Какво се крие в гората

В момиченцата има нещо диво.

Не можехме да го удържим. То превръщаше дъжда във вълшебство, а гората – в храм. Тичахме по тесни пътеки с развети от вятъра коси и си представяхме, че стройните смърчове и канадските ели все още са древни гори, а не са превърнати в трески от индустриализацията. Въобразявахме си, че сме воини, царици, богини. Правехме лапи и отвари от листа на папрат и от глухарчета и пеехме заклинания на дърветата. Измислихме си нови имена – Артемида, Атина, Хеката. Разговорите ни бяха криптирани, писмата – написани със сложен шифър, сами научихме значението на камъните.

Под покрова на обрасли с мъх клони се хванахме за ръце и се обрекохме една на друга завинаги – онова „завинаги“, което гори само в душите на съвсем младите, които нямат особено богат опит.

„Завинаги“ трая до края на лятото. Приключи с писък и с шокиращата топлина на кръвта, и с две изскочили на пътя момиченца.

Лио Кортланд твърдеше, че отначало го взел за звук на птица или животно. Шпаньолката му наострила уши и излаяла, втренчена в дърветата.

Всъщност веднага беше разбрал, че е детски вик. Историята, която разправяше, беше начин да си обясни защо толкова дълго беше стоял, без да помръдне. Защо, когато шпаньолката му се беше хвърлила към звука, я беше дръпнал назад, като беше увил каишката около юмрука си. Защо беше понечил да се обърне и да поеме в обратна посока, когато двете момиченца бяха изскочили от гората с широко отворени очи, разплакани и покрити с тъмна кръв.

– Какво ви е? – беше попитал, все още в шок, все още обзет от порив да си тръгне.

Едното дете беше потреперило и беше поклатило глава, като беше обвило ръце около тялото си, но другото беше проговорило. Гласът му бил глух и отвеян.

– Имаше един мъж – беше казало то. – Държеше нож.

– Ранени ли сте? – беше попитал пак Лио, като съжали, че не носи пушката си, и че шпаньолката му представлява опасност само за обувките му.

– Не – беше отвърнало момиченцето.

Когато разказваше тази част, той се позабавяше. Детето се беше взирало през него с празен поглед, а иззад очите му сякаш надничал призрак.

– Но приятелката ни е мъртва – беше казало.

Дотук историята беше единствено и само на Лио; после ставаше обща и всеки разправяше различна част от нея, като я повтаряше до безкрай и я доизпипваше. Някои разказваха колко смело са постъпили двете от нас, като са излезли на пътя да потърсят помощ, и въпреки шока са дали описание, което доведе до задържането на нападателя. Други се съсредоточаваха върху самия изверг, очаровани от неговата злоба и садизъм, от мрачните кътчета в душата му.

Родителите ни винаги си спомняха момента, в който бяха разбрали за станалото – като чули, че в гората влезли три момиченца, но излезли само две, веднага се досетили, че това са техните дъщери, защото градът беше малък и защото знаеха как ни зовеше пустошта и как се промъквахме по еленови пътеки и търсехме следи от еднорози край рекичката.

Сигурни били, че именно ние трите сме отишли в гората. Но нямали представа кои две са се върнали.

Други говореха за младежа, който беше намерил последната от нас. Коуди Бенам вървял през гората заедно с търсачите – три дузини мъже и жени, повечето от които въоръжени, всички до един гневни. Забелязал малкото телце, проснато върху гнилата гърбица на едно паднало дърво – сякаш със сетни сили се е опитвало да се покатери на нея. Дъждът го мокрел и чак до върховете на бледите му пръсти се стичали струйки обагрена с кръв вода.

Коуди не извикал веднага. А паднал на колене, изведнъж останал без дъх. Допрял лице до студената бузка.

Пръстите на детето се свили срещу кората.

Някои не спират да повтарят какво чудо е, че са го изнесли все още дишащо от гората. Възхваляват силата и смелостта му. Помнят телевизионните кадри – момиченцето в инвалидна количка, с белег, усукващ се върху бузата му като възел на дърво, кима, когато прокурорът го пита дали човекът, който го е нападнал, е в залата.

