Адам и Ева

Скъпи читатели,

След петдесет години като разказвач реших, че е дошло времето да напиша последния си роман.

Идеята за „Адам и Ева“ ми хрумна, докато четях една реч на Адолф Хитлер от 1940 г., която накарала Уинстън Чърчил да произнесе друга в Камарата на общините по-късно същата година.

Думите на Чърчил ме подбудиха да прочета и други речи от двамата военни лидери, както и да се консултирам с двама именити историци, преди да взема писалката и да започна да пиша този роман.

Самата идея беше проста – ако Хитлер не беше променил мнението си три пъти на 15 септември 1940 г. относно операция „Морски лъв“, дали войната нямаше да свърши за няколко дни и коя страна щеше да е победител? Ако Хитлер се беше придържал към оригиналния си план, щеше ли историята да поеме по друг курс?

И как един писател би могъл да подходи към подобно огромно предизвикателство?

Реших да разкажа историята през очите на двама младежи с коренно различен произход. Дъщеря на граф и син на пастир, те имат едно общо помежду си – родени са на единадесетия ден на единадесетия месец на 1918 г. – денят, в който приключва Първата световна война.

Можете да проследите живота им от тяхното раждане до петнадесетия ден на септември 1940 г., когато те карат Хитлер за пореден път да преразгледа решението си, което променя не само техния живот, но може би този на всички ни.

Прекарах много щастливи часове през изминалите петдесет години, откакто написах „Нито пени повече, нито пени по-малко“ през 1976 г. (3000 продадени копия с твърди корици), „Каин и Авел“ през 1979 г. (преиздаван вече 132 пъти) и поредицата за Уилям Уоруик, която започнах през 2018 г. „Адам и Ева“ обаче се оказа най-удовлетворяващото писателско начинание за мен и мога само да се надявам, че ще бъде същото и за вас.

Позволете ми да благодаря на всички мои читатели от 119 страни по целия свят, прочели книгите ми на 51 езика, от Сидни до Торонто, от Буенос Айрес до Ню Йорк и от Мумбай до Токио, без да забравям родината си, която осигури на мен, простия разказвач, привилегията да прекарам толкова много часове в компанията ви. Трябваше да стана министър-председател, капитан на националния отбор по крикет или носител на златен олимпийски медал по бягане на сто метра – но това са само мечти, а всички можем да мечтаем. Както ни напомня Марсел Пруст: „В крайна сметка ние винаги се захващаме с второто от нещата, в които сме най-добри.“

Мога само да се надявам, че сте открили онова ваше второ нещо.

Сбогом и благодаря.

І.

В началото

(1918–1930 г.)

Онези, които не помнят миналото,

са обречени да го повторят.

Дж. Сантаяна

1.

11 Ноември 1918 г.

Сънуваше, когато на вратата се почука.

Бил Търнър се обърна и зарови глава във възглавницата. Още се надяваше, че сънува, но чукането не обръщаше внимание на желанията му. Даже напротив, стана по-силно и настоятелно. Той отвори с неохота очи и примигна към часовника на нощната масичка – 4:11 сутринта. Една от несгодите да си семеен лекар. Остана да лежи за момент, но когато погледна отново часовника, той сочеше 4:12 ч., сякаш в съгласие с чукащия.

Докторът бавно се надигна, отметна завивките и спусна внимателно крака на килима. Наметна халат, обу пантофите си, отиде до прозореца и видя, че икономът на графа гледа нагоре към него.

Г-н Фрамптън беше служил на семейство Бранкастър през изминалите тридесет години като момче за всичко, прислужник, подиконом и накрая като иконом на седмия, осмия, а сега и на деветия граф. Той не беше човек, който изпада в паника в напрегнати ситуации, но тази ранна сутрин на лицето му беше изписано безпокойство, каквото докторът не беше виждал досега.

Д-р Търнър отвори прозореца.

– Добро утро, Фрамптън – поздрави той.

– Графинята започна да ражда – каза Фрамптън, без да отвръща на поздрава. – Графът се питаше дали бихте могли...

Д-р Търнър се обърна и започна да облича вчерашните си дрехи, преди Фрамптън да е завършил изречението си. Графиня Бранкастър започваше да ражда поне шест седмици преди термина, така че нямаше никакво време за губене.

Докато обуваше чорапите и обувките, докторът погледна към жена си, която продължаваше да спи непробудно. Но от друга страна, дори световна война не можеше да събуди Една.

Търнър тихо затвори вратата на спалнята и бързо се спусна по стълбите, като закопчаваше копчетата на елечето си. Когато слезе, той грабна лекарската си чанта от стойката и отвори входната врата.

Икономът вече беше отворил задната врата на ролс-ройса, който чакаше с работещ двигател – нямаше време за губене.

– Добро утро – повтори докторът, докато се качваше.

– Добро утро, сър – отвърна Фрамптън, затвори вратата и седна отпред до шофьора.

Д-р Търнър едва успя да седне, когато колата потегли с невиждана досега скорост към Хол. Докато лимузината летеше по пътя, докторът извади носна кърпичка, наведе се и започна да лъска обувките си. Никога не се беше явявал пред графа небръснат и облечен с дрехите, които бе носил предишния ден, дори да са най-добрите му.

Облегна се назад и мислите му се върнаха към по-належащия проблем. Графиня Бранкастър вече беше помятала два пъти – две момчета, които бяха дошли на този свят, но така и не бяха видели светлината на деня. Д-р Търнър беше посъветвал графа да не подлага за трети път жена си на това изпитание. Негово благородие прие съвета му, но графинята беше настояла въпреки рисковете да направят още един опит да създадат сина и наследника, който и двамата желаеха толкова много. Само няколко месеца след като беше уволнен след раняване и се беше върнал от фронта, деветият граф Бранкастър гордо беше обявил пред всички, че графинята очаква дете. Той нито веднъж не беше произнесъл думата „бременна“.

Всички се бяха зарадвали на новината с изключение на доктора, който беше предпочел да си замълчи. Всеки път, когато го питаха, графът повтаряше изтърканата фраза „третият път късметът ще се усмихне“. В края на краищата, ако Ан успееше да роди син, след време момчето щеше да наследи не само Бранкастър Хол с неговите единадесет хиляди акра обработваема земя, но и – а това беше по-важно – титлата като десети граф Бранкастър. В противен случай титлата и имението щяха да преминат у по-малкия брат на графа Дъдли, който беше описван от всички като черната овца на фамилията.

Когато наближиха Хол, д-р Търнър се загледа към великолепното имение, проектирано и построено от Андреа Паладио, което доминираше над всичко наоколо и образуваше едно хармонично цяло с полусферичния купол, увенчаващ четирите му еднакви фасади и портика с йонийски колони.

Лимузината наби спирачки по чакълената алея пред главния вход и д-р Търнър изскочи от колата, преди Фрамптън да успее да отвори задната врата, и се втурна нагоре по стълбите. Входната врата вече беше отворена и без да забавя крачка, докторът продължи през централната зала и нагоре по мраморното стълбище и портретите на осемте предишни графове Бранкастър.

Докторът чу виковете от спалнята много преди да стигне до деветия носител на титлата.

Чарлз Кларънс Артър Пиърпойнт Бранкастър крачеше нервно напред-назад в коридора пред спалнята на жена си, а два млади лабрадора стояха неподвижно до вратата.

Д-р Търнър погледна графа. Обичайната му самоувереност беше сменена с безпокойство, което разкриваше младостта му. Деветият граф Бранкастър беше едва в началото на трийсетте и беше наследил титлата, след като баща му си беше отишъл преждевременно от рак на белия дроб.

Графът спря рязко, когато видя доктора.

– Слава Богу, дойдохте – бяха единствените му думи.

– Добро утро, милорд – отвърна д-р Търнър и леко се поклони, след което мина покрай него и влезе в спалнята.

Той затвори вратата след себе си и си пое дълбоко дъх, докато бързаше към пациентката си.

