Квантова буря

1.

Военновъздушна база „Хауард“,

Панама

Март 1997

Витлата на „Бел“ УХ 1, известен като Хюи, блъскаха тежкото покривало от влажен нощен въздух като стар барабан конга и разклащаха палмовите дървета, извисяващи се по протежение на тревистата ивица с въздушната струя, докато машината се спускаше.

Единственият пътник, Хуан Кабрило, стоеше подпрян на отворената врата и попиваше всичко това. Одрипавялата му тропическа риза и дългата до раменете коса танцуваха във вихъра на нахлуващия вятър, който фучеше из кабината.

На театралното му чувство се прииска Вагнеровата „Езда на валкириите“ да се носи от няколко високоговорителя на хеликоптера от времето на Виетнамската война, докато той се спускаше почти като при аварийно кацане. Но Хуан не беше отговорен за това родео.

Щом плазовете опряха в мокрия асфалт, Кабрило изхвръкна от вратата, като разплиска водата със сандалите си „Биркенщок“ и наведе високото си тяло, докато машината се отдалечи с рев. Той се втурна към най-близкото сферично хале от поцинкована ламарина. То беше едно от общо трите, заети от местния пункт на ЦРУ. Нямаше време за губене.

Лангстън Овърхолт IV, неговият водещ офицер от ЦРУ, се беше надвесил над военна карта и отворена папка с досиета. Цигарен дим замъгляваше помещението. Той вдигна очи, когато най-добрият му агент без официално прикритие (АБОП) се втурна в помещението.

– Хуан, момчето ми. – Протегна му ръка. – Радвам се, че успя.

Макар че Овърхолт беше четирийсет години по-възрастен от Хуан, дългите му патрициански пръсти стискаха като менгеме. Старият шпионин имаше излъчването на добре възпитан английски благородник. Човек не можеше да види и капка пот по него въпреки задушаващата влажност. Найлоновата му риза от дишаща материя и панталоните му имаха вид на току-що изгладени. На хълбока му висеше „Колт“ .45-калибър в доста износен кобур.

Малцина знаеха, че Овърхолт беше завербуван лично от Алън Дълес . Още по-малко бяха онези, които знаеха за изпълнените от него мокри поръчки зад Желязната завеса.

– Каза, че времето лети. – Кабрило кимна към един палет с оборудване, завит с брезент. – Това моите неща ли са?

– Всичко, което поиска. – Очите на Овърхолт се присвиха, защото видя потта, блестяща по челото Кабрило. – Добре ли си?

– Никога не съм бил по-добре. Тук е истинска сауна. – Хуан избърса чело с опакото на ръката си. – Дай ми една. – И кимна към пакета „Кемъл“ до отворената папка с досиета.

Истината беше, че лош пристъп на малария изтезаваше физиката му на плувец. През последните четирийсет и осем часа лапаше хининови таблетки като бонбонки. Най-лошите симптоми бяха отминали, но в черепа му туптеше яростна мигрена.

Овърхолт му подхвърли пакета и Хуан извади цигара, а Овърхолт щракна своята „Зипо“. Кабрило дръпна силно, за да напълни дробовете си с колкото може повече никотин – каквото и да е, само да разкара главоболието му.

Овърхолт го огледа отново.

– Това той ли е? – попита Хуан, докато минаваше покрай своя ментор, за да стигне до досието. Десетина снимки от телеобектив и половин страница ръкописни бележки на английски и испански бяха единственото в досието, което беше озаглавено „Владимир Суарес, по прякор Жуков“.

– Какво общо има името на руския генерал? – попита Кабрило.

– Бунтовниците от ФАРК обичат романтичните си позивни.

– Сигурно е голям сладур. Обикновено не свързвам убийците от ФАРК с романтика.

Кабрило изучаваше снимката на Суарес. Забеляза хитрия поглед, циничната усмивка и арогантната стойка. Все едно Суарес знаеше, че го снимат, и позираше за въздействие.

Кабрило добре познаваше ФАРК, испанския акроним за Революционни въоръжени сили на Колумбия. Това беше най-голямата и готова за насилие група бунтовници в света, която разпространяваше марксистко-ленинистката идеология в Латинска Америка и извън нея. Колумбия, номинално съюзник на Съединените щати, беше на път да рухне под тежестта на безскрупулното ръководство на ФАРК и необузданото им насилие. В повечето случаи колумбийската армия си гонеше опашката, докато опитваше да подчини добре обучен, много дисциплиниран и силно мотивиран противник.

– Наистина е сладур – съгласи се Овърхолт. – Той е убиецът номер едно на ФАРК и прословутото му твърдение гласи, че никога не е провалял мисия. Този тип е по-неуловим от ягуар в джунглата и по-отровен от жаба дърволаз. Благодарение на анонимен сигнал сега знаем къде се намира – ето тук. – Овърхолт посочи с показалеца си една точка на картата. – Но само през следващите шест часа.

Хуан изучаваше мястото, като обръщаше специално внимание на топографията.

– Тогава заминава за следващата си мисия според твоето съобщение. Някаква представа каква е тя?

– Нищо конкретно. Но ще е нещо смущаващо, след като големите клечки от Междуамериканската комисия за контрол на злоупотребата с наркотици ще се срещнат вдругиден в Еквадор. Те са отлична мишена за ФАРК, след като по-голямата част от техните приходи идват от търговията с наркотици.

– Намира се в средата на пустошта, където колумбийците не могат да го достигнат.

– А най-близкият екип тюлени за отвличане е на осемнайсет часа разстояние на друга мисия.

– Затова ми се обади.

– Ако се измъкне, може да се окаже катастрофално. Разполагаме само с този тесен прозорец от шест часа, за да го заловим.

Хуан избърса с ръка още капки трескава пот от челото си.

– А защо да не го премахнем?

– Залавянето му ще се окаже изключително полезно за разграждането на мрежата на ФАРК в региона. Трупът му няма да бъде и наполовина толкова информативен.

Хуан хвърли фаса на пода и го стъпка.

