Най-опасните игри

ПИСМОТО

Това писмо беше изпратено от организаторите до всички хиляда участници в петото състезание в търсене на „Единствения“. Пликът беше златен и запечатан, с добре познатото синьо-розово лого на ютюбъра Мистър Бийст. Писмото никога не е било виждано от човек, който не е участвал във финалното състезание. Целта на тази поверителност не е защитата на личното пространство, както се е смятало отначало. А контролът.

Здравейте, момчета и момичета,

Аз съм, Джими. Мистър Бийст. Да. Истинският.

Първо: Поздравления!

Знам какво си мислите. Не съм кандидатствал за нищо. Така е. Но останете с мен и ми позволете да ви обясня, защото това е най-важното писмо, което съм пращал на когото и да било, и защото ще получите най-големия шанс в живота си, ако не и в дузина животи.

Вие бяхте избрани – след внимателен подбор – да участвате в тайно състезание, което ще си остане такова. Не заради мистерията. А защото, ако се разчуе за него, то ще се превърне в хаос за нула време.

Състезанието представлява серия изпитания, които са по-трудни от всичко, с което сте се сблъсквали. И за разлика от онова, което правя аз, то няма да бъде записвано, излъчвано по телевизията, стриймвано или качвано където и да било.

Няма никаква публика. Никакво влияние.

Само игрите.

Това е битка за най-голямата награда и най-голямата възможност, предлагана на някого. И най-трудното, безумно и доходоносно състезание, с което съм бил свързван.

При това с много.

Победителят получава един милиард долара.

Да, прочетохте правилно. Един победител. Един милиард долара. Но парите не са истинската причина да сте тук.

Залогът не са парите.

Истинският залог включва намирането на един човек, само един, който може да използва дарбите си, за да ни помогне да се спасим, преди да е станало късно. Намираме се по-близо до ръба, отколкото си мислим. Организаторите на тези игри смятат, че катастрофата не може да се избегне, освен ако не обединим хората бързо – и ако не намерим човек, който може да задвижи света.

Може да ви изглежда безумно, но не става въпрос единствено за непрестанно растящия брой войни, които стават все по-ожесточени.

А за разпадащи се системи. За мащабните прекъсвания в електроснабдяването. За водата, за която не можете да сте сигурни, че е годна за пиене. За прекъснати вериги на снабдяване. За бури, горещи вълни, пожари и наводнения. За хора, принудени да напуснат домовете си. За неспособност да различим кое е истинско и кое не, за свят, в който никой не знае на какво да вярва. Доверието в него е почти напълно изчезнало.

Всички го разбираме. Всеки ден.

Но аз имам надежда. Постоянно виждам как хора се намесват и помагат. Именно затова съм съгласен с организаторите на всичко това, че светът се нуждае от някого, който да сплоти това чувство във всички нас и да направи нещо. За целта ни трябва онова, което е на изчерпване – доверие.

Светът се нуждае от хора, на които можем да се доверим.

Слушайте ме внимателно:

Аз не съм един от организаторите.

Те се обърнаха към мен. Те поискаха помощта ми. Те ме помолиха да се включа, защото разбирам от игри, от състезания и от хора – и защото те вярват, че тази мисия е важна.

Съгласих се, защото аз също вярвам, че е важна.

И защото вярвам във вас.

Ако приемете тази покана, ще станете част от най-подбраната и разнообразна група състезатели, събирана някога – най-ярките умове, най-добрите в решаването на проблеми, най-коравите бойци от страни по целия свят. Вие сте от хората, които се изправят лице в лице с невъзможното и му казват да си седне и да си затваря устата. Вие сте от хората, които поглеждат сянката на смъртта и `и казват: „Не днес.“

Светът се нуждае от това. Светът се нуждае от вас.

Всички сме виждали какво става, когато един човек започне нещо истинско. Създател. Атлет. Хлапе с телефон. Медицинска сестра. Учител. Един глас запалва огъня. Милиони се събират около него. И когато хората се обединят, невъзможното престава да бъде невъзможно.

Именно затова съществуват тези игри.

Именно затова победителят се нуждае от ресурси.