Сцената пред него му казваше всичко, което му беше нужно да знае. Докато от графинята се изтръгваше немощен стон, докторът погледна акушерката, която го изненада с думите:

– Мисля, че са близнаци.

Докторът кимна.

Следващите петнадесет минути минаха в отчаяни опити да спасят живота на графинята, но виковете ѝ ставаха все по-слаби и по-слаби и в крайна сметка замлъкнаха.

Д-р Търнър провери пулса ѝ – безсмислено упражнение, тъй като пациентката му вече беше напуснала този свят. Единствената му цел сега беше да спаси близнаците.

Докторът бързо взе скалпел от чантата си и се зае да отвори утробата. Много внимателно той извади мъничко, сбръчкано, покрито с верникс момче, чиито очи така и не се отвориха. Секунди по-късно се появи и момиченце, чиито очи се отвориха, но беше толкова мъничко, че д-р Търнър реши, че подобно на братчето си, няма изгледи детето да живее.

Бил Търнър изчака няколко минути, преди да излезе в коридора, и да се изправи пред изпълнения с очакване баща. Как можеше да каже на графа, че е изгубил жена си и сина си, но трябва да е благодарен, че има дъщеря, за която дори не беше сигурен, че ще оцелее?

Чарлз Бранкастър спря да крачи и в очите му се появи лъч надежда.

– Съжалявам, че нося толкова тъжна новина, милорд – тихо рече докторът, – но не успях да спася графинята. Успях обаче да изродя едно от децата.

– Едно? – повтори замаяният граф.

– Да, момиченце, за което трябва да се молим, че ще оцелее.

– А другото дете? – попита графът.

– Момче – каза д-р Търнър. – За съжаление, беше мъртвородено. Не можех да направя нищо, за да го спася.

Когато графът най-сетне заговори, думите му едва се чуваха.

– Момче, казвате?

Докторът кимна.

Не си казаха нищо повече, тъй като нямаше нищо, с което докторът да облекчи болката му. Бил Търнър беше присъствал на достатъчно раждания с трагичен край и много добре знаеше през какво преминава графът.

Искаше му се той и графинята да се бяха вслушали в съвета му. Доктор Търнър прие, че никога няма да спомене думата „близнаци“ в негово присъствие.

Изминаха два часа, преди д-р Търнър най-сетне да си тръгне от Хол, след като беше направил всичко възможно за пациентката си. Той остави акушерката да поеме нещата в имението и беше откаран бавно обратно до дома си, където жена му вече се беше събудила.

– Кой те вдигна в такъв безбожен час? – попита Една, докато той събличаше вчерашните си дрехи.

Докторът ѝ разказа за трагичната смърт на графинята и сина ѝ, както и за раждането на момиченцето.

– Но ще остана много изненадан, ако преживее деня – прошепна той.

– Колко тъжно – рече Една. – Ако се бяха вслушали в предупрежденията ти...

Докторът сложи пръст на устните си.

– Иска ми се да бях по-настоятелен – призна той. – Може би щях да бъда такъв с не толкова важен пациент. Да се молим, че момиченцето ще бъде живо, когато се върна в Хол по-късно през деня, колкото и да не ми се вярва.

Жена му се зае да приготви закуската, а той влезе в банята. Подостри бръснача си с дебелия кожен ремък, окачен на стената, сапуниса лицето си и се зае да махне вчерашната четина. Поряза се, докато си мислеше за новороденото дете и шансовете му за оцеляване.

След бърз поглед в огледалото той се върна в спалнята и се облече в тъмносин двуредов костюм и бяла риза „Ван Хойзен“ с колосана яка, оставени от жена му.

Слезе обратно долу и видя, че сутрешният вестник лежи на постелката пред вратата. Първата страница го накара да се усмихне.

ГЕРМАНИЯ

Е СЪСИПАНА.

НЕЗАБАВНАТА КАПИТУЛАЦИЯ

Е ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН

ДА ИЗБЕГНЕ ПЪЛНО УНИЩОЖЕНИЕ.

РЕЧ НА Г-Н ЛОЙД ДЖОРДЖ

Д-р Търнър седна на масата в кухнята и започна да чете статията, според която тази сутрин ще бъде подписано примирие. Най-сетне нещо, на което да се зарадва.

Жена му извади от тенджерата вареното три и половина минути яйце и го сложи в чашката за яйца на съпруга си. Търнър взе лъжица, чукна го силно отстрани, махна сръчно капачето и загледа как жълтъкът потече по черупката.

– Идеално – обяви той, точно когато на вратата се почука отново.

Д-р Търнър остави с неохота лъжицата и въздъхна дълбоко – най-вероятно г-н Фрамптън се беше върнал, за да потвърди най-лошите му страхове.

Излезе забързано от кухнята и отвори вратата. На прага му стоеше не икономът, а селски работник с кепе в ръката си и с наведена глава.

– Престън, нали? – попита докторът.

– Да, сър. Извинете, че ви притеснявам толкова рано, но мисля, че моята Мейзи започва да ражда.

Докторът много добре знаеше, че „моята Мейзи“ работи в Хол под зоркото око на Фрамптън, а съпругът ѝ Том беше главният пастир на графа. Но от друга страна, почти във всяко семейство в селото имаше някой, който работеше за графа.

Д-р Търнър заряза закуската си, грабна отново лекарската си чанта, излезе и затвори вратата след себе си.

– Това ще бъде първото ви, ако не се лъжа – каза той, докато Престън сядаше до него на предната седалка на неговия „Булноус Морис“.

– Да, сър – каза пастирът.

– И несъмнено се надявате да е момче – каза Търнър. Едва не добави „също като графът“, но се спря в последния момент.

– Предпочитам да е момиче – каза Престън. – За да не ѝ се налага да ходи на война.

– Значи не сте чули новината – каза докторът, докато потегляше към къщите на работниците в другия край на имението.

– Каква новина? – попита Престън, който никога не четеше вестници и нямаше радиоприемник.

– Германия най-сетне се е предала и днес в единайсет ще бъде подписано примирие в железопътен вагон в Компиенската гора във Франция.

Престън сви рамене.

– Но колко време ще мине, преди швабите да започнат следващата? – попита той.

Д-р Търнър не сподели мнението си по въпроса, докато спираше пред дома на Том.

Докато слизаше от колата, първата му мисъл беше, че разликата между Бранкастър Хол и къщурката със сламен покрив едва ли може да е по-голяма. Нямаше иконом, който да отваря задната врата на ролс-ройс. Нямаше величествено мраморно стълбище. Нямаше акушерка, очакваща да му помага. Нямаше лабрадори на стража – а само спящо коли, което беше легнало до леглото с отпусната върху предните си лапи глава.

Мейзи Престън роди детето си в края на деветия месец от бременността си и не изкрещя нито веднъж. Докторът асистираше спокойно на раждането и изпита облекчение, когато на бял свят се появи малка главичка с широко отворени очи. Роди се момченце, което изглеждаше така, сякаш нямаше търпение да започне живота си. Заплака точно когато камбаните на църквата зазвъняха, за да оповестят подписването на примирието и края на войната. Кучето скочи на крака, протегна се и размаха опашка.

Д-р Търнър остана с г-жа Престън, докато бебето не се озова в ръцете на майка си, спящо доволно след първото си хранене.

Когато си тръгна, докторът погледна часовника си – единадесет и двадесет. Реши да се върне в Хол, за да види другия си пациент. По пътя забеляза, че две овце са се измъкнали от кошарата си и че птиците пеят с пълна сила, сякаш и те са научили за края на войната. Мина покрай неколцина работници, които празнуваха. Един-двама вече изглеждаха леко подпийнали, макар да нямаше дванадесет.

Докато приближаваше портала от ковано желязо, той забеляза, че фамилният флаг на покрива на Бранкастър Хол е спуснат наполовина. Отправи мислена молитва с надеждата, че няма да му се наложи да подписва трети смъртен акт за тази сутрин.