Не спираха да повтарят историята, докато не решиха, че им принадлежи.

Ние се опитахме да забравим.

Не казахме какво стана.

В действителност.

Никога.

Стараех се да си придавам съсредоточен вид, докато двойката срещу мен прелистваше албума със снимки и мърмореше одобрително. Обикновено бих приела това за добър знак – ако не бяха издайнически изпънатите от напрежение рамене на бъдещата булка и погледите, с които ме стрелкаше непрекъснато, когато си мислеше, че не я гледам.

Телефонът ми, обърнат с екрана надолу на масата, завибрира. Без да го вдигам, натиснах бутона да го спра, като потиснах порива си да проверя кой се обажда.

– Портфолиото ви е много, много впечатляващо – каза булката, като си играеше с ръба на хартиената си салфетка. – Наистина.

– Радвам се да го чуя – отвърнах, докато изчислявах наум колко пари бях похарчила за бензин, като приех да дойда на срещата. Трябваше да съобразя, след като с мен се свърза младоженецът и поясни: „Показах на Мади някои ваши снимки“, когато го попитах дали тя е разгледала уебсайта.

– Просто... – започна булката и спря.

Бъдещият ѝ съпруг – сериозен на вид млад мъж с трапчинка на брадичката и твърде много гел в косата – сложи ръка на китката ѝ.

– Скъпа, ти точно това търсеше. Винаги негодуваш срещу избледнелите снимки. Искаш фотограф, който не се бои от цветовете.

Телефонът ми пак завибрира.

– Извинете – казах, като го взех да видя кой се обажда.

Лив. Отново го спрях и го пъхнах в чантата си. В каквато и криза да беше изпаднала тя за пореден път – а винаги беше криза, – щеше да ѝ се наложи да почака още малко.

– Просто... – започна пак булката. Прехапа устни. – Съжалявам, не искам да прозвучи толкова ужасно. Снимките ви са наистина, наистина...

– Впечатляващи – довърших изречението ѝ с усмивка.

Когато се усмихвам, се повдига само единият край на устните ми. Тя потрепери.

– Стига, Мади! – възкликна бъдещият съпруг.

Не се сещах за името му. Май беше Джейсън. По някаква причина обикновено все така се казваха. Мъжете, които ме поднасяха като изненада на годениците си, за да ги изнудят да ме наемат от неудобство. Почти бяха престанали, откакто утроих цените си, което като с магия превърна белезите ми от жалък недостатък в част от моята дръзка привлекателност.

– Няма проблем – уверих го. – Това е твоята сватба, Мади. Всичко трябва да е идеално.

– Да – отвърна тя с облекчение, че я разбирам.

– И ако някой не е идеален, не е редно да присъства на нея – добавих.

Усмивката ѝ помръкна.

– Цените ви са твърде високи – сопна се, като порозовя. – Не би било зле да ги намалите. Така може да умножите клиентите си.

Въздъхнах.

– Цените ми са високи, защото фотографиите ми са наистина, наистина добри – обясних, като повторих думите ѝ. – И съм се постарала да си поставя портрета на видно място в уебсайта си, за да не си губим взаимно времето. Както правим сега.

Изправих се, като си взех албума. Кафето ми остана недокоснато на масата, но го бях поръчала само за да убия времето, докато ги чаках да се появят с двайсетминутно закъснение.

– Надявам се да получиш сватбата на мечтите си, Мади. Джейсън, беше ми приятно!

– Всъщност съм Джаксън – промърмори той, без да посмее да ме погледне над брадичката.

Докато се отдалечавах, го чух да ѝ шепне яростно. Когато вратата се затвори, тя избухна в сълзи. Спрях се на тротоара и затворих очи, като издишах и се заставих да отпусна мускулите по тялото си, които постепенно се бяха стегнали.

По-лоши от булките като Мади бяха само клиентите, за които едва на срещата разбираш, че са ти „поклонници“. Не на фотографиите ми, разбира се. На драматичната история, в която се беше превърнал животът ми на единайсетгодишна възраст.

