Стъпалата

ПЪРВОТО СТЪПАЛО

Ню Йорк

1.

Обратно в кухнята

Н

а излизане от автогара „Порт Оторити“, след десет часа в самолета и два часа в автобуса, върху мен се стовари вълна от жега и шум, за които не бях подготвен. Невероятната шумотевица от човешки гласове, стърженето на куфари, влачени по линолеума и бетона, грохотът на неумолимия трафик и клаксоните на колите, които свиреха отвсякъде, заглушавайки музиката, бълваща от радиоприемниците им – всичко това се събра в сетивата ми като слънчева светлина през лупа и превърна нюйоркския летен въздух във вълна от адски огън и човешка суматоха.

„Добре дошъл у дома, Слай!“

Беше почти залез, нямаше къде да спя и не познавах нито един човек в този гигантски град с милиони жители. Наистина. Нямах представа къде да отида. Излязох на улицата и се озовах сред потока от непознати. Поглеждах към уличните табели, за да се ориентирам: 42-ра улица и Осмо авеню. Познато. Първият ни апартамент, когато бях малък, беше на 46-та улица и Девето авеню, в сърцето на „Хелс Китчън“ . Изобщо не беше далеч. Реших да се разходя до мястото, където всичко започна.

Родил съм се на 6 юли 1946 година, за голяма изненада на майка ми. Не искала деца и живеела в пълно отрицание на бременността си, докато един съботен следобед родилните болки не започнали, както пътувала с автобуса. Един любезен пътник ѝ помогнал да слезе от автобуса и я завел до най-близката болница, която се оказала благотворително отделение, обслужващо бедни хора от работническата класа.

Раждането било трудно.

Имало усложнения.

Не съм искал да изляза на белия свят, затова някой от лекарите използвал форцепс, за да ме измъкне. Това крие определени рискове. Неправилното поставяне на форцепса върху главата на бебето може да причини трайни увреждания, като фрактура на черепа, мозъчна травма, травма на лицето и очите, и както в моя случай – парализа и трайно обезобразяване. Случайно бил засегнат нерв, което частично парализирало лявата страна на лицето ми. И това промени живота ми завинаги. Останах си с тази крива уста и трайно затруднено говорене. Така да бъде.

Апартаментът ни беше миниатюрен, от тези, които наричат „квартира със студена вода“. Както подсказва името, нямаше топла вода, което правеше миенето на съдове почти невъзможно. Да влезеш във ваната, особено през зимата, беше истинско мъчение, затова не го правехме твърде често. Майка ми възвираше вода на газовата печка, за да я смеси с ледената вода във ваната и да ме измие набързо с гъба. Малката вана обаче най-често ни служеше като кухненска маса. Когато не се използваше по предназначение, слагахме върху нея парче шперплат, което смятахме за чудесно решение!

Наемът беше около петнайсет долара на месец. Нямаше централно отопление. Печката беше с един горещ реотан и малка решетка отгоре. А сега за забавлението. Баща ми запушваше дупките в перваза със стоманена вълна, за да не влизат плъховете. Смяташе, че няма да могат да я изядат, защото ще им се заплете в зъбите. Но за всеки случай огъваше капака на голяма консервна кутия от домати и го слагаше върху дупката.

Разбира се, докато растях, нямахме много неща. Първото ми бебешко легло беше чекмедже от скрин с възглавница. В крайна сметка преминах към някаква конструкция с капак, който се заключваше – което звучи жестоко, но всъщност беше за мое добро, защото бях роден с вулканична хиперактивност. Последното нещо, което човек би искал, е детето му да се измъкне през прозореца и да се качи на пожарната стълба – нещо, което се случи неведнъж. Един ден помолих баща ми да си вземем коте. Той ми отговори, че ако искам домашен любимец, мога да си играя с розовите бебета мишки, които се промушват през стоманената вълна и полепват по мухоловката под мивката.