2.

Януари 1919 г.

Само един човек можеше да влезе в кабинета на графа, без да почука.

При отварянето на вратата Чарлз се обърна, тутакси се изправи и остана прав, докато майка му не седна от другата страна на бюрото му.

Графинята майка винаги беше играла важна роля в живота на Чарлз и една от причините за това беше, че той бе наследил толкова млад титлата. Тя продължаваше да живее в Бранкастър Хол, чието източно крило се беше превърнало в нейно царство. През трите месеца след преждевременната загуба на съпругата си, Чарлз беше започнал да разчита още повече на нея. Именно графинята майка веднага беше намерила за внучката си медицинска сестра, която беше поела всички задачи на една сурогатна майка.

Графът щеше да ѝ бъде вечно благодарен за това. Загубата на Ан тежеше на душата му и той не преставаше да мисли какво ли щеше да бъде, ако се беше вслушал в мъдрия съвет на доктора и не беше постъпил толкова егоистично. Трябваше да бъде по-твърд с Ан, изобщо не биваше да ѝ позволява да го убеди да опитат още веднъж. Колко маловажно му се виждаше създаването на син и наследник, след като беше изгубил единствената жена, която беше обичал някога, заедно със сина, за когото двамата бяха копнели толкова силно.

– Искам да предложа нещо – каза майка му.

Чарлз се запита защо предложенията на майка му винаги звучат като заявления, но прояви достатъчно благоразумие да запази мълчание.

– Може би ти е известно, че детето на един от работниците ти се роди в същия ден като дъщеря ти.

Този факт не беше известен на графа, но той продължи да я слуша – знаеше, че рано или късно майка му ще заговори по същество.

– Мисля, че ще бъде великолепна идея, ако викарият кръсти двете деца в един и същи ден – каза графинята майка.

Чарлз отвори уста да възрази, но майка му не беше приключила.

– Тъй като войната, която трябва да сложи край на всички войни, вече е зад нас, на хоризонта се появи нов ред и това е факт. И предвид обстоятелствата, би било разумно да бъдеш възприеман като лидер, вместо да те вкарват насила в двадесети век – каза графинята майка. – Опитай се да не забравяш, че няколко от хората ти жертваха живота си за каузата и не се завърнаха в родината си.

Графът много добре знаеше това, но предпочете да не коментира.

– Все по-често чета във вестниците – продължи майка му, – че профсъюзите започват да надигат глава, така че може би ще е по-добре хората да те възприемат като доброжелателен работодател, а не като земевладелец с благородническа титла.

– Напълно съм съгласен – каза Чарлз, макар че не звучеше особено убеден.

Графинята майка не се остави да бъде заблудена, но си даваше сметка, че има надмощие.

– Не е нужно да уреждаш лично всички тези неща, скъпи – увери го тя. – Можеш да оставиш подробностите на мен.

Чарлз изобщо не се съмняваше в това.

– Как се казва другото дете? – попита той.

– Нямам представа – призна графинята майка. – Но съм сигурна, че ще научим на кръщенето.

Мейзи не успя да скрие изненадата си, когато викарият ѝ каза, че Адам ще бъде кръстен едновременно с лейди Евелина. Беше изненадана, но и възхитена и не можеше да престане да се хвали пред всеки срещнат. Съпругът ѝ обаче мълчеше по темата.

Г-н Фрамптън повдигна вежда, но не каза нищо.

В деня на двойното кръщене енорийската църква в Бранкастър беше претъпкана до пръсване. Графинята майка седеше от едната страна на пътеката, до най-големия си син Чарлз, граф Бранкастър. В другия край на реда беше детегледачката, която държеше здраво дъщерята на графа, която непрекъснато шаваше и се опитваше да се освободи.

На втория ред (в домакинството Бранкастър редът беше всичко) седяха братът на графа, почитаемият Дъдли Бранкастър, и съпругата му Сузана, която вече не можеше да скрие факта, че е бременна. На третия ред седяха семейният адвокат г-н Джак Уитингдейл и жена му Уинифред, както и д-р Търнър и Една от дясната им страна. Единственият друг човек на този ред беше г-жа Виктория Фрейзър, вдовицата на покойния майор Артър Фрейзър, най-близкият приятел на графа, който беше изгубил трагично живота си по време на щурма в гората Мормал, само дни преди спирането на военните действия.

На следващия ред седеше управителят на имота Иън Мънроу с жена си и двете си деца. Зад тях бяха Фрамптън и домакинята г-жа Съливан. Главният градинар, готвачката и подикономът седяха на задните редове, където им беше мястото.

Така беше открай време.

Но нямаше да продължи още дълго.

От другата страна на пътеката седяха г-н и г-жа Том Престън, които бяха навели глави, но не в молитва. Г-жа Престън държеше здраво сина си, който се взираше в по-високопоставените особи от другата страна, докато майката на Мейзи и по-малката сестра Роуз се суетяха над него. Зад тях безразборно седяха другарите на Том и техните жени, за които обичайният ред беше „пръв дошъл, пръв седнал“. Всички бяха облечени в най-добрите си дрехи, които бледнееха в сравнение с шитите по поръчка одежди, показвани от другата страна на пътеката.

Останалите редове бяха заети от енориаши. Не всички от тях посещаваха редовно неделната служба, но този случай беше специален и не можеше да бъде пропуснат. Няколко съпруги седяха сами, напомняйки на всички за последиците от войната.

Викарият, негово преподобие Саймън Таунсенд, беше служил като военен свещеник в полка на графа по време на войната, преди да се върне и да стане викарий на Бранкастър – пост, желан от мнозина.

Конгрегацията остана седнала, а викарият застана на стъпалата на олтара и изчака църковният часовник да удари единадесет пъти. Когато звънът затихна, той започна службата с благословия.

– Благодат, милост и мир вам от Отца и от Господа наш Исус Христос.

– И вам – в един глас отвърна конгрегацията.

След молитвите викарият подкани паството си да отвори на химн 332. Органът засвири и конгрегацията запя страстно, макар и не в унисон:

– О, Господи, помощник нас в отминалите векове, надежда наша в идните години...

След химна викарият покани двете семейства и съответните кръстници да отидат при него за тайнството на кръщенето, което се оказа просто подкана за дъщерята на графа да избухне в сълзи.

Синът на Том погледна към нея с нещо като неодобрение.

Графът се чувстваше доста неловко, че стои при олтара заедно с главния си пастир и една кухненска прислужница, докато се опитва да утеши детето в ръцете си – доста по-неуспешно от детегледачката.

След като спаси детето от ръцете му, викарият топна пръст в светената вода и се обърна към кръстниците.

– Назовете това дете.

– Евелина Шарлот Елизабет Пиърпойнт Бранкастър – в един глас отвърнаха Джак Уитингдейл и Виктория Фрейзър.

– Кръщавам те в името на Отца, на Сина и на Светия дух. Амин – обяви викарият.

Това накара нейна светлост да повиши протестите си с няколко децибела, така че никой да не забрави, че именно тя е звездата тук.

Викарият бързо насочи вниманието си към момченцето, което беше запазило мълчание в присъствието на лейди Евелина. Той взе внимателно детето от Мейзи, топна пръст в светената вода и отново попита за името.

– Адам Томас Престън – отвърнаха двамата кръстници.

Кръщавам те в името на Отца, на Сина и на Светия дух. Амин – заяви викарият.

Преподобният Таунсенд направи кръстния знак на челата на децата.

– Приемаме тези две деца в конгрегацията на Христовото паство и ги бележим с Кръста... Амин.

– Амин – отвърна конгрегацията.

След като викарият отправи последната си благословия, графът поведе събралото се множество навън от църквата, с графинята майка до него и следван от детегледачката, която носеше лейди Евелина.

Семейство Престън остана на местата си, докато викарият не им кимна, след което излязоха в църковния двор след хората на графа, следвани от останалите енориаши.