– Да вървим да го хванем тогава.

Овърхолт потисна усмивката си. Беше срещнал младия Хуан като късо подстриган сламенорус синеок сърфист с полиестерната униформа на Корпуса за обучение на офицери от запаса в Калифорнийския технологичен институт само преди няколко години.

„А я го виж сега. Нетърпелив да започне лова.“

Роден и израснал на плажовете в Южна Калифорния, Кабрило имаше мощното телосложение с широки рамене и гърди на олимпийски плувец и естествената грация на танцьор. Но онова, което впечатляваше всички, беше артистичността му на късата дъска и високите вълни. За обикновения наблюдател той беше поредният млад мъж, който можеше да бъде описан като един безгрижните сърфисти с квадратна челюст и пясък между пръстите на краката.

Зад дяволитата усмивка Овърхолт веднага откри първокласен интелект и на място го вербува.

Кабрило с готовност прегърна службата в ЦРУ като първокласна възможност да служи на страната си и да приложи значителните си таланти. Езиковите му умения бяха необикновени, а кратката му закачка с драматичния театър се оказа безценна за полеви агент без прикритие. Хладнокръвието му беше изключително и той боравеше с оръжията така, сякаш бяха продължение на необикновено силните му ръце.

Но вродената му способност да импровизира, която Овърхолт наричаше неговата „свръхсила“, превръщаше младия мъж във феномен в шпионския занаят. Кабрило беше доказал за пореден път дарбата си, когато предложи решение за тазвечерната мисия. Решение смело, необичайно и безкрайно опасно.

И това решение беше единствената възможност, с която разполагаха.

В момента Кабрило играеше ролята на заклет сърфист и дребен наркотърговец по плажовете на Тола в Никарагуа, една от най-новите горещи точки в световната сърфистка мрежа. Сандинистите откриха, че отдаването под наем на дълги сърф дъски на богати немски туристи е много по-доходоносно от социализма и доста по-забавно.

Фалшивата годеница на Кабрило от ЦРУ Гретчен го научи как да боядисва ръчно дългата си златиста коса с тъмнокафява боя и с помощта на балеаж техниката да я камуфлира. Това постигаше наподобяване на изсветлели от слънцето кичури в естествено тъмна коса и не изискваше кой знае какви грижи.

По бащина линия Кабрило беше латино, но беше наследил нордическите черти от майка си. Русите коси и сините очи не бяха необичайни за Латинска Америка поради масовата европейска миграция през деветнайсети и двайсети век. Но русата коса все още превличаше прекалено голямо внимание в тази част на света и беше потенциална опасност за агент без прикритие, който търси анонимност, за да оцелее.

Кабрило мразеше лещите и не носеше лещи. Освен това сините му очи бяха прелъстителни и много пъти се оказваха полезни в това отношение. Физическият му вид напълно се вписваше в легендата на неговото прикритие, а безупречният му acento mexicano му помагаше да издържа всяка проверка на местните криминални и чуждестранни елементи, сред които се движеше, докато събираше разузнавателна информация за международни терористи и банди.

– Времето?

– Последният метеорологичен доклад сочи благоприятни условия, включително скорост на вятъра. Дъждът отмина преди час.

– Провери. Наблюдава ли го някой в момента?

– Не.

– Защо? – Хуан погледна картата още веднъж.

– Твърде опасно е. Други въпроси?

– Кога ще му затворим дюкяна?

– Херкулесът С-130, който поиска, е зареден и готов за излитане в другия край на базата. – Овърхолт си погледна часовника. – Всеки момент ще дойде джип.

Отвън се чу скърцане на спирачки и клаксон даде два пъти сигнал.

Хуан се усмихна, без да се изненадва от точността на Овърхолт.

– Вземи си оборудването. Аз ще седна до шофьора.

– Още ли ми нямаш доверие?

– Просто ще ти пазя гърба, момченце.

– Чудесно. – Хуан отиде до палета и взе оборудването си, включително покрит със смазка автомат „Узи“, който окачи на врата си, и две големи раници. По-тежката прехвърли през раменете си.

– Ако някой бунтовник от ФАРК не те застреля или някой местен воин не те прониже с копие, някой нервен патрул на колумбийската армия може да те вземе на прицел. И това при условие, че Суарес не ти пусне куршум в главата от хиляда метра. Затова там трябва да имаш очи и на тила.

– Точно както си ме обучил.

Капка пот увисна на върха на носа на Кабрило. Той я бръсна с пръст, докато се мъчеше да не мисли за мигрената, която смазваше главата му.

– Да тръгваме.

2.

Южна Колумбия

Кабрило скочи от херкулеса в звездната празнота. Пада в мрака с шума на мощен вятър в ушите около минута, преди да дръпне шнура за отваряне на парашута летящо крило. Сенчестите му очертания се осветяваха от яркия полумесец. Обикновено щеше да планира скока за безлунна нощ, но часовникът тиктакаше.

Нямаше време нито желание да поиска разрешение от колумбийско правителство, пълно с бюрократи и официални лица от силите за сигурност, които симпатизираха на ФАРК. Погрешна дума в погрешно ухо щеше да накара Суарес да избяга или в най-лошия случай да организира засада, при която Кабрило можеше да бъде заловен или убит.

Двучасовият полет от Панама му предостави достатъчно време, за да облече неопрен и да обуе кубинки за джунглата „Алтама“, да си сложи парашутната сбруя и да провери оръжията и висотомера. И най-важното: закачи на гърдите си специалния комплект, който му беше нужен, за да отвлече Суарес.

Овърхолт беше почти прав за времето. Полетът от Панама мина при ясно небе. Обаче прогнозата за времето беше пропуснала стелещата се мъгла на трийсетина метра над зоната за приземяване. Кабрило нищо не можеше да види под себе си. Под ивицата стелеща се мъгла се простираха с километри върхарите на джунглата. Ако се удареше в някое от тези дървета, то можеше да му прекърши врата като клонка.