Ако спечелите това съревнование и бъдете обявени за Единствения, ще получите един милиард. Ще имате средствата и достъпа да промените нещата.

Ето правилата, които трябва да разберете, преди да кажете „да“:

1. Това е конфиденциално. Ще подпишете декларация за поверителност. Ще следвате протоколи. Не защото е забавно. Това не е за широката публика и е контролирано.

2. Това не е шоу. Ще повторя. Няма да бъдете предавани на живо. Няма да бъдете качвани в интернет. Няма да бъдете записвани, за да бъдете гледани от света. Няма да има публика. Ако търсите вниманието на широката аудитория, не идвайте.

3. Това е опасно. Ще има правила. Ще има медицинска помощ. Ще има начини да излезете от състезанието, ако се налага. Но – можете да пострадате. Можете да умрете. Това не е преувеличение. А самата истина.

4. Ако приемете, ще бъдете взети бързо. Няма да ви бъде казано всичко наведнъж. Това е нарочно.

И накрая:

От вас няма да се иска да бъдете герой. А да сте човек, когото другите хора ще последват, когато страхът е по-креслив и гласовит от разума.

Ако кажете „да“, ще получите следващите инструкции.

Ако кажете „не“, никой няма да научи, че сте били сред избраните.

Така или иначе: Има причина да бъдете избрани.

Очаквам с нетърпение да се видим.

Започнете да се подготвяте мислено и физически за най-опасните игри.

И повярвайте, че в крайна сметка ще си заслужава.

Доверете ми се.

Искрено ваш,

Джими Доналдсън, или Мистър Бийст

ИГРА #1

1.

Алек

Антарктида

„Може ли един човек наистина да спаси света?“

Александра Андрич, или Алек – на двайсет и две, висока почти метър и осемдесет, калена в битки, оцеляла от многото сражения, опустошавали нейното кътче от Карпатския пояс. Семейството ѝ беше бягало от въздушните сирени толкова дълго, че тя дори не може да каже от коя по-точно държава беше започнало бягството ѝ.

Бяха я предупредили, че може да умре. Бяха обещали също, че един човек може да поправи света. Но не това минаваше през ума ѝ в момента. Той беше зает от въпроса защо е тук, защо всички са тук. Ще може ли Единствения, който и да е той, наистина да промени нещата към по-добро? Или е по-важен номерът да обединиш хората и те да те последват?

Засега Алек трябваше просто да оцелее този първи ден на Антарктида. Бяха ги екипирали еднакво – термично облекло, очила, шалове за лицата. И една малка добавка, за която никой не говори – пластмасовата гривна, закопчана плътно под ръкавицата, която се усещаше топла на китката ѝ. Проследяващо устройство. Следеше сърдечен ритъм, местоположение, движение. Ако някой от тези показатели покажеше права линия, спасителните екипи щяха да се задействат на мига. Гривната се затопляше от пулса ѝ. Алек погледна от долната страна на каишката – СОБСТВЕНОСТ НА H. GAMES, INC.

Алек и другите бяха натъпкани в една от петте лодки „Зодиак“. Намираха се сред ледените води на тесния проток Макмърдо, на път към остров Рос. Ръцете ѝ вече трепереха от студа въпреки дебелите ръкавици и термичното яке.

Очакваха последните инструкции за днешното изпитание след пристигането на острова. Домакинът – гласът, който бяха чули за първи път в Охайо – го беше казал, преди да се качат в лодките:

– Днес ще започнем да откриваме кои от вас си е заслужавало да бъдат избрани, защото сега е истинското начало на игрите. Успех на всички. И повярвайте, на остров Рос ще ви трябва повече от късмет. Преценявани сте по начини, за които не подозирате. Наблюдаваме картата. Тя се променя с всеки час.

В Охайо Алек беше чула последните думи, които повечето играчи бяха подминали: „Ние не спасяваме и не поправяме онова, което се вижда на нея. Ние го управляваме.“ Но за нея това нямаше никакъв смисъл и тя го подмина.

Думите носеха същата спокойна заплаха, която се съдържаше и в спешно съобщение. Алек бе чувала и преди този тон. На всички им беше втълпено, че игрите, които им предстоят, са най-опасните, в които е участвал човек. Правилата им бяха обяснени. Алек вече ги беше научила наизуст – животът ѝ зависеше от тях.