Онези, които седяха отдясно на пътеката, си сложиха шапките и палтата и се качиха в различни автомобили и файтони, за да потеглят към Бранкастър Хил и да празнуват с шампанско и хапки с хайвер в Галерията Хенри VІІІ, докато седящите отляво, с шапки в ръце, тръгнаха по пътя към „Бранкастър Армс“ за пинта местен ейл и сандвичи с шунка или сирене.

Преподобният Саймън Таунсенд и доктор Бил Търнър бяха единствените, които присъстваха и на двете празненства.

Графинята майка огледа претъпканата бална зала, доволна от присъствието на благородните и високопоставени хора, дошли за кръщенето на внучката ѝ.

Някои от гостите бяха пътували дълго, за да присъстват на радостното събитие и смехът и вдигнатите чаши бяха в рязък контраст с предишния път, когато ги беше видяла в тази зала след погребението на Ан, съпругата на Чарлз.

Единственият явен отсъстващ беше Дъдли, по-младият син на графинята майка, който вече беше заминал за Лондон (по спешна работа), зарязвайки бременната си жена да присъства на празненството.

Вторите синове на благородните фамилии, които често биваха наричани „резервните“, можеха да бъдат меко казано проблем и почитаемият Дъдли Сесил Оливър Пиърпойнт Бранкастър не беше изключение – той предпочиташе да прекарва времето си в нощните клубове на Лондон и да пилее издръжката си и зестрата на новата си жена в залагания, вместо да изпълнява задълженията си.

Дъдли беше роден през 1888 г., две години след брат си Чарлз и въпреки усилията на майка му, се беше оказал „безполезен пройдоха“, както го описваше тя. В същото време майка му не можеше да отрече, че не му липсва чар и че има дарбата да убеждава стоящите по-долу от него да му се подчиняват. Дъдли беше наследил присъщото коварство на майка си, но нито капка от нейната проницателност и здравия ѝ разум.

Дъдли се беше оженил за госпожица Сузана Роуч, която не беше нито красавица, нито притежаваше блестящ ум, но пък беше дъщеря на преуспяващ търговец на оръжие от Бирмингам. Това позволяваше на Дъдли да продължи безполезния си живот, без никакъв намек, че е склонен да работи дори един-единствен ден.

А сега Сузана носеше детето на Дъдли.

Графинята майка не се нуждаеше от напомняне, че ако Сузана роди момче, при евентуалната смърт на Чарлз не само титлата, но и имението ще бъдат наследени от Дъдли, а след него – от сина му. Всяка вечер графинята майка падаше на колене и се молеше Сузана да роди дъщеря, но не беше склонна да оставя всичко в ръцете на Всемогъщия. Затова тя вече съставяше кратък списък на кандидатки за следващата графиня Бранкастър, без Чарлз да знае какво е намислила. Естествено, трябваше да изчака да измине благоприличен срок, преди да задейства плана си. Всичко зависеше от правилното подбиране на подходящия момент.

Мислите ѝ бяха прекъснати от Чарлз, който дойде при нея.

– Определено можем да се съгласим, че кръщенето мина задоволително, майко – каза той. – Макар че все още не мога да разбера защо реши, че момчето на Престън също трябва да бъде включено в него.

– Мисля, че обясних съвсем ясно съображенията си – отвърна тя и отпи от питието си. Беше отказала чашата шампанско и беше предпочела обичайния си двоен джин с тоник. – Мисля също, че всички твои служители и подчинени одобряват жеста. И тъй, мога ли да попитам с кое от трите имена трябва да се обръщам към внучката си?

– Евелина – без никакво колебание каза графът.

– Името на скъпата ми майка. Колко подобаващо.

– Радвам се, че одобряваш, майко – каза графът и вдигна чашата си.

– Още не си навършил възрастта, в която можеш да бъдеш саркастичен с мен, Чарлз – скастри го графинята майка и погледна през залата към лейди Евелина, която се занимаваше да скубе косата на детегледачката си. – Може би тя ще бъде първата жена в семейството ни, която ще учи в университет.

– Да не дава Господ – отвърна графът и тутакси беше смъмрен за втори път.

– Може и да съм старомодна, Чарлз, но ти си от онези, които в наши дни биват описвани като „самомнителни стари глупаци“. Като те слуша как говориш в Камарата на лордовете, човек може да си помисли, че си три пъти по-възрастен, отколкото си. Понякога се боя, че изобщо не осъзнаваш доколко войната промени всичко. Не забравяй – когато порасне, Евелина ще има правото да гласува.

– Едва след като стане на тридесет – напомни графът на майка си. – И само ако ѝ прехвърля достатъчно собственост. Според поправката към Закона за народното представителство, която подкрепих с радост, когато беше представена за разглеждане в Горната камара.

– Може би ще е нужна още една война, за да се промени това – отбеляза майка му, докато Фрамптън сменяше празната ѝ чаша с нов джин с тоник. – Войната доказа недвусмислено, че жените свършиха повече от необходимото за окончателната победа, и затова могат да очакват да получат правото да гласуват. Виктория е отличен пример за това.

Чарлз погледна към г-жа Фрейзър, която стоеше в другия край на залата и бъбреше с д-р Търнър. Виктория се беше омъжила за най-стария му приятел Артър малко преди обявяването на войната, но съвместният им живот не беше продължителен. Артър изгуби живота си няколко дни преди края на войната. Самият Чарлз още се възстановяваше от новината за смъртта на най-близкия му приятел, когато изгуби съпругата си. Ако беше все още жив, Артър със сигурност щеше да бъде кръстник на Евелина.

Майка му беше права с твърдението си, че Виктория е отличен пример. По време на войната тя беше станала учителка в местното училище, тъй като мнозина учители вече не стояха пред черната дъска с тебешир в ръка, а в окопите в очакване на заповед да атакуват. Артър беше одобрил безкористното решение на жена си да изиграе своята част във военните усилия.

– Но повечето жени изобщо не могат да се сравняват с Виктория – каза Чарлз, обръщайки се отново към майка си.

– Е, поне това е нещо, за което можем да сме съгласни – с лека усмивка отвърна тя.

– А сега искам да ме чуеш добре, Том Престън – каза Мейзи, докато пресичаха пътя към „Бранкастър Армс“. – Няма, повтарям, няма да се напиваш. Ясно ли се изразих?

– Но... – започна Том.

– Никакво но – сряза го Мейзи. – Това е кръщенето на Адам и трябва да бъде запомнено като такова, а не като деня, в който е трябвало да те носят у дома, защото не си могъл да се държиш на краката си.

– Но... – опита Том за втори път.

– И не забравяй, че трябва да вдигнеш наздравица за сина си и да кажеш няколко думи.

– Много кратки думи – смънка Том.

– Става, стига да останеш трезвен – отвърна Мейзи.

– Разбрах посланието – каза Том, докато влизаха в кръчмата, където бяха посрещнати от редица халби, наредени на тезгяха.

Том си взе една и отиде при другарите си на бара, а Мейзи се настани в ъгъла с майка си и сестра си Роуз, които се редуваха да държат Адам. Мейзи поглеждаше често към бара, за да е сигурна, че мъжът ѝ се държи прилично.

– Още една пинта, Том? – предложи съдържателят, след като той бързо пресуши първата си халба.

– Не мога да рискувам, Тед – отвърна Том, който много добре си даваше сметка за пронизителния поглед на Мейзи, който не се откъсваше от него. – Трябва да вдигам наздравица, нали така?

– Но това е кръщенето на сина ти – каза съдържателят, докато пълнеше чашата му.

– Не ми го напомняй – отвърна Том, докато поглеждаше през рамо. – Но ако моята Мейзи ме види... – започна той.

Точно в този момент викарият седна на високия стол до него.

– Точно човекът, който ми трябваше – прошепна Том, като се мъчеше да скрие отчаянието си.

– Мога ли да ти помогна с нещо? – попита викарият.

