Любимките на Фелиша

1.

Всеки от петимата получатели се сдоби с екземпляр от писмото в същия ден, точно според указанията на Фелиша Уестън. Беше втори декември, месец след смъртта ѝ. Тя го беше написала преди шест години, на шейсетия си рожден ден. Всъщност имаше две писма – едното написано от Фелиша, а другото от адвоката ѝ Скот Фрийман. Писмото на Фелиша бе предназначено за петте ѝ дъщери и съдържаше обяснения, които щяха да ги шокират или поне изненадат.

Фелиша беше силна, заета, все още красива и в добро здраве, когато написа писмото и завещанието си, и нищо не се бе променило, когато загина в инцидент на шейсет и шест години.

Тя участваше в нюйоркския маратон от двайсет години. Правеше го всяка година, за да докаже на самата себе си, че все още може, а и той проясняваше главата ѝ и ѝ предоставяше задоволство от постижението.

Фелиша бе една от жертвите на откачен снайперист, който започна да стреля по тичащите малко след началото на маратона. Тя беше първата от деветте жертви. Лудият нарани още осем души, преди полицаите да го застрелят.

Дъщерите ѝ бяха съсипани. Бяха изключително близки с нея, а и тя беше единственото им семейство. Баща им беше загинал в самолетна катастрофа, когато най-малката беше на две, а най-голямата на десет. Трите по-големи момичета, Шарлът, Куин и Оливия, все още пазеха смътни спомени за баща си, но двете по-малки, Вероника и Изабел, въобще не го помнеха. Фелиша беше на трийсет и четири, когато овдовя, а съпругът ѝ Бил Уестън умря на четирийсет и четири. Разследването на катастрофата установи, че тя се дължи на грешка на пилота. Застрахователните суми, изплатени на семействата на загиналите, бяха огромни. Фелиша получи достатъчно, за да е сигурна, че тя и петте ѝ дъщери ще живеят без финансови проблеми в продължение на двайсет години, докато и най-малката не завърши колежа. Фелиша така и не се омъжи повторно и бе вдовица от трийсет и две години, когато умря.

Бил работеше като литературен агент в голяма агенция и имаше солидна кариера. Фелиша се трудеше като младши редактор в издателство, преди да се оженят и да родят деца. Запознаха се на прием на изложението на книги във Франкфурт, когато един по-старши редактор се разболя и се отказа от пътуването. Фелиша и Бил бяха гаджета една година преди да сключат брак. И двамата бяха от Ню Йорк и книгите бяха страстта им. Тя забременя малко след сватбата, напусна работа след раждането на първото им дете, Шарлът, и си остана у дома. Бил изкарваше достатъчно, за да издържа семейството. Родителите му бяха университетски професори и починаха преди него. Той наследи скромна сума, а и продаде къщата им в Лонг Айланд. Парите бяха осигуровката на Бил и Фелиша за спешни случаи и ѝ помогнаха да си остане у дома с децата. Сумата от застрахователите на авиолинията ѝ позволи да не променя стила си на живот след смъртта на Бил, но тя беше интелигентна жена и знаеше, че парите няма да стигнат завинаги. Няколко години след смъртта на Бил започна да обмисля да си намери работа. Върна се към редакторството в издателство, тъй като това бе единствената професия, която познаваше. Бил често се съветваше с нея за новите си клиенти писатели и я молеше да чете ръкописите им, тъй като уважаваше мнението ѝ. Фелиша бе запалена читателка и имаше нюх за откриване на неразработени таланти. Бил често я подтикваше да започне да пише, но тя смяташе идеята за абсурдна. Настояваше, че няма нито желание, нито талант. Бил не я притискаше, но бе убеден, че в душата ѝ се крие книга. Баща ѝ беше професор по литература, а майка ѝ – учителка по латински в елитно училище за момичета. И двамата ценяха образованието и ѝ оставиха всичките си спестявания, за да ѝ помогнат да изпрати дъщерите си в колеж. Двамата починаха през една година, скоро след Бил. Фелиша отгледа момичетата сама. Опитваше се да споделя любовта си към книгите с тях, но не всички бяха привлечени от литературата. Дъщерите ѝ имаха разнообразни интереси и таланти и напълно се различаваха една от друга.

Фелиша се върна на работа на трийсет и седем, три години след смъртта на Бил, когато Изабел, най-малката ѝ дъщеря, тръгна на забавачка. През първата година работеше почасово и започна да се труди на пълен работен ден, когато Изабел влезе в първи клас. Записа всичките си дъщери в следучилищна занималня, където по-големите можеха да си пишат домашните, преди да ги вземе и да ги отведе у дома. Имаше и икономка, която се грижеше за момичетата, когато се налагаше.

След като се върна на работа, Фелиша се разочарова от книгите, които редактираше. Повечето бяха твърде амбициозни в интелектуално отношение и отегчителни. По-подходящите за масовата публика пък винаги имаха някакъв недостатък или им липсваше нещо като тръпка и интересни герои. Не бяха вълнуващи и не те завладяваха.

