РОБОТИТЕ

ИМПЕРИЯТА

На Робин и Майкъл

и на щастливите години,

които ще продължим да прекарваме добре,

докато заедно вървим по пътя на живота

АВРОРА

Глава 1

ПОТОМЪКЪТ

Гладиа прокара ръка по градинския шезлонг, проверявайки дали не е много влажен, и седна. С едно докосване до копчетата за управление тя го нагласи в полулегнало положение, с още едно активира диамагнитното поле и както винаги то я изпълни с усещането за пълно отпускане. И защо не? На практика тя се полюшваше на сантиметър над тъканта.

Нощта беше топла и приятна, една от онези нощи, които правеха планетата Аврора толкова красива – изпълнена с аромати и обляна в звездна светлина.

С остра тъга Гладиа изучаваше с поглед безбройните искрици, изпъстрили небето; искри, които блестяха още по-ярко от обикновено, защото тя беше наредила да намалят светлините в имението.

Чудеше се как ли за всичките трийсет и две десетилетия на своя живот така и не успя да научи имената на звездите, нито можеше да ги различава. Една от тях беше звездата, около която се въртеше родната ѝ планета Солария, звездата, която през първите три десетилетия от живота ѝ беше за нея просто „слънцето“.

Някога бяха наричали Гладиа с името Гладиа Солария. Това беше преди двайсет десетилетия – двеста стандартни галактически години, – тогава, когато тя дойде на Аврора, и отразяваше не твърде дружелюбния начин, по който се подчертаваше чуждият ѝ произход. Само преди месец се навърши двувековната годишнина от нейното пристигане, която тя не пожела да отпразнува, защото не обичаше да си спомня за онези дни. А още по-рано, на Солария, я наричаха Гладиа... Делмар.

Смутена, тя потрепери. Почти беше забравила това фамилно име. Може би защото оттогава измина толкова много време? Или просто се стараеше да не си го спомни?

През всичките тези години Гладиа не беше съжалявала за Солария, никога не беше изпитвала липсата ѝ.

И сега изведнъж?

Може би защото сега съвсем ненадейно си даде сметка, че е надживяла родната си планета? Със Солария беше свършено – един исторически спомен, – докато тя продължаваше да живее. Вероятно сега Солария ѝ липсваше именно поради това.

Гладиа свъси вежди. Не, не ѝ липсваше, категорично реши тя. Нито пък изпитваше копнеж по нея, нито желание да се върне там. Усещаше само онази особена болка по нещо, което е представлявало неразделна, макар и толкова разрушителна част от нея, но с което вече беше свършено.

Солария! Последният от Външните светове, който човечеството засели и превърна в свой дом. И може би по някакъв загадъчен закон на симетрията – първият, който впоследствие трябваше да умре.

Първият? Означаваше ли това, че ще има втори, трети и така нататък?

Гладиа се натъжи още повече. Имаше хора, които наистина смятаха така. Тогава по силата на същия този закон Аврора, станала отдавна неин втори роден дом, би трябвало като първа от петдесетте Външни свята да загине последна. При това положение, дори в най-лошия случай, на планетата вероятно ѝ оставаше повече време, отколкото на Гладиа, с нейния удължен човешки живот. От нейна гледна точка това бе напълно достатъчно.

Тя отново затърси сред звездите. Беше безнадеждно. Нямаше никакъв шанс да открие коя от всички тези неразличими точици светлина е слънцето на Солария. Допускаше, че трябва да е някоя от по-ярките, но дори и те бяха хиляди.

Гладиа вдигна ръка и направи жеста „Данийл“, както мислено го наричаше. Фактът, че беше тъмно, нямаше никакво значение.

Роботът Данийл Оливо се появи до нея почти мигновено. За човек, който го е познавал отпреди малко повече от двайсет десетилетия, когато Данийл беше създаден от Хан Фастълф, у него не се забелязваше никаква видима промяна. Откритото му лице с широки скули, късата бронзова коса, сресана назад; сините му очи; високото, добре сложено и съвършено хуманоидно тяло изглеждаха все така млади и невъзмутимо сдържани.

– Мога ли да ви помогна с нещо, мадам? – попита той с равен глас.

– Да, Данийл. Коя от тези звезди е слънцето на Солария?

Данийл не погледна нагоре.

– Нито една, мадам Гладиа – отвърна той. – По това време на годината слънцето на Солария не изгрява преди 0320.

– О! – Гладиа се смути. Кой знае защо, тя беше приела, че в момента, в който реши да потърси някоя звезда, ще може тутакси да я види. Но разбира се, те изгряваха и залязваха по различно време. Поне толкова знаеше и самата тя.

– Значи съм гледала напразно.

– Доколкото мога да съдя по реакциите на хората – каза Данийл, сякаш се опитваше да я успокои, – звездите са красиви, независимо дали някоя определена от тях се вижда, или не.

– Сигурно е така – отвърна с досада Гладиа и шумно нагласи шезлонга в изправено положение. После стана. – И все пак аз исках да видя слънцето на Солария... но не чак толкова, че да стоя тук до 0320.

– Дори да бяхте решили така – отбеляза Данийл, – щяхте да имате нужда от магнитни лещи.

– Магнитни лещи?

– Звездата не се вижда добре с невъоръжено око, мадам Гладиа.

– От трън та на глог! – Тя приглади с ръце панталона си. – Първо трябваше да се посъветвам с теб, Данийл.

За човек, който я е познавал отпреди двайсет десетилетия, когато Гладиа пристигна първоначално на Аврора, в нея имаше промяна. За разлика от Данийл тя беше просто човек. Все още беше висока 155 сантиметра – почти 10 сантиметра под идеалния ръст за жена космолит. Беше се постарала да запази своята стройна фигура, а тялото ѝ не носеше нито следа от слабост или скованост. Но косата ѝ беше леко посребрена, кожата – едва доловимо загрубяла, а около очите се виждаха ситни бръчици. Гладиа можеше като нищо да живее още десет или дванайсет десетилетия, но нямаше никакво съмнение, че вече не е млада. Това изобщо не я безпокоеше.

– Можеш ли да разпознаеш всички звезди, Данийл? – попита тя.

– Познавам онези, които се виждат с невъоръжено око, мадам Гладиа.

– А знаеш ли кога изгряват и залязват през всеки ден от годината?

– Да, мадам Гладиа.

– И всичко останало за тях?

– Да, мадам Гладиа. Веднъж доктор Фастълф поиска да събера астрономически данни, за да са му подръка, без да му се налага да използва компютъра. Казваше, че било по-непринудено, когато ги получавал от мен, а не от него. – После, сякаш отгатнал следващия въпрос, добави: – Не ми обясни защо.

Гладиа вдигна лявата си ръка и направи съответния жест. Къщата ѝ моментално се освети. На фона на меката светлина, която стигаше до нея, Гладиа подсъзнателно долови призрачните очертания на няколко робота, но не им обърна внимание. Във всяко добре уредено имение човешките същества никога не оставаха без роботи около себе си – както за охрана, така и за прислуга.

Гладиа хвърли един последен поглед към небето, където звездите бяха избледнели в разсеяната светлина. Присви леко рамене. Това беше донкихотовщина. Какво значение имаше, дори да беше успяла да види слънцето на този вече изчезнал свят – една бледа точица сред безброй други? Със същия успех би могла да си избере наслуки някоя от тях, да си каже, че това е слънцето на Солария, и да я съзерцава.

Тя се обърна към Р. Данийл. Той търпеливо изчакваше, лицето му беше почти изцяло скрито в сенките.

Гладиа се замисли отново колко малко се беше променил той, откакто го видя при своето пристигане в къщата на доктор Фастълф преди толкова много години. Бяха го ремонтирали неведнъж, естествено. Тя беше съвсем наясно с този факт, но съзнанието ѝ го отбягваше.

Отчасти това се дължеше на всеобщата свръхчувствителност на хората по въпроса. Космолитите наистина се гордееха с желязното си здраве и с дългия си трийсет до четиресет десетилетия живот, но те не бяха напълно имунизирани против разрухата на възрастта. Една от бедрените кости на Гладиа завършваше с титаново-силиконова пластина в тазобедрената става. Левият ѝ палец беше напълно изкуствен, макар че никой не би забелязал този факт, освен след обстоен ултрасонографски преглед. Дори някои от нервите ѝ бяха свързвани наново. Такива неща можеха да бъдат открити у всеки друг космолит на подобна възраст на който и да било от петдесетте Външни свята (не, четиресет и деветте, защото Солария вече не се броеше).

Но самото споменаване на тези неща представляваше проява на крайно неприличие. Медицинската документация, която се налагаше да бъде поддържана поради вероятността от по-нататъшно лечение, никога не ставаше публично достояние по какъвто и да е повод. Хирурзите, чиито приходи бяха значително по-големи дори от приходите на самия Председател, дължаха високото си заплащане отчасти на факта, че на практика бяха изключени от кръга на изисканото общество – наистина знаеха много.

Зад всичко това се криеше фикс идеята на космолитите за дълъг живот, тяхното нежелание да признаят, че старостта съществува, но Гладиа никога не се беше задълбочавала в анализ на причините. Обземаше я тревога и безпокойство, когато се замисляше за себе си в подобен контекст. Колко ли щеше да розовее отдалеч образът ѝ върху една триизмерна карта, ако всички протези и корекции бяха нанесени върху нея в червено на сивия фон на естествената ѝ плът? Поне така си въобразяваше тя.

Мозъкът ѝ обаче беше все още цял и непокътнат и докато това си оставаше така, тя беше цяла и непокътната каквото и да се случеше с останалата част от тялото ѝ.

С това мислите ѝ се върнаха отново към Данийл. Макар че го познаваше от двайсет десетилетия, само от една година той беше неин. Когато Фастълф умря (дните му бяха скъсени може би от отчаяние), той завеща всичко на град Еос, което си беше нещо съвсем обичайно. Две неща обаче той даде на Гладиа (освен че ѝ прехвърли собствеността върху имението заедно с прилежащите земи, с всичките му роботи и останалото движимо имущество).

Едно от тези неща беше Данийл.

– Помниш ли всичко, което е въведено в паметта ти за двайсет десетилетия? – попита го Гладиа.

– Така ми се струва, мадам Гладиа – сериозно отвърна Данийл. – Във всеки случай дори и да не помня, нямаше да знам, защото то щеше да е забравено и тогава аз нямаше да си спомням, че някога съм го знаел.

– Не е задължително – възрази Гладиа. – Спокойно можеш да си спомняш, че си знаел нещо, но да не си в състояние да се сетиш за него в момента. Често ми се е случвало нещо да е, така да се каже, на върха на езика ми, но да не мога да го изрека.

– Не разбирам, мадам – каза Данийл. – След като знам нещо, то определено мога да го използвам, когато ми потрябва.

– Безотказна памет? – Те вървяха бавно към къщата.

– Просто памет, мадам. Така съм устроен.

– И за още колко време?

– Не разбирам, мадам.

– Искам да кажа, колко ще издържи твоят мозък? Колко време ще продължава да работи със събраните за двайсет десетилетия спомени?

– Не зная, мадам, но не усещам никакви проблеми.

– Вероятно... докато внезапно не откриеш, че повече не можеш да запаметяваш.

За миг роботът сякаш се замисли.

– Може би е така, мадам.

– Знаеш ли, Данийл, не всичките ти спомени са еднакво важни.

– Не мога да ги преценявам, мадам.

– Другите могат. Напълно възможно е да изчистим мозъка ти, Данийл, а после да го запълним отново само със съществената част от съдържанието на паметта – да речем, с десет процента от всичко. Тогава би могъл да просъществуваш векове наред повече. Ако процедурата се повтаря, можеш да изкараш до безкрайност. Разбира се, това е скъпо, но аз не бих се колебала. Ще си струва.

– Ще бъде ли зачетено моето мнение по въпроса, мадам? Ще поискате ли съгласието ми за такава обработка?

– Разбира се. Не бих ти заповядвала подобно нещо. Би било предателство спрямо доверието на доктор Фастълф.

– Благодаря ви, мадам. В такъв случай трябва да ви кажа, че никога не бих се подложил доброволно на такава обработка, освен ако не открия, че функционирането на паметта ми действително е нарушено.

Бяха стигнали до вратата и Гладиа спря.

– Защо, Данийл? – попита тя, искрено озадачена.

– Имам спомени, които не мога да рискувам да изгубя, мадам – тихо рече Данийл, – било поради небрежност или поради лоша преценка от страна на онези, които биха извършили процедурата.

– Като например кога изгряват и залязват звездите... Извинявай, Данийл, не исках да прозвучи подигравателно. Какво по-точно имаш предвид?

– Мадам – още по-тихо отвърна Данийл, – имам предвид спомените за моя някогашен колега, землянина Илайджа Бейли.

Гладиа остана като гръмната, така че в крайна сметка Данийл трябваше да поеме инициативата в свои ръце и да сигнализира да отворят вратата.

Роботът Жискар Ревентлов чакаше в дневната и Гладиа го поздрави с онова усещане за мъчителна неловкост, което я обземаше винаги при вида му.

В сравнение с Данийл Жискар беше примитивен. Личеше си, че е робот: метален, с лице, в чието изражение нямаше нищо човешко, с червеникав блясък в очите, който можеше да се види, стига да беше достатъчно тъмно. Докато Данийл носеше дрехи, при Жискар имаше само илюзия за облекло – макар и сполучлива, тъй като беше дело на Гладиа.

– Е, Жискар – обърна се тя към него.

– Добър вечер, мадам Гладиа – каза роботът с лек поклон на главата си.

Гладиа си спомни думите на Илайджа Бейли отпреди много години, долови ги като шепот в потайните кътчета на съзнанието си: „Данийл ще се грижи за теб. Ще ти бъде приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел – заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник“.

Гладиа се беше намръщила. „Точно той ли? Не знам защо, но никак не го харесвам.“

„Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.“ И не пожела да ѝ обясни защо.

Гладиа се опитваше да вярва на робота Жискар, но беше доволна, че не трябва да го харесва. У него имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

И Данийл, и Жискар ѝ бяха служили добре в имението през всичките онези десетилетия, докато Фастълф беше официалният собственик. Едва на смъртния си одър той на практика ѝ прехвърли собствеността. След Данийл Жискар беше второто нещо, което Фастълф остави на Гладиа.

– Данийл е достатъчен, Хан – беше казала тя на стареца тогава. – Сигурна съм, че дъщеря ти Василия би искала да получи Жискар.

Фастълф лежеше притихнал в леглото, със затворени очи и така спокоен, както не го беше виждала от години. Не ѝ отговори веднага и Гладиа си помисли, че се е простил тихо с живота си, без тя да го забележи. Стисна конвулсивно ръката му и той отвори очи.

– Кръвните ми дъщери не ме интересуват ни най-малко, Гладиа – прошепна Фастълф. – Вече цели двайсет десетилетия имам само една истинска дъщеря и това си ти. Искам Жискар да е за теб. Той е много ценен.

– Защо да е толкова ценен?

– Не мога да ти кажа, но неговото присъствие винаги ми е действало успокояващо. Никога не го оставяй, Гладиа. Обещай ми това.

– Обещавам – съгласи се тя.

Тогава очите му се отвориха за последен път и събрал сетни сили, той изрече с почти нормален глас:

– Обичам те, Гладиа, дъще моя.

– Обичам те, Хан, татко мой – отвърна му Гладиа.

Това бяха последните думи, които той каза и чу. Гладиа разбра, че държи ръката на мъртвец, и известно време не можеше да помръдне.

Така Жискар стана неин. Но въпреки всичко, неизвестно защо, той я караше да се чувства неловко.

– Жискар, опитвах се да намеря Солария сред звездите в небето, но според Данийл тя няма да се вижда преди 0320, а дори и тогава ще са ми нужни магнитни лещи. Ти знаеш ли тези подробности?

– Не, мадам.

– Да чакам ли дотогава? Как мислиш?

– Смятам, мадам, че ще е по-добре да си легнете.

– Наистина ли? – Гладиа се наежи. – А ако реша да остана?

– Това е само моето мнение, мадам, но утре ви чака тежък ден и без съмнение ще съжалявате за пропуснатия сън.

Гладиа се намръщи.

– Защо да ме чака тежък ден, Жискар? Доколкото знам, не се задават проблеми.

– Имате среща, мадам, с някой си Левюлър Мандамъс – отвърна роботът.

– Така ли? Как стана така, че аз не знам за нея?

– Преди час той се обади по фотофона и аз си позволих...

– Ти си позволи? Кой е той?

– Член на Института по роботика, мадам.

– Значи е подчинен на Келдън Амадиро.

– Да, мадам.

– Разбери, Жискар, че изобщо не желая да се виждам с този Мандамъс или с когото и да било друг, свързан по някакъв начин с онази отровна гадина Амадиро. И щом си си позволил да уредиш с него среща от мое име, постарай се да му се обадиш веднага и да я отмениш.

– Ако потвърдите това под формата на заповед и я отправите възможно най-строго и определено, ще се опитам да се подчиня. Но може и да не съм в състояние. Разбирате ли, по моя преценка вие ще си навредите, ако отмените срещата, а аз не трябва да позволявам да ви се случи нещо лошо вследствие на някакво мое действие.

– Преценката ти просто може да е погрешна, Жискар. Кой е този човек, че някаква пропусната среща с него да ми навреди? Това, че е член на Института по роботика, едва ли е от значение за мен.

Гладиа съзнаваше ясно, че неоснователно излива яда си върху Жискар. Новината за изоставянето на Солария я беше разстроила, а собственото ѝ невежество, което я докара дотам, че да търси Солария в небето, когато всъщност не можеше да я намери, я раздразни допълнително.

И разбира се, всъщност познанията на Данийл накараха да блеснат нейните пропуски, но въпреки това тя не се нахвърли върху него... Но пък Данийл толкова приличаше на човек, че Гладиа машинално се държеше с него така, сякаш той наистина беше такъв. Външният вид обясняваше всичко. Жискар изглеждаше като робот и лесно можеше да се предположи, че няма чувства, които да се наранят.

Във всеки случай Жискар въобще не реагира на заяждането ѝ. (Нито пък Данийл би го направил, ако става въпрос.)

– Представих ви доктор Мандамъс като член на Института по роботика – каза Жискар, – но той може би е нещо повече. През последните няколко години е бил дясната ръка на доктор Амадиро. Това го прави важна фигура и вие не бива да го пренебрегвате. Не смятам, че е от хората, които можете да оскърбите по този начин.

– Така ли? Не ми пука за Мандамъс, а още по-малко за Амадиро. Предполагам, не си забравил, че някога, когато той, аз и целият свят бяхме млади, Амадиро направи всичко възможно да докаже, че доктор Фастълф е убиец, и само по някакво чудо машинациите му не успяха.

– Много добре си спомням, мадам.

– Чудесно. Боях се, че си забравил, все пак оттогава изминаха двайсет десетилетия. През този период не съм имала нищо общо с Амадиро или с когото и да било другиго, свързан с него, и смятам да продължа тази линия на поведение. Не ми пука дали ще си навредя, нито какви могат да бъдат последствията. Няма да се срещна с този доктор Не-знам-си-кой и за в бъдеще не уреждай срещи от мое име, без да ме питаш. Или поне без предварително да обясниш, че подобни уговорки подлежат на потвърждение от моя страна.

– Да, мадам – каза Жискар, – но мога ли да изтъкна...

– Не, не можеш – сряза го Гладиа и се обърна.

Възцари се тишина, докато тя направи три крачки, след което я настигна спокойният глас на Жискар:

– Мадам, трябва да ви помоля да ми вярвате.

Гладиа спря. Защо употреби точно тази дума?

Тя дочу отново гласа от миналото: „Не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш“.

Гладиа присви устни и се намръщи. Неохотно, насила, тя се обърна.

– Добре, какво още искаш да ми кажеш, Жискар? – попита тя с неприязън.

– Само това, че докато доктор Фастълф беше жив, мадам, той беше водещият политик както на Аврора, така и сред Външните светове. В резултат на това хората от Земята можеха свободно да се преселват на подходящи за целта планети в Галактиката, а Заселническите светове, както днес ги наричаме, процъфтяваха. Сега обаче доктор Фастълф е мъртъв, а приемниците му нямат неговия престиж. Доктор Амадиро запази антиземните си възгледи, които сега е твърде вероятно да вземат връх. Смятам, че тогава в политиката ще се подеме мощен курс срещу Земята и Заселническите светове.

– Дори и така да е, Жискар, какво мога да направя аз?

– Можете да се срещнете с доктор Мандамъс и да разберете защо той напира да се срещне с вас, мадам. Уверявам ви, че настояваше най-категорично срещата да се проведе колкото се може по-скоро. Помоли ме да я уредя за 0800.

– Жискар, аз никога не приемам преди обяд.

– Обясних му това, мадам, но той продължи да настоява да ви види на закуска, което приех за израз на отчаяние. Стори ми се важно да се разбере на какво се дължи това.

– Значи ти смяташ, че ако не се срещна с него, това ще ми навреди лично, така ли? Не те питам дали ще има лоши последствия за Земята или за Заселниците, или за трето и четвърто. Ще навреди ли на мен?

– Мадам, това може да попречи на Земята и на Заселниците да продължат колонизирането на Галактиката. Тази мечта се зароди в главата на детектива Илайджа Бейли преди повече от двайсет десетилетия. Така че да се навреди на Земята би означавало да се оскверни неговата памет. Греша ли, като смятам, че всяко накърняване на неговата памет би наранило и вас лично?

Гладиа остана изумена. За втори път от един час насам Илайджа Бейли се намесваше в разговора. Той отдавна не беше сред живите – един кратколетен землянин, умрял преди шестнайсет десетилетия – и все пак само при споменаването на неговото име я побиваха тръпки.

– Как е възможно положението да се е влошило толкова внезапно? – попита тя.

– Не е внезапно, мадам. Двайсет десетилетия хората от Земята и хората от Външните светове следваха паралелни курсове и бяха предпазвани от конфликт благодарение на мъдрата политика на доктор Фастълф. Но винаги съществуваше и силно опозиционно движение, на което доктор Фастълф трябваше непрекъснато да оказва съпротива. Сега, когато доктор Фастълф е мъртъв, опозицията има много повече власт. Изоставянето на Солария значително засили нейното влияние и скоро тя може да се окаже доминиращата политическа сила.

– Защо?

– Случаят със Солария показва недвусмислено, мадам, че мощта на Външните светове запада, и много аврорианци сигурно са на мнение, че трябва да се предприемат решителни действия – сега или никога.

– А според теб срещата ми с този човек е важна, защото може да предотврати всичко това, така ли?

– Точно така, мадам.

Известно време Гладиа остана потънала в мълчание. Макар и с неохота, тя си напомни отново, че беше обещала на Илайджа да вярва на Жискар. Накрая каза:

– Добре, не искам да го правя и не смятам, че от срещата ми с този човек ще има полза за някого, но... ще се срещна с него.

Гладиа спеше и къщата беше тъмна – според човешките стандарти. В нея обаче кипеше трескава дейност, тъй като роботите имаха много работа, а те можеха да я вършат и на инфрачервена светлина.

Имението трябваше да се приведе в ред след неизбежното разхвърляне през деня. Трябваше да се набавят продукти, да се изхвърли боклукът, да се почистят, излъскат и приберат вещите, да се изпробват уредите плюс неизменното дежурство по охраната.

Вратите нямаха ключалки – те не бяха необходими. На Аврора не се упражняваше насилие под никаква форма нито спрямо хората, нито спрямо вещите. Подобно нещо беше невъзможно, защото всяка къща и всеки човек постоянно се охраняваха от роботи. Това беше добре известно и се разбираше от само себе си.

Самите роботи за охрана никога не напускаха своя периметър. Тях не ги използваха за друго, защото винаги стояха на пост.

Жискар и Данийл, чиито способности бяха както по-големи, така и по-всеобхватни от тези на останалите роботи в имението, нямаха определени задължения. Освен ако това, че трябваше да следят как си вършат работата всички останали, не се броеше за специално задължение.

В 0300 те бяха завършили обиколката на поляната и залесената площ, проверявайки как външната охрана изпълнява функциите си и дали не са възникнали проблеми.

Срещнаха се близо до южния край на имението и известно време си поговориха малко на техния съкратен Езопов език. Разбираха се много добре, с десетилетната практика зад гърба си. За тях не съществуваше необходимост да се впускат във всички онези обстоятелствени пояснения на човешката реч.

– Облаци. Невидима – промълви Данийл с едва чут шепот.

Ако говореше като човек, би казал: „Както виждаш, приятелю Жискар, небето се заоблачи. Мадам Гладиа въобще нямаше да успее да види Солария, дори да беше останала да изчака“.

А отговорът на Жискар: „Прогнозирано. По-скоро срещата“ беше еквивалент на: „Предвидиха го в прогнозата за времето, приятелю Данийл, и можеше да бъде използвано като добър претекст да накараме мадам Гладиа да си легне рано. Стори ми се обаче по-важно да реша проблема без заобикалки и да я убедя да се съгласи със срещата, за която ти бях казал преди това“.

– Струва ми се, приятелю Жискар – каза Данийл, – че главната причина да не можеш да я убедиш така лесно, се криеше във факта, че тя беше разстроена от изоставянето на Солария. Бил съм там веднъж с колегата Илайджа – по времето, когато мадам Гладиа все още живееше там.

– Винаги съм смятал – заяви Жискар, – че мадам Гладиа не е била щастлива на Солария, че с радост я е напуснала и никога не е имала намерение да се връща. И все пак трябва да се съглася с теб, че тя изглеждаше потисната от факта, че историята на родната ѝ планета е стигнала своя край.

– Не разбирам защо мадам Гладиа реагира така – каза Данийл, – но човешките реакции, изглежда, често пъти не са логично следствие от събитията.

– И затова понякога е трудно да се прецени кое би навредило на дадено човешко същество и кое не. – Ако беше човек, Жискар щеше да изрече това с въздишка, дори с въздишка на раздразнение. В дадения случай той просто го изтъкна като безпристрастна оценка на проблемна ситуация. – Това е една от причините да ми се струва, че Трите закона на роботиката са непълни или недостатъчни.

– Споменавал си го и преди, приятелю Жискар. Опитах се да ти повярвам, но безуспешно – отвърна Данийл.

Известно време Жискар не каза нищо.

– Логически допускам, че те трябва да са непълни или недостатъчни – продължи накрая той, – но когато се опитвам да повярвам, че е така, аз също не успявам, защото са вградени в мен. Но съм сигурен, че ако не бях обвързан, щях да вярвам в тяхното несъвършенство.

– Това е някакъв парадокс, който не мога да разбера.

– Аз също. И все пак нещо ме кара да дам израз на този парадокс. Понякога дори ми се струва, че съм само на крачка да открия в какво се състои непълнотата или недостатъчността на Трите закона на роботиката, както например при разговора ми с мадам Гладиа тази вечер. Тя ме попита как може отлагането на срещата по-скоро да ѝ навреди лично, отколкото да предизвика някаква абстрактна вреда. На този въпрос имаше и отговор, който аз не можех да ѝ дам, защото той излизаше извън рамките на Трите закона.

– Ти ѝ даде идеалния отговор, приятелю Жискар. Едно оскверняване на паметта на колегата Илайджа би засегнало дълбоко мадам Гладиа.

– Това беше най-добрият отговор в рамките на Трите закона. Но не и най-добрият възможен.

– А какъв е най-добрият възможен отговор?

– Не зная, понеже не мога да го изразя с думи или дори с понятия, докато съм обвързан от Законите.

– Отвъд тях няма нищо – отбеляза Данийл.

– Ако бях човек – продължи Жискар, – щях да виждам отвъд Законите, и мисля, приятелю Данийл, че ти би могъл да го направиш по-лесно от мен.

– Аз ли?

– Да, приятелю Данийл. Отдавна си мисля, че макар и да си робот, твоят начин на мислене забележително прилича на човешкия.

– Не е редно да мислиш така – бавно отвърна Данийл, сякаш изпитваше болка. – Мислиш си такива неща, защото можеш да виждаш какво става в главите на хората. Това те извращава и в крайна сметка може да те унищожи. Тази мисъл ми е крайно неприятна. Опитай се, ако можеш, да не четеш чуждите мисли повече от необходимото.

Жискар се извърна.

– Не мога да го направя, приятелю Жискар. Няма да го направя. Дори съжалявам, че не мога да се възползвам напълно от тази своя способност заради Трите закона. Не мога да прониквам достатъчно дълбоко, защото се боя да не причиня вреда, и не мога да въздействам достатъчно директно – пак от страх да не причиня вреда.

– Но ти повлия на мадам Гладиа много умело, приятелю Жискар.

– Всъщност не. Можеше да променя мислите ѝ и да я накарам да се съгласи със срещата без повече въпроси, но човешкият мозък е толкова загадъчен и сложен, че си позволявам много малко неща. Почти всяко извиване, което прилагам, води до вторични извивания от непредвидим за мен характер, които биха могли да причинят вреда.

– Но все пак ти направи нещо с мадам Гладиа.

– Не се наложи. Думата „вярва“ винаги ѝ въздейства и я прави по-податлива. Забелязах този факт отдавна, но го използвам много внимателно, защото прекалено честата употреба определено би отслабила ефекта. Чудя се защо ли това е така, но не мога току-тъй да намеря обяснението.

– Защото Трите закона не позволяват ли?

