипа в живота му така и не влезе друга жена освен Виктория.

През 1902 година, когато тя беше на дванайсет, Алфред я заведе на коронацията на крал Едуард VII. Е????? ???? ???-???????? ??? ?? ??????? ????????. ??? ??? ???? ???? ? ???? ?????? ??-?????, ?????? ?????? ????????? ?????? ?? ? ????? ? ?? ????????? ????? ? ??????????. ??? ?????? ??-?????, ?????? ???????? ????? ?? ??????? ? ????, ????????? ? ?? ??????? ????????? ? ?????? ?? ? ?? ???? ?????? V, ????? ?? ??????? ????????, ???? ???? ???? ?? ???? ?????? ?? ??????? ?? ?????????. ???? ?????? ???? ????? ??-???? ?? ???? ??, ?????? ??? ????????. ???? ???? ?? ????????? ? ???.

дуард беше най-големият син на кралица Виктория. Все още беше крал и шест години по-късно, когато Алфред представи дъщеря си в двора и тя официално влезе в обществото. Три години по-късно, когато Виктория стана на двайсет и една, присъства и на втората коронация в живота си – на крал Джордж V, внука на кралица Виктория, след като баща му крал Едуард бе починал от пневмония. Крал Джордж беше много по-млад от баща си, когато пое престола. Беше само на четиресет и пет.

Алфред беше в по-добро здраве от няколко години насам. Беше на седемдесет и девет и заведе Виктория на много пътувания до Италия и Германия, а и при всяка възможност ходеха в Париж, където беше любимото ѝ място да си купува дрехи. След пътуванията си до Франция тя се завръщаше у дома с много красиви копринени и сатенени платове, от които ѝ шиеха прекрасни тоалети. Разполагаше с няколко великолепни вечерни рокли, създадени за нея от известния парижки дизайнер Пол Поаре. Виктория винаги беше елегантно облечена и имаше изтънчен вкус. Беше една от първите жени, които носеха романтичните тоалети на Поаре и на Жан Пакен в Лондон. Баща ѝ се изпълваше с гордост, когато двамата излизаха заедно за вечеря. За първи път я заведе в Ню Йорк, когато беше на двайсет и една. Най-добрата ѝ приятелка Делфин Монтагю се беше омъжила и преместила там, след като двете дебютираха в една и съща година. Сега Делфин имаше три деца под четиригодишна възраст и Виктория нямаше търпение да я види.

Имаше няколко приятелки в Лондон, но през повечето време предпочиташе да излиза с баща си. Винаги си прекарваха добре, а той все успяваше да я разсмее. Често я водеше на кратки пътувания – например на опера във Виена или на бал, организиран от австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд. Тя обичаше да танцува валс с Алфред и беше отлична танцьорка благодарение на уроците на своя учител още преди да се представи пред обществото.

В началото на следващата година – 1912 – баща ѝ отново се разболя и Виктория успя да го излекува. Често повтарящият се бронхит се бе превърнал в пневмония и му трябваха месеци, за да се възстанови. Същата година Алфред навърши осемдесет и една и се почувства виновен, когато погледна Виктория и осъзна колко нечестно е от негова страна да я държи толкова близо до себе си и да разчита на грижите ѝ. Беше ѝ отнел възможността за щастлив брак, но и тя не желаеше друг живот освен този, който водеше с него. Разполагаше с повече свобода и независимост от приятелките си, които се бяха омъжили и сега бяха обвързани със съпрузи и с деца, а на нея това ѝ приличаше на робство. Баща ѝ беше нежен с нея, а тя обичаше да се грижи за именията в Лондон и Хемпшир.

Можеше да чете и да учи колкото си иска, в компанията на баща си посещаваше всички важни събития и балове. Мъжете, които беше отхвърлила, все още я гледаха с копнеж, щом я срещнат. Тя притежаваше красотата на майка си, но си имаше собствен стил. Нейната независимост, увлечението ѝ по политиката и световните събития и интелектуалните ѝ занимания плашеха повечето мъже. От две години не беше получавала предложение за женитба, но тя и без това би го отхвърлила.

Справяше се чудесно с управлението на именията на Алфред и се занимаваше с това от пет години, откакто навърши осемнайсет. Обичаше да е заета и да се чувства полезна, никога не се уморяваше да е край баща си и от грижите за него. Алфред обичаше компанията ѝ, но ясно съзнаваше, че ѝ е отнел възможността да се задоми. След като боледува в продължение на няколко месеца, започна да се тревожи какво ще стане с нея, след като него няма да го има и тя ще остане сама на света. Никога до този момент не се беше замислял за това, но сега разбираше колко егоистично бе постъпил, а вече беше твърде късно, за да направи нещо по въпроса. Виктория заслужаваше млад мъж, също толкова изпълнен с живот и с интерес към света като нея. Само че не можеше да се сети за нито един, който би я заслужавал. Тя беше много специална млада жена. След толкова години, прекарани с баща си, мислеше повече като мъж, отколкото като жена, и сега той се чувстваше виновен и за това. Беше говорил с нея по теми, от които никоя жена не би трябвало да се интересува – като бизнес и политика. Виктория би трябвало да отглежда децата си и да управлява собственото си домакинство, и да си има съпруг, който да се грижи за нея, вместо да се занимава с баща си и да върти неговия дом. Само че Алфред също така ѝ беше осигурил закрила и чудесния живот, който тя толкова обичаше.

Откакто се поболя, той започна често да повдига този въпрос. Искаше му се да ѝ намери подходящ съпруг, но нямаше такъв, от когото тя да се интересува, нито пък можеше да се сети за някой, който би бил достатъчно добър за нея. Виктория имаше блестящ ум и беше красива жена. Дори в модерния свят на 1912 година това съчетание плашеше повечето мъже и беше основната причина тя все още да е сама. Способността ѝ да обсъжда сериозни мъжки теми ужасяваше мъжете, с които се запознаваше още откакто беше на осемнайсет. Нямаше желание да се преструва на глупачка, както правеха някои нейни приятелки. А именно това очакваха повечето мъже, дори и през ХХ век. Тя беше също толкова интелигентна, начетена и информирана като всеки мъж, учил в Оксфорд или Кеймбридж, единствено нямаше диплома и житейски опит като техния. Живееше закриляна в бащините си имения.

Баща ѝ бе насърчавал интелектуалните ѝ занимания и по този начин я беше направил неподходяща за съпруга. Сега напълно го осъзнаваше.

– Ти просто трябва да живееш вечно, татенце – весело каза тя, когато Алфред отново повдигна темата по време на една вечеря. Откакто се беше поболял, още по-добре разбираше предизвикателствата, срещу които дъщеря му щеше да се изправи някой ден. Тя му беше посветила младостта си и това не му се струваше редно. – Мисля, че трябва отново да идем в Ню Йорк – безгрижно добави Виктория. – Има един красив нов кораб, построен от „Уайт Стар Лайн“. Дотогава ще се оправиш, а морският въздух ще ти се отрази добре.