Обзета от чувство за безпомощност, една вечер тя започна да работи по план за своя собствена книга. Не знаеше дали ще я завърши. или дори започне, просто реши да провери дали може да го направи. Шашна се, когато откри, че думите ѝ направо се лееха. Хареса ѝ да пише и свърши книгата за три месеца. Романът беше завладяващ трилър, който предизвикваше читателя с неочаквани обрати и догадки до самия край. Фелиша се влюби в героите си, редактира ръкописа грижливо и се зачуди как да действа нататък. Нямаше представа къде да отиде, затова предаде ръкописа си с псевдоним в издателството, където работеше. По принцип там не приемаха ръкописи, които не бяха предадени от агент, но тя подкрепяше романа пламенно и накрая старшият редактор го прочете, одобри го и се съгласи да го издаде. На трийсет и деветия рожден ден на Фелиша книгата излезе под псевдоним Морган Рийд и бързо се превърна в една от най-редките птици в издателския бизнес – светкавичен успех. Читатели и критици бяха омагьосани от историята, безкрайните обрати и героите и се влюбиха в края, който ги изненада. Фелиша създаде сложна, но убедителна самоличност за загадъчния автор и всички предполагаха, че той е отшелник сред дивата природа на Монтана. Тя се довери единствено на шефа на покойния си съпруг, Робърт Фар. Той се съгласи да стане неин агент и да ѝ помага да крие самоличността си. Читателите дори не бяха сигурни в пола на автора, Морган Рийд. Морган бе моминското име на Фелиша, а Рийд бе измислена фамилия. Робърт Фар никога не сподели тайната ѝ с никого и истинската ѝ самоличност си остана неизвестна. Робърт, който беше един от най-уважаваните агенти в Ню Йорк, се впечатли силно от таланта ѝ. Фелиша стана номер едно сред авторите на бестселъри, а бе едва на четирийсет години.

С времето тя откри, че може да пише три-четири романа на година, а почитателите ѝ ги поглъщаха жадно. Всяка книга я издигаше отново на върха на бестселърите. В издателството я уважаваха страхотно, задето бе открила ръкописа и таланта на неизвестния писател. След третия си поразителен успех тя напусна издателството. Обясни, че била наета от преуспяващата писателка като нейна лична редакторка и ще редактира ръкописите, които тя ще ѝ изпраща от Монтана. Всички редактори в издателството ѝ завиждаха, а тя разказа същата история и на децата си. Те въобще не узнаха, че майка им е Морган Рийд. Фелиша пишеше през деня, когато те бяха на училище, или късно нощем, след като заспяха. Отрупаното ѝ с ръкописи бюро бе позната гледка за тях и това им се струваше съвсем нормално, тъй като майка им бе личната редакторка на Морган Рийд.

Благодарение на кариерата на Бил като агент и нейната собствена работа в издателството Фелиша беше наясно какво се случва с живота на хората, когато славата се намеси в него, и не желаеше нищо подобно да попречи на възпитанието на децата ѝ, на ценностната им система и на стила им на живот. Живееха в прилична, но не луксозна кооперация в Ист Сайд, близо до училищата на момичетата. Фелиша можеше да си позволи да ги запише в частни училища с помощта на сумата от застрахователите, скромното наследство от родителите ѝ, а по-късно и с впечатляващите договори, които агентът ѝ уреждаше. Романите ѝ им осигуряваха удобен живот и солидна основа за бъдещето. Книгите ѝ винаги се издаваха с условието, че авторката отшелничка няма да ги рекламира лично, няма да се появява по сбирки и обиколки, но те продължаваха да се появяват на пазара, при това все по-добри и по-добри. По времето, когато почина, Фелиша се радваше на зашеметяващ успех в продължение на двайсет и шест години и никой никога не бе виждал и не бе говорил с Морган Рийд. А тя бе написала сто и осем романа.

Агентът ѝ Робърт Фар я предпазваше от преки контакти. Няколко пъти през годините той се опита да я убеди да излезе в светлината на прожекторите, но тя не виждаше смисъл в това. Чувстваше се удобно както си беше.

Когато децата пораснаха и се изнесоха от семейното жилище, тя си взе по-малък апартамент в по-хубав квартал, който гледаше към Ист Ривър, и твърдеше, че е щастлива там.

Робърт знаеше, че тя е купила голям имот в Кънектикът под името на корпорация, създадена от адвоката ѝ, и прекарва времето си там в анонимност. Заради ролята ѝ на редакторка на Морган Рийд често я молеха за интервюта, но тя винаги отказваше. Името на Морган Рийд стоеше на важно място в списъка с клиенти на Робърт Фар. Това на Фелиша не се появяваше никъде освен в поверителните документи, които Робърт държеше заключени в сейфа си. Тайната ѝ не бе разкрита до смъртта ѝ. Беше възнамерявала да работи до дълбока старост и да раздели значителното си състояние и всичките си притежания между децата си. Къщата в Кънектикът беше красива двестагодишна ферма, която тя поддържаше изрядно. Около нея имаше гора, тучни хълмове и малко езеро. Спокойно и привлекателно място, където Фелиша започна да пише книгите си. Връщаше се в града рядко и тогава приемаше децата си в малкия апартамент. Те вярваха, че майка им си живее там, и тя го пазеше точно поради тази причина. Посещаваше го само за да се види с дъщерите си или да прекара нощта в Ню Йорк, когато нямаше желание да шофира обратно до Кънектикът. През останалото време пишеше и живееше в уединение в провинцията. Водеше съвсем кротък и самотен живот и работеше непрестанно.

Адвокатът ѝ Скот Фрийман се опита да я накара да сподели поне с децата си за впечатляващата си кариера, но тя не искаше парите да ги разглезят или да намалят желанието им да се трудят здраво и да постигнат нещо сами. Ако се намираха в затруднено положение, тя им помагаше с пари, както бе постъпила със средната си дъщеря Оливия, и тогава ги уверяваше, че Морган Рийд ѝ плаща щедро и е спестила достатъчно, за да може да ги подкрепи. Никоя от тях въобще не подозираше огромното състояние, което майка им бе натрупала в продължение на двайсет и шест години. Фелиша инвестираше парите си разумно, за да увеличи приходите от хонорарите си. Държеше адвокатът ѝ да не казва нищо на дъщерите ѝ до месец след смъртта ѝ, независимо кога се случеше това. Искаше момичетата да са се съвзели от загубата, когато научеха новината. Преждевременната смърт на Бил я беше научила, че трагедията може да се случи по всяко време, а и собствените ѝ родители бяха починали млади – баща ѝ от инсулт, а майка ѝ от рак на панкреаса, който се разви шокиращо бързо. Фелиша поддържаше делата си в ред и бе мъдра и отговорна с парите през целия си живот.