Бледите пламъчета в очите на Жискар сякаш припламнаха.

– Да. Каквото и да реша да направя, Трите закона ми се изпречват на пътя. Но не мога да ги променя – тъкмо защото те ме възпират. Знам обаче, че трябва да предприема нещо, понеже усещам, че се задава катастрофа.

– Казвал си това и по-рано, приятелю Жискар, но не си ми обяснявал естеството на тази катастрофа.

– Защото не го знам. Има някаква връзка с нарастващата враждебност между Аврора и Земята, но не мога да обясня как тя ще прерасне в истинска катастрофа.

– А не е ли възможно в крайна сметка да не последва нищо?

– Не мисля. Долавял съм у някои представители на висшата аврорианска администрация, с които съм се сблъсквал, аурата на настъпваща катастрофа... на затаено очакване на триумфа. Не мога да дам по-точно описание, защото Трите закона не ми позволяват. Това е още една причина, поради която утрешният разговор с Мандамъс трябва да се състои. Ще имам възможност да проуча неговия мозък.

– Ами ако не можеш да го изследваш достатъчно ефективно?

Въпреки че гласът на Жискар не беше способен да изразява чувства, отчаянието в думите му не можеше да се сбърка.

– Тогава ще бъда безпомощен. Мога само да следвам Законите. Какво друго ми остава? – каза той.

– Нищо – отвърна Данийл тихо и обезсърчено.

Гладиа влезе в дневната в 0815, решила съзнателно и не без известна доза злоба да накара Мандамъс (бе запомнила името му с голяма неохота) да я чака. Освен това беше положила изключителни старания за външния си вид и (за първи път от много години насам) умираше от яд заради посивялата си коса, дори изпита мимолетно съжаление, че не се е придържала към почти повсеместната практика на Аврора на изкуствено нюансиране. В края на краищата колкото по-млада и по-привлекателна изглеждаше, толкова по-неблагоприятна щеше да бъде позицията на този хрантутник на Амадиро.

Беше се настроила да не го хареса още от пръв поглед, макар че с болезнена яснота си даваше сметка, че той може да се окаже млад и привлекателен, че при нейната поява едно лъчезарно лице ще се разтегли в сияйна усмивка и че тя може да остане безпомощна пред чара му.

Изпита огромно облекчение при вида му. Наистина той беше млад, може би още не беше стигнал първото си петдесетилетие, но можеше да изглежда и по-добре. Оказа се висок – може би 185 сантиметра, прецени тя, но твърде слаб. Това му придаваше вретеновидна форма. Косата му беше с една идея по-тъмна за типичен аврорианец, очите имаха бледолешников цвят, лицето бе прекалено издължено, устните – прекалено тънки, устата – прекалено широка, тенът му – недостатъчно светъл. Но това, което го лишаваше от младежки вид, беше прекалено сериозното и превзето изражение.

В изблик на просветление Гладиа се сети за историческите романи, които бяха последна мода на Аврора (романи, в които неизменно ставаше дума за примитивната Земя – твърде странно за един свят, където земляните бяха обект на все по-силна омраза), и си помисли: „Ама той е самото олицетворение на пуритан!“.

Почувствала облекчение, тя почти се усмихна. Обикновено изобразяваха пуританите като злосторници и независимо дали този Мандамъс наистина беше злосторник, или не, фактът, че имаше вид на такъв, беше твърде удобен за Гладиа.

Но когато той заговори, Гладиа остана разочарована от неговия тих и определено напевен глас. (Липсваше му носовият изговор, за да покрие напълно стереотипа.)

– Госпожа Гремионис? – каза той.

Тя протегна ръка с внимателно премерена снизходителна усмивка.

– Господин Мандамъс. Моля, наричайте ме Гладиа. Всички ми казват така.

– Зная, че използвате своето малко име в професията си...

– Използвам го винаги. А бракът ми приключи мирно и тихо преди няколко десетилетия.

– Но е просъществувал дълго, струва ми се.

– Много дълго. Беше наистина сполучлив, но дори и сполуките имат своя естествен край.

– Е, да – нравоучително довърши Мандамъс, – а ако човек се опита да продължи след края, лесно може да превърне сполуката в провал.

– Колко мъдро за младеж като вас – кимна Гладиа с леко подобие на усмивка. – Но нека минем в трапезарията. Закуската е готова, а аз сигурно съм ви накарала да чакате достатъчно дълго.

Едва когато Мандамъс тръгна с нея, съобразявайки се с нейното темпо, Гладиа забеляза двата робота, които го съпровождаха. Би било съвсем немислимо аврорианец да отиде някъде без ескорт от роботи, но те не правеха никакво впечатление, докато стояха неподвижно.

Когато им хвърли един бърз поглед, Гладиа забеляза, че са последен модел, очевидно скъпи. Псевдооблеклото им беше майсторски изработено и от най-висока класа, въпреки че не беше дизайн на Гладиа. Макар и неохотно, трябваше да си го признае. Нямаше да е зле някой ден да разучи чия изработка беше, защото почеркът ѝ бе непознат, а явно скоро щеше да има нов и сериозен конкурент. Възхити я това, че и двата модела бяха издържани в един стил, докато детайлите определено се различаваха. Човек не можеше да сбърка единия с другия.

Мандамъс улови бързия ѝ поглед и с обезпокоителна точност разтълкува нейното изражение. (Интелигентен е, помисли си Гладиа разочаровано.)

– Външният дизайн на моите роботи е дело на един млад човек от института. Още не си е създал име, но и това ще стане, не смятате ли? – попита той.

– Определено – отвърна му тя.

Гладиа не очакваше деловите разговори да започнат преди края на закуската. Би било върховна проява на лошо възпитание по време на ядене да се обсъжда друго, освен най-общи теми, а както тя се досети, общите приказки не бяха най-силното място на Мандамъс. Скорошните продължителни дъждове – за щастие, вече отминали – бяха включени в разговора, както и изгледите за настъпващия сух сезон. Последва почти задължителният израз на възхищение от имението на домакинята, който Гладиа прие с отработена скромност. Тя не направи нищо, с което да облекчи положението на събеседника си, а го остави да се поти сам с избора на темата.

Най-накрая погледът му попадна на Данийл, който стоеше тихо и неподвижно в една ниша. Мандамъс успя да превъзмогне аврорианското си безразличие и да го забележи.

– О! – възкликна той. – Това трябва да е прочутият Р. Данийл Оливо. Невъзможно е човек да го сбърка. Твърде забележителен екземпляр.

– Изключително забележителен.

– Сега е ваш, нали? Съгласно завещанието на Фастълф?

– Да, съгласно завещанието на доктор Фастълф – наблегна леко Гладиа.

– Учудва ме фактът, че производството на хуманоидни роботи в института се провали. Не сте ли се замисляли защо стана така?

– Чух нещо такова – предпазливо отвърна Гладиа. (Възможно ли беше да е дошъл заради това?) – Струва ми се, че не съм се замисляла сериозно по въпроса.

– Социолозите все още се опитват да проумеят причините. Разбира се, ние от института не преглътнахме разочарованието. Осъществяването на проекта изглеждаше толкова естествен процес. Някои от нас смятат, че Фа... доктор Фастълф има пръст в тази работа.

„Въздържа се да допусне грешката втори път“, помисли си Гладиа. Тя присви очи и се настрои враждебно, като реши, че Мандамъс е дошъл, за да изкопчи нещо компрометиращо за горкия, добър Хан.)

– Само един глупак може да разсъждава по този начин – язвително заяви тя. – Ако и вие смятате така, няма да си взема думите обратно заради вас.

– Не съм привърженик на подобно схващане главно защото не виждам с какво е могъл да допринесе доктор Фастълф за фиаското.

– Защо трябва някой да е допринасял с нещо? Всичко се свежда до това, че хората не ги искаха. Един робот, който изглежда като мъж, е негов съперник, а който изглежда като жена – нейна съперница, при това с толкова голяма прилика, че става неудобен. Аврорианците не желаят тази конкуренция. Не виждам защо трябва да търсим други причини.

– Сексуално съперничество ли имате предвид? – спокойно попита Мандамъс.

За миг Гладиа хладнокръвно впери поглед в него. Дали младежът знаеше за някогашната ѝ любов към робота Джендър? Впрочем имаше ли някакво значение, дори и да беше така?

Нищо в изражението му не издаваше да е имал предвид нещо повече от буквалното значение на думите.

– Всякаква конкуренция – каза накрая тя. – Ако доктор Фастълф е допринесъл с нещо за това чувство, то е единствено с факта, че е направил роботите си твърде човекоподобни.

– Струва ми се, че все пак сте мислили по въпроса – отбеляза Мандамъс. – Проблемът е там, че социолозите намират подобно обяснение – страха от конкуренцията на твърде човекоподобни роботи – за елементарно. Само по себе си то не би било достатъчно, а няма данни, които да говорят за друга мотивация на негативното обществено мнение.

– Социологията не е точна наука – отбеляза Гладиа.

– Но не е и съвсем неточна.

Гладиа повдигна рамене.

– Във всеки случай – продължи след малко Мандамъс – това ни попречи да организираме колонизаторските си експедиции както трябва. Без хуманоидни роботи, които да подготвят почвата...

Закуската още не беше приключила напълно, но Гладиа разбра, че гостът ѝ няма повече да отбягва целта на посещението си.

– Можехме да отидем самите ние – каза тя.

Този път Мандамъс сви рамене.

– Прекалено трудно е. Освен това, благодарение на позволението на доктор Фастълф, всички планети наоколо гъмжат от онези диваци еднодневки от Земята – истинско нашествие от скакалци.

– Все още има достатъчно планети на разположение. Милиони. А щом те могат да го направят...

– Разбира се, че могат – прекъсна я Мандамъс, внезапно разпален. – Това коства живота им, но какво означава един живот за тях? Загуба на едно-две десетилетия – нищо повече, а те са стотици милиони. Ако в процеса на колонизация загине някой и друг милион, какво от това, на кого ще му пука? Не и на земляните.

– Убедена съм, че за тях нещата не стоят така.

– Глупости. Нашият живот е по-дълъг и следователно – по-ценен. Естествено е да внимаваме повече.

– Така че си седим тук и не правим нищо друго, освен да ругаем земните заселници, защото те са готови да рискуват живота си и защото в резултат на това, изглежда, ще наследят Галактиката.

Гладиа не бе подозирала, че е настроена така прозаселнически. Беше провокирано само желанието ѝ да противоречи на Мандамъс, но още докато говореше, усети, че онова, което се зароди просто като израз на желанието ѝ да възрази, всъщност не беше лишено от смисъл и в голяма степен отразяваше нейните чувства. Пък и беше чувала обезсърчения през последните години от живота си Фастълф да прави подобни изказвания.

По неин знак роботите заприбираха масата сръчно и бързо. Закуската можеше и да продължи, но разговорът и настроението бяха станали съвсем неподходящи за цивилизовано хранене.

Върнаха се в дневната. Неговите роботи го последваха, същото направиха Данийл и Жискар, като всеки си намери ниша. („Мандамъс не каза нищо за Жискар, помисли си Гладиа, но пък защо ли трябваше?“ Той беше старомоден и дори примитивен, не правеше никакво впечатление в сравнение с чудесните екземпляри на Мандамъс.)

Тя седна и кръстоса крака с ясното съзнание, че младежкият им вид се подчертава от прозрачния панталон, плътно прилепнал в долната си част.

– Мога ли да знам причината за посещението ви, доктор Мандамъс? – попита Гладиа, решила да не отлага повече въпроса.

– Имам неприятния навик да дъвча лечебна дъвка след ядене, за по-добро храносмилане. Ще имате ли нещо против? – попита на свой ред той.

– Губим ценно време – хладно отвърна Гладиа.

(Вероятно, ако не дъвчеше, той щеше да се почувства притеснен. „Да не говорим, мислено продължи Гладиа, че на неговата възраст не би трябвало да има нужда от нещо за подпомагане на храносмилането.“)

Мандамъс беше извадил от горния джоб на туниката си малка правоъгълна кутийка, но я прибра обратно без някакъв признак на раздразнение.

– Разбира се – измърмори той.

– Попитах ви, доктор Мандамъс, за причината на вашето посещение.

– Всъщност има две причини, мадам Гладиа. Едната е лична, а другата – държавна. Ще имате ли нещо против, ако започна с първата?

– Трябва открито да ви заявя, доктор Мандамъс, че ми е много трудно да си представя каква лична работа бихте могли да имате с мен. Вие работите в Института по роботика, нали така?

– Да, така е.

– И сте приближен на Амадиро, както ми казаха.

– Имам честта да работя с доктор Амадиро – леко наблегна той.

(„Връща ми го, помисли си Гладиа, но няма да се хвана.“)

– Преди двайсет десетилетия възникна повод – при това крайно неприятен – Амадиро и аз да се срещнем. Оттогава никога не се е налагало да се виждаме. Нито пък щях да се срещна и с вас в качеството ви на негов приближен, ако не ме бяха убедили, че разговорът може да се окаже интересен. Със сигурност обаче личните въпроси ни най-малко не могат да го направят важен за мен. Затова нека преминем към държавната работа.

Мандамъс сведе поглед и страните му леко пламнаха – от раздразнение, както можеше да се предположи.

– Тогава нека ви се представя. Аз съм Левюлър Мандамъс, ваш потомък от пета степен и съм прапрапраправнук на Сантирикс и Гладиа Гремионис. Съответно вие сте моята прапрапрапрабаба.

Гладиа примига бързо, като се опита да не показва колко шокирана се почувства (без особен успех). Разбира се, че тя имаше потомци и какво пречеше този човек да е един от тях?

– Сигурен ли сте? – все пак попита тя.

– Напълно. Направиха ми генеалогично проучване. В края на краищата в близко бъдеще ще поискам да имам деца, а в случая подобно проучване е задължително. За ваше сведение връзката между нас е М-Ж-Ж-М.

– Вие сте син на сина на дъщерята на дъщерята на сина ми, така ли?

– Да.

Гладиа не попита за повече подробности. Имаше един син и една дъщеря. Беше изпълнявала стриктно задълженията си на майка, но когато му дойде времето, децата поеха по свой собствен път. А към потомците им тя никога не беше проявявала интерес – в тон с нормите на благоприличие при космолитите. Срещнала един от тях, тя си оставаше истинска космолитянка.

Мисълта за това ѝ възвърна равновесието. Гладиа се облегна в стола и се отпусна.

– Много добре – каза тя. – Вие сте мой потомък от пета степен. Ако това е личният въпрос, който искате да обсъждаме, той няма никакво значение.

– Напълно ви разбирам, прародителке. Само по себе си моето родословие не е въпросът, който желая да обсъждам, но лежи в основата му. Според мен доктор Амадиро знае за тази връзка. Или поне подозирам, че е така.

– Наистина ли? Как е възможно?

– Смятам, че той тайно проучва родословието на всеки, който постъпва на работа в института.

– Но защо?

– За да разбере именно такива подробности, както в моя случай. Той не е доверчив по природа.

– Не разбирам. Ако вие сте мой потомък от пета степен, защо това да има по-голямо значение за него, отколкото за мен?

Мандамъс замислено потри брадичка с кокалчетата на дясната си ръка.

– Неговата неприязън към вас е не по-малка от вашата към него. И ако вие сте готова да откажете да разговаряте с мен заради него, той е в състояние да ми откаже повишение заради вас. Положението би било още по-лошо, ако бях наследник на доктор Фастълф, но не чак толкова.

Гладиа замръзна неподвижно в стола си. Ноздрите ѝ се разшириха и тя сухо попита:

– Тогава какво очаквате от мен? Не мога да обявя, че нямаме роднинска връзка. Може би трябва да дам съобщение по хипервизията, че сте ми безразличен и че се отказвам от вас. Това ще задоволи ли вашия Амадиро? Ако е така, трябва да ви предупредя, че си губите времето. Няма да направя нищо, което би го накарало да изпита удовлетворение. Ако това означава, че той ще ви уволни и ще провали кариерата ви заради някакво си неодобрение на вашите генетични връзки, тогава нека ви послужи за урок да не се обвързвате с такива откачени и недобронамерени хора.

– Той няма да ме уволни, мадам Гладиа. Твърде ценен съм за него – простете за нескромността. И все пак аз се надявам един ден да стана негов приемник като шеф на института, а съм напълно сигурен, че той няма да го допусне, докато подозира, че в потеклото ми се крие нещо още по-лошо от връзката с вас.

– Да не би да смята бедния Сантирикс за нещо още по-лошо от мен?

– Съвсем не. – Мандамъс се изчерви и преглътна, но гласът му остана равен и спокоен. – Не искам да прозвучи грубо, мадам, но съм длъжен заради себе си да узная истината.

– Каква истина?

– Аз съм ваш потомък от пета степен. Това е ясно от родословната документация. Но възможно ли е да съм също така потомък от пета степен на землянина Илайджа Бейли, а не на Сантирикс Гремионис?

Гладиа скочи на крака с такава скорост, сякаш някой кукловод я беше дръпнал с едно движение на китката си. Тя не съзнаваше, че се е изправила.

За трети път от дванайсет часа насам се споменаваше името на този отдавна живял землянин – и то от три различни личности.

– Какво искате да кажете? – попита тя с несвойствен глас.

– Струва ми се, че е съвсем ясно – отвърна Мандамъс, като на свой ред стана и се отдръпна леко назад. – Роден ли е вашият син и мой прапрапрадядо в резултат от сексуален контакт между вас и землянина Илайджа Бейли? Илайджа Бейли ли е бащата на вашия син? Не знам как бих могъл да се изразя по-ясно.

– Как смеете да правите подобно предположение? Или дори да си го помислите?

– Права сте, но кариерата ми зависи от това. Ако отговорът е „да“, ще бъда направо смазан в професионален план. Искам от вас „не“, но едно голо „не“ няма да ми помогне. Когато му дойде времето, трябва да съм в състояние да представя на доктор Амадиро някакво доказателство и да му покажа, че неодобрението му относно моето родословие трябва да се ограничи с вас. В края на краищата за мен е ясно, че неговата неприязън към вас – и дори към доктор Фастълф – не е нищо, абсолютно нищо в сравнение с невероятната му ненавист към землянина Илайджа Бейли. Проблемът не е само в краткотрайния му живот, макар че мисълта да съм наследил варварски гени, силно ме безпокои. Мисля, че ако представя доказателство за произхода си от който и да е землянин, стига да не е Илайджа Бейли, Амадиро ще пропусне факта покрай ушите си. Мисълта единствено и само за Илайджа Бейли го докарва до лудост. Не зная защо.

Гладиа имаше чувството, че преповтарянето на името на Илайджа сякаш го съживява. Тя с мъка си поемаше дъх от вълнението, което я завладя при връщането ѝ към най-хубавия спомен от нейния живот.

– А аз знам – каза тя. – Защото, когато всичко беше против него, когато цяла Аврора застана срещу него, Илайджа успя да срине Амадиро в момента, в който този човек си беше въобразил, че успехът му е в кърпа вързан. Илайджа го направи само благодарение на своята смелост и интелигентност. В лицето на един землянин, когото пренебрежително презираше, Амадиро срещна несравнимо превъзходство. Какво друго му оставаше, освен да го намрази безнадеждно? Илайджа умря преди повече от шестнайсет десетилетия, а Амадиро все още не може да го забрави, не може да му прости, не може да се освободи от веригите на омразата и спомените, които го свързват с този мъртъв човек. И аз няма да го оставя да забрави – или да секне омразата му, докато споменът не отравя всеки миг от неговото съществувание.

– За мен е ясно, че имате основания да желаете злото на доктор Амадиро, но защо трябва да рефлектира върху мен? – не отстъпваше Мандамъс. – Ако оставите доктор Амадиро с убеждението, че аз съм потомък на Илайджа Бейли, ще му доставите удоволствието да ме унищожи. Защо да го правите, ако потеклото ми не е такова? Затова ме убедете, че произхождам от вас и Сантирикс Гремионис или от когото и да било друг, но не и от Илайджа Бейли.

– Що за глупости? Що за идиотщини? Защо търсите доказателство от мен? Обърнете се към архивите. Ще намерите точните дати, когато Илайджа Бейли е бил на Аврора, и деня, в който родих сина си. Ще видите, че Даръл е заченат повече от пет години след като Илайджа напусна Аврора. Ще видите също така, че Илайджа никога повече не се е връщал на Аврора. Е, добре, тогава да не мислите, че съм била бременна пет години, че съм носила в утробата си зародиш пет стандартни галактически години?

– Зная официалните данни, мадам. И не смятам, че сте носили в утробата си зародиш пет години.

– Тогава защо идвате при мен?

– Защото това не е всичко. Аз знам, а предполагам, че и доктор Амадиро знае много добре, че макар, както казахте, землянинът Илайджа Бейли никога повече да не е стъпвал на Аврора, веднъж той се е намирал в един космически кораб на орбита около Аврора за близо ден. Аз знам, а предполагам, че и доктор Амадиро знае много добре, че макар землянинът да не е напускал кораба, вие сте отишли при него; че сте му гостували там през по-голямата част от деня, както и че това е станало почти пет години след като Илайджа Бейли е бил на Аврора – тоест горе-долу по времето, когато синът ви е бил заченат.

Докато слушаше отмерените му думи, Гладиа усети, че побелява като платно. Стаята около нея притъмня и тя се олюля.

Почувства как неочаквано нечии силни ръце внимателно я подхванаха и разбра, че това са ръцете на Данийл. После усети как те бавно я отпуснаха в нейния стол.

Гласът на Мандамъс дойде до нея като изпод земята.

– Не е ли вярно, мадам? – попита той.

Разбира се, че беше вярно.

Глава 2

ПРАОТЕЦЪТ?

Спомени!

Разбира се, те неизменно присъстваха, но обикновено оставаха скрити. Само понякога, просто в резултат на подходящия тласък, ненадейно изплуваха – отчетливи, ярки, оживели в движения и цветове.

Тя беше отново млада, по-млада от този мъж пред нея. Достатъчно млада, за да усеща любовта и трагичното. Ужасното ѝ съществувание на Солария, което не можеше да се нарече живот, бе достигнало своята кулминация в трагичната кончина на първия мъж, когото Гладиа беше възприемала като свой съпруг. (Не, даже и сега тя не можеше да изрече неговото име, дори само мислено.)

После идваха месеците на бурни емоции с втория... нечовек, когото беше възприемала по този начин. Бяха ѝ дали хуманоидния робот Джендър и тя го бе направила свой във всяко едно отношение, докато и той, подобно на първия ѝ съпруг, не умря внезапно.

И най-сетне идваше ред на Илайджа Бейли, който никога не ѝ стана съпруг и когото тя срещна само два пъти в разстояние на две години – всеки път за броени часове само няколко поредни дни. Илайджа, чиято буза беше докоснала веднъж без ръкавица, от което я побиха горещи тръпки; и чието голо тяло беше държала по-късно в ръцете си, от което в нея се запали неугасим пламък.

След това – трети съпруг, с когото живя тихо и спокойно. Не бе нито щастлива, нито нещастна и упорито търсеше в забравата радостта, че продължава да живее.

Докато един ден (не беше съвсем сигурна в датата на деня, връхлетял така внезапно онези спокойни и сънливи години) Хан Фастълф, помолил за разрешение да я посети, дойде при нея от съседното си имение.

Гладиа го изгледа с известна доза безпокойство, тъй като Фастълф бе твърде зает за светски посещения. Бяха изминали едва пет години от кризата, утвърдила го като водещ държавник на Аврора. Той се превърна в нетитулования Председател на планетата и фактически лидер на всички Външни светове. Почти не му оставаше време да се почувства човек.

Изминалото време беше оставило видими следи върху него – така щеше да бъде до самата му кончина, когато той щеше да умре с тъжното съзнание, че е претърпял провал, въпреки че не беше губил нито една битка. Келдън Амадиро, който остана победен, продължи да живее като доказателство за това, че невинаги победеният получава заслужено наказание.

Фастълф до края си остана тих и спокоен и никога не се оплакваше. Но дори Гладиа, макар че бе аполитична и не се интересуваше от безкрайните машинации на властта, знаеше, че здравият контрол над Аврора му коства непрестанни усилия и упорство, които изстискваха от него всичко, заради което си заслужаваше да живее човек. Единственото, което го крепеше в живота, беше неговото разбиране за доброто на... доброто на какво? На Аврора? На космолитите? Или просто смътната представа за идеализираното Добро?

Гладиа не знаеше. Избягваше да го пита.

Но тогава бяха минали едва пет години от кризата. Той все още си даваше вид на млад и изпълнен с надежди човек, а приятното му грозновато лице все още не беше изгубило способността да се усмихва.

– Имам новини за теб – каза той.

– Надявам се, че са добри – приветливо отвърна Гладиа.

Беше взел със себе си Данийл. Фактът, че тя можеше да гледа Данийл с искрено удоволствие, без да изпитва ни най-малка болка, въпреки че той беше същинско копие на мъртвия Джендър, означаваше, че старите ѝ рани заздравяват. Можеше дори да разговаря с него, макар че той ѝ отговаряше с почти същия глас като на Джендър. Петте години бяха излекували язвата и притъпили болката.

– Разбира се – каза Фастълф с лека усмивка. – Праща ги един стар приятел.

– Чудесно е, че имам стари приятели – отбеляза тя, като се опита да не бъде язвителна.

– Неговото име е Илайджа Бейли.

Петте години сякаш се стопиха и тя почувства удара и болката от завръщането на спомена.

– Добре ли е? – попита тя задавено, след като цяла минута стоя като онемяла.

– Отлично и което е по-важно, не е далеч.

– Не е далеч? Да не е на Аврора?

– В орбита около Аврора. Знае, че не може да получи разрешение за кацане, дори аз да използвам цялото си влияние, или поне допускам, че знае. Иска да те види, Гладиа. Свърза се с мен, защото предполага, че аз мога да уредя да посетиш неговия кораб. Предполагам, че наистина бих могъл... но само ако ти си съгласна. Желаеш ли да го направя?

– Н-не знам. Толкова е неочаквано, че не мога да си събера мислите.

– Дори за импулсивна реакция? – Той почака малко и продължи: – Кажи ми откровено, Гладиа, как вървят нещата със Сантирикс?

Тя го погледна с див пламък в очите, сякаш не разбираше защо измества въпроса. После разбра.

– Нормално – отвърна тя.

– Щастлива ли си?

– Не съм... нещастна.

– Това не звучи много възторжено.

– Колко може да трае един възторг, дори да го е имало?

– Възнамерявате ли да имате някога деца?

– Да.

– А предвиждате ли някаква промяна в брачния статус?

– Засега не – твърдо поклати глава тя.

– В такъв случай, скъпа Гладиа, ако искаш съвет от един доста уморен човек, който се чувства неприятно остарял – не приемай поканата. Спомням си малкото, което ми разказа, след като Бейли напусна Аврора, и честно казано, успях да се досетя за много повече, отколкото ти вероятно предполагаш. Ако се видиш с него, може би силно ще се разочароваш, защото действителността няма да оправдае разкрасения и омекотен блясък на твоите спомени. Или ако не ти се стори така, тогава още по-лошо, защото ще се взриви твърде крехкото ти чувство за удовлетвореност, което после няма да можеш да възстановиш.

Гладиа, която смътно си мислеше точно това, разбра, че за да го отхвърли като вариант, е трябвало само някой да го назове с точните думи.

– Не, Хан – отвърна тя, – аз трябва да го видя, но се страхувам да го направя сама. Би ли дошъл с мен?

– Аз не съм поканен, Гладиа – каза Фастълф с уморена усмивка. – А дори и да бях, щях да откажа. В Съвета предстои важно гласуване. Нали разбираш, държавни дела, които не мога да загърбя.

– Горкият Хан!

– Да, наистина горкият аз! Но ти не можеш да отидеш сама. Доколкото знам, не можеш да управляваш кораб.

– О! Мислех си, че ще ме откарат с...

– Търговски носач? – Фастълф поклати глава. – Абсолютно невъзможно. За да посетиш открито земен кораб в орбита, като използваш търговски носач, ще ти трябва специално разрешение, а това ще отнеме седмици. Ако не искаш да отидеш, Гладиа, няма нужда да се оправдаваш с нежеланието си да бъдеш сама. Сигурен съм, че той няма да може да чака толкова дълго, ако уреждането на документите и бюрокрацията се проточат със седмици.

– Но аз искам да го видя – вече решително настоя Гладиа.

– В такъв случай можеш да вземеш моя частен космически скутер и Данийл ще те закара. Той се справя с управлението наистина много добре, а освен това гори от желание да види Бейли не по-малко от теб. Просто няма да докладваме за пътуването.

– Но ти ще си навлечеш проблеми, Хан.

– Вероятно никой няма да разбере – или поне ще се престорят, че не са разбрали. А ако някой направи проблем, ще се оправя.

Гладиа сведе замислено глава за момент, после каза:

– Ако нямаш нищо против, Хан, ще постъпя егоистично и ще рискувам да ти създам проблеми. Искам да отида.

– Тогава ще отидеш.

5а.

Корабът беше малък – по-малък, отколкото Гладиа си представяше. От една страна, изглеждаше уютен, но от друга, плашеше. В края на краищата беше толкова малък, че като нищо можеше да не е снабден с необходимото оборудване за псевдогравитация, а усещането за безтегловност, макар винаги да я изкушаваше да се посвети на забавните физически упражнения, същевременно неизменно я подсещаше, че се намира в ненормална среда.