Извадих телефона от чантата си. Лив не беше оставила съобщение, но това не ме изненада. Тя не обичаше записите. Бяхме прекарали доста време пред камерите, а в интернет още се въртяха клипове със заглавия от сорта на „Момиченца парират сериен убиец в гората Олимпик“ и „Говорят оцелелите жертви на Убиеца куинолт Алан-Майкъл Стал“.

Тогава Лив се отличаваше – по думите на майка си – с „упорита бебешка пухкавост“ и кръгло личице, което изглеждаше още по-кръгло заради правия ѝ бретон и прическата каре. През следващите години тя се източи и отслабна, а после продължи постепенно да изчезва, да се стопява, докато прешлените на гръбнака ѝ не започнаха да се броят през блузата ѝ. Постара се от нея да не остане почти нищо, за да бъде неузнаваема.

Аз нямах такава възможност. Белегът на бузата ми и крайчецът на устната ми, който заради повредените нерви постоянно беше свит в недоволна гримаса, не можеха да бъдат скрити. След като смених името си, ме намираха все по-малко хора, но от обезобразяването отърване нямаше и аз не се и стараех да го замаскирам. Ходех късо подстригана и винаги се снимах в анфас. Описвах стила си като непоколебим. Най-новият ми психотерапевт очаквано предположи, че използвам честността си като броня.

В същия миг телефонът ми пак завибрира. Този път вдигнах, като събирах сили да изкарам Лив от поредната криза, която я беше връхлетяла.

– Здрасти, Лив. Какво става? – попитах весело, защото да се преструваме, че може да е нещо друго, беше част от процедурата.

Тя помълча малко. Изчаках я. Започваше с кратки хълцукания, а после следваше порой от думи. Накрая ѝ казвах, че всичко ще бъде наред, питах я дали си взема хапчетата и се заклевах, че нямам нищо против обаждането ѝ. И нямах. Много повече се притеснявах да не дойде ден, в който ще престане да звъни.

– Търся Наоми Кънингам – прозвуча отсреща мъжки глас и аз примигнах от изненада.

– Аз съм. Извинете, взех ви за друг. Очевидно – отвърнах, като издишах и отметнах разрошената от вятъра коса от очите си. – Кой се обажда?

– Джералд Уотс от Службата за подпомагане на жертвите. Става дума за Алан-Майкъл Стал.

В главата ми опустя. Защо ме търсят точно сега? Бяха минали повече от двайсет години, но...

– Освободен ли е? – попитах.

Бях запомнила думата „условно освобождаване“ в присъдата: „Възможност за условно освобождаване – след двайсет години“. За едно дете двайсет години бяха цяла вечност. В мен като черна плесен плъзна паника.

– Момент. Длъжни сте да ни уведомите, нали? Ние трябва да можем да свидетелстваме...

– Госпожо, Стал не е освободен – побърза да ме успокои Джералд Уотс. – Имам още по-добра новина. Починал е.

– Аз...

Спрях. Починал. Стал беше мъртъв и това беше краят. Всичко приключи.

– От какво?

– От рак. Повече поверителна медицинска информация не мога да споделя.

– Другите знаят ли? Лив... Имам предвид Оливия Барнс и...

– Оливия Барнс и Касиди Грийн също са уведомени. По-трудно ни беше да се свържем с вас. Сменили сте си името. – Каза го като причина, не като обвинение, но аз заекнах.

– Пак може да се сетите коя съм, не е като да го крия, но ми спестява обажданията от непознати – обясних.

С години ми изпращаха разни неща у дома. Или направо идваха, звъняха на вратата, искаха да видят момичето чудо и зяпаха лицето ми.

– Не ви виня – каза Джералд Уотс. – Тук-там ще съобщят за смъртта му. Ако можете, вземете си почивка. Идете някъде, където няма да ви тормозят. Интересът сигурно скоро ще затихне.