Тя бе скромна жена и нямаше желание за слава или обществено внимание. Успехът на романите ѝ говореше сам за себе си и ѝ доставяше предостатъчно удовлетворение. А най-вече не искаше дъщерите ѝ да променят драстично живота си, защото тя бе изкарала много пари, или да живеят във фалшив блясък и слава, основани на нейните успехи. Държеше те да постигнат собствения си успех, накъдето и да се стремяха. Не искаше да ги лиши от задоволството на постижението.

Един ден щеше да им се наложи да се справят без нея, а Робърт и Скот бяха наясно, че втората половина от живота ѝ направо ще ги шокира. Те можеха дори да възнегодуват срещу мълчанието ѝ и пазените през годините тайни. Но пък никога не им бе липсвало нищо, а и тя бе внимателна и нежна майка. Беше им осигурила удобства, стабилност и любов. А самата тя уважаваше усърдната работа повече от всичко друго.

Фелиша беше единствено дете и винаги беше била срамежлива и стеснителна. Докато децата ѝ растяха, тя бе заета с тях и романите си. А след като момичетата напуснаха дома ѝ, се премести в по-малък апартамент и наистина се превърна в отшелничка. Доколкото агентът и адвокатът ѝ знаеха, тя живееше в огромното си имение в Кънектикът сама, без партньор. Един ден, когато двамата обядваха заедно, за да прегледат инвестициите и договорите ѝ, едновременно осъзнаха, че не знаят абсолютно нищо за личния ѝ живот. Не беше споделяла нищо за мъж до себе си, а и нямаше следи от такъв, когато я посещаваха. Те бяха единствените ѝ гости в Кънектикът. Фелиша имаше прислужница, която идваше през деня, и прекарваше нощите сама. Двамата мъже знаеха, че тя работи основно нощем. Фелиша криеше успешно и личния, и професионалния си живот от всичките си познати, дори от децата си. Не копнееше за слава и не искаше хората да се сближават с нея, защото е прочута. Скот често си мислеше, че тя е страшно самотна, но пък изглеждаше жива и весела, а не странна и тъжна, беше близка с дъщерите си и бе написала над сто книги. Забележително постижение, което не бе споделила с никого освен с агента и адвоката си. Поне доколкото те знаеха. Определено обаче не бе разкрила нищо пред децата си. Фелиша пазеше тайните си ревностно.

– За тях ще е страхотен шок – отбеляза Робърт Фар, когато Скот Фрийман му се обади, преди да изпрати писмата на дъщерите ѝ.

– Знам – отвърна сериозно Скот. – Ще направя всичко възможно да им помогна.

– Ако ти позволят – добави Робърт, който познаваше дъщерите ѝ, за разлика от Скот.

Адвокатът никога не се бе запознавал с тях. Робърт беше нещо като техен не много близък, но сериозен дядо. Често им даваше съвети, както и на Фелиша, когато го помолеха.

След задължителните данъци всяка от дъщерите на Фелиша щеше да наследи осемнайсет милиона долара. Имотът в Кънектикът, на стойност петдесет милиона, бе за всички тях. Двамата мъже се чудеха как наследството ще промени живота на момичетата – така ги наричаха още от малки. Те вече бяха разумни, интелигентни и дискретни млади жени, които щяха да получат астрономични суми. Робърт ги познаваше от малки, а и бе близък с баща им, когато Бил работеше за него. Освен това бе агент на Фелиша през целите двайсет и седем години на кариерата ѝ като писателка. Беше на осемдесет и две, но все още активен и в добро здраве. Скот представляваше Фелиша само от десет години и бе на четирийсет и осем. Не я познаваше толкова добре, но ѝ се възхищаваше. Тя бе необичайна жена и двамата я харесваха и уважаваха безкрайно. Щеше да им липсва като клиентка и приятелка. Фелиша им бе споменавала, че имала самотно детство със студени и критично настроени родители и това я накарало да се стреми пламенно да спечели одобрението им. Израснала в Ню Йорк като единственото дете на скучни строги интелектуални родители с високи стандарти за образованието. После била щастливо омъжена за Бил. Беше близка с дъщерите си, но признаваше, че вече се виждат рядко, тъй като те бяха заети със собствения си живот, а тя бе твърдо решена да не се превръща в бреме за тях и да не се меси в живота им. По творбите ѝ Робърт съдеше, че тя е самотна и запълва празнината в живота си с писане. Възхищаваше се на умението ѝ да измисля все по-увлекателни сюжети, които никога не се повтаряха. През годините Фелиша бе усъвършенствала таланта си, редактираше книгите си сама и изискваше много от себе си. Пишеше постоянно. Робърт я бе преместил в друго издателство преди осем години, защото там ѝ плащаха още по-високи суми. Идеален ход за кариерата ѝ. Там рекламираха романите ѝ широко, бяха царе на социалните медии и възбуждаха любопитството на публиката със загадъчната ѝ личност. Фелиша говореше почтително за тайнствената Морган Рийд, за която работеше, и това правеше „шефката“ ѝ съвсем реална за дъщерите ѝ.

