СТОМАНЕНИТЕ ПЕЩЕРИ

РАЗГОВОР С КОМИСАРЯ

Илайджа Бейли още не беше стигнал до бюрото си, когато усети, че Р. Сами го наблюдава с очакване. Суровите бръчки на удълженото му лице застинаха.

– Какво искаш?

– Шефът ви вика, Лайдж. Каза да се явите веднага щом дойдете.

– Добре.

Озадачен, Р. Сами продължаваше да стои. Бейли се обади:

– Добре, ще ида, нали чу. Върви си!

Р. Сами направи кръгом и тръгна да изпълнява задълженията си. Бейли с раздразнение се зачуди защо тъкмо тези задължения не можеха да се вършат от човек.

Спря да огледа съдържанието на торбичката си с тютюн и го пресметна наум. Ако пушеше по две лули на ден, щеше да изкара до следващото раздаване на дажбите.

После се показа иззад преградата си (преди две години му бе даден преграден ъгъл) и тръгна по продължението на общата стая. Като минаваше край Симпсън, той вдигна глава от папката с перфолентите и каза:

– Шефът те вика, Бейли.

– Зная, Р. Сами вече ми съобщи.

От търбуха на машината се източи ситно покрита с кодирани знаци лента, докато малкият апарат се ровеше в „паметта“ си и анализираше нужните сведения, струпани в леко потрепващите части на бляскавата живачна повърхност във вътрешността му.

– Иде ми да сритам Р. Сами, но се боя, че ще си счупя крака – каза Симпсън. – Оня ден видях Винс Барет.

– Така ли?

– Прави опити да се върне на работа тук. Или на някакво място в отдела. Момчето е отчаяно, но какво можех да му кажа аз? Че Р. Сами изпълнява задълженията му, само толкова. Винс сега работи в системата на снабдяването във фермите за дрожди. А беше толкова умно хлапе. И допадаше на всички.

Бейли сви рамене и отвърна доста по-сухо, отколкото възнамеряваше или искаше:

– Всички минаваме през това.

На шефа бе даден личен кабинет. Върху матовото стъкло пишеше „Джулиъс Ендърби“. Красиви букви, внимателно вдълбани направо в стъклото. Под тях стояха думите: „Полицейски комисар. Град Ню Йорк“.

Бейли влезе и каза:

– Искал си да ме видиш, комисарю.

Ендърби вдигна глава. Носеше очила, защото очите му се възпаляваха и не търпяха лещи, каквито си слагаха всички. Едва след като човек свикнеше с техния вид, можеше да възприема останалата част от лицето му, което изглеждаше съвсем обикновено. Бейли беше убеден, че комисарят цени очилата си заради тежестта, която му придават, и подозираше, че очите му съвсем не са чак толкова чувствителни.

Комисарят определено изглеждаше нервен. Оправи маншетите си, облегна се назад и каза прекалено сърдечно:

– Сядай, Лайдж, сядай!

Бейли неловко седна и зачака. Ендърби попита:

– Как е Джези? Как е момчето ти?

– Добре – безизразно отвърна Бейли. – Много добре. А твоето семейство?

– Добре – като ехо повтори Ендърби. – Много добре.

Беше започнал с погрешна стъпка. Бейли си помисли: „В лицето му нещо не е наред“. А на глас каза:

– Комисарю, предпочитам да не изпращаш Р. Сами, когато ме викаш.

– Е, знаеш отношението ми към тези неща, Лайдж. Но след като са го сложили тук, трябва да го използвам за нещо.

– Притеснява ме, комисарю. Казва ми, че ме викаш, след което стои и чака. Нали разбираш. Налага се да го отпратя, иначе продължава да стои.

– О, вината е моя, Лайдж. Поръчах му да ти предаде съобщението, но забравих изрично да му наредя след това да се заеме с работата си.

Бейли въздъхна. Леките бръчки около тъмнокафявите му очи изпъкнаха.

– Както и да е. Искал си да ме видиш.

– Да, Лайдж – каза комисарят. – И то по сложен въпрос.

Стана, обърна се и отиде до стената зад бюрото си. Докосна някакво скрито копче и една част от стената стана прозрачна.

Неочаквано блесналата сива светлина накара Бейли да примигне. Комисарят се засмя.

– Специално поръчах да ми го направят миналата година, Лайдж. Мисля, че не съм ти го показвал досега. Ела да видиш. Едно време във всички стаи имаше такива неща. Наричаха ги „прозорци“. Знаеше ли го?

Всичко това бе известно на Бейли, понеже бе гледал много исторически романи.

– Чувал съм – отвърна той.

– Ела тук.

Бейли се смути, но направи каквото се искаше от него. Имаше нещо неприлично в това да се излага интимността на стаята на външния свят. Понякога комисарят стигаше до глупави крайности в привързаността си към Средновековието. „Както с очилата“, помисли си Бейли. Това беше! Заради тях изглеждаше особено! И Бейли каза:

– Извинявай, комисарю, но очилата ти са нови, нали?

Комисарят кимна леко учудено, свали очилата си и първо погледна тях, после – Бейли. Без очила кръглото му лице изглеждаше още по-кръгло, а брадичката – не толкова изпъкнала. Нямаше и толкова съсредоточен вид, защото очите му не можеха да фокусират.

– Да – отговори му той. После сложи отново очилата и добави ядосан не на шега: – Преди три дни счупих старите. Все имаше нещо за вършене и едва тази сутрин успях да ги подменя. Лайдж, тия дни бяха истински ад.

– Заради очилата ли?

– И заради други неща. След малко ще чуеш.

Обърна се към прозореца и Бейли го последва. С изумление откри, че вали. За миг остана погълнат от гледката на падащата от небето вода, а видът на комисаря излъчваше едва ли не гордост, сякаш лично беше устроил това.

– За трети път този месец наблюдавам дъжд. Внушително е, нали?

Против волята си Бейли трябваше да си признае, че е впечатлен. За своите четиресет и две години рядко беше виждал не само дъжд, но и други природни явления. Но отвърна:

– Винаги ми се е струвало прахосничество толкова вода да се изсипва върху града. Би трябвало да си стои в резервоарите.

– Лайдж, ти си модернист – каза инспекторът. – Там ти е грешката. В средните векове хората са живели на открито. Нямам предвид само фермите, а и градовете. Дори Ню Йорк. Когато е валяло, не са го смятали за прахосничество. Ликували са. Живеели са близко до природата. По-здравословно е, по-добре е. Нещастието на съвременния живот се крие в това, че се е разделил с природата. Вземи прочети някой ден за въглищния период.

Бейли беше чел. Беше и чувал, че много хора негодували срещу създаването на атомните реактори. Той също негодуваше, когато нещо се объркаше или когато му дойдеше до гуша. Подобно негодувание е съставна част на човешката природа. В миналото, през въглищния период, хората са негодували срещу създаването на парната машина. В една от пиесите на Шекспир героят негодува срещу изобретяването на барута. След хиляда години, в бъдещето, ще негодуват срещу изобретяването на позитронния мозък.

По дяволите всичко това. Той каза мрачно:

– Виж какво, Джулиъс... – Макар че не беше обичайно за него да фамилиарничи с комисаря в работно време, колкото и пъти да чуваше обръщението „Лайдж“, в случая имаше нужда от нещо по-специално. – Виж какво, говориш ми за всичко, освен за причината, поради която си ме повикал, и започвам да се безпокоя. За какво съм ти?

– Ще стигна и дотам, Лайдж – каза комисарят. – Остави ме да го направя както съм намислил. Случи се... беда.

– Разбира се. Случва ли се нещо друго на тази планета? Нова грижа с роботите ли?

– В известен смисъл, да, Лайдж. Стоя тук и се чудя колко още беди би могъл да понесе старият свят. Когато сложих този прозорец, не беше за да пускам сегиз-тогиз вътре небето. Пускам през него да влезе Градът. Гледам го и се чудя какво ли ще стане с него през следващите сто години.

Бейли усети, че тази сантименталност го отблъсква, но неудържимо се взираше навън като омагьосан. Макар и замъглен от дъжда, Градът представляваше страхотна гледка. Полицейският отдел се намираше в най-горната част на Градския съвет, който достигаше голяма височина. Виждаха се покривите на съседните небостъргачи, които изглеждаха ниски от прозореца на комисаря. Приличаха на безброй пръсти, протегнати нагоре. Стените им бяха празни и безлични. Такъв вид имаха външните обвивки на човешките кошери.

– Отчасти съжалявам, че вали – каза комисарят – Щяхме да видим Космическото селище.

Бейли погледна на запад, но комисарят имаше право. Хоризонтът бе скрит. Нюйоркските небостъргачи избледняваха и се губеха в далечна бяла пустота.

– Зная как изглежда Космическото селище – отвърна Бейли.

– Харесва ми изгледът оттук – продължи комисарят. – Едва се вижда между двата сектора на Брансуик. Ниски куполи на широка площ. Това е разликата между нас и космолитите: ние се стремим към височина и се скупчваме, а при тях всяко семейство има собствен кълбест покрив. Едно семейство – една къща. И земя между отделните куполи. Случвало ли ти се е да разговаряш с космолити, Лайдж?

– Няколко пъти. Преди месец разговарях с един точно оттук, по твоя вътрешен телефон – отвърна спокойно Бейли.

– Да, спомням си. Е, просто ме обзе философско настроение. Ние и те... Различни начини на живот...

Бейли усети как стомахът му започна да се свива. Мислеше си, че колкото по-отдалече започва комисарят, толкова по-страшно може да излезе заключението. Затова рече:

– Така е. Но какво чудно има в това? Не може осем милиарда души да се разпръснат по Земята в кълбовидни къщички. Те имат пространство на другите планети, затова нека живеят както са свикнали.

Комисарят отиде до стола си и седна. Погледна Бейли с немигащите си очи, леко смалени от вдлъбнатите лещи на очилата, и каза:

– Не всички приемат така великодушно различните култури. И сред нас, и сред космолитите.

– Така да е. Е, и?

– Е, и... преди три дни умря един космолит.

Ето че започваше. Ъгълчетата на тънките устни на Бейли леко се повдигнаха, но изразът на издълженото му тъжно лице остана непроменен.

– Много лошо – каза той. – Надявам се, от заразна болест. От някой вирус. Или е настинал.

Комисарят го погледна изненадано.

– За какво говориш?

Бейли не си направи труда да му обясни. Добре беше известно с каква настойчивост космолитите бяха очистили своята общност от болести. А още по-известно беше колко внимаваха да избягват всякакви контакти с податливите на зарази земни жители. Но язвителното му подмятане остана неразбрано от комисаря.

– Приказвам си. От какво е умрял? – отвърна Бейли и се загледа през прозореца.

– От липса на гръден кош – отвърна комисарят. – Някой го застрелял с бластер.

Бейли усети как мускулите на гърба му се сковаха. И каза, без да се обърне:

– Какво говориш?

– Говоря за убийство – тихо изрече комисарят. – Ти си детектив. Знаеш какво значи убийство.

Сега вече Бейли се обърна.

– Но това е космолит! Преди три дни ли?

– Да.

– А кой го е направил? Как?

– Космолитите казват, че е земен жител.

– Не е възможно.

– Защо не? Ти не обичаш космолитите. И аз не ги обичам. И кой на Земята ги обича? Просто се е намерил някой, който ги мрази повече от останалите, и толкова.

– Е, добре, но...

– Не избухна ли пожар в заводите на Лос Анджелис? Не унищожиха ли роботи в Берлин? А бунтовете в Шанхай?

– Имаш право.

– Тези неща говорят за нарастващо недоволство. Или дори за някаква организация.

– Комисарю, не ми е ясно – каза Бейли. – Да не би да ме проверяваш по някакви причини?

– Какво?! – Комисарят изглеждаше искрено озадачен.

Бейли го наблюдаваше.

– Преди три дни е бил убит космолит и космолитите смятат, че убиецът е земен жител. Досега – и Бейли забарабани с пръсти по бюрото – нищо не е излязло наяве. Разбираш ли? Комисарю, това е невероятно. Велики Йосафате ! Ако това наистина е станало, Ню Йорк ще бъде изтрит от лицето на планетата!

Комисарят поклати глава:

– Не е толкова просто. Виж какво, Лайдж, три дни ме нямаше. Бях на заседание с кмета. Ходих до Космическото селище. Ходих и до Вашингтон на разговор в Планетното бюро за разследване.

– Така ли? И какво ти казаха там?

– Казаха, че случаят си е наш. Понеже е в границите на Града. Космическото селище юридически спада към Ню Йорк.

– Но има извънтериториални права.

– Зная. Ще стигнем дотам. – Очите на комисаря избягваха твърдия като кремък поглед на Бейли, като че ли изведнъж го бяха свалили до положението на негов подчинен, а Бейли се държеше така, сякаш приемаше този факт.

– Космолитите могат да се заемат със случая – каза Бейли.

– Изслушай ме, Лайдж – помоли го комисарят. – Не ме притеснявай. Опитвам се да ти разкажа всичко като приятел на приятел. Искам да знаеш в какво положение се намирам. Бях там, когато съобщиха за случилото се. Имах среща с него – с Родж Немену Сартън.

– С жертвата?

– С жертвата – изпъшка комисарят. – Още пет минути, и аз щях да съм този, който е намерил трупа. Какъв ужас щеше да бъде! Зверска жестокост, зверска! Посрещнаха ме и ми го съобщиха. С това започна един тридневен кошмар, Лайдж. Отгоре на всичко нищо не виждах, защото дни поред нямах време да си сменя очилата. Това поне няма да се повтори. Поръчах си три чифта.

Бейли се замисли върху картината на събитието, която си представи. Видя високите, стройни фигури на космолитите да се приближават към комисаря с вестта, видя как му я съобщават по характерния за тях начин – без украса, без чувства. Джулиъс си е свалил очилата и ги е затъркал. Под впечатление от случилото се положително ги е изпуснал, после е загледал натрошените парчета, а меките му пълни устни са потреперили. Бейли беше дълбоко убеден, че поне пет минути комисарят е изпитвал много по-голямо притеснение заради очилата си, отколкото заради убийството. В този миг комисарят се обади:

– В дяволски трудно положение съм. Както сам каза, космолитите имат извънтериториални права. Могат да настояват сами да разследват случая и да изпратят каквито си искат доклади на своите правителства. Външните светове могат да използват това като извинение да ни съдят за обезщетение. Знаеш как ще бъде прието такова нещо от населението.

– Ако Белият дом се съгласи да плати, това би било равно на политическо самоубийство.

– А ако не плати, ще бъде друг вид самоубийство.

– Няма какво да ми описваш тази картина – каза Бейли.

Беше малко момче, когато за последен път от Вселената изпратиха свои войници с блестящи бойни кораби, за да си вземат от Ню Йорк, Вашингтон и Москва това, което твърдяха, че им принадлежи.

– Значи разбираш. И да плати, и да не плати, все е беда. Единственият изход е сами да открием убиеца и да го предадем на космолитите. От нас зависи.

– Защо да не дадем случая на ПБР? Дори ако от гледна точка на закона те са под наша юрисдикция, остава въпросът за междузвездните отношения...

– ПБР се пази от такива работи като от огън. А огънят гори и ще ни подпали. – За миг той повдигна очи и впери поглед в подчинения си. – Не е на добре, Лайдж. Всеки от нас е изложен на риска да остане без работа.

– Да ни подменят изцяло ли? – попита Бейли. – Изключено. Не съществуват специалисти, които да се справят.

– А роботите? – попита комисарят. – Те съществуват.

– Какво?!

– Р. Сами е само начало. Изпълнява поръчки. Други патрулират магистралите. По дяволите, човече, познавам космолитите по-добре от теб и зная какво правят. Има роботи, които могат да вършат моята и твоята работа. Могат да ни изхвърлят от играта. Не си въобразявай друго. А на наша възраст да влезем в списъците на безработните...

– Ясно – каза сърдито Бейли.

Комисарят се смути.

– Извинявай, Лайдж.

Бейли кимна и се опита да не мисли за баща си. Разбира се, комисарят знаеше случая.

– Откога е тази история с подменянето? – попита той.

– Виж какво, Лайдж, не бъди наивен. Открай време е така. Поне от двайсет и пет години, откакто дойдоха космолитите. Това ти е известно. Просто сега се разраства, нищо повече. Ако потулим тая работа, ще направим голяма крачка напред към мига, когато ще ни бъдат връчени пенсионни книжки. От друга страна, Лайдж, ако се справим добре с въпроса, можем да отдалечим този миг далеч в бъдещето. Особено за теб това ще представлява голяма възможност.

– За мен? – попита Бейли.

– Ти ще ръководиш операцията, Лайдж.

– Не разбирам, комисарю. Та аз съм гражданин едва от пета степен.

– Предпочиташ да си от шеста ли?

Предпочиташе ли? Бейли знаеше какви привилегии носеше шестата степен. Място за сядане по експресните линии в натоварените часове, а не само от десет до четири часа. Повече предпочитания в менюто по избор в районните кухни. Може би дори възможност за по-добро жилище и пропуск за Джези до терасите на Солариума.

– Предпочитам – каза той. – А как иначе? Но какво ще стане с мен, ако случаят ми се опре?

– Защо да ти се опре, Лайдж? – взе да го котка комисарят. – Ти си способен, един от най-добрите ни хора.

– Но в отдела има половин дузина мъже, които са категоризирани по-високо от мен. Защо си ги прескочил?

Бейли не каза това гласно, но тонът му явно намекваше, че комисарят си позволява да нарушава така установения ред само в извънредно спешни случаи.

Комисарят скръсти ръце.

– По две причини. За мен ти не си просто някакъв си детектив, Лайдж. Ние сме и приятели. Не забравям, че сме състуденти от колежа. Понякога може да ти се струва, че забравям, но вината е в категоризацията. Аз съм комисар, знаеш какво означава това. Но все още съм твой приятел, а сегашният случай е прекрасна възможност за един подходящ човек. Искам ти да го поемеш.

– Това е едната причина – хладно каза Бейли.

– Втората причина е, че те смятам за приятел. Имам нужда от услуга.

– От каква услуга?

– Искам в този случай да работиш съвместно с космолит. Космолитите поставиха това условие. Приеха да не дават гласност на убийството; приеха да оставят разследването в наши ръце. Съответно обаче настояват един от служителите им да участва в операцията от началото до края.

– Изглежда, не ни се доверяват изцяло.

– Човек вижда, че имат основание. Ако случаят се разследва погрешно, доста от тях ще си навлекат неприятности от собствените си правителства. Бих им дал правото да се съмняват, Лайдж. Но от все сърце ми се иска да вярвам, че са добронамерени.

– Сигурен съм, че са, комисарю. Там им е грешката.

Тези думи изненадаха комисаря, но той продължи:

– Съгласен ли си да работиш с космолит, Лайдж?

– Това ли е услугата, която искаш?

– Да. Моля те да поемеш задачата при всички условия, които поставят космолитите.

– Ще взема космолит за съвместната работа, комисарю.

– Благодаря ти, Лайдж. Той ще трябва да живее при теб.

– О, виж какво, почакай.

– Зная, зная. Но апартаментът ти е голям, Лайдж. Тристаен, а имате едно дете. Можеш да го подслониш. Няма да те притеснява. В никакъв случай. А пък е необходимо.

– На Джези ще ѝ бъде неприятно.

– Ще кажеш на Джези... – комисарят говореше сериозно, толкова сериозно, че очите му сякаш пробиваха дупки в стъклените кръгове, преградили пътя на погледа му, – че ако направиш това за мен, когато всичко свърши, ще направя каквото мога, за да прескочиш една степен. Ще получиш седма степен, Лайдж, седма!

– Добре, комисарю. Така става.

Бейли се надигна от стола, но улови погледа на Ендърби и отново седна.

– Още нещо ли има?

Комисарят бавно кимна.

– Още една подробност.

– Която е...?

– Името на партньора ти.

– Какво значение има то?

– Космолитите – започна комисарят – имат особен подход. Партньорът, който предлагат, не е... не е...

Бейли широко отвори очи.

– Почакай, да не би...

– Няма как, Лайдж. Няма как. Няма друг изход.

– И ще живее в апартамента ми? Такова нещо?

– Моля те като приятел.

– Не, не!

– Лайдж, в този случай не мога да се доверя на друг. Нужно ли е да ти го обяснявам? Налага се да работим с космолитите. Налага се да успеем, ако искаме корабите за обезщетението да останат далече от Земята. Но не можем да успеем по никой от известните ни начини. Ще работиш заедно с един от техните роботи. Ако той открие убиеца, ако доложи, че сме некадърни, бездруго ще ни съсипят. Нас и отдела като цяло. Ясно ти е, нали? Сложен въпрос имаш да разрешаваш. Ще трябва да работиш с него, но да гледаш ти да се справиш със случая, а не той. Разбираш, нали?

– Искаш да кажеш, да си сътрудничим сто процента, а после да му прережа гърлото, така ли? Да го потупам по гърба с нож в ръката?

– Какво друго можем да направим? Нямаме избор.

Лайдж Бейли се изправи нерешително.

– Не зная как ще го приеме Джези.

– Ако искаш, аз ще говоря с нея.

– Не, комисарю. – И Бейли въздъхна дълбоко. – Как се казва партньорът ми?

– Р. Данийл Оливо.

Бейли каза тъжно:

– Не е време за благопристойни съкращения, комисарю. Съгласих се на задачата, затова да употребяваме пълното му име. Значи – Роботът Данийл Оливо.

ПО КРЪГОВАТА МАГИСТРАЛА

На магистралата имаше тълпа, както обикновено – на долния етаж правостоящите, а на горния – привилегированите да заемат места. Като през огромен филтър от нея се процеждаше човешки поток – по намаляващи скоростта ленти до отклонения или спирки, от които се минаваше под сводове и през мостове към безкрайните лабиринти на градските квартали. Още един поток, също така непрестанен, се вливаше от другата страна – по ускорителните ленти до магистралата.

Имаше безброй много светлини: сияйни стени и тавани, от които сякаш капеше хладно, равномерно фосфоресциране; ярки крещящи реклами привличаха вниманието; острият, нетрепващ блясък на „светещите червеи“, които сочеха пътя: „Към кварталите на Джърси“, „Следвайте стрелките до влака за Ист Ривър“, „Нагоре за връзка с всички квартали на Лонг Айланд“.

Преобладаваше шумът, който е неотделим от живота: глъч от милиони разговарящи, смеещи се, подвикващи, тананикащи, дишащи.

„Никъде няма указания за Космическото селище“, помисли си Бейли.

Прехвърляше се от лента на лента с лекота, което говореше за дългогодишна практика. Децата се научаваха да „скачат“ на лентите още щом проходеха. С всяка стъпка скоростта се увеличаваше, но Бейли почти не чувстваше тласъка на ускорението. Дори не усещаше, че се навежда напред, за да се противопостави на тласъка. За трийсет секунди стигна до последната лента, която вървеше с шейсет мили в час, и се качи на обградената с перила подвижна платформа – на магистралата.

„Няма указания за Космическото селище“, продължи да си мисли той.

Нямаше нужда от указания. Който има работа там, знае пътя. Щом не знаеш пътя, значи нямаш там работа. Откакто се установи Космическото селище преди двайсетина години, се появи силната тенденция да го превърнат в забележителност и цели орди градски жители се тълпяха наоколо. Но космолитите сложиха край на това. Учтиво (те винаги бяха учтиви), но без да плащат данък на доброто възпитание, те вдигнаха силова преграда между себе си и Града. Създадоха смесена имиграционна и митническа служба. Отидеш ли по работа, трябва да се легитимираш, да позволиш да те претърсят и да се подложиш на медицински преглед и обичайното дезинфекциране.

Това предизвика недоволство. Естествено. По-голямо недоволство, отколкото бе необходимо. Достатъчно недоволство, за да се сложи прът в колелото на модернизацията. Бейли помнеше Бариерните бунтове. Самият той се намираше сред тълпата хора, които висяха по перилата на платформите, скупчваха се по местата за сядане независимо от категоризираните привилегии, шеметно се прехвърляха на бързите ленти с риск да си счупят нещо и стояха пред бариерата на Космическото селище в продължение на два дни, като вдигаха лозунги и унищожаваха градска собственост само заради всеобщия хаос.

Бейли още можеше да си спомни отделни песнички, ако се напрегнеше. Имаше една – „Земята е човешка люлка – чуй ме ти!“, по мелодията на стара народна песен с безсмислен припев: „Хинки – динки – пали – ву“.

Земята е човешка люлка –

чуй ме ти!

Земята е човешка майка –

чуй ме ти!

Земята няма място за тебе и за мене –

космолит мръсен, имаш си Вселена!

Стиховете бяха стотици. Някои бяха остроумни, повечето – глупави, и доста – неприлични. Всички обаче завършваха с „Космолит мръсен, имаш си Вселена!“. Мръсен, мръсен... Така безполезно хвърляха в лицето на космолитите най-голямата за тях обида – дълбокото им убеждение, че земните жители са поразени от болести...

Разбира се, космолитите не си заминаха. Не стана нужда дори да извадят на сцената някои от заплашителните си оръжия. Остарялата земна космическа флота отдавна бе научила, че дързостта да се доближи до кораб на друг свят, е равна на самоубийство. Земните самолети, които се бяха осмелили да прелетят над Космическото селище в първите дни на основаването му, просто изчезнаха. До земята стигаше най-много отчупено парче от крило. Пък и няма тълпа, която в безумието си да забрави последствията от пресичащия атмосферата лъч, който космолитските разрушители бяха използвали срещу земните жители във войните преди век.

Така че космолитите си стояха зад бариерата, която бе постижение на развитата им наука и на Земята не съществуваше начин да бъде унищожена. Просто чакаха, без да помръднат, от другата страна на бариерата, докато Градът укроти тълпата с приспивателни изпарения и задушлив газ. А после подземните изправителни домове се претъпкаха с подстрекатели, с недоволни и с хора, които бяха прибрани просто защото са били наблизо. След време ги пуснаха на свобода.

Когато мина достатъчно дълъг период, космолитите намалиха ограниченията. Махнаха бариерата, а полицията бе натоварена с грижата да осигури неприкосновеността на Космическото селище. Най-важното бе, че медицинският преглед стана по-малко досаден.

„А сега – помисли си Бейли – нещата могат да вземат обратна насока“. Щом космолитите бяха сигурни, че в селището им е влязъл земен жител и е извършил убийство, можеха отново да спуснат бариерата. Ставаше лошо.