Звучеше бодра и ентусиазирана и той се усмихна. Тя все гореше от желание да прави нещо за него, да поддържа интереса му и да го подтиква да участва активно в живота. Умът му беше все още ясен и остър, само тялото му го предаваше.

– Вече съм твърде стар, за да пътувам – каза той. – Не мога да обикалям с теб както преди.

– Това е нелепо. В момента говори пневмонията. До няколко седмици пак ще си добре.

Виктория обичаше да пътува, особено с него. Посещаваха интересни места и той навсякъде имаше познати. Освен това тя обичаше Ню Йорк и да се вижда с приятелката си. Делфин се беше омъжила за чудесен човек, когото Виктория намираше за отегчителен, но приятелката ѝ твърдеше, че е щастлива. Наскоро ѝ беше писала, за да я извести, че отново е бременна с четвъртото си дете. Вече имаха три момичета и се надяваха да им се роди момченце. Делфин казваше, че ако съпругът ѝ има син, може да не настоява за повече деца. Виктория се ужасяваше от мисълта да има бебета, понеже майка ѝ беше починала при раждането ѝ. Перспективата да остане стара мома и да живее с баща си ѝ се струваше далеч по-малко заплашителна. А това беше и поредната причина да не иска да се омъжва.

– Да проверя ли дали има останали свободни каюти на новия кораб? Може би вече всички са резервирани. Ще потегли на първото си плаване през април – каза Виктория.

Беше минала година от последното им пътуване до Ню Йорк и тя нямаше търпение отново да се види с Делфин. Почти нямаше приятелки на своята възраст. Буквално всички момичета, с които беше дебютирала, вече отдавна бяха омъжени и имаха деца. Виктория беше най-красивата, а бе останала свободна. Никой не можеше да разбере причината. Никаква логика нямаше. Обаче баща ѝ знаеше защо е така, а и тя също. Алфред съзнаваше, че беше направил живота ѝ у дома прекалено удобен. Беше подхранвал ума ѝ, а тя бе всеотдайна и любяща дъщеря, която никога не би го изоставила. Освен това Виктория нямаше никакво желание да бъде контролирана от мъж, да се превърне в поредната послушна и покорна съпруга и да рискува живота си, като ражда всяка година. Не можеше да се сети за нищо по-лошо или по-ужасяващо. В компанията на баща си можеше да се изразява свободно и да бъде себе си. Не ѝ се налагаше да се преструва на глупава и крехка и да не мисли за нищо друго освен за прическата си, роклите си и децата си. В социалния им кръг имаше и други интелигентни жени, но повечето не изразяваха мненията си и криеха познанията си зад воала на сдържаността, което Виктория намираше за крайно потискащо. Самата тя не беше нито невъздържана, нито груба, но не се боеше да показва интелекта си и да изразява мнение, което пък не се ценеше от повечето мъже, макар тя да говореше с уважение и учтивост. Единствено баща ѝ оценяваше тези ѝ качества. И двамата обичаха да разговарят.

– И майка ти беше същата – каза една вечер Алфред, докато си мислеше за Филипа. Тя все още му липсваше и така и не беше срещнал друга като нея – с такъв дух, с весел и жизнерадостен нрав – ако се изключеше дъщеря му, която всеки път, щом я погледнеше или се засмееше на някоя нейна цинична забележка, му напомняше за майка си. – И тя беше независима личност, точно като теб. – Макар че Филипа беше само на двайсет, когато почина, а сега Виктория беше с три години по-възрастна. – Понякога се чувствах зле от мисълта, че съм толкова по-възрастен от нея, но сега разбирам, че не би била щастлива с по-млад мъж, който е на нейните години. Струва ми се, че щеше да се чувства отегчена. Не беше чак толкова ученолюбива като теб, но много четеше. Бях свикнал да избирам книги от библиотеката си, за да ѝ ги давам да чете, и на нея това ѝ харесваше, точно както и ти обичаше да правиш така, като беше по-малка. Сега четеш по-сериозна литература от мен. – Алфред ѝ се усмихна с гордост. – Никога не съм обичал науката като теб, нито пък имам твоята памет за всяка битка във всяка война в историята още от римските времена.

Виктория обичаше и гръцката митология – интерес, който и той споделяше. Тя беше научила много от баща си и попиваше знанието като цвете, зажадняло за дъжд.

Без да обсъжда повече въпроса с баща си, Виктория писа на „Уайт Стар Лайн“ и поиска брошура за новия кораб, който щяха да пускат през април. Отговорът пристигна след две седмици и на снимките корабът изглеждаше възхитително. Беше елегантен, красиво обзаведен, с грандиозна трапезария и луксозни каюти в първа класа. Веднъж след вечеря, когато баща ѝ беше в добро настроение, тя му показа брошурата и снимките и той трябваше да признае, че „Титаник“ изглежда величествено.

– Трябва ли да допусна, че искаш да те заведа в Ню Йорк? – пошегува се той. – Защото морският въздух е полезен за мен, нали така? И предполагам, че това няма нищо общо с желанието ти да се видиш с приятелката си Делфин, да посещаваш приемите, на които ще те кани, и да ходиш на покупки с нея?

– Всъщност не е точно така, тате. Тя очаква бебе съвсем скоро и през повечето време ще си стои вкъщи, но ѝ е много скучно и казва, че се надява скоро да се върнем там, преди да се е родило бебето, защото след това ще е още по-заета с него. Поне сега всеки ден ходи на разходка и бихме могли да излезем на обяд, макар че Фредерик се държи с нея като с инвалид и настоява да си стои в дома им в провинцията, а тя твърди, че това било затвор. – На Виктория ѝ беше жал за нея.

– Това не ми изглежда особено забавно. – Алфред се усмихна на дъщеря си. Беше я превърнал в пътешественичка, а и самият той обичаше да обикаля света. Веднъж като млад бе ходил в Азия и я беше намерил за очарователна. Индия, Китай... Беше получил своя дял от приключения, преди да се ожени за Филипа. Виктория споделяше страстта му към пътешествията и обичаше да обикаля Европа, а с кораб да посещава и по-далечни места. На нея ѝ се искаше някой ден да иде до наистина екзотични страни, само че баща ѝ вече не беше в състояние да пътува толкова заради влошеното си здраве. Искаше ѝ се да иде в Азия и в Африка, но не можеше да го осъществи заедно с него. Плаването до Ню Йорк със съвсем нов кораб беше достатъчно голямо приключение и за двама им. Той се радваше да ѝ угоди и да я заведе да види приятелката си там. А и двамата се вълнуваха, че ще са на такъв нов и модерен кораб.