Баща ми беше фризьор, който искал да стане певец, но страдаше от парализираща сценична треска. Той се отказал от актьорството и отишъл в училище за фризьори, защото с женските прически се печелели повече пари. Там се запознал с майка ми. На нея пък винаги ѝ се беше искало да бъде някаква звезда – актриса, танцьорка, нямаше значение. Беше обсебена от славата. В крайна сметка се озовала като момиче, което продава цигари, в нощния клуб „Даймънд Хорсшу“ на Били Роуз в мазето на хотел „Парамаунт“ на 46-та улица. Много години по-късно се хвалеше пред новите си приятели, че е била „звездата на вечерта“ в клуба. И наистина го вярваше. Истината е, че беше мечтателка. Може би оттам съм хванал тази „болест“? Във всеки случай, накрая се оженили, но имало едно малко усложнение.

Майка ми забравила да се разведе с първия си съпруг, Томи – едър шофьор на камион от Кийнсбърг, Ню Джърси. Тя имаше и четиригодишен син, чието раждане отричаше през целия си живот. Това двубрачие не се харесало на баща ми. Когато разбрал, изпочупил много мебели и ударил доста стени, според някои наши роднини. Така било сложено бурното начало на един бурен брак. И двамата бяха избухливи. Сблъсъците между тях бяха нещо обичайно, а шумните препирни – почти непрекъснати. Както много мъже, родени по време на Голямата депресия и служили по време на Втората световна война, баща ми лесно избухваше. Това не плашеше майка ми, която беше ексцентрична и доста странна. Постоянно провокираше, подклаждаше конфликти и не се притесняваше да прибегне до физическа сила.

Апартаментът без топла вода се превърна в своеобразно малко неотоплявано бойно поле.

Не бях лесно дете, а майка ми и баща ми не бяха лесни родители. Мисля, че доста рано всичко това, свързано с отглеждането на дете, им попречи, докато се опитваха да намерят „мястото“ си в суровия град, затова ме изпратиха от другата страна на реката, в „Джаксън Хайтс“, Куинс, да живея в пансион, управляван от една мила възрастна шведка, която наричахме мама Хансън. Пансионът имаше шест спални, които винаги бяха заети от пътуващи търговци, стюардеси и цяла плеяда скитници, бродяги и пътешественици, преминаващи през града. Бях единственото дете там, но това не ме притесняваше. В пет часа сервираха вечеря и аз седях с любезните непознати, слушайки ги как говорят за „живота“ или за липсата му. Когато не бях с мама Хансън, дъщерите ѝ тийнейджърки се редуваха да се грижат да не избягам.

Нашият миниатюрен апартамент на практика беше като ръчна граната с наполовина изваден щифт, така че ми беше лесно да разбера защо родителите ми искаха да ме махнат оттам – за тях­но и за мое добро. Прекарах три години в пансиона. Посещаваха ме горе-долу веднъж месечно. Носеха ми малка играчка или шоколадов бонбон. Оставаха може би около час, което изглежда не ме притесняваше – или поне така ми казаха като пораснах.

Когато се връщам назад към времето, прекарано там, всичко някак си се нареди за добро.

И ето ме сега, стоях на 46-та улица и Девето авеню, поглеждайки нагоре към всички пожарни стълбища, които ме заобикаляха. Жителите на квартала прекарваха живота си на тези пожарни стълби. Там простираха прането си, там готвеха, хранеха се и спяха през много от онези ужасно задушни юлски и августовски нощи. В нашия квартал нямаше спасение от горещината, освен ако не придърпаш някой стол и не мушнеш зачервеното си от жегата лице в хладилника за няколко минути.

В края на 40-те и началото на 50-те години „Хелс Китчън“ беше суров, често смъртоносен квартал, пълен с корави хора и банди. Още от ранна възраст се научаваш да си гледаш работата и никога да не вървиш по тротоара, а по улицата, за да не те завлекат в някоя алея и да те ограбят.

Това пътуване по пътя на спомените обаче нямаше да ме отведе до място, където да намеря подслон. С настъпването на тъмнината и затрудненията от часовата разлика се върнах към „Порт Оторити“. Климатизацията вътре работеше отлично и, което беше по-важно, имаше пейки. Намерих една свободна и се настаних на нея.