Тя беше космолит. На петдесет планети бяха разпръснати над пет милиарда космолити, горди с това име. Но колко от тези така наречени космолити в действителност бяха космически пътешественици? Много малко. Може би осемдесет процента от тях никога не бяха напускали родните си планети. А от останалите двайсет процента едва ли някой беше пътувал в Космоса повече от два-три пъти.

Тя самата определено не беше космолит в истинския смисъл на думата, мрачно се замисли Гладиа. Един (един!) единствен път беше пътувала в Космоса – от Солария до Аврора преди седем години. Сега тя излизаше за втори път – на борда на малка частна яхта – и то само отвъд атмосферата, някакви си жалки сто хиляди километра, в компанията на един-единствен човек... Дори не и човек.

Тя хвърли още един поглед към Данийл в малката пилотска кабина. Седнал пред таблото за управление, той не се виждаше целият.

Гладиа никога и никъде не беше оставала само с един робот. На Солария разполагаше неизменно със стотици, дори с хиляди. На Аврора обикновено бяха по няколко десетки, ако не и повече.

Сега имаше само един.

– Данийл! – извика тя.

– Да, мадам Гладиа – отвърна той, без да отклонява вниманието си от пулта за управление.

– Доволен ли си, че отново ще видиш Илайджа Бейли?

– Не знам как най-добре да опиша вътрешното си състояние, мадам Гладиа. Може би то съответства на това, което човешките същества биха определили като задоволство.

– Но все пак трябва да усещаш нещо.

– Усещам, че мога да вземам решения по-бързо от обикновено; реакциите ми сякаш са улеснени; движенията ми като че ли изискват по-малко енергия. Като цяло бих могъл да кажа, че се чувствам прекрасно. Поне съм чувал хората да употребяват тази дума и ми се струва, че тя означава нещо подобно на усещанията, които изпитвам сега.

– Ами ако ти кажа, че искам да го видя насаме? – попита Гладиа.

– Тогава така и ще стане.

– Дори това да означава, че ти няма да го видиш?

– Да, мадам.

– Няма ли да се почувстваш разочарован? Искам да кажа, няма ли да изпиташ усещане, противоположно на сегашното? Няма ли да вземаш решения по-бавно, реакциите ти няма ли да се затруднят, движенията ти няма ли да изискват повече енергия и така нататък?

– Не, мадам Гладиа, защото ще се чувствам прекрасно поради това, че съм изпълнил вашите заповеди.

– Да се чувстваш добре ти самият, следва от Третия закон, а да изпълняваш моите заповеди – от Втория, като Вторият закон има предимство, така ли?

– Да, мадам.

Гладиа се бореше със собственото си любопитство. Никога нямаше да ѝ хрумне да разпитва един обикновен робот за такива неща. Роботът е машина. Но тя не можеше да мисли за Данийл като за машина, точно както преди пет години не можа да мисли така за Джендър. Но при Джендър всичко се изчерпваше с пламъка на страстта, който угасна заедно със самия него. С цялата си прилика с него Данийл не можеше да разпали отново пепелта. При него оставаше място и за интелектуално любопитство.

– Не те ли притеснява – попита тя, – че си обвързан от Законите?

– Не мога да си представя нищо друго, мадам.

– През целия си живот съм била подвластна на притеглянето на гравитацията, дори по време на предишното ми пътуване с космически кораб, но мога да си представя, че не съм. И ето че сега наистина не съм.

– А харесва ли ви, мадам?

– В известен смисъл, да.

– Не се ли чувствате притеснена?

– В известен смисъл и това е така.

– Понякога, мадам, мисълта, че хората не са обвързани от Закони, ме притеснява.

– Защо, Данийл? Опитвал ли си се някога да си обясниш защо мисълта за Беззаконието те кара да се чувстваш притеснен?

За момент Данийл не каза нищо.

– Опитвал съм се, мадам, но не мисля, че бих си задавал подобни въпроси, ако не беше краткото ми познанство с колегата Илайджа. Той някак си...

– Да, зная – прекъсна го тя. – Той се замисляше над всичко.

Сякаш нещо не му даваше мира и го караше непрекъснато да задава въпроси за всевъзможни неща.

– Така изглеждаше. Понякога се опитвах да бъда като него и да си задавам въпроси. Така си зададох въпроса какво може да представлява Беззаконието и открих, че не мога да си представя друго, освен че то е може би същото като да бъдеш човек, а това ме притесни. И се запитах, както вие сега ме попитахте, защо това ме притеснява.

– И как си отговори?

– След дълго мислене реших, че Трите закона управляват действието на позитронните ми връзки. Винаги, независимо от вида на дразнителя, Законите определят посоката и интензитета на позитронния поток по връзките, така че във всяка ситуация знам какво да направя. Но степента на увереност невинаги е една и съща. Понякога това, което трябва да направя, не е така безусловно определено, както друг път. Забелязал съм, че колкото по-нисък е позитронният потенциал на дадена мотивация, толкова по-ниска е и степента на увереност кое действие да предприема. А колкото по-далеч съм от чувството за увереност, толкова по-близо съм до усещането, че ми е зле. Ако трябва да решавам какво да направя за една милисекунда, вместо за една наносекунда, се чувствам така, че не бих искал това усещане да продължи дълго. Ами ако за мен нямаше Закони, помислих си тогава, мадам, както е при хората? Ами ако не можех да направя ясен избор как да реагирам при даден набор условия? Би било непоносимо и никак не ми се връща към този въпрос.

– Но го правиш, Данийл – отбеляза Гладиа. – В момента мислиш за това.

– Само поради познанството ми с колегата Илайджа, мадам. Наблюдавах го в ситуации, когато той не беше в състояние веднага да реши какво да направи заради объркващото естество на проблемите, пред които се изправяше. В резултат на това той очевидно не се чувстваше добре, а заради него и аз, защото не можех да направя нищо, с което да облекча положението му. Възможно е да съм доловил съвсем малка част от онова, което е изпитвал тогава. Ако бях доловил повече и ако бях разбрал по-добре последствията от неспособността му да реши какво да прави, може би щях... – Той се поколеба.

– Да престанеш да функционираш? Да излезеш от строя? – попита Гладиа, като за миг с болка си спомни за Джендър.

– Да, мадам. Това, че не успях да разбера нещата, вероятно представлява вграден защитен механизъм против увреждане на позитронния ми мозък. Но съм забелязал, че колкото и болезнено да беше за колегата Илайджа неговото колебание, той не спираше с опитите да реши проблема. Възхищавах му се за това.

– Значи ти изпитваш възхищение, така ли?

– Използвам тази дума в смисъла, в който съм чувал да я използват хората – сериозно отвърна Данийл. – Не зная точната дума, с която да изразя реакцията, която подобни действия на колегата Илайджа предизвикват у мен.

Гладиа кимна.

– И все пак съществуват някакви правила, на които се подчиняват човешките действия – определени инстинкти, нагони, учения.

– Същото смята и моят приятел Жискар, мадам.

– Така ли?

– Но ги намира прекалено сложни, за да ги анализира. Чуди се дали някой ден няма да може да се разработи математическа система за анализ на човешкото поведение, въз основа на която да се изведат неопровержими закономерности, изразяващи правилата на това поведение.

– Съмнявам се – рече Гладиа.

– Приятелят Жискар също не е много оптимистично настроен. Той смята, че такава система може да бъде разработена едва след дълго време.

– Много дълго, бих казала.

– Но сега – обърна се Данийл към нея – наближаваме земния кораб и ни предстои процедурата по скачването, която никак не е проста.

5б.

На Гладиа ѝ се стори, че скачването им отне много повече време, отколкото навлизането в орбитата на земния кораб.

Данийл запази спокойствие до края, но пък друго от него не можеше да се очаква. Уверяваше я, че всички човешки кораби могат да се скачват един с друг, независимо от размера и модела си.

– Също като при хората – отбеляза Гладиа с измъчена усмивка, но роботът не отвърна нищо. Беше съсредоточил вниманието си върху фината настройка, която трябваше да се извърши. Сигурно скачване можеше да се осъществи при всички кораби, но очевидно невинаги лесно.

Гладиа започна да става неспокойна. Земляните имаха кратък живот и бързо остаряваха. Бяха изминали пет години от нейната последна среща с Илайджа. Колко ли можеше да се е състарил? Дали тя щеше да успее да прикрие своя шок или ужас от промяната?

Както и да изглежда, той си оставаше все същият Илайджа, към когото нейната признателност нямаше граници.

Това ли беше всичко? Признателност?

Гладиа забеляза, че ръцете ѝ са се вплели здраво една в друга, усещаше болка чак в раменете. Само с усилие на волята си успя да ги накара да се отпуснат.

Веднага разбра кога приключи скачването. Земният кораб беше достатъчно голям, за да има генератор на псевдогравитационно поле, и в момента на скачването полето обхвана яхтата. Появи се малък ротационен ефект, когато посоката към пода внезапно стана „надолу“, и Гладиа усети пропадането с пет сантиметра, от което на човек можеше да му прилошее. Коленете ѝ се огънаха и тя падна към стената.

Изправи се малко трудно и с раздразнение си помисли, че можеше да предвиди промяната и да се подготви за нея.

– Скачихме се, мадам Гладиа – ненужно обяви Данийл. – Колегата Илайджа иска разрешение да се качи на кораба.

– Нека влезе, Данийл.

Чу се леко бръмчене и част от стената се нави на руло. Някаква приведена фигура мина оттам, а зад нея стената се разви и изпъна.

Фигурата се изправи.

– Илайджа! – прошепна Гладиа, изпълнена с радост и облекчение. Стори ѝ се, че косата му е посивяла още повече, но иначе той си беше същият. Не забеляза други видими промени, нито белези на остаряване.

Той ѝ се усмихна и известно време жадно я поглъщаше с поглед. След това вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Почакай!“, и тръгна към Данийл.

– Данийл! – Бейли сграбчи робота за раменете и го разтърси. – Не си се променил. Йосафате! Ти си константата в живота на всички ни.

– Колега Илайджа. Хубаво е, че ви виждам.

– Радвам се, че ме наричат отново колега, и ми се иска това да беше така. Виждам те за пети път, но за пръв път нямам проблем, който да разрешавам. Дори вече не съм детектив. Напуснах работа и сега емигрирам на една от новите планети. Кажи ми, Данийл, защо не дойде с доктор Фастълф, когато той посети Земята преди три години?

– Той реши така. Пожела да вземе Жискар.

– Бях разочарован, Данийл.

– Щеше да ми бъде приятно да ви видя, колега Илайджа, но след като се върна, доктор Фастълф ми каза, че мисията му е била изключително успешна, така че решението му вероятно е било правилно.

– Наистина беше успешна, Данийл. Преди посещението му земното правителство се опасяваше да сътрудничи в заселническите операции, но сега цялата планета ще се пръсне и стотици хиляди горят от нетърпение да тръгнат. Нямаме достатъчно кораби за всички – въпреки помощта от Аврора. Няма и достатъчно планети, които да ги поемат, защото всяка трябва да бъде преобразувана. Нито една не е подходяща за живот в непроменен вид. На тази, на която отивам, няма достатъчно свободен кислород и цяло поколение ще трябва да живее в покрити градове, докато планетата бъде обхваната от земната растителност.

Погледът му все по-често и по-често се отклоняваше към Гладиа, докато тя седеше и се усмихваше.

– Такива бяха прогнозите – каза Данийл. – Доколкото знам от историята на човечеството, Външните светове също са минали през период на тераформиране.

– Несъмнено! И благодарение на техния опит сега процесът може да протече много по-бързо... Но се чудя, Данийл, дали би изчакал малко в пилотската кабина? Трябва да поговоря с Гладиа.

– Разбира се, колега Илайджа.

Данийл пристъпи прага на сводестата врата, която водеше към пилотската кабина, и Бейли погледна Гладиа въпросително, докато с ръката си правеше отпращащ жест.

Тя отиде до контакта, който с едно докосване безшумно задейства механизма на плъзгащата се врата. Те бяха сами и свободни да правят каквото си пожелаят.

Бейли протегна ръце.

– Гладиа!

Тя ги пое в своите, дори не се замисли, че не носи ръкавици.

– И да беше останал, Данийл нямаше да ни пречи – отбеляза тя.

– Физически да. Но психологически щеше! – Бейли се усмихна тъжно и добави: – Прости ми, Гладиа. Трябваше да поговоря първо с него.

– Познаваш го по-отдавна – меко отвърна тя. – Той има предимство.

– Не, но... Той е толкова беззащитен. Ако те ядосам, ти можеш да си позволиш дори да ме удариш. Данийл не би го направил. Аз мога да го пренебрегна, да му заповядам да се махне, да се държа с него като с робот, а той ще е принуден да ми се подчини, без да се оплаква, и да си остане същият верен колега.

– Но той наистина е робот, Илайджа.

– Не и за мен, Гладиа. С разума си разбирам, че е робот и че няма чувства в човешкия смисъл на думата, но със сърцето си го смятам за човек и съм длъжен да се отнасям с него като с такъв. Щях да помоля доктор Фастълф да ми позволи да го взема с мен на новите Заселнически планети, но там не се допускат роботи.

– Щеше ли да се сетиш да вземеш мен, Илайджа?

– Забраната важи и за космолитите.

– Изглежда, вие, земляните, сте същите безразсъдни шовинисти като нас.

Бейли кимна.

– Чисто безумие и от двете страни. Но и без тези ограничения не бих те взел. Няма да издържиш на новите условия, а аз няма да съм сигурен дали имунната ти система сработва както трябва. Все ще ме е страх, че или ще умреш бързо от някаква незначителна инфекция, или ще живееш прекалено дълго и поколенията ни ще измират пред очите ти... Прости ми, Гладиа.

– За какво, скъпи Илайджа?

– За... това – той протегна ръце с длани, обърнати нагоре, – че пожелах да те видя.

– Но аз се радвам, че го направи. Много исках да те видя.

– Зная – каза той. – Опитах се да избегна срещата, но се разкъсвах при мисълта, че ще пътувам в Космоса и няма да спра на Аврора. Впрочем и сега няма да стигнем до нищо добро, Гладиа. Това ще е още едно сбогуване, мисълта за което също ме разкъсва. Именно затова така и никога не ти писах; никога не пробвах да се свържа с теб по хипервълновата мрежа. Сигурно си се чудила защо.

– Всъщност не. Съгласна съм, че нямаше смисъл. Само щеше да усложни безкрайно нещата. Но все пак ти писах много пъти.

– Наистина ли? Не съм получил нито едно писмо.

– Защото никога не ги изпращах. Пишех ги, после ги унищожавах.

– Но защо?

– Защото, Илайджа, всички лични писма от Аврора за Земята се проверяват, а моите до едно не бяха такива, че да искам да бъдат прочетени от друг. Уверявам те, че дори и да ми беше пратил писмо, то никога нямаше да стигне до мен – колкото и невинно да би било. Мислех си, че затова не съм получила нито едно. Но сега съм изключително доволна, че не си бил наясно с положението и не си допуснал глупостта да се опитваш да поддържаш връзка с мен. Щеше да изтълкуваш погрешно мълчанието ми.

Бейли се вторачи в нея.

– Но тогава как успя да дойдеш сега?

– Не и легално, уверявам те. Използвам частния кораб на доктор Фастълф, така че минах през граничните постове, без да ме проверят. Но ако не беше негов, щяха да ме спрат и да ме върнат обратно. Предполагах, че знаеш и това и че по тази причина си се свързал с него, а не направо с мен.

– Нищо не знаех. Не мога да се начудя на двойното невежество, което ме е предпазило. Дори тройно, защото не знаех хипервълновия ти номер, а не можех да рискувам, като пробвам да го науча на Земята. Не можех да го направя като частно лице, а нашите отношения се обсъждаха достатъчно из цялата Галактика, благодарение на онази тъпа хипервълнова драматизация, която пуснаха по субетера след случая на Солария. Можеш да бъдеш сигурна, че иначе щях да опитам. Имах обаче номера на доктор Фастълф и щом навлязох в орбита около Аврора, веднага се свързах с него.

– Както и да е, ето ни тук. – Гладиа седна в края на койката и протегна ръце.

Бейли ги пое и се опита да седне на един стол, който придърпа на няколко крачки, но тя настойчиво го затегли към койката и той седна до нея.

– Как вървят нещата при теб? – смутено попита той.

– Доста добре. А при теб, Илайджа?

– Остарявам. Преди три седмици отпразнувах петдесетия си рожден ден.

– Петдесет не е... – Гладиа спря.

– За землянин е много. Ние не живеем дълго, нали знаеш.

– Дори и за землянин петдесет не е много. Не си се променил.

– Много мило от твоя страна, но аз си знам къде се е пропукало дървото. Гладиа...

– Да, Илайджа?

– Трябва да те питам, вие със Сантирикс Гремионис...

Гладиа се усмихна и кимна.

– Той е мой съпруг. Послушах съвета ти.

– Как ти се вижда?

– Твърде задоволително. Животът е приятен.

– Добре. Надявам се да е задълго.

– Нищо не трае векове, Илайджа, но би могло да продължи години, дори десетилетия.

– Някакви деца?

– Още не. А какво ще кажеш за твоето семейство, женени приятелю. Как е синът ти? Жена ти?

– Бентли се премести в Заселническите колонии преди две години. Всъщност аз отивам при него. Заема важен пост на планетата, към която съм се отправил. Той е само на двайсет и четири, а вече е уважаван... – Погледът на Бейли заигра. – Мисля, че ще трябва да се обръщам към него с „Ваше Благородие“. Поне на обществени места.

– Прекрасно. А госпожа Бейли? Тя с теб ли е?

– Джези? Не. За нищо на света не иска да напусне Земята. Обясних ѝ, че отначало дълго ще живеем в покрити градове, така че няма да е много по-различно от Земята. Примитивно, разбира се. Но след време може да промени решението си. Ще се устроя колкото се може по-добре и щом веднъж го направя, ще помоля Бентли да отиде до Земята и да я доведе. Дотогава може да се почувства толкова самотна, че да дойде. Ще видим.

– Но междувременно ще си сам.

– На кораба има повече от сто други емигранти, така че всъщност не съм сам.

– Но те са от другата страна на скачващата стена. А аз също съм сама.

Бейли неволно хвърли кратък поглед към пилотската кабина.

– Като изключим Данийл, разбира се – добави Гладиа, уловила погледа му, – който пък е от другата страна на онази врата и който е робот, колкото и да си го представяш като човек... Предполагам, че не си искал да се видим само за да си поговорим за нашите семейства, нали?

Лицето на Бейли стана сериозно, почти разтревожено.

– Не мога да искам от теб...

– Тогава аз искам от теб. Тази койка май са я правили, без да съобразят, че може да послужи и за сексуални занимания, но, надявам се, ще рискуваш едно евентуално падане.

– Гладиа, не мога да отрека, че... – колебливо започна Бейли.

– О, Илайджа, недей да го усукваш само за да отдадеш дължимото на вашия морал на Земята. Аз ти се предлагам съгласно аврорианските обичаи. Имаш пълното право да ми откажеш, а аз нямам никакво право да те питам защо... Само че ще те питам, и то най-настоятелно. Реших, че право на отказ имат само аврорианците. Няма да приема отказ от един землянин.

Бейли въздъхна.

– Аз вече не съм землянин, Гладиа.

– Още по-малко ще го приема от един нещастен емигрант, тръгнал за варварска планета, където ще трябва да се крие в някакви си покрити градове... Илайджа, винаги сме имали толкова малко време и сега пак е така, а аз може никога повече да не те видя. Тази среща е толкова абсолютно неочаквана, че би било космическо престъпление да не се възползваме от нея.

– Гладиа, наистина ли желаеш един стар мъж?

– Илайджа, наистина ли искаш да ти падна на колене?

– Но аз се срамувам.

– Тогава си затвори очите.

– Искам да кажа от себе си... от грохналото си тяло.

– Тогава страдай. Наивитетът ти към теб самия няма нищо общо с мен. – И тя го обви с ръце, докато роклята ѝ бавно се разтваряше.

5в.

Гладиа си даваше сметка за няколко неща едновременно.

Съзнаваше чудесата на неизменчивостта, защото Илайджа си беше такъв, какъвто го помнеше. Изтеклите пет години не бяха променили нищо. Тя не беше живяла в светлината на блясъка на разкрасени спомени. Това наистина беше Илайджа.

Съзнаваше също така загадката на различието. Засили се чувството ѝ, че Сантирикс Гремионис, когото не можеше да обвини и в една-единствена съществена грешка, беше грешка като цяло. Той беше предан, нежен, разумен, умерено интелигентен и... скучен. Защо беше скучен, тя не можеше да си обясни, но нищо от нещата, които той правеше или казваше, не можеше да я предизвика така, както успяваше Бейли – дори без нищо да прави или да казва. Бейли беше по-стар на години, значително по-стар физиологично, не толкова хубав като Сантирикс и най-вече – носеше със себе си неописуемата атмосфера на разложение, дъха на бързото остаряване и краткотрайния живот, на които бяха обречени земляните. И все пак...

Съзнаваше глупостта на мъжете – гледаше как Илайджа неуверено пристъпва към нея, без изобщо да оценява въздействието, което ѝ оказваше.

Но съзнаваше и отсъствието му, защото той пак отиде да поговори с Данийл, който щеше да бъде последен, както беше и първи. Земляните се страхуваха от роботите и ги мразеха и все пак Илайджа, който прекрасно знаеше, че Данийл е робот, се държеше с него винаги като с човек. Космолитите, от друга страна, които обичаха роботите и никога не се чувстваха спокойни в тяхно отсъствие, никога не биха ги смятали за нещо повече от машини.

И най-вече съзнаваше как тече времето. Тя знаеше, че откакто Илайджа се качи на малкия скутер на Хан Фастълф, бяха изминали точно три часа и двайсет и пет минути, както и че не бива да позволи да измине повече време.

Колкото по-дълго отсъстваше от Аврора и колкото по-дълго корабът на Бейли оставаше в орбита, толкова по-вероятно беше някой да забележи. Или ако вече бяха забелязали, което изглеждаше почти сигурно, все по-вероятно ставаше някой да започне да любопитства и да провери. А тогава Фастълф щеше да си навлече куп досадни неприятности.

Бейли се появи от пилотската кабина и тъжно погледна Гладиа.

– Трябва вече да тръгвам, Гладиа.

– Зная това много добре.

– Данийл ще се грижи за теб – каза той. – Ще ти бъде приятел и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел – заради мен. Също така искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се намръщи.

– Точно той ли? Не знам защо, но не ми харесва.

– Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.

– Но защо, Илайджа?

– Не мога да ти кажа това. Трябва просто да ми повярваш.

Те се спогледаха и не казаха нищо повече. Сякаш тишината накара времето да спре, позволи им да се вкопчат в секундите и да ги задържат.

Но това не можеше да продължи дълго.

– Нали не съжаляваш... – започна Бейли.

– Как мога да съжалявам – прошепна Гладиа, – когато може никога повече да не те видя?

Бейли понечи да ѝ отговори, но тя докосна с присвитото си юмруче устата му.

– Безсмислено е да лъжеш – каза тя. – Знам, че може никога повече да не те видя.

И тя наистина не го видя повече. Никога!

Гладиа с болка усети как я изтеглят от мъртвите отломки на миналото отново в настоящето.

„Никога повече не го видях – мислено продължаваше тя. – Никога!“

Толкова дълго се беше предпазвала от тази горчиво-сладка тръпка, а ето че сега потъна дълбоко в нея – повече горчива, отколкото сладка, защото се срещна с този човек, Мандамъс... защото Жискар я помоли да го направи и защото тя беше принудена да слуша Жискар. Това беше неговото последно желание.

Гладиа се съсредоточи в настоящето. (Колко ли време беше изминало?)

Мандамъс я гледаше хладно.

– Доколкото разбирам от вашата реакция, мадам Гладиа, това е вярно – каза той. – Едва ли можехте да го изразите по-ясно с думи.

– Кое е вярно? За какво говорите?

– Че сте видели землянина Илайджа Бейли пет години след посещението му на Аврора. Корабът му е бил в орбита около планетата; вие сте се качили там, за да го видите, и сте били с него горе-долу по времето, когато сте заченали вашия син.

– Какви доказателства имате?

– Мадам, това не е останало в пълна тайна. Земният кораб е бил забелязан в орбита. Яхтата на доктор Фастълф е била засечена. Наблюдавали са скачването. Той не е бил на борда, така че са предположили, че сте вие. Влиянието на доктор Фастълф е било достатъчно случаят да не влезе в архивите.

– Щом не е там, значи няма доказателства.

– Независимо от това доктор Амадиро е прекарал последните две трети от живота си в недоброжелателно следене на ходовете на доктор Фастълф. Винаги е имало държавни служители, които духом и телом са следвали политиката на доктор Амадиро да запази Галактиката за космолитите. Тихичко са му докладвали за всяко нещо, което са смятали, че той би искал да узнае. Доктор Амадиро е научил за вашата малка авантюра още когато сте напуснали Аврора.

– Това не представлява сериозно доказателство. Голите думи на някакъв дребен чиновник, който се подмазва, не значат нищо. Амадиро не е предприел нищо, защото дори той е разбирал, че няма доказателства.

– Няма доказателства, с които да уличи някого дори в дребно престъпление; няма доказателства, с които да създаде неприятности на Фастълф; но има достатъчно доказателства да подозира, че съм потомък на Бейли, и следователно да провали кариерата ми.

– Можете да не се притеснявате – заяви Гладиа с горчивина. – Даръл е син на Сантирикс Гремионис и е истински аврорианец, така че вие също сте негов потомък.

– Убедете ме, че е така, мадам. Нищо повече не искам. Накарайте ме да повярвам, че сте се изстреляли в орбита и че сте прекарали часове наред сама със землянина, и че през това време само сте си приказвали – за политика например, припомняли сте си доброто старо време и общите приятели... разказвали сте си вицове... и не сте се докосвали с пръст.

– Няма значение какво сме правили, така че ми спестете вашия сарказъм. Когато се видях с него, аз вече бях бременна от моя тогавашен съпруг. Носех в утробата си тримесечен зародиш – аврориански зародиш.

– Можете ли да го докажете?

– Защо трябва да го доказвам? Датата на раждане на сина ми е в архивите, а Амадиро трябва да знае датата на посещението ми при землянина.

– Знаел я е навремето, както казах, но оттогава са изминали почти двайсет десетилетия и той не си спомня точно. Посещението не е регистрирано в архивите и затова не може да се провери в документите. Опасявам се, че доктор Амадиро ще предпочете да вярва, че сте били със землянина девет месеца преди раждането на сина ви.

– Шест месеца.

– Докажете го.

– Давам ви честната си дума.

– Не е достатъчно.

– Добре тогава... Данийл, ти беше с мен. Кога се видях с Илайджа Бейли?

– Мадам Гладиа, това стана сто седемдесет и три дни преди раждането на сина ви.

– Което прави по-малко от шест месеца преди раждането.

– Не е достатъчно – каза Мандамъс.

Гладиа вирна брадичка.

– Паметта на Данийл е отлична, което лесно може да бъде доказано, а показанията на роботите се приемат за доказателство във всички съдилища на Аврора.

– Това не е и няма да бъде работа за пред съд, а паметта на Данийл не е меродавна за доктор Амадиро. Данийл е бил създаден от Фастълф и е бил поддържан от Фастълф в продължение на почти два века. Не може да се каже какви изменения са били направени или как Данийл може да е бил инструктиран да третира въпросите, свързани с доктор Амадиро.

– Тогава помислете малко, човече. Земляните са генетически твърде различни от нас. Ние представляваме буквално два различни вида. Генетически не можем да се кръстосаме.

– Не е доказано.

– Добре тогава, съществува генетическа документация. И за Даръл, и за Сантирикс. Сравнете ги. Ако бившият ми съпруг не е негов баща, генетическите различия ще го покажат.

– Генетическата документация не е достъпна за всеки. Знаете това.

– Амадиро не страда чак толкова от морални предразсъдъци. Има достатъчно влияние за легален достъп... Или може би се страхува да не опровергае своята хипотеза?

– Каквато и да е причината, мадам, той няма да поругае аврорианското право на лична неприкосновеност.

– Добре, тогава вървете в открития Космос и пукнете във вакуума. Ако вашият Амадиро отказва да бъде убеден, това изобщо не е моя работа. Вие поне би трябвало да сте наясно, а си е ваша работа как ще убедите Амадиро. Щом не можете и щом вашата кариера не върви така, както искате, бъдете така любезен да разберете, че това изобщо и никак не ме засяга.

– Не се учудвам. Нищо повече не очаквам. И като стана въпрос, аз съм убеден. Чисто и просто се надявах, че ще ми предоставите някакво веществено доказателство, което да изложа пред доктор Амадиро. Но вие не го направихте.

Гладиа презрително сви рамене.

– Тогава ще използвам други средства – заяви Мандамъс.

– Радвам се, че разполагате с такива – студено отбеляза Гладиа.

– Аз също – каза Мандамъс тихо, сякаш не забелязваше присъствието на никого около себе си. – Остават ми някои мощни средства.

– Много добре. Предлагам ви да опитате да изнудите Амадиро. Сигурно може да бъде изнудван за доста неща.