– Аз съм прост човек, отче, не съм образован като теб, но по-добрата ми половинка очаква да изнеса реч и да вдигна наздравица, а аз нямам представа какво да кажа.

Викарият погледна към г-жа Престън, която държеше чаша шери в ръка и беше улисана в разговор с майка си.

Мейзи с облекчение видя, че Том не докосна втората си пинта. Навсякъде около тях техните приятели, роднини и работници от имението Бранкастър отпиваха от питиетата си, бъбреха и се смееха. Липсваха няколко познати лица – на храбри, млади мъже, които не се бяха върнали от фронта. Все пак беше радостно, че толкова много от тях се бяха събрали отново и поне днес имаха повод за празнуване.

– Кой ще вдигне наздравица за Адам? – попита майката на Мейзи, която беше дошла от Лийдс специално за кръщенето.

– Том – отвърна Мейзи, без да откъсва поглед от съпруга си. Безпокойството му очевидно се засилваше с всяка изминала минута.

Роуз се засмя и даде Адам на майка си, за да опита сандвича с шунка.

– Да се надяваме, че ще е още трезвен, когато дойде времето да се обърне към нас.

– По-добре да е – отвърна Мейзи. – Иначе ще спи в плевника.

– Няма да му е за първи път – отбеляза майка ѝ.

Роуз се разсмя, но не и Мейзи.

Съдържателят се наведе през бара към Том.

– Готов ли си?

– Едва ли мога да съм по-готов от това, така че по-добре да се свършва – отвърна Том.

Съдържателят чукна звънеца на тезгяха, но мина известно време, преди в помещението да настъпи някакво подобие на ред.

Том се смъкна от високия си стол и си помисли, че краката му всеки момент ще се подгънат под него. Отчаяно се опита да си спомни встъпителните думи, които му беше подсказал викарият, но не успя. Заби поглед в пода, но и от него не идваше вдъхновение.

– Хайде, давай – извика някой. Подканването също не му помогна особено.

– Колкото и да не съм свикнал да говоря пред публика... – започна Том. Встъплението не влизаше в сценария на викария и беше посрещнато с подвиквания, подобаващи на футболни запалянковци. – За мен е огромно удоволствие – каза той, връщайки се към сценария, макар и на погрешната страница, – да ви помоля да вдигнем чаши за здравето на сина ми Адам.

– За Адам – отвърна хор от гласове в различна степен на трезвеност.

Последвалите силни аплодисменти дадоха на Том време да се опита да си спомни продължението от сценария на викария. Смътно си спомни, че е трябвало да вдигне наздравицата в края на речта, а не в началото. Том не изгуби самообладание.

– Аз съм пастир... – продължи той.

– Главният пастир – каза Мейзи достатъчно високо, че всички да я чуят.

– И съм горд, че имам момче, което един ден ще последва стъпките ми...

– Не и ако зависи от мен – рече под нос Мейзи, загледана в спящия си син. – Той е предопределен за по-висши неща.

– И какви по-точно? – поинтересува се Роуз.

– Като начало, за управител на имение – отвърна Мейзи. – Казват, че след края на войната живеем в нов свят, така че да видим дали е вярно.

Д-р Търнър, който стоеше недалеч от Мейзи, чу думите ѝ и се усмихна.

Междувременно последното изречение от речта се върна отново при Том, макар че той беше сигурен, че е пропуснал много други между началото и края.

– Моля да се изправим, да чукнем чаши и да пием за здравето на сина ми Адам.

Викарият пръв скочи от стола си и вдигна високо чашата си.

– За Адам.

Всички се изправиха и последваха примера му.

Том се стовари обратно на стола си, залят от вълна на облекчение, че изпитанието е отминало и че може да се наслади на втората си пинта.

– Можеше и да е по-зле – каза Роуз.

– Много по-зле – уточни Мейзи. – Е, аз по-добре да си тръгвам, че Адам може да си помисли, че „Бранкастър Армс“ е вторият му дом. Мамо, би ли държала под око...

– Не се безпокой за Том – каза майка ѝ. – След като приключи следващата си пинта, ще замъкна другото ти дете у дома.

Мейзи се разсмя и стана с Адам на ръце. Усмихна се топло на съпруга си и тръгна към вратата.

Том отвърна на жеста ѝ, но не докосна третата пинта, докато вратата на кръчмата не се затвори.

– Браво на теб, Том – каза викарият и също стана от мястото си. – Съжалявам, че трябва да напусна празненството толкова рано, но имам още толкова енориаши, които ме очакват в Хол.

Том вдигна чашата си в знак на благодарност и се канеше да пресуши третата си пинта, когато видя, че тъщата му го гледа. Ясно беше, че е поела вахтата от Мейзи.

Той ѝ се усмихна, вдигна чашата си и я изгълта на един дъх.

– ...и ако войната ме е научила на едно нещо – каза графът, – то е, че може би е дошло времето жените да започнат да играят по-важна роля в нашето общество.

Неколцина от присъстващите извикаха „Браво! Браво!“, докато други запазиха мълчание.

Графинята майка сви устни.

– Нямаше нужда от онова „може би“ – прошепна тя на стоящата до нея Виктория.

Виктория беше сред малцината, които знаеха за близкото приятелство на графинята майка с Емелин Панкхърст. Покойният ѝ съпруг беше останал потресен, когато беше открил, че жена му редовно посещава в затвора заклетата застъпница на правото на жените да гласуват. Синът им беше наследил възгледите на баща си и нямаше съмнение, че щеше да получи сърдечен пристъп, ако един ден лейди Евелина заяви, че избира университетските лекции пред това да стане дебютантка във висшето общество.

– И много се надявам – продължи графът, – че Евелина ще бъде сред тях. Каня ви да вдигнем чаши за здравето на обичаната ми дъщеря.

Всички вдигнаха чаши.

– Напълно съм съгласна – прошепна Виктория, – но не съм убедена, че Чарлз наистина я обича.

– Вече не е нужно да шепнеш мнението си, скъпа – каза графинята майка. – А да го изкрещяваш от най-високия покрив. Имам чувството, че внучката ми може да научи много от теб. Всъщност, когато му дойде времето...

Тя щеше да продължи, но точно тогава към тях се присъедини д-р Търнър.

– Каква отлична реч – каза той. – Особено ми допаднаха мислите на негова светлост за правата на жените и съм сигурен, че Ан би се съгласила с цялото си сърце с тях.

– Несъмнено – отвърна графинята майка. – Кажете ми, доктор Търнър, как върви празненството в „Бранкастър Армс“ в чест на младия Адам Престън?

– Много приятно – каза Търнър, докато Фрамптън му поднасяше чаша шампанско, – макар и малко по-буйно, отколкото в Бранкастър Хол. – Той хвърли поглед към гостите, които бъбреха помежду си. – Трябва обаче да ви предупредя, че госпожа Престън има планове за младия Адам, които не включват грижи за овце.

– В това няма нищо лошо – каза Виктория. Тя с изненада видя как графинята майка кима одобрително и реши да провери решимостта на възрастната дама. – Може би няма да е зле две деца, родени в един и същи ден, да бъдат съперници – продължи тя, очаквайки графинята майка най-сетне да възрази на идеята, че синът на пастир може да е достоен противник на внучката ѝ.

И остана отново изненадана, когато графинята майка просто се усмихна и каза:

– В такъв случай, нека битката да започне.

3.

Лятото на 1922 г.

Пътищата на двамата неподозиращи противници не се пресякоха отново през първите им години на скимтене и оригване, тъй като Евелина живееше затворена в детската стая на горния етаж на Бранкастър Хол, а Адам беше в кухнята и най-често си играеше под масата, докато майка му миеше чиниите. Когато часовникът отмерваше шест вечерта, Адам тръгваше с майка си обратно към малката им къщурка в другия край на имението, а Евелина, облечена в дълга копринена нощница, полагаше глава на пухена възглавница.