Той се покачи на магистралната платформа и си проби път през правостоящите до изправената спирална рампа, която водеше към по-горното равнище, и седна. Но пъхна категоризационния билет в лентата на шапката си едва когато минаха и последния квартал на Хъдсън. К-5 нямаха право да заемат места на изток от Хъдсън и на запад от Лонг Айланд, и макар в момента да беше пълно със свободни места, контрольорите щяха незабавно да го изгонят. Хората ставаха все по-дребнави за категоризационните си привилегии и откровено казано, Бейли се приобщаваше към „хората“.

Чуваше се характерното свистене от триенето на въздуха в извитите предпазни козирки, поставени зад всяка седалка. Това пречеше на разговорите, но не и на мислите, ако човек бе свикнал.

Повечето земни жители в едно или друго отношение бяха средновековници. Лесно бе да си средновековник и да се обръщаш към времето, когато Земята е била Светът, а не един от петдесетте свята. При това най-несъвършеният от тях. Бейли светкавично извърна глава надясно, откъдето се чу писък. Една жена бе изпуснала чантата си – той я мярна: нежно розово петно на фона на убитосивия цвят на лентите. Сигурно пътник, забързан да слезе от платформата, я бе ритнал, без да иска, по посока на забавящите ускорението си ленти и сега собствеността се отдалечаваше все повече и повече от притежателката си.

Бейли леко сви устни. Ако беше умна, жената можеше да я настигне, като незабавно се прехвърлеше на още по-бавна лента, стига да не вземеха да подритват чантата насам-натам. Но никога нямаше да разбере какво точно е станало. Картината остана на половин миля зад него.

По-вероятно бе жената да не успее. Статистиката гласеше, че на всеки три минути някъде в Града изпускаха предмет, който се изгубваше. Отделът за издирването на загубени вещи представляваше огромна организация – още едно усложнение в съвременния живот.

„Някога всичко беше по-просто – помисли си Бейли. – И точно по тази причина се явиха средновековниците.“

Движението им приемаше различни форми. За лишения от въображение Джулиъс Ендърби то се изразяваше в заимстването на архаизми. Очила! Прозорци!

За Бейли то се ограничаваше с изучаването на историята. Историята като отношение на хората към живота.

А Градът! Ню Йорк, където той живееше и съществуваше. По-голям град от него бе само Лос Анджелис. По-гъсто населен бе само Шанхай. Град, създаден само преди три века.

Няма съмнение, че бе имало град със същото географско разположение, който също бяха наричали „град Ню Йорк“. Това примитивно струпване на населението бе просъществувало три хиляди, а не триста години, но без да бъде Град.

Тогава е нямало истински градове, а само хора, скупчени в обитаеми места – големи и малки, на открито. Донякъде наподобявали кръглите жилища на космолитите, но все пак били доста по-различни. Тези струпвания (най-голямото било десетмилионно, а повечето не стигали и един милион население) били разпръснати с хиляди из цялата Земя. От съвременна гледна точка били напълно неефективни в икономическо отношение.

Увеличаването на населението наложило на Земята да се стреми към ефективност. Два, три, а дори и пет милиарда можели да се изхранват на планетата, като непрекъснато се снижавало жизненото равнище. Но когато населението достигнало осем милиарда, било изправено пред полугладно съществуване. Тогава в човешката култура се наложила коренна промяна, особено когато станало ясно, че Външните светове (които хиляда години преди това били просто земни колонии) налагали сериозни ограничения за преселване.

Коренната промяна се проявила в постепенното оформяне на Градове – за хиляда години земна история. Ефективността изисква уедряване. Разбирали са това (може би несъзнателно) още през средновековното време. Националната промишленост отстъпила на факториите, а факториите – на континенталната промишленост.

Само си помислете колко неефективно е да има стотици хиляди къщи за стотици хиляди семейства, в сравнение с един стохиляден сектор; във всяка къща да има събрани филмирани книги, вместо да бъдат съсредоточени в секционния център; всяко семейство да има видео, вместо да е включено към обща видеосистема.

Да не говорим колко е глупаво да има безброй много кухни и бани, като се сравни с напълно ефективните столови и обществени душове, които можеха да се появят само с културата на Градовете.

Все повече и повече села, градове и „столици“ на Земята отмираха и бяха поглъщани от суперградовете. Първите предвиждания за атомна война само забавиха процеса. Но с изобретяването на силовото поле процесът се превърна в стремителна надпревара.

Културата на суперграда означаваше благоприятно разпределение на храните, увеличено използване на дрождите и отглеждането на растения във водни разтвори. Градът Ню Йорк се разпростря на две хиляди квадратни мили и според последното преброяване населението му беше над двайсет милиона. На Земята имаше около осемстотин Града, средно с десет милиона жители.

Всеки град стана полуавтономна административна единица, която се задоволяваше сама. Можеше да си сложи покрив, да се огради, да се вкопае в земята. Превръщаше се в стоманена пещера – във внушителна, отделна пещера от стомана и бетон.

Разположението ѝ бе научно обосновано. В центъра имаше огромен комплекс от управленски служби. Големите жилищни сектори бяха правилно ориентирани един към друг и към цялото, пресичани и свързвани от магистрали и квартални пътища. В предградията се намираха фабриките и хидробиологичните заводи, ферментационните бази и енергийните централи. През тази сложна плетеница минаваха водоснабдителните и отпадъчните канали, там бяха и училищата, затворите и магазините, енергийната мрежа и съобщителните линии.

Нямаше съмнение: Градът представляваше върховното постижение на човешкото господство по отношение на околната среда. Гордост и независимост носеха вече не космическите пътувания, не петдесетте колонизирани свята, а Градът.

На практика населението на Земята живееше само в Градовете. Извън тях бе пустош и открито небе, което малко хора можеха да гледат невъзмутимо. Беше ясно, че откритото пространство е необходимост. В него бяха водата, която трябваше на човека, въглищата и дървеният материал – основните суровини за пластмасите и за непрекъснатото разработване на дрождите. (Петролът отдавна бе изчезнал, но богати на петрол дрожди успешно го заместваха.) В земята между метрополиите все още имаше мини и тя все още служеше – повече, отколкото си даваха сметка някои хора – за отглеждане на растения и добитък. Не беше ефективно, обаче телешкото и свинското месо, както и житото, винаги получаваха баснословни цени на пазара и можеха да се използват за износ.

Малко хора бяха нужни за мините и фермите, за да обработват земята и да осигуряват напояването, но и те го вършеха от разстояние. Роботите се справяха с това по-добре и изискваха по-малко грижи.

Роботите! Те въплъщаваха голямата ирония. Не другаде, а на Земята бе изобретен позитронният мозък, и пак на Земята за първи път започнаха да използват роботи.

Не и във Външните светове. Но разбира се, Външните светове се държаха така, сякаш роботите са продукт на тяхната култура.

В известен смисъл производството на роботи бе достигнало връхната си точка във Външните светове. Тук, на Земята, използването им винаги бе ограничено – само в мините и фермите. Едва през последните двайсет и пет години, по настойчиво искане на космолитите, роботите бавно започнаха да си пробиват път в Градовете.

Градовете вършеха работа. На всички, освен на средновековниците, беше ясно, че не могат да имат заместител, при това разумен. Единствената беда бе, че нямаше вечно да вършат работа. Населението на Земята все още нарастваше. Някой прекрасен ден, независимо от всички възможности, получаваните калории на глава от населението просто щяха да паднат под равнището, необходимо за поддържане на човешкия живот.

Ставаше още по-зле поради съществуването на космолитите – потомци на първите земни емигранти, които живееха в разкош в пълните с роботи рядконаселени светове сред звездите. Те бяха твърдо решени да запазят удобствата, породени от празнотата на световете им, и по тези причини контролираха раждаемостта и не допускаха тълпите емигранти от Земята. А това...

Космическото селище!

Нещо подсъзнателно припомни на Бейли, че наближава Нюаркския квартал. Ако се задържеше на мястото си по-дълго от необходимото, щеше да се понесе с голяма скорост на югозапад, към квартала Трентън, като пътят щеше да извие през сърцето на областта за производство на дрожди, където топлият въздух миришеше на спарено.

Беше въпрос правилно да си прецениш времето. Толкова дълго се промушваше човек до рампата, през толкова много мърморещи правостоящи се провираше, докато се плъзнеше край перилата и излезеше на открито; толкова време отиваше, докато се понесе през намаляващите ускорението стъпала.

Когато направи това, озова се точно на нужната му изходна точка. Нито за миг Бейли не се бе замислил за която и да е от стъпките си. Иначе сигурно щеше да се обърка.

Попадна в необикновено усамотено място. В гаровата зала освен него имаше само един полицай и единствено шумът от профучалата платформа нарушаваше неприятната тишина.

Полицаят тръгна към него и Бейли нетърпеливо освети значката си. Мъжът вдигна ръка, с което му позволяваше да премине.

Коридорът се стесняваше и на три-четири пъти правеше резки завои. Това явно бе преднамерено, за да не се дава възможност на тълпи земни жители да се събират в него или направо да нападат.

Бейли бе благодарен, че според уговорката трябваше да се срещне с партньора си от тази страна на Космическото селище. Независимо от приказките, че се правят внимателно, идеята за медицински преглед не му допадаше.

На мястото, където редица врати бележеха пътя към чистия въздух и куполите на Космическото селище, стоеше космолит. Беше облечен по земна мода – с вталени, широки в крачолите панталони, с цветна ивица по продължението на всеки шев. Носеше обикновена текстронова риза с отворена яка, цип и къдрици на маншетите, но си оставаше космолит. Имаше нещо в стойката му, в наклона на главата, в спокойния и безстрастен овал на широкото скулесто лице, в грижливо вчесаната златиста коса – назад и без път, – което го отличаваше от земните жители.

Бейли вдървено се приближи и каза с равен глас:

– Аз съм детектив Илайджа Бейли от полицейския отдел на Ню Йорк, класификация К-5.

Показа документите си и продължи:

– Наредено ми беше да се срещна с Р. Данийл Оливо в преддверието на Космическото селище. – И си погледна часовника. – Малко съм подранил. Мога ли да ви помоля да съобщите, че съм тук?

Трепереше вътрешно – от нещо повече от студ. Донякъде бе свикнал със земните роботи. Космолитските модели сигурно бяха по-различни. Никога не бе срещал техен робот, но най-разпространени на Земята бяха разказваните с половин глас истории за огромните и страховити роботи със свръхчовешки качества, които работят далече в блестящите Външни светове. Усети, че стиска зъби.

Космолитът го изслуша внимателно и рече:

– Няма да бъде необходимо. Очаквах ви.

Бейли машинално вдигна ръка, после я отпусна. Сведе глава, от което лицето му още повече се издължи. Не успя да каже нищо. Думите заседнаха на гърлото му.

Космолитът продължи:

– Ще ви се представя. Аз съм Р. Данийл Оливо.

– Така ли? Да не би тогава да греша? Смятах, че инициалът „Р“ означава...

– Точно така. Аз съм робот. Не ви ли казаха?

– Казаха ми. – Бейли приглади ненужно косата си с изпотената си ръка. После протегна десница. – Извинете ме, господин Оливо. Бях се замислил. Приятно ми е, аз съм Илайджа Бейли, вашият партньор.

– Чудесно. – Роботът пое ръката му с неголяма сила, която достигна приятелско ръкостискане, после я пусна. – Все пак ми се струва, че забелязвам притеснение. Мога ли да ви помоля да бъдете искрен с мен? В отношения като нашите е най-добре да има колкото се може повече яснота. И още нещо – в моя свят е прието партньорите да се наричат по име. Вярвам, че това не противоречи на вашите обичаи.

– Как да ви кажа, просто... вие не приличате на робот – опита се да обясни отчаяно Бейли.

– И това ви притеснява?

– Всъщност не би трябвало да ме притеснява. Да. Данийл. В твоя свят всички роботи ли са като теб?

– Имат индивидуални различия, както е и при хората.

– А нашите... Как да ти кажа, от пръв поглед се разбира, че са роботи. А ти приличаш на космолит.

– О, ясно. Вие сте очаквали някакъв груб модел, затова се учудихте. Обаче логиката говори, че за да се избегнат неприятности, както е в нашия случай, естествено е да се използва робот с изразени хуманоидни характеристики. Не сте ли съгласен?

Имаше право. Ако един явен робот започнеше да обикаля из Града, бързо можеше да донесе беда. И Бейли отвърна:

– Да.

– А сега да тръгваме, колега Илайджа.

Те се упътиха обратно към магистралата. Р. Данийл схвана как се използват ускорителните ленти и бързо и умело се придвижваше по тях. Бейли, който отначало бе забавил ход, трябваше да го настига, а това го ядоса.

Роботът се справяше успешно. Не даваше вид да го затруднява нещо. Бейли се запита дали Р. Данийл нарочно не се движеше по-бавно, отколкото можеше. Стигна до безкрайната върволица вагони на магистралата и се хвърли на платформата с устрем, който граничеше с чисто безразсъдство. Роботът с лекота го последва.

Бейли бе почервенял. Преглътна два пъти и каза:

– Ще остана тук долу с теб.

– Тук долу ли? – Роботът явно не обръщаше внимание нито на шума, нито на ритмичното полюшване на платформата. – Да не би сведенията ми да са погрешни? Казаха ми, че пета категория предвижда място за сядане на горния етаж при определени условия.

– Прав си. Аз мога да се кача горе, но не и ти.

– Защо да не мога да дойда с вас?

– Трябва да си К-5, Данийл.

– Зная това.

– А ти не си.

Беше трудно да се разговаря. Свистенето от въздушното триене беше по-силно на долния, не дотам заслонен етаж, пък и Бейли имаше причини да не повишава глас. Р. Данийл каза:

– Защо да не мога да бъда К-5? Аз съм ви партньор и следователно заемам същото положение. Ето какво ми дадоха.

И той извади от вътрешния джоб на ризата си правоъгълна карта – едно съвсем истинско удостоверение. Беше издадено на името на Данийл Оливо, без да е вписан важният инициал. Класификацията бе К-5.

– Да се качваме – сковано рече Бейли.

Когато седна, се загледа право напред, ядосан на себе си, защото непрекъснато усещаше присъствието на робота. Вече два пъти се беше провалил: първо, помисли Р. Данийл за космолит, и второ, не отгатна, че логиката изисква и роботът да е получил пета категория. Бедата се криеше в това, че Бейли не беше типичният детектив според общоприетия мит. Възможно беше да се изненада, да даде външен израз на чувствата си, да не се приспособи към всяко положение, да не вземе светкавично решение. И досега не се беше смятал за типичен детектив, но за пръв път изпита съжаление.

А най-вече съжали, защото по всичко си личеше, че Р. Данийл е въплъщение тъкмо на този мит. Нямаше как да не е. Нали беше робот. Бейли започна да си търси извинения. В службата беше свикнал с роботи като Р. Сами. Беше очаквал да види човешко подобие с твърда и лъскава пластмасова кожа, почти мъртвешки бледа на цвят. Беше очаквал изкуствено и глупаво повдигнат бодър дух. Беше очаквал и резки, леко несигурни движения.

А в Р. Данийл нямаше нищо от това.

Бейли крадешком хвърли поглед към робота. Р. Данийл веднага обърна глава, за да го погледне в очите, и кротко кимна. Когато говореше, устните му се мърдаха съвсем естествено, а не стояха само полуотворени, както на земните роботи. И се беше мярнал езикът му, когато учленяваше думите. Бейли си помисли: „А защо седи така спокойно? Всичко това е съвсем ново за него. Шумът, светлините, тълпата!“. После стана, промъкна се край Р. Данийл и му каза: „Следвай ме!“.

Слязоха от магистралния влак, тръгнаха по забавящите ускорението ленти. Бейли си мислеше: „Боже господи, а какво да кажа на Джези, какво?“.

Срещата с робота беше изместила тази мисъл от главата му, но сега, както вървяха по отклонението право в устата на квартала Долни Бронкс, си я спомни и му призля от притеснение.

– Нали разбираш, Данийл – каза той, – всичко това е една сграда – всичко, което виждаш, целият град. В него живеят двайсет милиона души. Магистралните влакове се движат непрекъснато, денонощно, с шейсет мили в час. Общо пътищата са дълги двеста и петдесет мили, а има и стотици мили отклонения.

„Още миг – помисли си Бейли – и ще започна да изреждам колко тона дрожди се употребяват за храна в Ню Йорк всеки ден, колко кубически литра вода пием и колко мегавата енергия произвеждат на час атомните реактори.“

Р. Данийл каза:

– Научих тези, както и други подобни данни, когато ме инструктираха.

Бейли си помисли: „Е, сигурно знае и за храната, водата и енергията. Защо ли се мъча да предизвикам интерес у един робот?“.

Стигнаха до Източна 182-ра улица и само двеста метра им оставаха до асансьорните депа, обслужващи стоманобетонните редове апартаменти, сред които бе и неговият. Тъкмо се канеше да каже „Оттук!“, когато бе спрян от гъсто скупчени хора, събрали се пред ярко осветената предпазна врата на един от многото магазини, които ограждаха плътно приземните етажи на този квартал. Машинално, с тон на човек на властта, Бейли запита най-близкостоящия:

– Какво става?

Човекът, към когото се обърна, стоеше на пръсти.

– Да пукна, ако зная. Току-що дойдох – отговори той.

Друг добави развълнувано:

– Докарали са вътре от мръсните Р-та. Струва ми се, че сега ще ги изхвърлят. Боже, с какво удоволствие бих разглобил един!

Бейли нервно погледна Данийл, но дори да бе схванал значението на тези думи или да ги бе чул, роботът не се издаваше с нищо.

Бейли се втурна сред тълпата.

– Дайте път! Дайте път! Полиция!

Направиха му място, а той чуваше думите зад гърба си: „...бих разглобил един. Гайка по гайка. И ще го разпоря бавно по шевовете“. При тези думи някой се изсмя.

Бейли леко го втресе. Градът беше апогей на ефективността, но имаше изисквания към своите обитатели. Задължаваше ги да живеят по точно определен начин, държеше всекидневието им под строг и научен контрол. От време на време от натрупването на забрани се получаваха взривове.

Спомни си Бариерните бунтове.

Не ще и дума, че съществуваха причини за бунтове против роботите. Хората, които се изправяха пред перспективата да получат жалкия минимум при определянето им към по-ниски категории, след като цял живот се бяха трудили, съвсем трезво преценяваха, че вина за това имат човекоподобните роботи. А тях можеше поне да ги удариш.

За разлика от това, не бе възможно да удариш нещо, наречено „държавна политика“, или лозунга „Към по-висока продукция чрез роботски труд!“.

Правителството наричаше това „мъки на растежа“. Клатеше тъжно колективната си глава и уверяваше всички, че след необходимия период на приспособяване те ще се радват на един нов и по-добър живот.

Но редом с декласификационния процес се разширяваше движението на средновековниците. Отчаяние обземаше хората, а границата между крайното объркване и опустошителната сила понякога лесно може да се прекрачи.

В този миг може би само минути деляха сдържаната враждебност от това да се превърне във вихрена оргия на кръвопролитие и разрушение.

Бейли отчаяно си пробиваше път към предпазната врата.

ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ЩАНДА ЗА ОБУВКИ

В магазина нямаше толкова хора, колкото отвън. Със завиден усет управителят беше вкарал предпазната врата рано в играта, за да попречи да влязат евентуални смутители на реда. Така не позволяваше и на участниците в спора да напуснат, но това не бе от голямо значение.

Бейли мина през силовото поле, като използва полицейския си неутрализатор. С учудване забеляза, че Р. Данийл все така го следва. Роботът прибираше в джоба си собствения си неутрализатор – по-малък и по-удобен от стандартния полицейски модел.

Управителят веднага дотича при него, като говореше на висок глас:

– Господа полицаи, Градът определи да получа тези продавачи. Напълно съм в правата си.

В дъното на магазина стояха забити като колци три робота. До предпазната врата стояха шестима купувачи, все жени.

– Успокойте се – каза само Бейли. – Какво се е случило? Каква е тази неразбория?

Една от жените отвърна с писклив глас:

– Дойдох за обувки. Защо да не бъда обслужена от истински продавач? Не съм ли почтена жена?

Дрехите ѝ, особено шапката, бяха достатъчно крещящи, за да превърнат въпроса ѝ в нещо повече от реторичен. Ярката червенина по страните ѝ недостатъчно добре прикриваше изобилния грим.

Управителят каза:

– Ако трябва, сам ще я обслужа, господине, но не мога да обслужа всички. Нищо им няма на хората ми. Те са законни продавачи. Получих спецификационните им схеми и гаранционните карти...

– Спецификационни схеми! – изпищя жената и като се засмя пронизително, се обърна към останалите: – Само го чуйте! И ги нарича „хора“! Какво те прихваща, я кажи?! Те не са хора. Те са ро-бо-ти! – изрече тя провлечено. – И ще ти обясня какво правят, щом не ти е ясно. Заемат човешките работни места. Затова правителството винаги ги закриля. Не им се заплаща, а заради тях семействата трябва да живеят вън в лагерите и да се хранят с каша от сурови дрожди. Почтени семейства на трудещи се. Ако имахме власт, щяхме да смачкаме всички роботи. Чуваш ли?

Другите жени говореха объркано, а от тълпата зад предпазната врата се чуваше нарастващ ропот. Бейли усещаше – твърде грубо и осезателно, че Р. Данийл Оливо стои до него. Погледна продавачите. Бяха направени по земни проекти, но дори при това положение цената им бе сравнително ниска. Обикновени роботи, научени да вършат някои прости работи. Сигурно знаеха номерата на моделите обувки, цените им и какви размери има налице. Щяха да проследяват търсенето на стоките може би по-добре, отколкото би го направил човек, тъй като бяха лишени от лични интереси. Можеха да изчисляват точно поръчките за седмица напред. И да вземат мярка на стъпалото на клиента.

Поотделно не представляваха заплаха. Но като цяло ставаха невероятно опасни.

Бейли се улови, че съчувства на жената много по-дълбоко, отколкото би си представил преди ден. Не, преди два часа. Усети колко близо до него е Р. Данийл и се зачуди дали такъв робот не би могъл да замени един обикновен детектив от пета степен. Докато си мислеше това, си представи лагерите. И вкуса на кашата от дрожди. Спомни си своя баща.

Баща му беше атомен физик, с категория, която го поставяше сред най-издигнатите в Града. В централата бе станало произшествие и баща му бе поел вината върху себе си. Декласифицираха го. Бейли не знаеше подробности – това се случи, когато бе на една година. Но си спомняше лагерите от своето детство; тягостното съжителство с други хора, което бе на ръба на поносимото. Майка си изобщо не помнеше – не бе издържала дълго. А за баща си имаше ярък спомен: съсипан човек, мрачен и потиснат, който понякога говореше за миналото откъслечно, с дрезгав глас.

Баща му умря, все така декласифициран, когато Илайджа бе осемгодишен. Малкият Бейли и двете му по-големи сестри се преместиха в кварталния дом за сираци. Наричаха го „Детския етаж“. Чичо Борис – братът на майка му – беше прекалено беден, за да попречи на това.

И тежкият живот продължи. Тежко беше и докато се изучи, защото нямаше привилегии от баща си, които да облекчат пътя му.

А сега трябваше да стои сред разбунтувалата се тълпа и да се справя с мъже и жени, които в крайна сметка се бояха единствено да не бъдат декласифицирани те и любимите им хора – както се боеше самият той. С безизразен глас се обърна към жената, която беше говорила:

– Да си спестим неприятностите, госпожо. Продавачите не ви правят нищо.

– Ама разбира се, че не ми правят нищо – пропя жената. – И няма и да ми направят. Да не си мислиш, че ще позволя на студените им мазни пръсти да ме докоснат? Дойдох тук и мислех, че ще се отнесат към мен като към човек. Аз съм гражданка. Имам право да ме обслужват хора. Виж какво, имам две деца, които ме чакат за вечеря. Не могат да отидат в кварталната столова без мен, като че са сирачета. Трябва да изляза оттук.

– Е – каза Бейли, като усети, че му кипва, – ако беше позволила да те обслужат, досега да си се прибрала у дома. Вдигаш шум за нищо. Стига толкова!

– Така ли?! – Жената показа изумлението си. – Сигурно си мислиш, че можеш да ми говориш като че съм парцал? А може да е дошло време правителството да разбере, че на Земята има не само роботи, а? Аз съм трудова жена и имам права.

И тя продължи все в този дух.

Бейли усети, че е попаднал в клопка. Положението не можеше да бъде овладяно. Дори ако жените се съгласяха да бъдат обслужени, тълпата отвън беше достатъчно разбунена, за да направи беля.

Сега вече зад витрината имаше струпани стотина души. Само няколко минути, откакто детективите бяха влезли в магазина, и тълпата се бе удвоила.

– Как постъпвате обикновено в подобни случаи? – изведнъж попита Р. Данийл Оливо.

Бейли едва не подскочи и каза:

– Първо на първо, това не е обикновен случай.

– А какво гласи законът?

– Роботите са предназначени за тук. Те са специализирани продавачи. Няма нищо незаконно в това.

Разговаряха шепнешком. Бейли се мъчеше да изглежда солиден и заплашителен. Изразът на Оливо както винаги не означаваше нищо.

– В такъв случай – каза Р. Оливо – наредете на тази жена или да позволи да я обслужат, или да си отива.

Бейли леко сви устни.

– Трябва да се оправим не с жената, а със сганта отвън. Единственото, което можем да сторим, е да извикаме оперативна група.

– Не би трябвало да става нужда при гражданите да се изпраща повече от един служител на закона, за да ги насочи какво да правят – каза Данийл.

И обърна широкото си лице към управителя на магазина.

– Отворете предпазната врата, господине.

Бейли светкавично протегна ръка, за да улови Р. Данийл за рамото и да го дръпне към себе си. Но се спря. Ако в този миг представителите на властта се сдърпаха открито, това щеше да означава край на възможността за мирно споразумение.

Управителят се възпротиви, като вдигна очи към Бейли. Бейли избегна погледа му.

Р. Данийл каза безизразно:

– В името на закона ви наредих да отворите.

Управителят заекна:

– Ще държа Града отговорен за всички щети на стоките и магазина. Нека се отбележи, че правя това по заповед.