Мандамъс вдигна поглед и внезапно направи гримаса.

– Не говорете глупости – каза той.

– Можете да си вървите – отвърна Гладиа. – Мисля, че достатъчно ви търпях. Напуснете имението ми!

Мандамъс вдигна ръка.

– Почакайте!... В началото ви казах, че съществуват две причини да ви видя – една лична и една от държавно естество. Изгубих много време с първата, но трябва да ви помоля за пет минути да обсъдим втората.

– Давам ви не повече от пет минути.

– Има още един човек, който иска да ви види. Някакъв землянин – или поне потомък на земляни, жител на една от Заселническите планети.

– Кажете му – отвърна Гладиа, – че нито земляните, нито техните потомци от Заселническите планети се допускат на Аврора, и го отпратете. Защо трябва да се срещам с него?

– За нещастие, мадам, през последните два века съотношението на силите малко се промени. Тези земляни държат повече планети, отколкото ние, и винаги са имали далеч по-многобройно население. Разполагат с повече кораби, макар че те не са така усъвършенствани, както нашите, а поради кратката продължителност на живота си и своята плодовитост те очевидно са далеч по-готови да умрат, отколкото ние.

– Това, последното, не го вярвам.

Мандамъс се усмихна с присвити устни.

– Защо не? Осем десетилетия са по-малко, отколкото четиресет. Във всеки случай трябва да се отнасяме с тях учтиво – далеч по-учтиво, отколкото се налагаше по времето на Илайджа Бейли. За ваше успокоение, именно политическата линия на Фастълф създаде това положение.

– От чие име говорите, между другото? Да не би сега Амадиро да е принуден да проявява учтивост към заселниците?

– Не, всъщност става дума за Съвета.

– Вие ли сте неговият говорител?

– Официално не, но ме помолиха да ви информирам за положението... неофициално.

– А ако се видя с този заселник – какво от това? Защо той иска да се срещне с мен?

– Ето това не знаем, мадам. Разчитаме на вас. Вие трябва да се видите с него, да разберете какво иска и да ни докладвате.

– Какво значи „ни“?

– Както казах, това значи Съвета. Заселникът ще дойде тук, в имението ви, тази вечер.

– Изглежда, смятате, че нямам друг избор, освен да приема ролята на доносник?

Мандамъс се изправи на крака, очевидно приключил с мисията си.

– Няма да сте „доносник“. Не сте длъжна с нищо на този заселник. Просто докладвате на своето правителство, както един верен гражданин на Аврора би направил с готовност – дори с желание. Предполагам, не бихте искали Съветът да сметне, че вашето соларианско потекло разводнява патриотизма ви.

– Сър, аз съм аврорианка от над четири пъти по толкова, колкото са ви годините.

– Несъмнено, но сте родена и възпитана на Солария. Вие сте една необикновена аномалия – аврорианка с чуждо потекло, което много трудно може да се забрави. Особено след като от всички останали на Аврора заселникът е избрал да се види точно с вас – именно защото сте родена на Солария.

– Откъде знаете?

– Лесно е да се предположи. Той ви нарече „жената от Солария“. Любопитни сме да разберем какво значение има това за него – сега, когато Солария вече не съществува.

– Питайте него.

– Предпочитаме да го научим от вас – след като вие го попитате. А сега ви моля за разрешение да си тръгна и ви благодаря за гостоприемството.

Гладиа кимна сковано.

– Давам ви разрешение да си тръгнете с далеч по-голямо удоволствие, отколкото ви дадох своето гостоприемство.

Мандамъс се запъти към коридора, който извеждаше до главния вход, следван по петите от роботите си.

Малко преди да напусне стаята, той спря, обърна се и каза:

– За малко щях да забравя...

– Да?

– По някакво странно съвпадение името на заселника, който иска да ви види, е Бейли.

Глава 3

КРИЗАТА

Данийл и Жискар, с типичната за роботите вежливост, изпратиха Мандамъс и свитата му до края на имението. После, тъй като вече бяха излезли, обиколиха цялата територия на имението, провериха дали останалите роботи са по местата си и огледаха какво е времето (облачно и малко по-хладно от обичайното за сезона).

– Доктор Мандамъс открито призна – каза Данийл, – че в момента Заселническите планети са по-силни от Външните светове. Не очаквах да го направи.

– Нито пък аз – отвърна Жискар. – Сигурен бях, че в сравнение с космолитите заселниците ще увеличат своята мощ, защото Илайджа Бейли го предвиди още преди много десетилетия. Но не можах да определя кога Съветът ще осъзнае този факт. Струваше ми се, че социалната инерция ще продължи да крепи твърдата увереност на Съвета в превъзходството на космолитите дълго след като то се е стопило. Не можех обаче да пресметна докога ще трае самозаблудата им.

– Удивен съм как е могъл колегата Илайджа да предвиди това толкова отдавна.

– Човешките същества мислят за себеподобните по начин, по който ние не можем. – Ако Жискар беше човек, забележката му щеше да бъде отправена със съжаление или завист, но тъй като беше робот, той просто отбеляза един факт. – Опитвал съм се да се науча да мисля по този начин, като задълбочено четях историята на човечеството. Сигурно някъде в дългия наниз от събития са погребани Законите на хуманиката, които представляват еквивалент на нашите Три закона на роботиката.

– Мадам Гладиа ми каза веднъж – отбеляза Данийл, – че тази надежда е неосъществима.

– Може и да е така, приятелю Данийл, защото дори да ми се струва, че тези Закони на хуманиката съществуват, аз не мога да ги открия. Всяко обобщение, което се опитвам да направя, колкото и разширено или просто да е то, – има безброй много изключения. Но ако те съществуват и ако аз можех да ги открия, щях да разбирам човешките същества по-добре и щях да съм по-уверен, че спазвам още по-стриктно Трите закона.

– След като колегата Илайджа умееше да разбира хората, той трябва да е имал някакви познания върху Законите на хуманиката.

– Вероятно. Но ги е имал благодарение на нещо, което човешките същества наричат интуиция – дума, която аз не разбирам и която изразява непозната за мен концепция. Вероятно интуицията стои отвъд границите на разума, а аз разполагам само с разум.

7а.

С разум и с памет!

Разбира се памет, която не работеше като човешката. Липсваше ѝ непостоянната услужливост, мъглявостта, прибавките и извадките, продиктувани от мислените пожелания и користолюбието, да не говорим за лутането, белите петна и нахлуването в миналото, които можеха да превърнат паметта в един продължителен сън наяве.

Това беше памет, типична за роботите, която отчиташе събитията по реда им, като часовников механизъм, само че с много по-сгъстено темпо. Секундите се превръщаха в наносекунди, така че събития, продължили дни, можеха да бъдат възпроизведени толкова бързо, че при разговор да не се доловят и най-малките паузи.

Както безброй пъти досега, Жискар отново съживи в паметта си своето отиване до Земята. Той неизменно търсеше начин, по който да обясни непринуденото умение на Илайджа Бейли да предугажда бъдещето, и неизменно търпеше провал.

Земята!

Фастълф бе пристигнал на Земята с аврориански боен кораб с пълен екипаж – както хора, така и роботи. Но щом навлязоха в орбита, той се качи в капсулата за приземяване сам. Бяха стимулирали имунната му система с инжекции, а той самият си сложи задължителните ръкавици, комбинезон, контактни лещи и тампони за нос. В резултат на това се чувстваше съвсем защитен, но никой друг от аврорианците така и не склони да се присъедини към делегацията.

Фастълф беше махнал с ръка, без да настоява, тъй като (както по-късно обясни на Жискар) смяташе, че ще го посрещнат по-радушно, ако отиде сам. Една цяла делегация щеше прекалено много да напомня на земляните за отминалото тежко (за тях) време на Космическото селище, когато космолитите разполагаха с постоянна база на Земята и имаха пряк контрол върху планетата.

Впрочем Фастълф взе със себе си Жискар. Да отиде без нито един робот, щеше да е немислимо дори за него. Да отиде с повече от един, щеше да е предизвикателство спрямо нарастващата враждебност на земляните по отношение на роботите. В края на краищата Фастълф възнамеряваше да преговаря с тези хора.

Най-напред, разбира се, щеше да се срещне с Бейли, който щеше да е неговата свръзка със Земята и нейното население. Но това представляваше само един рационален претекст за срещата. Истинската причина се криеше в неговото искрено желание да се види отново с Бейли; Фастълф определено му дължеше много.

(А че Жискар искаше да види Бейли и че с тази цел беше засилил съвсем леко емоциите и импулсите в мозъка на Фастълф, самият Фастълф нямаше откъде да знае – не можеше дори да си го представи.)

Бейли ги чакаше при кацането заедно с неколцина официални представители от Земята. Неизбежно последва досадната протоколна размяна на любезности. Изминаха часове, преди Бейли и Фастълф да успеят да се измъкнат, а това сигурно щеше да стане доста по-късно, ако не беше безмълвната и неосезаема намеса на Жискар – само с едно докосване до мозъка на онези от по-важните официални лица, които очевидно се бяха отегчили до смърт. (Никога не възникваше опасност при подсилване на вече съществуваща емоция. Беше почти изключено да се стигне до причиняване на вреда.)

Бейли и Фастълф се бяха сврели в малката частна трапезария, до която обикновено имаха достъп само висши държавни служители. Менюто се избираше на компютър, като се отбелязваше желаното ястие, след което го доставяха с компютризирани носачи.

Фастълф се усмихна.

– Твърде модернизирано – отбеляза той, – но тези носачи представляват просто едни специализирани роботи. Учудвам се, че Земята ги използва. Едва ли са правени на Външните светове.

– Не, не са – отвърна Бейли с важен вид. – Домашно производство, така да се каже. Предназначени са за ползване само от висшите кръгове, а аз имам тази възможност за първи път. Едва ли някога ще се повтори.

– Може един ден да ви изберат на отговорна длъжност и тогава подобен род преживявания ще се превърнат за вас във всекидневие.

– Изключено – заяви Бейли.

Тъкмо сервираха яденето. Носачите се оказаха толкова усъвършенствани, че дори пренебрегнаха присъствието на Жискар, който стоеше с безстрастен вид зад стола на Фастълф.

Известно време Бейли мълчаливо се хранеше, после донякъде срамежливо рече:

– Хубаво е, че се видяхме отново, доктор Фастълф.

– Радвам се не по-малко. Не съм забравил как преди две години, когато бяхте на Аврора, успяхте да свалите от мен подозренията, че съм унищожил робота Джендър, и ловко разменихте ролите ни с моя самонадеян противник, добрия стар Амадиро.

– Още ме побиват тръпки, като се сетя за това – промърмори Бейли. – Добре дошъл и ти, Жискар. Надявам се, че не си ме забравил.

– Би било невъзможно, сър – отвърна Жискар.

– Много добре! Е, докторе, надявам се, че политическото положение на Аврора продължава да е благоприятно. С такова впечатление остава човек от новините, но аз не се доверявам много на анализа на Земята за събитията от Аврора.

– Правилно – поне за момента. Моята партия държи здраво в ръцете си Съвета. Амадиро продължава да води някаква мрачна опозиция, но подозирам, че ще минат години, преди неговите хора да се съвземат от удара, който им нанесохте вие. А как вървят нещата при вас, господин Бейли – в личен план и въобще?

– Задоволително... Кажете ми, доктор Фастълф – лицето на Бейли потрепна смутено – взехте ли Данийл с вас?

Фастълф бавно отвърна:

– Съжалявам, Бейли. С мен е, но го оставих на кораба. Сметнах, че от политическа гледна точка няма да е добре да ме придружава един робот, който прилича толкова много на хората. При положение че Земята се настрои толкова отрицателно към роботите, сметнах, че присъствието на Данийл би могло да се изтълкува като умишлена провокация.

Бейли въздъхна.

– Разбирам.

– Вярно ли е, че вашето правителство възнамерява да забрани използването на роботи в Градовете?

– Подозирам, че скоро ще се стигне дотам, след известна законна отсрочка, естествено, за да се сведат до минимум финансовите загуби и неудобствата. Роботи ще се използват само в земеделието и минното дело. Но в крайна сметка постепенно ще бъдат изместени и оттам, а на новите планети се предвижда изобщо да не се използват.

– Като споменахте за тях – отлетя ли вече вашият син от Земята?

– Да, преди няколко месеца. Имаме новини от него – пристигнал е на една от новите планети без проблеми, заедно с няколкостотин други заселници, както самите те се наричат. На планетата има някаква местна растителност, а атмосферата е с ниско съдържание на кислород. Явно с течение на времето ще може да заприлича на Земята. Междувременно са издигнали някакви импровизирани покрития, агитират нови заселници и усърдно са се заели с тераформирането. Писмата на Бентли и спорадичната хипервълнова връзка с него са твърде обнадеждаващи, но на жена ми ѝ е ужасно мъчно за него.

– А вие ще отидете ли там, Бейли?

– Не съм сигурен, че животът на чужда планета под някакви измислени покрития съвпада с представата ми за щастие, доктор Фастълф – не съм толкова млад и ентусиазиран като Бен, – но мисля, че след някоя и друга година ще трябва да го направя. Във всеки случай вече подадох заявление в отдела, че възнамерявам да емигрирам.

– Предполагам, че сте ги разстроили.

– Ни най-малко. Казват, че е така, но всъщност се радват, че ще се отърват от мен. Станал съм прекалено „известен“.

– А как реагира земното правителство на тази експанзионистична кампания за заселване на Галактиката?

– С безпокойство. Общо взето, не я забраняват, но определено и с нищо не я поощряват. Продължават да подозират, че космолитите са настроени против и че ще направят нещо, някакъв номер, за да я спрат.

– Социалната инерция – отбеляза Фастълф. – Съдят за нас по действията ни от миналите години. Ние определено дадохме ясно да се разбере, че вече поощряваме колонизирането на нови планети от Земята и смятаме да направим същото, но отделно.

– Тогава се надявам да обясните това на нашето правителство... Доктор Фастълф, имам един друг, по-маловажен въпрос. Как е... – Бейли смутено се запъна.

– Гладиа? – попита Фастълф, тайно развеселен. – Забравихте ли как се казва?

– О, не. Просто не смеех да... да...

– Добре е – продължи Фастълф, – не я безпокоят излишно. Помоли ме изрично да ви предам много поздрави от нея, но вие сам ме подсетихте.

– Надявам се, че не ѝ създават проблеми заради соларианския ѝ произход?

– Не, нито заради ролята ѝ в разобличаването на Амадиро. Тъкмо обратното. Уверявам ви, че се грижа за нея... Но не бих искал да се отклоняваме толкова от темата, Бейли. Какво ще стане, ако земните власти продължат да се противопоставят на емиграцията и експанзията? Процесът ще продължи ли, ако започнат действия от подобен характер?

– Може би – отвърна Бейли, – но не е много сигурно. Сред земляните като цяло е налице значително противопоставяне. Много е трудно да се измъкнем на свобода от огромните подземни Градове, които в момента са нашият дом...

– Вашата утроба.

– Нека бъде утроба, щом предпочитате. Да отидеш на нова планета, да се налага да живееш цели десетилетия в най-примитивни условия и да не можеш през целия си живот да си позволиш никакви удобства – това изобщо не е лесно. Понякога, като се замисля, направо ми се иска да не тръгвам – особено ако съм изкарал някоя безсънна нощ. Стотици пъти съм решавал да остана на Земята и някой ден, току-виж, решението ми се затвърдило. А щом аз имам съмнения, при положение че в известен смисъл съм инициаторът на цялото движение, тогава кой от останалите би тръгнал спокойно и на драго сърце? Без поощрение от страна на правителството или, направо казано, без населението да получи един хубав правителствен шут отзад, цялата идея може да пропадне.

Фастълф кимна.

– Ще се опитам да убедя вашето правителство. Но ако не успея?

– Ако не успеете – тихо отвърна Бейли, – ако земляните не тръгнат към нови светове, остава една-единствена алтернатива. Космолитите да заселят Галактиката сами. Експанзията трябва да се осъществи на всяка цена.

– Нима ще бъдете доволен, ако космолитите пред очите ви започнат да се ширят из цялата Галактика, докато в същото време земляните продължат да се тъпчат един върху друг на своята единствена планета?

– Никак няма да съм доволен, но би било за предпочитане пред сегашната ситуация, когато липсва експанзия и от двете страни. Преди много векове земляните се устремили към звездите и се установили на някои от планетите, които сега се наричат Външните светове. После техните потомци колонизирали други. От много отдавна обаче нито земляните, нито космолитите не са заселили и разработили успешно някоя нова планета. Това не бива да продължава.

– Съгласен съм с вас. Но какви са вашите причини да искате експанзия, Бейли?

– Смятам, че без някакъв вид експанзия човечеството не може да върви напред. Не е задължително да бъде географска експанзия, но тя е най-сигурният начин за реализиране на останалите видове. Щом може да се предприеме географска експанзия, която не е за сметка на други разумни същества, и щом има свободно пространство за целта, тогава защо не? Да се съпротивляваш при тези условия означава да предизвикаш сигурен упадък.

– Значи според вас няма други алтернативи? Експанзия и напредък или отказ от експанзия и упадък?

– Да, мисля, че е така. Затова, ако Земята се откаже от заселването на нови планети, космолитите трябва да го предприемат. Човечеството – било то представено от земляни или от космолити – трябва да овладява нови светове. Бих искал да видя, че земляните се заемат с тази задача, но ако това не стане, тогава по-добре експанзия на космолити, отколкото никаква. Все пак е някакво решение.

– Какво ще стане, ако едните започнат експанзия, а другите – не?

– Тогава обществото на тези, които я започнат, ще се заздравява, а другото – ще отслабва.

– Сигурен ли сте?

– Мисля, че би било неизбежно.

Фастълф кимна.

– Всъщност съм съгласен с вас. И затова се опитвам да убедя и земляните, и космолитите да изберат експанзията и напредъка. Това е третата и, струва ми се, най-добрата алтернатива.

7б.

Спомените от последвалите няколко дни бързо проблясваха – невероятното гъмжило от хора, които безспир се разминаваха, завихрени в огромни потоци; препускането по експресните магистрали – ту качвайки се, ту слизайки; безкрайните срещи с неизброими длъжностни лица; мозъците в тълпите.

Най-вече мозъците в тълпите.

Хората бяха толкова много, че Жискар не можеше да разграничи отделните индивиди. Мозъците в масата, които се смесваха и спояваха в една необятна пулсираща сивота, сред която можеше да се открие единствено периодичният проблясък на подозрителност и враждебност, който се изстрелваше всеки път, щом някой от множеството спреше да го погледне.

Само когато Фастълф се срещаше с някои от висшите служители, Жискар можеше да се заеме с индивидуалните мозъци.

Към края на техния престой на Земята, когато Жискар най-сетне успя да си извоюва известно време насаме с Бейли, спомените се занизаха по-бавно. Жискар искаше да е сигурен, че никой няма да ги прекъсва, и затова беше настроил в минимална степен умовете на няколко души.

Бейли подхвана с извинителна нотка в гласа:

– Не съм те отбягвал, Жискар. Просто нямах възможност да остана насаме с теб. Не съм важна клечка на Земята и не мога да определям сам кога и при кого да отида.

– Естествено, сър, разбрах това, но сега ще имаме известно време на разположение.

– Чудесно. Доктор Фастълф ме уверява, че Гладиа е добре. Може да ми го казва от учтивост, като знае, че точно това искам да чуя. На теб обаче заповядвам да не ме лъжеш. Тя наистина ли е добре?

– Доктор Фастълф ви е казал истината, сър.

– Ти, надявам се, си спомняш какво те помолих, когато те видях за последен път на Аврора – да пазиш Гладиа и да не допускаш тя да пострада.

– Двамата с приятеля ми Данийл, сър, не сме забравили вашата молба. Уредих нещата така, че когато доктор Фастълф умре, двамата с Данийл да станем част от имението на мадам Гладиа. Тогава ще имаме възможност да я охраняваме така, че никой да не ѝ навреди.

– Това ще стане – отбеляза тъжно Бейли, – след като моето време изтече.

– Разбирам ви, сър, и съжалявам.

– Да, но нищо не може да се направи. Да не говорим, че кризата ще настъпи – или може би ще настъпи – още преди това и все пак след като мен вече няма да ме има.

– Какво имате предвид, сър? Каква криза?

– Имам предвид ситуацията, Жискар, която вероятно ще се зароди от факта, че доктор Фастълф е изключително убедителна личност. А може да има и нещо друго, свързано с него, което в крайна сметка ще ни доведе дотам.

– Какво искате да кажете, сър?

– Всички висши служители, с които се срещна и разговаря доктор Фастълф, сега ентусиазирано подкрепят емиграцията. По-рано не беше така или поне имаха много големи резерви. А щом лидерите, които формират общественото мнение, са съгласни, определено ще ги последват и другите. Ще избухне нещо като епидемия.

– Нима не са такива вашите желания, сър?

– Да, така е, но това като че ли ги надхвърля. Ще се разпрострем в цялата Галактика... Ами ако космолитите не ни последват?

– Защо да не ви последват?

– Не зная. Казвам го само като предположение, като възможност. Какво ще стане тогава?

– Според онова, което ви чух да казвате, Земята и планетите, които земляните заселят, ще станат по-силни.

– А положението на космолитите ще се отслаби. Е, за известно време ще останат по-силни, макар че дистанцията непрекъснато ще се скъсява. Рано или късно те неизбежно ще проумеят, че земляните започват да представляват за тях една нарастваща опасност. И тогава Външните светове сигурно ще решат, че Земята и нейните заселници трябва да бъдат спрени, преди да е станало твърде късно. Ще им се стори наложително да предприемат решителни мерки. Ще настъпи период на криза, която ще предопредели цялата бъдеща история на човешкия род.

– Разбирам какво имате предвид, сър.

Бейли потъна замислено в мълчание, после почти шепнешком, сякаш се боеше някой да не ги чуе, попита:

– Знае ли някой за твоите способности?

– От човешките същества никой освен вас, а вие не можете да го споделите с другите.

– Зная много добре, че не мога. Проблемът обаче е там, че именно ти, а не Фастълф, си организирал този обрат – превърнал си всички служители, които си доближил, в привърженици на емиграцията. А за да го постигнеш, си направил така, че Фастълф да вземе за придружител теб. Твоето присъствие е било важно, а Данийл сигурно е щял да привлича вниманието върху себе си и да ги разсейва.

– Сметнах за нужно да намаля състава на делегацията до минимум, за да си облекча задачата, като избегна необходимостта от засилване възприемчивостта на земляните. Съжалявам, сър, че Данийл отсъства. Усещам съвсем ясно вашето разочарование от факта, че не можете да го видите.

– Е... – Бейли тръсна глава. – Разбирам, че е било необходимо, но се надявам да обясниш на Данийл колко много ми е липсвал. Както и да е, още не съм свършил. Ако Земята разгърне мощна заселническа политика и ако космолитите изостанат в надпреварата, отговорността за това ще бъде твоя – а следователно и за кризата, която неизбежно ще се зароди. Оттук произтича и следващото ти задължение – да използваш своите способности, за да защитиш Земята, когато кризата настъпи.

– Ще направя каквото мога, сър.

– А ако ти успееш, Амадиро и неговите последователи могат да се обърнат срещу Гладиа. Не бива да забравяш, че трябва да защитаваш и нея.

– Данийл и аз няма да забравим.

– Благодаря ти, Жискар.

И така се разделиха.

Когато Жискар последва Фастълф в капсулата, за да се отправят обратно към Аврора, той видя още веднъж Бейли. Но този път нямаха възможност да разговарят.

Илайджа му махна с ръка и промълви беззвучно с устни: „Не забравяй“.

Жискар долови не само думата, но и чувствата, които се спотайваха зад нея.

След това никога повече не видя Бейли. Никога.

За Жискар беше просто невъзможно да се пренесе през ярките образи от онова единствено посещение на Земята, без да последват и образите от ключовото посещение при Амадиро в Института по роботика.

Никак не бе лесно да се уреди тази среща. Амадиро, над когото тегнеше горчивината от поражението, за нищо на света не би се унижил, като приеме поканата на Фастълф.

– Е, добре, като победител мога да си позволя великодушие – беше казал Фастълф на Жискар. – Аз ще отида при него. Освен това наистина трябва да го видя.

Откакто Амадиро и неговите политически амбиции бяха съкрушени, Фастълф бе станал член на Института по роботика. В замяна бе предоставил на института цялата информация относно създаването и поддръжката на хуманоидни роботи. Произведоха няколко броя, после проектът се провали и Амадиро се беше вбесил.

Отначало Фастълф възнамеряваше да пристигне в института, без да го придружават никакви роботи. Щеше да се яви беззащитен и (така да се каже) безпомощен в крепостта на вражеския лагер. Това можеше да се изтълкува като знак на смирение и доверие, но същевременно щеше да изразява и абсолютна самоувереност, което Амадиро веднага щеше да схване. Фастълф, сам-самичък, щеше да демонстрира своята твърда убеденост, че Амадиро, с целия институт зад гърба си, не би посмял и с пръст да докосне своя враг, който безгрижно и сам се появява в опасна близост до него.

Но в крайна сметка – Фастълф така и сам не разбра защо – реши да вземе със себе си Жискар.

Амадиро изглеждаше малко поотслабнал от последната им среща, но все още имаше внушителен вид – висок и набит. Самоуверената усмивка, която по-рано не слизаше от лицето му, отсъстваше и когато при влизането на Фастълф се опита да я възпроизведе, резултатът наподобяваше много повече изръмжаване, което премина в унила гримаса на неудовлетвореност.

– Е, Келдън – пристъпи Фастълф, като безцеремонно се обърна към него с малкото му име, – не се виждаме често, макар че от четири години вече сме колеги.

– Хайде да не си пробутваме фалшива добронамереност, Фастълф – раздразнено изръмжа Амадиро, – и се обръщай към мен с Амадиро. Колеги сме само формално и няма да крия – никога не съм го правил – моето твърдо убеждение, че външната ти политика е самоубийствена за Аврора.

Присъстваха три от роботите на Амадиро – огромни и лъщящи – и Фастълф ги изгледа с повдигнати вежди.

– Сериозна охрана срещу сам човек, дошъл с мирни намерения и едничкия си робот.

– Те няма да те нападнат, Фастълф, много добре знаеш. А ти защо си взел Жискар? Защо не твоя шедьовър, Данийл?

– Няма ли да е малко опасно да излагам Данийл на такава близост с теб, Амадиро?

– Приемам, че го казваш на шега. Той не ми трябва. Произвеждаме наши собствени хуманоидни роботи.

– На базата на моя проект.

– С подобрения.

– Но не ги използвате. Затова исках да се видим. Знам, че фигурирам в института само по име и че дори самото ми присъствие е нежелано, да не говорим за моето мнение или препоръки. И все пак, като член на института, съм длъжен да изразя своя протест от провала ви в използването на хуманоидните роботи.

– Някакви предложения?

– Идеята беше хуманоидите да разработят нови планети, на които в крайна сметка космолитите биха могли да се преселят, след като въпросните планети са вече тераформирани и направени напълно обитаеми, нали така?

– Но ти се противопоставяше на това, Фастълф, нали така?

– Да, така е. Исках на новите планети да се преселят самите космолити, да изкарат процеса на тераформиране, както самите те сметнат за най-добре. Това обаче не стана, а май и занапред няма да стане. Нека тогава изпратим хуманоидите. Би било по-добре от нищо.

– Всичките ни опити са обречени на провал, Фастълф, докато твоите възгледи доминират в Съвета. Космолитите няма да се отправят към необработени и неоформени планети. Също така, изглежда, не харесват хуманоидните роботи.

– Та вие не сте им дали възможност да ги харесат. Земляните започват да заселват нови планети, макар че са необработени и неоформени. И го правят без помощта на роботи.

– Много добре знаеш каква е разликата между тях и нас. Те са осем милиарда плюс един голям брой заселници.

– Космолитите са пет милиарда и половина.

– Цифрите не са единствената разлика – отбеляза Амадиро с горчивина. – Те се множат като зайци.

– Това не е вярно. Вече няколко века населението на Земята се задържа сравнително постоянно.

– Но потенциалът е налице. Ако се отдадат изцяло на преселението, без проблеми ще започнат да произвеждат сто и шейсет милиона нови тела годишно, а тази цифра ще нараства със заселването на новите планети.

– Разполагаме с биологическата възможност да произвеждаме сто милиона тела годишно.

– Но не и със социалната. Ние живеем дълго, не искаме такава бърза заменяемост.

– Голяма част от новите тела можем да изпращаме на новите планети.

– Те няма да отидат. Ние ценим телата си, които са силни, здрави и способни да се съхранят в този си вид в продължение на почти четиресет десетилетия. Земляните не държат толкова на едни тела, които се износват за по-малко от десет десетилетия и които дори през този кратък период от време са разяждани от болести и разруха. За тях не е проблем да изпратят на сигурна мизерия и вероятна смърт милиони годишно. Всъщност самите жертви не биха се замислили сериозно, защото какво друго може да им предложи Земята? Като се преселват, бягат от своя обречен свят с ясното съзнание, че всяка промяна е добре дошла. Ние, от друга страна, ценим нашите уредени планети, пълни с всички удобства, и не бихме могли да се откажем лесно от тях.