Виктория беше писала на Делфин, за да ѝ съобщи, че идват, и приятелката ѝ нямаше търпение да се видят, преди Фредерик да я отведе в имението им в Нюпорт на Роуд Айлънд и да я заключи там, докато бебето се роди. След това щеше да остане там няколко месеца, докато се възстанови напълно, а той щеше да си е в Ню Йорк, за да прекарва нощите си в пиене, хазарт и гуляи с приятелите си. Делфин мразеше тази част от бременността си, когато беше заточена в провинцията с децата си, които бяха съвсем мънички. За четири години ѝ се бяха родили три деца, а сега чакаше и четвърто. И докато с месеци прекарваше в провинцията, съпругът ѝ си живееше като свободен човек. Именно заради такива неща Виктория беше убедена, че не желае никога да се омъжва. Мъжете разполагаха с много повече забавления и свобода и като цяло си прекарваха много по-добре от жените, които през повечето време трябваше да стоят в домовете си като затворнички на собствените си тела, предаващи ги с бременност, раждания и неприятните неща, които ставаха след това. Едно бебе изглеждаше като твърде малка утеха за всички останали наказания заради това, че си жена. Докато Виктория не се омъжеше, нямаше да ѝ се налага да си има работа с всичко това и съжаляваше приятелките си, които нямаха нейния късмет. Бедната Делфин, която някога беше толкова слаба и с такава тънка талия, сега ѝ се налагаше да е в корсети до ушите заради напълняването, от което така и не беше успяла да се отърве след прекараните бременности. Виктория се надяваше през последната година да не е качила още килограми. Доста се беше закръглила след последното дете. Приятелката ѝ обаче все още имаше очарователно лице, а трите ѝ дъщерички бяха наследили червената ѝ коса и зелените очи.

Алфред резервира две съседни много луксозни каюти на „Титаник“, както и стаи в трета класа за Бриджет – камериерката на Виктория, и Робърт – неговия камериер, които щяха да дойдат с тях. От „Уайт Стар Лайн“ им изпратиха списък с пасажери и Алфред се зарадва, че сред тях има и негови познати като Джейкъб Астър и съпругата му. Имаше и няколко, които би искал да избегне, но и такива, с които би се радвал да поговори, както и един, с когото не се беше виждал от много отдавна и с нетърпение би изпушил пура с него, когато се видят. Бъртрам Банинг живееше на север и Алфред не го беше виждал от години. Понеже не посещаваше клуба си толкова често, както преди, Алфред не се събираше с хора както навремето. Винаги беше обичал да ходи в клуба си и Виктория го насърчаваше да го прави, когато се чувства по-добре. Сега беше доволен от перспективата да види приятелите си на кораба и дори да срещне нови хора, освен това се радваше на мисълта, че Виктория ще бъде в компанията на свои връстници, макар че повечето жени с добро потекло на нейните години вече бяха омъжени. Надяваше се, че тя ще срещне млади двойки, които да я запознаят с мъже на подходяща възраст. Сега му се искаше тя да е в компанията на такива мъже. Не знаеше колко още години му остават и не искаше тя да се окаже сама на света, още повече че и двамата нямаха никакви други живи роднини.

Алфред и Виктория се качиха на кораба на десети април в Саутхемптън, след като бяха пътували с влака от гара „Ватерло“ в Лондон. Във влака бяха в първа класа, а прислужниците им бяха настанени в трета. Пътуването с влак отне два часа. Багажът им беше изпратен преди това, пое го прислугата им и беше отнесен в каютите, където няколко стюарди и камериерки го разопаковаха и подредиха така, че всичко да е готово, когато се качат на борда.

Алфред се изпълни с възторг, когато видя кораба, и се развълнува, че е там, а Виктория побърза да се увери, че баща ѝ е увит с топъл шал, че е облечен с най-топлото си палто и не стои на течение, докато от перилата наблюдаваха дейността, която кипеше на дока. Самият док беше специално изграден година преди това, за да може да приеме огромния „Титаник“. Наблюдаваха как свалят и прибират траповете, а гледката при отплаването беше зашеметяваща. Архитектът на кораба и собственикът на „Уайт Стар Лайн“ също бяха на борда за първото плаване.

В каютите си Алфред и Виктория откриха писма от капитана с покана да вечерят в компанията му през първата вечер. Имаше списък с разнообразни развлечения на кораба, по кое време следобед се сервира чаят в първа класа, кога отваря трапезарията и къде свирят различните групи вечерта с осигурено пространство за танци на пасажерите от първа класа.

Няколко нива по-долу се намираше втора класа и пътуващите там се качваха на кораба от друго място, далеч от пасажерите от първа класа. Каютите в трета класа се споделяха от по няколко души, много от които бяха прислуга на заможните пътници. Хората на борда бяха около две хиляди и двеста заедно с екипажа, като в първа класа пътуваха приблизително триста двайсет и пет, във втора – двеста осемдесет и пет, а в трета – седемстотин и десет. Екипажът наброяваше около деветстотин души. Всички те бяха безупречно обучени, а корабът беше чудо на модерното инженерство и на изключителния вкус, освен това беше великолепно обзаведен и украсен. Предишната година Виктория и Албърт бяха пътували до Ню Йорк с кораба „Седрик“, който беше и най-големият за времето си, но „Титаник“ беше далеч по-красив.

Двамата стояха до парапета, докато се отдалечиха от пристанището и отплаваха в открито море. Алфред започна да усеща студения въздух и се прибра в каютата си, за да се стопли. Тя беше с размерите на дворец, а тази на дъщеря му беше почти толкова голяма. Виктория остана по-дълго на палубата и гледаше минаващите млади двойки. Носеше кожено палто и красива нова шапка и няколко мъже я поглеждаха възхитени, докато я подминаваха в компанията на съпругите си, хванали ги под ръка. Накрая отиде да провери баща си и го завари задрямал на креслото в каютата си, след което се прибра в своята, за да си свали шапката и палтото и да съблече роклята си за път от тежка черна вълна с висока яка и пола до глезените. Изглеждаше много модерна и впечатляваща в дългото си самурено палто.

За чая се преоблече в тъмносиня рокля от кадифе, която подчертаваше тънката ѝ талия и слабото тяло, след което отново отиде при баща си и установи, че се е събудил. Той настоя да я придружи. Нямаше търпение да се види с приятелите си на борда. Стюардите се заеха да им поднасят чай и красиво направени сандвичи от кресон и краставички, сандвичи с яйчена салата и парчета лимонов кейк. Точно от това имаха нужда, за да възстановят силите си. Алфред забеляза, че Виктория носи сапфирени обици и огърлица – бижута, които някога бяха на майка ѝ, подарък от него за медения им месец. Бяха любимите на Филипа. Сапфирите бяха с цвета на очите ѝ и на очите на дъщеря ѝ и чудесно подхождаха на модерната синя кадифена рокля на Виктория.

Докато допиваха чая си, Виктория видя, че мъжът, на когото баща ѝ беше помахал през салона, също е приключил със закуските и сега става от масата, на която седеше сам. Беше видял, че Алфред му махна, но не дойде и вместо това сякаш се поколеба, но баща ѝ го повика с ръка. Мъжът беше голям като мечок, много висок и с мускулесто тяло. Имаше добри очи и любезно изражение, държа се уважително и учтиво, когато ги поздрави, стисна ръката на Алфред, кимна на Виктория и я нарече с титлата ѝ – лейди Виктория. Изглеждаше поразен от красотата ѝ и от скромността, с която отвърна на поздрава му. Алфред го представи като Бъртрам Банинг. Въпреки безупречното му облекло, начина му на говорене и изключителната му учтивост Виктория долови, че не е от същата социална среда като тях. Все пак мъжът показваше огромно уважение и към двамата. Изглеждаше добър човек, придружи ги в големия салон и поседя няколко минути с тях. И тримата се съгласиха, че корабът е истинско чудо.