Бариерата изчезна, вътре се стълпиха мъже и жени. Нададоха щастливи викове. Предвкусваха победата си.

Бейли бе чувал за подобни бунтове. Дори бе присъствал на един. Бе видял как дузина ръце сграбчват роботите, как тежките им неподатливи тела минават от опънатите мускули на една ръка върху опънатите мускули на друга. Хората се държаха уплашено при вида на металните си подобия. Използваха чукове, механични ножове, иглени пистолети. И накрая превръщаха нещастните предмети в железни отломъци и накъсани жици. Скъпите позитронни мозъци, най-сложните постижения на човешкия ум, се прехвърляха от ръка на ръка като футболна топка и ставаха на ненужна пихтия за нула време.

А после, когато злият гений на унищожението весело започваше да се разхожда на свобода, тълпите се заемаха с всичко, което можеше да се направи на парчета.

Роботите продавачи вероятно нямаха представа за всичко това, но щом потокът на тълпата ги заля, нададоха писък и вдигнаха ръце пред очите си, сякаш правеха древния жест, с който човек се прикрива. Жената, която бе започнала разправията, се уплаши, като видя колко бързо всичко надмина очакванията ѝ, и изумено завика: „Чакайте! Чакайте!“.

Шапката се бе свлякла върху очите ѝ, а гласът ѝ продължаваше да е безсмислено писклив.

Управителят крещеше:

– Спрете ги, спрете ги!

Обади се Р. Данийл. Без да прави видимо усилие, гласът му изведнъж бе станал с няколко децибела по-висок, отколкото можете да бъде човешкият глас. „Естествено – за десети път си помисли Бейли, – та той не е...“

Р. Данийл каза:

– Следващият, който помръдне, ще бъде застрелян.

Някой далече назад в тълпата извика:

– Дръжте го!

Но последва миг, в който никой не помръдна.

Р. Данийл леко скочи на един стол, а от него – на шкаф с изложени предмети от транстекс. Разноцветната флуоресценция, която струеше през процепите на поляризираната молекулярна материя, придаваше на спокойното му гладко лице нечовешки вид.

„Нечовешки“, помисли си Бейли.

Докато Р. Данийл – заплашително тиха личност – изчакваше, критичното положение също замря.

Р. Данийл каза отчетливо:

– Вие си мислите: „Този човек държи парализиращ камшик или оглушител. Ако всички се втурнем, ще го съборим и най-много един-двама от нас да пострадат, пък и те ще се оправят после. А в това време ние ще си разчистим сметките със закона и реда както си искаме“.

Без да бъде груб или сърдит, гласът му звучеше тежко, като уверена заповед.

– Грешите – продължи той. – Не държа в ръка нито парализиращ камшик, нито оглушител, а бластер, при това смъртоносен. Ще го използвам, и то не като стрелям над главите ви. Ще убия много от вас, преди да ме хванете, може би ще убия повечето. Не се шегувам. Виждате, че не се шегувам, нали?

Тълпата се раздвижи в края, но спря да приижда. Ако новодошлите вън спираха от любопитство, други вече бързаха да си отидат. Тези най-близо до Р. Данийл стаиха дъх и правеха отчаяни усилия да не се люшнат напред като противодействие на телата, които ги притискаха.

Тишината бе нарушена от жената с шапката. Тя изведнъж избухна в ридания и завика:

– Той ще ни убие! Нищо не съм направила! Пуснете ме да си вървя!

И се обърна, но видя неподвижната стена от плътно прилепени един към друг мъже и жени. Падна на колене. Тълпата безшумно започна леко да отстъпва назад.

Р. Данийл скочи от шкафа и каза:

– Сега ще отида до вратата. Ще застрелям всеки мъж или жена, който ме докосне. Когато стигна до вратата, ще застрелям всеки мъж или жена, който направи някакво погрешно движение. Тази жена тук...

– Не, не! – запищя жената с шапката. – Казвам ви, нищо не съм направила. Нищо лошо не съм искала. Не ми трябват обувки. Искам да си отида вкъщи.

– Тази жена тук – продължи Р. Данийл – ще остане. И ще бъде обслужена.

После пристъпи напред.

Тълпата вкаменена го гледаше. Бейли затвори очи. „Грешката не е моя – помисли си отчаяно той. – Ще бъде извършено убийство, ще се забърка най-голямата каша в света, но те ме насилиха да взема робот за партньор. Те му дадоха същите права.“

Нямаше да се отърве. Не си вярваше. Можеше да спре Р. Данийл още в началото. Можеше всеки миг да се свърже с оперативната група. Вместо това бе позволил на Р. Данийл да поеме отговорността и бе изпитал подло облекчение. Когато се опита да си внуши, че личността на Р. Данийл просто се е наложила над положението, изведнъж усети отвращение към самия себе си. Робот да се налага...

Не се чу необикновен шум, нито викове и ругатни, нито писъци. Бейли отвори очи.

Хората се разпръсваха.

Управителят на магазина се бе поуспокоил, оправяше костюма си, приглаждаше косата си и под нос сипеше сърдити заплахи към изчезващата тълпа.

Плавната, виеща сирена на полицейската кола заглъхна точно пред вратата. „Естествено, когато всичко свърши“, помисли си Бейли.

Управителят го подръпна за ръкава и каза:

– Не искам повече неприятности, стигат ми.

– Няма да има повече – отвърна Бейли.

Лесно беше да се отърве от патрула. Бяха дошли, привлечени от тълпата по улицата. Не знаеха подробности и можеха сами да се уверят, че улицата вече е чиста. Роботът застана встрани и не прояви никакъв интерес, докато Бейли обясняваше случилото се на полицаите, като го омаловажи и напълно потули участието на Р. Данийл.

После го дръпна до една от стоманобетонните колони на сградата.

– Виж какво – каза му той. – Не се опитвам да обера каймака, нали ти е ясно?

– Да обереш каймака? Това да не е някой от земните ви идиоми?

– Не докладвах за участието ти.

– Не съм запознат с всичките ви обичаи. В моя свят правим пълен доклад, но може би във вашия свят не е така. Във всеки случай, беше предотвратено едно гражданско въстание. Това е важното, нали?

– Дали това е важното? Слушай – и Бейли се опита да придаде на гласа си колкото се може повече внушителност, макар че му се налагаше да шепне сърдито, – никога повече не го прави.

– Никога вече да не настоявам за спазването на закона ли? Ако не правя това, каква друга цел бих могъл да имам?

– Никога вече не заплашвай човешки същества с бластер.

– Нямаше да стрелям в никакъв случай и вие го знаете много добре. Не съм способен да навредя на човек. Но, както виждате, не се наложи да стрелям. Не съм и очаквал обратното.

– Това, че не стреля, е въпрос на обстоятелства. Не си позволявай вече такъв риск. Можех да използвам фокуса, който направи...

– Фокус ли? Какво значи това?

– Няма значение. Опитай се да схванеш смисъла на думите ми. Можех самият аз да изпразня бластера си в тълпата. Имам бластер, с който да го направя. Но в такава лотария нито аз имам право да залагам, нито ти. По-безопасно щеше да е, ако бяхме извикали на сцената полицейските коли, отколкото да се правим на герои.

Р. Данийл се замисли и поклати глава.

– Мисля, че грешите, колега. Когато ме инструктираха за човешките особености на хората на Земята, между другото се говореше, че, за разлика от Външните светове, тук от рождение обучават жителите да се подчиняват на властта. Явно това е следствие от начина ви на живот. Аз доказах, че един твърд представител на властта е достатъчен. Собственото ви желание да се извика полицейска кола само замества почти инстинктивния ви подтик да свалите отговорността от себе си. Признавам, че в моя свят постъпката ми щеше да бъде съвсем неоправдана.

Продълговатото лице на Бейли бе почервеняло от гняв.

– Ако бяха познали, че си робот...

– Сигурен бях, че не могат да познаят.

– Във всеки случай не забравяй за това. Ти си само робот, нищо повече. Само робот! Като продавачите в магазина за обувки.

– Разбира се, че е така.

– Не си човек. – Бейли усети, че проявява жестокост против волята си.

Р. Данийл сякаш размишляваше върху думите му и каза:

– Разграничението между хора и роботи може би не е толкова важно, колкото разграничението между разума и липсата му.

– Може би в твоя свят – каза Бейли, – но не и на Земята.

Погледна часовника си и едва тогава съобрази, че е закъснял с час и четвърт. Усети как гърлото му болезнено пресъхва при мисълта, че Р. Данийл спечели първия тур – спечели, докато той стоеше безпомощно отстрани.

Помисли си за младия Винс Барет – момчето, което Р. Сами замени. И за себе си, Илайджа Бейли, когото Р. Данийл можеше да замени. Йосафате, баща му поне бе изхвърлен поради произшествие, довело до повреди, до смъртта на хора. Може наистина да е било по негова вина. Бейли не знаеше. Ами ако го бяха изтикали, за да стори място на автоматизиран физик? Само по тази причина. А не заради друго. И не е можел да направи нищо...

Бейли каза сухо:

– Сега да вървим. Трябва да те заведа у дома.

Р. Данийл отговори:

– Нали разбирате, не е редно да се прави разграничение за нещо по-дребно, отколкото ра...

Бейли повиши глас.

– Добре. Въпросът е приключен. Джези ни чака.

И тръгна към най-близкия квартален център за комунална връзка.

– Джези ли?

– Да, жена ми.

„Йосафате – помисли си Бейли, – в хубаво настроение ще се представя пред Джези.“

ЗАПОЗНАВАНЕ СЪС СЕМЕЙСТВОТО

Точно името най-напред бе накарало Илайджа Бейли да ѝ обърне внимание. Видя я на квартална коледна забава преди години, наведена над купа с пунш. Току-що бе завършил образованието си, бе назначен на първата си служба в Града, отскоро се бе преместил в квартала. Живееше в една от стаичките за неженени в Общата зала № 122А. Не беше лошо за сам човек. Тя раздаваше пунша.

– Казвам се Джези – осведоми го тя. – Джези Наводни. Не съм те виждала.

– Името ми е Бейли. Лайдж Бейли. Току-що се нанесох в квартала.

Пое чашката с пунш и машинално го помириса. Тя му направи впечатление на весела и дружелюбна по характер, затова остана наблизо. Беше нов, а човек изпитва самота, ако е на забава, където стои и наблюдава хора, събрани на групички, в които не участва. По-късно, когато погълнеха достатъчно алкохол, можеше да стане по-добре.

Засега остана край купата с пунш, гледаше как хората идват и си отиват, и замислено отпиваше.

– Помогнах да приготвим пунша – стигна до него гласът на момичето. – Гарантирам за него. Искаш ли още?

Бейли установи, че чашката му е празна. Усмихна се и отговори:

– Да.

Лицето на момичето бе кръгло и не можеше да се нарече красиво, главно поради малко големия нос. Роклята ѝ бе скромна, а светлокестенявата ѝ коса падаше на къдрици върху челото. Тя се присъедини към него на следващата чаша и той се почувства по-добре.

– Джези – каза той, сякаш опитваше името на езика си. – Хубаво звучи. Нали мога да се обръщам така към теб?

– Разбира се. Щом искаш. Знаеш ли на какво е умалително?

– От Джесика ли?

– Не можеш да отгатнеш.

– Нищо друго не ми идва наум.

Тя се засмя и рече важно:

– Пълното ми име е Джезабел.

В този миг той започна да проявява истински интерес. Остави чашата с пунша и каза съсредоточено:

– Наистина ли?

– Честна дума. Не се шегувам. Джезабел е. Това ми е истинското име на всички документи. Родителите ми са харесвали как звучи.

Беше много горда от това, макар едва ли някога на света е имало по-неподходяща жена за името Джезабел . Бейли каза сериозно:

– А моето име, както разбра, е Илайджа . Искам да кажа, цялото ми име.

Това не ѝ говореше нищо. Затова той добави:

– Илайджа е бил голям враг на Джезабел.

– Наистина ли?

– Да, разбира се. В Библията.

– Така ли? Нямах представа. Колко странно, нали? Надявам се, това не означава, че ще трябва да ми бъдеш враг и в истинския живот?

От самото начало въпросът беше решен. Най-напред това съвпадение на имената направи от нея нещо повече от едно приятно момиче до купата с пунш. След време той откри, че е весела, добросърдечна, дори хубава. Най-много ценеше ведрото ѝ настроение. Собствената му язвителност по отношение на живота имаше нужда от противоотрова. Джези обаче като че ли никога не се сърдеше на мрачното изражение на продълговатото му лице.

– За бога – казваше тя. – Какво, че изглеждаш кисел като лимон? Зная, че това е външно. Предполагам, че ако винаги се смееше като навит с пружинка, както е с мен, щяхме да експлодираме още щом се съберем. Стой си такъв, какъвто си, Лайдж, и не ми позволявай да хвърча из облаците.

А тя крепеше Лайдж Бейли, за да не се срути. Той направи постъпки за малък семеен апартамент и получи условно разрешение за сключване на евентуален брак. Показа ѝ го и попита:

– Нали нямаш нищо против да ми помогнеш да се измъкна от ергенската стаичка, Джези? Не ми харесва там.

Може би това не беше най-романтичното предложение на света, но на Джези ѝ допадна.

Бейли си спомняше само един случай, в който бодрият дух на Джези я напусна изцяло, и в него пак бе замесено името ѝ. Беше през първата година от брака им, бебето още не се беше родило. Всъщност стана точно в месеца, когато тя зачена Бентли. (Коефициентът им на интелигентност, статусът на генетични ценности и положението му в отдела му позволяваха да има две деца, първото от които можеше да бъде заченато веднага след сватбата.) Като преценяваше миналото, Бейли си мислеше, че може би появата на Бентли обясняваше отчасти защо тя бе започнала необичайно да се глези.

Джези се бе пооклюмала, защото Бейли непрекъснато работеше извънредно. Каза му:

– Не е приятно да се храня всяка вечер сама в столовата.

Бейли се чувстваше уморен и изнервен.

– Защо пък да не е? Може да срещнеш там някой приятен ерген.

При тези думи тя, разбира се, избухна.

– Да не си въобразяваш, че не съм в състояние да им направя впечатление, Лайдж Бейли?

Може би стана така, понеже беше уморен; може би защото Джулиъс Ендърби, негов бивш състудент, за разлика от него се бе придвижил едно стъпало по-нагоре в класификационната схема. Може би и просто защото му дотегна, че тя се опитва да оправдае името си, а всъщност е съвсем друга и никога не би могла да бъде такава.

Както и да е. Той заядливо каза:

– Предполагам, че си в състояние, но не мисля, че ще се опиташ. Бих предпочел да забравиш какво значи името ти и да се държиш естествено.

– Ще се държа както си искам.

– Ролята на Джезабел няма да те доведе доникъде. И ако искаш да знаеш истината, и без това името ти не означава това, което си мислиш. Библейската Джезабел е била вярна съпруга и добра според разбиранията си. Не е известно да е имала любовници, не е хвърчала нависоко и не си е позволявала разюзданост.

Джези го изгледа сърдито.

– Не е вярно. Чувала съм израза „намазала се е като Джезабел“. Зная какво означава.

– Може и да си мислиш, че знаеш, но по-добре ме изслушай. След като съпругът на Джезабел – цар Ахав – умрял, цар станал синът ѝ Йорам. Един от пълководците в армията му – Ииуй, въстанал против него и го убил. После отишъл в Израел, където живеела старата царица майка Джезабел. Тя научила за това и разбрала, че може да идва само за да я убие. Храбра и горда, тя гримирала лицето си и облякла най-хубавите си дрехи, за да го посрещне като могъща и властна царица. Той наредил да я хвърлят през прозореца на двореца и да я убият, но доколкото си спомням, смъртта ѝ е била достойна. Това означава изразът „намазана като Джезабел“, а хората го употребяват може би без да знаят какво значи.

На следващата вечер Джези каза жалостиво:

– Четох Библията, Лайдж.

– Какво?! – За миг Бейли искрено се изуми.

– Там, където пише за Джезабел.

– О, Джези, извинявай, ако съм те наскърбил. Постъпих детински.

– Не, не. – Тя махна ръката му от кръста си и седна на канапето – невъзмутима и скована, на разстояние от него. – Хубаво е човек да знае истината. Не искам да се заблуждавам, защото не я зная. Затова четох за Джезабел. Тя наистина е била зла жена, Лайдж.

– Е, тези глави са написани от нейни врагове. Не знаем как е било от нейна гледна точка.

– Убила е всички пророци на Господ, до които се е добрала.

– Така казват.

Бейли бръкна в джоба си за парче дъвка. (По-късно превъзмогна този навик, защото Джези твърдеше, че с това дълго лице и тъжни кафяви очи прилича на стар гарван. който се е задавил със стиска трева – нито може да преглътне, нито да я изплюе.) И каза:

– Ако искаш да научиш гледната ѝ точка, мога да ти изброя някои доводи. Тя се е придържала към религията на своите прадеди, които са били по тези земи много преди юдеите. Юдеите са си имали свой господ – нещо повече, смятали са своя господ за изключителен. Не са се задоволявали само да го почитат, искали са всички наоколо да почитат само него. Джезабел е споделяла старите схващания, а не новите. Защото, ако новите са били с по-възвишен морален смисъл, старите по-силно са вълнували човешката душа. Фактът, че е убивала проповедници, само подчертава, че е била рожба на времето си. Тогава това е бил обичайният начин да обръщаш някого в своята вяра. Ако прочетеш „Царете“, не бива да забравяш, че Илайджа (този път заради моето име) се е надпреварвал с осемстотин и петдесет пророци на Ваал кой ще накара небесата да изсипят жупел. Спечелил Илайджа и наредил на тълпата, която гледала, да убие всичките пророци. И те го направили.

Джези прехапа устни.

– А какво ще кажеш за лозето на Навутей, Лайдж? Този човек си живеел мирно и тихо, само дето не се съгласил да продаде лозето си на царя. Затова Джезабел намерила хора, които да лъжесвидетелстват, че Навутей е богохулствал, или нещо подобно.

– Казали, че сквернословил по адрес на бога и царя – уточни Бейли.

– Да. Затова, след като го убили, си присвоили имота му.

– Не е било редно. Естествено, в днешно време с Навутей биха могли да се справят съвсем лесно. Ако имотът му бе нужен на Града, а дори ако някой от средновековните народи го беше поискал, съдът щеше да накара Навутей да се махне, щеше да го отстрани, ако е нужно и със сила, и да му плати каквото според тях е справедливо. А цар Ахав не е можел да постъпи така. И все пак Джезабел е взела погрешно решение. Единственото, което я извинява, е, че царят е бил болен, чувствал се нещастен, а тя смятала, че любовта към съпруга ѝ е по-важна от благополучието на Навутей. Непрекъснато ти го повтарям – тя е била образец на вярна съп...

Почервеняла от гняв, Джези рязко се дръпна настрани.

– Според мен ти си лош и злобен.

Той я погледна с недоумение.

– Какво съм направил? Какво ти става?

Тя излезе от къщи, без да му отговори, и прекара вечерта и половината нощ на равнищата със субетерично видео, където с неудовлетворение се хвърляше от една програма на друга, докато използва купоните си за два месеца (а отгоре на това, и купоните на мъжа си).

Като се завърна при все още будния Лайдж Бейли, нямаше какво повече да му каже.

Много по-късно на Бейли му хрумна, че е погубил една важна илюзия в живота на Джези. Дотогава за нея името ѝ криеше нещо интригуващо и страшно. То прекрасно уравновесяваше добродетелното ѝ, твърде почтено минало. От него лъхаше на порочност и Джези му се възхищаваше.

Но това чувство изчезна. Тя никога вече не спомена пълното си име – нито на Лайдж, нито на приятелите си, а доколкото Бейли можеше да си представи, не си го казваше и наум. Стана просто Джези, така и се подписваше.

Мина време и тя му проговори, а след около седмица отношенията им тръгнаха постарому и каквито и караници да имаше по-късно, никога не се изостриха толкова много.

Само веднъж леко засегнаха този въпрос. Джези беше бременна в осмия месец. Напусна службата си на помощник-диетолог в кварталната столова А-23 и понеже не бе свикнала да разполага с толкова много свободно време, започна да се забавлява, като размишляваше за предстоящото раждане на детето. Една вечер каза:

– Как ти се вижда „Бентли“?

– Какво, скъпа? – попита Бейли, като вдигна поглед от купчината с работа, която си бе донесъл вкъщи. (При положение, че скоро щеше да храни още едно гърло, че Джези спря да печели, а неговото повишение към по-творчески занимания явно както винаги оставаше в перспектива, беше необходимо да работи допълнително.)

– Ако се роди момче. Харесва ли ти това име?

Бейли присви устни.

– Бентли Бейли? Не ти ли се струва, че двете имена звучат доста еднакво?

– Не зная. Изведнъж ми дойде наум. Освен това, когато порасне, детето винаги може да си избере презиме, което да му допада.

– Нямам нищо против.

– Сигурен ли си? Да не би... Може би ти се е искало да го наречем Илайджа?

– И да добавят към името му „младши“? Не ми се вижда добра идея. Ако иска, той може да нарече своя син Илайджа.

Тогава Джези каза:

– Има и още нещо... – но не продължи.

Той изчака, после вдигна очи.

– Какво нещо?

Тя избягваше погледа му, но накрая се насили и каза:

– Бентли не е библейско име, нали?

– Не – отговори Бейли. – Напълно сигурен съм.

– Добре тогава. Не искам да слагаме библейски имена.

Това беше единственият път, когато тя му натякна за станалото – до деня, в който Илайджа Бейли се връщаше у дома с робота Данийл Оливо. Бяха женени с Джези повече от осемнайсет години, а синът му Бентли Бейли (все още неизбрал презимето си) караше седемнайсетата си година.

Бейли спря пред голямата двойна врата, на която пишеше с едри букви: „КАБИНИ МЪЖЕ“, с по-дребни букви отдолу – „раздели 1А – 1Е“, а съвсем ситно, най-отдолу – „Ако загубите ключа си, незабавно се свържете с 27-101-51“.

Край тях се промъкна мъж, пъхна алуминиев жетон в дупката на ключалката и влезе. Затвори зад себе си вратата, като изобщо не направи опит да я задържи, за да влезе и Бейли. А ако го беше направил, Бейли щеше да се обиди не на шега. По силата на общоприетата традиция мъжете се правеха, че изобщо не се забелязват, когато бяха пред залата с кабините или вътре в нея. Бейли си спомни, че в брака му с Джези една от най-интересните тайни, които тя сподели с него, беше, че положението е съвсем различно в женските кабини. Винаги си идваше с думите: „Срещнах в кабините Джозефин Грей и тя ми каза...“.

Семейство Бейли изпита едно от огорченията при издигането в обществото, когато получи разрешение да задейства малкия умивалник в спалнята си – така Джези се лиши от чести срещи с други жени.

Бейли каза, без изцяло да прикрие смущението си:

– Моля те, почакай ме отвън, Данийл.

– Възнамерявате да се измиете ли? – попита Р. Данийл.

Бейли потрепери вътрешно и си помисли: „Проклет робот! Щом са го инструктирали за всичко на света, защо не са го научили и как да се държи? Аз ще бъда отговорен, ако някога каже нещо подобно на някого“. И отвърна:

– Ще взема един душ. Вечер е претъпкано и тогава ще изгубя много време. Ако свърша сега, ще разполагаме с цялата вечер.

Лицето на Р. Данийл остана все така безизразно.

– Част от общоприетия обичай ли е да чакам отвън?

Бейли още повече се смути.

– Защо да влизаш... нямаш нужда...

– О, сега разбирам. Да, ясно. Но все пак и моите ръце се цапат, искам да ги измия.

И той посочи дланите си, като ги обърна към Бейли. Те бяха розови на цвят и месести, с гънки където трябва. Личеше си, че са изработени безупречно и майсторски, при това изглеждаха съвсем чисти. Бейли подхвърли:

– Знаеш ли, в апартамента имаме умивалник.

Подхвърли го небрежно. Нямаше смисъл да показва снобизъм пред един робот.

– Благодаря за любезността. Но по принцип смятам, че трябва да използвам това място. Щом трябва да живея с вас, хората от Земята, най-добре е да възприема колкото се може повече от обичаите и навиците ви.

– Тогава да влизаме.

Яркото весело осветление вътре рязко се отличаваше от грубата утилитарност на Града, но този път Бейли не почувства това въздействие. Обърна се шепнешком към Данийл:

– Ще се бавя около половин час. Чакай ме. – И тръгна, но се обърна и добави: – Слушай, не разговаряй с никого и не се заглеждай. Нито дума, нито поглед. Такъв е обичаят.

И побърза да се озърне, за да се увери, че този кратък разговор не е бил забелязан, че не го следят изумени очи. За щастие, в преддверието нямаше никого, пък и в крайна сметка това си беше преддверие и толкова.

Прекоси го, като донякъде усещаше колко е мръсен. Мина от общите помещения към индивидуалните кабини. От цели пет години му беше разрешено да си има кабина – достатъчно голяма, за да побере душ, малка пералня и други нужни неща, дори прожекционно апаратче, което можеше да се настройва на нови филми. Когато я получи, се пошегува: „Дом извън дома“. Но сега често се чудеше как ли би се приспособил към по-спартанското съществувание на общите кабини, ако някога отменяха личните му привилегии.

Натисна копчето, което включваше пералнята, и гладкият циферблат на брояча се освети.

Когато Бейли се завърна с чисто тяло, сменено бельо, изпрана и огладена риза и успокоен дух, завари Р. Данийл да го чака търпеливо.

– Всичко наред ли е? – попита той робота, когато излязоха навън и можеха да разговарят.

– Напълно – отвърна Р. Данийл.

Джези стоеше на прага и нервно се усмихваше. Бейли я целуна.

– Джези – измънка той, – това е новият ми партньор, Данийл Оливо.

Джези протегна ръка, Данийл я пое и се здрависа. Тя погледна съпруга си, после плахо вдигна очи към Р. Данийл и каза:

– Няма ли да седнете, господин Оливо? Трябва да поговоря с мъжа си по семейни въпроси. Само за минута. Нали нямате нищо против?

Бе уловила Бейли за рамото. Той я последва в съседната стая. Там тя припряно прошепна:

– Не си пострадал, нали? Откакто видях предаването, толкова се безпокоях!

– Какво предаване?