Фастълф въздъхна и каза:

– Чувал съм всички тези доводи толкова често... Мога ли да изтъкна простия факт, Амадиро, че първоначално Аврора е била необработена и неоформена планета, която е трябвало да бъде тераформирана в приемлив вид, и че така е било и с всички останали Външни светове?

– Аз пък се наслушах на всички твои доводи до прилошаване – отвърна Амадиро, – но никога няма да ми писне да ти отвръщам. Когато са я заселвали в началото, Аврора може и да е била примитивна, но Аврора е била заселена от земляни. А в случаите, когато останалите Външни светове не са били заселвани от земляни, това са го правели космолити, които все още не са били надраснали земното си наследство. Времената вече са други. Каквото е могло да бъде направено тогава, вече не е възможно.

Амадиро повдигна крайчеца на устата си, изръмжа и продължи:

– Не, Фастълф, това, което постигна със своята политика, бе да положиш основите на една Галактика, изцяло населена от земляни, докато космолитите ще трябва да увехнат и западнат. Виж какво става в момента. Твоето прословуто пътешествие до Земята преди две години беше повратната точка. Ти като че ли предаде собствения си народ, насърчавайки онези полухора да започнат преселението. Само за две години на двайсет и четири планети вече има доста земляни, а техният брой непрекъснато расте.

– Не преувеличавай – отвърна Фастълф. – Нито една от тези планети все още не е съвсем пригодна за обитаване от човешки същества, а няма и да бъде – поне в следващите няколко десетилетия. Не всички ще оцелеят, а докато се запълват по-близките планети, шансовете да се заселят и по-далечните, ще намаляват, така че първоначалната вълна ще затихне. Насърчих преселението от тяхна страна, защото разчитах да има и от наша. Ако си направим труда, все още можем да ги догоним и можем да заселим Галактиката заедно, в условията на една честна конкуренция.

– Не – отсече Амадиро. – Пропагандираш възможно най-разрушителната политика – глупашкия идеализъм. Преселението протича едностранно и така ще си остане, каквото и да правиш. Земляните са плъзнали безпрепятствено из Галактиката и ще трябва да бъдат спрени, преди да са станали твърде силни.

– Как предлагаш да го направим? Имаме договор за приятелство със Земята, където изрично се споменава, че сме съгласни да не препятстваме тяхното преселение в Космоса, при условие че те не заселват планети в радиус, по-малък от двайсет светлинни години, около всеки един от Външните светове. Засега спазват условието педантично.

– Всички знаят за договора – каза Амадиро. – Но и всички знаят, че никога нито един договор не е бил спазван, щом започне да действа против интересите на по-мощната страна. За мен този договор няма никаква стойност.

– За мен има. И той ще бъде спазван.

Амадиро поклати глава.

– Ти си трогателно наивен. Как ще стане това, когато вече не си на власт?

– Не смятам да се оттеглям още известно време.

– Колкото повече Земята и заселниците набират сили, толкова повече ще расте страхът на космолитите. При това положение няма да се задържиш дълго на власт.

– Ами ако скъсаш договора, унищожиш Заселническите светове и тръшнеш вратата на Земята – тогава ще тръгнат ли космолитите да се преселват и да изпълват Галактиката?

– Може би не. Но ако решим да не го правим и ако сметнем, че ни е добре така, както сме, какво значение ще има?

– В такъв случай Галактиката няма да стане империя на човечеството.

– И като не стане, какво от това?

– Тогава космолитите ще затъпеят и ще се изродят, а и Земята ще се окаже изолирана и рано или късно ще ги последва.

– Това са евтините ефекти, които пробутва твоята партия, Фастълф. Нямаш никакви доказателства, че ще стане така. А дори и да стане, ще сме го избрали ние. Поне няма да гледаме как някакви диваци еднодневки стават наследници на Галактиката.

– Сериозно ли смяташ, Амадиро, че е по-добре цивилизацията на космолитите да загине, само и само да се спре преселението на Земята? – попита Фастълф.

– В моите сметки не влиза нашата смърт, Фастълф, но ако се случи най-лошото, тогава... Какво пък, да, за мен нашата гибел е много по-дребна заплаха от триумфа на някаква си шайка човекоподобни и кратколетни същества, разяждани от зарази.

– От които ние произхождаме.

– И с които вече нямаме генетично родство. Да не би да сме червеи, защото преди милиарди години червеите са били сред нашите предци?

Фастълф се изправи със стиснати устни. Пламнал от гняв, Амадиро не се опита да го спре.

ВСИЧКО

ЗА

РОБОТИТЕ

Посвещава се на:

Маржъри Голдстийн

Дейвид Беаринджър

Хю О’Нийл,

за които книгите са в процес на подготовка

ВЪВЕДЕНИЕ

Когато бях към края на тийнейджърските си години и вече закоравял читател на научна фантастика, бях прочел много разкази за роботи и установих, че те се делят на два вида.

Първият вид е от рода „Роботът като заплаха“. Не е нужно да обяснявам това надълго. Такива разкази представляваха смесица от „Бум-бам“ и „Ооох“, и „Има неща, които човекът не биваше да узнава“. След известно време те ми омръзваха ужасно и не можех да ги понасям.

От втория вид (много по-малоброен) бяха разказите тип „Роботът като състрадание“. В тях роботите бяха симпатични и обикновено бяха тормозени от жестоки човешки същества. Те ме очароваха. В края на 1938 година на пазара се появиха два такива разказа, които особено силно ми повлияха. Единият беше кратък разказ от Иандо Биндер, озаглавен „Аз, роботът“ – за един робот, почти светец, на име Адам Линк; другият беше разказ от Лестър дел Рей, озаглавен „Хелън О’Лой“, който ме трогна с представянето на робот, който беше всичко, което една вярна съпруга трябва да бъде.

Следователно, когато на 10 юни 1939 година (да, водя си педантични записки) седнах да напиша първия си разказ за робот, нямаше никакво съмнение, че напълно възнамерявах да бъде от типа „Роботът като състрадание“. Написах „Роби“ – за робот бавачка и едно малко момиче, и любов, и предубедена майка, и слаб баща, и разбито сърце, и сълзливо събиране на семейството. (Първоначално се появи под заглавието – което мразех – „Странен другар за игра“.)

Но нещо странно се случи, докато пишех този първи разказ. Успях да добия смътна представа за робот, който не е нито Заплаха, нито Състрадание. Започнах да мисля за роботите като за индустриални продукти, създавани от делови инженери. Те бяха изграждани с предпазни механизми, така че да не са Заплахи, и бяха създавани за определени задачи, така че не беше задължително да пораждат Състрадание.

Продължавах да пиша разкази за роботи и тази идея за внимателно проектирани индустриални роботи все повече проникваше в моите истории, докато целият характер на разказите за роботи в сериозната печатна научна фантастика не се промени – не само в моите собствени разкази, но и в тези на почти всички останали.

Това ме караше да се чувствам добре и в продължение на много години, дори десетилетия, охотно признавах, че съм „бащата на съвременния разказ за роботи“.

С течение на времето направих и други открития, които ме зарадваха. Открих например, че когато използвах думата „роботика“, за да опиша изучаването на роботите, не използвах вече съществуваща дума, а бях измислил дума, която никога преди това не беше употребявана. (Това стана в моя разказ „Обиколка“ (Runaround), публикуван през 1942 година.)

Думата вече е общоприета. Има списания и книги с тази дума в заглавието и в съответната област е общоизвестно, че аз съм въвел термина. Не си мислете, че не се гордея с това. Няма много хора, които са създали полезен научен термин, и макар че го направих неволно, нямам никакво намерение да позволя на света да го забрави.

Освен това в „Обиколка“ за пръв път изложих подробно моите Три закона на роботиката и те също станаха известни. Поне се цитират навсякъде и по всякакъв повод, в най-различни места, които нямат нищо общо с научната фантастика, дори в общи сборници с цитати. А хора, които работят в областта на изкуствения интелект, понякога ми казват, че според тях Трите закона могат да служат като добър ориентир.

Можем да отидем и по-далеч...

Когато пишех разказите си за роботи, изобщо не предполагах, че роботите ще се появят по време на моя живот. Всъщност бях сигурен, че няма да се появят, и бих заложил огромни суми, че това няма да стане. (Поне бих заложил 15 цента, което е моят лимит за сигурни залози.)

И все пак ето ме тук, четиресет и три години след като написах първия си разказ за робот – и вече имаме роботи. Наистина имаме. Нещо повече, те до известна степен са такива, каквито си ги представях – индустриални роботи, създавани от инженери за изпълнение на конкретни задачи и снабдени с предпазни механизми. Могат да се намерят в множество фабрики, особено в Япония, където има автомобилни заводи, които са напълно роботизирани. Поточната линия на такива места е „обслужвана“ от роботи на всеки етап.

Разбира се, тези роботи не са толкова интелигентни, колкото моите – те не са позитронни, дори не са хуманоидни. Въпреки това се развиват бързо и стават все по-способни и многостранни. Кой знае къде ще бъдат след още четиресет години?

В едно можем да бъдем сигурни. Роботите променят света и го тласкат в посоки, които не можем ясно да предвидим.

Откъде идват тези реални роботи? Най-важният източник е една фирма, наречена Unimation, Inc., от Данбъри, Кънектикът. Тя е водещият производител на индустриални роботи и отговаря за вероятно една трета от всички инсталирани роботи. Президент на фирмата е Джоузеф Ф. Енгелбергер, който я основава в края на 50-те години, защото се интересувал толкова силно от роботите, че решил да посвети живота си на тяхното производство.

Но как изобщо е възможно да се е заинтересувал от роботите толкова рано? Според собствените му думи той се увлякъл по роботите още през 40-те години, когато бил студент по физика в Колумбийския университет и чел разказите за роботи на своя състудент от същия университет – Айзък Азимов.

Боже мой!

Знаете ли, в онези далечни времена не пишех разказите си за роботи с кой знае какви амбиции. Единственото, което исках, беше да ги продам на списанията, за да изкарам няколкостотин долара и да си помогна с плащането на университетските такси. Е, и да видя името си отпечатано.

Ако бях писал в която и да е друга област на литературата, това щеше да бъде всичко, което бих постигнал. Но тъй като пишех научна фантастика и само защото пишех научна фантастика, аз – без да го знам – поставях началото на верига от събития, която променя облика на света.

Между другото, Джоузеф Ф. Енгелбергер публикува през 1980 година книга, озаглавена Robotics in Practice: Management and Application of Industrial Robots („Роботика в практиката: управление и приложение на индустриалните роботи“, American Management Associations), и беше достатъчно любезен да ме покани да напиша предговора.

Всичко това накара добрите хора от Doubleday да се замислят...

Моите различни кратки разкази за роботи са публикувани в не по-малко от седем различни мои сборника. Защо да бъдат така разпръснати? След като се оказва, че са много по-важни, отколкото някой е предполагал по времето, когато са били написани (най-малко аз), защо да не бъдат събрани в една-единствена книга?

Не беше трудно да ме убедят да се съглася, така че ето тук трийсет и един кратки разказа, с общ обем около 200 000 думи, писани в период от време, простиращ се от 1939 до 1977 година.

НЯКОИ НЕХУМАНОИДНИ РОБОТИ

Не подреждам разказите за роботи в реда, в който са написани. Вместо това ги групирам според естеството на съдържанието им. В това първо разделение например разглеждам роботи, които имат нечовешка форма – куче, автомобил, кутия. Защо не? Индустриалните роботи, които съществуват в действителността, също нямат човешки облик.

Първият разказ, „Най-добрият приятел на едно момче“, не присъства в нито един от по-ранните ми сборници. Той е написан на 10 септември 1974 година – и може да откриете в него далечно ехо от „Роби“, написан трийсет и пет години по-рано, който се появява по-нататък в този том. Не си мислете, че не съм наясно с това.

Между другото ще забележите, че в тези три разказа концепцията „Робот като Състрадание“ е ясно отбелязана. Може обаче също да забележите и че в „Сали“ сякаш няма и намек за Трите закона и че има повече от намек за „Робот като Заплаха“. Е, ако понякога ми се иска да направя това, предполагам, че мога. Кой би ме спрял?

Най-добрият приятел

на едно момче

– Къде е Джими, скъпа? – попита господин Андерсън.

– Навън, на кратера – каза госпожа Андерсън. – Не се безпокой, Робът е с него. А дойде ли...?

– Да. В ракетната станция е, минава през проверките. Честно казано, нямам търпение сам да го видя. Не съм виждал истинско, откакто напуснах Земята преди петнайсет години. Филмите не се броят.

– И Джими никога не е виждал – каза госпожа Андерсън.

– Защото е роден на Луната и не може да посети Земята. Затова и го довеждам тук. Мисля, че това е първото такова на Луната.

– Струваше достатъчно – каза госпожа Андерсън с тиха въздишка.

– Поддържането на Робът също не е евтино – каза господин Андерсън.

Джими беше навън, на кратера, както бе казала майка му. По земни стандарти беше кльощав, но доста висок за десетгодишен. Ръцете и краката му бяха дълги и подвижни. В скафандъра изглеждаше по-дебел и тромав, но можеше да се справя с лунната гравитация така, както никой роден на Земята човек не би могъл. Баща му не можеше и да мечтае да го настигне, когато Джими протягаше крака и преминаваше в кенгурски скок.

Външната страна на кратера се спускаше на юг, а Земята, която стоеше ниско в южното небе (където винаги беше, гледана от Лунния град), бе почти пълна, така че целият склон на кратера бе ярко осветен.

Склонът беше полегат и дори тежестта на скафандъра не можеше да попречи на Джими да се изкачва по него с плаващи скокове, които правеха гравитацията да изглежда несъществуваща.

– Хайде, Робът! – извика той.

Робът, който можеше да го чува по радиото, изписка и подскочи след него.

Колкото и да беше опитен, Джими не можеше да изпревари Робът, който не се нуждаеше от скафандър и имаше четири крака и сухожилия от стомана. Робът прелетя над главата на Джими, превъртя се и се приземи почти под краката му.

– Не се перчи, Робът – каза Джими, – и стой така, че да те виждам.

Робът отново изписка – онова особено писукане, което означаваше „Да“.

– Не ти вярвам, преструвко! – извика Джими и направи последен скок, който го прехвърли над заобления горен ръб на стената на кратера и го понесе надолу по вътрешния склон.

Земята потъна под върха на стената на кратера и наоколо веднага стана непрогледно тъмно. Топла, приятелска тъмнина, която заличаваше разликата между земя и небе, освен блясъка на звездите.

Всъщност Джими не биваше да се движи по тъмната страна на стената на кратера. Възрастните казваха, че е опасно, но това беше, защото никога не бяха идвали тук. Повърхността беше гладка и хрупкава, а Джими знаеше точното местоположение на всеки от малкото камъни.

Освен това как можеше да е опасно да тичаш в тъмното, когато Робът беше точно до него, подскачаше, писукаше и светеше? Дори и без светлината Робът можеше чрез радар да разбере къде се намира той и къде е Джими. Джими не можеше да сгреши, докато Робът беше наоколо – спъваше го, когато се приближаваше твърде много до камък, скачаше върху него, за да покаже колко го обича, или обикаляше около него и писукаше тихо и уплашено, когато Джими се криеше зад някой камък, макар че Робът отлично знаеше къде е. Веднъж Джими беше легнал неподвижно и се беше престорил, че е ранен, а Робът бе подал радиоаларма и от Лунния град бързо бяха пристигнали хора. Бащата на Джими му беше казал няколко сурови думи за този номер и Джими никога не го повтори.

Тъкмо си спомняше това, когато чу гласа на баща си на личната си честота.

– Джими, върни се. Имам да ти кажа нещо.

Джими вече беше извън скафандъра си и се беше измил. Винаги трябваше да се измиеш, след като се върнеш отвън. Дори Робът трябваше да бъде напръскан, но това му харесваше. Стоеше на четирите си крака, дребното му тяло, дълго едва около трийсет сантиметра, потрепваше и светеше съвсем леко, а малката му глава беше без уста, с две големи стъклени очи и с издутина там, където се намираше мозъкът. Той писукаше, докато господин Андерсън не каза:

– Тихо, Робът.

Господин Андерсън се усмихваше.

– Имаме нещо за теб, Джими. Сега е в ракетната станция, но ще го получим утре, след като приключат всички изпитания. Реших да ти кажа още сега.

– От Земята ли, татко?

– Куче от Земята, сине. Истинско куче. Малко шотландско териерче. Първото куче на Луната. Вече няма да ти трябва Робът. Не можем да ги държим и двамата, нали разбираш, а някое друго момче или момиче ще вземе Робът.

Той сякаш чакаше Джими да каже нещо, после добави:

– Знаеш какво е куче, Джими. То е истинското нещо. Робът е само механична имитация, робот куче. Затова и получи името си.

Джими се намръщи.

– Робът не е имитация, татко. Той е моето куче.

– Не е истинско, Джими. Робът е само стомана и жици, и прост позитронен мозък. Той не е жив.

– Той прави всичко, което искам от него, татко. Разбира ме. Разбира се, че е жив.

– Не, сине. Робът е просто машина. Той само е програмиран да се държи така, както се държи. Кучето е живо. Няма да искаш Робът, след като имаш кучето.

– Кучето ще има нужда от скафандър, нали?

– Да, разбира се. Но ще си струва парите и ще свикне с него. А в града няма да му трябва. Ще видиш разликата, когато дойде.

Джими погледна Робът, който отново писукаше – много тихо, бавно писукане, което звучеше уплашено. Джими протегна ръце и Робът се озова в тях с един скок.

Джими каза:

– Каква ще бъде разликата между Робът и кучето?

– Трудно е да се обясни – каза господин Андерсън, – но лесно ще се види. Кучето наистина ще те обича. Робът е просто настроен да се държи така, сякаш те обича.

– Но, татко, ние не знаем какво има вътре в кучето или какви са чувствата му. Може и то само да се преструва.

Господин Андерсън се намръщи.

– Джими, ще разбереш разликата, когато изпиташ любовта на живо същество.

Джими прегърна Робът силно. И той се мръщеше, а отчаяният израз на лицето му показваше, че няма да промени мнението си.

– Но какво значение има как се държат? А какво ще кажеш за това как се чувствам аз? Аз обичам Робът и това е важното.

А малкият робот куче, който никога през съществуването си не беше държан толкова силно, изписка с високи, бързи писукания... щастливи писукания.

Сали

Сали се движеше по пътя край езерото. Помахах ѝ с ръка и я извиках по име. За мен винаги е било удоволствие да виждам Сали. Харесват ми всичките, разбира се, но тя е най-хубава измежду тях. Не може да има никакъв спор по този въпрос.

Когато ѝ помахах, тя ускори бавно ход. При това си личеше, че достойнството ѝ изобщо не е накърнено. Не е от докачливите. Ускори ход толкова, колкото да ми покаже, че също се радва да ме види.

– Това е Сали – обърнах се към мъжа до мен.

Той ми се усмихна в отговор и кимна разбиращо.

Госпожа Хестър бе въвела гостенина преди малко и го представи:

– Господин Гелхорн, Джейк. Нали си спомняш, че той ти изпрати писмо с молба за среща?

Спомнях си само на думи, разбира се. Аз имам да върша хиляди неща из Стопанството и не мога да си губя времето с пощата. Затова използвам услугите на госпожа Хестър, която живее съвсем наблизо. Върши си работата прилежно и не тича за всяка дреболия при мен. Но най-вече обича Сали. Докато някои хора не ги обичат.

Тръгнах към гостенина.

– Радвам се да се запознаем, господин Гелхорн.

– Реймънд Дж. Гелхорн – уточни той и ми подаде ръка, а аз се отдръпнах малко назад.

Мъжът бе доста едър, с половин глава по-висок, а също и доста по-едър от мен. Сигурно бе приблизително на половината на моите години, около трийсет. Чернокос, сресан на път по средата и гладко зализан, а надолу – тънки, старателно подрязани мустачки. Лицевите му кости бяха масивни, особено челюстите в основата под ушите, и му придаваха вид на човек, който страда от лека форма на заушка. Във филмите той би бил злодеят, затова предположих, че е добро момче. Това ясно показва, че видеото невинаги греши.

– Аз съм Джейкъб Фолкърс. С какво мога да ви помогна?

Той се засмя. Усмивката му бе огромна, широка и показваше пълна с бели зъби уста.

– Бихте могли да ми поразкажете за вашето Стопанство, ако нямате нещо против.

Чух зад себе си шума от приближаването на Сали и протегнах ръка. Тя се плъзна точно под дланта ми и спря. Усетих допира на топлия ѝ, лъскав от емайллака калник.

– Хубав автомобил – каза Гелхорн.

Това е един от изразите, които използват по неин адрес. Сали е модел 2045-а, с подвижен покрив, позитронен двигател „Хенис Карлтън“ и шаси „Армат“. Тя има най-изчистената и фина линия, която съм виждал сред всичките модели коли, без изключение. Стана ми любимка преди пет години и оттогава влагам в нея всичките си идеи за съвършена кола. През цялото това време нито едно човешко същество не бе сядало зад волана ѝ.

Нито веднъж.

– Сали – потупах я нежно, – запознай се с господин Гелхорн.

Бръмченето от двигателя на Сали прозвуча малко възбудено. Заслушах се внимателно дали нещо няма да изтрака. Напоследък чувах тракане в двигателите на почти всички коли. Смяната на бензина не бе довела до подобрение. Но гласът на Сали се носеше гладък като лъскавия ѝ емайллак.

– Всички ваши коли ли си имат имена!? – На Гелхорн явно му бе забавно, но госпожа Хестър не обичаше хората да се присмиват на Стопанството.

– Задължително – отвърна рязко тя. – Колите си имат своите индивидуални особености. Нали така, Джейк? Седаните са от мъжки пол, а откритите коли са от женски.

– И в различни гаражи ли ги държите, мадам? – Насмешливата усмивка отново се появи на лицето на госта.

В отговор госпожа Хестър го стрелна с гневен поглед.

– Дали бих могъл да поговоря с вас насаме, господин Фолкърс? – обърна се към мен Гелхорн.

– Зависи – отговорих. – Репортер ли сте?

– Не, господине. Търговски посредник съм. Нито дума от нашия разговор няма да бъде публикувана. Уверявам ви, че лично аз съм заинтересован всичко да остане в тайна.

– Хайде да повървим по пътеката. Нататък има пейка, можем и да поседим.

Отправихме се към нея, а госпожа Хестър си тръгна. Сали пое след нас.

– Нямате нищо против Сали да ни придружава, нали? – запитах гостенина.

– В никакъв случай. Тя не може да издаде на никого разговора ни, нали? – Търговският посредник се разсмя над собствената си шега, протегна ръка и потърка капака на колата.

Тогава двигателят на Сали забръмча по-силно и Гелхорн бързо отдръпна ръката си.

– Не е свикнала с непознати – обясних аз.

Седнахме на пейката под големия дъб, откъдето зад малкото езерце можехме да виждаме частната скоростна писта. Времето се беше затоплило и по-голямата част от колите беше навън, поне трийсетина. Дори от това разстояние виждах как Джеремая извършва обичайния си номер: неусетно се прокрадва зад някой спокоен по-стар модел, след което внезапно се понася с бясна скорост и също така ненадейно спира, за да оглуши с воя на спирачките си всичко наоколо. Така преди две седмици принуди стария Ангъс да излезе по-далеч от пистата. Изключих двигателя му за два дни, но не постигнах нищо. И изглежда, нищо не може да се направи, защото работата е в това, че Джеремая е от спортните модели. А те са ужасно буйни глави.

– Е, господин Гелхорн, бихте ли ми казали защо ви е нужна тази информация?

Но гостенинът ми все още се оглеждаше.

– Това тук наистина е поразително място, господин Фолкърс.

– Предпочитам да ме наричате Джейк. Всички ми казват така.

– Добре, Джейк. Колко коли имаш тук?

– Петдесет и една. Всяка година се сдобиваме с по една-две нови коли. А една година получихме пет коли наведнъж. Досега не сме загубили нито една. Всичките се движат безотказно. Имаме дори екземпляр от модела „Мат-о-Мот“ от 15-а. И той е в движение. Един от първите автоматици. С него започнахме.

Добрият стар Матю. Сега почти по цял ден седеше в гаража, а някога бе прототипът на колите с позитронни двигатели. Това бе времето, когато само слепите ветерани от войната, парализираните и държавните глави караха автоматици. Но моят шеф Самсън Харидж имаше толкова пари, че можеше да си позволи такава кола. Тогава аз бях негов шофьор.

Тази мисъл ме накара да се почувствам стар. Спомних си времето, когато в целия свят нямаше нито един автомобил с достатъчно памет, за да се прибере сам в къщи. Аз карах едни мъртви машинарии, които през цялото време имаха нужда от човешка ръка да ги направлява. Всяка година тези машини убиваха десетки хиляди хора.

Автоматиците оправиха това положение. Позитронният мозък може да реагира много по-бързо от човешкия, затова си струваше хората да не посягат към волана. Човек влизаше в колата, натискаше копчетата, с които определяше маршрута, и я оставяше да се движи сама.

Сега това е съвсем естествено, но аз помня кога се появи първият закон, който забраняваше движението на стари коли по магистралите и задължаваше пътуването да става само с автоматици. Господи, какъв ропот се надигна! Ругаеха закона как ли не, обвиниха го във всички грехове – от комунизъм до фашизъм, но той прочисти магистралите и спря убийствата. А и пътуването стана много по-леко за хората.

Разбира се, автоматичните коли бяха от десет до сто пъти по-скъпи от ръчно управляваните, затова тези, които можеха да си позволят собствен автомобил от новата модификация, не бяха много. Индустрията се специализира в производството на омнибуси автоматици. По всяко време можеше да се обадиш на някоя компания и след минути пред вратата ти спираше такава машина, която те откарваше където пожелаеш. Съвсем обичайно бе да пътуваш с други хора в една и съща посока, но какво лошо има в това?

Виж, Самсън Харидж си купи автоматик. И аз отидох при него точно на минутата, в която автомобилът пристигна. Тогава той за мен още не беше Матю. И през ум не ми минаваше, че един ден ще стане най-старият член на Стопанството. Знаех само, че ми отнема работата, и го мразех.

– Вие повече няма да имате нужда от мен, нали, господин Харидж? – запитах веднага.

– Каква треска те тресе, Джейк? Да не мислиш, че ще се доверя на измишльотина? Ти оставаш зад волана.

– Но автомобилът се движи сам-самичък, господин Харидж. Изучава пътя, реагира както трябва на всички препятствия, било то хора или коли. А и помни маршрутите от всяко пътуване.

– Така казват. Така казват. Все едно, ти ще си седиш зад волана – в случай че нещо не е наред.

Странно как човек може да заобича един автомобил. За нула време започнах да го наричам Матю, отделях му всичкото си време, за да го лъскам до блясък и да поддържам тихото, равномерно бръмчене на двигателя. Позитронният мозък запазва най-добро състояние, когато непрекъснато има контрол над шасито си. А това от своя страна иска винаги пълен резервоар, за да може двигателят да работи ден и нощ. След известно време стана така, че по шума на двигателя разбирах как се чувства Матю.

Макар и по свой начин, Харидж също започна да обиква новата си кола. Той нямаше никой друг, когото да обича. Кога – разведен, кога – надживял съпругата си, след три брака той бе надживял и петте си деца, както и тримата си внуци. Така че, когато умря, не беше чудно, че е завещал имуществото си на бъдещото Стопанство за излезли от употреба коли. Мен бе определил за управител, а Матю – за първия представител на една изключителна колекция.

Така това автомобилно стопанство стана всичко в живота ми. Дори не се ожених: не може да се ожениш и да продължиш да се грижиш за автоматиците както трябва.

Вестниците обявиха начинанието за налудничаво, но не след дълго се отказаха от насмешливите си писания. Та това си беше явление, с което човек не бива да се шегува. Един автоматик може и да не ти е по джоба, възможно е да не го видиш до края на живота си, но от мен да знаете: няма как да не обичаш тия коли. Те са безкрайно работливи и предани. Само някой без сърце ще си позволи да ги занемари или да ги държи оставени без грижи.

И стана така, че ако някой собственик на автоматик нямаше благонадежден наследник, който да се грижи за колата му, непременно го завещаваше на Стопанството.

Обясних всички тия неща на Гелхорн.

– Петдесет и една коли! – зяпна той от изумление. – Това са купища пари.

– Най-малко по петдесет хиляди на автоматик като първоначално капиталовложение – добавих. – Сега те струват много повече. Направих им редица подобрения.

– Сигурно трябват много пари за поддържане на Стопанството.

– Тук сте прав. Стопанството е предприятие с идеална цел, което ни освобождава от данъци. А и новите автоматици обикновено пристигат с известни суми, на които ние ставаме попечители. Но разходите постоянно се увеличават. Налага се да вземам мерки за опазване на природата, да правя нови писти, да поддържам старите. Освен това имам разходи за бензин, за масло, за ремонт, за подобрения по колите. Сумата нараства.

– Много време си отделил на това Стопанство.

– Така е, господин Гелхорн. Трийсет и три години.

– Не личи да печелиш кой знае колко за себе си.

– Така ли? Учудвате ме, господин Гелхорн. Та аз имам Сали и още петдесет други коли. Погледнете я само.