– Ще се оправя. Няма да мине много време, и ще се случи нова трагедия, която ще отвлече вниманието – отвърнах.

Той изсумтя в знак на съгласие.

– Госпожо Кънингам, ако имате нужда да поговорите с психолог, ще ви го осигурим.

– Защо да говоря с психолог? – попитах с висок, измъчен смях. – Би трябвало да се радвам, нали?

Човекът, който ме беше нападнал, беше мъртъв. Едно зло по-малко на този свят.

– Такова нещо може да предизвика много сложни чувства и неприятни спомени – обясни спокойно Джералд Уотс. Помислих си, че има добродушен глас.

– Ще се оправя – уверих го, макар моят глас да прозвуча слабо и като на робот. – Благодаря, че ме уведомихте.

– Грижете се за себе си – даде ми строги указания служителят и се сбогувахме.

Стоях на бордюра със стърчащи от ръба пръсти на краката и наклонено напред тяло. Беше особено усещане. След нападението бях получила увреждане на мембранозния лабиринт в лявото ухо. Както и пристъпи на вертиго. Години по-късно, след като поотминаха, заставах така, силно наклонена напред, и клокочещото чувство се завръщаше. Но сега владеех положението. Аз решавах дали да падна.

Затворих очи и слязох от бордюра.

Вече пиех втора чаша вино, когато Мич се прибра. Остави куриерската си чанта с драматична въздишка, която винаги биваше последвана от дълга тирада за ужасната, душегубна работа в офис.

– Нямаш представа колко скапан ми беше денят – заяви, като си събу обувките на път за хладилника. – Бриджит ме тормози за какво ли не, а Дарел пак е болен, което означава, че всичко ляга на мен. По дяволите, тук е пълно само с индийски светъл ейл . Със същия успех мога да си сипя отвара от окосена трева.

– Отзад има и тъмна бира – казах, като отпих от виното си, взряна в стената.

– Слава богу!

Търсех шарки в текстурата на стената, а междувременно Мич си отвори бирата и се пльосна на креслото до мен. Харесвах го. Имаше причина да го харесвам. След малко щях да се сетя каква беше.

Прокарах пръст по ръба на чашата си, докато го изучавах. Косата му падаше над очите, точно един сантиметър по-дълга от приличното, поддържаше и прилично количество набола брада. Бяхме се запознали на откриването на галерията на бившата ми партньорка четиридесет и осем часа след като тя ме беше зарязала, защото съм била „емоционална черна дупка“, а после настоя все пак да отида „за подкрепа“. Мич беше отмъкнал цял поднос луксозни сирена и скрити в ъгъла, пихме шампанско и обсъждахме патетично масите и осветителните тела, сякаш те бяха експонатите. Беше леко жестоко и определено глупаво, но пък беше забавно. Бях си казала: „Този човек е кретен“.

И естествено, се бях прибрала вкъщи с него.

– Как върви сватбарският бизнес? – попита той.

– Добре – отвърнах. Направих пауза. – Не, излъгах. Булката не искаше фотографка с обезобразено лице.

– Кучка! – отсече делово Мич. – Губиш си времето с тези хора.

Горе-долу същото бях казала на Мади. Но той имаше друго предвид.

– Днес си пропилях времето – съгласих се.

Случката ми изглеждаш толкова далечна.

– Ти си много по-добра от това – продължи Мич. Сложи ръка на коляното ми и отпусна глава на фотьойла. – За бога! Талантлива си. А си губиш времето със сватбени снимки.

– Харесвам работата си – казах с равен глас.

– Тя е под нивото ти.

– Добре. – Не ми се водеше този спор, не и отново.

– Такива жени дават мило и драго за идеална сватба. А аз не мога и да помисля да се оженя. Опитвам се да си представя нас двамата пред олтара в смокинг и натруфена бяла рокля и ми се струва пълна пародия. Не виждам смисъл. А ти?

– И аз не виждам смисъл да се омъжвам за теб – отвърнах, но той вече беше на друга вълна.

Пак започна да се оплаква от проблем в службата – със задръстена копирна машина.