Нямах представа как трябваше да се развие това с „актьорството“ или как щях да се справя сам в този огромен град. „Е, започвам от нулата“ – помислих си. Бях ли уплашен от това заключение? От ситуацията, в която се бях озовал?

Абсолютно.

Самотата е едно от най-опасните изпитания.

Понякога дори фатално.

Нямаше значение. Бях се хвърлил с главата напред, нямаше връщане назад. С малко късмет – само напред. Повтарях си: „Всичко ще бъде наред“, като мантра, в която се опитвах да повярвам. Или беше това, или най-накрая часовата разлика взе превес, защото в крайна сметка успях да затворя очи и да подремна няколко часа, прегърнал раницата си, в която бях прибрал малкото вещи, които притежавах.

2.

Дом, несладък дом

А

ко има как, не спете по автогарите. Това е просто невъзможно.

„Порт Оторити“ може би е най-голямата автогара в Америка. Със сигурност е най-хаотичната. Хора и автобуси пристигат и заминават през цялата нощ, създавайки постоянен шум. Крадци и дребни джебчии дебнат в сенките. Полицаите правят обходи на всеки няколко часа, като чукат с палките си по горната част на пейките. „Разкарай се оттук, мой човек.“ Бях заспал дълбоко, когато един от тях ме удари по подметките на ботите ми и сякаш през тялото ми мина ток. От онези токови удари, които се усещат чак до задника.

Щом се зазори, тълпи от хора се устремиха през огромния терминал във всички посоки. Беше смазващо. Не беше толкова шумът, който вдигаха, макар че беше невероятно силен, а фактът, че всички отиваха някъде. И знаеха къде. Аз – не. Знаех само горе-долу къде се намирам.

Още първата сутрин в града видях заглавие на един вестникарски щанд. Гласеше: „Уморените рок фенове започват да се изнасят“. Напускаха някакво място, наречено Уудсток. Предположих, че е някакъв музикален фестивал. Датата беше 18 август 1969 година.

Когато ви казвам, че нямах представа какво се случва в Америка, имам предвид, че бях напълно объркан. Бях прекарал три от последните пет години в Европа. Две от тях в Американския колеж в Швейцария, на около деветдесет минути от Женева. Звучи престижно, но всъщност беше стар санаториум, който наскоро, поради финансовите затруднения, беше превърнат в училище. Някога хората отивали там, за да се опитат да победят смъртта от туберкулозата; сега ходеха там, за да се сдобият с диплома, когато не можеха да я получат никъде другаде... Но ще се върна на това по-късно.

Имах 80 долара в джоба. Реших да си потърся място за живеене в центъра, в „Бауъри“. Това беше най-запуснатата част на града. Казах си, че ако има някакъв евтин пансион, който да мога да си позволя, там ще го намеря. Прекарах целия този първи ден, обикаляйки от пансион на пансион, но не намерих нищо приемливо. Повечето места гъмжаха от плъхове. Хората, които виждах да живеят в тези пансиони, изглеждаха напълно отчаяни, сякаш чакаха времето да ги изпрати в забвение. Имах предостатъчно собствени демони, с които да се боря постоянно; не ми беше нужна тази картина в главата ми всяка вечер, когато си лягам. По-скоро бих спал до кофите за боклук в мухлясалата алея зад прословутия „Терминал Бар“, срещу „Порт Оторити“, отколкото да съм в това обкръжение – което и направих, за две нощи.

В крайна сметка се радвам, че не намерих нищо подходящо в центъра. Трябваше да съм близо до събитията – там, където се намираха театрите и телевизионните студия. Бяха разположени по-централно в Манхатън, на улиците между 40-та и 50-та, от двете страни на „Бродуей“. Нямаше смисъл да губя време всеки ден в пътуване до горната част на града.

Сякаш по чудо, на следващия ден намерих място на източната страна на 56-та улица, между Първо и Второ авеню; подходящо, точно на външния край на мястото, където се случваше действието. Наричаше се хотел „Сътън“. Голяма, занемарена стара сграда, пълна с покварени и изгубени души, които уринираха в асансьора, изхождаха се в коридорите, употребяваха наркотици и правеха секс по стълбищата. В сградата се влизаше през мърлява стъклена въртяща се врата, водеща във фоайе с циментов под и изтъркан килим, където се намираше рецепцията – нищо повече от гише, обградено с решетка, където седеше управител с хлътнали очи и наблюдаваше как пристигат и си тръгват покрусените му наематели.