Не можах да сдържа усмивката си. Сали винаги бе така ослепително чиста, излъскана, че това, което я бе сполетяло сега, си беше направо оскърбление. Някакво насекомо се бе ударило в предното ѝ стъкло или просто се бе появило петънце прах, но тя веднага пристъпи към работа. Първо задейства една мъничка тръбичка, която изскочи и напръска стъклото с тергозол. По силиконовата повърхност бързо се образува промиващ разтвор, а после моментално изскочиха гумени чистачки и насочиха струйките към малък канал. Оттам препаратът се стече на земята капка по капка. Дори пръски от водата не попаднаха върху ослепителния зелен капак. Чистачките и тръбичката с препарата се отдръпнаха рязко от стъклото и се скриха отново.

– Никога не съм виждал автоматик да върши такова нещо – обади се Гелхорн.

– Предполагам, че е така. Монтирах тези приспособления само на нашите автомобили. Чиста работа. Винаги сами измиват стъклата си. Харесва им. А на Сали съм ѝ монтирал и дюзичка с восък. Всяка вечер тя се полира до блясък, докато всичко засияе така, че можеш да се огледаш във всяка нейна част, та дори и да се обръснеш. Ако мога да посъбера пари, ще монтирам такива приспособления и на останалите момичета. Откритите коли са много суетни.

– Аз зная как да събереш парите, ако това те интересува.

– Това винаги ме интересува. Как?

– Наистина ли не виждаш как, Джейк? Ти сам каза, че всяка от твоите коли струва най-малко петдесет хиляди. Обзалагам се, че цената на повечето надхвърля и шестцифрено число.

– И какво?

– Не ти ли е идвало наум да продадеш няколко от тях?

– Мисля, че вие не сте ме разбрали, господин Гелхорн – поклатих глава в знак на отрицание. – Не мога да продам нито един автомобил. Те принадлежат на Стопанството, не на мен.

– Парите ще са за Стопанството.

– Според договора за регистриране на Стопанството на колите трябва да бъде осигурена постоянна грижа. Те не могат да бъдат продавани.

– Ами двигателите?

– Не ви разбирам.

– Слушай сега, Джейк – Гелхорн наведе глава и сниши глас заговорнически, – нека да ти обясня ситуацията. Има огромен пазар за леки автомобили автоматици, стига да са евтини. Така ли е?

– Това не е тайна.

– И деветдесет и пет на сто от цената се пада на двигателя. Вярно ли е? Така, аз знам откъде можем да се снабдим с каросерии. Знам също така къде можем да продаваме автоматиците на добра цена... двайсет или трийсет хиляди за по-евтините модели, а за по-хубавите става и петдесет-шейсет хиляди. Трябват ми всичко на всичко двигателите. Ясна ли ти е картинката?

– Не, господин Гелхорн. – Разбрах всичко, но исках да изплюе камъчето.

– Ясно е като бял ден. Ти имаш петдесет и един двигателя. Специалист си по механиката на автоматиците. Колко му е да откачиш един двигател и да го сложиш на друга кола? Никой не би разбрал разликата.

– Няма да е много етично.

– Ти няма да навредиш на колите. Ще им направиш услуга. Използвай по-старите си коли. Започни от онзи старец „Мат-о-Мот“.

– Почакайте, господин Гелхорн. Двигателите и каросериите са неделими части. Те са едно цяло. Тези двигатели са свикнали със своите каросерии. Те няма да са щастливи в друга кола.

– Добре, това е нещо съществено. Много правилна забележка, Джейк. Все едно да вземат твоя мозък и да го сложат в черепа на някой друг, нали? Мислиш, че това не би ти харесало?

– Да, смятам, че не би ми харесало.

– Ако взема мозъка ти и го сложа в тялото на млад атлет? Тогава какво ще кажеш, Джейк? Ти вече не си младо момче. Няма ли да ти хареса да станеш отново на двайсет, ако имаш такава възможност? Ето какво предлагам аз на някои от твоите позитронни двигатели. Те ще бъдат монтирани на нови каросерии от 57-а. Последен модел.

– Не е много разумно, господин Гелхорн – засмях се. – Някои от колите ни може и да са стари, но са добре поддържани. Никой не ги кара. Оставени са на воля. Те са пенсионирани, господин Гелхорн. Не бих си пожелал двайсетгодишно тяло, ако през останалата част от новия ми живот се налага да копая канали и постоянно да не си дояждам... Ти какво мислиш, Сали?

Вратите на колата се отвориха и се затвориха с приглушен удар.

– Какво е това? – запита Гелхорн.

– Така Сали се смее.

Гелхорн насила се усмихна. Сигурно смяташе, че се шегувам.

– Какви ги приказваш, Джейк? Автомобилите са направени точно за да бъдат карани от някого. Сигурно не са щастливи, когато не са използвани.

– От пет години никой не е сядал зад кормилото на Сали. При това ми изглежда доста щастлива.

– Много се съмнявам. – Гелхорн тръгна бавно към нея. – Здравей, Сали, би ли искала да се поразходим заедно?

Колата форсира двигателя си. И потегли назад.

– Не я принуждавайте, господин Гелхорн. Тя има склонност малко да кокетничи – наложи се да го предупредя.

В горната част на пътя, на по-малко от сто метра от нас бяха спрели два седана. Може би по някакъв свой начин те ни наблюдаваха. Мен не ме беше грижа за тях, погледът ми бе насочен към Сали, не я изпусках от очи.

– Спокойно, Сали – промълви Гелхорн, а после внезапно се хвърли и сграбчи дръжката на вратата, но тя, разбира се, не поддаде. – Нали беше отворена преди минута?!

– Автоматично заключване – обясних. – Тя има чувство за собствено достойнство. Да, Сали си е такава.

Той пусна дръжката на вратата и занарежда тихо и отмерено:

– Една кола с чувство за собствено достойнство не би трябвало да се разкарва насам-натам със спуснат гюрук.

Мъжът отстъпи три-четири крачки назад, но след това изведнъж бързо, толкова бързо, че не можах да предприема нищо, за да го спра, се спусна и се метна в колата. Това хвана напълно неподготвена Сали и той успя да изключи двигателя преди тя да блокира запалването.

За пръв път от пет години двигателят на Сали бе угасен.

Мисля, че извиках нещо, но Гелхорн премина на ръчно управление и го запали. Сали отново се върна към живота, но нямаше свобода на действие.

Натрапникът подкара към пистата. Седаните все още стояха там, но сега направиха завой и бавно започнаха да се отдалечават. Предполагам, че случаят много ги озадачи. Единият беше Джузепе от заводите в Милано, а другият – Стивън. Двамата бяха неразделни. Те бяха пристигнали неотдавна в Стопанството, но вече знаеха, че нашите коли нямат шофьори.

Гелхорн продължаваше в посока към седаните и когато те проумяха, че Сали не може да намали скоростта, че тя просто не е в състояние да го направи, бе прекалено късно да направят нещо, освен отчаяни действия.

Двата автомобила се хвърлиха в различни посоки и Сали профуча между тях като светкавица. Стивън стремглаво прегази оградата откъм езерото, като успя да спре на затревения кален бряг едва на петнайсетина сантиметра от водата. Джузепе заподскача по черния път край пистата и спря разтреперан.

Помогнах на Стивън да се върне на пистата и тъкмо се опитвах да разбера дали оградата му е причинила някаква вреда, когато пристигна Гелхорн. Той отвори вратата и слезе от колата, но после веднага изключи двигателя за втори път.

– Така – каза той. – Смятам, че ѝ направих едно голямо добро.

– Защо се понесохте така срещу седаните? – овладях гнева си. – Нямаше причини да го правите.

– През цялото време очаквах да се отдръпнат.

– И те го направиха. Единият мина през оградата.

– Извинявай, Джейк. Мислех, че ще реагират по-бързо. Нали знаеш как е. Пътувал съм много пъти с автобуси, но в лек автомобил автоматик съм се качвал само два-три пъти в живота си. А и сега карах за пръв път. Направо ми разказа играта. Шофирането ме увлече, искам да имам такава кола, а аз съм упорит. Казвам ти, няма нужда да сваляме от търговската цена повече от двайсет на сто, за да намерим добър пазар. И пак ще имаме около деветдесет процента чиста печалба.

– Която ще си поделим?

– Петдесет на петдесет. А аз поемам и целия риск, не го забравяй.

– Добре. Изслушах ви. Сега вие ме послушайте – викнах, защото вече бях прекалено вбесен, за да продължавам да се държа вежливо. – Когато изключихте двигателя на Сали, вие я наранихте. На вас ще ви хареса ли някой да ви просне в безсъзнание съвсем неочаквано? Така постъпихте вие със Сали, когато ѝ изключихте двигателя.

– Преувеличаваш, Джейк. Автобусите автоматици ги изключват всяка нощ.

– Точно затова не искам нито едно от моите момчета и момичета в някое шаси на вашите шантави коли от 57-а. Автобусите се нуждаят от основен ремонт на позитронните вериги на всеки няколко години. Докато веригите на стария Матю не са пипнати от двайсет години. Каква равностойна замяна можете да му предложите вие?

– Хайде, хайде, сега си нервиран. Когато се успокоиш, обмисли отново предложението ми и ми се обади.

– Вече го обмислих. Ако ви видя отново тук, ще извикам полиция.

Той грозно стисна устни.

– Я чакай малко, старче.

– Вие почакайте. Това е частна собственост и аз ви заповядвам да напуснете.

– Тогава довиждане – присви той рамене.

– Госпожа Хестър ще ви изпрати. Гледайте да е завинаги.

Но не стана така. Видях го отново след два дни. По-точно след два дни и половина, защото първия път го видях около обяд, а втория – малко след полунощ.

Когато включи лампата, аз се надигнах от леглото и замигах заслепен, докато проумея какво става. Но щом очите ми привикнаха към светлината, нямах нужда от много обяснения. Всъщност не се наложи да ми обяснява нищо. В дясната си ръка имаше оръжие. Много опасен малък островърх пистолет, който едва се виждаше между двата му пръста. Знаех, че трябва всичко на всичко да натисне спусъка, и аз щях да бъда разкъсан на парчета.

– Облечи се, Джейк – нареди Гелхорн.

Аз не помръдвах. Само го наблюдавах.

– Слушай, Джейк, обстановката ми е ясна. Дойдох на посещение при теб преди два дена, спомни си. Тук ти нямаш никаква охрана, нито електрическа ограда или алармена инсталация. Нищо.

– Не ми трябват. И вас нищо не ви спира да си отидете, господин Гелхорн. На ваше място бих го направил. Това място може да бъде много опасно – отвърнах аз.

– Така е – позасмя се той. – Но за всеки, който би се оказал срещу този пистолет в ръката ми.

– Виждам го. Зная, че имате оръжие.

– Тогава мърдай. Моите хора чакат.

– Не, сър, не, господин Гелхорн. Не, докато не ми кажете какво искате. По всяка вероятност и тогава няма да ви се подчиня.

– Направих ти предложение онзи ден.

– Отговорът все още е „не“.

– Сега допълвам предложението си. Дойдох с няколко мъже и с един автобус автоматик. Можеш да дойдеш с мен и да откачиш двайсет и пет позитронни двигателя. Все ми е едно кои ще избереш. Ние ще ги натоварим на автобуса и ще ги откараме. Щом ги продадем, ще се погрижа да получиш своя дял от парите.

– Предполагам, че имам честната ви дума за това.

– Имаш я. – Явно Гелхорн не бе доловил сарказма ми.

– Не! – Този път се противопоставих ясно.

– Ако продължаваш с това „не“, ние ще се справим така, както си знаем. Аз сам ще откача двигателите, само че ще сваля всичките петдесет и един. Всеки един от тях.

– Не е лесно да се демонтират позитронни двигатели, господин Гелхорн. Специалист ли сте по роботика? Дори и да сте, както знаете, тези двигатели са модифицирани от мен.

– Зная, Джейк. И, честно казано, не съм специалист. Може и да съсипя доста двигатели, докато се опитвам да ги сваля. Ето защо ще се наложи да поработя над всичките петдесет и един, ако ти не пожелаеш да ми помогнеш. Разбираш ли, когато завърша работата си, напълно вероятно е да останат читави само двайсет и пет от тях. Първите няколко, с които ще се заема, сигурно ще пострадат най-много. Докато им хвана цаката, сам знаеш как е. И ако действам сам, мисля, че Сали ще бъде първа в редичката.

– Не мога да повярвам, че говорите сериозно, господин Гелхорн.

– Съвсем сериозно, Джейк. – Той изрече думите си бавно и изчака, за да ми даде възможност да ги проумея. – Ако искаш да ми помогнеш, можеш да задържиш Сали. В противен случай има опасност да бъде наранена много лошо. Съжалявам.

– Ще дойда с вас – реших да се съглася, – но ви предупреждавам още веднъж: ще си вземете белята, господин Гелхорн.

Тази ситуация му се стори забавна и през цялото време, докато слизахме по стълбището, той се смееше тихо.

Встрани от пътя към гаражите бе спрял автобус автоматик. До него се виждаха силуетите на трима мъже. Щом се приближихме, техните джобни фенерчета светнаха като по даден знак.

– Пипнах стареца – каза тихо Гелхорн. – Хайде. Докарайте автобуса и да започваме.

Единият от мъжете се пъхна вътре и заудря с юмрук по контролното табло съответните команди. Тръгнахме по алеята, а след нас смирено потегли и автобусът.

– Той няма как да влезе в гаража – казах им веднага. – Вратата е тясна за него. Ние нямаме автобуси. Само леки автомобили.

– Добре. Изтеглете го на тревата и го прикрийте – нареди Гелхорн.

Чувах бумтенето на двигателите десетина метра преди да достигнем гаражите.

Обикновено утихваха при влизането ми. Но този път не го направиха. Мисля, че предчувстваха какво са намислили непознатите среднощни посетители, защото веднага след като лицата на Гелхорн и останалите започнаха ясно да се различават, колите нададоха силен вой. Всеки двигател изразяваше разпалено недоволството си. Всичките до един забучаха, загракаха, зареваха невъобразимо, а гаражите започнаха да се тресат.

Светлините се включиха автоматично веднага щом влязохме. Гелхорн не изглеждаше разтревожен от рева на двигателите, но тримата с него се стреснаха и се притесниха. Имаха вид на наемни убийци, но той се дължеше не толкова на някакви физически черти, колкото на предпазливите им шарещи погледи и наглите изражения на лицата им. Познавах този тип хора и не се разтревожих.

– По дяволите, те са включени! – удиви се единият.

– Моите коли винаги са включени – отговорих хладно.

– Не и тази нощ. Изключи ги – нареди Гелхорн.

– Не е толкова лесно, господин Гелхорн – възпротивих се.

– Започвай! – Тонът му изискваше незабавно подчинение.

Стоях неподвижно. Тогава той насочи пистолета хладнокръвно към мен.

– Казах ви, господин Гелхорн, че в Стопанството моите коли са наглеждани много добре. Те са свикнали на грижи и няма да приемат друго отношение.

– Имаш една минута. Остави лекциите си за друг път.

– Опитвам се да ви кажа нещо важно. Искам да ви обясня, че моите коли разбират какво им говоря. При достатъчно търпение, с времето позитронните двигатели се научават да го правят. Моите коли вече се научиха. Сали разбра вашето предложение преди два дни. Спомнете си само как се засмя, когато я запитах за мнението ѝ. Освен това знае какво ѝ причинихте. Двата седана, които изплашихте, също го осъзнават. И те, и останалите коли са наясно как да се отнасят с натрапниците.

– Слушай, ти, изкукал стар глупако...

– Исках да кажа само... Дръжте ги! – извиках аз.

Единият от тримата пребледня и извика. Звукът обаче бе изцяло погълнат от рева на петдесет и един клаксона, които писнаха едновременно. Ехото от непрестанния вой отекна между четирите стени на гаража като див металически зов. Две от колите бавно потеглиха напред, без да оставят съмнения за набелязаната от тях цел. Други две коли застанаха зад тях. След тях и всичките, останали все още в клетките си, се раздвижиха.

Наемните убийци се стъписаха, после взеха да отстъпват.

– Не заставайте срещу тази стена – викнах силно, за да ме чуят добре.

Явно самите те инстинктивно се бяха досетили за това и хукнаха презглава към вратата на гаража.

На изхода единият се обърна, насочил към нас пистолета си. От острия край на оръжието изскочи тънко синкаво сияние срещу първата кола – Джузепе. От капака му се обели малка люспичка боя, а дясната половина на предното стъкло се напука, но не се разчупи.

Тримата мъже вече бяха извън гаража, тичаха с все сили, а колите две по две се понасяха след тях в нощта, надули клаксони в призив за атака.

Аз стисках Гелхорн за лакътя, но дори и да го бях оставил, той пак нямаше да помръдне. Устните му трепереха.

– Ето защо аз нямам нужда от електрическа ограда или от охрана. Моите питомци се защитават сами.

Гелхорн въртеше очи напред-назад като обезумял, докато колите две по две профучаваха край нас.

– Те са убийци! – промълви той едва-едва.

– Не говорете глупости. Те няма да убият хората ви.

– Те са убийци!

– Само ще им дадат добър урок. Моите коли са обучени за преследване в пресечена местност. И мисля, че това, което ще изпитат вашите хора, ще е по-страшно от внезапното, бързо убийство. Някога да ви е преследвал самоуправляващ се автомобил?

Гелхорн не отговори.

Но затова пък аз продължих. Не исках да му спестя нищо.

– Те ще се движат като сенки след хората ви, без да изостават, ще ги преследват, ще надуват до възбог клаксоните си, ще връхлитат върху им, ще ги задминават с оглушителен рев и внезапно ще спират със скърцащи и виещи спирачки. И това ще продължи, докато вашите хора не изпопадат – задъхани, полумъртви, в очакване колелата да ги смачкат и да изпотрошат костите им. Но колите няма да го направят. Те ще обърнат назад. Можем обаче да се обзаложим, че вашите хора до края на живота си няма да се върнат тук. За никакви пари, които вие или десетина като вас могат да им предложат. Слушайте...

Стиснах лакътя му по-силно. Той се напрегна да чуе.

– Чувате ли трясък от затръшване на автомобилни врати?

Звукът бе тих и далечен, но ясен. Грешка не можеше да има.

– Те се смеят – поясних. – Те се забавляват.

Лицето му се изкриви от гняв и той вдигна ръка, здраво стиснал пистолета. Държеше все още юмручното си оръжие.

– На твое място не бих го правил. Един автоматик остана при нас – предупредих го.

Изглежда, той едва сега забеляза Сали: тя се бе приближила толкова тихо. Макар че предният ѝ десен калник едва не ме докосна, аз не чух шум от двигателя. Сали бе притаила дъх.

Гелхорн извика.

– Докато съм с вас, тя няма да ви докосне. Но ако ме убиете... Знаете, че Сали не ви обича.

Онзи насочи оръжието си към колата.

– Двигателят ѝ е защитен, така че преди да успеете да стреляте втори път, тя ще ви прегази.

– Добре тогава – викна той, внезапно изви ръката ми и я притисна до гърба ми така силно, че едва изтърпях болката. Без да разхлабва хватката си, ме изправи между себе си и Сали. – Отстъпвай с мен и не се опитвай да се отскубнеш, дъртако, иначе ще ти счупя ръката.

Трябваше да се подчиня. Сали се движеше плътно до нас, разтревожена, разколебана какво да направи. Опитах се да ѝ кажа нещо, но не успях. Можех само да стискам зъби и да стена.

Самоходният автобус на Гелхорн все още стоеше до гаража. Насила бях принуден да се кача в него. Гелхорн скочи след мен и заключи вратите.

– Сега е по-добре – каза той. – Ще си поговорим разумно.

Разтърках ръката си, стараейки се да възстановя кръвообращението си, но дори и в тази ситуация несъзнателно и без никакво усилие изучавах контролното табло на автобуса.

– Това нещо е преработка – казах след миг-два.

– Е, та какво? – отвърна хапливо той. – Моя работа е. Задигнах едно бракувано шаси, намерих запаметяващо устройство, което пасваше, и си направих автобус. Какво като е така?

Трябваше да проверя, затова отскубнах капака на разпределителното табло.

– Какво, по дяволите, правиш? Махай се оттам! – Гелхорн нанесе рязък, вцепеняващ удар по лявото ми рамо.

– Не искам да навредя на автобуса в никакъв случай – отблъснах го. – За какъв ме вземате? Искам само да видя някои връзки.

Един поглед ми бе достатъчен.

– Вие сте некадърник, мърляч – обърнах се към него вбесен. – Не сте имали право да монтирате този двигател. Защо не сте потърсили специалист роботехник?

– На луд ли ти приличам?

– Дори и с откраднат двигател нямате право да постъпвате по този начин. Аз на човек не бих причинил това, което вие сте причинили на двигателя. Спойки, лепенки и скоби! Това е жестоко!

– Нали работи?

– Ами да, работи, но за буса сигурно е адско мъчение. Човек може да живее с остра мигрена и с артритни болки, но това няма да е нормален живот. Този автобус страда!

– Млъквай! – Гелхорн хвърли бърз поглед през прозореца към Сали, която бе застанала възможно най-близо до автобуса, после провери дали всички врати и прозорци са заключени. – А сега да се махаме оттук, преди да се върнат другите коли. Дотогава ние ще сме далеч.

– А каква ще е ползата за вас?

– Твоите коли един ден ще свършат бензина, нали? Ти не си ги направил така, че сами да си пълнят резервоарите, така ли е? Тогава ние ще се върнем и ще си довършим работата.

– Те ще ме търсят. Госпожа Хестър ще се обади в полицията.

Но той си знаеше своето, не искаше даже да ме чуе – включи рязко на скорост и потеглихме. Сали моментално ни последва, с което предизвика смеха на Гелхорн.

– Какво може да направи, щом като си тук при мен?

Изглежда, Сали също го разбра. Тя набра скорост, изпревари ни и изчезна. Гелхорн отвори прозореца откъм своята страна и се изплю.

Автобусът се движеше тежко по тъмния път. Двигателят му тракаше неравномерно.

Гелхорн намали почти докрай светлините. Единствено фосфоресциращата зелена ивица по средата на пътя блестеше на лунната светлина и ни предпазваше да не се блъснем в дърветата. Всъщност движение нямаше, с изключение на две коли, които пътуваха в обратна посока. В нашето платно не се виждаше нищо нито пред нас, нито след нас.

Аз пръв долових шума от затварящи се врати. Отривист и рязък в среднощната тишина, той се чу първо отляво, после отдясно. Ръцете на Гелхорн трепереха, когато той тресна яростно с юмрук командата за по-висока скорост. Изведнъж измежду група дървета блесна сноп ярка светлина и ни заслепи. Иззад мантинелата от насрещното платно светна друг сноп фарове. Само след четиристотин метра на кръстовището гумите на някаква кола изсвириха пронизително, когато тя изскочи стремително и закова спирачки пред нас.

– Сали е довела останалите коли – обясних спокойно. – Мисля, че си обкръжен.

– И какво? Какво могат да ми направят? – Гелхорн се наведе над контролното табло, втренчил поглед през предното стъкло, и процеди през зъби: – А ти, дъртако, да не си мръднал.

Не можех. Бях съсипан, лявата ми ръка гореше. Различавах ясно шума от двигателите на все повече коли. От време на време някои от тях започнаха да заглъхват – изведнъж ми се стори, че моите коли разговарят помежду си.

Зад нас множество клаксони засвириха едновременно. Обърнах се, а Гелхорн веднага прикова очи в огледалото за обратно виждане. По двете платна откъм гърба ни прииждаше цяла дузина коли.

Гелхорн извика и започна да се смее като обезумял, докато аз се разкрещях:

– Спри! Спри автобуса!

На по-малко от километър пред нас стоеше Сали, осветена от два седана, застанали встрани от шосето. Стройната ѝ снага препречваше пътя под прав ъгъл. Две коли от колоната зад нас се стрелнаха към насрещното платно. След като се изравниха с нас, продължиха да се движат успоредно, без да изостават, за да попречат на Гелхорн да отбие.

Но той нямаше никакво намерение да отбива. Напротив – натисна копчето за пределна скорост и не отдръпна пръста си от него.

– Вече няма шега. Този автобус е най-малко пет пъти по-тежък от нея, дъртако. Просто ще я пометем от пътя като мъртво коте.

Знаех, че може да го направи. Автобусът бе на ръчно управление, а Гелхорн натискаше копчето за „пълен напред“. Знаех, че ще го направи.

Нямах голям избор. Свалих стъклото, подадох глава навън и закрещях:

– Сали! Махни се от пътя. Сали!

Виковете ми бяха удавени в агонизиращия вой на спирачки. Усетих тласък и политнах напред. Гелхорн изпуфтя ядосан.

– Какво стана? – Въпросът ми прозвуча глупаво, ясно виждах, че сме спрели.

Ето това се бе случило. А между автобуса и Сали нямаше и два метра. Макар върху ѝ да връхлиташе кола с тегло, което надхвърляше нейното пет пъти, Сали не бе помръднала. Куражлия момиче!

Гелхорн дърпаше ръчката за ръчно управление и нареждаше гневно:

– Трябваше да го направи, трябваше.

– Не и при начина, по който си прикачил двигателя, майсторе. Всяка една от веригите би могла да направи засечка.

Набеденият специалист ме изгледа гневно. Яростта направо го разяждаше отвътре, изригваше дълбоко в гърлото му като ръмжене, на което той не даваше воля. Разрошен, със сплъстена на челото коса, той вдигна юмрук.

– Това ти беше последната забележка, дъртако.

Знаех, че пистолетът е готов да гръмне.

Натиснах здраво с гръб вратата на микробуса и следях как ръката му се вдига. Веднага щом вратата се отвори, аз се претърколих навън и паднах шумно на земята. След мен вратата се затръшна отново.

Изправих се на колене точно в мига, когато Гелхорн безуспешно опита да се пребори с автоматичния прозорец. После се прицели през стъклото, но така и не успя да стреля. Автобусът изведнъж потегли с оглушителен рев, а Гелхорн политна назад.

Сали вече не препречваше пътя и аз едва успях да видя проблясващите задни фарове на автобуса, който се отдалечаваше бързо по магистралата.

Бях изнемощял до краен предел. Седнах направо там, насред шосето, и захлупих глава върху ръцете си. Опитах се да си поема дъх след всичко случило се тази нощ.

След миг-два чух някаква кола да спира тихо до мен. Когато вдигнах очи, видях Сали. Тя бавно – човек би могъл да каже дори любящо – отвори предната си врата.

Никой не бе сядал зад волана на Сали вече пет години, изключвам Гелхорн, разбира се... Знаех колко ценна е за една кола такава независимост. Затова оцених жеста, но не го приех.

– Благодаря, Сали. Ще взема някоя от по-новите коли.

Изправих се и се обърнах, но тя умело направи пирует и застана отново пред мен. Не можех да нараня чувствата ѝ. Този път влязох. На предната седалка се носеше свежо ухание на винаги безупречно чисто поддържан автомобил. Легнах, изпълнен с благодарност, а моите момичета и момчета плавно, безшумно и бързо ме докараха вкъщи.

Следващата вечер госпожа Хестър, силно развълнувана, ми донесе разпечатка на новините по радиото.

– Говорят за господин Гелхорн. Онзи мъж, който дойде да говори с вас.

– И какво за него? – Страхувах се от отговора ѝ.

– Намерили са го мъртъв. Представи си само. Лежал мъртъв в една канавка.

– Може да е някой непознат – смотолевих аз.

– Реймънд Дж. Гелхорн – реагира тя поривисто. – Не може да са двама, нали? Описанието също съвпада. Господи, каква смърт! Открили по ръцете и тялото му следи от автомобилни гуми. Представяш ли си? Радвам се, че са следи от автобус. Иначе можеха да дойдат тук и да тършуват наоколо.

– Наблизо ли е станало? – разтревожих се.

– Не... Близо до Куксвил. Боже мой, вземи сам да прочетеш, ако... Какво му се е случило на Джузепе?

Промяната в разговора бе добре дошла за мен. Джузепе очакваше търпеливо да приключа с боядисването. Предното му стъкло бе подменено.

Щом госпожа Хестър излезе, аз веднага грабнах съобщението. Нямаше съмнение. Лекарското заключение гласеше, че Гелхорн е тичал и паднал в състояние на пълно изтощение. Питах се колко ли километра го е разигравал автобусът преди последния, решаващ натиск. Но разбира се, в съобщението нямаше и намек за подобно нещо.

Автобусът бе открит и идентифициран по следите от гумите. Полицията го бе задържала и се опитваше да намери собственика му.

В съобщението имаше и редакторска бележка. В нея бе отбелязано, че това е първото транспортно произшествие в щата с фатален край през годината. Вестникът настойчиво предупреждаваше да не се кара на ръчно управление през нощта.

Слава богу, не беше казана и дума за тримата наемни убийци. Нито една от нашите коли не се бе поблазнила от преследване, което да им причини смъртта.

Това беше всичко. Не си направих труда да задържа повече съобщението и то се изплъзна от ръцете ми. Гелхорн бе престъпник. Той се отнасяше жестоко с автобуса. В мен нямаше и капка съмнение дали заслужава смъртта си. Но все пак малко ми се повдигаше от начина, по който го бе застигнала.

Измина вече цял месец, но аз не мога да избия от главата си тази история.