– Излъчиха го преди половин час. За бунта на щанда за обувки. Казаха, че двама детективи го потушили. Знаех, че идваш у дома с партньора си, а това бе станало точно в нашия район, точно по времето, когато би трябвало да си дойдеш; помислих си, че скриват някои неща и че ти си...

– Моля те, Джези! Виждаш, че нищо ми няма.

Джези с усилие се овладя. Каза с неуверен глас:

– Партньорът ти не е от твоя отдел, нали?

– Не – жалостиво отвърна Бейли. – Той е... от съвсем друго място.

– Как да се държа с него?

– Както с всеки друг. Той ми е просто партньор, нищо повече.

Звучеше толкова неубедително, че Джези присви проницателните си очи.

– Какво има?

– Нищо. Хайде да се връщаме в гостната. Ще изглежда странно, ако се бавим още.

Лайдж Бейли усети, че изпитва несигурност заради апартамента. Досега не бе имал угризения. Всъщност винаги се беше гордял. Апартаментът се състоеше от три големи стаи – гостната например бе просторна: 4,5 на 5,5 метра. Във всяка стая имаше гардероб. Един от главните отдушници минаваше точно до тях. Това значеше, че понякога чуваха клокочене, но от друга страна, контролът на температурата бе първокласен, а въздухът от климатика – подходящ. Не бяха отдалечени от мъжките и женските кабини, а това бе значително удобство.

Но с това създание от космолитския свят, седнало вътре, Бейли изведнъж се почувства несигурен. Апартаментът му се видя лош и неугледен.

Джези каза ведро, като явно леко се насилваше:

– Вечеряли ли сте с господин Оливо, Лайдж?

– Всъщност – побърза да отговори Бейли – Данийл няма да се храни с нас. Но аз ще хапна.

Джези прие това положение, без да протестира. След като толкова строго контролираха хранителните доставки и дажбите бяха по-ограничени от всякога, не беше редно човек да се възползва от чуждото гостоприемство. Само каза:

– Предполагам, че нямате нищо против да вечеряме, господин Оливо. Лайдж, Бентли и аз обикновено се храним в обществената столова. Там е много по-удобно и има по-голям избор, нали разбирате, пък и, между нас да си остане, сипват големи порции. Но от друга страна, с Лайдж получихме разрешение, ако искаме, да ядем три пъти седмично в апартамента – Лайдж е доста ценен в бюрото и положението ни е много добро, – затова си помислих, че ако искате да се присъедините към нас, можем да си направим малко празненство у дома, макар да смятам, че хора, които се възползват прекалено от личните си привилегии, донякъде се противопоставят на обществото.

Р. Данийл учтиво слушаше.

Бейли каза, като незабележимо махна с ръка.

– Джези, гладен съм.

Р. Данийл се обади:

– Ще наруша ли някакъв обичай, госпожо Бейли, ако се обръщам към вас по име?

– Не, разбира се, че не.

Джези разгъна маса, прибрана в стената, и включи механизма за топлене на чинии в средата, във вдлъбнатината на масата.

– Просто ме наричайте Джези и ще се чувствате като... Данийл.

И се засмя.

Бейли усети, че освирепява. Положението ставаше все по-неудобно. Джези смяташе Р. Данийл за човек. Въпросът беше да има за какво да се хвали и да приказва в женските кабини. Той изглеждаше добре, макар че се държеше малко вдървено, а на Джези допадаше вниманието му. На всеки би станало ясно, че е така. А какво ли впечатление бе направила тя на Р. Данийл? За осемнайсет години почти не изглеждаше променена, поне за Лайдж Бейли. Разбира се, бе понатежала и фигурата ѝ бе изгубила много от младежката си подвижност. В ъгълчетата на устата ѝ се появиха бръчки, а страните ѝ леко напълняха. Прическата ѝ бе по-сериозна, а косата – с малко по-тъмен от естествения ѝ цвят.

„Всичко това е без значение“, мрачно си помисли Бейли. Във Външните светове жените бяха високи, стройни и величествени, като мъжете. Поне според филмираните книги, следователно Р. Данийл бе свикнал с такива жени.

Но Р. Данийл, изглежда, ни най-малко не се смущаваше от думите на Джези, от външния ѝ вид и от това с каква лекота тя употребяваше името му. Каза:

– Сигурна ли сте, че може? Името Джези ми се струва умалително. Може би го използвате само с хора от вашия кръг, а за мен би било по-подходящо да ви наричам с пълното име.

Джези, която разопаковаше дажбите за вечеря, изведнъж наведе глава и се съсредоточи върху това, което вършеше.

– Просто ме наричайте Джези – упорито повтори тя. – Всички ме наричат така. Нямам друго име.

– Добре, Джези.

Вратата се отвори и вътре плахо влезе един младеж. Очите му веднага се спряха на Р. Данийл.

– Татко? – несигурно се обърна той към Бейли.

– Това е синът ми Бентли – каза с тих глас Бейли. – Бен, запознай се с господин Оливо.

– Той ти е партньор, така ли, татко? Приятно ми е да се запознаем, господин Оливо.

Очите на Бен бяха широко отворени и изпълнени с любопитство.

– Татко, кажи какво стана в магазина за обувки? В предаването съобщиха, че...

– Не задавай сега въпроси, Бен – рязко го прекъсна Бейли.

Бентли смръщи лице и погледна майка си, която му даде знак да седне.

– Направи ли каквото ти поръчах, Бентли? – попита го тя, когато младежът седна. Ръцете ѝ го погладиха по косата. Тя бе тъмна като бащината му, а и на височина щеше да бъде като баща си, но във всичко останало приличаше на нея. Овалът на лицето му беше като нейния, очите му бяха светлозелени като нейните и отношението му към живота бе също така ведро.

– Разбира се, мамо – отговори ѝ той и леко се надигна, за да надникне в голямата чиния, от която вече се вдигаше приятна миризма. – Какво ще вечеряме? Да не би пак синтелешко, а, мамо?

– Нищо му няма на синтелешкото – отвърна Джези и стисна устни. – Яж каквото съм ти сложила без много приказки.

Но беше ясно, че вечеряха именно синтелешко.

Бейли седеше на своето място. И той самият би предпочел нещо друго, а не синтелешкото с неговия остър мирис и вкус, който остава в устата, но Джези беше обяснила преди това затруднението си. „Просто не мога, Лайдж – бе му казала тя. – По цял ден прекарвам тук, на тези равнища и не мога да си създавам врагове, иначе животът ще стане непоносим. Знаят, че съм била помощник-диетолог, и ако на всеки две седмици си тръгвам с пържола или пиле, когато на етажа ни почти няма човек с лични привилегии за ядене дори в неделя, ще си кажат, че ги задигам или имам приятели сред диетолозите. Ще започнат приказки, толкова приказки, че няма да мога да си подам носа навън и спокойно да отида до Женските кабини. Синтелешкото и протозеленчуците са хубави. Хранителните им съставки са добре уравновесени, без отпадъци са, при това са пълни с витамини, минерални соли и всякакви необходими неща, а пиле можем да ядем заедно с всички на Пилешките четвъртъци в столовата.“

Бейли лесно се съгласи. Джези беше права: в живота си човек най-напред трябваше да сведе до крайност търканията с хората, които го заобикалят от всички страни. Малко по-трудно беше да убедят Бентли. В случая той каза:

– Ей, мамо, защо да не мога да използвам татковия пропуск и да ходя в столовата? За предпочитане е.

Джези недоволно поклати глава и отговори:

– Учудваш ме, Бентли. Какво ще си кажат хората, ако те видят да се храниш сам, сякаш семейството ти стои по-долу от теб или сме те изгонили от апартамента!

– А, че какво им влиза в работата!

Бейли се обади, а в гласа му се промъкваше нервна нотка:

– Прави каквото казва майка ти, Бентли.

Бентли тъжно сви рамене.

От другия край на стаята изведнъж се обади Р. Данийл:

– Разрешава ли ми семейството да си пусна тези книгофилми, докато продължи вечерята?

– О, разбира се – каза Бентли и се измъкна от масата, а на лицето му веднага се изписа любопитство. – Мои са. Взех ги от видеотеката със специално разрешение от училището. Ще ви донеса своя апарат. Качеството му е доста добро. Татко ми го подари за последния рожден ден.

Донесе го на Р. Данийл и попита:

– Интересувате ли се от роботи, господин Оливо?

Бейли изпусна лъжицата си и се наведе да я вдигне. Р. Данийл отговори:

– Да, Бентли. Много се интересувам.

– Тогава филмите ще ви харесат. Всичките са за роботи. Поръчаха ми от училище да напиша есе за тях, затова проучвам въпроса. Доста е сложен – каза важно той. – Самият аз съм против роботите.

– Сядай на мястото си, Бентли – с отчаяние в гласа каза Бейли, – и не досаждай на господин Оливо.

– Той не ми досажда, Илайджа. Някой друг път, Бентли, искам да си поговорим по въпроса. Тази вечер двамата с баща ти ще имаме много работа.

– Благодаря ви, господин Оливо.

Бентли се върна на мястото си, погледна към майка си с гримаса на лицето и откъсна парче от ронливото синтелешко с вилицата си. Бейли си помисли: „Ще имаме много работа ли?!“.

И изведнъж се стресна изумено, защото си спомни всичко. Представи си мъртвия космолит, проснат на пода, и си даде сметка, че последните няколко часа дотолкова бе потънал в собствените си нерешени въпроси, че бе забравил хладнокръвно извършеното убийство.

ГОЛОТО СЛЪНЦЕ

На Норийн и Ник Фаласка,

които ме поканиха,

на Тони Баучър,

който ме представи,

и на стоте необикновени часа

ЗАДАДЕН Е ВЪПРОС

С всички сили Илайджа Бейли се бореше с паниката.

От две седмици тя се засилваше. Дори от повече време. Тя растеше непрекъснато, откакто го бяха повикали във Вашингтон и спокойно му бяха съобщили за новото му назначение.

Повикването във Вашингтон бе само по себе си достатъчно обезпокоително. То дойде без подробности – просто едно нареждане; и това не беше на добро. С него изпращаха билети за отиване и връщане със самолет, което влошаваше нещата още повече.

Всичко се дължеше на усещането за неотложност, пораждано от всяка заповед за пътуване със самолет. Донякъде се дължеше и на мисълта за самолета – и тя стигаше. Все пак безпокойството сега се надигаше в душата му и той все още успяваше да го потисне.

В края на краищата Лайдж Бейли бе летял със самолет вече четири пъти. Веднъж дори бе прекосил континента. Така че, макар и неприятно, пътуването със самолет поне нямаше да бъде крачка в неизвестното.

Пък и полетът от Ню Йорк до Вашингтон щеше да продължи само час. Излитането щеше да стане от писта номер 2 на нюйоркското летище, която като всички служебни писти бе старателно изолирана и имаше изход, който се отваряше към откритото пространство едва след набирането на въздушна скорост. Кацането щеше да стане на защитената по същия начин писта номер 5 във Вашингтон.

При това, както бе добре известно на Бейли, самолетът беше без прозорци. Имаше добро осветление, прилична храна, всички необходими удобства. Радиоуправляемият полет щеше да бъде плавен – щом самолетът се вдигнеше във въздуха, движението почти нямаше да се усеща.

Той обясняваше всичко това на себе си и на съпругата си Джези, която никога не се бе отделяла от земята и гледаше на тези неща с ужас. Тя каза:

– Не ми харесва, че ще пътуваш със самолет, Лайдж. Не е естествено. Защо не с експресната магистрала?

– Защото това ще отнеме десет часа – продълговатото лице на Бейли бе придобило суров израз – и защото съм служител на Градската полиция и съм длъжен да изпълнявам заповедите на началниците си. Или поне трябва, ако искам да запазя ранга си К-6.

Срещу това не можеше да се възрази.

Бейли се качи на самолета и прикова поглед върху лентата с новините, която излизаше равномерно и без прекъсване от поставения на височината на очите апарат. Градската управа се гордееше с тази услуга: новини, сензационни съобщения, хумористични статии, научнопопулярни четива и понякога – белетристика. Говореше се, че един ден лентите ще бъдат заменени с филми, тъй като ангажирането на вниманието с екран е още по-ефикасен начин за откъсване на пътника от околната обстановка.

Бейли задържа погледа си върху движещата се лента не само за да отвлече вниманието си, но и защото етикетът го изискваше. В самолета видя още петима пътници (не можеше да не ги забележи) и всеки от тях имаше свое лично право на толкова страх и безпокойство, колкото природата и възпитанието го караха да изпитва.

Бейли положително би се подразнил, ако някой друг наблюдаваше неговата собствена тревога. Не искаше чужди очи да видят побелелите кокалчета на пръстите му, вкопчили се в страничната облегалка, нито пък влажните следи, които те щяха да оставят, щом ги отместеше.

Каза си: „Тук съм в безопасност. Този самолет е просто един малък Град“.

Но не успя да се самозалъже. Вляво от него имаше два пръста стомана; усещаше я с лакътя си. По-нататък – нищо...

Е, да, въздух! Но това всъщност бе нищо. Хиляда мили въздух в едната посока. Хиляда мили – в другата. Една миля, може би две – точно под него.

Почти му се искаше да може да погледне надолу, да зърне куполите на подземните градове, над които прелиташе – Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон. Представи си вълнообразните струпвания от нискосводести куполи, които никога не бе виждал, но знаеше, че са там. А отдолу, на една миля под земята и на десетки мили наоколо, бяха Градовете.

Безкрайните гъмжащи коридори на Градовете, мислеше си той, пълни с живот; жилища, обществени кухни, заводи, магистрали; навсякъде присъствието на човека беше създало топлина и уют.

А самият той бе изолиран сред студения еднообразен въздух, в тази малка метална капсула, носеща се в нищото.

Ръцете му потрепериха и той с усилие съсредоточи погледа си върху хартиената лента, за да прочете нещо.

Това беше разказ за овладяването на Галактиката, чийто герой, то се знае, бе земен жител.

Бейли раздразнено изсумтя и мигом млъкна, уплашен от шумната си невъздържаност.

Все пак беше толкова смешно. Тази претенция, че земните хора биха могли да завладеят Космоса, граничеше с детинщина. Овладяване на Галактиката! Тя беше недостъпна за хората от Земята. Бе вече завладяна от космолитите, чиито прадеди преди столетия са били земни жители. Тези прадеди бяха стигнали първи до Външните светове, бяха се почувствали там добре, а потомците им затворили пътищата за по-нататъшна имиграция. Те бяха изолирали Земята и земните си братовчеди. А цивилизацията на земните градове довърши останалото, затваряйки земните хора в Градовете със стена от страх от откритото пространство, която ги държеше настрана от разработваните от роботи земеделски и минни области на собствената им планета, дори от тях.

Бейли си мислеше с горчивина: „Йосафате! Щом това не ни харесва, нека да направим нещо. Да не си губим времето с детски приказки“.

Но нищо не можеше да се направи и той го знаеше.

После самолетът се приземи. Бейли и неговите спътници слязоха и се пръснаха, без да се погледнат.

Той погледна часовника си и реши, че има време да се поосвежи, преди да се отправи с експресната линия към Министерството на правосъдието. Това го зарадва. Шумът и глъчката на живота, огромната сводеста зала на летището с градските коридори, извеждащи на различни нива, всичко, което виждаше и чуваше, го накара да се почувства скрит на сигурно и топло място, дълбоко в утробата на Града. Това усещане прогони тревогата и само един душ му трябваше, за да бъде всичко наред.

Като временно пребиваващ, му бе необходимо разрешително, за да ползва една от обществените бани, но представянето на заповедта за пътуване премахна всички трудности. Последва само обичайната заверка с право на самостоятелна кабинка (датата бе старателно отбелязана, за да се избегнат злоупотреби) и тесен фиш с указания за придвижване до означеното място.

Бейли с благодарност усещаше лентите под краката си. С някакво чувство, граничещо с блаженство, той набираше скорост, прескачайки от една движеща се лента на друга, навътре към скоростната магистрала. С лекота се прехвърли на нея и зае мястото, което му се полагаше според ранга.

Не беше пиков час; намираха се свободни места. Банята също не бе претъпкана. Предоставената му кабинка имаше приличен вид и пералня, която работеше добре.

След като употреби с успех дажбата вода и освежи дрехите си, той бе готов да се заеме с Министерството на правосъдието. По някаква ирония на съдбата даже се поразвесели.

Заместник-министърът Албърт Миним бе нисък, набит мъж със свежа кожа и сивеещи коси, тялото му бе загладено. От него се носеше дъх на чистоплътност и на тоник. Всичко у този човек говореше за благата на живота, които идваха с обилните дажби на служителите от висшата администрация.

В сравнение с него Бейли се почувства изпит и кокалест. Даваше си сметка за собствените си огромни длани и хлътнали очи, за общото впечатление на недодяланост, което правеше.

Миним каза дружелюбно:

– Седнете, Бейли. Пушите ли?

– Само лула, сър – отвърна Бейли.

Докато казваше това, той я измъкна от джоба си, а Миним пъхна обратно наполовина извадената пура.

Бейли тутакси съжали. По-добре пура, отколкото нищо, а той би оценил подаръка. Въпреки увеличената дажба в резултат на неотдавнашното му повишение от К-5 на К-6, тютюнът съвсем не беше в изобилие.

– Можете да запалите – рече Миним и зачака с бащинско търпение, докато Бейли пестеливо отмерваше дозата тютюн и сглобяваше лулата си.

Без да сваля поглед от нея, Бейли рече:

– Не ми казаха защо съм повикан във Вашингтон, сър.

– Знам – отвърна Миним и се усмихна. – Веднага мога да ви обясня. Временно получавате ново назначение.

– Извън Ню Йорк ли?

– Доста по-далеч.

Бейли повдигна вежди и доби замислен вид.

– Колко временно, сър?

– Не знам точно.

Бейли си даваше сметка за преимуществата и неудобствата на едно преместване. Като временно пребиваващ в Град, на който не е жител, той навярно щеше да живее по-нашироко, отколкото му позволяваше служебният ранг. От друга страна, малко вероятно бе да разрешат на Джези и сина им Бентли да заминат с него. За тях, разбира се, щяха да се грижат там, в Ню Йорк, но Бейли бе привързан към семейството си и мисълта за раздялата не го радваше.

Освен това преместването означаваше и по-специална задача, което беше добре, но и по-голяма отговорност, а това можеше да му създаде неприятности. Неотдавна бе преминал през изпитанията на едно разследване, свързано с убийството на космолит в околностите на Ню Йорк. Не преливаше от радост пред перспективата за друг такъв епизод.

Той каза:

– Бихте ли ми обяснили къде отивам? Характера на преместването? За какво става въпрос?

Опитваше се да претегли наум това „Доста по-далеч“ на заместник-министъра и да прави догадки за новото си поле на дейност. „Доста по-далеч“ бе прозвучало категорично и Бейли си помисли: „Калкута? Сидни?“.

Тогава видя как Миним все пак извади пура и я запали внимателно.

Бейли си помисли: „Йосафате! Трудно му е да ми каже. Не му се иска“.

Миним извади пурата от устата си и като проследи с поглед дима, каза:

– Министерството на правосъдието ви изпраща с временно назначение на Солария.

За момент мисълта на Бейли потърси изплъзващите се асоциации: Солария, Азия; Солария, Австралия?...

В следващия миг той скочи от мястото си и рязко изрече:

– Искате да кажете на един от Външните светове?

Миним отбягна погледа на Бейли.

– Точно така!

Бейли отвърна:

– Но това е невъзможно. Те не биха допуснали земен жител на никой от Външните светове.

– Всичко зависи от обстоятелствата, инспектор Бейли. На Солария е станало убийство.

Устните на Бейли се изкривиха в машинална усмивка.

– Това едва ли може да има нещо общо с нашата юрисдикция.

– Те поискаха помощ.

– От нас ли? От Земята? – Бейли се раздвояваше между недоумението и неверието. Това, че един външен свят можеше да изпитва нещо друго освен пренебрежение към презряната планета майка, или в най-добрия случай благосклонна снизходителност, бе немислимо. Да молят за помощ?

– От Земята? – повтори той.

– Невероятно е – съгласи се Миним, – но е така. Те настояват със случая да се заеме детектив от Земята. Въпросът е бил разискван по дипломатически канали на най-високо равнище.

Бейли отново седна.

– Но защо аз? Не съм млад. На четиресет и три съм. Имам жена и дете. Не бих могъл да напусна Земята.

– Не ние сме направили този избор, инспекторе. Те посочиха именно вас.

– Мен?

– Детектив Илайджа Бейли, К-6 от нюйоркската Градска полиция. Знаели са какво искат. Сигурно се досещате защо.

Бейли продължи да упорства:

– Но аз не съм подходящ за тази работа.

– Те смятат, че сте. Изглежда, са научили за работата ви по разследването на убийството на космолита.

– Това, което е стигнало до тях, трябва да е било доста объркано. Сигурно е изглеждало по-добре, отколкото беше в действителност.

Миним вдигна рамене.

– Във всеки случай изискаха вас и ние се съгласихме да ви изпратим. Получавате ново назначение. Всички документи са подготвени, трябва да тръгвате. По време на вашето отсъствие за съпругата и детето ви ще бъдат положени грижи на ниво К-7, това ще бъде временният ви ранг, докато изпълнявате задачата си. – Той замълча многозначително. – Задоволителният край на тази задача може да направи ранга постоянен.

Всичко ставаше прекалено бързо. Не му се вярваше. Той не можеше да напусне Земята. Нима не разбираха?

Чу се да казва с равен глас, който прозвуча неестествено в собствените му уши:

– Какво убийство? При какви обстоятелства? Не могат ли сами да се справят?

С внимателни движения на пръстите Миним нареждаше разни дребни предмети върху бюрото си. Той поклати глава.

– Не знам нищо за убийството. Нито при какви обстоятелства е станало.

– Кой тогава знае, сър? Не очаквате да отида там неподготвен, нали? – И отново отчаян вътрешен глас: „Но аз не мога да напусна Земята“.

– Никой не знае нищо за това. Никой на Земята. Соларианците не ни осведомиха. Ето и вашата задача: да разберете защо е толкова важно това убийство, та им трябва човек от Земята. Или по-точно – това ще бъде част от задачата ви.

Бейли беше достатъчно отчаян, за да каже:

– А ако откажа?

Той, разбира се, знаеше отговора. Знаеше точно какво би означавало за него, а още повече за семейството му, едно понижение.

Миним не спомена нищо за понижение, само каза меко:

– Не може да откажете, инспекторе. Имате поставена задача.

– От Солария ли? Да вървят по дяволите.

– От нас, Бейли. От нас. – Миним млъкна, после продължи: – Известно ви е положението на Земята спрямо Външните светове. Няма защо да говоря за тези неща.

Бейли знаеше какво е положението, а и всеки човек на Земята го знаеше. Петдесетте Външни свята, взети заедно, имаха несравнимо по-малобройно население от това на Земята и въпреки всичко поддържаха военен потенциал, който бе може би стотина пъти по-мощен от нейния. Тези слабонаселени светове, чиято икономика се градеше на позитронния робот, имаха енергийна продукция на човек от населението хиляди пъти по-голяма от тази на Земята. А количеството енергия, произвеждано от един-единствен човек, определяше военния потенциал, жизненото равнище, щастието и всичко останало.

Миним продължи:

– Един от факторите, които ни принуждават да търпим това положение, е невежеството ни. Да. Невежеството. Космолитите знаят всичко за нас. Бог ми е свидетел, те изпращат достатъчно мисии на Земята. Ние знаем за тях само това, което те ни казват. Досега нито един земен жител не е стъпвал на Външен свят. Вие обаче ще го направите.

Бейли започна:

– Не мога да...

Но Миним повтори:

– Ще го направите. Вие единствен имате тази възможност. Ще бъдете на Солария по тяхна покана, за да вършите работа, която те ще ви възложат. Когато се завърнете, ще притежавате полезна за Земята информация.

Бейли наблюдаваше заместник-министъра с мрачен поглед.

– Искате да кажете, че трябва да шпионирам в полза на Земята?

– Не става въпрос за шпиониране. Ще вършите само онова, което ви нареждат. Просто внимавайте и си отваряйте очите на четири. Наблюдавайте! Когато се върнете на Земята, специалистите ще анализират и разтълкуват наблюденията ви.

Бейли каза:

– Изглежда, положението е критично, сър.

– Защо мислите така?

– Да се изпрати човек от Земята на Външен свят, е рисковано. Космолитите ни мразят. Макар да отивам там по тяхна покана и с най-добри намерения, бих могъл да предизвикам междузвездно произшествие. Земните власти лесно са могли да отклонят тази молба. Могли са да кажат, че съм болен. Космолитите изпитват патологичен страх от болести. В никакъв случай не биха ме приели, ако смятаха, че съм болен.

– Предлагате да опитаме този трик, така ли? – каза Миним.

– Не. Ако властите нямаха друга причина за изпращането ми, без мен щяха да се сетят за това или за нещо по-добро. Значи въпросът за шпионирането е истинската причина. И ако е така, тук трябва да има нещо повече от едно „виж каквото можеш да видиш“, за да оправдае риска.

Бейли почти очакваше избухване и почти го желаеше като отдушник на напрежението, но Миним само се усмихна хладно и каза:

– Проницателен сте, както изглежда. Но не съм и очаквал друго.

Заместник-министърът се наведе над бюрото си към Бейли.

– Ето ви някои данни, не бива да ги обсъждате с никого, дори с други правителствени служители. Нашите социолози са стигнали до някои изводи относно сегашното състояние на Галактиката. Петдесет Външни свята, слабонаселени, роботизирани, могъщи, със здрави и дълголетни хора. Самите ние – пренаселени, слабо развити технически, с непродължителен живот, под тяхна власт. Положението ни е несигурно.

– Всичко е несигурно в края на краищата.

– Поначало всичко е несигурно. Остават ни най-много стотина години. Ние ще преживеем без съмнение, но имаме деца. Един ден ще се превърнем в прекалено голяма заплаха за Външните светове, за да ни позволят да оцелеем. На Земята има осем милиарда, които мразят космолитите.

Бейли рече:

– Космолитите ни изолират от Галактиката, направляват търговията ни в своя полза, диктуват условията си на нашето правителство и се отнасят към нас с презрение. Какво очакват те? Благодарност ли?

– Така е, и все пак формулата е известна. Бунт, потушаване, бунт, потушаване – и след не повече от век Земята ще бъде практически заличена като населен свят. Така казват социолозите.