Дощя му се да има достъп до едно от новите джипиес устройства, които сега навлизаха във воинските части, но те бяха твърде тежки и обемисти, за да може човек да ги носи по време на близък бой. Така че трябваше да се задоволи с ламинирана топографска карта на военновъздушните сили и математическите умения на двайсет и четири годишния младши навигатор, който му беше подал зеления сигнал за скачане.

След три минути и половина кубинките му пронизаха остатъците от мъглата и той се ориентира под прозрачното небе по полумесеца, забулен от облаците над главата му. Разполагаше с шест секунди преди удара. Достатъчни да зърне само за миг слабо осветената си цел – голяма наколна колиба със сламен покрив, коловете бяха забити в брега на бързо течаща река. Десетина по-малки колиби се намираха на високо и сухо в гората отзад, свързани с изровен черен път. Селото беше изоставено от местните индианци, след като преди години атаките на ФАРК ги бяха пропъдили. Според анонимния източник на Овърхолт Суарес беше единственият обитател на това селище и се беше настанил в общностната наколна колиба до реката.

Кабрило задърпа шнуровете за управление, пое си дълбоко дъх и се прицели в средата на широката и с цвят на кафе река Какета.

Пляс!

Близо четирийсет и петте килограма оборудване го потопиха на почти три метра под повърхността. Той започна да се бори с плетеницата от шнурове и парашута крило, който сега го обгръщаше поради течението. Най-сетне изскочи на повърхността, дишаше на пресекулки.

Плясъкът не беше толкова силен, че да събуди мъртвите, но беше като звънец за сервирана вечеря за гладните каймани, които дремеха на бреговете. Неговият неопрен предоставяше защита само срещу студа на голяма височина и пиявиците и отровните змии, с които беше пълна реката. Но нямаше да го защити от захапката със сила 84 кг на квадратен сантиметър на кайманите, които патрулираха из тукашните води.

Засега планът да се приводни в реката вместо да се приземи в гората се беше оказал добър. Онова, което Кабрило не беше предвидил, беше бързината на придошлата от дъждовете река. Благодарение на, както се оказа, изключителните математически умения на навигатора на самолета Кабрило се беше приводнил доста над колибата, както беше планирано. Но бързото течение се оказа предизвикателство. Парашутът го теглеше надолу по течението като плаваща котва. В кратките моменти на усилие да се освободи Кабрило вече беше изминал стотина метра от разстоянието до колибата. Ако не действаше бързо, щеше да мине покрай нея без никаква надежда да може да доплува обратно.

Избра място за излизане на брега, за да избегне оплитане в дърветата. А скривалището на Суарес се намираше на брега на реката през джунглата – поне според въздушната снимка, която имаха. За съжаление тази снимка беше направена по време на сухия сезон. Сега бушуващата река се носеше покрай дебелите колове – всъщност дънери, – които крепяха древната постройка със сламен покрив буквално над реката.

Най-накрая Кабрило се освободи от парашута и загреба яростно като вятърна мелница – забиваше ръце във водата с всички сили, макар влиянието на маларията да оказваше въздействието си. А и тежката раница, която беше прехвърлил от гърдите на гърба си, му пречеше много. Сега грациозният калифорнийски плувец беше гърбаво блъскащо същество, което зяпаше за въздух от бързане да пресече бързото течение и да стигне до другия бряг.

И губеше.

Но губенето не беше нещо, в което Хуан Кабрило имаше кой знае какъв опит. Той бръкна в своите най-дълбоки резерви и в опита си от годините тренировки във водата. Успя да запуши дупката точно навреме. Точно когато се готвеше да мине покрай първия стълб на колибата, протегна ръка и го сграбчи. Но впиващите се пръсти се плъзнаха, докато хващаше покрития с хлъзгав мъх дънер, и реката го откъсна от него.

Кабрило зарита яростно, за да завие към следващия стълб. Блъсна се в него и го прегърна с ръце и крака подобно на гумирано въсоного срещу неумолимото течение. Огледа се, за да си върне ориентацията.

Първоначалният план беше да излезе на брега под прикритието на дърветата, да остави там оборудването и да влезе в колибата. Но сега беше прикован към хлъзгавия дънер и нямаше начин да плува достатъчно бързо срещу течението, за да стигне до брега. Също толкова проблематично беше да се изкатери, за да стигне до пода над главата му на около два метра и половина. А дори да можеше да го стигне, единственият път за проникване отдолу беше тайната дупка, изрязана в дъските на девет-десет метра от него. И което беше още по-лошо, тялото му започна да се тресе от маларична треска, която неочаквано отново беше заявила за себе си.

Беше в капан.

Единствената надежда на Кабрило беше да стигне до стълбата, която водеше в колибата. За късмет тя се намираше по-надолу по течението на шест метра и нещо от него. Той си пое дълбоко дъх и пусна стълба, макара да знаеше, че тежката раница ще го повлече под повърхността на бурната вода. Насочи се под ъгъл към стълбата, но един силен водовъртеж го откъсна и само благодарение на божията милост той успя да се закачи за едно от разклатените стъпала, преди водата да го отнесе завинаги.

След като събра последните си капки сила, Кабрило протегна другата си ръка и се набра на стъпалата малко над бушуващата вода. Извади пистолета от кобура и направи пауза за миг, след като насочи оръжието към неосветената врата над него и се ослуша за шум от стъпки в случай, че Суарес е чул нещо. Но гадният убиец на ФАРК не се размърда.

След няколко дълбоки вдишвания с отворена уста Кабрило се изправи на треперещите си крака и започна бавно да напредва, стиснал пистолета с две ръце. Беше благодарен, че старите дъски не скърцат под всяка неуверена стъпка. Ревът на реката също беше в негова полза. Пистолетът му със заглушител беше зареден с дозвукови муниции с цел намаляване на шума. Той предпочиташе по-тежък калибър с повече грана барут в гилзата за възпиране на хора, но това не беше задача за елиминиране. Освен това имаше узито, здраво закрепено към гръдната му сбруя, и можеше да го използва при нужда.