– Боже, тази работа ще ме погуби – изпъшка, когато най-накрая се успокои.

Чашата ми беше празна. Посегнах към бутилката на масичката за кафе, обаче и в нея нямаше нищо.

– Сама ли я изпи? – попита усмихнат Мич, но с лек упрек в гласа.

– Обади ми се стара приятелка – казах.

– Лоши новини? – поинтересува се.

Промени позата си и се обърна към мен. Две трети утеха, една трета любопитство. Това им беше проблемът на писателите. Не можеха да се сдържат да не забият нокът под струпея, за да опипат раните ти.

Белезите ми вече бяха „украсили“ половин дузина литературни герои. Понякога ги рафинираше в метафора – даваше на момиче болно сърце или напукано огледало, в което да се взира, – но като четях тези истории, винаги имах усещането, че прокарва пръст по съзвездията от възлеста тъкан на корема, гърдите, ръцете и лицето ми. Отначало искаше разрешение, но след известно време историята стана почти толкова негова, колкото и моя.

Поне тази част, която му бях разказала.

– Лив ми звънна – отговорих.

– Поредната спираловидна криза ли? – попита Мич с разбиране.

Настръхнах. Не обичах да говори за нея така, сякаш я познаваше. Те дори не се бяха срещали.

– Всъщност не ѝ вдигнах – отвърнах.

Исках още вино. Бутилката не беше пълна, когато започнах да пия, и алкохолът не ме беше зашеметил достатъчно, за да понеса това.

Мич посегна към ръката ми. Станах и отидох в кухнята, свалих още една бутилка червено и потърсих тирбушон. Алан Стал е мъртъв. Няма да излезе на свобода. Няма да ме погне.

Беше обещал. След като го осъдиха, казал на съкилийника си, че ще излезе и ще ми пререже гърлото. Някак си все го очаквах да цъфне на прага ми, готов да довърши започнатото преди двайсет години.

Опрях ножа на ръба на фолиото и го завъртях. Той се подхлъзна и върхът се заби в палеца ми. Изругах тихо и просто забих тирбушона през фолиото, а после извадих тапата. Виното заклокочи в чашата и обля стените ѝ. Бутилката се удари в нея и едва не я бутна, тогава Мич я взе от мен, хвана ръката ми и я обърна с дланта нагоре.

– Наоми, тече ти кръв – каза.

Вгледах се. Раната на палеца ми беше по-дълбока, отколкото мислех, и всичко – бутилката, чашата, тирбушонът, плотът – беше омазано с кръв. Отскубнах ръката си от Мич и си засмуках палеца. По езика ми се плъзна метален вкус и мигом се пренесох в гората с глинестия аромат на почвата, напластен с тежкия мирис на кръвта ми, и с птиците, които прехвърчаха и пееха в дърветата, без да обръщат внимание на умиращото долу момиченце.

Щом си спомних това, си се представих как пълзя по земята и се покатервам на ствола. Не помня болката. Умът не е устроен така, че да съхранява усещането за такава агония.

– Погледни ме. Хайде, Наоми. Вдигни глава – каза Мич, като ме докосна внимателно под брадичката, сякаш се боеше да не ми остави синина.

С мъка срещнах погледа му.

– Точно така. Какво има? Щом не си говорила с Лив...

– Знам защо ми се обади – обясних.

Преглътнах. Докато не я произнеса на глас, новината си оставаше само моя. После щях да я споделя с Мич и с хората, на които щеше да я съобщи той, и с тези, на които щяха да я кажат пък те. Но разбира се, историята вече принадлежеше на безброй други – на Касиди и Лив, на Коуди Бенам и който журналист беше чул пръв за нея, и естествено, в утрешните вестници щеше да има бележка „Убиеца куинолт умира в затвора“.

– Наоми! Пак се отнесе – каза Мич.

Ето затова ми харесваше. Спомних си.

– Починал е Алан Стал – казах. – От рак. Умрял е в затвора. Няма го вече.