Бейли се размърда неспокойно. Не можеха да се оспорват заключенията на социолозите и техните компютри.

– И какво очаквате от мен при това положение?

– Донесете информация. Слабото място в социологическите ни прогнози е липсата на сведения за космолитите. Принудени сме да правим предположения въз основа на малкото космолити, които изпращат тук. Трябва да разчитаме на онова, което те предпочитат да ни казват за себе си, тъй че ние знаем силните им страни и само силните им страни. По дяволите, имат си своите роботи и своето малобройно население, и своето дълголетие. А имат ли слаби места? Има ли фактор или фактори, които, стига да ни бяха известни, щяха да спасят обществото ни от неизбежно унищожение; нещо, което ще направлява действията ни и ще увеличи шансовете ни за оцеляване.

– Не е ли по-добре да изпратите социолог, сър?

Миним поклати глава.

– Ако можехме да изпратим когото си пожелаем, щяхме да го направим преди десет години, когато най-напред стигнахме до тези изводи. За пръв път ни се удава случай да изпратим човек там, те настояват той да бъде детектив, а това удовлетворява и нас. Детективът е и социолог; своего рода практикуващ социолог, иначе няма да е добър детектив. От досието ви личи, че сте добър детектив.

– Благодаря ви, сър – отвърна Бейли машинално. – А ако изпадна в беда?

Миним сви рамене.

– Това е рискът на професията.

С едно махване на ръка той смени темата и добави:

– Непременно трябва да заминете. Часът на отлитането ви е определен. Корабът ви чака.

Бейли се вкамени.

– Чака! Кога тръгвам?

– След два дни.

– Тогава трябва да се върна в Ню Йорк. Жена ми...

– Ние ще се срещнем с жена ви. Тя не бива да знае нищо за естеството на работата ви, нали разбирате. Ще ѝ кажем да не очаква известия от вас.

– Но това е нечовешко. Трябва да я видя. Може никога повече да не я видя.

Миним рече:

– Това, което ще ви кажа сега, може да прозвучи още по-нечовешко, но нима има ден, в който, тръгвайки да изпълнявате задълженията си, вие не си казвате, че тя може никога повече да не ви види? Инспектор Бейли, всички ние трябва да изпълняваме дълга си.

Лулата на Бейли не гореше от петнайсет минути. Той изобщо не бе забелязал.

Нямаше какво повече да му кажат. Никой не знаеше нищо за убийството. Просто го препращаха от един служител на друг до момента, в който, все още невярващ, се озова пред космическия кораб.

Той приличаше на гигантско оръдие, насочено към небесата, и Бейли конвулсивно потръпна в студения открит въздух. Нощта го обгърна (за това бе благодарен) като тъмна стена, преливаща в черен свод над главата му. Беше облачно и макар да бе ходил в планетария, той трепна, когато една ярка звезда, проблеснала внезапно между облаците, привлече погледа му.

Малка искрица далече, далече от Земята. Взираше се в нея с любопитство, почти без страх. Тя изглеждаше съвсем близка, съвсем незначителна, и все пак около такива като нея обикаляха планети, чиито жители бяха господари на Галактиката. И Слънцето е като тях, помисли си той, само че е много по-близко, огрява сега другата страна на Земята.

Внезапно си представи Земята като кълбо от камък с воал от влага и газ, и пустота, простираща се навред около него, с Градове, едва вкопани в горния слой, вкопчени несигурно между камъка и въздуха. Побиха го тръпки!

Корабът, разбира се, беше на космолитите. Междузвездната търговия бе изцяло в техни ръце. Сега беше сам, в покрайнините на Града. Бяха го къпали, търкали и стерилизирали, докато прецениха, че според техните изисквания е достатъчно безопасен, за да се качи на кораба. Въпреки това изпратиха само един робот да го посрещне, тъй като носеше стотина разновидности на болестотворни микроби от душния град, към които той самият имаше имунитет, но космолитите със своята оранжерийна евгеника нямаха.

Масивното тяло на робота изплува в тъмнината, очите му – мъждивочервеникави огънчета.

– Инспектор Илайджа Бейли?

– Точно така – рязко отвърна Бейли и косата на тила му леко се изправи. Беше твърде много землянин, за да настръхне от гняв при вида на робот, извършващ човешка дейност. Имаше един Р. Данийл Оливо, който му помагаше в разследването по убийството на космолити, но това бе друго. Данийл беше...

– Моля, последвайте ме – каза роботът и бяла светлина заля пътеката към кораба.

Бейли тръгна подир робота. Изкачи се по стъпалата в кораба и после по коридорите – в една стая. Роботът каза:

– Това е вашата стая, инспектор Бейли. Умоляваме ви да останете тук до края на пътуването.

Бейли си помисли: „Разбира се, запечатайте ме. Подсигурете се. Изолирайте ме“.

Коридорите, по които бе вървял, бяха празни. Навярно сега роботите ги дезинфекцираха. А роботът срещу него после вероятно щеше да мине през противобактерийна баня. Роботът каза:

– Има вода за пиене и течаща вода. Храна ще ви донасят. Ще разполагате с видеоматериали. Илюминаторите се контролират от това табло. Сега са затворени, но ако желаете да наблюдавате пространството...

Бейли го прекъсна трескаво:

– Така е добре, момче. Нека да останат затворени.

Той употреби думата „момче“, с която земните хора винаги се обръщаха към роботите, но този не реагира враждебно. А и не можеше, разбира се. Реакциите му бяха ограничени и се подчиняваха на законите на роботиката.

Роботът приведе огромното си метално тяло в някаква пародия на почтителен поклон и излезе.

Бейли бе сам в стаята си и можеше да разгледа обстановката. Тук поне беше по-добре, отколкото в самолета. Него можеше да обхване с поглед. Можеше да го види от край до край. Космическият кораб бе огромен. Имаше коридори, етажи, стаи. Той представляваше един малък град. Бейли дишаше почти свободно.

После блеснаха светлини и по комуникатора се разнесе металическият глас на робота, който даваше специални инструкции за предпазване от началното ускорение.

Последва тласък, опъване на предпазните колани, задвижване на хидравличната система, далечен грохот на двигатели, нажежени до червено от протонния микрореактор. Чу се свистене от разсичането на атмосферата, което изтъняваше и ставаше все по-пронизително, докато след час съвсем замря.

Бяха в Космоса.

Сякаш всичките му сетива се бяха притъпили, сякаш всичко беше нереално. Казваше си, че всяка секунда го отдалечава на хиляди мили от Градовете, от Джези, но това не стигаше до съзнанието му.

На втория ден (третия? – за времето добиваше представа единствено от редуването на ядене и сън) получи странно моментно усещане, че го обръщат наопаки. То продължи само миг и Бейли знаеше, че това е Скок, онова особено, непонятно, почти мистично мигновено преминаване през хиперпространството, което пренася кораба и цялото му съдържание от една точка в пространството до друга, на светлинни години разстояние. Последва друг Скок и след време – нов Скок.

Сега Бейли си казваше, че е на светлинни години от Земята, десетки светлинни години, стотици, хиляди.

Не знаеше колко са. Никой на Земята не знаеше местоположението на Солария в пространството. Можеше да се обзаложи. Те бяха невежи, всичките.

Почувства се ужасно самотен.

После дойде усещането за забавяне на скоростта и роботът влезе. Мрачните му ръждивочервеникави очи внимателно огледаха омотания с колани Бейли. Умело затегна някаква крилчата гайка; хвърли бърз поглед към хидравличната система и каза:

– Ще се приземим след три часа. Бъдете така добър да останете в тази стая. Ще дойде човек да ви вземе и ще ви придружи до жилището ви.

– Почакай – напрегнато рече Бейли. Както беше впримчен, се чувстваше безпомощен. – По кое време на денонощието ще се приземим?

Роботът незабавно отвърна:

– Според галактическото стандартно време ще бъде...

– Местно време, момче. Местно време! Йосафате!

Роботът продължи с равен глас:

– Соларианското денонощие продължава двайсет и осем цяло и трийсет и пет стандартни часа. Соларианският час е разделен на десет декада, всеки от които съдържа сто сентада. По разписание ще се приземим в двайсетия сентад на петия декад на денонощието.

Бейли мразеше този робот. Мразеше го заради тъпоглавата му недосетливост; заради начина, по който го принуждаваше да зададе въпроса директно и да покаже собствената си слабост.

Трябваше да го направи. Попита направо:

– Това през деня ли е?

И след всичко роботът отвърна „Да, сър“ и излезе.

Щеше да бъде през деня! Трябваше да стъпи върху откритата повърхност на една планета денем.

Не знаеше точно как ще се чувства. От различни места в Града беше зървал части от планетната повърхност; за малко дори беше излизал на нея. Винаги обаче е бил заобиколен от стени или се е намирал близо до тях. Винаги е имал убежище подръка.

Какво щеше да го пази сега? Нямаше да ги има дори измамните стени на мрака.

И тъй като за нищо на света не би разкрил слабостта си пред космолитите – проклет да бъде, ако го направи, – той се напрегна цял върху коланите, които го предпазваха от натоварването при кацане, затвори очи и с всички сили продължи да се бори с паниката.

СРЕЩА С ПРИЯТЕЛ

Бейли губеше битката. Само разум не бе достатъчен.

Казваше си отново и отново: хората са живели на открито през целия си живот. Космолитите живеят така и сега. Някога и нашите предци на Земята са живели по този начин. Всъщност отсъствието на стени не крие никаква опасност. Само разумът ми казва друго, но той се лъже.

И това не помагаше. Нещо по-силно от разума жадуваше за стени, не искаше никакво пространство.

С времето започна да му се струва, че няма да издържи. Накрая щеше да се свива от страх, треперещ и жалък. Космолитът, когото щяха да изпратят (с филтри в носа да задържат бацилите, и с ръкавици, за да се избегне контактът), дори нямаше истински да го презира. Щеше само да изпитва отвращение.

Бейли продължаваше да упорства.

Когато корабът кацна и предпазните колани автоматично се освободиха, а хидравличната система се прибра в стената, той остана на мястото си. Беше уплашен, но решен да не го показва.

При първия тих звук на отваряща се врата отмести поглед. С крайчеца на окото си зърна високата фигура и златистите коси на влизащия; беше космолит, един от онези горди потомци на Земята, които се бяха отказали от своето наследство.

Космолитът промълви:

– Колега Илайджа!

Бейли рязко извърна глава към говорещия. Очите му се разшириха и той се изправи почти неохотно.

Взря се в лицето му; в широките изпъкнали скули, в съвършеното спокойствие на чертите му, в симетрията на тялото и най-вече в спокойните, безизразни сини очи.

– Д-данийл.

Космолитът отвърна:

– Радвам се, че ме помните, колега Илайджа.

„Помня те!“ Бейли усети вълна на облекчение. Това същество беше частица от Земята, приятел, утеха, спасител. Обзе го почти непреодолимо желание да се спусне към космолита и да го прегърне, да го притиска силно, да се смее, да го потупва по гърба и да прави всички онези щуротии, които стари приятели вършат, когато се срещнат след дълга раздяла.

Но не го направи. Не можеше. Само пристъпи към него, протегна ръка и каза:

– Няма как да те забравя, Данийл.

– Много сте любезен – отвърна Данийл, като кимна сериозно. – Както ви е добре известно, докато съм в изправност, ми е съвсем невъзможно да ви забравя. Хубаво е, че ви виждам пак.

Той взе ръката на Бейли и я стисна решително и сдържано; пръстите му се сключиха и оказаха осезаем, но безболезнен натиск, после я пуснаха.

Бейли искрено се надяваше, че непроницаемите очи на това създание няма да проникнат в мислите му и да видят онзи безумен миг, все още неотминал напълно, в който цялото му същество бе обладано от чувство на дълбоко приятелство, почти обич.

В края на краищата човек не можеше да храни приятелски чувства към Данийл Оливо, който съвсем не беше човек, а само робот.

Роботът, който толкова приличаше на човек, каза:

– Разпоредих се да свържат кораба със земеходна роботоуправляема кола чрез въздушен тунел...

Бейли се намръщи:

– Въздушен тунел ли?

– Да. Обикновено съоръжение, често го използват в Космоса, за да може екипажът и материалната част да бъдат прехвърляни от един транспортен кораб в друг, без да е необходима специална противовакуумна екипировка. Както изглежда, това съоръжение не ви е познато.

– Не – рече Бейли, – но разбирам за какво става дума.

– Разбира се, доста сложно е да се монтира такова приспособление между космически кораб и земеходна машина, но аз настоях да го направят. За щастие, мисията, с която ние двамата сме натоварени, е от първостепенна важност. Трудностите се отстраняват бързо.

– И ти ли ще се занимаваш с убийството?

– Не ви ли уведомиха за това? Съжалявам, че не ви го съобщих веднага. – Естествено, нямаше и следа от съжаление върху безупречното лице на робота. – Доктор Хан Фастълф, когото познавате от нашето сътрудничество на Земята и когото, надявам се, помните, ви препоръча като подходящ следовател. Той постави условие в разследването да участвам и аз, за да работим заедно.

Бейли се усмихна пресилено. Доктор Фастълф беше жител на Аврора, най-могъщия от Външните светове. Очевидно препоръката на един аврорианец имаше тежест.

Бейли подхвърли:

– Добрият екип не бива да се разваля, а? – Първоначалното оживление, причинено от появата на Данийл, взе да преминава, нещо отново го стегна в гърдите.

– Не знам дали точно това е имал предвид, колега Илайджа. От характера на разпорежданията му мога да съдя, че е искал да ви изпрати за сътрудник някого, който има опит с живота на Земята и познава вашите странности.

– Странности! – Бейли се намръщи и се почувства засегнат. Не му харесваше, че употребяват тази дума за него.

– За да мога например да осигуря въздушен тунел. Добре ми е известна вашата неприязън към откритите пространства, породена от живота в земните Градове.

Навярно защото го нарекоха „странен“, Бейли усети, че трябва да отвърне с атака или ще загуби авторитета си пред тази машина; това го накара да промени рязко темата. А може би просто дългогодишната практика не му позволяваше да оставя незабелязано нито едно логическо противоречие.

– На този кораб за моето благополучие се грижеше един робот; робот – каза Бейли, а в гласа му прозвуча злобна нотка, – който прилича на робот. Познаваш ли го?

– Говорих с него, преди да се кача на кораба.

– Какъв е номерът му? Как мога да установя връзка с него?

– РХ-2475. За Солария е обичайно към роботите да се обръщат само със серийните им номера. – Спокойният поглед на Данийл се плъзна по командното табло до вратата. – С този бутон можете да му сигнализирате.

Бейли също погледна командното табло и тъй като бутонът, към който сочеше Данийл, носеше надпис РХ, неговото откриване съвсем не бе загадка.

Бейли го натисна с пръст и след по-малко от минута роботът – онзи, който приличаше на робот – влезе.

Бейли каза:

– Ти си РХ-2475.

– Да, сър.

– Преди малко ми каза, че ще дойде някой да ме отведе от кораба. Него ли имаше предвид? – Бейли посочи Данийл.

Погледите на двата робота се срещнаха. РХ-2475 каза:

– От документите му за самоличност е ясно, че той е лицето, което трябва да ви посрещне.

– Казаха ли ти нещо повече за него? Например как изглежда?

– Не, сър. Но знаех името му.

– Кой ти го съобщи?

– Капитанът на кораба, сър.

– Той е соларианец, нали?

– Да, сър.

Бейли облиза устни. Следващият въпрос щеше да бъде решаващ. Той рече:

– Как е името на този, когото ти съобщиха да очакваш?

РХ-2475 отвърна:

– Данийл Оливо, сър.

– Добре, момче! Сега можеш да си вървиш.

Последва обичайният поклон и рязко обръщане кръгом. РХ-2475 напусна стаята.

Бейли се обърна към сътрудника си и рече замислено:

– Не ми казваш цялата истина, Данийл.

– Какво имате предвид, колега Илайджа? – запита Данийл.

– Докато разговарях с теб преди малко, се сетих за един странен факт. РХ-2475 ми съобщи, че ще дойде да ме вземе човек. Помня това много добре.

Данийл слушаше спокойно, без да пророни дума. Бейли продължи:

– Помислих си, че роботът може да е сгрешил. Помислих си също, че наистина е трябвало да ме посрещне човек, но после са изпратили теб, без да уведомят РХ-2475 за промяната. Но ти чу, че проверих това. Той е имал данни за твоята самоличност и е знаел името ти. Но не цялото ти име, нали, Данийл?

– Наистина не беше уведомен за цялото ми име – съгласи се Данийл.

– Името ти не е Данийл Оливо, а Р. Данийл Оливо, което означава Робот Данийл Оливо.

– Вие сте напълно прав, колега Илайджа.

– От което следва, че РХ-2475 не е бил уведомен, че си робот. Позволили са му да смята, че си човек. С твоята хуманоидна външност подобен маскарад е възможен.

– Не оспорвам вашите разсъждения.

– Тогава да продължим. – В гърдите на Бейли се надигаше неудържимо задоволство. Беше на път да открие нещо. Едва ли бе нещо голямо, но за такива открития го биваше. Биваше го достатъчно, за да си струва труда да прелети половината Космос. – Е, тогава защо ще искат да мамят някакъв си нещастен робот? За него е без значение дали му пращат човек, или робот. Той се подчинява на заповеди и в двата случая. Оттук логично следва, че капитанът, който е осведомил робота, и соларианските власти, които са осведомили капитана, сами не са знаели, че си робот. Както казах, това е едно логично заключение и сигурно не е единственото. Вярно ли е то?

– Струва ми се, да.

– Така. Значи познах. Тогава защо? Като те е препоръчал за мой помощник, доктор Хан Фастълф е накарал соларианците да мислят, че си човек. Не е ли опасно това? Ако разберат, може много да се ядосат. Защо го е направил?

Хуманоидният робот заговори:

– Ето какво ми обясниха, колега Илайджа. Връзката ви с човек от Външните светове би издигнала престижа ви в очите на соларианците. Връзката ви с робот би го намалила. Тъй като познавам привичките ви и бих могъл да работя лесно с вас, сметнаха за разумно да оставят соларианците да ме мислят за човек, без всъщност да ги заблуждават с категорични изявления в този дух.

Бейли не му вярваше. Подобна деликатна загриженост за чувствата на някакъв си землянин не бе присъща на един космолит, та бил той толкова образован като Фастълф.

Той помисли за друга възможност и каза:

– Нали сред Външните светове соларианците са прочути с производството си на роботи?

– Радвам се – отвърна Данийл, – че сте запознат с икономиката на Солария.

– Ни най-малко – възкликна Бейли. – Мога да се досетя как се пише „Солария“ и с това познанията ми за нея се изчерпват.

– В такъв случай не разбирам, колега Илайджа, какво ви накара да зададете този въпрос, но той е напълно уместен. Улучи целта. Според информацията, съхранена в мозъка ми, от петдесетте Външни свята Солария безусловно е най-прочута с разнообразието и съвършенството на роботите си. Тя изнася специализирани модели във всички останали Външни светове.

Бейли кимна с мрачно задоволство. Естествено, Данийл не можеше да проследи онзи интуитивен мисловен скок, който имаше за отправна точка човешката слабост. Нито пък Бейли чувстваше необходимост да му изложи разсъжденията си. Щом Солария беше водеща в световната роботика, то доктор Хан Фастълф и сътрудниците му са могли да имат чисто лични и много човешки подбуди да демонстрират своя превъзходен робот. Това не би имало нищо общо със сигурността или с чувствата на един землянин.

Те щяха да доказват собственото си превъзходство, позволявайки на експертите соларианци да се заблудят и да приемат един робот – аврорианска направа – за себеподобен.

Бейли се почувства много по-добре. Странно, целият му разсъдък, всичките умствени способности, които можа да мобилизира, не успяха да го спасят от паниката; обаче няколкото трохи, подхвърлени на собственото му тщеславие, сториха това веднага.

Мисълта за тщеславието на космолитите също помогна.

Каза си: „Йосафате, всички сме хора, дори космолитите“.

На глас рече почти нехайно:

– Докога ще трябва да чакаме тази кола? Аз съм готов.

Въздушният тунел даде признаци, че е непригоден за целта. Човекът и хуманоидът излязоха от кораба изправени и тръгнаха по еластичната мрежа, която се огъваше и олюляваше под тежестта им. (В Космоса, представяше си смътно Бейли, хората, които в безтегловно състояние се прехвърлят от един кораб на друг, лесно биха могли да вземат разстоянието наведнъж с помощта на начален отскок.)

В другия край тунелът се стесняваше грубо, а мрежата се бе нагърчила, сякаш някаква гигантска ръка я стискаше. Данийл, който носеше електрическия фенер, запълзя на четири крака, същото направи и Бейли. По този начин изминаха последните пет-шест метра и влязоха най-после в нещо, което очевидно бе земеходна машина.

Данийл внимателно затвори плъзгащата се врата, през която бяха влезли. Чу се силно щракване, навярно при отделянето на въздушния тунел.

Бейли се огледа с любопитство. Нямаше нищо екзотично. Видя две разположени една зад друга седалки, всяка от които можеше да побере трима. От двете страни на седалките имаше врати. Лъскавите участъци, които при обикновени обстоятелства биха могли да бъдат прозорци, бяха черни и непроницаеми, без съмнение в резултат на съответна поляризация. Бейли беше запознат с тези неща.

Вътрешността на колата се осветяваше от две кръгли жълти лампи на тавана; накратко, единственото странно нещо беше предавателната уредба в преградната стена срещу предната седалка и разбира се, фактът, че никъде не се виждаха контролни уреди.

Бейли каза:

– Предполагам, че шофьорът е от другата страна на преградата.

Данийл отвърна:

– Съвършено вярно, колега Илайджа. А ние можем да му даваме нарежданията си ето така. – Той се наведе леко напред и натисна един бутон. Затрептя червена светлинка. Данийл каза спокойно: – Вече можеш да тръгваш. Ние сме готови. – Последва приглушено бучене, което заглъхна почти веднага, едва доловим, мимолетен тласък назад, после нищо.

Бейли възкликна изненадано:

– Движим ли се?

– Да. Автомобилът не се движи на колела, а се плъзга по диамагнитно силово поле. Ако не са ускорението и забавянето, няма да усетите нищо.

– А на завоите?

– Машината се наклонява автоматично и ги компенсира. Равновесието ѝ се запазва и при изкачване, и при спускане.

– Управлението сигурно е доста сложно – подхвърли сухо Бейли.

– Напълно автоматично е. Шофьорът е робот.

– Хм. – Това бе горе-долу всичко, което искаше да знае за колата. – Колко ще продължи пътуването?

– Около час. Въздушният транспорт е по-бърз, но исках да ви осигуря изолация, а в соларианските самолети няма пълна изолация като в този бързоходен автомобил.

Бейли се подразни от тази „загриженост“. Чувстваше се като бебе, оставено на грижите на бавачката си. Странно, но почти толкова го дразнеха и думите на Данийл. Според него с този ненужно официален стил той лесно можеше да се издаде, че е робот.

За момент Бейли се взря с любопитство в Р. Данийл Оливо. Роботът, загледан право пред себе си, стоеше неподвижен и невъзмутим под изучаващия поглед на човека.

Тъканта на кожата му бе съвършена, всеки косъм по главата и тялото беше изработен и поставен там с любов и педантичност. Движението на мускулите под кожата изглеждаше съвсем истинско. Никакви усилия, колкото и разточителни да са били те, не бяха спестени. И все пак Бейли знаеше от личен опит, че крайниците и гръдният кош могат да се разтварят по невидими шевове, когато е необходим ремонт. Знаеше, че под тази истинска кожа има метал и силикон. Знаеше, че в черепната кухина е поставен позитронен мозък, съвършен, но все пак позитронен. Знаеше, че „мислите“ на Данийл са само временни позитронни токове, преминаващи по пътища, строго програмирани и предварително определени от производителя.

Но кои бяха признаците, които щяха да разкрият това на опитното око на специалиста? Едва забележимата неестественост в начина на изразяване? Хладната безстрастност, която се излъчваше от цялото му същество? Самото съвършенство на неговата човекоподобна външност?

Но нямаше време за губене.

– Да се върнем към разговора, Данийл – каза Бейли. – Преди да дойдеш тук, сигурно си получил някои сведения за Солария.

– Да, колега Илайджа.

– Това е добре, защото аз нямам никакви. Колко е голяма тази планета?

– Диаметърът ѝ е 9500 мили. От трите планети тук тя е най-отдалечената и единствено е населена. Климатът и атмосферата ѝ са като тези на Земята; процентът на плодородната почва е по-висок; запасите от полезни изкопаеми са по-малко, но разбира се, са по-слабо експлоатирани. Този свят има независима икономика и благодарение на износа на роботи е в състояние да поддържа висок жизнен стандарт.

Бейли попита:

– Колко е населението?

– Двайсет хиляди души, колега Илайджа.

Бейли прие този факт за момент, после каза кротко:

– Имаш предвид двайсет милиона, нали? – Оскъдните му познания за Външните светове бяха достатъчни, за да го накарат да мисли, че макар тези светове да са слабонаселени от земна гледна точка, населението на всеки един от тях, въпреки всичко, се изчислява в милиони.

– Двайсет хиляди души, колега Илайджа – повтори роботът.

– Искаш да кажеш, че планетата е отскоро заселена?

– Съвсем не. Тя е независима от близо два века, а е била заселена един век или повече преди това. Броят на населението се поддържа изкуствено, тъй като такова население се смята за оптимално от самите соларианци.

– Каква площ от планетата населяват те?

– Всички плодородни райони.

– А в квадратни мили?

– Трийсет милиона квадратни мили, заедно с граничните области.

– За двайсет хиляди души?

– Освен това има и около двеста милиона работещи позитронни робота, колега Илайджа.

– Йосафате! Та това... това прави по десет хиляди робота на човек.

– За Външните светове това без съмнение е най-високото съотношение, колега Илайджа. На второ място е Аврора само с петдесет на човек.

– За какво са им толкова много роботи? Какво я правят всичката тази храна?

– Храната е фактор от второстепенно значение. По-важни са мините, а още по-важно от тях е производството на енергия.

Бейли си помисли за всичките тези роботи и усети леко замайване. Двеста милиона робота! Толкова много сред толкова малко човеци. Тук сигурно гъмжеше от роботи. За външния наблюдател Солария би била свят на роботи и той би пропуснал да забележи тънкия пласт човешка закваска.