Скот и Робърт смятаха, че е истинска трагедия толкова талантлива, умна и преуспяваща писателка да бъде убита от смахнат снайперист. Убиецът беше двайсет и две годишен, израснал в приемни домове, успял да избегне лечение в лудница въпреки дългата си история на психични заболявания. И нямаше никакъв мотив за убийствата. Името на прочутата писателка бе споменато в новините, но само като Фелиша Уестън, неизвестна редакторка, и историята скоро бе забравена. Робърт разполагаше с достатъчно от последните ѝ, все още неиздадени романи, за да сключи нов договор за тях, но след това Морган Рийд щеше да избледнее постепенно в спомените на публиката и само той като нейн агент, адвокатът ѝ Скот Фрийман и децата ѝ щяха да знаят истината за Фелиша Уестън.

Веднъж по време на дълга вечеря с бутилка вино Фелиша му призна, че никога не била спечелила одобрението на родителите си въпреки отличните си оценки. Те вдигнали летвата толкова високо, че тя така и не постигнала целите им. И двамата били студени интелектуалци и тя израснала жадна за внимание, което обясняваше силната ѝ обич към дъщерите ѝ.

Безмилостните критики на родителите ѝ я бяха направили срамежлива и самотна през целия ѝ живот. Той бе хубав, но приключи твърде рано, без фанфарите и славословията, които биха се изсипали върху Морган Рийд. Фелиша остана вярна на себе си и ценностната си система до самия край. Беше добра майка и съпруга, работеше усилено и живееше за децата и романите си. Според Робърт тя не се забавляваше достатъчно и не си позволяваше никакви волности.

След като двамата мъже поговориха, Скот изпрати писмата на дъщерите ѝ. Предполагаше, че Коледата им ще е тъжна, едва седем седмици след смъртта на майка им. Но тя им бе оставила страхотен подарък и завет, който милионите ѝ почитатели щяха да ценят завинаги. Скот само се надяваше, че и дъщерите ѝ ще го оценят. В писмата си той ги молеше да му се обадят колкото се може по-скоро, за да уреди среща с всички тях и да им обясни завещанието на майка им. Срещата щеше да е интересна и той щеше да види децата за първи път, при това във фермата в Кънектикът, за чието съществуване те дори не подозираха. Скот бе ходил там няколко пъти. Великолепно място, а и Фелиша винаги го посрещаше топло и бе изключително мила с него.

Дъщерите ѝ щяха да открият нов свят и личност. Скот нямаше търпение да се запознае с тях и се зачуди дали ще отговарят на описанията на майка им за тях. Фелиша винаги бе честна и пряма, разбираше хората и недостатъците им, както и страховете и мечтите им, и бе изпълнена със съчувствие към тях. В описанията ѝ дъщерите ѝ звучаха почти като героини от роман. Тя познаваше всяка от тях идеално, познаваше нуждите, страховете и силните им страни. Скот имаше чувството, че вече ги познава, макар никога да не ги бе виждал. А те дори не подозираха истинската същност на майка си. Фелиша бе признала на Скот, че никога не им е позволила да я опознаят напълно и е останала скрита в сенките през целия си живот. Така беше по-удобно за нея. Държеше всичките си познати на безопасно разстояние, дори децата си, за да не позволи на никого да я нарани или да я отхвърли, както бяха направили родителите ѝ. Тя винаги говореше с обич за покойния си съпруг и, доколкото Скот знаеше, след него не бе имала друг мъж. И никога не говореше за личния си живот. Беше загадка, също като авторката на бестселърите, които бе написала. Но този път изненадващият край не беше хубав, защото бе написан от откачен снайперист, затрил живота на прекрасна жена, на която Скот се възхищаваше и чиито дъщери щяха да научат тайните на майка си. Скот се запита как ли ще реагират и дали описанията на майка им за тях са точни.

*

Животът на Шарлът Уестън беше тежка борба от почти двайсет години. Тя усещаше бремето на първородното дете от самото начало и приемаше съветите на майка си като критика. Фелиша внимаваше да не критикува децата си, но Шарлът мразеше съветите и мненията ѝ. А още повече негодуваше срещу факта, че майка ѝ обикновено беше права. Шарлът бе прекалено склонна да поема рискове и в повечето случаи те определено не бяха разумни. Признаваше неохотно, че майка ѝ е права, както ѝ посочваха сестрите ѝ, но това я настройваше и срещу тях. Тя вечно се разправяше с някого. Бившият ѝ съпруг се отказа от родителските си права, премести се в Испания и загина в катастрофа с мотоциклет. Фелиша я бе предупреждавала за него, но Шарлът не ѝ обърна внимание. На двайсет и две години се омъжи за зашеметяващо хубав чаровен мошеник. И започна бизнес с него: интернет списание, обречено на загуба. Роди две деца, а бизнесът се скапа бързо, когато бившият ѝ съпруг започна да краде пари от нея. Бракът приключи след няколко години. Той ѝ изневеряваше с приятелките ѝ, опразни банковите ѝ сметки и кредитните ѝ карти и съсипа духа ѝ. На двайсет и девет години тя бе разорена, загубила илюзиите си и вечно бореща се с наглите изисквания на Адам за издръжка. Той се оказа дребен мошеник, точно както майка ѝ се бе страхувала. Адам беше безработен, а Шарлът – не. Тя му плаща издръжка в продължение на три години и беше безкрайно огорчена след развода.