Беше им посочено, че всичко в това пътуване е изпитание за уменията им. Тест, който целеше да установи кой от тях има лидерските умения да спаси света. Алек се запита дали това е истина и дали изобщо е възможно.

Бяха им казали, че правилата ще бъдат ясни. Че ще се налагат последователно. Че всичко ще бъде открито и честно.

Това беше първата лъжа.

Нещо повече – Алек се тревожеше, че ако направи една грешка, гривната ѝ ще престане да бръмчи и някой ще я напъха в чувал. Може би през следващия час.

Лодката ѝ се блъсна в поредната вълна и отново се озова във въздуха.

Гърлото на Алек се стегна, за да сподави поредния писък.

Тя стисна по-здраво релинга пред себе си и ледената кора върху него се пропука, парчетата се откъснаха от метала и паднаха във водите на протока.

Алек можеше да плува. Това не беше проблем. Но какво щеше да стане, ако лодката се преобърне, ако се озове във вода с температура под нулата и тялото ѝ се вкочани?

Тогава какво?

Връхлетя ги поредна вълна. Последва ново рязко разтърсване на вътрешностите ѝ. Ръкавицата на Алек се изхлузи. Лед ухапа дланта ѝ. Една грешка и край с нея. Тя се вкопчи по-здраво в релинга.

Писмото беше казало, че трябва да бъде храбра.

„Бъди храбра“, каза си тя въпреки вятъра и водата навсякъде около нея и невъобразимия студ, който се опитваше да я погълне в протока Макмърдо, на самия край на света.

Алек намери по-добра опора за краката си и сви ръка около релинга, за да не се плъзне по палубата. И може би през борда и във водата. Чувстваше се готова за следващата вълна, вдигната от лодката пред тях.

„Дръж се“, каза си тя.

И не само за релинга.

Отново помисли за майка си. Липсваше ѝ повече от всеки друг път, на тази лодка, насред замръзналото неизвестно. Надяваше се, че тя е в безопасност у дома, в малкото планинско градче, в което се бяха установили преди две години. Но неотдавна сирените бяха започнали да ги настигат отново...

Алек беше по-далече от майка си, отколкото е била някога през живота си. Тя и сестра ѝ бяха отгледани от родителите си да бъдат мечтателки – навремето, когато баща ѝ все още го имаше и можеше да го каже на глас.

Преди безкрайните рейдове и евакуации да превърнат единствения познат ѝ свят в кошмар наяве.

Но тя си напомни защо е тук:

Непрекъснато си повтаряше, че тези игри, които се очертаваха толкова опасни, колкото им беше обещано още преди да започнат, са шанс да има живота, който си е представяла и който родителите ѝ бяха казвали, че би могла да има.

Напомняше си всичко това, особено тук и сега, когато сърцето ѝ сякаш искаше да изскочи от гърдите ѝ, а студеният вятър режеше като нож лицето ѝ и правеше дишането невъзможно. Алек беше изненадана, че вятърът не е превърнал сълзите във висулки по бузите ѝ.

Всички онези чувства за безсилие и безпомощност, които беше изпитвала у дома заради безкрайните войни, я връхлетяха отново. Прииждаха на вълни.

Но нито веднъж тя не пожела кормчията да обърне лодката обратно. И знаеше защо. Това съревнование, този шанс, който беше даден на нея и на другите, ѝ беше позволило да направи нещо, което беше спряла да прави, откакто войната беше разкъсала семейството ѝ.

Алек си позволяваше отново да мечтае.

Мечта за един по-добър свят за нея, за скъпата ѝ майка и за всички останали. Поне в този момент, когато се нуждаеше от сила, тя ставаше по-силна от знанието, че е една от малцината избрани да се състезават през следващите няколко дни за почти невъобразимо богатство.

Но само при условие, че доживее да осребри чека.

Един милиард долара.

Повече пари, отколкото би могла да изхарчи през няколко живота.

Но Алек и другите знаеха, че се състезават за една още по-голяма награда:

Да стане световноизвестна като герой, колкото огромна и безумна да изглеждаше тази идея. Само един от тях можеше да излезе победител. Един от хилядата, призовани няколко дни по-рано от целия свят на едно царевично поле в Охайо.