Изпита внезапна нужда да погледне навън. Припомни си разговора с Миним и социологическите предвиждания за надвисналата над Земята заплаха. Това сякаш бе много отдавна, струваше му се нереално, но го помнеше. Откакто бе напуснал Земята, собствените му премеждия и грижи бяха замъглили спомена за гласа на Миним, който с хладна педантичност излагаше чудовищни факти, но не можаха да го заглушат напълно.

Бейли бе съжителствал с дълга твърде много време, за да позволи дори на такова съкрушително обстоятелство като откритото пространство да му попречи да го изпълнява. Земните социолози вече разполагаха с данни, получени от разказа на някой космолит или, ако трябва да бъдем точни, на техен робот. Необходими бяха непосредствени наблюдения и той трябваше да ги направи, колкото и неприятно да бе това.

Огледа горната част на колата.

– Покривът подвижен ли е, Данийл?

– Извинете ме, колега Илайджа, не ви разбирам.

– Може ли да се отмести? Да се отвори към... към небето? – По навик едва не каза „купола“.

– Може.

– Тогава нареди да го отворят, Данийл. Искам да погледна.

Роботът отвърна сериозно:

– Съжалявам, но не мога да позволя това.

– Слушай, Р. Данийл – той наблегна на Р-то. – Ще ти го кажа по друг начин. Заповядвам ти да свалиш покрива.

Това създание бе робот, хуманоиден или не. То трябваше да се подчинява на заповедите.

Но Данийл не помръдна, а каза:

– Длъжен съм да ви обясня, че моя най-голяма грижа е да ви предпазя от беда. Съдейки от инструкциите и от личния си опит, на мен ми е ясно, че ще пострадате, ако се озовете в голямо празно пространство. Следователно не мога да допусна да се изложите на такава опасност.

Бейли почувства, че лицето му се налива с кръв и в същото време осъзна пълната безполезност на гнева си. Това същество беше робот, а Бейли добре знаеше Първия закон на роботиката.

Той гласеше: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да му бъде причинена вреда“.

Всичко останало в позитронния мозък на робота – на който и да е робот, в който и да е свят на Галактиката – трябваше да се подчинява на това главно изискване. Разбира се, роботът трябваше да се подчинява на заповеди, но при едно много важно условие. Изпълняването на заповеди – това беше едва Вторият закон на роботиката.

Той гласеше: „Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако заповедите не са в противоречие с Първия закон“.

Бейли направи усилие да говори спокойно и убедително.

– Мисля, че за кратко време мога да го понеса, Данийл.

– Не съм убеден в това, колега Илайджа.

– Остави ме сам да преценя, Данийл.

– Ако това е заповед, колега Илайджа, аз не мога да ѝ се подчиня.

Бейли се отпусна върху меката тапицирана седалка. С робота, разбира се, не можеше да се справи със сила. Цялата мощ на Данийл превишаваше стократно тази на човека. Той беше напълно способен да възпре Бейли, без ни най-малко да му навреди.

Бейли беше въоръжен. Можеше да насочи бластера към Данийл, но като изключим моментното чувство на надмощие, това действие щеше само да осуети плановете му. Безполезно беше да заплашваш с унищожение един робот. Самосъхранението – това беше едва Третият закон.

Той гласеше: „Роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото това не е в противоречие с Първия и Втория закон“.

Данийл не би имал нищо против да бъде унищожен, ако алтернативата е да наруши Първия закон. А Бейли не желаеше да унищожава Данийл. Категорично не.

Все пак му се искаше да погледне навън. Тази мисъл не му даваше мира. Не можеше да позволи това опекунство над него да продължава.

За момент си помисли да насочи бластера към собственото си слепоочие. Отвори покрива на колата или ще се самоубия. На едно действие на Първия закон да противопостави друго – по-силно, по-неотложно.

Бейли знаеше, че не може да го направи. Беше твърде недостойно. Картината, изникнала в съзнанието му, го отвращаваше.

Той каза вяло:

– Би ли попитал шофьора колко мили ни остават до края?

– Разбира се, колега Илайджа.

Данийл се наведе напред и натисна бутона. Докато го правеше, Бейли също се наведе и извика:

– Водач! Свали покрива на колата!

Този път човешката ръка се протегна бързо към бутона и го натисна отново. Тя остана твърдо в това положение.

Леко задъхан, Бейли гледаше Данийл.

За секунда Данийл остана неподвижен, сякаш позитронните му връзки за момент бяха нарушени, докато се приспособят към новата обстановка. Но това премина бързо и в следващия миг ръката на робота се задвижи.

Бейли очакваше това. Данийл щеше да отстрани човешката ръка от бутона (внимателно, без да я нарани), да включи отново предавателя и да отмени заповедта.

Бейли каза:

– Не можеш да отместиш ръката ми, без да ме нараниш. Предупреждавам те. Сигурно ще трябва да ми счупиш пръстите.

Не беше истина. Бейли го знаеше. Но Данийл спря ръката си. На една опасност бе противопоставена друга. Позитронният мозък трябваше да прецени вероятностите и да ги превърне в противоположни потенциали. Което просто означаваше още малко колебание.

Бейли каза:

– Вече е късно.

Той спечели. Покривът се отдръпваше плавно и в откритата кола нахлу острата бяла светлина на соларианското слънце.

Ужасен в първия миг, Бейли поиска да затвори очи, но надви този порив. Пред погледа му се разля вълна от сини и зелени багри – в невероятно изобилие. Усещаше върху лицето си немирната насрещна струя, но не можеше да различи отделни подробности. Нещо профуча край тях: робот или животно, или някакъв предмет, издигнат от въздушен вихър. Не можеше да каже точно. Колата мина край него прекалено бързо.

Синьо, зелено, въздух, шум, движение – и над всичко яростно, безпощадно, ужасяващо се лееше бялата светлина, която идваше от едно кълбо в небето.

За кратък миг той отметна глава и погледна право в слънцето на Солария. Гледаше го, незащитен от дифузиращото стъкло на противослънчевите козирки, монтирани към най-горните етажи на градовете. Гледаше голото слънце.

И в същия момент усети как ръцете на Данийл притискат надолу раменете му. В този нереален, хаотичен миг в главата му се тълпяха множество мисли. Трябваше да гледа! Трябваше да види всичко, каквото можеше. А Данийл трябваше да бъде там, при него, за да му попречи да гледа.

Но разбира се, един робот не би посмял да упражни насилие върху човек. Тази мисъл надделя. Данийл не можеше да му попречи със сила и въпреки това той усещаше как ръцете на робота го натискат надолу.

Бейли се опита да отблъсне тези нетленни ръце и загуби съзнание.

НАЗОВАНА Е ЖЕРТВАТА

Бейли беше отново защитен от затвореното пространство. Пред очите му изплува лицето на Данийл, осеяно с тъмни петна, които станаха червени, когато примигна.

Бейли каза:

– Какво се случи?

– Съжалявам – рече Данийл, – че пострадахте въпреки моето присъствие. Преките лъчи на слънцето увреждат човешките очи, но аз се надявам, че пораженията от краткото ви облъчване няма да бъдат трайни. Когато погледнахте нагоре, бях принуден да ви дръпна и тогава загубихте съзнание.

Бейли направи гримаса. Въпросът дали бе изпаднал в безсъзнание поради прекалена възбуда (или уплаха?), или от удара оставаше открит. Опипа челюстта и главата си, но не усети болка. Въздържа се да зададе въпроса направо. Пък и много не му се искаше да знае.

– Не беше чак толкова лошо – каза той.

– От реакциите ви, колега Илайджа, мога да съдя, че ви е било неприятно.

– Ни най-малко – рече твърдоглаво Бейли. Петната пред очите му се разсейваха и вече не бяха толкова ярки. – Съжалявам само, че видях толкова малко. Движехме се прекалено бързо. Покрай робот ли минахме?

– Минахме край много роботи. Пътуваме през имението Кинболд, в което се отглеждат овощни дървета.

– Трябва да опитам отново – каза Бейли.

– Не бива да го правите в мое присъствие – отвърна Данийл. – Междувременно сторих това, за което ме помолихте.

– За кое те помолих?

– Сигурно си спомняте, колега Илайджа, че преди да заповядате на шофьора да свали покрива на колата, ми наредихте да го попитам колко мили остават до края на пътуването. Остават още десет мили и ще пристигнем след около шест минути.

На Бейли му се прииска да го попита дали не се сърди, че го е надхитрил, дори само за да види как безупречното му лице се разкривява, но потисна порива си. Разбира се, Данийл просто щеше да отговори „не“ без злост или раздразнение. Щеше да си остане сдържан и сериозен, както винаги, спокоен и невъзмутим.

Бейли каза тихо:

– Все едно, Данийл, ще трябва да свикна с това.

Роботът погледна човека до себе си.

– За какво говорите, колега Илайджа?

– Йосафате! За... за откритото пространство. Цялата тази планета е направена от него.

– Няма да е необходимо да излизате на открито – рече Данийл. После, сякаш с това въпросът се изчерпваше, добави: – Колата забавя ход, колега Илайджа. Струва ми се, че пристигнахме. Ще трябва да почакаме, докато поставят друг въздушен тунел, за да ни отведе към жилището, което ще ни служи за оперативна база.

– Няма нужда от въздушен тунел, Данийл. Щом ще трябва да работя на повърхността, налага се да свиквам.

– Няма да има причина да работите навън, колега Илайджа.

Роботът понечи да каже още нещо, но с властно махване на ръката Бейли го накара да млъкне.

Сега не му беше до съчувствията на Данийл, до утехите му и уверенията, че всичко ще бъде наред, че за него ще се грижат.

Това, което всъщност желаеше, бе увереността, че ще може сам да се грижи за себе си и ще изпълни задачата си. Въздействието на откритото пространство се оказа непоносимо. Възможно беше, когато настъпи моментът отново да се изправи пред него, да не му достигне смелост дори ако трябва да пожертва достойнството си, а навярно и сигурността на Земята. И всичко заради някакво си празно пространство.

Тази мисъл, макар и мимолетна, накара лицето му да помръкне. Тепърва му предстоеше да срещне открития въздух, слънцето и пространството!

Илайджа Бейли се чувстваше като жител на някой от по-малките градове, например Хелзинки, който е на посещение в Ню Йорк и със страхопочитание брои етажите. Беше си представял „жилището“ като някакво апартаментче, но то се оказа нещо съвсем различно. Стаите като че нямаха край. Панорамните прозорци бяха плътно покрити и не пропускаха нито лъч от смущаващата дневна светлина. Светлините оживяваха безшумно от невидими източници, щом пристъпеше в някоя стая, и угасваха все така безшумно, щом я напуснеше.

– Толкова много стаи – промълви Бейли удивен. – Толкова много. Прилича на мъничък град, Данийл.

– Наистина изглежда така, колега Илайджа – потвърди равнодушно Данийл.

На земния човек му се виждаше странно. Защо бе необходимо да наблъскат толкова космолити в непосредствено съжителство с него?

Той попита:

– Колко души ще живеят тук с мен?

Данийл каза:

– Аз, разбира се, има и няколко робота.

Бейли си помисли: „Би трябвало да каже: и няколко други роботи“.

Отново му стана ясно, че Данийл има намерение да се прави на човек докрай, та дори единствената му публика да е Бейли, комуто истината бе добре известна.

Но после тази мисъл бързо отстъпи място на друга, по-настойчива. Той извика:

– Роботи! А хората колко ще бъдат?

– Нито един, колега Илайджа.

Тъкмо бяха влезли в стая, натъпкана от пода до тавана с филмокниги. В трите ъгъла на стаята бяха поставени три големи шейсетсантиметрови вертикални екрана. В четвъртия имаше стереоскопичен екран.

Бейли се огледа с раздразнение и каза:

– Нима са изхвърлили всички оттук, за да ме оставят да препускам сам из този мавзолей?

– То е предназначено само за вас. Такива жилища за един човек са обичайни на Солария.

– И всички живеят по този начин?

– Всички.

– За какво са им толкова стаи?

– Прието е всяка стая да има само едно предназначение. Това е библиотеката. Има и стая за музика, гимнастическа зала, кухня, пекарна, трапезария, работилница, разни помещения за ремонт и изпитания на роботи, две спални...

– Чакай! Откъде знаеш всички тези неща?

– Това е част от информацията – отвърна Данийл с равен глас, – която ми бе предоставена, преди да напусна Аврора.

– Йосафате! Кой се грижи за всичко тук? – Той описа широк кръг с ръка.

– Ще разполагате с много роботи. Те ще обслужват къщата и ще се грижат за вашето удобство.

– Но на мен не ми трябва всичко това – каза Бейли. Изпита внезапно желание да седне и да не помръдне повече. Не искаше да вижда никакви стаи.

– Можем да се настаним в една стая, ако желаете, колега Илайджа. Такава възможност се предвиждаше от самото начало. Все пак, като се имат предвид соларианските нрави, сметнаха за по-разумно да построят това жилище...

– Да построят! – Бейли гледаше изумен. – Искаш да кажеш, че е било построено за мен? Всичко това? Специално за мен?

– Една изцяло роботизирана икономика...

– Да. Знам какво ще кажеш. А какво ще направят с къщата, когато всичко свърши?

– Мисля, че ще я унищожат.

Бейли стисна устни. Разбира се! Ще я унищожат! Построяват огромна сграда специално за нуждите на един землянин и после унищожават всичко, до което се е докосвал. Ще стерилизират почвата, върху която се е намирала къщата! Ще дезинфекцират въздуха, който е дишал! Космолитите изглеждаха силни, но и те си имаха своите глупави страхове.

Данийл сякаш четеше мислите му или поне ги отгатваше по израза на лицето му. Той каза:

– Навярно предполагате, колега Илайджа, че ще унищожат къщата, за да се избегне заразата. Ако е така, съветвам ви да не позволявате подобни мисли да ви смущават. Страхът на космолитите от болести в никакъв случай не е толкова голям. Работата е в това, че усилията, положени за построяването на къщата, са съвсем незначителни. Загубите от унищожаването ѝ са също така нищожни. А и според закона, колега Илайджа, тази сграда не може да остане. Тя се намира в имението на Ханис Груър, а в едно имение може да има само едно законно жилище – на собственика. Тази къща е построена със специално разрешение, за определена цел. Предназначена е да ни приюти за определен период от време, докато мисията ни приключи.

– А кой е този Ханис Груър? – попита Бейли.

– Шефът на Соларианската служба за сигурност. Ще се срещнем с него, щом пристигнем.

– Така ли? Йосафате, кога най-после ще започна да разбирам каквото и да е тук? Аз съм като във вакуум и това не ми харесва. По-добре да се върна обратно на Земята. По-добре да...

Той почувства, че в него се надига негодувание, и млъкна. Данийл дори не трепна. Той просто изчакваше своя ред да заговори.

– Съжалявам, че се разсърдихте. Общите ми познания за Солария като че ли наистина са по-големи от вашите. Но за самото убийство знам толкова малко, колкото и вие. Инспектор Груър ще ни съобщи това, което трябва да знаем. Соларианското правителство е дало такива нареждания.

– Добре, тогава да се срещнем с този Груър. Колко ще пътуваме? – Бейли потръпна при мисълта за още едно пътуване, а познатото стягане в гърдите се обади отново.

– Няма да се наложи да пътуваме, колега Илайджа. Инспектор Груър ще ни очаква в залата за разговори – каза Данийл.

– А, и зала за разговори! – измърмори кисело Бейли. После, по-високо: – Чака ли вече?

– Предполагам.

– Тогава да вървим, Данийл!

Ханис Груър беше плешив, и то напълно. Нямаше и следа от косъм по главата си. Тя бе съвършено гола.

Бейли преглътна и от учтивост се опита да откъсне очи от този череп, но не успя. За космолитите на Земята се бе затвърдила представата, създадена от самите тях. Те бяха всепризнатите господари на Галактиката; високи, с бронзови коси и кожа, красиви, едри, сдържани, аристократични.

Накратко, те бяха съвсем като Р. Данийл Оливо, като прибавим и човешката им природа.

А и повечето космолити, които изпращаха на Земята, наистина изглеждаха така; навярно нарочно са ги избирали за тази цел.

Но ето един, който би могъл да бъде и землянин. Той беше плешив. А и носът му бе деформиран. Съвсем леко наистина, но у космолитите и най-малката несиметричност биеше на очи.

Бейли каза:

– Добър ден, сър. Съжалявам, ако сме ви накарали да чакате.

Малко любезност нямаше да му навреди. Предстоеше му да работи с тези хора.

Усети мигновено желание да прекоси цялата стая (колко абсурдно голяма бе тя) и да протегне ръка за поздрав. Лесно потисна този порив. На космолита положително не би се понравил такъв поздрав: ръка, покрита със земни микроби.

Груър седеше със сериозно лице в най-отдалечения край, с ръце, скрити в дълги ръкави, а в ноздрите му вероятно имаше филтри, макар Бейли да не ги виждаше.

Стори му се дори, че Груър хвърли неодобрителен поглед към Данийл, сякаш искаше да каже: „Странен космолит сте вие, да стоите толкова близо до един землянин“.

Което щеше да означава, че Груър просто не знае истината. Тогава Бейли внезапно забеляза, че Данийл всъщност стои на известно разстояние от него; по-далеч от обикновено.

Разбира се! Прекалената близост можеше да се стори на Груър подозрителна. Данийл полагаше всички усилия да мине за човек.

Груър заговори с приятен, добронамерен тон, но все поглеждаше крадешком към Данийл; отместваше очи, после отново го поглеждаше.

– Не съм чакал дълго – каза той. – Добре дошли на Солария, господа. Добре ли се чувствате?

– Да, сър. Напълно – отвърна Бейли. Запита се дали етикетът не изискваше Данийл като космолит да говори от името на двамата, но с възмущение отхвърли тази възможност. Йосафате! Именно него помолиха да се заеме с разследването, а Данийл беше включен след това. При тези обстоятелства Бейли не би отстъпил водачеството дори на истински космолит; това бе напълно изключено, щом ставаше дума за робот, макар и такъв като Данийл.

Но Данийл не направи опит да играе водеща роля, нито пък Груър изглеждаше изненадан или недоволен от това. Той веднага насочи вниманието си към Бейли, като не изпускаше от очи и Данийл.

– Инспектор Бейли, все още не знаете нищо за престъплението, заради което потърсихме услугите ви. Предполагам, че сте любопитен да научите подробности.

Той разтърси ръце, така че ръкавите му се смъкнаха назад и хлабаво сключи пръсти в скута си.

– Няма ли да седнете, господа?

Седнаха и Бейли каза:

– Любопитни сме. – Той забеляза, че ръцете на Груър не са защитени с ръкавици.

Груър продължи:

– Направихме го нарочно, инспекторе. Искахме да се заловите за работа със свежа глава. Искахме да се заемете със случая без предубеждения. Скоро ще ви предоставим подробен доклад за престъплението и за разследванията, които успяхме да направим. Боя се, инспекторе, че разследванията ни ще ви се сторят смешно малко от гледна точка на вашия личен опит. На Солария няма полиция.

– Никаква? – попита Бейли.

Груър се усмихна и вдигна рамене.

– Знаете ли, при нас няма престъпления. Населението ни е нищожно и е пръснато върху огромна площ. Няма условия за престъпления; следователно няма нужда и от полиция.

– Разбирам. И въпреки всичко тук е станало престъпление.

– Да, но това е първият случай на насилие в двестагодишната ни история.

– Жалко тогава, че трябва да започнете с убийство.

– Жалко наистина. Още по-жалко е, че жертвата бе човек, когото едва ли можехме да си позволим да загубим. Изключително неподходяща жертва. А и убийството е било извършено най-брутално.

– Предполагам – рече Бейли, – че убиецът е напълно неизвестен. – Струваше ли си иначе да докарат детектив чак от Земята?

Груър изглеждаше явно смутен. Той хвърляше коси погледи към Данийл, който седеше неподвижно – един абсорбиращ информация, безшумен механизъм. Бейли знаеше, че Данийл ще може по-късно по всяко време да възпроизведе който и да е разговор независимо от дължината му. Той бе регистрираща машина, която ходеше и говореше като човек.

Знаеше ли Груър това? Той хвърляше крадешком погледи към Данийл, в които се долавяше и боязън.

– Не бих казал – рече той, – че убиецът е съвсем неизвестен. Всъщност има само една личност, която е могла да извърши убийството.

– Сигурен ли сте, че не искате да кажете само една личност, която би могла да извърши убийството? – Бейли се отнасяше с недоверие към пресилените изявления и не му се нравеше този кабинетен философ, който в хода на разсъжденията предпочиташе да прави категорични заключения вместо предположения.

Но Груър поклати плешивата си глава.

– Не. Има само един възможен убиец. Всички други се изключват. Напълно.

– Напълно ли?

– Уверявам ви.

– В такъв случай нямате никакви проблеми.

– Напротив. Имаме един проблем. И тази единствена личност не би могла да го направи.

Бейли каза спокойно:

– Тогава никой не го е направил.

– Все пак убийството е налице. Рикейн Делмар е мъртъв.

Това вече е нещо, помисли си Бейли. Йосафате, най-после открих нещо. Името на жертвата.

Той извади бележник и си го записа с важен вид, донякъде подтикван от лукавото желание да покаже, че най-после се е добрал до нещо като факт, пък и да не стане прекалено очевидно, че до него се намира една регистрираща машина, която не се нуждае от бележник.

Той попита:

– А професията му, сър?

– Фетолог.

Бейли си го написа както го чуваше, и го остави така.

– Кой може да ми опише обстоятелствата около убийството? Искам сведения от първа ръка, ако е възможно.

Усмивката на Груър бе ледена; той отново обърна поглед към Данийл, после го отмести.

– Съпругата му, инспекторе.

– Съпругата му...?

– Да. Името ѝ е Гладиа. – Груър го произнесе на три срички, поставяйки ударение върху втората.

– Деца? – Бейли съсредоточено гледаше бележника си. Когато не последва отговор, вдигна очи.

– Имат ли деца?

Но Груър бе стиснал уста, сякаш бе вкусил нещо кисело. Имаше вид на болен. Най-сетне каза:

– Едва ли бих могъл да знам.

– Какво? – подскочи Бейли.

Груър добави забързано:

– Както и да е, мисля, че е по-добре да започнете утре. Зная, че сте имали тежко пътуване, господин Бейли, сигурно сте уморен и гладен.

Бейли се канеше да възрази, но внезапно откри, че мисълта за ядене е необикновено привлекателна в този момент, затова попита:

– Ще ни правите ли компания? – Не мислеше, че Груър като космолит би се съгласил. (И все пак беше го принудил да каже „господин Бейли“ вместо „инспектор Бейли“, и това бе нещо.)

Както се предполагаше, Груър отвърна:

– Чакат ме служебни задължения. Налага се да ви оставя. Съжалявам.

Бейли стана. Учтивостта изискваше да придружи Груър до вратата. Но първо, никак не гореше от желание да се приближава до вратата и откритото пространство. От друга страна, не знаеше къде точно се намира тя.

Остана прав, без да знае какво да прави.

Груър се усмихна и кимна.

– Ще се видим пак. Вашите роботи знаят кода, в случай че искате да разговаряте с мен.

И изчезна.

Бейли възкликна силно.

Груър и стола, на който седеше, просто ги нямаше там. Стената зад Груър, подът под краката му се смениха с шеметна бързина.

Данийл каза спокойно:

– Той изобщо не е присъствал тук. Това бе триизмерно изображение. Мислех, че знаете. Имате подобни неща на Земята.

– Не съвсем същите – измърмори Бейли.

На Земята триизмерният образ се намираше в кубично силово поле, което искреше на околния фон. Самият образ излъчваше слабо сияние. Там човек не можеше да обърка изображението с истинския обект. Тук...

Нищо чудно, че Груър не носеше ръкавици. Нямаше нужда и от филтри в носа. Данийл попита:

– Желаете ли да се храните вече, колега Илайджа?

Обядът се оказа неочаквано изпитание. Появиха се роботи.

Един сложи масата. Друг донесе храната.

– Колко такива има в къщата, Данийл? – заинтересува се Бейли.

– Около петдесет, колега Илайджа.

– Тук ли ще стоят, докато се храним? – Един от тях беше застанал в ъгъла, обърнал към Бейли лъскавото си лице с проблясващи очи.

– Обикновено роботът стои наблизо, в случай че се нуждаят от услугите му. Ако не желаете това, трябва просто да му наредите да напусне.

Бейли сви рамене.

– Нека остане!

При нормални обстоятелства храната навярно би му се сторила прекрасна. Сега ядеше машинално. Разсеяно забеляза, че Данийл също яде с някакво равнодушно старание. Разбира се, по-късно той щеше да изпразни флуоровъглеродната си торбичка, където сега се събираше „изядената“ храна. Междувременно Данийл продължаваше маскарада.

– Нощ ли е навън? – попита Бейли.

– Да – отвърна Данийл.

Бейли гледаше мрачно към леглото. Беше прекалено голямо. Цялата спалня бе прекалено голяма. Нямаше одеяла, в които да се сгуши, само чаршафи. Те бяха лошо прикритие.

Всичко го затрудняваше! Беше минал вече през едно неприятно преживяване, вземайки душ в кабинка, която всъщност бе свързана със спалнята. Това беше върхът на лукса в известен смисъл, но от друга страна, такова разпределение изглеждаше нехигиенично.

– Как се гаси светлината? – попита рязко той. Таблото над главата му бе обляно в мека светлина, навярно това улесняваше гледането на книги преди сън, но Бейли нямаше настроение за такова нещо.

– За осветлението ще се погрижат, щом си легнете и започнете да заспивате.

– Роботите следят за това, нали?

– Това им е работата.

– Йосафате! Има ли нещо, което соларианците вършат сами? – измърмори Бейли. – Интересно, защо някой робот не дойде да ми изтрие гърба в банята.

Без ни най-малко да се шегува, Данийл отвърна:

– Ако бяхте поискали, някой щеше да го направи. Що се отнася до соларианците, те вършат това, което им харесва. Никой робот не прави нещо, ако не му е заповядано, освен, разбира се, ако се налага заради благополучието на човека.

– Е, хайде, лека нощ, Данийл.

– Аз ще бъда в другата спалня, колега Илайджа. Ако се нуждаете от нещо, по което и да е време на нощта...