Адам замина за Испания с нейните пари и доброволно се отказа от родителските си права. Три години след развода загина в катастрофата, а Шарлът стана още по-мрачна и раздразнителна. Майка ѝ и сестрите ѝ се бяха опитали да я предупредят за Адам преди сватбата, но тя отказа да ги послуша и плати висока цена за това. Синът ѝ, Шон, сега бе на деветнайсет, а дъщеря ѝ, Джулия, на шестнайсет. И двамата бяха добри деца.

Фелиша помогна на дъщеря си финансово, но Шарлът намери това за унизително. Остана си враждебно настроена към мъжете след развода си, но през следващите десет години вярата на майка ѝ в нея се оправда и тя постигна сериозен успех в бизнеса си – служба за доставки на покупки по интернет. Шарлът се трудеше здраво и се надяваше да се появи на борсата след няколко години. Бизнесът осигуряваше добър живот за нея и децата ѝ и Фелиша се гордееше с дъщеря си. Но въпреки успеха и двете чудесни деца Шарлът никога не беше щастлива. От порите ѝ се излъчваха гняв и разочарование.

Вкусът ѝ към мъжете не се подобри и тя се отказа от идеята за брак завинаги. Изкара няколко предвидимо скапани връзки с безотговорни опортюнисти. Никой от тях нямаше солидна кариера и я използваха, за да се изкачат нагоре. Тя все още бе наивна и вярваше в лъжите им. Но вече не се нуждаеше от финансовата помощ на майка си. Бизнесът ѝ, наречен „За вкъщи“, процъфтяваше. Можеше да ѝ се признае, че в продължение на десетилетие се труди усърдно, за да постигне успех. Изкара няколко оскъдни години, когато реши да не приема повече помощ от майка си. Искаше да се справи съвсем сама и върна на Фелиша всеки цент, който някога бе получила. Майка ѝ я уважаваше заради това. Между двете често имаше напрежение, особено когато Фелиша предупреждаваше дъщеря си за мъжете, с които излизаше в момента. Шарлът винаги бе сляпа за недостатъците им, докато не станеше прекалено късно. Обикновено майка ѝ се оказваше права и това я вбесяваше. Още не си бе научила урока и Фелиша се притесняваше, че това никога няма да стане. Шарлът никога не можеше да устои на хубаво лице и мъж, нуждаещ се от помощ, за да осъществи проекта си, което никога не ставаше. Те или се проваляха безславно, или дори не се опитваха, а изчезваха с парите и засилваха горчивината ѝ и липсата ѝ на вяра в тях. Единственият човек, който се изненадваше от лошия избор, бе самата Шарлът. Тя беше красива и умна, но не мъдра.

Шарлът водеше хубав живот, бизнесът ѝ вървеше отлично, но все пак бе нещастна. За нея чашата винаги бе полупразна. Вечно се оплакваше от нещо, завиждаше на някого, за когото смяташе, че има повече от нея или по-щастлива връзка от нейната. А единственото желание на Фелиша бе дъщеря ѝ да е щастлива със свестен мъж, който да подобрява живота ѝ, а не да го влошава. Шарлът обаче още не бе намерила такъв и Фелиша се чудеше дали това някога ще се случи.

Шарлът се трудеше неуморно, но тревата винаги бе по-зелена в двора на съседите. Побеждаваше в бизнеса, но губеше в любовните връзки. Бившият ѝ съпруг беше безотговорен, нечестен и въобще не се интересуваше от децата им. След развода той живя с няколко много млади жени и Шарлът все още мислеше с горчивина за него. Беше вярвала, че бракът ѝ ще е отличен, и се шокира, когато това се оказа лъжа. Тя беше единствената изненадана, когато бракът ѝ се срина.

Типично за нея, тя се ядоса, когато прочете писмото на Скот Фрийман. Вечно бе раздразнена от него и майка си. Защо майка ѝ винаги трябваше да усложнява нещата? Защо не можеше просто да остави завещание като другите хора и да им каже какво им оставя? Защо трябваше да е загадъчна и да се опитва да ги контролира с пари от гроба си? Шарлът изсипа всичките си недоволства и оплаквания върху по-малката си сестра Куин, която беше добродушна и съгласна да слуша мрънкането ѝ. Другите момичета се разбираха с майка си с лекота. Петте сестри бяха близки като деца и си останаха близки цял живот, но останалите се дразнеха от оплакванията на Шарлът за майка им, която бе еднакво щедра с всички тях.

– Никога не се е опитвала да те контролира с пари – кротко ѝ напомни Куин с нежен глас, когато Шарлът ѝ звънна по телефона. – Даде ти пари, когато ти трябваха за бизнеса, и не изиска нищо от теб. Ти ѝ ги върна, когато можеше да си го позволиш. За какъв контрол може да става дума?

– Тя мразеше мъжете, с които излизах – изсумтя Шарлът, която беше красива и руса като майка си.

– В даден момент и ти ги намразваш. Както и повечето хора. Излизала си със страхотни лекета. Мама просто не искаше да пострадаш, а сега вече не може да те нарани – тъжно каза Куин, която още страдаше по майка си.

Куин обичаше и уважаваше Фелиша дълбоко и бе травматизирана от смъртта ѝ. И петте бяха, но го показваха по различен начин. Шарлът бе ядосана, а Куин скърбеше с цялата си душа и сърце.

– Тя вероятно е сложила абсурдни условия за всичко, което ще наследим. Не ми пука, нямам нужда от парите ѝ – каза Шарлът сърдито.

– Късметлийка си. Но мама не беше такава. Обичаше ни безусловно, независимо какво правехме. Никога не ни е затруднявала с нищо – напомни ѝ Куин. – Тя се гордееше с теб, Шарлът, и с всички нас. Помагаше ни, когато се налагаше, въпреки че не разполагаше с много.