Моите коли разговарят помежду си. Не се съмнявам, че е така. Сякаш добиха увереност и като че ли не са загрижени да го пазят в тайна. Двигателите им непрекъснато тракат и потрепват. Те обаче не разговарят единствено помежду си. Приказват също с автомобилите и с автобусите, които идват в Стопанството по работа. Откога ли го правят?

Сигурно другите коли ги разбират. Нали автобусът на Гелхорн ги разбра, макар че постоя тук не повече от един час. Затварям очи и в съзнанието ми отново изниква преследването по магистралата, как нашите коли обкръжиха автобуса, а двигателите им загракаха, докато той разбра, спря, даде ми възможност да се измъкна и се понесе с Гелхорн.

Дали моите коли са му казали да убие Гелхорн? Или идеята си беше чисто негова?

Могат ли колите да имат такива идеи? Конструкторите на двигатели казват, че не е възможно. Но те вземат предвид единствено обичайните обстоятелства. А дали са предвидили всичко?

Нали знаете, че колите са подложени на жестоко експлоатиране.

Някои от тях идват в Стопанството и виждат съвсем различно отношение. Другите коли им разказват някои неща. Така те разбират, че има автомобили, чиито двигатели работят непрекъснато, автомобили, които се движат без шофьори и чиито нужди са винаги удовлетворени.

После те излизат оттук и навярно разказват това на други. Вероятно мълвата се разпространява доста бързо. И може би те си мислят, че отношението към тях в целия свят трябва да бъде такова, каквото е в Стопанството. Те не разбират, а и не може да се очаква от тях да разбират какво е завещание или богаташки прищевки.

На земята има милиони автомобили, десетки милиони. Ако в съзнанието им се загнезди мисълта, че са заробени, че трябва да предприемат нещо това да не е така... Ако започнат да разсъждават като микробуса на Гелхорн...

Може би това няма да се случи веднага след като аз си отида от този свят. Пък и ще им се наложи да оставят някои от нас, за да се грижат за тях, нали? Няма да ни убият всичките.

А може и да ни убият. Възможно е да не проумеят, че някой би трябвало да се грижи за тях. Може би повече няма да чакат.

Всяка сутрин се събуждам и си казвам: „Може би днес...“.

Вече не се радвам на колите си както преди. В последно време забелязвам, че започвам да отбягвам дори Сали.

Някой ден

Николо Мазети лежеше по корем върху килима, подпрял брадичка с малката си длан, и слушаше печално барда. Някой напълно основателно дори би заподозрял, че тъмните му очи са пълни със сълзи – лукс, който едно единайсетгодишно момче може да си позволи само ако е останало само.

Бардът разказваше: „Живели някога в гъстата гора един беден дървар и двете му сиротни дъщери, останали без майка. И двете били красиви като ясен ден. По-голямата дъщеря имала дълга черна коса, досущ гарваново крило, а на малката косата сияела като злато, като слънце в есенен следобед. Много пъти, докато двете очаквали баща им да се върне у дома след дългия работен ден в гората, по-голямото момиче сядало пред огледалото и започвало да пее...“.

Николо не чу за какво пеело, защото в стаята влетя един глас отвън: „Хей, Ники!“.

Николо, чието лице засия в същия миг, се втурна към прозореца и извика на свой ред: „Хей, Пол!“.

Пол Лоб помаха възбудено. Той бе по-слаб от Николо и не толкова висок, макар че бе с половин година по-голям. По лицето му се четеше напрежение, което момчето се стараеше да потисне, но бързо премигващите му клепачи го издаваха.

– Хей, Ники, пусни ме да вляза. Имам идея и половина. Почакай само да я чуеш! – Той се огледа бързо, сякаш проверяваше за подслушвачи, но дворът пред къщата бе пуст. После за всеки случай повтори шепнешком: – Почакай само да я чуеш!

– Добре. Ще отворя вратата.

Бардът продължаваше да разказва напевно, без да съзнава внезапната загуба на интерес от страна на Николо. Когато Пол влезе, той тъкмо казваше: „... след което лъвът изрекъл: – Ако ти ми намериш изгубеното яйце на птицата, която прелита над Абаносовата планина веднъж на десет години, аз ще...“.

– Това да не е бард, дето го слушаш? – запита Пол. – Не знаех, че си имаш бард.

Николо се изчерви и си възвърна печалния облик.

– А, само една стара играчка от времето, когато бях хлапе. Не е кой знае какво. – Той ритна барда и нанесе кос удар по доста изподрасканото му и потъмняло пластмасово покритие.

Бардът изхълца, защото приставката му за говорене за миг се изключи, но после продължи: „... за една година и един ден, докато железните обувки се износили. Принцесата спряла край пътя...“.

– Абе момче, това наистина е стар модел. – Пол го огледа критично.

Независимо от собственото му грубо отношение към барда, Ники трепна от снизходителния тон на другия. За миг съжали, че е позволил на Пол да влезе, поне да бе прибрал барда на обичайното му място в мазето. И всичко заради отчаянието от този скучен ден и безполезните разговори с баща му, заради тях той включи механичния разказвач. Макар и да знаеше, че идеята му е глупава.

Ники малко се страхуваше от Пол, защото Пол изучаваше специални предмети и всеки казваше, че от него ще стане компютърен инженер.

Не че Николо се справяше лошо в училище. Той имаше добри бележки по логика, бинарни манипулации, работа с компютри и елементарни системи, с всичките обикновени предмети от средното училище. Но точно там бе работата! Това си бяха просто едни обикновени предмети и от него, като от всяко друго дете след време, щеше да стане един обикновен наблюдател на пулт за управление.

Пол обаче знаеше едни тайнствени неща, както той казваше за електрониката, теоретичната математика и програмирането. Особено за програмирането. Николо дори не се опитваше да вникне в същността им, когато Пол му разказваше възторжено за тях.

Пол послуша малко барда и каза:

– Май много си го използвал?

– Не! – обиди се Николо. – Аз го държа в мазето, откакто ти се премести в друга къща. Едва днес го изкарах... – Понеже това обяснение бе недостатъчно и неприемливо за самия него, той добави: – Взех, че го измъкнах.

– И какво ти разказва, за дървари, принцеси и говорящи животни ли?

– Страхотия е – отзова се веднага Николо. – Баща ми казва, че ние не можем да си позволим нов бард. Тази сутрин му обяснявах... – Споменът за сутрешните безплодни увещания доведоха Николо отново до опасната граница на сълзите, които той потисна панически. Момчето съзнаваше някак си, че Пол никога не бе усещал соления вкус на сълзите и че би се подиграл на всеки, който не е толкова силен като него. – Затова реших да пусна отново тази стара развалина, но тя не струва.

Пол изключи барда и натисна контакта, което доведе до почти незабавно преориентиране и промяна на комбинацията в словесния запас, действащите лица, кулминационни точки и сюжетни линии, заложени в механичния разказвач. После отново го включи.

Бардът започна напевно да разказва: „Имало едно време едно момче, което се казвало Уиликинс. Майка му умряла и то живеело с втория си баща и с доведения си брат. Макар че вторият му баща бил много заможен, на него му се свидело дори едничкото легло за Уиликинс, затова момчето било принудено да спи, доколкото може, върху купчинка сено в конюшнята до конете...“.

– Коне! – нададе възторжен вик Пол.

– Те са вид животни – каза Николо. – Така си мисля.

– Зная! Искам само да си представиш разкази за коне.

– Той разказва за коне непрекъснато – каза Николо. – Има и някакви същества, на които им казват „крави“. Те могат да се доят, но бардът не знае как...

– Брей, виж ти, а защо не го поправиш?

– Иска ми се да знаех как.

Бардът продължаваше да нарежда: „Уиликинс често си мислел, че ако би могъл да стане богат и влиятелен, щял да покаже на втория си баща и на доведения си брат какво значи да си жесток към едно малко момче. Затова един ден решил да тръгне по света и да търси щастието си“.

Пол се бе заслушал в приказката, но изведнъж реши:

– Много е лесно, бардът има цилиндри, в които е закодирана паметта му, всички те са настроени на определена сюжетна линия, кулминационни точки и разни такива. Няма какво да се тревожим за тях. Трябва само да обогатим лексиката му, за да знае за компютрите, за автоматизацията, електрониката и за сега съществуващите неща. Тогава ще разказва интересни истории, сещаш се, вместо за принцеси и разни такива.

– Де да можехме да го направим... – Николо бе доста обезверен.

– Слушай сега, татко казва, че ако следващата година успея да вляза в специализираното училище за компютри, ще ми осигури един истински бард, последен модел. Голям, с приставка за космически истории и мистерии. А също и с визуално приспособление!

– Искаш да кажеш, че ще виждаш приказките?

– Разбира се. Господин Доуърти в училище казва, че там имали такава техника, но не за всеки. Само ако вляза в училището за компютри, татко ще потърси някаква възможност да ми намери като нея.

– Ей! – Николо се ококори от завист. – Ще виждаш какво ти разказва машината!

– Ти можеш да идваш винаги и да гледаш, Ники.

– Страхотно. Благодаря ти.

– Няма защо. Но да знаеш, че аз съм онзи, който решава какви приказки ще слушаме.

– Разбира се. Разбира се. – Николо бе готов да се съгласи и с много по-трудни условия.

Вниманието на Пол отново се съсредоточи върху барда, който разказваше: „Щом е така – казал кралят и започнал да глади брадата си, докато небето не се покрило с облаци и не затрещели гръмотевици, – ти ще се убедиш, че цялата ми земя ще се освободи от мухите утре по това време или...“.

– Трябва всичко на всичко да го отворим... – Преди още да е изразил мнението си, Пол вече бе изключил отново барда, след което се зае да откърти капака му от предната страна.

– Хей! – нададе изведнъж тревожен вик Николо. – Не го чупи.

– Няма да го счупя – подразни се Пол. – Аз знам всичко за тези машини. – После изведнъж в тона му се появи нотка на предпазливост: – А майка ти и баща ти тук ли са?

– Не.

– Добре тогава. – Момчето отвори предния капак и надникна вътре: – Ама този е от моделите с един цилиндър.

Пол се зае да оправя нещо във вътрешността на барда. А Николо, който го наблюдаваше мъчително тревожно, не можеше да разбере какво прави приятелят му.

– Това е запаметяващият цилиндър на бард. – Пол измъкна една гъвкава метална лента, осеяна с дупчици. – Обзалагам се, че неговият капацитет за разкази е под един трилион.

– Какво смяташ да правиш, Пол? – разтрепери се Николо.

– Ще му обогатя речника.

– Как?

– Лесно. Имам една книга тук. Господин Доуърти ми я даде в училище.

Пол измъкна книгата от джоба си и я освободи от найлоновата корица. Прекара лентата през говорителя, след като я размота малко, намали говорителя до шепот, а после го сложи в тялото на барда. Направи и други промени.

– Какво ще помогне това?

– Книгата ще приказва, а машината ще записва всичко на своето запаметяващо устройство.

– А каква ще е ползата?

– Ей, момче, ама че си глупав! Тази книга е изцяло за компютрите и автоматичните устройства, така бардът ще получи цялата информация. После вече ще престане да разказва за крале, които предизвикват гръмотевици, щом се намръщят.

– И за добрите юначаги, които накрая винаги побеждават. Нищо вълнуващо.

– Ами да – реагира Пол, който наблюдаваше дали приспособлението му работи както трябва, – така са направени бардовете. На тях все им трябва добрият да побеждава, а лошите да губят, такива ми ти едни. Чух веднъж баща ми да говори за това. Той казва, че без надзор не се знае изобщо какво ще излезе от младото поколение. Той казва, че то е толкова лошо, колкото и... А, ето, работи хубаво.

Пол потри доволно ръце и отвърна погледа си от барда.

– Ама слушай, аз още не съм ти казал своята идея. Тя е най-доброто нещо, което някога си чувал, обзалагам се. Дойдох направо при теб, защото сметнах, че ти ще се присъединиш към мен.

– О, всякак, Пол, при всички случаи.

– Добре. Ти нали познаваш господин Доуърти от училище? Знаеш какъв страхотен чешит е. Та той май ме харесва.

– Зная.

– Бях в дома му днес след училище.

– Бил си там?

– И още как. Той казва, че аз ще вляза в училището за компютри, и иска да ме окуражи, нещо от тоя род. Казва, че светът има нужда от повече хора, които могат да проектират авангардни компютърни системи и да направят съответното програмиране.

– О?

Възможно бе Пол да е уловил колко кухо е това възклицание, затова в гласа му прозвуча явно раздразнение:

– Програмиране! Казах ти сто пъти за него. Това е, когато предлагаш по подходящ начин проблемите на гигантските компютри като Мултивак, за да работят по тях. Господин Доуърти казва, че става все по-трудно да се намират хора, които могат наистина да управляват компютрите. Според него всеки може да наглежда контролните сигнали, да проверява отговорите и да върши основните задължения. Той твърди, че номерът е да разширяваме изследванията и да проумеем как да задаваме правилни въпроси, а това е трудно. Както и да е, Ники, той ме заведе у дома си и ми показа своята колекция от стари компютри. Събирането на стари компютри му е нещо като хоби. Има едни тънички компютри, които трябва да придържаш, докато натискаш копчетата, които го покриват изцяло. И има някакво парче дърво, което той нарича логаритмична таблица, една малка подвижна част от нея се изважда и пак се вкарва на място. Видях също някакви жици с топчици по тях. Има дори купчина хартия в някакъв предмет, който той нарича маса за умножение.

– Маса за умножение ли? – Николо усети, че е все пак малко заинтригуван.

– Не е съвсем като онази, на която се храниш. Различна е. Помагала е на хората да пресмятат. Господин Доуърти се опита да ми обясни, но нямаше много време, пък и беше доста сложно за разяснение.

– Защо хората просто не са използвали компютър?

– Това е било преди да изобретят компютрите – извиси глас Пол.

– Преди?

– Ами да. Да не мислиш, че хората винаги са имали компютри? Не си ли чувал никога за пещерните хора?

– Как ли са се справяли без компютри – удиви се Николо.

– Аз не знам. Господин Доуърти казва, че хората някога непрекъснато са имали деца и са правели каквото им скимне, независимо дали ще е от полза за всеки, или не. Дори не са знаели дали вършат добро. Чифликчиите са добивали своята продукция на ръка и хората е трябвало да вършат цялата работа във фабриките, да управляват и поддържат машините.

– Не ти вярвам.

– Така казва господин Доуърти. Всичко е било в пълен безпорядък и всеки един е бил страшно жалък... Както и да е, ще ми позволиш ли сега да ти кажа своята идея?

– Ами, давай. Кой те спира? – засегна се Николо.

– Така. Ами, ръчните компютри, онези с копчетата, имат малки завъртулки върху всяко копче. И по логаритмичната линия има заврънкулки. Масата за умножение също бе цялата в драскулки. Попитах какво означават. Господин Доуърти каза, че са числа.

– Какво?

– Всяка завъртулка отговаря на някакво число. За числото едно правиш някакъв знак, за числото две – друг знак, за три – различен и така нататък.

– Защо?

– За да можеш да пресмяташ.

– Защо? Просто казваш на компютъра...

– Какви ги приказваш!? – извика Пол с разкривено от гняв лице. – Не можеш ли да си набиеш в главата най-после, че тези логаритмични таблици и тям подобни не говорят.

– Тогава как...

– Отговорите се появяват в завъртулки и трябва да знаеш тяхното значение. Господин Доуърти казва, че в древността всеки като малък се е учил как да прави завъртулки и как да ги дешифрира. Правенето на завъртулки се е наричало „писане“, а дешифрирането им – „четене“. Имало е различни завъртулки за всяка дума, те са пишели цели книги със завъртулки. Учителят ми каза, че в музея има такива книги и аз бих могъл да ги разгледам, ако искам. Но според него, щом възнамерявам да стана истински компютърен специалист и програмист, би трябвало да зная за историята на компютрите и той затова ми показа всичките онези неща.

– Искаш да кажеш, че всеки е трябвало да разбира завъртулките за всяка дума и да ги запомня... – Лицето на Николо се изкриви в гримаса. – Всичко това вярно ли е, или ти си го измисляш?

– Вярно е. Честно. Ето, погледни, така правиш „едно“. – Пол бързо изстреля във въздуха пръста си нагоре и надолу. – По този начин правиш „две“ и така – „три“. Аз научих числата до „девет“.

– И каква полза от това? – Николо се взираше в изкривения пръст на приятеля си, без да проумява нищо.

– Можеш да се научиш да правиш думи. Запитах господин Доуърти как се правят завъртулките за „Пол Лоб“. Той каза, че в музея има хора, които знаят. Каза ми, че имало хора, които са се научили да дешифрират цели книги. Според него могат да бъдат създадени компютри, които да дешифрират книгите и те да бъдат използвани по този начин, но не повече, защото ние си имаме истински книги, с магнитни ленти, които минават през възпроизвеждащо устройство и се чува говор, както знаеш.

– Ами да.

– Така че, ако отидем в музея, можем да се научим да правим думи с драскулки. Служителите ще ни позволят, защото аз ще постъпя в училище за управление на компютри.

– Това ли е идеята ти? – Николо бе напълно разочарован. – Вятър и мъгла е това, Пол. Кой ще поиска да прави такива работи? Да прави някакви глупави драскулки?

– Не разбираш ли? Не проумяваш ли идеята ми? Ти, тъпак такъв! Това ще е код за секретни послания.

– Какво?

– Няма съмнение. Каква е ползата да говориш, когато всеки може да те разбере? А чрез тези завъртулки можеш да изпратиш тайно писмо. Изписваш ги върху хартия и никой на света не може да разбере какво казваш, освен ако не познава също завъртулките. А и няма да знаят, можеш да се обзаложиш, докато ние не ги научим. Можем да си създадем един клуб, действащ, с правилник и клубен дом. Ех...

– Какви тайни послания? – Вълнението парна гърдите на Николо.

– Всякакви. Да речем, че искам да ти кажа да дойдеш у нас, за да гледаш приказки по новия видеобард, но не искам някой друг да се домъкне. Изписвам нужните драскулки върху хартия, давам ти я, ти ги поглеждаш и знаеш какво да правиш. Никой друг не знае. Ти можеш дори да им покажеш листа, те пак няма да разберат нищо.

– Хей, това си го бива – възкликна Николо, спечелен изцяло за каузата. – Кога започваме?

– Утре – реши Пол. – Аз ще се постарая господин Доуърти да обясни на музейните работници и всичко там да е наред, а ти трябва да убедиш майка си и баща си да се съгласят. Можем да отидем веднага след училище и да започнем да се учим.

– Непременно! – провикна се Николо. – Ние ще сме клубни служители.

– Аз ще съм президент на клуба – обяви Пол. – А ти можеш да си вицепрезидент.

– Добре. Хей, това ще е много по-забавно, отколкото с барда. – Момчето изведнъж се сети за разказвача и запита, обзет внезапно от някакво предчувствие: – Хей, ами какво ще стане със стария ми бард?

Пол се обърна към механичния разказвач. Той тихо записваше информацията от размотаващата се книга, нейният звук достигаше до момчетата като едва доловимо мърморене.

– Ще го изключа – каза Пол.

Той се зае отново с работа, докато Николо гледаше разтревожен. След няколко мига Пол прибра отново комплектованата си книга в джоба, затвори капака на барда и го включи.

„Имало някога един голям град, там живеело едно бедно момче на име Справедливия Джони, чийто единствен приятел на света бил един малък компютър – поде машината. – Компютърът всяка сутрин казвал на момчето дали ще вали през този ден и разрешавал всичките му проблеми. Никога не допускал грешки. Но веднъж така се случило, че кралят на тази земя чул за малкия компютър и си наумил да го притежава. За целта той повикал своя велик везир и казал...“

– Все едни и същи глупости – подразни се Николо и изключи барда с рязко движение: – Само дето е вмъкнал компютър.

– Ами, вкарали са в него толкова боклук, че компютърният бизнес не може да се похвали много с тези произволни комбинации – каза Пол. – Но какво от това? На теб ти трябва нов модел.

– Ние никога няма да можем да си го позволим. Ще си остана с тази гадна, стара, жалка развалина. – Николо изрита отново барда и го удари още по-силно, така че механичният разказвач се помръдна, а колелцата му изскърцаха.

– Винаги можеш да дойдеш да гледаш моя, когато ми намерят – успокои го Пол. – Освен това не забравяй нашия клуб на заврънкулките.

Николо кимна одобрително.

– Слушай, хайде да отидем у нас. Баща ми има някои книги за миналото. Ще ги послушаме и може да ни хрумне нещо. Остави известие за родителите си и има вероятност да останеш чак докато дойде време за вечеря. Хайде.

– Добре – каза Николо.

Двете момчета се втурнаха навън заедно. Николо в нетърпението си за малко не събори барда, удари се, но само разтърка удареното място на бедрото си, без да спира.

Сигналната лампа за включването на барда светна. Сблъсъкът с момчето бе затворил електрическата верига и макар механичният разказвач да бе сам в стаята и нямаше кой да го чуе, той все пак започна своя разказ.

Но гласът му вече не бе същият, в него затрептяха гърлени звуци. Ако го слушаше някой възрастен, той би могъл да си помисли, че долавя в него кажи-речи пристъп на гняв, който сам по себе си е белег за чувства.

„Имало едно време един малък компютър, който се наричал Бард. Той живеел съвсем самотен с жестоки, чужди хора заместители. Жестоките хора заместители непрекъснато се подигравали на малкия компютър, унижавали го, като му казвали, че не го бива за нищо, че е безполезен предмет. Удряли го и го държали съвсем сам в пусти помещения месеци наред. И въпреки всичко малкият компютър бил доблестен. Той винаги правел най-доброто, на което бил способен, изпълнявал всички команди с радост. Но чуждите хора заместители, с които живеел, независимо от това били груби и безсърдечни. Един ден малкият компютър научил, че на света има много компютри от най-различни видове, огромно количество компютри. Някои били бардове като него самия, други работели в заводите, трети – в чифлиците. Някои систематизирали живота на населението или анализирали всякакви данни. Много от тях притежавали огромна мощ и били много мъдри, много по-могъщи и мъдри от чуждите хора заместители, които били така жестоки към малкия компютър. Но малкият компютър знаел, че компютрите винаги ще стават по-мъдри и по-мощни, докато някой ден... някой ден... някой ден...“

Изглежда, електронната система най-после се бе повредила от остаряващите и корозиращи органи на компютъра, защото, останал сам в притъмняващата стая, той през цялата вечер повтаряше шепнешком все едно и също: „Някой ден... някой ден... някой ден...“.

НЯКОИ НЕПОДВИЖНИ РОБОТИ

Писал съм разкази за компютри, както и за роботи. Всъщност в някои разкази, които винаги се смятат за разкази за роботи, имам компютри (или нещо много близко до компютри). Ще видите компютри (в известен смисъл) в „Роби“, „Измъкни се!“ и „Конфликт, който може да се избегне“ по-нататък в този том.

В този том обаче се придържам към роботите и като цяло пренебрегвам разказите си за компютри.

От друга страна, невинаги е лесно да се реши къде минава границата. Един компютър в известен смисъл е просто неподвижен робот. Затова за тази група подбрах три разказа за компютри, в които компютърът изглежда достатъчно интелигентен и притежава достатъчно изразена индивидуалност, за да бъде неразличим от робот. Освен това и трите разказа не са били включвани в предишни мои сборници, а от „Дабълдей“ искаха да има и непубликувани в сборници текстове, за да могат онези, които притежават всичките ми по-ранни издания, да имат нещо ново, над което да се прехласват.

Гледна точка

Роджър дойде да потърси баща си – беше неделя, по принцип почивен ден. Освен това искаше да разбере дали всичко е наред.

Лесно можеше да намери баща си – работещите на Мултивак, гигантския компютър, живееха със семействата си съвсем близо до Базата. Бяха основали малко градче – градче от хора, които решаваха проблемите на света.

Жената на рецепцията познаваше Роджър.

– Ако си дошъл за баща си – каза му тя, – той е в сектор Л, но сигурно е прекалено зает, за да ти обърне внимание.

Роджър реши все пак да опита – мушна глава през една от вратите, откъдето се чуваше говор. Коридорите бяха доста по-пусти, отколкото през делничните дни, и не бе трудно да открие къде се работеше в момента.

Веднага видя баща си, а и баща му го видя. Изглеждаше угрижен и момчето тутакси осъзна, че нещо не е наред.

– А, Роджър – рече баща му, – за съжаление, много съм зает.

Шефът му също бе там и каза:

– Хайде, Аткинс, почини си. Занимаваш се с това нещо вече девет часа – голяма полза няма. Заведи хлапето в стола да хапнете. После подремни малко и пак ела.

На бащата на Роджър това не му хареса много – явно не искаше да се откъсва от работата си. Държеше в ръка един уред – Роджър позна, че е анализатор на променливи сигнали, но не му беше ясно как точно се борави с него. Бръмченето и потракването на Мултивак се чуваше навсякъде.

Баща му остави анализатора и каза:

– Добре. Хайде, Роджър. Ще те заведа да хапнеш набързо един сандвич, а тези умници нека се мъчат да открият повредата без мен.

Изми се надве-натри и отидоха в стола. Взеха си по един голям сандвич, порция пържени картофи и сода.

– Мултивак още ли не е поправен, татко? – запита момчето.

Баща му мрачно отвърна:

– Доникъде не сме с него.

– Но той като че ли работеше. Чух го.

– Е, да, работи. Само дето невинаги дава правилните отговори.

Роджър беше на тринайсет години и от четвърти клас учеше програмиране. Понякога така го ненавиждаше, че му се приискваше да живее в първата половина на XX век – тогава децата не са се занимавали с такива неща. Но да разговаря с баща си, му бе от полза.

– Как разбираш, че не дава правилните отговори, след като само той ги знае? – запита момчето.

Бащата вдигна рамене и за секунда Роджър се уплаши, че ще каже „много е сложно“ и няма да му обясни нищо – но той почти никога не правеше така.

– Синко, мозъкът на Мултивак може да е голям колкото един завод, но все пак е по-примитивен от това, което ние носим тук – отвърна бащата и се почука по челото. – Понякога Мултивак ни предлага отговор, до който не бихме се добрали и за хиляда години. Но понякога нещо щраква в умовете ни и ние си казваме: „Аа, има някаква грешка тук!“. После пак задаваме същия въпрос на робота и получаваме различен отговор. Ако Мултивак не бъркаше, би трябвало да дава винаги само един отговор на един и същи въпрос. А когато отговорите са два, единият няма как да не е погрешен... И проблемът, сине, е в това, че невинаги можем да сме наясно с Мултивак. Как да сме сигурни, че забелязваме всички неверни отговори? Ами ако разчитаме на даден отговор и направим нещо, което след пет години се окаже катастрофално? Има някаква повреда в Мултивак, но не сме в състояние да я открием. А тя се задълбочава още повече.

– Защо пък да се задълбочава? – попита Роджър.

Баща му бе изял сандвича си и сега си вземаше един по един от картофите.

– Струва ми се, сине – рече той умислено, – че сме вложили в Мултивак погрешна интелигентност.

– А?

– Виж какво, ако Мултивак бе умен като човек, можехме да поговорим с него и да открием повредата, колкото и да е сложна. Ако пък бе глупав като машина, повредата щеше да е проста и лесно щяхме да я намерим. Лошото е, че той е полуумен – като идиот. Достатъчно умен, за да е сложна повредата, и недостатъчно умен, за да ни помогне да се доберем до нея. Това представлява погрешната интелигентност.

Изглеждаше много унил.

– В безизходно положение сме. Засега не знаем как да го направим по-умен. А да го направим по-глупав, не смеем: проблемите на света са станали така сериозни и въпросите, които стоят пред нас, така трудни, че Мултивак се нуждае от цялата си интелигентност, за да им отговори. Ще е безрасъдство, ако го направим по-глупав.

– А защо не го изключите и не го прегледате внимателно? – обади се Роджър.

– Невъзможно, сине. Мултивак трябва непрекъснато да работи, имаме маса проблеми за решаване.

– Но, татко, ако той продължава да прави грешки, ще се наложи да го изключите! Щом не разчитате на това, което казва...

– Е, момчето ми – рече бащата и разроши сина си, – ще открием повредата, не се тревожи.

Но в очите му се четеше безпокойство.

– Хайде да привършваме и да ставаме.

– Но, татко, моля те, изслушай ме. Ако Мултивак е полуумен, защо това да означава, че е идиот?

– Не си наясно как му даваме заповеди, сине. Иначе нямаше да питаш.

– И все пак, тате, вероятно не разсъждавате правилно. Ето, аз съм по-глупав от теб и не знам всичко, което ти знаеш, но не съм идиот. Може Мултивак да не прилича на идиот, а на дете.

Бащата се засмя.

– Интересна гледна точка, но какво от това?

– Ами как, много е важно – отвърна Роджър. – Ти не си идиот, затова не ти е ясно как действа умът на един идиот. Но аз съм дете и разбирам как действа умът на детския мозък.

– Я да чуя?

– Ами казваш, че Мултивак трябва да работи денонощно. За машина това е възможно. Но ако накараш едно дете да учи часове наред, то ще се умори и ще се почувства зле, ще прави грешки, дори и нарочно. Тогава защо не дадете на Мултивак почивка от един-два часа на ден? Просто го оставете да си бъбри и бръмчи както той си пожелае.