– Нямам търпение да го обиколя от край до край и да видя всичко. Искам утре да ида да поплувам – заяви тя и двамата мъже се усмихнаха. За момент Виктория заприлича на въодушевено дете, макар само допреди миг да се държеше като много елегантна и сдържана дама.

– От години не съм те виждал – каза Алфред на приятеля си, когото Виктория не познаваше. Сигурна беше, че никога не е идвал в дома им. Познаваше всички, които ги бяха посещавали. Изправи се, за да ги остави насаме, така че двамата да се порадват на компанията си и да идат в пушалнята, където мъжете пушеха пури, пиеха портвайн, джин, бренди или каквато напитка си изберат, и си разказваха истории, подходящи само за мъжки уши, достатъчно далеч от съпругите си, за да не могат да бъдат чути. Пушалнята приличаше на мъжки клуб и служеше за същата цел с облицованите си с дървена ламперия стени, с мъжествената си атмосфера, с цигарения дим и носещия се мъжки смях.

Виктория ги остави и направи бърза обиколка на палубата, но скоро ѝ стана студено. Вече бяха в открито море, така че се върна в каютата си, за да си почете, докато камериерката ѝ Бриджет дойде, за да ѝ помогне да се преоблече за вечеря. Тя беше най-младата прислужница в домакинството им, ирландско момиче, което бе умолявало да дойде на пътуването. Имаше роднини в Ню Йорк, които работеха в дома на богати хора. Сестра ѝ бе заминала от Дъблин за Ню Йорк и беше станала камериерка, докато Бриджет работеше за семейство Олдбрук в Лондон. Помогна на Виктория да си облече черна сатенена вечерна рокля и да си сложи диамантите, които някога също бяха принадлежали на майка ѝ. Докато вървяха към трапезарията, Алфред изглеждаше уморен. Носеше фрак и бяла вратовръзка. Имаше обявена една неофициална вечеря, на която господата биха могли да носят черна вратовръзка вместо бялата и фрака, но Виктория знаеше, че баща ѝ не би одобрил това. Имаше и една галавечер, когато всички трябваше да са облечени много официално и щяха да танцуват до зори.

– Кой беше приятелят ти от днес, тате? – запита го Виктория, докато вървяха към трапезарията по коридорите с дървена ламперия, а от каютите излизаха великолепно облечени дами, накичени с бижута, в компанията на също толкова елегантните си съпрузи. Децата бяха настанени в отделни каюти надолу по друг коридор, където за тях се грижеха бавачките им, и по това време вече бяха сложени да спят. Морето беше спокойно, гигантският кораб гладко се носеше по вълните. Виктория беше взела и самуреното си палто, в случай че ѝ се прииска да се поразходи на палубата след вечеря.

– Той е добър човек – отговори баща ѝ. – Бърт Банинг. Най-важният собственик на текстилни фабрики в Манчестър е. Израснал е от нищото, така да се каже. Преди години дядо му купил няколко фабрики, а баща му успял донякъде да ги развие. Бърт обаче ги превърна в златна мина. Притежава повече фабрики от всеки друг на север. Мисля, че произвежда много качествена коприна, вълна и памук. Търгува по целия свят. Бил е в Кеймбридж и е член на клуба ми, но се държат с него като с парий, защото е индустриалец. Никой не говори с него. А той разполага с едно от най-големите имения на север. Чувам, че е красиво място. В клуба ми са такива проклети сноби. Гледам да вечерям заедно с него, когато съм там, но никой друг не го прави. Не разговарят с него. Той твърди, че не го е грижа. Добър е и е любезен с всички. Не бих могъл да кажа същото за някои от приятелите си. Много е смущаващо отношението им към него. Невероятно е какви грубияни могат да бъдат понякога някои аристократи. Наричат се джентълмени, а се държат като свине. А той никога не реагира на отношението им. Неизменно е учтив с всички и е по-голям джентълмен от тях. Добър човек е, с него е много приятно да се разговаря и е умел бизнесмен. Не ми допадат политическите му възгледи, но пък това ни дава тема за разговор. Привърженик е на лейбъристите, разбира се. С двайсет години е по-млад от мен, но ми е приятно в компанията му.

– Защо тогава никога не си го канил на вечеря у дома? – запита тя.

– Не би дошъл. Обича да казва, че си знае мястото и уважава висшата класа, но не се смята за част от нея. Честно казано, обноските му са по-добри от техните. Понякога се срамувам от хората от собствената си класа. Веднъж сподели с мен, че собственик на текстилна фабрика от нашия кръг, на когото бил помогнал, му уредил членство в клуба като отплата за услугата. Членовете разбрали и изцяло го пренебрегнали. Мисля, че съм единственият, който разговаря с него. Той казва, че въпреки това му е приятно, че е в клуба. За него е чест да е член и го намира за спокойно местенце, когато е в Лондон. Живее в Манчестър, където са и фабриките му. Той е умен човек, превърнал е бизнеса си в империя. Възхищавам се на това.

Лорд Алфред не беше работил и ден в живота си, същото се отнасяше и за приятелите му. Всичко, което притежаваха, бяха получили в наследство. Виктория уважаваше баща си заради онова, което ѝ беше разказал за Бърт Банинг. Харесваше ѝ, че въпреки титлата и потеклото си баща ѝ не е сноб. И тя не беше. Възхищаваше се на интелекта, на добрите обноски и на учтивите хора.

След вечерята на капитанската маса Виктория отведе Алфред в каютата му, където Робърт го очакваше, за да му помогне да се съблече и да си легне. Тя го остави на грижите му, облече самуреното си палто, вдигна яката високо на шията си и тръгна по палубата. Остана до перилата няколко минути, наслаждавайки се на отражението на луната в морската повърхност, но ѝ стана твърде студено. Вечерта беше прекрасна. След това бавно се отправи към каютата си, щастлива, че е убедила баща си да дойде на първото плаване на кораба. Това си беше истинско приключение. Беше убедена, че пътуването до Ню Йорк ще бъде забавно.

2.

На следващата сутрин Виктория се събуди рано и отиде до басейна – радваше се, че на кораба има такъв и ще може да се упражнява. Още предишния ден си беше взела билет, за да го използва. Влезе в топлата морска вода и хубаво поплува преди закуска. След това се върна в каютата си, пи чай с виенски кифлички и се преоблече за сутрешните занимания. Гледаше как млади двойки играят шафълборд и разговаряше с друга двойка. Младото семейство беше от Ню Йорк и сега се връщаше у дома след голяма обиколка из Европа за медения си месец. Изглежда, че Виктория беше единствената неомъжена жена в първа класа, във всеки случай единствената млада – за разлика от една богата вдовица със забележителна шапка и орлово лице. На борда беше и младата госпожа Астър със съпруга си, но стюардесата беше доверила на Виктория, че не е напускала каютата си. Госпожа Астър очакваше дете и не се чувстваше много добре. Алфред беше срещнал съпруга ѝ в пушалнята и двамата бяха разговаряли за кратко. Двамата се познаваха, но не бяха близки.