Графинята майка държеше под око и двамата, тъй като подозираше, че ролята на по-долните класи, подобно на тази на жените, скоро ще се промени. Ако беше умно и работеше упорито, пред момчето можеха да се разкрият перспективи, каквито баща му изобщо не можеше да си представи – както и че Евелина ще получи възможности, отказвани на нейната майка и на бабите и прабабите ѝ.

Графинята майка присъстваше, когато лейди Евелина направи първите си несигурни стъпки и по-късно произнесе първите едва разбираеми думи. Тя помоли главната готвачка да ѝ каже, когато Адам стигне до същите постижения. Евелина проходи първа, но Адам произнесе първата си дума „агне“ един месец преди нейна светлост да успее да каже „кон“.

Не след дълго Евелина успяваше да извърви дузина крачки през детската стая, без да падне, а малко по-късно тичаше нагоре-надолу по коридорите, гонена от изтощената детегледачка.

Не мина много време преди Евелина да се измъкне от детската стая и, подобно на коте, започна да изследва къщата, и се спря пред входната врата – но само защото не можеше да стигне до тежкия ключ в ключалката.

Когато най-сетне успя да се измъкне (въпреки зорките очи), Евелина най-често можеше да бъде открита да храни животните в конюшнята, в навеса за доене или в кочината, преди да бъде замъкната безцеремонно обратно в къщата.

Адам оставаше под стълбите и макар да знаеше отлично къде се намира задният изход, проявяваше интерес към една друга врата.

Всеки път, когато успяваше да се измъкне от кухнята, той изчезваше на горния етаж, където заставаше на прага на библиотеката и се взираше в редиците подвързани с кожа книги, без да посмее да докосне нито една. Адам много добре знаеше, че майка му никога не вземаше нещо от кухнята, било то и един картоф. „Не кради“ – често му напомняше тя.

По време на едно от тези бягства Фрамптън го завари седнал по турски на пода пред библиотеката. Икономът отведе пакостника обратно в кухнята и предупреди Мейзи, че ако завари момчето още веднъж горе, ще ѝ забрани да го води в Хол. Тъй като Адам – за разлика от Евелина – нямаше детегледачка, това означаваше, че Мейзи ще трябва да напусне работата си. Затова тя побърза да увери г-н Фрамптън, че това няма да се повтори.

Адам си остана под кухненската маса, като прелистваше страниците на готварската книга, възхищаваше се на различните ястия и му се искаше да може да чете изписаните под тях думи.

Графинята майка беше видяла как икономът извежда момчето от библиотеката, но не беше казала нищо. Искаше ѝ се внучката ѝ да проявяваше към книгите същия интерес като синът на пастира – или поне такъв интерес, какъвто проявяваше към животните.

Графинята майка много добре знаеше, че синът ѝ почти не мисли за образованието на детето си. Той не можеше да скрие факта, че обожава дъщеря си и винаги беше готов да я глези, но просто не виждаше смисъл от образованието на момиче.

Нещата щяха да са съвсем различни, ако Евелина беше момче. Чарлз вече щеше да му е запазил място в Итън – нещо, което повечето възпитаници на престижното училище за момчета правеха в деня след раждането на сина си точно както беше направил Дъдли за сина си Рейф.

Графинята майка не беше ликувала, когато Сузана роди момче. Тя много добре осъзнаваше, че ако Чарлз не се ожени отново и няма син, именно Рейф един ден щеше да наследи ключа за кралството.

Опита се да не мисли колко различно щеше да е, ако беше оцелял другият близнак.

Графинята майка обаче не беше толкова късогледа и имаше други планове, които да гарантират, че внучката ѝ ще получи образованието, което заслужаваше.

И затова малко след четвъртия рожден ден на Евелина тя писа на г-жа Фрейзър и я повика в Хол за закуска.

Ноември 1922 г.

Закуската в Бранкастър Хол винаги беше точно в осем – не в 7:55 и в никакъв случай не в 8:05 ч.

Графът и графинята майка закусваха заедно всяка сутрин, а на лейди Евелина се позволяваше да се присъедини към тях на рождения си ден и на Коледа. Графът смяташе, че това е отстъпка, която баща му не би одобрил. Чарлз не си спомняше да е стъпвал в стаята за закуска преди десетия си рожден ден.

Всяка сутрин след поднасянето на чай, графът четеше мълчаливо „Таймс“ точно както бяха правили баща му и дядо му преди него.

И през ум не му минаваше да се запита откъде се появяваше сутрешният вестник – на сребърен поднос, много преди да е влязъл в стаята за закуска.

Всъщност процесът не се беше променил през годината. Дванадесет бройки на „Таймс“ се изпращаха всяка сутрин от „Кингс Крос“ до гарата „Улфертън“, заедно с различни други списания, които някои биха описали като „популярни“, а графинята майка – като „вулгарни“. Местният продавач на вестници чакаше доставката на перона и в слънце, и в дъжд. Час по-късно синът му (който беше на дванадесет) тръгваше на сутрешните си обиколки. Първата му цел винаги беше „голямата къща“ в Сандрингам, след което преминаваше с велосипеда си през моста до Бранкастър Хол и връчваше втората бройка на „Таймс“ на подиконома г-н Крейг; той отнасяше вестника в кухнята, където г-н Фрамптън изглаждаше всяка страница поотделно, преди да сложи „Гръмовержеца“ на сребърния му поднос.

През това време готвачката с помощта на Мейзи и две млади момичета от селото приготвяха закуската за семейството, а Адам продължаваше да обръща страниците на поредната готварска книга и внимаваше да не се мотае в краката на никого.

Но днес щеше да е различно. Както обикновено, закуската беше поднесена точно в осем и броят на „Таймс“ изглеждаше безупречно като винаги, но масата беше подредена не за двама, а за трима – щяха да имат гост.

Г-жа Фрейзър от време на време идваше на вечеря и винаги ѝ беше приятно в компанията на най-стария приятел на покойния си съпруг. Обикновено се появяваше по-рано, за да открадне половин час с малката Евелина – но за първи път беше повикана на закуска. Графинята майка не изпращаше покани, а призовки.

– Кажете ми, Виктория – каза графинята майка, след като Фрамптън им наля чай и излезе от стаята, – още ли преподавате в местното начално училище?

– Да, но се боя, че няма да е още за дълго – отвърна Виктория. – Господин Шоу, който беше учител преди войната, най-сетне се е възстановил и е кандидатствал за старата си работа. Затова очаквам, че ще бъда обявена за излишна в близко бъдеще.

Графинята майка не би признала, че не знае значението на думата „излишна“.

– В такъв случай може би ще бъдете така добра да обмислите дали да не насочите значителните си таланти към Евелина – каза тя. – Аз, за разлика от сина ми, одобрявам жените да бъдат образовани.

Графът остави вестника си и се намръщи. Майка му не беше споделила с него причината да покани Виктория на закуска – и остана още по-изненадан от предложението, което последва.

Виктория отпи от чая си.

– С радост бих помогнала по всеки начин, по който мога.

– В такъв случай ми позволете да направя още една стъпка напред, скъпа – каза графинята майка. – Бихте ли обмислили да станете гувернантка на Евелина?

Предложението накара за момент и Чарлз, и Виктория да изгубят дар слово.

Първата инстинктивна реакция на графа бе да се възмути от името на Виктория. Втората беше да се раздразни, че майка му изобщо е помислила за подобно предложение, без да е поговорила с него.

– Но, майко – започна той, след като най-сетне се окопити. – Виктория е приятелка на семейството. Тя не е прислужница...

– Никога не съм намеквала, че е – отвърна графинята майка. – Много добре знам, че съпругът на Виктория беше твой най-близък приятел и кум, когато...

– Поради което смятам Виктория за...

– За член на семейството и ще бъде третирана като такава – довърши графинята майка. – Освен това Виктория е образована и способна жена, която не бива да позволява огромните ѝ таланти да бъдат прахосани напразно – добави тя.