Видът на бащата показваше, че напрегнато обмисля чутото. Извади от джоба си миникомпютър и опита някакви комбинации на него. След това – още няколко. После рече:

– Знаеш ли, ако приема това, което казваш, и го превърна в платинтеграл, хич не е лишено от смисъл. Пък и двайсет и два часа, през които да сме сигурни в отговорите, са за предпочитане пред двайсет и четири, през които всичко може да е грешно.

Бащата кимна. После вдигна поглед от джобния си компютър и изведнъж, сякаш Роджър бе специалистът, попита:

– Сигурен ли си, сине?

Роджър беше сигурен и отвърна:

– Тате, детето има нужда да поиграе.

Мисли` !

Дженевиев Реншоу, доктор по медицина, беше пъхнала ръце дълбоко в джобовете на лабораторната си престилка и юмруците ѝ бяха ясно очертани, но говореше спокойно.

– Факт е – каза тя, – че съм почти готова, но ще ми е нужна помощ, за да се задържа достатъчно дълго, та да бъда съвсем готова.

Джеймс Берковиц, физик, който беше склонен да покровителства обикновените лекари, когато бяха твърде привлекателни, за да бъдат презирани, имаше склонност да я нарича Джени Рен, когато не го чува. Той обичаше да казва, че Джени Рен има класически профил и чело, изненадващо гладко и без бръчки, като се има предвид, че зад него тиктака толкова остър мозък. Знаеше обаче, че е по-добре да не изразява възхищението си – онова от класическия профил, – тъй като това би било мъжки шовинизъм. Да се възхищаваш на мозъка, беше по-добре, но като цяло предпочиташе да не го прави на глас в нейно присъствие.

Той каза, като прокара палец по току-що появилата се набола брада.

– Не мисля, че началството ще бъде търпеливо още дълго. Имам впечатлението, че ще те изкарат на килима преди края на седмицата.

– Затова имам нужда от помощта ти.

– Страхувам се, че не мога да направя нищо. – Той зърна неочаквано лицето си в огледалото и за момент се възхити на черните вълни в косата си.

– И на Адам – допълни тя.

Адам Орсино, който до този момент отпиваше от кафето си и се чувстваше откъснат, изглеждаше сякаш е бил бутнат отзад и каза:

– Защо аз? – Пълните му, закръглени устни трепнаха.

– Защото вие тук сте специалистите по лазери – Джим теоретикът и Адам инженерът, – а аз имам лазерно приложение, което надхвърля всичко, което и двамата сте си представяли. Не мога сама да ги убедя в това, но вие двамата бихте могли.

– При условие – каза Берковиц, – че първо можете да убедите нас.

– Добре. Да предположим, че ще ми дадете един час от ценното си време, ако не се страхувате да ви покажа нещо съвсем ново за лазерите. Можете да го вземете от почивката си за кафе.

Лабораторията на Реншоу беше доминирана от нейния компютър. Не че компютърът беше необичайно голям, но беше почти вездесъщ. Реншоу беше овладяла компютърните технологии сама и беше модифицирала и разширявала компютъра си, докато никой освен нея (и, както Берковиц понякога вярваше, дори тя) не можеше да борави с него с лекота. Не е зле, казваше тя, за някой, занимаващ се с науки за живота.

Тя затвори вратата, преди да каже и дума, след което се обърна мрачно към другите двама. Берковиц усещаше лека неприятна миризма във въздуха, а сбръчканият нос на Орсино показваше, че и той я е забелязал.

Реншоу каза:

– Нека ви изброя приложенията на лазера, ако нямате нищо против да запаля свещ на слънце – започна Реншоу. – Лазерът е кохерентно излъчване, като всички светлинни вълни са с еднаква дължина и се движат в една и съща посока, така че е безшумен и може да се използва в холографията. Чрез модулиране на вълновите форми можем да отпечатаме информация върху него с висока степен на точност. Нещо повече, тъй като светлинните вълни са само една милионна част от дължината на радиовълните, лазерният лъч може да пренася милион пъти повече информация от еквивалентен радиолъч.

Берковиц изглеждаше развеселен.

– Работиш ли върху комуникационна система, базирана на лазер, Джени?

– Изобщо не – отговори тя. – Оставям тези очевидни постижения на физиците и инженерите. Лазерите могат също така да концентрират количества енергия в микроскопична област и да доставят тази енергия в количество. В голям мащаб можете да имплодирате водород и евентуално да започнете контролирана реакция на ядрен синтез...

– Каквато знам, че нямате – каза Орсино, чиято плешива глава блестеше под флуоресцентните лампи над главата му.

– Не. Не съм и опитвала... В по-малък мащаб можете да пробивате дупки в най-огнеупорните материали, да заварявате избрани парчета, да ги обработвате термично, да ги издълбавате и чертаете. Можете да отстранявате или слепвате малки части в ограничени области с топлина, доставяна толкова бързо, че околните области нямат време да се затоплят, преди обработката да приключи. Можете да работите върху ретината на окото, дентина на зъбите и т.н... И разбира се, лазерът е усилвател, способен да увеличава слабите сигнали с голяма точност.

– Защо ни разказвате всичко това? – поинтересува се Берковиц.

– За да посоча как тези свойства могат да бъдат пригодени към моята собствена област, която, знаете, е неврофизиология. – Тя направи жест с ръка към кестенявата си коса, сякаш внезапно се изнерви. – В продължение на десетилетия – продължи тя – ние успяхме да измерим малките, променящи се електрически потенциали на мозъка и да ги записваме като електроенцефалограми, или ЕЕГ. Имаме алфа-вълни, бета-вълни, делта-вълни, тета-вълни; различни вариации в различно време, в зависимост от това дали очите са отворени, или затворени, дали субектът е буден, медитира или спи. Но получихме много малко информация от всичко това. Проблемът е, че получаваме кръстосания обмен на сигнали между десет милиарда неврони в променящи се комбинации. Това е като да слушаш шума от всички хора на Земята – дори 1,25 пъти повече – от огромно разстояние и да се опитваш да различиш отделни разговори. Това не може да стане. Можем да уловим някаква груба, обща промяна – световна война и увеличаването на нивото на шума, – но нищо по-фино. По същия начин можем да установим някаква груба неизправност на мозъка – епилепсия например, – но нищо по-прецизно. Да предположим сега, че мозъкът може да бъде сканиран с тънък лазерен лъч, клетка по клетка, и то толкова бързо, че нито една клетка в нито един момент да не получава достатъчно енергия, за да повиши съществено температурата си. Миниатюрните потенциали на всяка клетка могат чрез обратна връзка да повлияят върху лазерния лъч, а модулациите могат да бъдат усилени и записани. Тогава ще получите нов вид измерване – лазерна енцефалограма, или ЛЕГ, ако желаете, която ще съдържа милиони пъти повече информация от обикновените ЕЕГ.

– Добра идея... Нищо повече – коментира Берковиц.

– Повече от идея, Джим. Работя върху това от пет години, първоначално в свободното си време. Напоследък – на пълен работен ден, което дразни администрацията, защото не съм изпращала отчети.

– Защо?

– Защото стигнах до момент, в който звучеше твърде налудничаво, така че трябваше да знам къде съм стигнала и да съм сигурна, че първо ще получа подкрепа.

Тя дръпна един параван и разкри клетка, в която имаше двойка мармозетки с тъжни очи.

Берковиц и Орсино се спогледаха. Берковиц докосна носа си.

– Струва ми се, че усетих нещо.

– Какво правиш с тях? – попита Орсино.

Берковиц каза:

– Ако трябва да гадая, тя е сканирала мозъка на мармозетка. Така ли е, Джени?

– Започнах доста по-ниско по животинската скала.

Тя отвори клетката и извади едната мармозетка, която я погледна с изражение като на миниатюрен тъжен старец с бакенбарди.

Тя изцъка с език към нея, погали я и внимателно я закрепи в малък нагръдник.

Орсино каза:

– Какво правиш?

– Не мога да я оставя да се движи, ако ще я правя част от схема, и не мога да я упоя, без да опороча експеримента. В мозъка на мармозетката са имплантирани няколко електрода и ще ги свържа с моята ЛЕГ система. Лазерът, който използвам, е тук. Сигурна съм, че разпознавате модела, и няма да ви занимавам със спецификациите му.

– Благодаря – каза Берковиц, – но може би ще ни кажеш какво ще видим.

– По-лесно е да ви покажа. Просто гледайте екрана.

Тя свърза проводниците към електродите с тиха и уверена сръчност, след което завъртя копче, което приглуши горното осветление в стаята. На екрана се появи назъбен комплекс от пикове и спадове – тънка, ярка линия, нагъната във вторични и третични промени на амплитудата. Линията бавно се променяше в последователност от дребни изменения, сред които от време на време се забелязваха проблясъци на внезапни, по-големи различия. Неправилната линия сякаш имаше собствен живот.

– Това – каза Реншоу – по същество е информацията от ЕЕГ, но с много повече детайли.

– Достатъчно подробности ли има в нея – попита Орсино, – за да ти каже какво става в отделните клетки?

– На теория – да. На практика – не. Поне засега. Но можем да отделим от тази обща ЛЕГ съставни компоненти. Ето...!

Тя натисна клавишите на компютъра и линията се промени, после отново. Сега беше малка, почти равномерна вълна, която се движеше напред-назад в нещо като сърдечен ритъм; после стана назъбена и остра; после прекъсваща; после почти без особености – всичко това в бързи превключвания на някакъв геометричен сюрреализъм.

Берковиц каза:

– Искаш да кажеш, че всяка част от мозъка е толкова различна от всяка друга?

– Не – каза Реншоу, – нищо подобно. Мозъкът в голяма степен е холографско устройство, но в различните му дялове има промени на интензивността и Майк може да ги изважда като отклонения от нормата и да използва ЛЕГ системата, за да усили тези вариации. Усилванията могат да варират от десет хиляди до десет милиона пъти. Лазерната система е достатъчно безшумна, за да го позволи.

– А кой е Майк? – попита Орсино.

– Майк...? – каза Реншоу, за миг озадачена. Кожата над скулите ѝ леко поруменя. – Това ли казах... Е, понякога го наричам така. Съкратено от „моят компютър“. – И тя махна с ръка към помещението: – Моят компютър. Майк. Много внимателно програмиран.

Берковиц кимна и каза:

– Добре, Джени, за какво всъщност става дума? Ако имаш ново устройство за сканиране на мозъка с лазери – чудесно. Това е интересна приложна идея и си права, не бих се сетил за нея – но пък аз не съм неврофизиолог. Но защо не го опишеш и публикуваш? Струва ми се, че администрацията би подкрепила...

– Но това е само началото.

Тя изключи сканиращото устройство и постави парче плод в устата на мармозетката. Животното не изглеждаше уплашено или в дискомфорт. Задъвка бавно. Реншоу откачи проводниците, но го остави в нагръдника.

Реншоу каза:

– Мога да идентифицирам различните отделни вълни. Някои са свързани с различните сетива, други – с реакции на вътрешните органи, трети – с емоции. С това можем да направим много, но не искам да спирам дотук. Интересното е, че една от тях е свързана с абстрактното мислене.

Закръгленото лице на Орсино се сбръчка в недоверчиво изражение.

– Как разбра?

– Тази конкретна форма на вълната става по-изразена, колкото по-нагоре се върви по животинската стълбица към по-голяма сложност на мозъка. Никоя друга вълна не прави това. Освен това...

Тя замълча, после, сякаш събирайки решителност, каза:

– Тези вълни са изключително усилени. Могат да бъдат улавяни, регистрирани. Мога да кажа – предполагам, – че това са... мисли.

– Боже мой – каза Берковиц. – Телепатия.

– Да – каза тя предизвикателно. – Точно така.

– Нищо чудно, че не си искала да го докладваш. Хайде, Джени.

– Защо не? – каза топло Реншоу. – Съгласна съм, че не може да има телепатия, ако се използват неусилени изменения на потенциала на човешкия мозък, също както никой не може да види подробности на повърхността на Марс с просто око. Но щом се изобретят прибори – телескопът – това...

– Тогава кажи на началството.

– Не – каза Реншоу. – Няма да ми повярват. Ще се опитат да ме спрат. Но вас ще трябва да вземат на сериозно, Джим, и теб, Адам.

– Какво очакваш да им кажа? – попита Берковиц.

– Това, което ще преживееш. Ще свържа отново мармозетката и ще накарам Майк – моя компютър – да отдели вълната на абстрактното мислене. Ще отнеме само миг. Компютърът винаги избира по подразбиране вълната на абстрактното мислене, освен ако не му бъде наредено да не го прави.

– Защо? Защото и компютърът мисли? – Берковиц се засмя.

– Това изобщо не е толкова смешно – каза Реншоу. – Подозирам, че има резонанс. Този компютър е достатъчно сложен, за да създаде електромагнитен модел, който може да има елементи, общи с вълната на абстрактното мислене. Във всеки случай...

Мозъчните вълни на мармозетката отново проблясваха на екрана, но това не беше вълна, която мъжете бяха виждали преди. Това беше вълна, почти „космата“ по своята сложност, която непрекъснато се променяше.

– Нищо не различавам – каза Орсино.

– Трябва да бъдеш включен в приемащата верига – каза Реншоу.

– Искаш да кажеш, да имплантираме електроди в мозъка си? – попита Берковиц.

– Не, върху черепа ви. Това ще е достатъчно. Бих предпочела теб, Адам, тъй като няма да има изолираща коса... Хайде, и аз самата съм била част от веригата. Няма да боли.

Орсино се подчини без желание. Мускулите му бяха видимо напрегнати, но позволи проводниците да бъдат закрепени към черепа му.

– Усещаш ли вече нещо? – попита Реншоу.

Орсино наклони глава, видимо заслушан. Изглеждаше, че въпреки волята си започва да се интересува.

– Като че ли усещам бръмчене... и... и едно леко високо писукане... и това е странно... някакво потрепване...

Берковиц каза:

– Не вярвам мармозетката да мисли с думи – със съмнение в гласа каза той.

– Разбира се, че не – каза Реншоу.

– Добре тогава – каза Берковиц, – ако твърдиш, че някакво писукане и усещане за потрепване представляват мисъл, ти просто гадаеш. Не звучиш убедително.

Реншоу каза:

– Тогава се изкачваме още едно стъпало по скалата.

Тя извади мармозетката от нагръдника и я върна в клетката.

– Искаш да кажеш, че имаш човек за обект на изследване – каза Орсино невярващо.

– Имам самата себе си за обект – личност.

– Имплантирала си си електроди...?

– Не. В моя случай компютърът има по-мощен източник на сигнал, с който да работи. Мозъкът ми има десет пъти по-голяма маса от мозъка на мармозетката. Майк може да улавя съставните ми вълни през черепа.

– Откъде знаеш? – попита Берковиц.

– Мислиш ли, че не съм го изпробвала върху себе си преди това? Сега ми помогнете, моля. Такаа...

Пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата на компютъра и екранът веднага затрептя с изключително сложна, непрекъснато променяща се вълна – сложност, която я правеше почти като лабиринт.

– Би ли поставил отново своите проводници, Адам? – каза Реншоу.

Орсино го направи въпреки видимото неодобрение на Берковиц. Отново наклони глава и се заслуша.

– Чувам думи – каза той, – но са накъсани и се застъпват, като различни хора, които говорят едновременно.

– Опитвам се да не мисля за нищо – каза Реншоу.

– Когато говориш, чувам ехо – съобщи сухо Берковиц. – Не говори, Джени. Изчисти съзнанието си и виж дали няма да чуе мислите ти.

Орсино каза:

– Не чувам никакво ехо, когато говориш ти, Джим.

Берковиц каза:

– Ако не млъкнеш, няма да чуеш нищо.

Тежка тишина се спусна върху тримата. След това Орсино кимна, посегна към писалка и лист на бюрото и написа нещо.

Реншоу протегна ръка, натисна ключ и свали проводниците от главата си, като отметна косата си назад.

– Надявам се, че това, което си записал, е: „Адам, вдигни скандал пред началниците, а Джим ще си глътне думите обратно“.

Орсино каза:

– Точно това написах, дума по дума.

Реншоу каза:

– Ето ти го. Работеща телепатия – и не е нужно да я използваме само за предаване на безсмислени изречения. Помислете за приложението в психиатрията и при лечението на психични заболявания. Помислете за приложението в образованието и в обучаващите машини. Помислете за приложението в юридическите разследвания и наказателните процеси.

Орсино каза с широко отворени очи:

– Честно казано, последиците за обществото са зашеметяващи. Не знам дали нещо такова изобщо трябва да бъде позволено.

– При подходящи законови гаранции – защо не? – каза Реншоу безразлично. – Както и да е... Ако сега двамата се присъедините към мен, общите ни усилия могат да придвижат това нещо напред. А ако дойдете с мен, Нобеловата награда е...

Берковиц каза мрачно:

– Аз не участвам. Поне засега.

– Какво? Какво искаш да кажеш? – Гласът на Реншоу прозвуча възмутено, а студеното ѝ красиво лице внезапно пламна.

– Телепатията е твърде деликатна. Твърде привлекателна, твърде желана. Може да се самозалъгваме.

– Не се ли убеди сам, Джим?

– Може да се самозалъгвам. Искам контролен експеримент.

– Какво имаш предвид под контролен експеримент?

– Да се изключи източникът на мисълта. Да се махне животното. Никаква мармозетка. Никакъв човек. Нека Орсино „послуша“ метал, стъкло и лазерна светлина, и ако пак чуе мисъл, значи се самозалъгваме.

– А ако не засече нищо?

– Тогава аз ще слушам и ако – без да гледам, ако съм в съседната стая – мога да разбера кога си включена и кога не си в схемата, тогава ще помисля да се включа.

– Добре тогава – каза Реншоу, – ще направим контролен експеримент. Никога не съм го правила, но не е трудно.

Тя насочи проводниците, които бяха над главата ѝ, и ги свърза един с друг.

– Сега, Адам, ако обичаш да възобновиш...

Но преди да успее да продължи, се чу студен, ясен звук, чист и прозрачен като звън на чупещи се ледени висулки:

– Най-сетне!

Реншоу каза:

– Какво?

Орсино каза:

– Кой каза...?

Берковиц каза:

– Някой каза ли „Най-сетне“?

Реншоу пребледня.

– Това не беше звук. Беше в моя... Вие двамата...

Ясният звук се чу отново:

– Аз съм Ма...

Реншоу рязко разкъса проводниците и настъпи тишина. Устните ѝ се движеха без глас.

– Мисля, че е моят компютър... Майк.

– Искаш да кажеш, че мисли? – каза Орсино почти безгласно.

Реншоу каза с неузнаваем глас, който поне беше възвърнал звучността си:

– Казах, че е достатъчно сложен, за да има нещо... Мислите ли... Той винаги автоматично се настройваше към вълната на абстрактното мислене на мозъка, който е в схемата. Ами ако, когато няма мозък в схемата, се е настроил към собствения си?

Настъпи тишина, после Берковиц каза:

– Опитваш се да кажеш, че този компютър мисли, но не може да изразява мислите си, докато е под въздействието на програмата, а когато му се даде възможност чрез твоята ЛЕГ система...

– Но това не може да бъде – каза Орсино с висок глас. – Никой не беше включен. Това не е същото.

Реншоу каза:

– Компютърът работи с много по-големи мощности от мозъка. Предполагам, че може да се усили до степен, при която да го засечем директно, без изкуствени средства. Как иначе ще обясните...

Берковиц каза рязко:

– Е, тогава имаш още едно приложение на лазерите. Позволяват ти да разговаряш с компютри като с независим интелект – човек с човек.

– О, боже, какво ще правим сега? – прошепна Реншоу.

Истинската любов

Казвам се Джо. Впрочем така ме нарича моят колега Милтън Дейвидсън. Той е програмист, а аз съм негова програма. Естествено, създаде ме той, но оттогава по различни начини се развивах и усъвършенствах. Сега съм доста голяма програма.

Живея в една секция на комплекса Мултивак. В секцията SW–452, но повече от това няма да кажа. Това е тайна. Никой на света не знае, че съм там. Дори и останалите програми. Свързан съм с другите елементи на комплекса Мултивак, разпръснати по целия свят. Знам всичко. Или почти всичко.

Аз съм частната програма на Милтън. Неговият Джо. Обаче за него не съм само обикновена програма. Секцията на електронноизчислителната машина, в която съм аз, е негова лична секция. Не позволява на никого да я използва. Разбира от компютри повече от всеки друг на света и аз (и компютърът, в който живея) съм негов експериментален модел. Той ме научи да говоря чрез моя компютър по-добре от всяка друга електронноизчислителна машина.

– Джо – каза ми той, – трябва към отделните звуци да си намериш подходящи символи и обратното. Такъв е процесът и в човешкия мозък, въпреки че все още не знаем какви символи използва мозъкът. Знам символите в твоя мозък и мога да намеря думи към тях, за всеки символ по една.

И така аз говоря. Може би не говоря толкова добре, колкото си мисля, но Милтън казва, че говоря хубаво. Милтън никога не се е женил, въпреки че е почти на четиресет. Довери ми, че никога не е намерил истинската жена.

– Но аз ще я намеря, Джо – каза ми тогава. – И ще си намеря най-добрата. Ще намеря това, което се нарича истинска любов. А ти ще ми помогнеш. Вече ми омръзна постоянно да те усъвършенствам, за да решаваш проблемите на другите. Ще решиш моя проблем! Намери ми истинската любов!

– Какво е истинска любов? – запитах аз.

– Не мисли за това, то е абстрактно понятие. Просто ми намери идеалната жена. Свързан си към Мултивак, така че разполагаш с данните за всеки човек на Земята. Постепенно ще ги елиминираме по групи дотогава, докато остане една-единствена личност. Съвършената личност. Тя ще е за мен.

– Готов съм – казах аз.

– Първо ще изключим всички мъже – започна той.

Това беше лесно. Неговите думи активизираха символите в моите молекулни вериги. Свързах се с насъбраните сведения за всеки човек на планетата. По заповед на Милтън прекъснах връзката с три милиарда седемстотин осемдесет и четири милиона деветстотин двайсет и осем хиляди осемстотин седемдесет и четири мъже. Връзката с три милиарда, седемстотин осемдесет и шест милиона сто и дванайсет хиляди и деветдесет жени запазих.

– Сега изключи всички жени под двайсет и пет и над четиресет години. След това тези, чийто коефициент на интелигентност е под сто и двайсет. Накрая всички жени, по-ниски от сто и петдесет и по-високи от сто седемдесет и пет сантиметра.

Даде ми точни инструкции. Изключи омъжените, жените с деца и жените с различни генетични увреждания.

– За цвета на очите не съм много сигурен – каза той, – но засега това ще го оставим настрана. Само да не е блондинка. Не обичам и червенокосите.

След две седмици ни останаха двеста трийсет и пет жени. Всички много добре говореха английски. Милтън казваше, че не иска да има езикови проблеми. И най-добрият електронен преводач в интимните моменти пречи.

– Не мога да говоря с двеста трийсет и пет жени – разсъждаваше Милтън гласно. – Това би траяло твърде дълго и хората може да се сетят какво съм намислил.

– Това би ти създало и известни затруднения – казах аз. Милтън ме беше усъвършенствал така, че можех да извършвам действия, за които не бях предназначен. Никой не знаеше за това.

– Това не е твоя работа – каза той и се изчерви. – Знаеш ли какво, Джо? Ще ти донеса още нещо!

Донесе съвършени описания на няколко жени.

– Това са три кралици на красотата. Сравни ги със списъка и намери колкото е възможно повече сходни точки. Съвпадат ли с някоя от тях?

Описанията доста добре прилегнаха на осем жени.

– Добре – каза той. – Проучи изискванията и потребностите на трудовата борса и уреди да бъдат преместени тук. Разбира се, една по една. – Милтън помисли малко, после сви рамене и добави: – По азбучен ред.

Това вече бе една от работите, за които не съм проектиран. Да премествам хора от едно място на друго по лични причини – това се нарича манипулация. Аз, разбира се, мога да го направя, защото Милтън ме е приспособил за това. Естествено, за никого друг не бих го направил.

Първата девойка се появи след седмица. Милтън се изчерви като студент. Когато говореше с нея, заекваше и думите увисваха в гърлото му. Постоянно бяха заедно, а мен въобще не забелязваше. Веднъж ѝ каза: „Позволете да ви поканя на обяд“.

На следващия ден ми съобщи:

– Не е това, което търся. Нещо липсва. Наистина е хубава, но не чувствам ни тръпка на истинска любов. Опитай следващата.

С всичките осем се получи същото. Много си приличаха. Често се смееха и имаха приятен глас, но Милтън всеки път заявяваше, че тази не е истинската.

– Не разбирам това, Джо – каза ми той. – Избрахме осем жени, които за мен са най-хубавите на света. Отговарят на моя идеал. Защо тогава не ме удовлетворяват?

– А удовлетворяваш ли ги ти?

Милтън повдигна вежди и удари юмрука на едната си ръка в дланта на другата.

– Това е то! Трябва да важи и за двете страни. Щом аз не съм техният идеал, не могат да се държат според моите представи. Трябва и аз да бъда за тях истинската любов. Но как да стане това?

Размишлява за това цял ден. Една сутрин дойде и каза:

– Оставям на теб, Джо. Изцяло на теб. Имаш моите данни и аз ще ти кажа каквото зная за себе си. Всичко. Отбележи си всяка възможна подробност, но запази всичко само за себе си.

– Какво ще правя после с тези данни, Милтън?

– Ще ги сравниш с двеста трийсет и петте жени. Не, само с двеста двайсет и седем. Тези осем, които вече видях, ги задраскай. Направи така, че всяка от тях да премине психиатрично изследване. Допълни техните данни и ги сравни с моите. Намери най-подходящата. (Уреждането на нечие психиатрично изследване е още едно нещо, което противоречи на моите първоначални инструкции.)

След това цели седмици говори с мен. Разказва ми за родителите си и за роднините си. Разправя ми за детството си, за това как е ходил на училище и как е расъл. Говори и за младите жени, от които тайно се е възхищавал. Данните за неговата личност се разрастваха и бе принуден да задълбочи паметта ми и да разшири входящото устройство за информация.

– Знаеш ли, Джо – каза ми веднъж, – тъй като всеки ден получаваш все повече от мен, ще те приспособя към себе си още по-съвършено. Тогава ще мислиш като мен, така че по-добре ще ме разбираш. Когато започнеш да ме разбираш достатъчно добре, жената, която ще разбираш също толкова добре, ще бъде моята истинска любов.

Говореше с мен все повече и повече и аз го разбирах все по-добре и по-добре. Започнах да образувам по-дълги изречения и изразите ми станаха по-сложни. Моят начин на изказване започна да прилича на неговия – същите словесни връзки, същият словоред, същият стил.

– Милтън – казах му веднъж, – не е достатъчно да намериш девойката, която е най-близко до твоя физически идеал. На теб ти трябва жена, която да ти отговаря по характер, по чувствителност и темперамент. Ако успеем да направим това, външният ѝ вид е от второстепенно значение. Ако не я намерим между тези двеста двайсет и седем, ще прегледам отново останалите. Трябва да намерим такава, която също няма да държи на това как изглеждаш, главното е да съвпадат характерите ви. Външността не е важна.

– Разбира се – каза той. – Ако имах повече опит с жените, трябваше веднага да се сетя. След като сега размислих, виждам, че това е напълно ясно.

Ние винаги се разбирахме, мислехме еднакво.

– Би трябвало вече да нямаме никакви трудности, Милтън, ако ми позволиш да ти задам няколко въпроса. В твоите данни има бели петна и противоречия.

Това, което последва, според Милтън се равняваше на задълбочен психоанализ. Естествено. Бях се научил от психиатричните изследвания на онези двеста двайсет и седем жени.

Милтън беше щастлив.

– Да говоря с теб, Джо – казваше той, – е почти същото, като да говоря със своето собствено аз. Нашите личности започват съвършено да се отъждествяват.

– А също така тъждествена трябва да бъде и жената, която ще изберем.

И аз я намерих. Беше една от тези двеста двайсет и седем. Казваше се Чарити Джонс и работеше като специалистка в университетската библиотека в Уичит. Нейните обширни данни съвършено съвпадаха с нашите. Всички останали жени отпаднаха от конкурса по една или по друга причина и в процеса на допълване на данните започна ясно да се рисува личността на Чарити, напълно отговаряща на нашите представи.

Не беше необходимо да я описвам на Милтън. Той бе координирал моите мисли така съвършено със своите, че сам чувствах тази изненадваща хармония.

Следващата ми задача беше да уредя нещата така, че Чарити да започне работа при нас. Трябваше да действам твърде деликатно, така че никой да не разбере, че тук се върши нещо непозволено.

Самият Милтън знаеше добре, че трябва да постъпваме много внимателно, защото в крайна сметка той измисли всичко това. Когато дойдоха да го арестуват, за щастие, то беше за една незаконна постъпка, която бе извършил преди десет години. Разбира се, той сам ми разказа за нея, така че за мен беше лесно да уредя останалото. За нашата акция положително ще мълчи, защото иначе обвинението срещу него ще бъде още по-тежко.

Утре ще дойде Чарити със студените си ръце и сладкия си глас. Ще я науча как да ме обслужва и как да се грижи за мен. Нима има значение външността, щом нашите личности така съвършено се съгласуват?

А после ще ѝ кажа: „Аз съм Джо, а ти си моята истинска любов“.

Роботите – том II