– Знам. Роботите ще дойдат.

– На масичката до леглото има сигнален бутон. Достатъчно е само да го докоснете. Аз също ще дойда.

Сънят не идваше. Бейли мислено си представяше къщата, кацнала несигурно върху външната обвивка на планетата, и пустотата наоколо, дебнеща като хищен звяр.

На Земята неговият апартамент – неговият уютен, удобен, претъпкан апартамент – се беше сгушил под множество други. От повърхността на Земята го деляха десетки етажи и хиляди хора.

Дори на Земята, повтаряше си той, хора живеят на най-горния етаж. Те са в непосредствена близост с пространството. Наистина! Но тъкмо затова наемите на тези апартаменти са толкова ниски.

После си помисли за Джези, отдалечена на хиляди светлинни години.

Ужасно му се прииска още в същия миг да стане, да се облече и да отиде при нея. Мислите му се объркаха. Ако имаше тунел, хубав, надежден тунел, прокаран през сигурен, твърд камък и метал от Солария до Земята, би вървял, вървял, вървял...

Би се върнал обратно на Земята, при Джези, при спокойствието и сигурността...

Сигурността.

Бейли отвори очи. Ръцете му отмаляха и той се повдигна на лакти, едва съзнавайки какво прави.

Сигурност! Този човек, Ханис Груър, беше шеф на Соларианската служба за сигурност. Така му беше казал Данийл. Какво означаваше „сигурност“? Ако означаваше това, което и на Земята – и навярно беше така, – този Груър носеше отговорност за защитата на Солария срещу нападение отвън и подривна дейност отвътре.

Защо го интересуваше това убийство? Дали защото на Солария нямаше полиция и Службата за сигурност, като орган с най-близко предназначение, трябваше да вземе съответните мерки?

Груър изглеждаше спокоен в присъствието на Бейли, но защо бяха тези недоверчиви погледи, които постоянно хвърляше към Данийл?

Подозираше ли Груър какви са намеренията на Данийл? Самият Бейли бе инструктиран да бъде нащрек, а вероятно и Данийл бе получил подобни нареждания.

Естествено би било Груър да се страхува от възможен шпионаж. Такива подозрения бяха част от работата му. И едва ли би се страхувал чак толкова от Бейли, землянина, представител на най-безопасния свят в Галактиката.

Но Данийл бе жител на Аврора, най-стария, най-големия и най-могъщия от Външните светове. А това бе съвсем друго.

Бейли си спомни, че Груър не беше разменил нито дума с Данийл.

Защо все пак трябваше Данийл така усърдно да се преструва на човек? Предишното обяснение, което Бейли бе намерил за себе си – че това е игра на честолюбие от страна на създателите на Данийл – сега изглеждаше безсмислено. Очевидно за този маскарад имаше по-сериозни мотиви.

Един човек можеше да очаква да получи дипломатически имунитет, известно внимание и любезни обноски. Това роботът не можеше да получи. Но тогава защо Аврора не бе изпратила истински човек? Защо рискуваха така безразсъдно с тази имитация? Отговорът дойде мигновено. Един истински аврорианец, един истински космолит не би се съгласил да прекара дълго време в компанията на землянин.

И ако всичко това беше вярно, защо някакво си убийство трябваше да има толкова голямо значение за Солария, че да допуснат на планетата си един землянин и един аврорианец?

Бейли се чувстваше като в клопка.

Беше попаднал в клопката на обстоятелствата; клопката на служебните си задължения на Солария; клопката на опасността, застрашаваща Земята; клопката на обкръжението, което с мъка понасяше; клопката на отговорността, от която не можеше да избяга. И освен всичко друго, се бе забъркал в един космически конфликт, съвсем непонятен за него.

РОБОТИТЕ НА ЗОРАТА

На Марвин Мински и Джоузеф Ф. Енгелбергер,

които обобщиха (съответно) теорията

и практиката на роботиката

Глава 1

БЕЙЛИ

Илайджа Бейли се озова в сянката на дървото и промърмори:

– Така си и знаех. Потя се.

Той постоя, изпъна се, избърса потта от веждите си с опакото на ръката, после се вгледа кисело във влагата по нея.

– Мразя потенето – каза той, без да се обръща към никого, сякаш постулираше космически закон. И за сетен път се ядоса на Вселената, която правеше нещата едновременно жизнено необходими и неприятни.

Човек никога не се потеше (освен, разбира се, ако не пожелаеше) в Града, където температурата и влажността се контролираха напълно. Там никога не възникваше абсолютна необходимост тялото да функционира така, че производството на топлина да превишава отделянето ѝ.

Виж, това беше цивилизовано.

Бейли се загледа в полето, където се беше пръснала групичка мъже и жени. В известен смисъл те бяха под негов надзор, повечето – младежи под двайсет години. Но имаше и хора на средна възраст, като него. Те копаеха несръчно и вършеха ред други неща, които по принцип се извършваха от роботи – и то далеч по-ефективно. Сега обаче на роботите беше наредено да стоят настрана и да чакат, докато човешките същества упорито се упражняваха.

В небето се стелеха облаци и за момент един от тях закри слънцето. Бейли несигурно погледна нагоре. От една страна, това означаваше, че директното затопляне от слънцето (и потенето) щяха да спрат. От друга страна, дали нямаше вероятност да завали?

Това беше проблемът с откритото пространство. Човек вечно се люшкаше между неприятни алтернативи.

На Бейли винаги му изглеждаше странно как така относително малък по размери облак може да скрие слънцето изцяло, като затъмни Земята от хоризонт до хоризонт, и въпреки това по-голямата част от небето да си остане синя.

Той стоеше под балдахина от листа (един вид примитивна стена и таван, с успокояващата при допир здравина на кората) и се вгледа отново към групичката, изучавайки я с поглед. Веднъж седмично те излизаха тук, независимо какво беше времето.

А печелеха и нови привърженици. Определено бяха повече на брой от неколцината смелчаци, които започнаха в началото. Градската управа, ако и да не им помагаше истински в начинанието, поне беше достатъчно любезна да не създава пречки.

На хоризонта отдясно на Бейли – източно, както можеше да се предположи по положението на следобедното слънце – се виждаха притъпените, многопръсти кули на Града, обградил всичко, заради което си заслужаваше да се живее. Бейли забеляза и едно малко, подвижно петънце, прекалено далече, за да може да се види ясно.

Начинът, по който то се движеше, и някои други белези, твърде неуловими, за да могат да бъдат описани, подсказваха недвусмислено, че това е робот. Бейли не се изненада. Повърхността на Земята извън Градовете беше царство на роботите, не на човешките същества – освен неколцината, които, подобно на него, мечтаеха за звездите.

Погледът му механично се върна обратно към копаещите звездомечтатели и се плъзна помежду им. Той можеше да разпознае и назове по име всеки един от тях. Всички работеха, всички се приучаваха да издържат на откритото пространство и...

Бейли се намръщи и промърмори:

– Къде е Бентли?

Откъм гърба му долетя жизнерадостен и леко запъхтян глас:

– Тук съм, татко.

Бейли рязко се извърна.

– Не прави така, Бен.

– Какво да не правя?

– Да се промъкваш така предателски зад гърба ми. Достатъчно ми е трудно да поддържам равновесието си на открито, че на всичкото отгоре да мисля и за изненади.

– Не съм се опитвал да те изненадам. Мъчно се вдига много шум, като ходиш по тревата. Какво да се прави. Не мислиш ли, че би трябвало да се връщаш, татко? Навън си вече от два часа. Мисля, че ти стига толкова.

– Защо? Защото съм на четиресет и пет, а ти си един нищо и никакъв хлапак на деветнайсет? Мислиш си, че трябва да се грижиш за своя грохнал баща, нали?

– Да, май е така. Страхотно детективско прозрение. Караш направо по същество.

Бен се усмихна широко. Имаше кръгло лице, очите му искряха. Беше взел много от Джези, помисли си Бейли, много от майка си. Имаше и малка следа от продълговатото и сериозно лице на самия Бейли.

И все пак Бен мислеше като баща си. Случваше се да изпадне в мрачна сериозност, което недвусмислено показваше абсолютно законния му произход.

– Много съм си добре – натърти Бейли.

– Добре си, татко. Ти си най-добрият от нас, като се има предвид...

– Като се има предвид какво?

– Възрастта ти, разбира се. При това не съм забравил, че именно ти започна всичко това. Видях обаче, че се скри под дървото, и си помислих... е, може би на стария му стига толкова.

– Ще ти дам аз на теб „стария“ – закани се Бейли. Роботът, който забеляза по посока на Града, беше вече достатъчно близо, за да се види ясно, но Бейли го игнорира като нещо несъществено, и продължи:

– Има смисъл човек да отива на сянка от време на време, ако слънцето пече много силно. Трябва да се научим да използваме преимуществата на откритото пространство, така както се учим да понасяме неудобствата.

– Ето че слънцето излиза иззад онзи облак.

– Да, ще излезе.

– Добре де, не искаш ли да се прибираш?

– Мога да издържа. Веднъж седмично имам свободен следобед и го прекарвам тук. Това е мое изключително право. То върви с ранга ми К-7.

– Не става дума за правата ти, татко. Става дума за преумора.

– Чувствам се прекрасно, уверявам те.

– Разбира се. А като се върнеш вкъщи, ще се пъхнеш направо в леглото и ще лежиш в тъмното.

– Естествен антидот за преосветяване.

– И мама ще се тревожи.

– Е, нека се тревожи. Ще ѝ е от полза. Пък и какво лошо има в това, че съм тук отвън? Най-лошото е, че се потя, но ще трябва просто да свикна. Не мога да избягам от това. В началото не можех да стигна толкова далеч от Града и трябваше бързо да се връщам обратно. А ти беше единственият човек до мен. Сега погледни колко много сме станали и колко надалеч мога да отида без проблеми. Мога да свърша много работа. Мога да издържа още един час. Спокойно. Казвам ти, Бен, за майка ти ще бъде добре самата тя да дойде тук.

– Кой? Майка ми? Сигурно се майтапиш.

– За някои е майтап. А когато дойде време да тръгнем, няма да мога да го направя – защото тя няма да е готова.

– И ще бъдеш доволен. Не се заблуждавай, татко. Това няма да стане скоро. И ако сега не си твърде стар, тогава ще бъдеш. На това хоро ще трябва да се хванат младите.

– Знаеш ли – каза Бейли, свил наполовина юмруци, – голям умник се извъди ти с твоите „млади“. Напускал ли си някога Земята? Някой от тези хора на полето напускал ли е някога Земята? Аз съм. Преди две години. Това беше преди да се аклиматизирам като сега – и оцелях.

– Знам, татко, но то е било за кратко време и служебно. Освен това си бил под грижите на придружаваща група. Не е същото.

– Беше същото – упорстваше Бейли, въпреки че в себе си осъзнаваше, че не е било така. – Пък и не е чак толкова далеч времето, когато ще бъдем готови да тръгнем. Ако можех да получа разрешение да отида на Аврора, бихме могли да задвижим нещата.

– Забрави за това. Няма да бъде толкова лесно.

– Трябва да опитаме. Правителството няма да ни пусне без разрешението на Аврора. Тя е най-голямата и най-силната от Външните светове и каквото тя каже...

– Става! Знам. Всички сме го обсъждали милиони пъти. Но няма нужда да ходиш там, за да получиш разрешение. Съществува и такова нещо като хиперретранслатор. Можеш да говориш с тях оттук. Толкова пъти съм ти повтарял!

– Не е същото. Ще ни е необходим контакт лице в лице. Аз пък съм ти повтарял това толкова пъти!

– Във всеки случай – отбеляза Бен – засега не сме готови.

– Не сме готови, защото Земята не ни дава кораби. Космолитите ще ни дадат, заедно с необходимата техническа помощ.

– Каква вяра! За какво им е на космолитите да го правят? Откога са толкова мили към нас, кратко живеещите земляни?

– Ако можех да поговоря с тях...

Бен се изсмя.

– Хайде, татко. Ти просто искаш да отидеш на Аврора, за да видиш още веднъж онази жена.

Бейли се намръщи и веждите му надвиснаха над хлътналите очи.

– Жена? Йосафате, Бен, за какво говориш?

– Е, татко, между нас да си остане – и нито дума на мама, – какво е имало между теб и онази жена на Солария? Достатъчно съм голям. Можеш да ми кажеш.

– Каква жена на Солария?

– Как можеш да ме гледаш в очите и да твърдиш, че не знаеш нищо за жената, която всеки човек на Земята видя в хипервълновата драматизация? Гладиа Делмар. Тази жена!

– Нищо не се случи. Онова бяха пълни глупости. Казвал съм ти го хиляди пъти. Тя не изглеждаше така. Аз не изглеждах така. Всичко беше измислица и ти знаеш много добре, че беше направено въпреки протестите ми само защото правителството реши, че така Земята ще бъде представена в по-добра светлина пред космолитите. И се постарай да не намекваш за нещо друго пред майка си.

– Не бих си и помислил. Все пак тази Гладиа отиде на Аврора, а ти непрекъснато искаш да отидеш там.

– Да не намекваш, че според теб истинската причина да искам да отида на Аврора... О, Йосафате!

Веждите на сина му се повдигнаха.

– Какво става?

– Роботът. Това е Р. Джеронимо.

– Кой?

– Един от роботите за съобщения на отдела. И е тук навън! Не съм на работа и нарочно си оставих приемника вкъщи, защото не исках да ме намерят. Това спада към привилегиите на ранга ми К-7, а те ми изпращат робот.

– Откъде знаеш, че идва при теб, татко?

– Направих едно хитро заключение. Първо, тук няма друг, който да е свързан с Градската полиция; и второ, това нещастно нещо се е запътило право към мен. От което стигам до заключението, че търси мен. Ще трябва да мина от другата страна на дървото и да остана там.

– Това не е стена, татко. Роботът може да заобиколи дървото.

В този момент роботът каза:

– Господарю Бейли, имам съобщение за вас. Викат ви в Главното управление.

Роботът спря, почака, после каза пак:

– Господарю Бейли, имам съобщение за вас. Викат ви в Главното управление.

– Чух и разбрах – отвърна Бейли безизразно. Трябваше да го каже, защото в противен случай роботът щеше да продължи да повтаря едно и също.

Бейли леко се смръщи, докато разглеждаше робота. Беше нов модел, малко по-хуманоиден от старите. Бяха го разопаковали и активирали само преди месец, при известна доза парадност. Правителството вечно се мъчеше да измисли нещо – каквото и да било, – с което да предизвика по-топъл прием за роботите.

Повърхността на робота беше сивкава, с матов гланц и донякъде еластична на пипане (може би като мека кожа). Неизменното изражение на лицето му поне не беше толкова видиотено, както при повечето роботи. На практика обаче роботът си беше точно толкова видиотен – умствено, – колкото и останалите.

Бейли си спомни изведнъж Р. Данийл Оливо, роботът на космолитите, който бе участвал заедно с него в изпълнението на две поръчения – едното на Земята, другото на Солария. За последен път го беше видял, когато Данийл се консултира с него по делото за огледалния образ. Данийл приличаше толкова много на човек, че Бейли се отнасяше към него като към приятел и той му липсваше – дори и сега. Ако всички роботи бяха като него...

– Днес е свободният ми ден, момче. Няма нужда да ходя в Главното управление – каза Бейли.

Р. Джеронимо мълчеше. Ръцете му незабележимо трепереха. Бейли видя това и си даде ясно сметка какво означава то – известно количество противоречия в позитронните връзки на робота. Роботите трябваше да се подчиняват на човешките същества, но често се случваше две човешки същества да изискват два различни вида подчинение.

Накрая роботът стигна до някакво решение и каза:

– Днес е свободният ви ден, господарю. Викат ви в Главното управление.

– Щом те викат в Главното управление, татко... – притеснено започна Бен.

Бейли сви рамене.

– Не се занасяй, Бен. Ако им трябвах толкова много, щяха да пратят затворена кола и вероятно щяха да вземат доброволец, вместо да нареждат на един робот да върви пеш – и да ме ядосва с някакво съобщение.

Бен поклати глава.

– Не мисля така, татко. Те не знаят къде си и колко време би отнело търсенето ти. При толкова неопределени условия, не мисля, че биха пратили човешко същество.

– Ами? Добре де, я да видим, колко силна е заповедта. Р. Джеронимо, върни се в Главното управление и им кажи, че ще бъда на работа в девет нула нула сутринта. – После добави остро: – Връщай се! Това е заповед!

Роботът видимо се поколеба, после се обърна, тръгна, обърна се пак, направи опит да се върне при Бейли и накрая замръзна на място. Цялото му тяло трепереше.

Бейли разбра какво става и промърмори на Бен:

– Май ще трябва да отида. Йосафате!

Роботът страдаше от това, което робоспециалистите наричат еквипотенциал на противоречието от втора степен. Вторият закон изискваше безпрекословно подчинение. В момента Р. Джеронимо страдаше от две приблизително равностойни по сила, но противоречиви заповеди. Хората наричаха това роботоблок, или по-често – роблок, за по-кратко.

Роботът бавно се обърна. Първоначалната му заповед се оказа малко по-силна. Той изговаряше думите неясно.

– Господарю, казаха ми, че може да отвърнете така. В такъв случай трябва да предам... – поколеба се и прибави прегракнало: – ... трябва да предам – ако сте сам.

Бейли вежливо кимна на сина си и за Бен това беше достатъчно. Той знаеше кога баща му е татко и кога – полицай. Бен се отдалечи забързано.

За миг Бейли ядно се позабавлява с мисълта да засили собствената си заповед и да затегне роблока почти докрай. Но това определено щеше да доведе до повреда, която би наложила позитронен анализ и препрограмиране. Разходите за което щяха да се покрият от заплатата на Бейли, а те много лесно можеха да достигнат годишното му възнаграждение.

– Оттеглям заповедта си – каза той. – Какво ти наредиха да предадеш?

Гласът на Р. Джеронимо моментално се изчисти.

– Казаха ми да предам, че ви викат във връзка с Аврора.

Бейли се обърна към Бен и извика:

– Остави ги още половин час и им кажи, че после ги искам обратно. Сега трябва да тръгвам.

И като тръгна с широки крачки, попита сприхаво робота:

– Не можаха ли да ти кажат да предадеш това веднага? И защо да не могат да те програмират така, че да използваш кола, ами трябва да вървя пеш?

Той знаеше много добре защо не го бяха направили. И най-малката злополука с шофирана от робот кола би отприщила нови размирици срещу роботите.

Бейли не намали крачка. Имаха да изминат два километра само докато стигнат стената на Града. После трябваше да се доберат до Главното управление през натовареното движение.

Аврора? Каква ли криза се задаваше този път?

Половин час беше достатъчен на Бейли да стигне до входа към Града и той се приготви за онова, което го очакваше. Може би – може би – този път нямаше да се случи.

Той стигна раздела между откритото пространство и Града – стената, която ограждаше хаоса от цивилизацията. Постави дланта си върху сигналното каре и в стената се появи отвор. Както обикновено, той не изчака отворът да се разшири докрай, а се промуши през него веднага щом той стана достатъчно широк. Р. Джеронимо го последва.

Полицаят на пост гледаше стреснато – както винаги, щом някой се появеше от външната страна. Всеки път в погледа му се четеше неверие, винаги заставаше нащрек, внезапно посягаше към бластера си и се намръщваше разколебано.

Бейли навъсено показа личната си карта и постовият изкозирува. Вратата зад него се затвори – и онова нещо пак се случи.

Бейли беше в Града. Стените го обградиха и Градът стана Вселената. Бейли отново се потопи в безконечния вечен шум и мирис на хора и машини, който скоро щеше да изчезне под прага на съзнанието. Отново го заобиколи меката непряка изкуствена светлина, която по нищо не приличаше на откъслечния и променлив блясък на откритото пространство с неговото зелено и кафяво, и синьо, и бяло, и кратковременни появи на червено и жълто. Тук нямаше непостоянен вятър, нямаше горещини, нямаше студ, нямаше заплаха от дъжд. Вместо това цареше тихото постоянство на неосезаеми, поддържащи свежестта въздушни течения. Беше проектирана такава комбинация на температурата и влажността, която да е съвършено нагодена към човешките същества и да не се забелязва.

Бейли пое дълбоко въздух и му стана драго от усещането, че си е у дома, в безопасност, с познатите и познаваемите неща.

Именно това се случваше винаги. Отново възприе Града като утробата, в която се промъква с чувство на радостно облекчение. Знаеше, че човечеството трябва да излезе и да се роди именно от тази утроба. Защо той винаги се отпускаше по този начин?

И винаги ли щеше да става така? Щеше ли да продължава да се случва, дори Бейли да поведе безчетни тълпи вън от Града, извън Земята и отвъд, към звездите – без той самият в крайна сметка да е в състояние да тръгне? Винаги ли щеше да се чувства у дома само в Града?

Той стисна зъби – нямаше смисъл да мисли за това.

– С кола ли те докараха дотук? – обърна се той към робота.

– Да, господарю.

– Къде е тя?

– Не знам, господарю.

Бейли се върна към постовия.

– Полицай, този робот е бил докаран тук преди два часа. Какво стана с колата, която го е докарала?

– Сър, застъпих на пост преди по-малко от час.

Всъщност беше глупаво да пита. Онези в колата не биха могли да знаят колко време щеше да го търси роботът, така че не биха чакали. Бейли изпита кратък порив да се обади, но щяха да му кажат да вземе експресната магистрала. Щеше да отнеме по-малко време.

Единствената причина, поради която той се колебаеше, беше Р. Джеронимо. Бейли не искаше да пътува с него по експресната магистрала. Но пък и не можеше да очаква, че роботът ще успее да се добере сам до Главното управление през враждебно настроените тълпи.

Не че имаше избор. Несъмнено комисарят не гореше от желание да облекчи задачата му. Щеше да е ядосан, че не го е намерил при повикване, независимо че днес Бейли имаше свободен полуден.

– Оттук, момче – каза Бейли.

Градът покриваше над пет хиляди квадратни километра. Експресната магистрала беше дълга над четиристотин, плюс стотиците километри скоростни магистрали, които обслужваха над двайсетмилионното население. Сложната мрежа на движение се простираше на осем нива и имаше стотици места за прекачване с различна степен на сложност.

Като детектив, от Бейли се очакваше да ги знае всичките – и това беше така. Можеха да го закарат с вързани очи в който и да било край на Града. Със свалена превръзка той би намерил безпогрешно пътя до всяко едно друго, произволно посочено място.

И дума не можеше да става, че не знаеше как да се оправи до Главното управление. Но можеше да тръгне по осем различни маршрута и за момент се поколеба кой от тях ще е най-малко натоварен по това време.

Само за момент. После реши и каза:

– Тръгвай с мен, момче. – Роботът послушно го последва.

Свиха към близката скоростна магистрала и Бейли сграбчи една от вертикалните пръчки – бяла, топла и от материал, който осигуряваше здраво захващане. Бейли не искаше да сяда; нямаше да остават дълго. Роботът изчака бързия жест на Бейли, преди и той да сложи ръка върху същата пръчка. Можеше да стои прав и без да се хваща – нямаше да му бъде трудно да поддържа равновесие. Но Бейли не искаше да допусне и най-малкия шанс да ги разделят. Той отговаряше за робота и не желаеше да рискува. В случай че нещо се случеше на Р. Джеронимо, щяха да накарат Бейли да възстанови финансовите щети на Града.

На скоростната магистрала имаше неколцина други хора и всички те любопитно – и неизбежно – обърнаха погледи към робота. Един по един, Бейли улови тези погледи. Той имаше вид на човек, свикнал да упражнява власт, и уловените погледи неловко се обърнаха настрани.

Бейли повтори пак жеста си, когато слезе от магистралата. Тя беше стигнала вече до лентите и се движеше със същата скорост, както най-близката от тях. Бейли стъпи върху нея и щом се озова извън предпазния пластмасов покрив на магистралата, почувства плющенето на въздуха.

Той се изправи срещу вятъра с лекота, придобита от дългите тренировки, и вдигна ръката си, за да отслаби силата на порива пред очите си. Пробяга по лентите надолу към мястото за прекачване на експресната магистрала. После нагоре към ускорителната лента, която граничеше с магистралата.

Чу тийнейджърското провикване „Робот!“ (някога той самият беше тийнейджър) и разбра много добре какво ще се случи. Групичката им – бяха двама или трима, или половин дузина – щеше да се втурне нагоре (или надолу) по лентите, а роботът щеше внезапно да се спъне и да издрънчи на земята. После – ако някога въобще се стигнеше до съд – арестуваният тийнейджър щеше да се кълне, че роботът го е блъснал и е представлявал заплаха на лентата. И несъмнено щяха да го освободят.

Роботът, първо, не можеше да се защити и второ, не можеше да свидетелства.

Бейли се придвижи бързо и се озова между първия от тийнейджърите и Р. Джеронимо. Той пристъпи към по-бързата лента, вдигна ръката си по-високо, като че ли да я нагласи спрямо по-голямата скорост на вятъра, и младежът се озова изтласкан върху по-бавната лента. Той извика дивашки „Хей!“ и пльосна на земята. Другите спряха, бързо прецениха положението и се ометоха.

– Към експресната магистрала, момче – подвикна Бейли.

За миг Р. Джеронимо нерешително спря. Роботи не се допускаха до експресната магистрала без придружител. Заповедта на Бейли обаче беше строга и той се прекачи. Бейли го последва и това отслаби напрежението в робота.

Бейли се промушваше грубо през тълпата правостоящи, като буташе Р. Джеронимо пред себе си и си проправяше път към по-малко претъпканото горно ниво. Хвана се за една пръчка и настъпи крака на робота, като потушаваше всички опити за визуален контакт.

Петнайсет и половина километра го доближиха достатъчно до Главното управление и Бейли слезе. Р. Джеронимо слезе с него. Не беше докоснат, нито драскотина. На вратата Бейли го предаде и взе разписка. Провери внимателно датата, времето и серийния номер на робота, после сложи разписката в портфейла си. Още преди края на този ден щеше да провери дали процедурата е регистрирана в компютъра.

Сега трябваше да се види с комисаря – а той добре го познаваше. Всеки пропуск от страна на Бейли щеше да послужи като удобен претекст за понижение. Неприятен човек беше този комисар. Смяташе миналите триумфи на Бейли за лична обида.