Всички знаеха, че след като се раздели на пет, оставената от майка им сума няма да е солидна, и не очакваха много от завещанието. Майка им винаги казваше, че Морган Рийд ѝ плаща добра заплата за редактирането, а тя живееше скромно и пестеше каквото можеше. Шарлът обаче просто обичаше да се възпротивява на всичко, което правеше майка ѝ. Понякога се държеше като разглезена тийнейджърка, макар да бе умна жена и да имаше талант за бизнес. Шарлът и собствената ѝ дъщеря, Джулия, също вечно се караха. Шарлът се оплакваше и от нея. Синът ѝ Шон се отърва от разправиите с майка си, като отиде в колеж на Западното крайбрежие и всяко лято работеше далеч от дома си. Той се разбираше несравнимо по-добре с баба си и лелите си. Шон и Фелиша имаха отлични отношения, което караше майка му да ревнува.

– И защо и петте да трябва да ходим в Кънектикът? – продължи да мрънка Шарлът. – Още едно препятствие, което трябва да прескочим. Защо вместо това не отидем в кантората на Скот Фрийман в града? През този ден имам няколко събрания.

Куин слуша хленченето на сестра си, докато не ѝ писна, и приключи разговора. Проблемът на Шарлът бе, че бившият ѝ съпруг я бе наранил толкова жестоко, че тя вече не се доверяваше на мъжете. Имаше две чудесни деца и преуспяващ бизнес. А и горчивината ѝ пропъждаше мъжете и затова бе сама.

За разлика от Шарлът, на трийсет и девет Куин се бе трудила усърдно цял живот, но не искаше отговорностите и славата на собствен бизнес, нито главоболията. Не желаеше и брак и деца. Чувстваше се доволна от работата си и още от колежа работеше в телевизионни продукции. Трудеше се по успешни проекти, където някой друг получаваше славата и големите мангизи, а тя – тежката работа, от която никога не бягаше. Куин просто не искаше да се подлага на страхотния стрес, който съпровождаше успеха. Беше се издигнала до върха в своята област и беше талантлива телевизионна продуцентка, а заплатата ѝ беше прилична. Имаше повече от достатъчно пари, с които да живее и да се наслаждава на свободата си между проектите. И още от колежа бе влюбена само в един мъж, Купър О’Нийл, симпатичен ирландец. Запознаха се в университета и живееха заедно още от втори курс, вече осемнайсет години. Купър изкарваше добри пари с поддържащи роли в телевизията и киното. Не беше звезда, но доходите му бяха повече от прилични. Двамата живееха в пълна хармония. Куин имаше фобия към брака, след като бе станала свидетелка на кошмарния развод на сестра си, а и други като нея. Фелиша съжаляваше, че дъщеря ѝ не иска да се омъжи и да има деца. Куин обичаше племенниците си, а Фелиша харесваше Купър много и се разбираше отлично с него по семейните сбирки. Двамата млади бяха щастливи. Не се стремяха към материални ценности и се чувстваха доволни. Живееха в малък апартамент в Гринич Вилидж, напълно удобен за тях. Никой от двамата не копнееше за лукс.

Шарлът живееше в по-луксозен апартамент от сестра си, в Трайбека, и обмисляше да купи още по-хубав, след като компанията ѝ се появеше на борсата. Жилището на Куин и Куп беше съвсем семпло и им подхождаше, а когато снимаха извън града в продължение на няколко месеца, просто заключваха вратата и не се притесняваха от нищо. Не изпитваха желание да се обременяват с вещи, нито да се нагърбват с отговорности и традиции. Фелиша не искаше точно това за дъщеря си, но уважаваше правото ѝ на собствени мнения и решения. Куин и майка ѝ се чуваха два-три пъти седмично и разговорите им бяха топли и приятни. Шарлът обичаше да се кара с майка си. За нея скандалите бяха любим спорт. Винаги се разправяха за дреболии, които нямаха никакво значение. Фелиша се опитваше да не се разстройва от тях. А и Куин и останалите я успокояваха, когато Шарлът я обидеше твърде много. Всичките пет сестри бяха с напълно различни характери.

Оливия беше най-силната и ѝ се бе налагало да се изправя пред най-трудните предизвикателства. Майка ѝ ѝ беше помагала повече отколкото на останалите, за което никой не ѝ завиждаше.

Още от тригодишна, страстта на Оливия беше балетът. Тя имаше значителен талант, получи отлично класическо обучение и бе напълно отдадена на кариерата си. Но малко след като навърши двайсет и пет, катастрофа промени живота ѝ завинаги. Сега, след дванайсет години, на трийсет и седем, тя бе парализирана и в инвалидна количка. Кариерата ѝ приключи брутално. Шофьорът, неин колега и близък приятел, и другият пътник загинаха. Оливия оцеля, но животът ѝ се срина. Гръбнакът ѝ бе наранен жестоко. Наложи ѝ се да премисля и изгражда наново всичко в живота си. Тя и един от хореографите, с когото работеше, Франсоа Верние, поддържаха сериозна връзка от седем години и по онова време бяха сгодени. Оливия сложи край на връзката им веднага след като разбра какво ще е бъдещето ѝ. Отказа да се превърне в бреме за Франсоа или в обект на съжаление и трагична героиня. Съобщи решението си на Франсоа още докато лежеше в болницата. Той се отчая, но тя беше категорична и отказа да го види повече. Франсоа искаше да се грижи за нея и да се оженят, но тя решително отхвърли молбите му. Видяха се за последен път преди дванайсет години, малко след катастрофата. Той изчака седем години, преди най-после да се ожени. Оливия беше любовта на живота му. Тя искрено се надяваше, че той е щастлив през последните пет години.