Стигна до входа, като внимаваше да стои настрана от очертанията му, защото в тях фигурата му щеше да бъде рамкирана като на снимка. С малки крачки наближи и бързо надникна иззад ъгъла, но в сумрачната утринна светлина видя само няколко празни хамака. Никаква следа от звук или човек, да не говорим за Суарес.

Дали някой го беше предупредил?

Или анонимната информация е била измама?

Нямаше как да разбере. Кабрило можеше само да предположи, че вътре дебне опасност, а неговата задача беше да влезе и да разбере каквото може. Вмъкна се приклекнал – главата му се въртеше на всички страни, – вдигнал оръжието си, и забърза с малки тихи котешки крачки по грубо одяланите дъски, изгладени от хиляди боси мазолести крака.

Дори според местните стандарти колибата беше огромна. Дълга почти дванайсет метра от единия до другия край и широка шест. В размерите имаше логика, след като беше общностна колиба и служеше на цялото племе. По-голямата част от пространството беше отворено, с одялани с брадви стълбове, които служеха за опори на заострения покрив. Няколко овехтели одеяла служеха за разделители на помещението към далечния край на колибата.

И зад едно от тези одеяла някой се изкашля. Кабрило огледа подобното на пещера помещение с бърз поглед, след това се стрелна безшумно напред. Стисна пистолета с дясната си ръка и леко дръпна одеялото с лявата.

Бяла жена лежеше на койка само на педя и нещо от одеялото, служещо за врата. Очите ѝ затрепкаха и се отвориха и мозъкът ѝ обработи кошмарната картина на Кабрило в неопрен и с пистолет в ръка, чиято фигура се извисяваше над нея. Тя понечи да изпищи, но Кабрило се хвърли към нея и ѝ затисна устата.

– Cбllate – изръмжа Кабрило, като се надяваше да я уплаши да мълчи достатъчно дълго, докато я върже със свински опашки и ѝ запуши устата.

Но тя отказа да пази тишина. Уплашените ѝ очи изведнъж се присвиха от животинска ярост и тя отправи ритник към слабините му, като в същото време протегна нагоре ръце да му издере очите. Кабрило нямаше друг избор освен да пусне пистолета на койката и да я сграбчи за гърлото с дясната си ръка, докато продължаваше да ѝ затиска устата с лявата. Паниката ѝ се усили, докато пръстите му смазваха сънната ѝ артерия, а очите ѝ се разшириха от ужас, докато посрещаше последните си мигове.

Но се оказа, че не са последни. Кабрило само беше прекъснал потока кръв към мозъка ѝ, като така го лишаваше от кислород, докато жената не загуби съзнание и не се отпусна безпомощно на койката.

Кабрило не я удари по главата с пистолета. Не искаше. Ако я удареше достатъчно силно, за да я извади от строя, като нищо можеше да я убие, а тя не беше в списъка му с мишени.

Грабна пистолета и се ослуша за други шумове. Стори му се, че чу скърцане на дъска, и тръгна натам, хванал пистолета с две ръце, дългият заглушител сякаш му сочеше пътя.

Неочаквано стар електрически генератор заработи неравномерно откъм далечната стена. Кабрило се завъртя към шумното тракане на древната машина, захранвана от ръждясала бутилка за пропан, която стоеше до нея.

Беше му нужна милисекунда, за да попие всичко това, но това време беше достатъчно, за да отвлече вниманието му от Суарес, който изскочи от мрака.

Суарес блъсна Кабрило с летящ захват, който би накарал и Дик Буткъс да се гордее.

Кабрило падна и гърбът му се удари в дъските с болезнен трясък. Раницата, от една страна, омекоти удара, но от друга, разтегна гръбнака му като уред на водопроводчик за огъване на тръби. Въпреки шока от разтърсващия костите удар Кабрило и за миг не изпусна пистолета.

Суарес, който беше едър и мускулест, хвана заглушителя с едната си ръка, а с другата направо смаза стисналата дръжката ръка на Кабрило, като почти счупи показалеца му в спусковата скоба. И започна да извива цевта към брадичката на Кабрило.

Хуан го контрира, като вдигна крака и обхвана торса му, и като използва раницата за опора, се претърколи с колумбиеца. Опита се да го отхвърли, но Суарес го стисна с бедрата си като с клещи и продължи нападението си.

Цевта продължаваше да напредва към лицето на Хуан и ужасната геометрия на извития спусък и оказалия се в капан негов показалец най-накрая се сблъскаха. Пистолетът изтрещя. Куршумът опари бузата на Кабрило, преди да улучи газовата бутилка с металически звън. Но вместо да рикошира, проби старата ръждясала стомана и на мига възпламени пропана в нея. Последвалият взрив откъсна Суарес от Хуан и запали сламената стена до бутилката и покрива.

Търкулването на Суарес встрани измъкна и пистолета от ръката на Кабрило. Двамата бързо се окопитиха и се хвърлиха към пистолета, който беше паднал на три метра от тях.

Изненадващо подвижен за ръста си, Суарес стигна до оръжието преди Хуан. Но когато се претърколи по гръб, за да го насочи към Хуан, той вече беше извадил друго оръжие от гръдната си сбруя – „Тейзър Пулс“ – и насочи електрошока в слабините на Суарес.

Колумбиецът изрева и се сгъна на две като капан с пружина, цялото му тяло бе сковано и сгърчено от болката. Все пак успя да натисне спусъка на пистолета и прогърмя изстрел, но куршумът мина далеч от Кабрило, който изпразни останалия електрически заряд в тялото на убиеца.

Заради силния приток на адреналин Кабрило не беше забелязал, че колибата е пълна със задушаващ дим и че половината стени и покривът вече са обхванати от пламъци. Парещата горещина пърлеше кожата на лицето му. Внезапно той си спомни за жената в койката зад одеялото. Обърна се да я грабне точно в мига, когато огромна пламтяща греда се стовари върху тази импровизирана спалня, като влачеше след себе си съскащ къс пламтяща слама.