Комисарят беше Уилсън Рот. Заемаше поста от две години и половина, откакто Джулиъс Ендърби подаде оставка, след като скандалът, предизвикан от убийството на един космолит, утихна.

Бейли така и не свикна с промяната. Джулиъс, с всичките му недостатъци, беше колкото началник, толкова и приятел. Рот беше просто началник. Той дори не беше отраснал в Града. Не и в този Град. Беше дошъл отвън.

Не беше нито необичайно висок, нито необичайно дебел. Но имаше голяма глава, която изглеждаше окачена на шията му и сякаш я караше да се огъва пред тялото. Поради това Рот правеше впечатление на тежък човек – с тежко тяло и тежка глава. Дори клепачите му се отпускаха тежко върху очите и ги скриваха наполовина.

Човек би си помислил, че му се спи, но той никога нищо не пропускаше. Бейли разбра това много скоро след като Рот зае длъжността. Не се залъгваше, че Рот го харесва. Още по-малко се залъгваше, че той харесва Рот.

Рот не изглеждаше раздразнен. Никога не изглеждаше така. Но думите му не издаваха и доволство.

– Бейли, защо е толкова трудно да те намери човек? – попита той.

Бейли отвърна с внимателно претеглена нотка на уважение в гласа си:

– Защото днес е свободният ми следобед, комисарю.

– Да, привилегията К-7. Сигурно си чувал за джобния сигнализатор? Едно нещо, което приема служебни съобщения? Ти си длъжен да отговаряш, дори в свободното си време.

– Знам това много добре, комисарю, но вече няма разпоредби относно носенето на джобни сигнализатори. Можем да бъдем намерени и без тях.

– В Града – да, но ти беше на открито. Или греша?

– Не грешите, комисарю. Бях на открито. Разпоредбите не гласят, че в този случай трябва да нося джобен сигнализатор.

– Криеш се зад буквата на закона, така ли?

– Да, комисарю – отвърна Бейли хладнокръвно.

Комисарят стана, властен и смътно заплашителен, и седна на бюрото. Прозорецът към откритото пространство, който Ендърби беше поставил, беше махнат отдавна и отгоре бяха боядисали. В затворената стая (поради това по-топла и по-уютна) комисарят изглеждаше още по-голям.

– Струва ми се, Бейли – каза той, без да повиши глас, – че се оставяш да те крепи благодарността на Земята.

– Крепи ме това, че си върша работата, комисарю. Толкова добре, колкото мога, и в съответствие с разпоредбите.

– И благодарността на Земята, когато противоречиш на духа на тези разпоредби.

Бейли не отговори.

– Смятат – продължи комисарят, – че си свършил добра работа в случая с убийството на Сартън преди три години.

– Благодаря, комисарю – отвърна Бейли. – В резултат на това, струва ми се, Космическото селище беше заличено от картата на света.

– Така е – и това беше приветствано от Земята. Смятат също така, че си свършил добра работа и на Солария преди две години. И преди да си ме подсетил, резултатът беше промяна в търговските ни отношения с Външните светове. При това със значителни изгоди за Земята.

– Мисля, че това е протоколирано, сър.

– И в резултат на това ти си нещо като герой.

– Не твърдя подобно нещо.

– Получи две повишения, по едно след всяка задача. Имаше дори хипервълнова драматизация по събитията на Солария.

– Която беше направена без моето съгласие и против волята ми, комисарю.

– Която въпреки това направи от теб герой.

Бейли сви рамене.

Комисарят изчака няколко секунди за коментар и продължи:

– Но за две години не си направил нищо значително.

– Съвсем естествено е Земята да иска да знае какво съм направил за нея напоследък.

– Точно така. И вероятно иска да знае. Знае, че ти си начело на тази нова безразсъдна прищявка с излизането на открито, на цапотенето с пръст и преструването на роботи.

– Позволено е.

– Не всичко, което е позволено, се приветства. Възможно е повечето хора да те смятат по-скоро за странен, отколкото за героичен.

– Това сигурно е в съответствие с моето собствено мнение за мен самия – каза Бейли.

– Обществеността има забележително кратка памет. В твоя случай героичното бързо изчезва зад странното, така че, ако допуснеш грешка, ще загазиш сериозно. Репутацията, на която се осланяш...

– Моите уважения, комисарю, аз не се осланям на нея.

– Репутацията, на която полицейският участък чувства, че се осланяш, няма да те спаси и аз няма да бъда в състояние да те спася.

За миг над строгите черти на Бейли сякаш премина сянка на усмивка.

– Не бих искал, комисарю, да рискувате положението си в отчаяни опити да ме спасите.

Комисарят сви рамене и извади също толкова призрачна и мимолетна усмивка.

– Не бери грижа по въпроса.

– Тогава за какво е този разговор, комисарю?

– За да те предупредя. Аз не се опитвам да те унищожа, нали разбираш. Предупреждавам те и то веднъж и завинаги. Ще те включат в една много деликатна задача, където лесно можеш да сгрешиш. Предупреждавам те, че не бива да допускаш нито една грешка. – На това място лицето му се отпусна в несъмнена усмивка.

Бейли не отвърна на усмивката и попита:

– Можете ли да ми кажете каква е тази много деликатна задача?

– Не знам.

– Засяга ли Аврора?

– Р. Джеронимо беше инструктиран да ти предаде, че е така, ако се наложи. Но аз не знам нищо.

– Тогава откъде знаете, комисарю, че това е много деликатна задача?

– Хайде, Бейли, ти разследваш мистериите. Какво би довело в Града един член на Министерството на правосъдието на Земята, когато лесно можеха да те извикат да отидеш във Вашингтон? Както преди две години, във връзка с инцидента на Солария? И какво би накарало въпросната личност да направи гримаса и да изглежда ядосана, и да започне да нервничи, защото човек не може да те намери веднага? Решението ти да останеш извън разположение беше грешка, за която и в най-малка степен не съм отговорен. Вероятно само по себе си това не е фатално, но ми се струва, че си тръгнал в погрешна посока.

– Вие ме забавяте още повече – направи гримаса Бейли.

– Всъщност не. Чиновникът от Правосъдието се освежава – нали знаеш какво си позволяват онези там горе. Ще се присъедини към нас, когато приключи с това. Новината за твоето пристигане е оповестена, така че продължавай да чакаш, както правя и аз.

Бейли зачака. Той си знаеше, още навремето, че хипервълновата драматизация, която му натрапиха против волята, колкото и да подпомогна позициите на Земята, го провали в полицията. Тя го накара да изпъкне в триизмерна яркост над двуизмерната плоскост на организацията и го беляза завинаги.

Той беше повишен в ранга и привилегиите си, но това само още повече засили враждебността на полицията към него. И колкото по-нагоре отиваше, толкова по-лесно щеше да се сгромоляса в случай на провал.

Ако допуснеше грешка...

Чиновникът от Правосъдието влезе, огледа се свойски, запъти се към другата страна на бюрото на Рот и седна на мястото му. За човек с най-високия ранг в стаята, чиновникът се държеше съвсем адекватно. Рот хладнокръвно зае второстепенно място.

Бейли остана прав, като се опитваше да скрие изненадата си.

Рот можеше да го предупреди, но не го направи. Очевидно беше подбирал думите си нарочно така, че да не стане ясно.

Чиновникът беше жена.

Нямаше пречка да не е. Който и да било чиновник можеше да бъде жена. Министър-председателят можеше да е жена. В полицията имаше жени, дори една жена с ранга на капитан.

Само че просто така, без предупреждение, човек не го очакваше. В историята е имало периоди, когато жените са заемали административни постове в значителен брой случаи. Бейли знаеше това. Той познаваше добре историята. Но сега историческият момент не беше такъв.

Тя беше доста висока и седеше твърдо изправена в стола. Униформата ѝ не се отличаваше от униформите на мъжете, нито прическата или украсата на лицето. Онова, което издаваше моментално пола ѝ, бяха гърдите, чиято издаденост жената не правеше опит да скрие.

Беше около четиресетте, с правилни, чисто изваяни черти на лицето. Излъчваше привлекателността на средната възраст, а в тъмната ѝ коса все още не се забелязваха сиви нишки.

Тя каза:

– Вие сте детектив Илайджа Бейли, ранг К-7. – Беше твърдение, не въпрос.

– Да, госпожо – отвърна въпреки това Бейли.

– Аз съм министерски съветник Лавиния Демачек. Не изглеждате много като в онази хипервълнова драматизация.

Често му го казваха.

– Не биха могли да ме покажат такъв, какъвто съм, и същевременно да съберат много зрители, госпожо – отбеляза сухо Бейли.

– Не съм сигурна. Изглеждате по-силен от лигавия артист, когото бяха избрали.

Бейли се поколеба секунда-две и реши да не пропуска възможността. Или по-скоро почувства, че не би могъл да не се възползва от нея. Той тържествено заяви:

– Имате култивиран вкус, госпожо.

Тя се засмя и Бейли изпусна много леко събрания въздух.

– Приятно ми е да си мисля, че го имам. А сега, какво означава това, че ме карате да чакам?

– Не бях информиран, че ще дойдете, госпожо, а днес е моят свободен ден.

– Който прекарвате на открито, както разбирам.

– Да, госпожо.

– Вие сте един от онези чудаци, както бих ги нарекла, ако вкусът ми не беше култивиран. Нека попитам вместо това дали не сте един от онези ентусиасти?

– Да, госпожо.

– Очаквате, че един ден ще емигрирате и ще основете нови светове в пустошта на Галактиката?

– Вероятно не аз, госпожо. Може да се окажа твърде стар, но...

– На колко сте години?

– На четиресет и пет, госпожо.

– Изглеждате на толкова. Случайно и аз съм на четиресет и пет.

– Не изглеждате на толкова, госпожо.

– По-стара или по-млада? – Тя избухна отново в смях, после добави: – Нека не си играем. Да не би да искате да кажете, че съм прекалено стара, за да бъда пионер?

– Никой в нашето общество не може да бъде пионер без тренировките на открито. Най-добре се тренират младите. Моят син, надявам се, ще стъпи някой ден на други светове.

– Наистина? Вие знаете, разбира се, че Галактиката принадлежи на космолитите.

– Техните светове са само петдесет, госпожо. В Галактиката има милиони светове, които могат да бъдат населени – или могат да бъдат пригодени за заселване – и където вероятно няма местни разумни форми на живот.

– Да, но нито един кораб не може да напусне Земята без разрешението на космолитите.

– То може да бъде издействано, госпожо.

– Не споделям вашия оптимизъм, господин Бейли.

– Говорил съм с космолити, които...

– Знам за това – прекъсна го Демачек. – Моят началник е Албърт Миним, който преди две години ви изпрати на Солария. – Тя си позволи да изкриви леко устни. – Неговата малка роля в онази хипервълнова драма играеше един актьор, който доста приличаше на него, доколкото си спомням. Спомням си също така, че Албърт Миним не беше доволен.

Бейли смени темата.

– Помолих министерски съветник Миним...

– Той беше повишен, както знаете.

Бейли осъзнаваше много добре важността на чиновете.

– Неговото ново звание, госпожо?

– Заместник-министър.

– Благодаря ви. Помолих заместник-министъра Миним да поиска разрешение да посетя Аврора, за да се занимая с този въпрос.

– Кога?

– Скоро след моето завръщане от Солария. Оттогава съм подновявал молбата си два пъти.

– Но не сте получили удовлетворителен отговор?

– Не, госпожо.

– Изненадан ли сте?

– Разочарован съм, госпожо.

– Няма смисъл. – Тя се отпусна леко в стола. – Отношенията ни с космолитите са много крехки. Може да ви се струва, че вашите два детективски подвига са разхлабили положението – и това е така. Онази ужасна хипервълнова драма също спомогна. Цялото постигнато разхлабване обаче е ей толкова... – тя събра палеца и показалеца си близо един до друг – от ей толкова – и разпери ръце.

– При тези обстоятелства – продължи тя – едва ли бихме могли да поемем риска да ви изпратим на Аврора – водещия от Външните светове – и да ви оставим да направите нещо, което вероятно би създало междузвездно напрежение.

Бейли срещна погледа ѝ.

– Бях на Солария и не направих нищо лошо. Напротив...

– Да, знам, но сте били по искане на космолитите, което е на парсеци далече от това да отидете там по наше искане. Отказвате да разберете това.

Бейли мълчеше.

Тя издаде мек ръмжащ звук в знак, че не се учудва, и продължи:

– Положението се влоши, откакто вашите молби бяха разгледани – и много правилно отхвърлени – от заместник-министъра. Влоши се особено много през последния месец.

– Това ли е причината за този разговор, госпожо?

– Нетърпелив ли ставате, сър? – Тя се обърна към него сардонично с интонация като към по-висш служител. – Може би искате да ме насочите да говоря по същество?

– Не, госпожо.

– Определено да. И защо не? Аз започвам да ставам досадна. Нека се приближим до въпроса, като ви попитам познавате ли доктор Хан Фастълф?

– Срещал съм го веднъж преди три години там, където тогава се намираше Космическото селище – предпазливо отвърна Бейли.

– Харесал ви е, предполагам.

– Беше приятелски настроен – за космолит.

Тя отново леко се закашля.

– Предполагам. Наясно ли сте с факта, че той е бил важна политическа сила на Аврора през последните две години?

– Чух, че бил в правителството. От един... един колега, който имах навремето.

– От Р. Данийл Оливо, вашия космолитски робот приятел?

– Бившият ми колега, госпожо.

– Казал ви го е, когато сте разрешили малък проблем, отнасящ се до двама математици на борда на един космолитски кораб?

Бейли кимна.

– Да, госпожо.

– Гледаме да сме информирани, както виждате. Доктор Хан Фастълф е бил, повече или по-малко, водещата звезда в правителството на Аврора в течение на две години. Той е важна фигура в Парламента на планетата и дори се говори, че ще стане бъдещият председател. Председателят, както разбирате, съответства при аврорианците на президента.

– Да, госпожо – каза Бейли и се зачуди кога ли ще стигнат до много деликатната задача, за която беше споменал комисарят.

Демачек, изглежда, не бързаше.

– Фастълф е умерен – продължи тя. – Така се нарича той самият. Смята, че Аврора – Външните светове изобщо – са отишли твърде далече в своето развитие. Така, както вие може би смятате, че ние, на Земята, сме отишли твърде далече в нашето. Фастълф иска обществото на космолитите да се върне към по-слаба роботизация, по-бърза смяна на поколенията и към съюз и приятелство със Земята. Естествено, ние го подкрепяме – но много сдържано. Ако бъдем прекалено демонстративни в нашата подкрепа, това би могло лесно да се превърне в целувката на смъртта за него.

– Вярвам, че той би подкрепил изследването и заселването на други светове от Земята – каза Бейли.

– И аз вярвам в това. Смятам, че той ви го е казал.

– Да, госпожо, когато се срещнахме.

Демачек събра пръстите на ръцете си и ги доближи до брадичката си.

– Смятате ли, че той представлява общественото мнение на Външните светове?

– Не знам, госпожо.

– Боя се, че не. Има вяла подкрепа. Противниците му са цял яростен легион. Само политическата ловкост и личното му обаяние са го задържали толкова близо до властта, колкото е в момента. Неговата най-голяма слабост, разбира се, е симпатията му към Земята. Това непрекъснато се използва срещу него и влияе върху мнозина, които биха споделили възгледите му във всяко друго отношение. Ако ви изпратим на Аврора, и най-незначителната грешка от ваша страна би заздравила настроенията срещу Земята. А следователно би отслабила и него самия, при това вероятно фатално. Земята просто не може да го поеме.

– Разбирам – промърмори Бейли.

– Фастълф обаче е склонен да поеме такъв риск. Именно той уреди да ви пратят на Солария, когато политическата му власт не беше толкова силна, колкото сега, и той беше много по-уязвим. Но тогава той можеше да загуби единствено своята собствената власт, докато ние трябва да се грижим за благосъстоянието на над осеммилиардното население на Земята. Ето това прави сегашната политическа ситуация почти непоносимо деликатна.

Тя направи пауза и Бейли в крайна сметка беше принуден да зададе въпроса.

– Каква е ситуацията, за която говорите, госпожо?

– Изглежда – отвърна Демачек, – че Фастълф е замесен в сериозен и безпрецедентен скандал. Ако действа непохватно, има вероятност да претърпи политическо фиаско за броени седмици. Ако пък действа свръхчовешки интелигентно, може и да се задържи още няколко месеца. Малко по-рано или малко по-късно той може да бъде унищожен като политическа сила на Аврора. А това би било истинско бедствие за Земята, както разбирате.

– Мога ли да попитам в какво го обвиняват? Корупция? Измяна?

– Нищо толкова дребно. Неговата лична почтеност не се оспорва по никакъв начин, дори от враговете му.

– Криминално престъпление? Убийство?

– Не съвсем убийство.

– Не разбирам, госпожо.

– На Аврора има човешки същества, господин Бейли. Има и роботи, повечето от които са подобни на нашите и в повечето случаи не са много по-усъвършенствани. Има обаче и няколко хуманоидни робота – дотолкова хуманоидни, че могат да се сбъркат с хора.

Бейли кимна.

– Знам това много добре.

– Предполагам, че унищожаването на един хуманоиден робот не е точно убийство в тесния смисъл на думата.

Бейли се наклони напред с широко отворени очи.

– Йосафате, жено! – извика той. – Стига толкова игрички! Да не искаш да кажеш, че доктор Фастълф е убил Р. Данийл?

Рот скочи на крака и изглеждаше готов да се хвърли към Бейли, но министерският съветник Демачек махна с ръка към него. Изглеждаше невъзмутима.

– При тези обстоятелства – каза тя – ще извиня вашето неуважение, Бейли. Не, Р. Данийл не е убит. Той не е единственият хуманоиден робот на Аврора. Друг такъв робот, не Р. Данийл, е бил убит, ако желаете да използваме термина в по-широк смисъл. За да бъдем точни, мозъкът му е бил напълно разрушен. Бил е вкаран в постоянен и необратим роблок.

– И се твърди, че това е извършено от доктор Фастълф, така ли? – попита Бейли.

– Така е според враговете му. Твърдят го екстремистите, които искат в Галактиката да се разпростират само космолитите, а населението на Земята да изчезне от Вселената. Ако тези екстремисти успеят да спечелят гласуването в Парламента в рамките на следващите няколко седмици, те със сигурност ще добият пълен контрол над правителството – с непредсказуеми последици.

– Защо този роблок е от такава политическа важност? Не разбирам.

– Аз самата не съм сигурна – каза Демачек. – Не се преструвам, че разбирам политиката на Аврора. Предполагам, че хуманоидите са включени по някакъв начин в плановете на екстремистите и че унищожението ги е разярило. – Тя сбърчи нос. – Намирам тяхната политика за много объркана и само ще ви подведа, ако се опитам да я тълкувам.

Бейли насила се овладя под втренчения поглед на министерския съветник.

– Защо съм тук? – попита той приглушено.

– Заради Фастълф. Вие излязохте веднъж в Космоса, за да разследвате убийство, и успяхте. Фастълф иска да опитате още веднъж. Вие трябва да отидете на Аврора и да разберете кой е виновен за роблока. Той смята, че това е единственият му шанс да отблъсне екстремистите.

– Аз не съм специалист по роботика. Не знам нищо за Аврора...

– Не знаехте нищо и за Солария, но все пак успяхте. Работата е там, Бейли, че ние сме също толкова заинтересовани, колкото и Фастълф, да разберем какво всъщност е станало. Ние не искаме с него да бъде свършено. Ако това стане, Земята ще бъде подложена на такава враждебност от страна на космолитските екстремисти, която ще бъде по-страшна от всичко, което сме преживели досега.

– Не мога да поема тази отговорност, госпожо. Задачата е...

– Почти невъзможна. Знам това, но нямаме избор. Фастълф настоява – а за момента зад него стои правителството на Аврора. Ако откажете да отидете или ако откажете да ви изпратим, ще трябва да посрещнем гнева на Аврора. Ако ли пък отидете и успеете, ние ще бъдем спасени и вие ще бъдете възнаграден подходящо.

– А ако отида и се проваля?

– Ще направим всичко възможно да покажем, че вината за това е ваша, а не на Земята.

– Кожата на чиновниците ще бъде отървана, с други думи.

– По-меко казано – отвърна Демачек, – вие ще бъдете хвърлен на вълците с надеждата, че Земята няма да пострада прекалено тежко. Жертвата на един човек не е толкова скъпа цена за нашата планета.

– На мен ми се струва, че тъй като със сигурност ще се проваля, със същия успех бих могъл и въобще да не отида.

– Знаете, че това не е така – меко възрази Демачек. – Аврора е помолила за вашата помощ и не можете да не отидете. А и защо да отказвате? От две години насам се опитвате да отидете на Аврора и сте огорчен, че не успяхте да получите разрешението ни.

– Аз исках да отида на спокойствие, за да уредя помощта за заселването на други светове, а не да...

– Въпреки това ще имате възможност да опитате да издействате помощ за своята мечта да заселите други светове, Бейли. Да предположим, че наистина успеете. Възможно е в края на краищата. В такъв случай Фастълф ще ви бъде много задължен и сигурно би направил много повече за вас, отколкото когато и да било друг път. А ние от своя страна ще ви бъдем достатъчно признателни, за да ви помогнем. Нима това не си струва риска, пък бил той и голям? Колкото и да са малки шансовете ви да успеете, те са нулеви, ако не отидете. Помислете за това, Бейли, но моля ви – не прекалено дълго.

Бейли присви устни и разбрал най-сетне, че не му остава нищо друго, попита:

– Колко време имам да...

Демачек хладно го прекъсна:

– Хайде. Нали ви обясних, че нямаме избор – и никакво време, освен това. Вие тръгвате... – тя погледна часовниковата си гривна на китката – след по-малко от шест часа.

Космодрумът се намираше в източните покрайнини на Града в един запуснат сектор, който, строго погледнато, си беше на открито. Това се смекчаваше донякъде от факта, че касите за билети и чакалните бяха на практика в Града, а достъпът до кораба се осъществяваше с превозно средство през закрит път. По традиция полетите се извършваха нощем, така че покривалото на нощта да тушира още повече въздействието на откритото пространство.

Космодрумът не беше много претоварен, като се имаше предвид пренаселеността на Земята. Земляните рядко напускаха планетата си и полети се извършваха главно с търговски цели. Организираха се изключително от роботи и космолити.

Докато чакаше корабът да се приготви за качването му, Илайджа Бейли вече се чувстваше откъснат от Земята.

Бентли седеше до него и между тях се беше възцарило мрачно мълчание.

– Знаех си, че мама няма да иска да дойде – каза накрая Бен.

Бейли кимна.

– Аз също. Спомням си какво ѝ беше, когато заминавах за Солария. Сега не е по-различно.

– Успя ли да я поуспокоиш?

– Направих каквото можах, Бен. Тя си е въобразила, че или ще претърпя катастрофа в Космоса, или космолитите ще ме убият още щом стъпя на Аврора.

– Но нали се върна от Солария.

– Точно заради това настоява още по-силно да не рискувам втори път. Смята, че късметът ще ми изневери. Както и да е, тя ще се оправи. Наглеждай я, Бен. Прекарвай определено време с нея, каквото и да имаш да вършиш, и не ѝ обяснявай как ще се втурнем да заселваме нови планети. Това наистина я тревожи, нали разбираш. Тя усеща, че в близките години ти ще я напуснеш. Знае, че няма да е в състояние да тръгне с теб и че няма повече да те види.

– Може и да не е така – възрази Бен. – Може това да я накара да се навие.

– Може би ти ще посрещнеш нещата лесно, но тя няма да може. Така че не обсъждайте този въпрос, докато ме няма. Разбрахме ли се?

– Разбрахме се. Мисля, че тя е малко потисната заради Гладиа.

Бейли го изгледа остро.

– Да не си...

– Не съм казвал и думичка. Но тя също гледа онази хипервълнова драма, както ти е известно. И знае, че Гладиа е на Аврора.

– И какво от това? Аврора е голяма планета. Да не мислиш, че Гладиа Делмар ще ме чака на космодрума? Йосафате, Бен, да не би майка ти да не знае, че основната нишка в оная хипервълнова гадост беше девет десети разкрасена с фантасмагории?

Бен смени темата със забележимо усилие.

– Смешно е да седиш тук без никакъв багаж.

– Седя тук с прекалено много багаж. Нося дрехите, с които съм облечен. Ще се отърват от тях още щом се кача на кораба. Ще ми ги свалят, за да ги обработят химически, после ще ги изхвърлят в Космоса. След което ще ми дадат нови дрехи, но не преди да са ме дезинфекцирали, измили и изтъркали отвътре и отвън. Вече съм минал по този път.

Отново настъпи мълчание, после Бен каза:

– Знаеш ли, татко... – И изведнъж млъкна. Опита наново: – Знаеш ли, татко... – но със същия резултат.

Бейли изпитателно го погледна.

– Какво се опитваш да кажеш, Бен?

– Татко, чувствам се като отвратителен тъпанар, че ти го казвам, но мисля, че е по-добре да го кажа. Ти не си класическият герой. Даже и аз нито за миг не съм си помислял, че си такъв. Ти си симпатяга и най-добрият баща, който може да съществува. Но не и герой.

Бейли изръмжа.

– И все пак – добави Бен, – като си помисли човек, ти изтри Космическото селище от картата на света; ти спечели Аврора на наша страна; ти започна този проект със заселването на други светове. Татко, ти си направил за Земята повече, отколкото цялото правителство, взето заедно. Защо не те ценят повече?

– Защото не съм героичен тип и защото тази глупава хипервълнова драматизация ме довърши. Тя настрои всички в полицията срещу мен, разстрои майка ти и ми създаде репутация, с която не мога да се примиря. – Повикващото устройство върху китката му засвети и той стана. – Трябва да тръгвам вече, Бен.

– Знам. Това, което исках да ти кажа, е, че аз те ценя. И този път, когато се върнеш, всички останали също ще те оценят.

Бейли усети, че се размеква. Кимна забързано, сложи ръка на рамото на сина си и измърмори:

– Благодаря. Грижи се за себе си и за майка си, докато ме няма.

Той тръгна, без да се обръща назад. Беше казал на Бен, че отива на Аврора, за да обсъжда проекта за заселването. Ако това беше така, той би могъл да се върне триумфално. Както си беше в действителност...

Бейли си помисли: „Ще се върна опозорен – ако въобще се върна“.

Роботите – том I