Алфред излезе на палубата при дъщеря си преди обяд, изтегна се на един шезлонг, завит с одеяло, и отпиваше бульон от чашата си. Виктория получи покана да поиграе шафълборд с една от двойките и прие с радост. Когато се извърна, видя Бърт Банинг да седи на шезлонг до баща ѝ – двамата разговаряха оживено и се смееха. От месеци не беше виждала баща си да се чувства толкова добре. Пътуването му се отразяваше чудесно. Предишната вечер, докато седяха на капитанската маса, той зададе безброй технически въпроси за кораба. Виктория слушаше с едно ухо. Разговаряше с мъжа от едната си страна за галерия „Уфици“ във Флоренция. Баща ѝ я беше водил там на няколко пъти, както и във Венеция, която тя много обичаше. Разговорите бяха интересни и оживени.

Когато приключи с играта на шафълборд, отиде при баща си и Бърт я погледна така, сякаш е видял богиня.

– Поканих Бърт да обядва с нас – каза Алфред.

– Ако не възразявате, лейди Виктория – побърза да добави Бърт. Не сервилничеше, а се държеше учтиво и уважително с тях.

– Възразявам единствено, че използвате титлата ми. Ако продължавате да настоявате да го правите, ще се наложи да се обръщам към вас със „сър Бърт“.

– Но аз нямам титла – възрази скромно той. Тя взе слънчобрана си, леко го побутна по рамото с върха му и го изгледа сериозно.

– Обявявам ви за сър Бъртрам Банинг – изрече тържествено. Той се засмя и поклати глава.

– Не е съвсем същото – отвърна шеговито.

– Напротив, точно същото е. Мисля, че на благородниците е позволено да посвещават в рицарство и да раздават титли. Не вярвам, че можем да женим хората, но със сигурност бихме могли да отправяме покани за обяд. Сега сте един от нас, сър Бърт – каза Виктория и го изгледа закачливо, а двамата мъже се засмяха. Алфред отново се удиви колко много прилича на майка си. Присъствието ѝ беше истински дар. Тя носеше забавление и светлина. Ведрият ѝ нрав и закачливата непочтителност бяха развеселили и двамата.

Бърт Банинг се отпусна, след като седна с тях на масата. За нито една вечер от пътуването нямаше покана за капитанската маса, но и не го беше очаквал. Знаеше какви са условностите в британското общество, макар че може би беше най-богатият мъж на борда или поне един от тях – след Джейкъб Астър. Капитанът обаче знаеше кого да покани и кого – не. Ако седнеше на една маса с човек без титла, индустриалец и бизнесмен, можеше дълбоко да засегне пасажерите с титли и останалите членове на британската аристокрация. Бърт Банинг беше доволен да вечеря сам на масата си и поканата на Олдбрук искрено го разчувства. Когато ги остави след обяда, Виктория беше ядосана заради него и го сподели с баща си.

– Не мога да повярвам колко груби са хората и че не го канят при тях, не разговарят с него, а и капитанът не го кани. Американците нямат титли. Защо Джейкъб Астър седи на капитанската маса, а Бърт – не?

– Защото Джейкъб Астър е най-богатият човек на кораба и има добър произход. Той е от каймака на нюйоркското общество. А Бърт не е един от нас. Живеем в коравосърдечна класова система, която не се е променяла от векове и вероятно няма да се промени поне още един век, ако това изобщо някога се случи. Искат да вярват, че мъже като Бъртрам Банинг са по-нисши от тях, че той не заслужава онова, на което се радват те, и не искат да му позволят да го забрави, затова му го напомнят при всеки удобен случай.

– Това е отвратително, татко. Той е съвършеният джентълмен. И е много умен и образован.

– Да, такъв е. И аз го харесвам. Винаги съм го харесвал.

– Но и ти не си го канил на вечеря у дома. Защо, ако чак толкова много го харесваш?

– Защото той не би го очаквал. Приема мястото, което обществото му е отредило. Не е част от нашия кръг и това няма да се промени, докато е жив, все едно колко е богат. Това може да се промени за твоето поколение, но не и за нашето. – Бърт беше на шейсет и две, с цели двайсет години по-млад от Алфред. Виктория беше забелязала, че хората гледат през него, сякаш не съществува и не е там. Това я вбесяваше и когато същата вечер излезе да се разходи по палубата и го видя да стои до парапета, отиде при него, застана тихо и погледна в топлите му кафяви очи, щом той се обърна към нея. Той запази почтително разстояние между двамата, но нямаше как да не забележи отново колко е красива Виктория.

– Добре ли мина вечерята с баща ви? – запита я. – Чудесен човек.

– Да, такъв е – съгласи се тя.

– Той е единственият член в клуба ни, който разговаря с мен.

– В такъв случай защо постъпихте там? – Виктория се запознаваше с онази страна на обществените порядки в собствения си свят, която никога не беше виждала отблизо, докато не погледна през очите на Бърт.

– Смятаха, че трябва. Бях допуснат в замяна на услуга, която направих на един човек. Няколко важни хора оказаха голям натиск върху клуба, искаха да покажат колко са модерни. Обаче, разбира се, не са такива. Вкопчили са се с всички сили в старите порядки. Така че съм вътре, но в знак на протест членовете не разговарят с мен. Това е отмъщението им, че са били принудени. Но аз нямам против.

– А защо желаете да сте част от клуб, в който никой не разговаря с вас? Това няма как да е особено забавно.

– Там е спокойно. Понякога го посещавам, за да размишлявам. Не ходя често в Лондон. Член съм на клуба на индустриалците в Манчестър. Там всички разговарят с мен, но понякога ми се иска да не беше така. Сред тях съм в собствената си среда – на успелите фабриканти. Те са пъстро множество от индустриалци, собственици на големи и малки фабрики, някои много заможни мъже и неколцина аристократи.

– Интересно ли е да си собственик на фабрика? – Виктория беше любопитна що за човек е събеседникът ѝ. Никога не беше срещала друг като него. Той беше едновременно мил и силен. Изглеждаше като мъж, който би могъл да води другите.

– Вие не бихте го намерили за интересно, но за мен е. Занимаваме се основно с памук и вълна, произвеждаме и някои наистина хубави коприни. – Звучеше горд. – И може би причината да посещавам клуб, в който никой не разговаря с мен, е да си напомням, че макар да не съм един от тях, те все пак ме допуснаха. А когато дойде следващото поколение, вероятно ще допускат и ще разговарят с такива като мен. Необходимо е време, а понякога и поколения, за да се променят нещата.

– Това ми се струва толкова нередно – тихо каза тя.