Ако успеех да го произнеса по правилния начин, щеше да прозвучи смислено. Всичко щеше да си дойде на мястото и щях да знам как трябва да се чувствам.

– Боже! Това е страхотна новина! – Мич ме сграбчи ухилен за раменете. – Наоми, наистина е страхотно. Е, аз бих предпочел да го изтезават ежедневно още двайсет години, но смъртта е вторият най-добър вариант. Трябва да празнуваш.

– Знам. Но е сложно – казах, като се промъкнах покрай него.

Притиснах палеца си с кухненска кърпа. Не кървеше обилно. Скоро щеше да спре.

– Сигурно ти припомня много травмиращи моменти – каза той и кимна разбиращо. Заради това не го харесвах.

– Би ли престанал да говориш така, сякаш знаеш по-добре от мен какво ми е?

Отидох гордо до килера в коридора и започнах да ровя с една ръка в него за лепенка.

– Ти така и не си осмислила случилото се. Криеш се от него в работата си. А трябва да го преодолееш. Това е идеалната възможност. Превърни я в катализатора, който ти е нужен, за да се разровиш. Може да си направиш серия от автопортрети или...

– За бога, Мич, няма ли да престанеш? – възкликнах.

Намерих пакета с лепенки и го стиснах под мишница, за да извадя една. Той се опита да ми помогне, но му обърнах гръб и не му дадох.

– Не искам да превръщам травмата си в изкуство. Нито пък ти да я превръщаш в такова.

– Предпочиташ да вадиш еднакви снимки на еднакво усмихнати хора и никога да не създадеш нищо смислено и значимо ли? – попита.

Затръшнах вратата на килера.

– Да. Ако това са ми опциите, ще предпочета усмихнатите сватбари. Които не са еднакви, нито пък фотографиите им. Те са щастливи, затова смяташ, че е под достойнството ми да ги снимам. Но знаеш ли какво? Това означава много повече за доста хора от статия в почти неизвестно списание, което не плаща и даже не изпраща полагащите се броеве.

Прозвуча по-сурово, отколкото възнамерявах, но не отстъпих. Не можех. Тичах слепешком през гората, а ловецът беше по петите ми. Нямаше как да не продължа.

– Не подозирах, че имаш толкова ниско мнение за работата ми – отбеляза сухо Мич.

– А аз знаех колко ниско мнение имаш ти за мен – озъбих му се в отговор.

После притиснах челото си с длан.

– Извинявай. Може ли просто да се престорим, че не съм казвала това?

– Ти си под голям стрес.

С други думи, щеше да повдигне пак въпроса в по-подходящ момент, когато категорично можеше да бъде жертва. Но сега го оставих да ме прегърне и да подпре главата ми на гърдите си. Ръката ми беше извита неудобно, палецът ми пулсираше, докато той мърмореше успокоително и ме галеше по главата.

– Хайде. Да пийнем. Това ще реши всичките ни проблеми.

Засмях се леко и се предадох. Щях да пийна, нямаше да се караме, Стал беше мъртъв, миналото си оставаше минало и никой нямаше да узнае истината.

И тогава чух тихо жужене. От телефона в чантата си. Успях да заобиколя Мич в тесния коридор и да го взема точно преди да спре. Лив – този път наистина беше тя.

– Здравей – казах, щом вдигнах, а Мич беше по петите ми.

– Наоми! Цял ден те търся – каза раздразнено тя.

Представих си я – свита в ъгъла на дивана, увила дълъг черен кичур около пръста си.

– Чу ли?

– За Стал ли? Да. Чух.

– Не мога да повярвам, че е мъртъв.

Сякаш говореше от много далеч.

– Знам. Момент, Лив.

Мич стоеше твърде нехайно насред стаята. Вдигнах пръст – „само минутка“, – промъкнах се обратно в коридора и влязох в спалнята, като затворих вратата зад себе си.

– Как си? – попитах тихо, след като вече бях сама.

Щом аз не бях на себе си, можех да си представя как се чувства Лив.

– Говори ли с Касиди?