Графът не успя да измисли убедителен довод. Той погледна през масата към Виктория, за да види реакцията ѝ. Тя се усмихваше.

– Образованието – продължи графинята майка, – е услуга, а не слугуване и точно затова съм толкова сигурна, че е по-добре бъдещето на Евелина да бъде поверено в ръцете на Виктория, отколкото в твоите.

Графът за трети път изгуби дар слово. Преди синът ѝ да успее да се окопити, графинята майка продължи:

– Признавам, че основанията ми не са изцяло плод на алтруизъм. Ако Виктория приеме да стане гувернантка на Евелина и заживее с нас в Бранкастър Хол, аз също ще имам полза от нейната мъдрост и здравомислие. Тя ще може да ми препоръчва кои модерни романи да чета и кои постановки да гледам – разбира се, с изключение на творби на господин Джордж Бърнард Шоу, за когото чувам, че е... – тя замълча за момент и продължи по-тихо, сякаш изричаше богохулство – ...социалист.

– Поласкана съм – каза Виктория, без да се усмихва.

– Не би трябвало да си, скъпа – отвърна нейна светлост. – Мнозина от нас са приели от известно време, че жените са не по-малко интелигентни от мъжете. А това е тема, по която се смятам за авторитет – добави тя, без да сваля поглед от сина си.

И тъй като нито Виктория, нито графът не намериха някакъв убедителен отговор, графинята майка сметна, че въпросът е решен.

Много преди поднасянето на следобедния чай в салона, новината се беше разчула в кухнята.

– Мисля, че е чудесно, че лейди Евелина ще има подобаващо образование – каза Мейзи, докато месеше тестото.

Фрамптън, който преглеждаше менюто за вечеря, не каза нищо. Същото се отнасяше и за Адам, който седеше под масата и се опитваше да построи пирамида, като нареждаше едно върху друго няколко стари менюта с различни размери.

– В края на краищата – добави г-жа Съливан, – вече имаме три жени в Парламента, така че може би тя ще успее да стане член на Камарата на общините, тъй като не може да бъде лорд.

Този път Фрамптън не премълча.

– Никога не бих помислил да гласувам за жена – каза той. – Госпожо Съливан, ще ви оставя да довършите седмичното меню, докато проверявам трапезарията.

– Разбира се, господин Фрамптън – каза домакинята, докато икономът излизаше от кухнята с обичайната си премерена крачка.

– Няма надежда господин Фрамптън да бъде замъкнат в двадесети век – каза Мейзи, след като вратата на кухнята се затвори.

– Вината не е изцяло негова – отвърна г-жа Съливан. – Човек, служил толкова дълго като него, няма как да не си изгради определени възгледи и начин на живот. Не забравяй, че господин Фрамптън навремето е прислужвал на кралица Виктория, когато е идвала да се храни в Бранкастър Хол, а той е бил втори прислужник.

– В такъв случай явно не е забелязал, че тя беше жена – обади се готвачката, докато поръсваше щипка сол в супата.

Трите жени се разсмяха.

– Както и да е – каза г-жа Съливан, – опитът на госпожа Фрейзър като учителка в началното училище може само да е от полза за лейди Евелина и в крайна сметка тя може дори да направи нещо, което досега не е правено.

– Какво по-точно? – попита готвачката.

– Тя може да стане първата жена в семейството, учила в университет, вместо да стане поредната дебютантка, търсеща си подходящ съпруг.

Мейзи погледна с усмивка надолу към сина си.

– Иска ми се и Адам да можеше да учи в университет – рече тя.

– Кой знае, може би късметът ще му се усмихне – каза готвачката.

Купчината менюта на Адам се срути, когато готвачката сложи купа на масата. Той се намръщи, промърмори нещо под нос и се зае отново да строи пирамидата си.

– Жалко за съпруга на госпожа Фрейзър – каза Мейзи, докато слагаше хляба в пещта. – Да стане вдовица толкова млада. Майорът беше чудесен джентълмен, и да изгуби живота си само дни преди войната да приключи...

– Заедно с много други, които изгубиха живота си преждевременно – напомни ѝ готвачката.

Февруари 1923 г.

В рамките на няколко дни Виктория се премести в Бранкастър Хол и месец по-късно всички я възприемаха като член на семейството, въпреки че самата тя никога не забрави целта, заради която беше тук.

Виктория спеше в ъгловия апартамент на втория етаж, недалеч от спалнята на Евелина. Детската стая бързо беше превърната в класна. Люлеещото се конче беше сменено с черна дъска, а празните рафтове се изпълниха с книги.

Евелина не виждаше особен смисъл в книгите, докато не откри една, в която се разказваше за някакво момиче на име Алиса, за побъркан шапкар и за надута кралица. Любимата ѝ героиня обаче беше Матилда, лошото момиче, което все лъжеше, макар че г-жа Фрейзър редовно ѝ напомняше, че е грешно да се говорят лъжи.

Макар да обичаше „страшно“ новата си гувернантка, Евелина не се интересуваше от уроците и не криеше факта, че предпочита стопанския двор пред класната стая. Щом часовникът удареше четири, тя изхвърчаше навън и отиваше при животните – единствените ѝ истински приятели освен плюшеното ѝ мече Мармадюк, което седеше до нея по време на уроците.

Тази рутина продължи непроменена няколко месеца, докато една сутрин на вратата на класната стая се почука.

Почитаемият Дъдли Бранкастър, чичото на Евелина, влезе заедно с Рейф, неговия син и наследник.

– Госпожо Фрейзър, бихте ли наглеждали Рейф, докато говоря с брат си – каза той и остави детето с тях преди Виктория да успее да изрази мнението си.

– Защо не седнеш, Рейф? – предложи г-жа Фрейзър. – Лейди Евелина се учи как да пише името си. Може и ти да опиташ да напишеш своето.

Първата работа на Рейф беше да вземе Мармадюк от мястото му на канапето и да го хвърли на пода, след което седна с неохота до братовчедката си.

Евелина скочи от мястото си, за да спаси мечето.

Чарлз беше предупреден за пристигането на брат си от плик с фамилния герб, маркиран с „Лично и поверително“, който беше пристигнал по-рано сутринта, и много добре знаеше защо Дъдли иска тази спешна среща.

Всеки Бранкастър си имаше някакви хобита. Някои от предците им бяха колекционирали картини на известни майстори, расови коне и дори първи издания на книги. Хобито на деветия граф Бранкастър бяха марковите вина, които събираха прах в избата, докато брат му проявяваше интерес към жените втора употреба, но само след като си тръгваше от масата за рулетка, чието колело рядко спираше на избраното от него число.

Първото нещо, което забеляза Чарлз, когато брат му влезе в стаята, беше, че Дъдли не си беше направил труда да се избръсне.

Чарлз го отведе до стола от другата страна на бюрото, вместо към едно от по-удобните кресла до камината – срещата беше официална, а не дружеско събиране на двама братя, седнали да си побъбрят на чаша кафе.

Графът предпочете да не губи време в общи приказки.

– Е, за каква сума става дума този път?

– Натрупаха ми се няколко сметки – призна Дъдли и прокара пръсти през черната си вълниста коса. – И някои от по-големите ми кредитори ме притискат.

Той подаде на брат си дълъг списък. Графът го зачете с растящо отчаяние.

– Имаш месечна издръжка в размер на сто гвинеи, без да се броят разходите за домакинството – напомни му той. – И много добре знам, че бащата на Сузана ти остави значителна зестра, когато се ожени за нея. Тези пари би трябвало да са повече от достатъчно за човек в твоето положение.

Дъдли дори не трепна.

– Опитай се да не забравяш, Чарлз, че след време Рейф ще наследи титлата и имението.

– Но тук има разходи, които не засягат сина ти – каза графът, поглеждайки отново списъка.

– Признавам, че неотдавна обядвах с принца на Уелс в клуба му – каза Дъдли. – И след това му правих компания на масата за бакара, където може и да съм останал малко по-дълго от разумното.