Но първо тя трябваше да преживее този ден, през който трябваше да премине през коварния терен, известен като Ледения език Еребус, където всяка крачка може да се окаже последна.

Това беше първото изпитание, на най-студеното място на земята.

Засега Алек се намираше в петметровата лодка, пореща ледените води. До нея седеше червенокосото германско момиче Хана Вагнер, играч 222. Тя беше дете чудо, изучаваше океанология и макар да бе едва на осемнайсет, беше студентка трета година в Масачузетския технологичен институт. Очите ѝ непрекъснато се стрелкаха към детайли, останали незабелязани от другите – къде са монтирани говорителите, къде няма камери.

До Хана, на носа на надуваемата лодка, седеше Уайът Джордан, играч 77, талантлив студент от Ню Йорк. Алек вече беше забелязала, че Уайът е успял да хлътне по Хана за краткото време, от което се познават.

– Мога ли да съм честна с теб? – обърна се Хана Вагнер към Алек. – Страх ме е.

Каза го така, сякаш не просто се е доближила до Алек, а направо се е намърдала в леглото ѝ.

Алек вече харесваше тази млада, стеснителна и блестяща германка. Двете се бяха сприятелили веднага в Охайо. Алек имаше чувството, че ѝ е дадена втора възможност да бъде по-голямата сестра. Вече усещаше колко силна е Хана. И в същото време искаше да я защитава по начина, по който би го правила една по-голяма сестра.

– Паднем ли във водата, хвани се за ръкава ми – казва Алек. – Ще преминем заедно през това.

– Казваш го така, сякаш изглежда съвсем лесно – отвърна Хана.

Алек се усмихна.

– Бива ме да изглеждам по-спокойна, отколкото съм в действителност – каза тя.

Нужно беше малко усилие заради вятъра, който хапеше лицата и на двете, но Хана също успя да се усмихне.

– Благодаря – каза тя.

– За какво?

– Знам, че се грижиш за мен, без да го показваш, почти от мига, в който се срещнахме – рече Хана.

– Харесвам те – отвърна Алек. – Харесах те от самото начало. И честно казано, не съм сигурна, че бих могла да направя това на твоята възраст. Затова си мисля, че сигурно си по-храбра, отколкото бих могла да се надявам да бъда някога.

– Хей, не си чак толкова по-стара от мен – каза Хана.

Лицето на Алек стана сериозно.

– Да – отвърна тя. – По-стара съм.

– Може би наистина можем да се грижим една за друга – рече Хана. – Никога не съм имала сестра.

– Аз имах – отвърна Алек.

– Какво е станало с нея?

– Умря – каза Алек.

– Много съжалявам – отвърна Хана.

„Не толкова, колкото аз“ – понечи да каже Алек, но точно тогава го усети – слабо трептене през гумения корпус, като пулс под водата. Нещо ги блъсна силно, със силата на торпедо, и носът на лодката подскочи над водата.

– Кит! – извика Хана, преди останалите да са осъзнали какво става. В следващия миг очите ѝ се изпълниха с почуда и ужас и тя посочи с вдървена ръка към водата. – Косатка!

Лодката подскочи. И се преобърна.

Водата шибна лицето ѝ. Студът беше брутален и я скова на мига. Всички бяха изхвърлени във водите на протока Макмърдо.

„В толкова студена вода губиш първо ръцете си. После разсъдъка си“ – помисли си Алек.

Студът я зашеметяваше. Дробовете ѝ блокираха. Алек се помъчи да се добере обратно до повърхността. Ръцете и краката ѝ вече се вцепеняваха. Когато успя да подаде глава над водата и да поеме глътка въздух, тя откри, че се намира на по-малко от двайсет метра от черно-бялата косатка, най-голямото и най-страшното създание, което беше виждала през живота си.

Завъртя глава и видя тъмните, пенещи се вълни около другите изхвърлени от лодката.

Трескаво се заоглежда за червените коси на Хана Вагнер. Но никъде не зърна приятелката си.

Виждаше единствено косатки, китове убийци, които сякаш бяха навсякъде.