Кабрило понечи да се втурне напред, но горещината беше непоносима, освен това жената едва ли беше оцеляла под падналата греда. Нямаше време да скърби за тъжната ѝ съдба. Колибата бързо изгаряше. Кабрило имаше усещането, че стои в горяща бамбукова факла „Тики“, но имаше задача.

Сграбчи парализирания Суарес, повлече го по пода към вратата, колкото се може по-далеч от пламъците, и включи хендсфри радиостанцията на главата си.

– Файтон, Файтон? Чуваш ли ме? Тук Торпедо.

– Торпедо, чуваме те отлично – ясно изкънтя гласът на Овърхолт в слушалките. – Какво е положението?

– Готов съм, когато вие сте готови. Какво е приблизителното ви време на пристигане?

Отговорът на Овърхолт беше погълнат от рухването на задната стена сред облак дим и пламъци и рева на горящия изкривен покрив и падащите на пода горящи греди.

В следващия миг Кабрило видя редица бързащи фарове да се носят в мрака, лъчите светлина подскачаха и трепкаха по калния път.

Значи Суарес не беше сам тук в пустошта!

Бушуващите пламъци поглъщаха остатъците от покрива и стените. Кабрило пренебрегна непоносимата горещина, която го обгръщаше като врящ казан, напъха със сила стенещия колумбиец в чувал за трупове и го стегна като усмирителна риза, за да обездвижи крайниците на Суарес. Остави навън само главата му.

Колите започнаха да спират със скърцане на спирачки сред гневни викове. Кабрило погледна натам и видя десетина мъже с автомати да се втурват към къщата.

Сграбчи опакования колумбиец и го повлече надолу по стъпалата, за да го хвърли във водата и да скочи след него.

Придържаше торбата и главата на Суарес над водата, преди да дръпне шнура на торбата „Скайхук“. Закачената за нея бутилка хелий веднага наду тежкия черен балон, който се стрелна нагоре към небето. След секунди въздухът се разтърси от рева на четири турбовитлови двигателя „Алисън“, докато херкулесът се приближаваше ниско над шумящата река.

Смаяният Суарес започна да крещи проклятия и да вика:

– Asesino! Asesino! Te matarй!

Кабрило понечи да му запуши устата, но в същия миг въздухът зад тях се раздра от ужасяващ писък.

Жената в колибата още беше жива!

На Кабрило му се повдигна. Трябваше да опита да стигне до нея.

– Надя! Надя! – ужасено крещеше Суарес.

Стоманеното въже, което свързваше балона с торбата на Суарес, стигна до своята пълна височина деветдесет метра над водата и над линията на дърветата.

От речния бряг се чуваше екотът на стрелба с АК-47. Куршумите вдигаха фонтанчета във водата около Кабрило и Суарес, докато те се въртяха във вихреното течение.

– Файтон, готови сме за заминаване – каза Кабрило по радиостанцията.

– Приблизително време на пристигане след десет секунди, момчето ми.

Кабрило погледна назад към брега. Някои от колите – големи пикапи – ги бяха последвали надолу по течението. На лунната светлина Кабрило успя да зърне картечниците, монтирани върху триноги в товарните отсеци на пикапите.

Първоначалният план беше Кабрило да издигне Суарес във въздуха, а той да пресече пеша перуанската граница на около шестнайсет километра оттук, откъдето местен човек щеше да го заведе до самолет. Но с пристигането на пехотинците от ФАРК, които сега го преследваха по брега, планът беше в коша за боклук. Щяха да го прострелят преди да успее да излезе от реката или още по-лошо: да го заловят.

Трябваше му план Б. И то бързо.

Херкулесът се приближи с гръмотевичен трясък и увисна над дърветата. Скобата с формата на Y на чипия му нос сочеше право към въжето на балона „Скайхук“.

Инстинктът на Кабрило сработи. Той се хвана за дръжките на чувала на Суарес и обхвана с крака убиеца в мъртва хватка точно в мига, когато скобата стисна въжето. Двамата полетяха нагоре с разтърсващ гръбнаците им тласък. Червени трасиращи куршуми от пикапите свистяха из нощното небе. Кабрило и Суарес се завъртяха, докато С-130 започна да набира височина. Стомахът на Кабрило се свлече чак в кубинките му заради почти вертикалното издигане. При всяко завъртане очите му се впиваха в проблясващите червени пламъци, които още се издигаха от горящата колиба, и той се чудеше дали жената е успяла да избегне огнената смърт.

– Торпедо, състояние? – викна Овърхолт по радиостанцията.

– Нямах време да си купя билет! – извика Кабрило, докато цепеше небето с повече от сто и шейсет километра в час. – Затова реших да пътувам на стоп.

Захватът му върху дръжките беше циментиран от още един пристъп на адреналин, но той се чудеше дали ще може да се държи достатъчно дълго, докато Овърхолт ги прибере с лебедката.

– Трябва да летим ниско – каза Овърхолт. – Това означава много турбуленции. Сега ще ви издърпаме. Добре ли си?

– Повече от добре. Имам обаче един въпрос.

– Питай.

– Кога човек може да получи чаша кафе и пакетче фъстъци в тази скапана авиокомпания?

3.

На борда на „Орегон“

В днешно време

Хуан Кабрило отвори очи. Беше омотан в купчина потни завивки на луксозното си широко двойно легло. Очите му още бяха замъглени от неспокойния сън и той се вторачи за малко в касетирания таван, за да се ориентира. Въртящите се перки на вентилатора най-накрая му предоставиха полъх пречистващ въздух, който му проясни съзнанието. Изведнъж си спомни, че е в каютата си.

Обикновено Кабрило не страдаше от нощните кошмари, които преследват мъже, прекарали години в близък бой, докато преживяват всеки мъчителен сблъсък, в който са отнели живота на противника. Но в този случай съвестта му беше чиста. Мразеше да убива и го правеше само когато беше необходимо и никога за отмъщение или от гняв. Като дете го бяха научили, че дори лудият убиец е образ и подобие на своя Създател, въпреки че това подобие е опетнено и осквернено от злото. Кабрило беше само инструментът, който приближаваше срещата между тях и Бог по-скоро, отколкото бяха планирали лошите типове.