Управителят беше едър мъж. Винаги имаше пура в устата си и пистолет под гишето. Той изпълняваше и ролята на портиер на това малко кътче от ада. На него се плащаше наема – 21,80 долара на седмица. Ако дойдеше поща или съобщение, минаваха през него. Ако искаш да се обадиш по телефона, просто му даваш двайсет и пет цента.

Стаята ми беше на третия етаж, което беше идеално. Нямаше да се налага да ползвам асансьора много често и можех да намаля до минимум времето, което прекарвах в онези мръсни общи части, като излизах от сградата през пожарната стълба точно под прозореца ми. Дори там имаше бездомници, които се друсаха, но бяха по-малко, а аз бях на по-високо място, така че ситуацията беше поносима.

Стаята беше малка – 2,30 метра широка и 2,60 дълга. Толкова тясна, че когато седнех на леглото, можех да затворя вратата и почти да отворя прозореца едновременно. По квадратура беше по-малка от минималния размер за затворнически килии, препоръчван днес от Федералното бюро по затворите. Най-лошото обаче беше, че трябваше да споделям банята в края на коридора с още десет бездомници.

Не беше приятно. Но за мен беше нирвана. Най-накрая имах свое собствено кътче. Своя „база“.

Първото, което направих, беше да разопаковам багажа си, което отне около десет секунди. След това си изпрах дрехите. Споменавам това само защото имах определен метод за поддържане на хигиената си. Вземах душ облечен и ако имах късмета да намеря сапун, по който да няма полепнали странни косми, го използвах, за да насапунисам ризата, панталоните, бельото, чорапите... и себе си.

Може би се питате, защо не ползвах пералня или не си вземах нормален душ и не перях дрехите, когато не са върху мен? Нямаше ли да е по-лесно? Не съвсем. Вече бях под душа и се миех – защо да се събличам? Това беше най-евтиният и най-бърз начин да свърша работата, а и е толкова по-лесно в сравнение с мъчителното ходене до пералнята и чакането там цял час, за да не ти откраднат дрехите от сушилнята.

Беше изминала една дълга, жестоко гореща седмица. Отворих прозореца, за да подухне малко вятър, и се прострях върху тънкия, издънен матрак. Това беше първият ми шанс наистина да огледам заобикалящата ме среда. Нямаше климатик, разбира се. Древният железен радиатор висеше на стената, сякаш се бореше за живота си. Половината тапети се бяха отлепили с годините, а боята, наслагвана вероятно през последните четиресет лета върху касата на вратата и тавана, беше изсъхнала, напукана и нагърчена. Върху масичката в ъгъла забелязах изпокъсано, раздърпано копие на „Жълтите страници“.

Беше странна гледка. В тези стаи нямаше телефони. Дори и да имаше, на кого биха се обаждали хората тук? И все пак това беше фантастично откритие. Като дете бях изгледал много филми и бях научил достатъчно за шоубизнеса, докато бях в Маями, за да знам, че едно от първите неща, които трябваше да направя, ако исках да работя в този град, беше да си намеря агент. „Жълтите страници“ беше списък с имена и адреси на точно онези хора, с които трябваше да се срещна. Това беше поне някаква посока.

Грабнах дебелата книга и започнах да я прелиствам. Когато стигнах до буквата „Т“ и отворих страницата, на която започваше раздела за таланти, изведнъж пред мен се разкри целият свят на шоубизнеса в Ню Йорк. В раздела за агенти и мениджъри на таланти сигурно имаше стотици имена. Извадих бележника си и записах първите пет от списъка. Те щяха да бъдат целта ми. Всеки ден смятах да посещавам по трима или четирима агенти или мениджъри. С повече от сто имена, които да прегледам, това щеше да ме държи зает поне през следващите три или четири седмици. Реших да започна още на сутринта, веднага щом дрехите ми изсъхнат.