Тогава Бърт ѝ зададе много дързък въпрос, но под лунната светлина и насред открито море и двамата се чувстваха смели. В далечината се виждаха малки айсберги.

– Защо такава прекрасна млада жена като вас не е омъжена? – Не можеше да измисли и една причина за това. Тя беше умна, красива, с добър произход и мила.

Виктория помисли малко, преди да отговори:

– Никога не съм искала да напусна баща си. Той има нужда от мен. Искам да съм с него чак до края. А и никога не съм срещала мъж, за когото да пожелая да се омъжа. Не виждам причина за това. – Не ѝ беше необходим обществен статус, нито титла. Един ден щеше да наследи голямо състояние. А и с баща си се радваше на повече свобода, отколкото ако си имаше съпруг.

– Не искате ли деца?

Тя поклати глава.

– Определено не. Напълно съм си добре и така.

Той не можеше да се сети и за една жена, която да е изрекла нещо такова пред него. Всички жени, които беше срещал, искаха нещо – брак, статус, пари, деца, титла. Обаче виждаше, че тя говори истината и е напълно доволна от живота си. Не търсеше някой, който да направи нещата още по-хубави. Виктория смяташе, че нищо не ѝ липсва, и не искаше съпруг.

Известно време стояха един до друг мълчаливи, но после стана твърде студено, така че влязоха в ярко осветените коридори с дървените ламперии и полилеите. Той я изпрати до вратата на каютата ѝ и я изчака да влезе, след което продължи да размишлява за нея, докато вървеше към собствената си каюта по-нататък по коридора. Виктория влезе в дневната си и също мислеше за Бърт. Беше потресена от отвратителното отношение на хората от собствената ѝ класа към него и как той приемаше това за нормално. Бърт не очакваше нищо по-различно от тях. Беше се примирил с реда на нещата. Тя се чудеше дали баща ѝ не греши и дали той не би дошъл на вечеря в дома им, ако го поканят. Искаше ѝ се да опита да го покани някой път, когато е в града. Харесваше ѝ да разговаря с него.

През следващите два дни Алфред и Виктория се наслаждаваха на развлеченията на необикновения кораб. Бърт отново се присъедини към тях на обяд и изглеждаше по-отпуснат в нейната компания, а и на нея ѝ беше удобно край него. Разговаряха на палубата няколко пъти и тя го разсмиваше с историите си. Виктория беше разбрала, че той е вдовец без деца, но не знаеше нищо друго за личния му живот.

Четвъртият ден беше още по-студен от предишните, но Виктория си направи кратка разходка по палубата, за да вземе малко въздух, и беше поканена на обиколка из кораба преди обяд, за да види камбуза и някои пространства, които не бяха общодостъпни. Срещна се с баща си на масата за обяд.

Предишната вечер Бърт бе споменал, че има работа за вършене. Появи се по времето за чай, след което изчезна с Алфред в салона на господата, за да пушат пури. Виктория не намираше идеята за добра заради слабите дробове на баща си и му се намръщи, но той ѝ намигна, последва Бърт и изчезна в пушалнята, която мъжете от първа класа използваха като убежище, за да се крият от съпругите си. Тя се върна в каютата си, за да почете и после да се преоблече за вечеря.

Същата вечер носеше блестяща златиста рокля с диамантените обици на майка си, а след вечерята Бърт се присъедини към тях, за да пийне бренди. Много му се искаше да покани Виктория на танци, но не мислеше, че това би било редно. Беше достатъчно възрастен, за да ѝ бъде дядо. Беше на шейсет и две, макар да не му личеше и да беше силен и жизнен, а тя бе едва на двайсет и три. Бърт смяташе, че хората може да се възмутят и на баща ѝ да не му хареса, така че не я покани и когато двамата мъже довършиха брендито си, всички се прибраха по каютите си. Тъкмо влизаха, когато корабът рязко подскочи и после спря. Това почти успя да събори Виктория и тя се хвана за бюрото, за да запази равновесие. Не се разтревожи дори и когато погледна през люка и видя, че наблизо има айсберг. Корабът беше обявен за непотопяем, а и тя се беше запознала с архитекта му Томас Андрюс, който го беше потвърдил.

Когато погледна навън, видя парчета лед по палубата. Подаде глава в коридора, за да научи дали някой знае какво е станало. Все още беше със златистата си рокля, а Бърт изскочи от каютата си надолу по коридора, също облечен във вечерния си костюм.

– Какво беше това? – запита тя, по-скоро любопитна, отколкото притеснена.

– Мисля, че може да сме се блъснали в айсберг или да сме минали твърде близо до него – отговори Бърт. По коридора тичаха стюарди и уверяваха пътниците, че всичко е наред.

Виктория облече дългото си самурено палто и с Бърт излязоха навън, за да видят айсберга. Корабът беше спрял. И други бяха излезли на палубата, за да събират пръснатите по нея ледени парчета. Канеха се да върнат в каютите си, когато чуха стържещ звук и видяха как спасителните лодки се спускат. Бърт и Виктория се спогледаха и спряха един от минаващите наблизо моряци, запътил се към лодките.

– Учение ли е това? – запита го Бърт и човекът поклати глава.

– Не, сър, не е – отговори сериозно. В този миг прозвуча алармата, която бяха чули по време на учението в първия ден, след като напуснаха пристанището. – Сложете си предпазните жилетки – каза морякът. – Облечете се топло и отидете при спасителните лодки – добави и се затича напред, а Бърт изпрати Виктория до каютата ѝ, след което отиде да се преоблече.

Виктория побърза да види баща си. Той седеше в креслото, пушеше пура и изглеждаше невъзмутим.

– Трябва да идем при спасителните лодки, тате. Мисля, че сме се блъснали в айсберг. Преди няколко минути сваляха лодките.

– Сигурно е учение – каза той, докато се наслаждаваше на пурата си.

– Изглежда, че не е. Облечи си някакви топли дрехи и си сложи предпазната жилетка. След няколко минути се връщам.

Тя отиде да се преоблече с дебела вълнена рокля и да си обуе ботуши. Върху роклята облече дебел пуловер и си сложи дебелото вълнено палто, което носеше, когато се разхождаше по палубата. Нямаше да носи скъпото си самурено палто в спасителната лодка и да го повреди. Струваше ѝ се прекалено да е в този вид, докато провеждат учение за евакуация. Сложи си топла шапка, взе вълнен шал и ръкавици само в случай че все пак се окаже истина въпреки твърденията, че корабът е непотопяем, взе и кутията с бижутата, които беше донесла на кораба – повечето бяха останали от майка ѝ – и я пъхна дълбоко в джоба на дългото си палто. Закопча го и си сложи спасителната жилетка. Когато се върна при баща си, го завари облечен по същия начин. Двамата заедно тръгнаха към спасителните лодки, където трябваше да е и Бърт. Виктория го беше видяла там още първия ден, преди да знае кой е. Сега бяха приятели. На кораба нещата се бяха развили бързо и дълготрайните приятелства се създаваха далеч по-лесно, отколкото на сушата.