Но колумбийската мисия беше различна. Той не можеше да се отърси угризението, че се беше провалил. Все още усещаше миризмата на изгоряло от гредите и изгарящата горещина по кожата си. Но онова, което все още кънтеше в ушите му, бяха далечните писъци на жената, оказала се в капана на горящата колиба.

От много години не се беше сещал за нея и не знаеше защо този кошмар се беше върнал сега. С усилие на волята прогони покъртителните ѝ писъци, докато най-накрая не заглъхнаха.

Погледна аналоговия часовник на перваза на камината. Беше ранна вечер. Беше поел нощната смяна, така че да даде възможност на дежурния екипаж да си почине. От известно време „Орегон“ беше на продължително дежурство. Никой не се оплакваше и всички си вършеха работата. Но Кабрило можеше да види умората в очите им. Имаха нужда от почивка и до планираното пътуване до техния ваканционен остров оставаха още няколко дни.

След като нощната смяна на Кабрило свърши, той отиде в плувния басейн с олимпийски размери в преправения баластен резервоар на кораба и изплува солидните осем километра, преди да се прибере в каютата си. Трябваше да отхвърли доста работа с документи, докато най-накрая не дойде време да си ляга и с благодарност се довлече до леглото. Сега обаче го усещаше като овързала го мрежа. Беше време да се размърда.

Измъкна се от копринените завивки и седна. Беше се изкъпал след плуването, но сега беше хлъзгав от пот и трябваше да я отмие.

Вдигна протезата на крака за плуване от пода и си я сложи, преди да отиде в банята, направена по поръчка като всичко останало в каютата.

Всеки член на екипажа на „Орегон“ беше получил надбавка за дизайна на личното си жилище. Това беше една от множеството привилегии да работиш за Корпорацията. Екипажът прекарваше месеци далеч от семейството и приятелите си на сушата. Кабрило възнаграждаваше тази саможертва с обучени в мрежата кулинарни и хотелиерски училища „Кордон Бльо“ шефове, работни условия на световно равнище и луксозни каюти.

За себе си Кабрило беше избрал точно копие на „Кафенето на Рик американеца“ от филма „Казабланка“, който му беше любим. Всяка мебел и произведение на изкуството, включително вентилаторите на тавана и ръчно изтъканите персийски килими на пода, бяха от това време. И всичко това благодарение на „работилницата за магии“ на Кевин Никсън.

Кабрило пусна силна струя гореща вода, насапуниса се с любимия си сапун и отми солената пот, която лепнеше по нега като лошия му сън. Изплакна се, като отвори докрай крана на студената вода, за да стресне системата си: неговата ежедневна война срещу изкушенията на удобствата и самодоволството.

След като набързо се избърса, тръгна към гардеробната си, където смени протезата за плуване с всекидневната, която напълно отговаряше на цвета и текстурата на кожата му. Дори беше покрита с внимателно поставени фини руси косми. След като си смени крака, обу ленени шорти, облече тропическа риза и нахлузи мокасини от телешка кожа. Точно когато обу втория мокасин, във високоговорителите над главата му звънна съобщение.

– Председателю, чуваш ли ме? – попита Макс Хенли. Макс беше номер две в Корпорацията. Двамата с Кабрило бяха хората, които бяха създали дизайна и бяха преправили първия „Орегон“ – развален дървовоз – в най-модерния на света боен и разузнавателен кораб. В годините след това имаше няколко повторения, за да се стигне до сегашното и най-доброто досега.

Командните умения на Макс като някогашен капитан играеха важна роля в действията на „Орегон“ във и извън боя, когато Кабрило по някаква причина не беше на разположение. Но истината беше, че първата любов на Макс беше инженерството и особено магнитохидродинамичните двигатели, които беше конструирал за „Орегон“.

– Силно и ясно – отговори Хуан. – Проблем ли има? – Беше необичайно Макс да се обажда в каютата му през времето му за почивка.

– Да. Искам да дойдеш в двигателния отсек.

Кабрило се намръщи. Имаше малко проблеми, с които Макс не би могъл да се оправи сам, особено в двигателния отсек. Хенли освен това беше наел специално подбран екип от инженери. Всички бяха бивши военни, като по-голямата част от екипажа на „Орегон“. Очевидно ставаше нещо сериозно, та Макс да го повика да се присъедини към тях. Ако двигателите излезеха от строя, „Орегон“ щеше да се окаже мъртъв посред океана. Извличащите свободни електрони от водата със свръхохладени магнити революционни двигатели на „Орегон“ не само задвижваха кораба, но и захранваха всички останали електронни уреди, включително радара, оръжейните системи, лазарета и суперкомпютъра „Крей“.

Хуан внезапно осъзна отсъствието на тихото туптене на мъркащите двигатели – минимален, но постоянен фонов шум на кораба.

– Идвам.

Вратите от полиран месинг на асансьора се плъзнаха и се отвориха. Кабрило излезе в коридора под палубата. Съвършената му походка не показваше признаци, че разчита на изкуствен крак. Тази походка беше резултат на изработената по поръчка протеза и години, посветени на физически тренировки. Хуан поддържаше физическата си форма чрез богат режим от вдигане на тежести, катерене по стена и бойни изкуства, но основните му сили и издръжливостта бяха резултат на безкрайните часове плуване. Беше в не по-лоша форма от по-младите полеви агенти под негово командване.

Излезе в слабо осветения коридор и тръгна към двигателния отсек, който беше странно тъмен. Кабрило познаваше кораба като петте си пръста и нямаше нужда от светлина, за да продължи напред. Но сърцето му започна да блъска, щом си помисли, че някакво катастрофално събитие може да е обездвижило двигателите и „Орегон“, любимият му кораб, е оставен на милостта на морето и безбройните врагове.