Оливия беше на трийсет и седем и все още зашеметяващо красива, макар и в инвалидна количка. Преподаваше класове по балет за напреднали от количката си и се трудеше по създаването на декори и костюми за малка, но уважавана балетна трупа. Изкарваше достатъчно за живот, имаше малък приземен апартамент близо до център „Линкълн“ в Уест Сайд и се справяше отлично сама. Всяка сутрин в дома ѝ идваше жена, за да ѝ помага с нещата, които не можеше да свърши сама, но иначе във всяко отношение бе независима и никога не се самосъжаляваше. Фелиша искаше да ѝ наеме помощничка, която да живее при нея, но Оливия отказа. Твърдеше, че не се налагало, а и майка ѝ не можела да си го позволи, пък и след дългите обучения и рехабилитацията можеше да се оправя сама. Оливия виждаше най-доброто във всичко и имаше весел и слънчев характер. Фелиша изпитваше силна болка за дъщеря си отначало, но в същото време бе завладяна от дълбоко уважение и възхита към нея. За разлика от Шарлът, Оливия никога не мрънкаше и не се оплакваше. Силата и несломимият ѝ дух караха всички около нея да се замислят над живота. След катастрофата до нея нямаше мъж. Тя вече въобще не се чуваше с Франсоа Верние, нито пък изпитваше желание да го види. Връзката им бе минала история, също като кариерата ѝ на сцената. Оливия се оправяше в живота сама. Това бе един от най-жестоките удари на съдбата за Фелиша, но дъщеря ѝ не беше обект на съжаление. Беше решителна и настроена положително към всичко, с което се занимаваше. Обичаше работата и учениците си, тревожеше се за близките си и бе изключително щедра.

Вероника и Изабел бяха най-близки помежду си, тъй като бяха двете най-млади сестри. Вероника направи в живота си лош избор, който майка ѝ не одобряваше. Завърши правния факултет на „Кълъмбия“ и започна работа в прочута кантора, където я очакваше впечатляваща кариера на корпоративен адвокат. Но после се запозна с Ансън Филипс. Изпълнителен директор на две прочути компании, той се захвана с политика и беше изключително чаровен човек. Вероника беше на двайсет и шест, когато се запознаха, а той – на четирийсет и седем. Ансън се кандидатира за сенатор, а Вероника управляваше кампанията му. Той беше клиент на кантората ѝ. Връзката им започна по време на кампанията му. После той спечели изборите. Вероника пътуваше с него като помощничка и той я настани в апартамент, където можеха да се срещат дискретно. Любовта им бе страстна и дива. Ансън бе нещастно женен още от почти четвърт век, но и двамата със съпругата му бяха католици и той се страхуваше, че разводът ще навреди на политическата му кариера. Съпругата му беше свирепо против идеята за развод и Вероника и Ансън бяха изключително внимателни и никога не ги хванаха. Той беше честен с нея от самото начало и ѝ каза, че няма надежда да се оженят. Но пък държеше Вероника да му е на разположение непрестанно и да е близо до него. Тя се отказа от работата и бъдещата си адвокатска кариера заради него, а той я настани във великолепен апартамент. Вероника му беше любовница вече десет години. Не се надяваше на брак или бъдеще с него, но го обичаше и не съжаляваше за нищо. Прекарваше си времето в очакване да го види и в планиране на моментите им заедно.

Фелиша се противеше енергично на решението на Вероника, но дъщеря ѝ бе непоклатима в любовта си към Ансън. Сега беше на трийсет и шест, а Ансън – на петдесет и седем, и, за ужас на майка си, тя не се отклони и за миг от пътя, който бе избрала. Сестрите ѝ също не подкрепяха решението ѝ. Ансън беше чаровен, хубав и властен мъж и се реваншираше на Вероника по безброй начини, с луксозен апартамент, служители, подписали споразумения за поверителност, прекрасни пътешествия в чужбина и посещения в жилището ѝ в Ню Йорк, когато можеше да се измъкне. Вероника имаше всичко, което би могла да пожелае в материално отношение – красив дом, елегантен гардероб, скъпи бижута, закупени от дискретни бижутери. Но не можеше да води светски живот с Ансън и стоеше далеч от погледите на хората. Не можеше да работи, за да му е на разположение винаги, когато той пожелаеше. Сестрите ѝ се шокираха от решението ѝ да се откаже от собствения си живот заради него, но тя не се усъмни и за миг, че иска точно това, и не съжаляваше за нищо. Знаеше, че не може да се омъжи за него, но го обичаше с цялото си сърце и беше щастлива, когато бяха заедно.

Шарлът предрече, че историята ще завърши катастрофално за сестра ѝ. Фелиша се тревожеше ужасно за нея, а Оливия се опитваше да я подкрепя, но я съжаляваше. Вероника живееше в златна клетка, винаги на разположение на мъжа, когото обичаше. Плащаше прекалено висока цена за времето им заедно, което никога не беше достатъчно. Но се бе съгласила на това и беше примирена с живота, който водеха заедно през последните десет години. Дори се бе отказала от надеждата някога да има деца, но бе готова да се лиши от всичко заради Ансън. А и нямаше финансови затруднения, защото той плащаше луксозния ѝ стил на живот. Този разкош бе единственото, което можеше да ѝ даде. Ансън беше много богат и можеше да си позволи това, стига да не го заловяха. Беше готов да рискува заради Вероника, която искрено обичаше, но бе изключително внимателен и предпазлив и плащаше сметките ѝ чрез адвоката си. Беше изградил сложна и тайна финансова структура за издръжката на любимата си.