– По-скоро много по-дълго – каза графът. – Колко изгуби този път?

– Петдесет гвинеи – призна Дъдли. – И клубът заплашва да ме изключи, ако не уредя сметката си, за която Дейвид ще чуе след няколко дни. И тогава ще бъда изключен и от неговия кръг.

– Така става, когато се забъркаш с лоша компания – каза графът. – Дъдли, всеки знае, че клубът не очаква Негово кралско височество да урежда дълговете си, стига да води достатъчно наивници като теб, които да поемат сметката. Знам, че си мислиш, че си член на вътрешния му кръг, но доколкото ми е известно, този клуб е много голям. – Чарлз въздъхна дълбоко и подаде списъка на брат си. – Спомена и за някакви други кредитори.

– Да – каза Дъдли. – За съжаление, шивачът и доставчикът ми на вино също ме притискат. Мина повече от година, откакто...

– Колко?

– Сто гвинеи би трябвало да са достатъчни.

– Искаш да кажеш, още сто – каза графът, докато отваряше горното чекмедже на бюрото си и вадеше чекова книжка.

Дъдли прояви благоразумието да сведе глава, докато брат му вземаше писалката.

– Трябва да те предупредя, Дъдли, че нито търпението ми, нито средствата ми са безгранични – каза графът, докато изписваше „Изплатете на почитаемия Дъдли Бранкастър само сто гвинеи“. Много добре знаеше, че думата „само“ не означава нищо.

Подаде чека на брат си, който побърза да го увери, че подобно нещо няма да се случи отново.

Без да си направи труда да благодари на брат си, Дъдли излезе от кабинета с чека с ръка и се качи горе да вземе своя син и наследник. Наследник беше единственото му предимство пред Чарлз, тъй като, освен ако брат му не се ожени отново и не му се роди син, Рейф щеше да наследи титлата и имението. И Чарлз нямаше да може да направи нищо, освен ако не се ожени отново... А за радост на Дъдли, подобно нещо изглеждаше все по-малко и по-малко вероятно.

Междувременно в класната стая децата се опитваха да надделеят едно над друго, често със силата на гласа си – сблъсък, който Рейфи неизбежно печелеше, дори когато Евелина беше права.

– Изненадана съм, че не си чел „Алиса в Страната на чудесата“ – надуто каза Евелина. – Аз го направих преди година.

Рейфи отвори уста да отговори, но точно тогава вратата се отвори и почитаемият Дъдли влезе в стаята. Той подбра сина си и излезе, без да каже нито дума.

Виктория трябваше да признае, че сблъсъкът я окуражи, въпреки разправиите. Малко конкуренция нямаше да се отрази зле на Евелина.

Когато Чарлз каза на майка си за срещата с Дъдли, докато седяха на аперитив в салона преди вечеря, тя не се изненада.

– Чарлз, скъпи, не бива да отстъпваш толкова лесно – каза тя. – Колкото и да ми е болно да го кажа, Дъдли е изгубена кауза. Може би няма да е зле да намалиш издръжката му.

– Боя се, че това е невъзможно – отвърна Чарлз. – В края на краищата, той е Бранкастър, както и следващият в реда на наследяване.

– Да не дава Господ – каза графинята майка. – Не забравяй, че все още можеш да поправиш тази ситуация.

Чарлз много добре знаеше какво ще бъде следващото изречение на майка му.

– Не е нужно да ти напомням – каза тя, – че минаха повече от четири години от трагичната кончина на Ан, така че може би е време да си намериш подходяща партньорка и да се ожениш отново. Това най-малкото ще реши проблема с Дъдли. Все пак, ако ти се роди син, той ще наследи титлата и имението. В противен случай Дъдли ще получи всичко, а не мога да си представя, че хазната ни ще остане пълна за повече от няколко месеца под неговия контрол.

Чарлз се размърда неловко в стола си.

– Никоя не би могла да замести Ан. А и не бих казал, че предлагането е голямо.

– Очевидно не си чел „Таймс“ в последно време, Чарлз. Иначе щеше да знаеш, че едно от последствията от войната е, че отношението между младите дами на подходяща възраст и мъжете е три към едно.

– Може и да е така, майко, но не бива да се забравя и колко от тях имат шанса да получат твоето одобрение. – Графът не се сдържа и се усмихна иронично.

– Мога да те уверя, Чарлз, че на стартовата линия има няколко подходящи кобилки и дори няколко подходящи вдовички – още нещо, за което трябва да благодарим на кайзер Вилхелм.

Графът въздъхна отново.

– И на кое трасе ме съветваш да започна търсенето на подходящата състезателка, майко?

– О, то не е много далеч – каза графинята майка, докато Виктория влизаше в стаята, за да вечерят. – Можеш да започнеш, като приемеш някоя от безбройните покани за вечерни партита и балове, които получаваш, вместо да губиш толкова много време в клуба си в Лондон или в Камарата на лордовете.

Чарлз знаеше, че майка му е права и беше благодарен, че Виктория е дошла точно навреме, за да го спаси.

Докато графът, майка му и Виктория седяха на кафе в салона след вечерята, г-н Фрамптън остави Хол в ръцете на г-н Крейг и отиде в местната кръчма. Както обикновено, г-н Картър, главният иконом на Сандрингам, вече го очакваше.

Не беше необходимо да поръчват първото си питие, тъй като то винаги беше едно и също. Двамата бяха хора на навика и винаги се срещаха в девет вечерта в понеделник в „Бранкастър Армс“, където споделяха тайни, преди да си тръгнат точно в десет, така че техните господари да не усетят отсъствието им.

Двете големи имения бяха съседни и се разделяха единствено от реката. Бранкастър Хол, седалището на графовете Бранкастър, се намираше на юг, а на север се издигаше „голямата къща“ Сандрингам, една от провинциалните резиденции на кралското семейство.

Съдържателят постави две пинти от местния битер пред редовните си клиенти и се оттегли. Г-н Картър винаги сядаше в края на бара с гръб към стената, а г-н Фрамптън се настаняваше обърнат към него, така че никой да не може да подслуша разговора им.

– Разбира се, знаете, Арнолд – каза г-н Картър, след като отпи от бирата си, – че Негово величество ще идва в резиденцията за уикенда, тъй като господарят ви е поканен да вечеря с него в петък.

– Бяла папийонка и фрак, предполагам? – попита Фрамптън.

– Разбира се – отвърна Картър. – Макар да научих от авторитетен източник, че някои джентълмени от Лондон са започнали да носят черни папийонки на вечеря.

– Но само когато нямат гости, нали? – каза Фрамптън и остави чашата си. Никой от двамата не се разсмя. – Списъкът на гостите е доста интересен, предполагам? – поинтересува се той.

– Херцог Норфолк, маркиз Солсбъри, фелдмаршал лорд Френч, както и лорд и лейди Астор.

– Да разбирам ли, че Негово величество не е поканил брата на графа на вечерята? – попита Фрамптън.

– Не, почитаемият Дъдли не е в списъка – отвърна Картър и след дълга пауза добави: – Кралят познава злосторниците, когато ги види.

Фрамптън реши, че е по-добре да не задълбава по темата.

– Ще ви трябва ли допълнителна помощ за петък вечер?

– Не бих отказал помощта на втори подиконом – каза Картър. – И може би ще успеете да ми осигурите няколко чифта ръце от кухнята?

– Дадено – отвърна Фрамптън и отпи от питието си.

След като приключиха с работната среща, двамата поиграха крибидж, като обсъждаха по-маловажни проблеми като недостига на обучен персонал и появата на тракторите от Съединените щати.

– Никога няма да успеят да заменят коня – убедено заяви г-н Картър.

Г-н Фрамптън кимна, а часовникът зад бара удари десет.

– Господа, затваряме, ако обичате – на висок глас оповести барманът.

Двамата станаха, стиснаха си ръцете и всеки тръгна по пътя си.