Внимателно прекрачи повдигнатия праг на водонепроницаемата врата и влезе в широкото основно отделение. Светодиодни лампи на стойка изведнъж светнаха в очите му и го заслепиха.

– Изненада! Честит рожден ден!

Кабрило едва не напълни гащите от неочаквания шум: викове, смях и пищялки. Потърка заслепените си очи и не можа да не се засмее, когато познати ръце го затупаха по гърба и весели гласове започнаха да му пожелават здраве и щастие.

– Е, момчета, хванахте ме в крачка – каза Хуан, докато погледът му започваше да се прояснява, и щом премигна за последен път и отвори широко очи, отново се засмя. Направо не можеше да повярва.

Просторното помещение беше пълно с пирати, герои от комикси, известни учени, кинолегенди и исторически фигури с тоги, с корони, с рога, с кожени каубойски дрехи и плетени ризници. Всеки от тези достойни за „Оскар“ костюми беше съвършено направен и исторически и анатомично верен. Триизмерно принтираните маски бяха персонализирани. На Кабрило му се стори, че стои в кафенето на някое студио от златната ера на Холивуд.

Тълпата весели доброжелатели се раздели, когато се появи Морис, който буташе количка с голяма бяла торта. На нея с черен шоколад беше изписано „Честит рожден ден“ и в средата гореше една-единствена свещ.

Морис, най-старият член на екипажа на „Орегон“, беше сменил обичайното си одеяние от бяла колосана риза и черни панталони с остър като бръснач ръб с костюма на адмирал Нелсън, включително тривърха шапка с щраусово перо – дан към някогашната му служба в Кралския британски флот.

– Честито, капитане – поздрави го Морис с характерния си британски акцент. Той беше единственият член на екипажа, който не се обръщаше към Хуан с „председателю“. Навик на стария моряк, който Кабрило нито можеше да промени, нито да осъди, защото беше израз на уважението към чина в Стария свят.

Кабрило огледа усмихнатите лица около себе си. Лично беше проверявал всички. Всички имаха супердосиета, безупречни препоръки и най-важното – надеждни характери. Бяха наети от Корпорацията, което означаваше, че технически са наемници. Но всички бяха патриоти до дъното на душата си и бяха щастливи, че „Орегон“ никога не поема задачи, които биха могли да изложат на риск американски интереси и живота на американци, дори от това да губеха пари. Бяха служили смело и вярно във всяка въобразима опасност и мисия. Кабрило не можеше да повярва на късмета си.

Беше време да си пожелае нещо и да духне свещичката.

Но какво можеше да си пожелае? Та той имаше всичко!

Тогава се сети за Линк и Рейвън. Двамата ценени членове на екипажа отсъстваха, защото в момента пътуваха за мисия в Панама. Нямаше да се обадят още четирийсет и осем часа, но имплантираните им тракери показваха, че се движат по график. Онова, което ги чакаше от другата страна, човек можеше само да предполага.

Кабрило си пожела нещо.

След това си пое театрално дъх и духна свещичката сред бурни аплодисменти.

Главният шеф започна да реже тортата, а шефът за сосовете докара колички със сладолед, прясно изпечени австрийски сладки, кани с кубинско шварц кафе и различни напитки.

– Каква е? – попита Кабрило, когато шефът му подаде първата чиния.

– Твоята любима. Чийзкейк с бял шоколад и австралийски орехи макадамия, полят с малинов сироп.

След първата хапка Хуан завъртя очи от екстаз.

– Perfecto!

Главният шеф се изчерви от удоволствие.

– Да ти е сладко!

– Изненадан съм, че я докара дотук! – поздрави го Макс с широка усмивка и го потупа по гърба с месестата си ръка. Беше маскиран като брат Тък – съвсем лесно за разгадаване. Редеещата му кестенява коса вече беше опадала във формата на тонзура, а грубата вълнена туника беше драпирана върху голямото му твърдо шкембе. И точно като втория човек след Робин Худ, Макс беше онзи, който Кабрило искаше да е с него във всяко кръчмарско сбиване или престрелка.

– Изглеждаш уморен. Не успя ли да поспиш?

– Дремнах малко. Сигурно е заради промяната в дежурството.

Макс огледа приятеля си, чиято ръка стискаше неговата окинава бо . Имаше своите съмнения, но не каза нищо.

Кабрило лапна още едно парче чийзкейк и попита:

– Кой се грижи за дюкяна?

– Линда. Ще се кача да я сменя, след като си напълня чиния с лакомства, и ще я пратя долу.

– Сигурно много се ядосва, че не може да участва в маскен бал с като този. – Въпреки предишния си отшелнически живот в американския военен флот Линда Рос имаше склонност към крайности в цветовете на косата: в момента розова като захарен памук.

– О, повярвай ми, тя много сполучливо се е маскирала като Пат Бенатар .

Някой пусна по уредбата албум на „Джипси Кингс“: един от любимите на Кабрило.

Хуан подръпна Макс за лакътя и го отведе настрана.

– Цялата тази история не беше твоя идея, нали?

– Моя? В никакъв случай. Знам, че не си падаш по празнуването на рождени дни и особено по парти изненади.

– Чия идея беше?

Макс кимна към един тексаски рейнджър в далечния ъгъл, който носеше традиционни дрехи от еленска кожа и револвери като шериф от ранните години на Дивия запад.

– Идеята значи е на Кевин?

– Да.

– Хъм. Има логика.

Кевин Никсън беше прославен холивудски експерт в областта на специалните ефекти, многократно награждаван, включително с „Оскар“. Неговата работилница на „Орегон“, известна като „работилницата за магии“, изработваше костюмите, гримовете и специалните ефекти, жизненоважни за работата под прикритие, която извършваха Хуан и останалите членове на екипите.