„Това не е сън. Това е кошмар.“

2.

Джак

Край бреговете на Чили

Джак Макхенри, играч 711, погледна надолу към водата.

„Акули“ – помисли си той.

Страхотно.

Джак знаеше, че половината от участниците в игрите вече са на път към Антарктида.

Другата половина бяха тук, в Южна Америка.

Но преди началото на игрите никой не беше казвал, че акулите са част от тях.

Направо страхотно.

В армията и извън нея, старши сержант (от запаса) Джак Макхенри винаги се беше гордял най-вече с това, че не се страхува от нищо.

Дори от смъртта.

Но докато оглеждаше последната ивица от Тихия океан между него и острова срещу чилийския бряг, известен като Ел Фин дел Мундо, той си призна, макар и с неохота, че може би наистина за всяко нещо си има първи път.

Името на острова означаваше „Краят на света“.

„Дано не е“ – помисли си Джак.

Той се познаваше достатъчно добре, за да знае, че не страхът от смъртта диктува живота му. А смъртта, която вече е виждал във война. Не пораженията, които му беше нанесла и продължаваше да му нанася тя. Не, нещо повече от тях. Пораженията вътре в него.

Спомни си една мисъл, която беше прочел навремето, макар че не се сещаше чия е тя – че остаряването не е за малодушните. И си беше помислил: „Мислите си, че остаряването е трудно нещо? Опитайте посттравматичния стрес. Поносете него в себе си като мъртво тегло.“ Джак затвори очи, за да не вижда акулите във водата и онези в сърцето си, и се опита да изчисти ума си от образите, които никога нямаше да го напуснат. Стар или не, Джак беше научил по трудния начин една истина – че времето не се пазари. А направо взема.

Този момент го караше да изпитва чувството, че никога не се е уволнявал и че все още е рейнджър. Беше оцелял, докато много момчета, с които беше служил, вече не бяха. Спомни си колко жив се беше чувствал по време на мисия – докато преследваше жертвата си, докато имаше усещането, че променя нещата. Това беше ролята, към която искаше да се придържа.

Джак искаше да помага на хората. Искаше те отново да разчитат на него. Искаше отново да има значение, въпреки че вече не носеше униформа. Именно затова, без да се броят парите, той искаше да е част от това приключение. От самото начало, от онова първо писмо, всички говореха за опасности. Още едно нещо, което всеки трябва да опита. Засада в мрака, когато светът става оглушителен и се преобръща – никакво предупреждение, никакви правила, само оцеляване.

Джак знаеше от опит, че единственото нещо, което можеш да направиш, е да накараш страха да работи за теб. Това беше научил по трудния начин. И вече беше говорил за него с някои от останалите.

Дори се беше опитал да го обясни на младия англичанин Рупърт Чадуик, за когото се опитваше да се грижи още от Охайо. Джак вече беше разбрал, че Рупърт е чудесно хлапе, че се опитва да изглежда по-голям, отколкото е, че е по-храбър, отколкото би трябвало да е едно четиринайсетгодишно момче. Джак не знаеше защо онези, които са подбирали участниците, са се спрели на някой толкова млад. Но нямаше значение как Рупърт се е озовал тук. Единственото важно нещо беше, че е тук. Макар да знаеше, че трябва да се съсредоточи върху собствените си неща в дългосрочен план – и върху акулите в краткосрочен, – Джак искаше да направи всичко по силите си, за да защити това хлапе.

В много отношения, още преди официалното начало на игрите, момчето го караше да изпитва чувството, че отново има цел. То беше станало част от една по-голяма мисия за Джак Макхенри.

– Не знам какво се очаква да правя и как трябва да се държа – беше му казал Рупърт, преди да се качат на кораба.

– Виж, ти вече ме впечатли здравата – беше отвърнал Джак.

– Не мога да си представя как – каза Рупърт.

– Като се държиш така, сякаш си в свои води – отвърна Джак.

– Наистина ли мислите така? – Рупърт се усмихна широко. Момчето отчаяно се нуждаеше от одобрение. – Защото понякога се чувствам напълно изгубен, не само защото съм толкова далече от мама и татко. – После извърна поглед – Имате ли деца, господин Макхенри?