Хората изглеждаха разтревожени. Наблизо стояха двама от висшия състав и няколко моряци, за да помагат на пасажерите да се качват лодките.

– Първо жените и децата – каза единият от командващите и за миг никой не помръдна.

– Защо трябва да се качваме в лодката? – запита някой. – Не могат ли да сигнализират по радиото, ако има проблем? – Никой не беше обяснил естеството на проблема, дали изобщо има такъв и дали е нещо сериозно.

– Вече го направиха. Помощта е на път.

– Ако корабът не може да потъне, защо просто не изчакаме в каютите си? Тук навън е ужасно студено – оплака се някой. Във водата се носеха ледени късове и хората се бояха, че лодките ще се преобърнат и те ще паднат сред вълните. В продължение на няколко минути никой не пристъпи напред. Внезапно Виктория си спомни Бриджет и Робърт – своята прислужница и камериера на баща ѝ в трета класа – и попита дали може да иде да ги доведе, но служителят ѝ обясни, че за тях са отредени отделни спасителни лодки и че тя трябва да се качи веднага в тази. Вместо това Виктория отстъпи две големи крачки назад и застана между баща си и Бърт.

– Качвай се в лодката, Виктория – сериозно каза баща ѝ, разтреперан от студ. Тя свали шала си и го омота около шията му. – Чу командващия.

– Няма да те оставя, тате. Ще се кача в следващата. Корабът няма да потъне, а аз няма да те изоставя.

– Трябва да направиш каквото ти се казва. Аз ще се оправя. Ще пийнем, когато те върнат отново на борда.

Часът беше един след полунощ и навън беше леденостудено. Виждаха как други хора се качват в лодките, но Виктория продължи да стои до баща си. Забеляза, че свалят някои лодки във водата наполовина пълни, натоварени с жени и деца, а мъжете стояха на борда.

През следващия час лодките продължиха да се пълнят без определен ред. Някои мъже се качваха с жените, други оставаха на палубата и обещаваха на съпругите си, че ще се качат в следващата. Някои от командващите позволяваха на мъжете да се качат, ако имаше място за тях, други – не, и в резултат много от лодките оставаха наполовина празни. Ставаше все по-очевидно, че положението е сериозно, носът на кораба започваше да се накланя напред, хората започваха да осъзнават опасността, а моряците им помагаха да се качват по-бързо в лодките.

– Идвай с мен, татко – каза Виктория. – Ти си болен, няма да те оставя тук.

– Няма да пререждам жени и деца. Ще се кача в следващата лодка. Трябва да тръгваш веднага – изрече той с нетърпящ възражения глас, какъвто тя не беше чувала дотогава, и разбра, че баща ѝ се страхува за нея. Не ѝ се искаше да го ядосва. Прегърна го силно, Бърт я вдигна, за да я качи на лодката, след което направи крачка назад и застана до баща ѝ. Последното, което Виктория видя от палубата на „Титаник“, беше как баща ѝ стои редом с Бърт, докато лодката ѝ се спускаше към водата и се удари силно в морската повърхност. Продължаваха да се спускат и други лодки, някои бяха почти празни. Тя вече не виждаше баща си и Бърт и се надяваше, че са се качили в следващата, както ѝ бяха обещали. Не ѝ се искаше той отново да хване пневмония от стоенето навън на студа с часове. Щом лодката ѝ се озова във водата, тя видя как носът на огромния кораб се насочва към морето, как кърмата се издига нагоре и осъзна, че „Титаник“ потъва. Беше два след полунощ. Намираха се някъде насред северния Атлантик и Виктория нямаше представа колко далеч са от сушата. Лодката се поклащаше всеки път, когато някой помръднеше. Вътре имаше жени и деца, а тя продължаваше да гледа останалите лодки, които още се спускаха, и се чудеше в коя ли е баща ѝ и дали Бърт е с него. Сега можеше да мисли единствено за баща си, докато стискаше седалката си и се взираше в гигантския кораб с вдигнатата високо във въздуха кърма. Видя как някой пада от задната част в ледените води.

Когато Виктория изчезна от погледа им, Бърт и Алфред отидоха при следващата станция, където хората се качваха в една от последните лодки. Почти не остана място за всички жени и деца, но когато най-сетне ги качиха, Бърт подаде ръката си на Алфред, за да му помогне да се качи. Алфред погледа по-младия мъж и поклати глава.

– Няма да дойда – каза тихо и Бърт го изгледа потресен.

– Налага се, заради Виктория. Не можете да я оставите така.

– Аз съм на осемдесет и една. Остават ми най-много година или две живот. Няма да прередя някоя жена или дете, за да се кача в лодката, за да живея само година, а на тях да открадна целия им живот. Няма да се кача. Виктория е силно момиче и ще се оправи. – Изгледа втренчено Бърт, очите му пламтяха като въглени. – Закълни ми се, че ще останеш до нея и ще се грижиш за нея. Тя е добра жена, ще се отнася добре с теб. Има нужда от някого като теб, Бърт. Ожени се за нея. Никой по-млад от теб мъж не би могъл да я разбере. Оставям ти най-ценното си притежание. Сега се качвай в проклетата лодка, слизай от кораба и се погрижи за нея заради мен.

Бърт видя, че той наистина мисли така. Разкъсваше се вътрешно, не беше сигурен как да постъпи. Беше по-силен от Алфред и би могъл да го принуди да се качи на лодката, а самият той да остане на потъващия кораб. И той не беше млад, но си бе поживял добре. Само че Алфред беше упорит и не искаше да открадне на никого шанса за живот.

– Ела с мен – настоя Бърт отчаяно и се опита да издърпа Алфред при себе си, но той се запъна и му изкрещя:

– Тръгвай! Тя се нуждае от теб повече, отколкото от мен. Бъди добър с нея, Бърт, иначе духът ми ще те тормози до последния ти час.

Бърт кимна, стисна ръката му и се затича към последната спасителна лодка, в която хората вече се качваха. В нея все още имаше едно-две места. Обърна се и помаха на Алфред, който му кимна, изправен с достойнство на палубата, която вече се накланяше. Бърт зае последното място в лодката, след което я спуснаха във водата. Беше два и петнайсет. Две минути по-късно „Титаник“ изпрати последния си сигнал за бедствие. След минута светлините на кораба изгаснаха, последва ужасяващ трясък, той се строши на две, носът започна да потъва, след няколко мига кърмата изчезна в океана и „Титаник“ вече го нямаше. Корабът, който не можеше да потъне, току-що го беше направил, прекалено повреден от айсберга, пробил голяма дупка в корпуса му. „Титаник“ беше обречен от мига, в който се сблъска с айсберга, и потъна два часа и половина по-късно.

В ледената вода имаше стотици хора. Крещяха, плачеха, започнаха да изплуват тела. Понеже много от спасителните лодки бяха наполовина празни, членовете на екипажите им успяха да издърпат неколцина от водата и да ги качат, докато всички пътници в тях крещяха изплашени, че лодките може да потънат. Хората във водата умоляваха за помощ, но такава не идваше. Виковете им първоначално бяха оглушителни, но гласовете им заглъхнаха един по един, когато бедстващите започнаха да умират от досега си с ледената вода.