Изабел беше най-малкото дете на Фелиша. Мечтите ѝ бяха по-скромни от тези на сестрите ѝ. Беше красива и тъй като израсна без баща – беше само на две, когато той почина, единственото ѝ желание беше да се омъжи, да роди деца и да води нормален семеен живот. Сега бе омъжена за сина на богато банкерско семейство от Ню Йорк. Също като Вероника, тя водеше луксозен живот, подсигурен от съпруга ѝ. Беше на трийсет и четири, омъжена от дванайсет години, и имаше три деца, Тайлър, Чарли и Пени. Тузарският ѝ живот беше по-почтен от този на Вероника, но бе подобен – красиви домове, многобройни служители и удоволствия, и не трябваше да се трудят за него. И двете зависеха от мъжете си.

Шарлът често критикуваше и двете. Смяташе, че затриват живота си. Вероника си беше осигурила разкош с ролята си на държанка, а Изабел – с тази на съпруга. А Шарлът бе независима, защото бе спечелила всяка стотинка съвсем сама. И не зависеше от мъж, за разлика от Вероника и Изабел.

Изабел никога не бе имала амбиции за кариера, а желаеше само съпруг и деца. Имаше ведър характер и ценеше живота си. Оливия и Куин не се интересуваха от пари и не завиждаха на другите. Единствената завистлива от сестрите беше Шарлът.

От всички тях Изабел изглеждаше с най-хубавия живот – хубав, почтен, богат съпруг, три красиви деца, армия прислужници и красив дом в града. Не беше направила нищо забележително, но от дете мечтаеше за такъв живот. Вероника и Изабел живееха много по-луксозно от майка си в малкия ѝ апартамент. Дори жилището на Шарлът бе по-голямо от него. Фелиша се радваше за тях, макар да не одобряваше положението на Вероника, връзката ѝ с Ансън Филипс и живота ѝ като метреса. Фелиша бдеше зорко над здравето на Оливия след катастрофата. Споделяше мъката и разочарованието ѝ, но дъщеря ѝ се справяше отлично. Беше силна жена с положителен поглед върху живота.

И петте сестри бяха потресени от трагичната и безсмислена смърт на майка си, независимо какви бяха отношенията им с нея, дори Вероника, чийто живот като любовница на Ансън Филипс натъжаваше Фелиша. Всички се изненадаха от писмата, които получиха от нея и адвоката ѝ. Не разбираха защо срещата за прочитане на завещанието трябва да е толкова загадъчна, нито защо майка им бе настояла за едномесечно закъснение. А още по-малко разбираха защо срещата трябва да се проведе в някаква къща в Кънектикът. Скот Фрийман им каза само, че това било изисканото от майка им място, и не даде повече обяснения. Те не можеха да си обяснят нищо. Нямаше логика. Защо в Кънектикът, а не в адвокатската кантора в града? Писмото на Фелиша споменаваше, че ако сестрите искат да прекарат заедно уикенда или нощта след срещата, Скот може да уреди всичко.

Петте сестри се чуха по телефона веднага след получаването на писмата. Както можеше да се очаква, Шарлът започна да недоволства, че трябва да замине за Кънектикът. Вероника се поколеба. Не искаше да ходи на срещата и се страхуваше, че каквото и да им бе оставила Фелиша, ще подлежи на условия, с които тя не би се съгласила, например да се откаже от Ансън. Изабел бе зашеметена от тежък удар точно преди писмото да пристигне. Предишната вечер бе открила, че любимият ѝ съпруг Йън Макфърсън има връзка с двайсет и три годишна стажантка, която работеше за него. На сутринта не можеше да се възстанови от удара. Не знаеше как да реагира и ѝ се струваше, че целият ѝ живот е в опасност. Здравата като скала основа със съпруг, който я обичаше, внезапно бе разтърсена кошмарно, при това само месец след като бе загубила майка си, която обожаваше. Тя сподели ужасната новина с Вероника, която беше най-близка с нея. Вероника се изпълни с искрено съчувствие. Изабел не се чувстваше в състояние да отиде на срещата, но накрая се съгласи, за да подкрепя Вероника. Куин и Оливия, изпълнени с любопитство, искаха да отидат в Кънектикът. Накрая и Шарлът прие, макар и неохотно. Сестрите се споразумяха да отидат в тайнствената къща в Кънектикът в петък сутринта, за да чуят от Скот Фрийман последните думи на майка си.

Вероника и Изабел пътуваха заедно с кола. Шофираше Вероника, тъй като сестра ѝ все още трепереше от шока от изневярата на Йън. Близка нейна приятелка познаваше един от съдружниците на Йън, беше чула слуха от надежден източник и смяташе, че Изабел трябва да научи какво става. Двете сестри пътуваха сами, за да могат да обсъдят проблема. Изабел не се чувстваше готова да сподели новината с останалите, а и техните мозъци бяха заети с други неща. Струваше ѝ се, че вече е изгубила Йън, ако клюката се окажеше вярна, и това удвояваше загубата ѝ.

Шарлът, Куин и Оливия също потеглиха с кола. Напуснаха града безмълвно, като още се опитваха да отгатнат причината за тайнствеността и загадъчното непознато място. Не беше типично за майка им да усложнява нещата. Винаги бе честна и откровена с тях. Най-прекрасният подарък за тях беше безусловната ѝ любов към дъщерите ѝ през целия ѝ живот. Загубата бе изключително тежка за всяка от тях и те потънаха в мисли, докато пътуваха към Кънектикът. Беше студен, но слънчев зимен ден и никоя от тях дори не подозираше колко радикално ще се промени животът им.