3.

Мъжкият тип лошо поведение

Г

ледах затворена врата.

При първите двама агенти, които посетих, дори не успях да мина отвъд секретарките им. Бяха безкомпромисни професионалисти и ми дадоха ясно да разбера, че трябва да имам поне снимка и резюме, за да прекрача прага им. Нямах нито едното, нито другото.

„Какво е резюме?“ Нямах никаква представа. Дори и да знаех, какво щях да напиша в него: „Нулев опит“ или „Нищо значимо“? Предполагам, че бих могъл да включа онази малка роля, която получих в „Процесът“ (The Trial) на Кафка в театър „Ринг“, когато учех в Университета на Маями. Или пък да отбележа първата си роля в Американския колеж в Швейцария. Играх Биф в „Смъртта на търговския пътник“ (Death of a Salesman). Доста голяма роля и сериозна пиеса. Но играхме пред може би стотина души, а половината от тях не говореха английски. Нито едно от тези участия не ми се струваше достойно за въпросното резюме.

За щастие, точно зад ъгъла имаше аптека с една от онези малки фотокабини, където за петдесет цента можеш да се снимаш и машината изплюва чудесна лента с четири снимки, в четири различни пози. На първата гледах право напред. Пос­ле наляво, после надясно. За последния кадър се наведох напред и погледнах заплашително. Приближаването към обектива изкриви и без това големия ми нос, така че приличах на италиански мравояд.

Най-добрият от четирите кадъра на лентата със снимки.

Малко по-късно лентата изскочи и си помислих, че всичко е наред. В действителност, с изключение на снимката с „мравояда“, цялата лента беше смущаваща и, както скоро щях да разбера, безполезна. Много се притеснявах от кривата си уста. Всеки път, когато се усмихвах, изглеждах така, сякаш ръмжах, затова отказвах да се усмихвам, когато ме снимаха.

Не беше красива гледка.

При третото ми посещение в агенция за деня нещата се развиха точно както в предишните две.

– Имате ли снимки и автобиография? – попита секретарката.

– Автобиографията се печата в момента – отговорих, – но ето няколко нови снимки. – Показах ѝ отвратителната серия, сякаш беше подарък, за който тя винаги ме беше молила. – Ако има някоя, която ви харесва, можете да я изрежете – добавих аз.

– Само професионални снимки, моля – отвърна тя и ги плъзна обратно. Минути по-късно вървях по улицата. Боже, колко наивен може да бъде човек!

Последното име в списъка ми за деня беше със странна фамилия и няма да я разкрия, в случай че човекът все още има живи роднини. Офисът му се намираше в западната част на града, в сграда без асансьор, с наклонени стъпала, от които през изтъркания килим се подаваха пирони. Килимът свършваше неочаквано на втория етаж. Оттам нагоре имаше само голи дървени стъпала с дълбоки бразди, изтъркани през годините от амбициозни актьори, които се бяха качвали и слизали в преследване на мечтите си.

– Влез – чух да казва глас с плътен немски акцент през вратата, когато почуках. Влязох в тъмен офис. Нямаше секретарка.

Агентът изглеждаше много странно. Беше плешив, с миниатюрни очила на върха на носа си. Бюрото му беше затрупано с планина от сценарии с прегънати ъгли.

– Кой си ти? – попита той.

– Майк Сталоун.

Майк Сталоун ли? Кой е Майк Сталоун?

Рожденото ми име е Тайрон Гарденцио Сталоун. Майка ми ме кръстила на любимия си актьор, Тайрон Пауър. Когато баща ми разбрал, избухнала кавга. Заявил, че в никакъв случай няма да го допусне, и променил името ми в удостоверението за раждане на Силвестър. Силвестър е американизираната версия на името на дядо ми по бащина линия, Силвестро, което по традиция се дава на първородния син в италианско семейство.