Бърт също трепереше и можеше само да се моли Алфред все пак да се e качил в една от последните лодки и да е напуснал кораба или да се е озовал сред студените вълни и някой да го е спасил. Не можеше да го види нито във водата, нито в близките лодки. Не виждаше и Виктория. Опита се да погледне в другите спасителни лодки и я повика на няколко пъти по име, но все още не я съзираше. Намираше се в лодка, пълна с непознати и няколко малки и треперещи от студ деца, придружавани от разплаканите си майки. Имаше още само един мъж сред спасените, както и един член на екипажа. Бърт все още не бе осъзнал пълния размер на бедствието. Станалото беше прекалено ужасяващо, за да го разбере или да повярва.

Бащата на Виктория му беше казал – беше му наредил – да се погрижи за нея, да се ожени и да е добър с дъщеря му. Бърт беше сигурен, че Виктория би била ужасена от идеята. Та нали бе споделила с него, че никога не е искала да се омъжва. Надяваше се, че ще се грижи за баща си до края на дните му. Не така бе очаквала, че ще приключат нещата. Виктория нямаше нужда от Бърт. Щеше да наследи състоянието на баща си, ако той не е оцелял, а и идваше от свят, който щеше да се разграничи от нея, ако се омъжи за Бърт. Той не беше добре приет в нейното общество. Не би могъл да ѝ го причини. Баща ѝ не мислеше ясно в последните отчаяни мигове, преди корабът да потъне. Обаче погледът му беше толкова настоятелен... Алфред отчаяно искаше да е сигурен, че Бърт ще се погрижи за Виктория. А той не можеше да си представи как би го постигнал, без да се ожени за нея и да съсипе живота ѝ. Чудеше се дали някой от тях ще преживее нощта, и се помоли Алфред да е оцелял заради Виктория.

Малко повече от час след потъването на „Титаник“ дойде „Карпатия“. Отне часове, докато всички оцелели бъдат качени на борда. От водата се дочуваха само няколко немощни викове, сред вълните се носеха тела. Хората от спасителните лодки се качиха на „Карпатия“. Оцелелите бяха седемстотин и пет души. Когато „Титаник“ потъна, взе със себе си хиляда и петстотин.

Когато и „Калифорниан“ пристигна шест часа след потъването, вече нямаше оцелели сред вълните, а само трупове. От екипажа прибраха колкото се можеше повече, за да бъдат разпознати, когато стигнат сушата.

На Бърт му отне цял ден, за да открие Виктория сред оцелелите на „Карпатия“. Беше увита в одеяло и седеше сгушена в един ъгъл на едно от многото места, отделени за спасените. Завари я заобиколена от жени и деца. Почти не я позна – русата ѝ коса беше разчорлена, носеше нечии други дрехи и прегръщаше непознато дете. Не успяваха да намерят майка му. Когато Бърт се надвеси над нея, Виктория го погледна с разширени от ужас очи. Той коленичи до нея, нежно погали лицето и косата ѝ, прегърна я и я задържа така. Бяха преминали през ужасяващо изпитание, което никога нямаше да забравят.

– Къде е татко? – запита тя шепнешком.

– Все още не знаем. Възможно е да е тук някъде. Все още не съм го открил. А теб от вчера те търся. Оцелелите са разпределени из целия кораб.

– Той с теб ли тръгна? – запита тя. Звучеше отчаяна и изтощена. Все още беше в шок от изживяното. И Бърт беше потресен. Не беше се чувствал така от смъртта на съпругата си, когато и двамата бяха все още млади. Тя обичаше да се пързаля по леда и наблизо имаше замръзнало езеро, на което понякога отиваше да се пързаля сама, макар той да ѝ беше казвал да не го прави. Пропадна през леда и се удави. Вече беше мъртва, когато я откри. Нямаха деца и той никога повече не се ожени. От трийсет и две години беше вдовец, а сега бащата на Виктория го бе заклел да се ожени за дъщеря му. Но каквото и да беше станало, между двамата се бе зародила връзка и поне можеха да бъдат приятели. И Бърт като нея все още се надяваше, че баща ѝ е оживял.

Държеше я, докато заспа в ръцете му, увита в грубото одеяло. Някой взе детето от прегръдките ѝ.

„Карпатия“ акостира в Ню Йорк на осемнайсети април, три дни след потъването на „Титаник“. Корабът, който не можеше да потъне според създателите си.

Капитанът на „Карпатия“ разполагаше с пълния списък на оцелелите, с изключение на децата, които бяха твърде малки, за да могат да обяснят кои са. В Ню Йорк съпоставиха имената на спасените със списъка на пасажерите, за да разберат кои липсват. Спасителните лодки се бяха оказали недостатъчни, за да поберат всички пътници и екипажа, така че положението със спуснатите от кораба наполовина празни лодки се оказа още по-трагично. На борда на „Карпатия“ бяха основно жени и деца, но имаше и някои мъже, както и членове на екипажа. Именно екипажът беше претърпял най-много загуби. Членовете му останаха на борда до самия край, за да помагат на пасажерите, и повечето загинаха в ледените води, когато корабът потъна. Пътниците от втора и трета класа имаха по-тежка съдба от онези в първа. Виктория беше претърсила цялата „Карпатия“, но така и не намери прислужниците Робърт и Бриджет, нито пък баща си. Отне няколко дни, докато се състави пълният списък с жертвите, и когато беше готов, името на баща ѝ се оказа в него. Бяха открили тялото му в ледената вода. Джейкъб Астър също бе загинал, но съпругата му Маделин беше в списъка с оцелелите. Робърт и Бриджет не се бяха спасили. Брус Измей обаче, директорът на „Уайт Стар Лайн“, беше избягал със спасителна лодка, докато корабният архитект Томас Андрюс бе потънал заедно с кораба.

Бърт отведе Виктория в хотел „Вандербилт“, за който тя и баща ѝ имаха резервации, а останалите отседнаха в хотел „Джейн“. И Бърт си беше наел стая там. Постоянно проверяваше Виктория, за да е сигурен, че е добре. Тя отказваше да напусне хотела. Бърт така и не ѝ каза какво бе поискал баща ѝ от него. Страхуваше се, че тя ще го намрази, и беше сигурен, че красива млада жена като нея никога не би пожелала това. Вместо това се посвети да ѝ бъде ангел хранител и да я закриля толкова дълго, колкото имаше нужда. Виктория все още беше в шок, когато пристигнаха в хотела. Бърт помоли управителя да извика лекар. Той я прегледа внимателно и обясни, че тя страда от преживяната травма и че трябва да си остане в леглото, докато се почувства по-добре. Тялото ѝ щяло да ѝ каже кога е в състояние да стане. Виктория лежеше и си мислеше как баща ѝ замръзва до смърт в ледената вода. Остана сама на света, край нея беше само този мил човек, когото едва познаваше.