– Наричай ме Джак.

– Имаш ли деца, Джак?

Джак протегна свит юмрук, за да може Рупърт да го чукне със своя.

– Може би вече имам – каза той.

„Съсредоточи се“ – напомни си Джак.

Разстоянието между кораба и острова беше по-малко от километър. Никакъв проблем за Джак, той неведнъж беше преплувал много по-дълги разстояния като рейнджър. Да, никакъв проблем за силен плувец като него. „Но проблем за Рупърт...“

Не, непосредствената опасност бяха акулите, след като им бяха съобщили, че корабът няма да продължи напред. И че трябва да преплуват останалото разстояние до Края на света.

Джак виждаше бичи акули във водата. Както и тигрови. Разпознаваше ги с лекота, тъй като беше израснал в Галвестън Бей и се беше озовавал адски близо до тях навремето, когато беше твърдоглаво хлапе. Знаеше и още нещо – тези акули не бяха тук, за да гледат забележителности.

„Добре. Давайте. Нали затова сме тук? Заради истинското изпитание.“

Не беше дошъл тук от онзи нефтен кладенец в басейна Мидланд, за да изгуби още преди да е стигнал до острова. Не и при такъв залог, не и когато имаше възможност да спечели сума, надхвърляща и най-смелите му мечти.

Но на масата освен парите имаше и нещо друго, което беше основната причина Джак да стане армейски рейнджър.

Това, което наистина смята за втори шанс – последния си шанс – да осмисли отново живота си.

Затова сега каза онова, което си повтаряше навремето, когато настъпваше моментът да тръгват на мисия.

– Ще се наложи да си изберем друг ден за умиране.

Мисиите му липсваха. В това беше проблемът.

Хвърли последен поглед към Рупърт Чадуик с напразната надежда, че момчето е добър плувец.

Ако не беше, акулите нямаше да ги е грижа колко е храбър.

3.

Алек

Антарктида

След няколкото прекарани във водата секунди Алек Андрич беше по-уплашена, отколкото е била някога през живота си. Термичното ѝ яке беше подгизнало и я теглеше надолу. Сякаш студени ножове пронизваха дрехите ѝ. Пръстите преставаха да ѝ се подчиняват.

Опита се да види отвъд китовете, които бяха дълги поне шест, а може би девет метра. Те не влизаха в никой от плановете, които можеше да си представи. Което означаваше, че никой не контролира положението. Но Алек нямаше време за подобни мисли. Започна да търси другите, изхвърлени с нея от лодката.

И продължи да се оглежда за Хана.

„Ще минем заедно през това – беше казала Алек на приятелката си. – Обещах ѝ го.“

Вече виждаше силуети, които се носеха с лица надолу във водата пред нея – тъмни якета, ръкави и крачоли, може би хора. „Мъртви ли са?“ Не можеше да определи. Въпреки това се опита да каже кратка молитва за тях. Но устните ѝ бяха натежали и сковани.

Опита се да изкрещи името на Хана.

Но езикът ѝ вече беше надебелял от студа. Усещаше дробовете си като замръзнали, сякаш се опитваше да диша през стъкло.

Викът замря в гърлото ѝ.

Започна да потъва. Водата покри главата ѝ.

„Това е.“

Мислите я връхлитаха твърде бързо, без всякакъв ред, сякаш умът ѝ разтоварваше файлове от живота ѝ, преди да започне да се изключва. Не можеше да направи нищо, за да ги спре. Мислеше си за малката си сестра, която навремето я наричаше Ледената кралица – на името на героинята от анимационния филм, който гледаха заедно.

Алек не беше успяла да спаси сестра си, когато бомбата удари училището ѝ, но щеше да спаси Хана, преди да е измръзнала до смърт. Само трябваше първо да я намери.

„Да не си посмяла да ми умираш, Хана Вагнер.“

Алек най-сетне видя, че някои от останалите плуват към преобърнатата лодка в търсене на нещо, за което да се хванат. Китовете продължаваха да вдигат пръски около тях, сякаш си играеха някаква весела игра.

Алек не знаеше какво правят косатките с плуващите до тях хора, но това нямаше значение. Водата беше онова, което щеше да я убие първо.