Бях благодарен, че поне името ми не се римуваше като „Тайрон Сталоун“, но когато се съчетаха моите присвити очи, кривата уста и неясната реч с факта, че вече носех името на известен анимационен герой – котаракът Силвестър, това направи ученическите ми години трудни. Имах безброй сблъсъци с други деца. Често се местех в поредното училище, така че винаги бях „новото момче“. В новото училище учителят ме представяше на класа, като казваше нещо от сорта на: „Днес имаме нов ученик в класа ни; казва се Силвестър“, и тогава се започваше. „Котаракът Силвестър!“ – викаха те и имитираха характерното за Силвестър фъфлене. След това някой друг се включваше с репликата на помощника на Силвестър – птичето Туити: „Мифля, че фидяф, кофенфе!“ А когато класът най-накрая чуеше неясната ми реч, шегите нямаха край. „Котенцето Силвестър!“, „Как е Туити?“, „Изяде ли го?!“ Обикновено отговарях на тези въпроси с удари с ръце, което се превръщаше в сбиване и накрая – в наказание след часовете. После – в отстраняване, и най-накрая – в изключване от училището.

След като преминах през няколко училища, реших, че по-лесното нещо е да избегна този източник на конфликти и да премина към нормално, безобидно американско име: Майк. Оттогава насетне за всички, освен за семейството ми, бях Майк.

– Майк, може би ще успея да ти помогна – рече агентът.

– Добре – отвърнах аз, малко изненадан. Бях готов да измисля някаква история за автобиографията си и избора си на миниатюрни снимки.

– Може да има прослушване в десет часа тази вечер в Бруклин. С удоволствие ще те посрещна на перона на метрото там и ще ти покажа къде да отидеш – рече той.

– Каква е ролята? Що за прослушване е това? Защо в Бруклин? – попитах.

Зададох толкова много въпроси отчасти от вълнение, но главно от подозрение. Въпреки че бях новодошъл в града, беше ми ясно, че има места в Бруклин, които бяха доста опасни, ако не познаваш добре района.

– Не съм сигурен каква е ролята – отвърна агентът. – Ако искаш, мога да те заведа до апартамента на режисьора, където се провеждат прослушванията?

Трябваше да взема решение. Исках да си намеря работа. Но щях да омаловажа нещата, ако кажех, че този човек приличаше на охранен вампир в търсене на следващата си жертва. Идеята да ме заведе в апартамента на някакъв случаен режисьор дълбоко в Бруклин в първия ми официален ден като актьор не ми се струваше като най-доброто решение за кариерата ми. Все пак беше първият агент, който ми обърна внимание. Усещах го като първата ми истинска възможност. Струваше си да поема риска и да му се доверя.

Около десет часа същата вечер слязох от метрото в Бруклин на спирката, която агентът ми беше записал. Нямах никаква представа къде, по дяволите, се намирах. Бях чувал за Бруклин, но никога не бях ходил там. Мястото ми беше напълно непознато. Когато вратите се затвориха и влакът потегли, агентът изникна пред мен като злодей във филм на ужасите, след което тръгнахме към апартамента на този загадъчен режисьор.

Улиците бяха пусти. Разговорът беше също толкова оскъден. Изминахме няколко пресечки и спряхме пред стара тух­лена сграда без асансьор. Най-накрая агентът проговори.

– Е, това е – каза той.

– Добре... не изглежда кой знае какво – подхвърлих, оглеждайки тъмната сграда.

– Ето ти телефонния ми номер. Ще ти се обадя утре, или ти можеш да ми звъннеш.

– А ти няма ли да дойдеш с мен?

– Не, той е много добър режисьор и обича сам да анализира потенциала на кандидатите. Ще се справиш – увери ме агентът и посочи нагоре. – Апартамент 3Д.

– 3Д?

– Успех. Той е наистина талантлив – това беше последната информация, която агентът ми даде, преди да си тръгне.

Стълбището едва ли можеше да бъде по-неприветливо.

Беше боядисано в матово синьо.

Три единични лампи осветяваха коридора на третия етаж.

Почуках на вратата на апартамент 3Д. Не чух да се приближават стъпки, но вратата бързо се отвори и пред мен застана мъж, когото ще нарека Ед.

– Е, значи ме намери. Добре.