– Не. Тя ми прати есемес. Не съм... Исках първо да те чуя – отвърна внимателно Лив.

– За Стал ли? – попитах.

– Не. Не точно – Пое дълбоко дъх, за да се успокои. – Аз направих нещо.

– Лив, малко ме плашиш – казах ѝ. – За какво говориш? Какво си направила?

Думите ѝ ме пронизаха, остри и безмилостни.

– Намерих Персефона.

Не бях отваряла кутията от години. Няколко пъти се местих, сменях гаджета – мъже и жени, ходих при трима психотерапевти, а тя си стоеше в дъното на един или друг килер, все по-прашна и очукана. Ъгълчето на капака ѝ се беше пукнало и когато я отворих, пръстите ми почерняха от прах. По-голямата част от нея беше заета от одеялото, което ми бяха изпратили в болницата от училище – съшито от квадратни парченца плат с пожелания за бързо оздравяване от всичките ми съученици и учители. От него лъхаше леко на дезинфектант и по ръба имаше засъхнало матовокафяво петно от кръв.

„Съжалявам, че те убиха“ – беше написала Кейла Уилкърсън. Отдолу със знак за вмъкване беше добавено „едва не“.

Имаше и картички. От същите съученици, от местни жители, но повечето бяха от напълно непознати хора. Те бяха напълнили още много кутии, но след като гузно ги пазих години наред, накрая оставих една шепа за спомен, а другите напъхах в чували за боклук, като през това време не смеех да си поема дъх.

Под картичките лежеше папката. Прелиствах страниците, без всъщност да чета статиите. Знаех ги наизуст. Имаше и мои снимки от болницата и след изписването. И любителски, и професионални, но на никоя не можех да се позная, макар да бях сигурна, че съм аз.

Накрая попаднах на обща фотография на трите ни. Трябва да са ни снимали по време на процеса, ако се съдеше по официалния вид на приятелките ми: Касиди беше със скъпите си лъснати обувки, а Лив – в роклята с дантелена яка, с която ходеше на църква. Аз бях облечена в избледняла тениска с Бъгс Бъни и дънки с дупки на коленете. Значи е било в началото. Малко след това някой беше дръпнал баща ми настрани и му беше казал, че не би било зле с част от прииждащите пари – от дарения, от няколкото интервюта, които бях дала аз, и многото, които даде той – да ми купи свестни дрехи. Бащата на Касиди – Големия Джим – се постара средствата да бъдат събрани във фонд, за да е сигурно, че ще бъдат похарчени за издръжката и медицинските ми сметки, а не за двойното хоби на татко – алкохол и колекциониране на ненужни вехтории.

Усмихвахме се. Сигурно някой ни беше казал, защото не можех да си представя, че е било спонтанно. Усмивката на Касиди беше лъчезарна, отработена; като кметска дъщеря, тя беше свикнала да бъде фотографирана. Лив едва беше повдигнала ъгълчетата на устните си, пръстите ѝ бяха сплетени, а краката – кръстосани в глезените. По онова време тя все изглеждаше завеяна на снимките. Първата си голяма криза получи седмица след атаката, но трудно ѝ поставиха диагноза, не ѝ предписаха точните лекарства и дълго не беше на себе си.

Разбира се, моята усмивка беше жалка. На бузата ми още имаше превръзка – вероятно не върху първоначалната рана, а върху една от операциите за възстановяване на увредените нерви и мускули, която, меко казано, не беше особено успешна. Увисналата половина на лицето ми само ме правеше по-симпатична. Както и инвалидната количка, от която не станах няколко месеца заради болките и силното изтощение.

Понякога, когато не можех да заспя, ги броях. Седемнайсет белега. Седемнайсет пъти беше влизал и излизал ножът от мен. Още не разбирах как съм оцеляла. През годините ми казваха, че съм била благословена, храбра, решителна, силна. Аз не се чувствах такава. Спасението въобще не фигурираше в главата ми като възможност или идея. Влачех се по земята в гората, защото в ума ми, замъглен от загубата на кръв в мозъка, се опитвах да се отърва от болката, сякаш можех да ѝ избягам, ако стигнех достатъчно далеч.