Освен това работилницата на Никсън помагаше в преобразяването на гладките очертания на модерен суховоз на „Орегон“ за мигове в ръждясал неподдържан корпус с умрели мухи по рамките на стъклата, преобръщаща стомасите воня, идваща от каналите и отворите за вентилация и климатизация, плюс още десетки специални ефекти. Всичко това беше създадено с цел да прогонва прекалено любопитни пристанищни власти и увеличаваше съвършената маскировка, нужна на „Орегон“, за да влиза в пристанища по цял свят, без да се набива на очи.

Гърдите на Макс се издуха от гордост, докато приглаждаше монашеското си одеяние.

– Това ме кара да си мечтая да ида в Холивуд, след като се пенсионирам.

– А не в манастир?

Макс се засмя.

– Като стана дума, ще отида да взема от тортата и ще се кача, за да освободя Линда. До скоро, братко. – Лицето на Макс изведнъж стана скръбно. Той вдигна ръка за свещеническа благословия, след това прошепна нещо, което Кабрило не можа да чуе заради музиката, преди да се упъти към бюфета.

В този момент един флегматичен глас изръмжа зад Кабрило:

– Qu’ buSHa’chugh SuvwI’, batlhHa’ vangchugh, qoj matlhHa’chugh, pagh ghaH SuvwI’e’.

Кабрило се обърна.

Двама кльощави клингонски воини с подчертани черепни гребени, спускащи и по челата им, му се подсмиваха. Носеха традиционните къси мечове с извити и назъбени остриета. Бяха с брони от метал и кожа и носеха бойни обуща с дебели подметки, които ги правеха по-високи и им придаваха по-внушителен вид.

– Момчета, много сладки костюмчета сте си избрали.

Гордо изпънатите рамене на д-р Марк Мърфи увиснаха, а Ерик Стоун се изчерви под дебелия маслиненозелен слой грим. Мърф беше главният оръжеен офицер на „Орегон“ и един от най-младите членове на екипажа. Без съмнение имаше блестящ ум, защото беше завършил два доктората още преди да навърши двайсет и пет. Стоуни беше неговият най-добър приятел и главен щурман на „Орегон“.

– Благодаря, председателю. – В устата на Ерик блеснаха подострени зъби. Гласът му беше променен с помощта на един от патентованите гласови синтезатори на Никсън. – Искахме просто да ти честитим рождения ден.

– Така ли звучи на клингонски?

– Всъщност клингоните не са си честитили рождените дни – каза Мърфи. – Затова казах: „Ако воинът пренебрегне дълга си, постъпва безчестно или е неверен, той е нищо“.

– Всъщност това е много по-яко. Благодаря!

Мърф и Стоуни изпънаха рамене и засияха от гордост, преди отново да му честитят рождения ден, след което тръгнаха към бюфета.

След няколко минути Кабрило стоеше сам, след като си беше взел чаша кафе. Кевин Никсън срамежливо се примъкна към него – шпорите му звънтяха при всяка крачка. Той беше от малкото членове на екипажа, които не бяха бивши военни. След като сестра му беше убита при нападение на терористи, той реши да изрази позиция, затова напусна Холивуд, за да потърси по-смислен живот. Технически погледнато, самият живот го намери под формата на работа за „Орегон“ по неговата специалност.

– Председателю, честит рожден ден – каза той и протегна ръка.

– Благодаря, Кевин. Чудесна веселба. – Кабрило огледа помещението, което шумеше от енергията, изпълваща купона. – Доста си се потрудил, за да създадеш всичко това.

– Това е просто моят начин да ти благодаря – отговори Никсън.

– За какво? Остаряването е като заспиването. Случва се от само себе си.

– Миналия месец станах на петдесет – каза Никсън.

– Забележителна годишнина.

– Размишлявах за времето ми на „Орегон“. Без съмнение това са най-хубавите години в живота ми.

– Тук няма кандидат-звезди и следпремиерни празненства. – Кабрило вдигна празната си чиния. – За сметка на това имаме много добър чийзкейк.

Никсън се изчерви. Блестящият специалист по специалните ефекти беше работил с някои от най-известните холивудски актьори, режисьори и директори на студия. Те бяха големците с цялата власт, парите и привилегиите, които Холивуд може да предложи. Но никой от тях не беше впечатлил Никсън толкова, колкото Кабрило.

– Нищо от онова не ми липсва. Освен това то едва не ме уби. – Той докосна ноздрата си с пръст и засмука въздух като прахосмукачка – намек за някогашна злоупотреба с незаконни наркотици. Никсън беше висок и в добра физическа форма. Всъщност двамата бяха с еднакъв ръст. Но когато за пръв път се качи на борда, Никсън беше физическа развалина и тежеше поне сто и трийсет килограма. Д-р Хъксли го сложи на строга диета и режим от физически упражнения и буквално му спаси живота.

Кабрило се усмихна.

– Ти си чудесно допълнение към екипажа. Услугите ти са безценни.

– Преди бях погълнат от моята собствена кариера и суета, но войната срещу тероризма ме събуди. Просто не знаех какво да направя. Ти ми осигури място, където мога да приложа уменията си. Видях и върших неща, които никога не бих могъл да си представя, и всичко това в служба на нашата родина. – Кевин махна към пълното помещение. – Тази малка „веселба“ е моят начин да ти благодаря за възможността да служа на страната си и на този екипаж. Ти ми дари живот със смисъл. Живот, който си заслужава да бъде живян.

Кабрило се разчувства от сърдечните думи на Никсън и видя дълбокото вълнение в очите му. Знаеше, че на Никсън му струва много да се разкрие по този начин.

– Всеки път, когато изпълняваш своята работа, ти служиш на екипажа и на мен. Това е достатъчна благодарност.

Никсън протегна ръце и неловко го прегърна и му прошепна в ухото:

– Ти ми върна живота. Никога не бих могъл да ти се отплатя за това.

– Няма защо да ми се отплащаш.

Кевин отстъпи назад.

– Виждал съм те да рискуваш живота си за този екипаж отново и отново. Знай, че накъдето и да ни поведеш, всички ще те последваме. Дори през огнените порти на ада!

Кабрило видя яростната решимост в очите му.

И му повярва.