Нямаше изход от това положение. Не можеше да си представи начин да се измъкне.

И тогава видя червената коса на Хана, на петдесетина метра от себе си. Главата ѝ се носеше с лицето надолу в развълнуваното море. Тялото на Алек искаше да се насочи към лодката, към нещо, което се държи на повърхността. Вместо това тя заплува към Хана.

Но между нея и момичето изникна поредният кит. Косатката се понесе право към нея – прекалено голяма, прекалено бърза. И всеки момент щеше да блъсне Алек.

– Моля те, не – прошепна тя.

Никой не чу молбата ѝ.

4.

Джак

Край бреговете на Чили

Джак и останалите участници, пътуващи към Ел Фин дел Мундо, към Края на света, бяха получили инструкциите си.

След като стигнеха до острова, трябваше да продължат през гора, гъмжаща от отровни змии и паяци колкото юмрука му. Ако оцелееха, следваше стръмно изкачване на височина над триста метра, до най-високата точка на острова. После обратно надолу по Ла Монтаня Серпиенте (Змийската планина) и през гората, преди да продължат с малки лодки към кораба.

Но първо трябваше да се справят с проклетите акули.

Джак се запита дали от самото начало те не са били част от изпитанието. Какво можеше да му каже това за тази опасна игра и как трябваше да я играе, за да спечели? Какво му казваше за хората, които я бяха замислили?

Като рейнджър той беше подготвен да се приспособи, когато ситуацията на терен се промени. А това предстоеше да се случи, преди да е стъпил на Края на света.

– Океана ли надушвам, или просто вонята на страх, която идва от теб, Макхенри? – разнесе се глас зад него.

Не беше нужно да се обръща, за да разбере кой е. Ант Типтън, играч 3, бивш британски морски пехотинец, сега собственик на частна наемническа фирма, се отнасяше към армейските рейнджъри като към зелени новобранци. Присмиваше се на Джак при всяка възможност, откакто едва не се бяха сбили в Охайо.

– Аз съм добре – спокойно каза Джак. – А ти?

– По-добре се тревожи за себе си – отвърна Типтън. – След няколко минути онези акули ще заплуват надалеч от мен. От уважение. Може пък да ги насоча към теб. За да те цункат.

Типтън обожаваше тази част – посягането, искрата, момента, в който хората се нахвърлят един срещу друг.

Джак му се усмихна.

– Имам по-добра идея – каза той.

– И каква по-точно, друже?

– Можеш да ми целунеш задника – отвърна Джак и Типтън се изсмя.

Още от Охайо гласът на Домакина звучеше навсякъде и спускаше правила, които се меняха като плаващи пясъци. Всичко около този глас беше прикрита заплаха. Той беше прекалено ясен. Прекалено безпристрастен. Сякаш идваше първо от машина и едва след това от човек. В момента се разнасяше от говорителите на кърмата.

– Имате две минути преди да се съберете на платформите – каза Домакинът. – Те ще бъдат спуснати над водата. Очаква ви първата изненада, нашите гладни приятели. Плувайте през тях към острова. Стигнете до върха на Змийската планина. Върнете се на кораба, без да сте ухапани, отровени, изгубили крайник или наранени по някакъв друг начин. Стига да можете. И разберете едно. Ние не просто измерваме какво можете да направите. Измерваме и какво правите един на друг. Всяка дума. Всеки избор. Всяко колебание. Мислете за това като за калибриране. – Последва кратка пауза. – Индивидуалните дела са от значение. Стабилността на екипа се оценява. Довечера ще се съберем на приятна и заслужена групова вечеря на кораба.

Джак усети как се усмихва. Не защото беше забавно. А защото нещо в него сякаш си дойде на мястото.

– Нещо забавно ли има? – поинтересува се Типтън.

– Само за мен – отвърна Джак Макхенри.

Той знаеше, че това се дължи на онзи хъс, който винаги беше носил в себе си и който беше жизненоважна част от кода му. Погледна татуировката на лявата си ръка.

Никога не губя.

„И нямам намерение да започна да го правя сега“ – помисли си Джак миг преди да се озове във водата.