Веднъж ножът беше засегнал сърцето ми, без да пробие стената на предсърдието. Ако се беше забил един милиметър по-дълбоко или по-надясно, щеше да ми спести мъките.

Вратата се отвори. Мич се промъкна в стаята с крадлива походка.

– Съжалявам – каза, като седна с кръстосани крака до мен на килима. – Права си. Аз съм кретен. Напълно безполезен. Ще ми простиш ли?

– Добре – отвърнах и му се усмихнах леко.

Ако не звучах искрено, щеше да ми се извинява до второ пришествие.

– Не си безполезен, нито кретен.

– Напротив. Освен това съм ужасен партньор.

Сложи глава на рамото ми. Аз се предадох. Точно сега нямах сили да му повдигам настроението, но пък, ако не се постараех, цяла нощ щеше да се укорява за предполагаемите си недостатъци.

– Всичко е наред – успокоих го. – Ти си стресиран, не биваше да ти се сопвам.

– Съжалявам – повтори той.

Прокара пръсти по ръката ми и ме погъделичка по дланта, а аз затворих очи. Какво ми става? Мич ме обичаше. Искаше най-доброто за мен. Защо не можех да го обичам както преди?

– Коя е Персефона? – попита.

Сепнах се и осъзнах, че гледа ръката ми – гривната, увита около пръстите ми. Тя беше на дъното на кутията. Дори не бях осъзнала, че съм я взела. Беше най-обикновена: обезцветена найлонова връв, завързана на възел, на която бяха нанизани пластмасови мъниста с букви, толкова избледнели и нащърбени, че бяха почти неразпознаваеми. Но не съвсем.

– Никоя – отвърнах.

Хвърлих гривната в кутията, обезпокоена, че съм я взела, без да забележа. „Не мога да ти кажа повече. Не и по телефона“, беше обяснила Лив.

– Тогава защо гривната ѝ е у теб? – попита Мич, като се позасмя. – Нека позная. Тръпка от началното училище. Най-добрата ти приятелка. Детегледачката ти.

– Нямам представа защо е тук – отговорих. Отдавна трябваше да я изхвърля. Натъпках албума, картичките и одеялцето обратно в кутията. Това бяха последните неща, които бях взела със себе си, като напуснах Честър.

– Май е по-добре да разкарам всичко. Дръпни се.

– Знаеш ли, струва ми се, че не съм ти казвал колко си невероятна – започна Мич. – На единайсет години си пратила сериен убиец в затвора. Без твоите показания е нямало да осъдят Стал. Била си миниатюрно юначе и не мисля, че е лошо да пазиш неща, с които да ознаменуваш това.

Поклатих глава. Не бях смела, само послушна – и ужасена. Не от Стал, а да не се проваля. Полицаите, прокурорите и кой ли още не постоянно ми повтаряха, че съм длъжна да свидетелствам, че всичко зависи само от мен.

Бяхме разпознали Стал, но показанията на Лив и Кас можеше да се окажат компрометирани. Те веднага бяха дали най-общо описание, но бяха видели Стал по новините преди официалната очна ставка. По време на излъчения по телевизията арест аз бях в безсъзнание, в неведение. Затова, макар и трите да свидетелствахме, моите думи бяха от най-голямо значение. Ето защо трябваше да се явя в съда. Иначе и другите му жертви нямаше да бъдат възмездени, а той беше лош, лош човек, исках ли да бъде освободен?

– Ще си отида за малко у дома – казах. Не бях сигурна в това, докато не произнесох думите на глас.

– У дома ли? Имаш предвид в Честър? Защо?

– Знаеш. Да видя татко. Както и Лив и Касиди.

– Разумно решение – кимна Мич. – Ще се върнеш в началото. Пълен кръговрат и така нататък. Ще сложиш край.

„Как така си я намерила?“

„Ще ти кажа, но лично.“

„Няма да се върна.“

„Дължим ѝ го.“

– Край. Да, нещо такова.